Mitkoivanov's Weblog

април 13, 2014

НИКОЙ НЕ Е ЗАБРАВЕН, НИЩО НЕ Е ЗАБРАВЕНО !

Filed under: повест — Tags: — гравитон @ 6:44 am

IMGP6308

ЛЕЛЯ   ЗЛАТКА    / ВИНОВНАТА ?/

ЗАГОВЕЗНИ

 

Снощи, деня пред Сирни заговезни,   докато вечеряха,  мъжа и  Георги и рече:

–   Златке, що  не вземете  следобедния влак, па да идете с Любчо за заговезни  на

гости  до Пордим. Знаеш, че и на бати  Иван ще му е приятно.

–   То и аз си мислех Георге, но  не знаех ти какво ще кажеш. Няма ли да дойдеш  с

нас?

-Аз няма да мога, щото ще съм на работа и вечерта. Вие идете с детето.

Така и направиха. На другия ден, пътническия запухтя, завдига пара и затрака

чаркове на изток. Изниза се по нанагорнището на  Гривишките възвишения и  като се засили по  Згалевския баир, понесе  по нанадолнището на живота младата майка  и нейния четири годишен син  към  Пордим. На гарата освен товарачите на вагони,  немски войници и  пътниците за качване, ги  и посрещна и току що свършилия работното си време Иван Монков – железничаря.

Ха,  Злате, добре сте дошли- зарадва се брат и,  и като разцелува Любчо, ръкува се с нея, пое бохчата и с багажа, хвана малкия за ръчичака и ги поведе надолу  по паважа към Монковци.

–  Георги, къде е? Що не  е с вас?- попита той.                       ,

На работа е  бате! Не може да дойде. Вие как сте? Как я карате?

Бива  Злате!  Гледаме се с кака ти Костадина. Сполай на бога добре сме. Таман на

време идвате! Мисля  да колим прасето. Ех Любчо, навреме идваш, вуйчовото,че от вчера Ванката се кани  да целува дупето на прасето. Ще те изпревари да вземе гайдата – измайтапи го вуйчото железничар, а белите му равни зъби засенчиха с блясъка си лъскавите железничарски копчета с весела усмивка.

Ми той направи ли годинка бе бате?

Направи я. На 1-ви декември навърши  годинка и прощъпулник му правихме

даже.. Проходи и щъка насам натам. Тъкмо ще си играят двамата с  Любчо.

Мара, как е бате? Колю като е войник идва ли си отпуска?

А идва си, идва си. Понтонер  е в Белене, та  баш на годинката го бяха пуснали

отпуска.  И Мара е добре. Щастлива беше. Съ  видите! То сега, зимата като няма работа по къра, та  и тя си почина малко,    занимава се е  детето, плете, къщна работа колкото искаш.

Ми Личка и Митко как са?

Как  да са ? То и на Личка не и върви учението, но на брат и хептен. Макар, че е

три години по голям, сестра му го застигна. Сега са в един клас. На един чин стоят даже.  Ще се видите.

Наближиха  двора на  Монковци. По улицата и пред портата цяла рота немски войници, от настанените в складовете на  Манджиците,  копаеха окоп. Мнозина се загледаха по хубавата майка и русото и синеоко дете. Един от най-близките войници се спусна  усмихнат та подаде голям шоколад на Любчо и докато се усетят го прехвърли от другата страна на окопа.

 

–   Влизай   Златке – покани  Иван  сестра си.     После спокойно пое отново ръчичката на Любчо, кимна за благодарност на засмяния войник и широко отвори уличната дъсчена порта. – Влизайте, влизайте!…

Докато разменят по още някоя приказка, докато се видят  с Костадина и децата да се заиграят, Марийка – снахата на дядо  Иван, сложи в средата на ниската обла синия  голяма бухлата пита . Жълто червения и загар грейна на масата,  като лятно слънце и огрея празнично не само софрата ами и цалата одая с камината.  Газената лампа запримига от удоволствие, а Марийка донаслага посни сърми от лозови листа и зеле, пълнени чушки с боб, сложи на средата една печена кокошка и  тавичка с цвъртящи още свински мръвки, че даже трушии и чашки, дето и бяха подарък от футболния отбор на сватбата с  Колю. Последно нареди  варени яйца, пуканки, тахан  и разбира се  бяла халва.

Хайде тате, готова съм. Идвайте на софрата- обърна се Марийка към свекъра и

запридърпва малките трикраки столчета около синията.

Костадино, Златке, слагайте децата да заговяваме – нареди свекъра Иван  и

като се присегна   та взе  от лавицата  пълната  до горе кана с рубинено червено вино, напълни чашите на възрастните и на сина си  Митко.

Голям си вече, наесен войник ще ходиш! Една чашка може-  рече му той и

Добави- Я се присегни на долната лавица та дай една бутилка от сладкото вино за децата.

Свекъра напълни чашите, извади кибрит, драсна една клечка и запали забучената

в средата на питата свещ. Всички се изправиха.  Иван прекръсти питата и набързо каза молитвата. Децата го кледаха как се кръсти, дочуха само нещо като: „Господи  наш,  Ти който си на небето,прости ни греховете!…. Благодарим ти за хляба който ни даде… пази ни…  И нека  се свети името ти, да бъде волята ти!… Амин!”… Не смеха да гъкнат, но като гледаха как се кръстят големите и те свиха пръстчета и повториха. Накрая  бай Иван, внимателно прищипа огъня на свеща, взе питата , прекръсти за пореден път, разчупи я и подаде на всеки по къшей от нея – после добави: – Днеска е Сирни заговезни, ден за опрощение. Ако има нещо да съм ви обидил през годината – прощавайте

–   И ти прощавай бате! Прощавайте всички и от мен – нареди  усмихната  Златка.

–  Прощавай Тате, прощавай майко – каза свенливо и  Мара… !

–  Аз ви прощавам и  Господ да ви прощава…Костадино,  я разчупи кококошката та раздай на всички – разпореди  Иван и добави – Гладни са вече.

Вечерята започна.  Костадина, свекървата, разкърши печената кокошка и почна да раздава  на всеки. Най напред на мъжете.

– Прощавайте и от мене – присъедини се  тя  и като се обърна строго към децата, ги нахока –  Искайте прошка бе!

– Остави ги  Костадино, каква прошка да искат, те са още деца невинни са.

– Иване  на тебе  кълка, да си здрав и в краката, здраво да стоиш на земята,  да ходиш по линията, пари  да печелиш…   Митко и за тебе кълка. Вече си мъж. От пролетта те чака кърска работа по полето, че откак почина дядо ти  Никола няма вече кой да оре нивите… Любчо, ето ти леля копанче, заедно с тебе да порасне на голяма кълка…  Маро и за малкия Ваню, копанче  и той да порасне голям мъж… А сега за жените.  Злате за тебе бялото месо от гърдите, да си силна и здрава да си въртиш семейството… Булка за тебе фенера с трътката и носилото ,  да ти е благо  и   деца да раждаш… Личке ето ти майка  крилце,  да излетиш,  в богата къща да се задомиш… Айде   и за мен, главата със шийника. Щото на където се завърти  шията натам поглежда стопанина.

–  Айде, айде, стига си нареждала. Наздраве,  да са живи и здрави всички  и  Колю жив и здрав да се прибере от казармата, Злате,  и  Георги да е догодина с нас,  па дай боже и войната да свърши… Наздраве мъже. Наздраве адаш – поднесе бай Иван пълната си чаша към малкия  Ваню и  после се чукна с другите. Смеха и закачките се смесиха със звъна на чашите  в ода на радоста и надеждата.

Постепенно стана весело.  Всички се присягаха, вземаха си от натрупаното по  софрата, ядяха с настървение. Даже малкия Ваню, дето майка му още го хранеше се присягаше и и опитваше да се храни сам.

Ха така Ванчо, браво леля, ми ти си голям мъж вече щом  се храниш сам.

Голям е сестро, виж го че  Любчо както не яде ще го застигне на бой…. Я Маро

стани та дай точилката да видим кой ще амне яйцето!

Марийка стана чевръсто и подаде на свекъра си голямата точилка със  завързан на единия край червен вълнен конец.

Ето тате! Ето ти и  обелено яйце.

Я сега да ви видя кой е най бърз с устата. – закани се свекъра и като завърза на

другия край на конеца  свареното обелено яйце,  започна с помоща на точилката  да го върти пред лицата на децата. Движеше го пред лицата им, но  гледаша хем да се  докосва до устните и носовете и но и  щом  някое от децата се опитваше да захапе яйцето, ловко го издърпваша. Стана още по весело.   По едно време  Митко опита да хване конеца с ръка.

– Срама нямаш ли бе. Децата играят честно ти що се правиш на хитър? Я Любчо твой ред е. – смъмра големия хитрец бай Иван и поднесе яйцето пред устата на  Любчо. На второто- третото докосване яйцето позабави своя бяг по усните на малчугана и зъбите му   захапаха яюцето.

– Бравооо! – чуха се похвали  и ръкопляскания от всички  и щастливия победител получи правото да си изяде сам плячката.

Я сега да видя кой е най добър в  амкането на бялата халва? -попита бай  Иван. После  завърза едно  парче бяла халва  на освободения край от  конеца. Стана още по весело. Играта продължи този път  с  бялото чувеново лакумство.   Под  вещото диригентство на свекъра  Иван,   леко разтопеното и поради това лепкаво сладко, зашари по лицата и косите на превъзбудените деца, превръщайки ги в лепкави  мухоловки. Обикаля парчето бяла халва пред разтворените, като птичи човки детски усни, чука по зъбките и   оставя сладки следи по бузи, чела и коси. Децата  успяваха само да оближат по  сладката и от  захар чувенова халва и  с не скрито удоволствие протягаха  вратлета за още.    От време на време, диригента на  този весел хумористичен хор,  забавяше  движението на точилката,  конеца се опъваше неподвижно като отвес,  а  щастливото дете  пред което бе,  захапваше  халвата победоносно.

–   Тате няма ли да барбараме? –  попита Митко баща си, преобръщайки с език голямо, току що захапано парче халва в устата си.

–    Че ти не си ли голям бе, дангалак? Всеки момент  войник ща вземат! Къде се слагаш с децата?- сряза го на майтап баща му и нареди – Я стани   та  дай    тава.

Сина му скочи с готовност и подаде една празна тава, от плитките дето печаха  хляба в тях.

Ето тате и вода – рече  Митко и подаде на баща си наполовина пълен, бял,

калайдисан и отвън,  котел с бистра кладенчова  вода, от герана  в двора.

Баща му пое котела и наля в тавата 2 пръста вода. От разлюляването или по-скоро от сребърните монети, дето хвърли вътре бай  Иван, но  по варосания таван заиграха сребърни отблясъц. Затрептяха като листа от пролетен вятър, преминаха по стените, погалиха  детските лица и се загнездиха в очите  и.

Тате аз съм пръв!

Добре,  но само по една пара!.. Булка, я дай една шепа трици. То тъй на

бистрата вода всеки може.   Да хвърля аз отгоре триците та да не виждате парите, па тогаз да ви видя кой колко струва.

Мара, не чака втора покана, остави малкия Иван на трикракото столче и чевръсто излезе за трици.

–     Златке, Костадино, а наздраве! – вдигна чашата   дядо  Иван  и направи един голям гълток от червеното като заешка кръв гъмзово вино. – А,сестра,  какво ша кажеш? Хубаво вино съм направил, нали?    Трябва да занесем и на Георги в  Плевен. Два декара лозе имаме, то е и твое.

В този момент снаха му донесе  шепа пшенични трици и ги  разпръсна  върху водата в тавата със сребърните монети.

–    Тате нека съм пръв та да покажа на Любчо и Ванката? – предложи отново  Митко.

Добре бе, ти ще си пръв, но имате право  на едно барбаране само по една

монета да  вземата с уста от дъното на тавата. И ще се редувате. Митко пръв, Любчо втори, трети Ванчьо.

А ми аз? – попита обидена  дъщеря му Величка. За мен няма ли да има пара?

–  Само момчетата барбарат – сряза я бай Иван.                                                                –  Иване не си прав – възпротиви жена му.- Като я пратиш на нива, я караш да   работи

като мъж,  пък сега момиче била!

–    Добре и тя ще барбара, но след момчетата- съгласи се  дядо    Иван- и продължи с инструктажа. – Потапяте си лицето във водата и почвате да търсите с уста монета. Като напипате с устни монета, опитвате да  я вдигнете с устни. Ако не става, може като си прилепите в монетата устните да я засмучите и така да я извадите. Кой каквато пара си извади  за него е. Вътре хвърлих сребърни монети от 50 , 10  и 5 лева…    Само като засмуквате, гледайте да не се задавите с вода и трици.

Митко не изтрая павече, наведе се над софрата, потопи лице в тавата и независимо от водата и плувналите отгоре трици, затърси и заопипва   с устни  разхвърганите по дъното монети. Не му бе нужно  много време. Имаше опит. Надигна се, водата се стече от полепналото с  трици лице  и наред с доволната му усмивка,  в зъбите му блесна  50 левова ,  сребърна монета.

Ей така се прави Любчо! –  рече той и доволен от себе си му отстъпи ред стискайки  в здравата си юношестка длан скъпоценната плячка.

Любчо се изправи. Без особенна охота, превъзмогвайки отвращението си от  триците, зажумя,  наведе  се и още след второто движение извади една 10 левова монета.

– Браво Любчо! Ти по бързо се справи и от бати си Митко. А да видим сега

Ванката.?

Нямащия още две годинки  Иванчо, като видя, че чичо му Митко и бати му Любчо

извадиха парички от тавата, смело потопи лице в триците, водата нахлу в отворената му уста,  без да иска  пое и се нагълта. Задави се и се закашля.. Настана паника.Дядо му се спусна та го вдигна от тавата, а жените се струпаха уплашени над тях. Ванчо продължаваше да се дави и кашля. Поетите с водата трици го дразнеха  по гърлото и носа. Не можеше да си поеме въздух.  Само кашляше, опитвайки се да поеме въздух   та чак посиня.  Изплашени,  възрастните го тупаха по гръбчето, а децата направо онемяха в уплахата си.    Майка му  обезумя, неадекватно гледайки с продънени от ужас очи.

–  Олеле, тате! Какво му стана? Детето ми!

–  Спокойно, спокойно. Нищо му няма… Ей сега ще му мине.-   И наистина, като го потупа още два три пъти по гръбчето,  Малкия Иванчо успя да поеме дълбоко въздух, изкашля се един два пъти мощно и рязко и дишането му се нормализира. Ама като  спря поглед върху стоящата на средата на синията тава заплака.

– Мина му, мина му!… Няма нищо дядо. Ей сега ще я изхвърлим таз лоша тава – зауспокоява го дядо Иван  и строго нареди- Я  Костадино махайте я тязи лоша тава. Изливайте водата и дайте на децата парите. Дядо Иван ще даде на всички още парички… Няма нищо. Мина ти дядовото… Я  Маро взе ми го ..

–   Снаха му това и чакаше. Пое детето си и почна да изтрива мокрото му от водата и сълзите  личице.

В този момент, в двора, Мечо,  грамадното овчарско куче – вълкодави половина, залая,  първом  бясно,   после взе да скимти весело и да тича напред назад  по тела. Чу  се песен и гълчава и на вратата с потропването  нахълта  шумна  група от 7-8 маскирани бразай. Всичките, за разлика от кукерските празници, сега бяха облечени в обърнати на вънка кожуси и стари палта.  Вместо пояси   имаха препасани шалове, а някой носеха  на лицата си различни, направени от  изрисувани кратуни маски и се бяха дигизирали до толкова,  че не можеше да се   разбере мъж ли е  жена ли,   та камо ли да    познаете  кои е. Любчо се сви уплашено до майка си,  а малкия  Иванчо, с още незасъхнали от плача сълзи онемя и без да мига,  само гледаше ту маската на дявола с рогата,  ту ухилената булка  при  младоженика. Бай Иван стана усмихнат  и поднесе каната.

–  Добре сте ми дошли  да уважите дома  ни и трапезата!  Пийнете от нашето вино да се сгреете.

– Добре си ни заварил стопанино!- пое каната юнака и занарежда: – Със здраве,  имане и радост да  се пълни къщата ви! Да ви близнят овцете,  да ви родят нивите, да ви са пълни кошовете,  да ви преливат бъчвите,  да благоденства челедта ви и в мир и имане да добрува! Кажи дружина : Дай боже!

– Дай боже, дай боже! – заповтаряха и другите бразай след речта на юнака. Каната обиколи  от ръка на ръка, маскираните повдигаха маските си и  поред отпиха, а докато още отпиваха,  момата запя:

Що ми е мило и драго,
че се е пролет пукнала!
Се е излезло на трева,
и стока, море, и мака,
сиви говеда в гората,
вранье коньеве в полето,
на хилядници овчици
и на стотини козици;
сичка е стока весела,
сичко е живо станало,
сичко на паша тръгнало.
Орач ми оре в полето
полските равни рудини,

полските цели целини,
два му волове ангели,
стратурково му ралото,
босилкови му жеглите –
босилек много мерише,
та сичко живо събуди.
Сичките живи животни,
сите по него пойдоха,
сите се Богу молеха:
– Я дай ни, Боже, я дай ни
тая година най-добра,
на сички здраве и живот
орачу добър берекет!..

 

– А да видим стопанке,  какво ще сложиш на дружината, сили да има злото да

уплаши, зимата да прогони ? –  обърна се към  Костадина  дявола с рогата и избута напред бабата с  торбата.

-Ще сложа, ще сложа! Дал бог на нас и за вас  има! – занарежда тя и заслага в

торбата   курабии, орехи , сушени плодове  и наденици.

– Благодарим ви щедри стопани и сполай ви! Пък ако има в таз къща юнаци с нас да  тръгват!

–  Аз идвам! – рече Митко и като навлече наопаки стария овчи кожух на дядо си,

измъкна от някъде, явно предварителна подготвена свирепа маска,  сложи калпака и се присъедини към излизащата дружина,  изпратен от веселия лай на Мечо вълкодава…

Неусетно наближи полунощ.  Митко се върна  възбуден и уплашен и заразправя:

–     Тъкмо щяхме да влизаме във вуйчо  Георги Панталаша и дойдоха двама жандари. Ама не са от Пордим. „Сваляйте-  викат-   маските,  да ви видим кои сте! Вие не знате ли, че е забранено да се маскирате? Или водите с вас шумкари? Айде бързо по къщята! Прибирайте се!” И ни разгониха.

–    То наистина имаше заповед  от околийския, че тази година е забранено ходенето на бразай по домовете. И на гарата беше разлепена, ама на мен не ми се вярваше, че е чак толкова строго! – сподели бай Иван  и като видя, че Ванчо и Любчо се одрямват, нареди –  Я Маро вървете с леля ти Златка та слагайте децата да спят, че стана късно.  Тука  майка ти с Митко и Личка ще приберат – разпореди се  Иван и като запали фитила на фенера  тръгна навън да наобиколи овцете и воловете.

–    Айде вървете та си лягайте Златке. С Любчо ще спите в стаята при  Мара. – потвърди и свекървата  Костадина – Лека нощ. Стана късно. Маро вземи синята газена лампа да свети нощес в стаята, че децата май се наплашиха!

Още петнайсетина минути в двора на Иван железничаря  имаше раздвижване, подрънкване на тави и чинии.  После всичко замря . Настана тъмна тишина.  Кучето,   и то  се сви на кравай, зарови муцуна в опашката си и заслушано в тишината прижумя, да  не  гледа  ясното небе и оцъклената  му месечина. Селото заспа. Студ скова къщята. От комините се извиха  нагоре,  все по-тънки струйки дим и напомниха, че на земята още има зима…

ЖАНДАРИТЕ

 

Не бяха пропели първи петли, когато от запад, по нанадолнището на Згалевския байр се спусна, като лавина,  най напред тихо и плахо, после все по силно и раздиращо тишината, автомобилно бръмчене. Смесения пукот на  няколко  неканени мотора и автомобили се засили с приближаването на машините и като разпъди тишината    внезапно спря.  Чу се  отваряне на автомобилни врати, после тропот на тежки чепици.  Удари и  дрънчене на оръжие откърти дъсчената порта и изпълни двора на Монковци.

– Заобиколете къщата! И пиле да не прехвръкне.

-Тъй вярно господин инспектор, пиле да не прехвръкне! Само да побягне  някой и стреляме на месо!   Обградете  плевнята и обора , да се проверят  и те!

– Слушам г’усин капитан. Да се проверят сайванта и обора..

-Старшина, разбийте вратата! Бързо! Хванете ги живи!

Последваха  2-3   удара с приклади и през рухналата входна  врата, заедно меката

светлина на зазоряването,  в двете стайчки на  кирпичената  къща  нахлуха  въоръжени жандармеристи.  Вцепенени от ужас,  жените и децата безмълвно стояха  в леглата срещу насочените  към тях  дула на пушки и  пистолети.

–  Къде е стопанина – попита влизащия цивилен агент ? Дайте го тука.  Я по добре

изкарайте всички вънка!- нареди агента.- И  вътре да се направи обиск. Всичко да се претърси!

– Хайде излизайте, какво се свивате като невестулки? Не чухте какво каза  господин

агента? – нареди капитана.

Не мина и минута и пред къщата, под избледняващото небе, по бели и от нощниците на тях, Иван, жените и децата се оказаха обградени от двадесетината жандари, старшината, капитана и агента.

– Ти ли си стопанина бе, ти ли криеш шумкари? – нахвърли се към бай Иван

капитана.

– Какви шумкари? Няма никакви шумкари в къщата ми – осмели се да отговори

стопанина.

–                   –  А тези кои са ?  – попита  агента и посочи притисналите в скутите си деца Мара и  Златка?

– Това е снахата Марийка, а тази е сестрата   ми Златка-  посочи ги стопанина.

Ти ли ма, ти ли си Златка Георгиева? Ти ли си жената на Георги  Константинов! Казвай?

–    Аз съм. – отговори уплашена и неразбираща какво става, Златка. Невръстния и син  се вкопчи в нощницата и .

–   Идваш с нас! Айде излизай!  Извеждайте я бе какво чакате? – скара се капитана на двамата полицай,  държащи  Иван на прага……..Качвайте я в камионетката!….

–  Чакайте бе хора, какво става, какво е направила? – опитва се да защити Златка,

брат и  Иван.

-Млъквай! – и теб ли искаш да приберем?До обед да си дошъл в околийското за

разпит! – сопна се капитана,  докато двама полицай вързваха ръцете на Златка и буквално я хвърлиха, както е по нощница в камионетката.

-Ама къде я карате? Нека поне се облече  бе господин капитан.

-Хубаво ще я облечем ние.Знаеш ли какво е Закон за защита на държавата? Какво я чака в околийското….Тя да му мисли.

В този момент от двора  дойдоха трима полицаи и единия докладва:

–    В сайванта и обора няма никой г’осин  капитан!

–    И в къщата не намерихме нищо  г’осин капитан! – докладва и старшината.

Капитана приближи до Златка и като и зашлеви един шамар, ехидно попита:

– Що не отговаряш ма? Ти ли си жената на  Георги Константинов?

– Аз съм – едва успя да отговори обърканата и уплашена жена.

В този момент Любчо се разплака, Иванчо ревна, разхлипаха се и  Костадина

и дъщеря и  Величка, всички  заплакаха  на глас,   даже кучето се осмели да залае, а след него и другите  псета в махалата.

–     Хайде хвъргайте я в камионетката, какво чакате! – нареди цивилния.

–     Ами детето, господин капитан? – попита старшината.

–     Детето не ни трябва. Забирайте само нея! – поясни цивилния.

Златка едва успя да подаде  Любчо на Костадина и двама жандари, хванали я подмишниците я понесоха по нощница към камионетката на пътя.

–                    –    Чакайте! Господин капитан защо я арестувате, къде ще я карате?Къде да я търсим? – опита се да я защити брат и.

–    Ти за Закона за защита на държавата чувал ли си бе? Я млъквай да не заберем и тебе в  областната жандармерия.

–    Господин капитан, поне да се облече,  студено е  и обувките и да дам –  примоли се  Иван.

–   Студено ли? Така ща я загреем,  че пот ще се  лее от нея.

–     Дай и обувките и палтото – рече тихо  един жандар  като се доближи до Иван…

Моторизираната рота,   раздра отново студения утринен въздух с шума  си.

Понесе  се  край пълните с немски войници складове на Манджиците.   Подгонена от изгряващото  слънце,  запъпли нагоре   Згалевския баир  в своя обратен път,  към Областната управа на  жандармерията в Плевен.

Безмълвие  се спусна над селските къщи . Само кучето, неразбиращо какво става,   се опита да протестира .   Излая един-два пъти и се скри.   Събудени от предвещаващия буря, червен изгрев, петлите предвестиха новия ден…

…Още с първия влак бай Иван замина за  Плевен….

…Върна се чак привечер.   Високата му слаба фигура се спусна, като сянка край кирпичените дувари от гарата до дома му. Нямаше нищо общо с вчерашния  напет железничар. Дори униформените  копчета бяха потъмнели и посърнали, като него.  Влезе неуверено в двора,  не отиде в одаята при другите, а погали кучето и седна при добичетата. Мечо се вмъкна  и като го близна по ръката,  се  сгуши в краката му. По гъстата кучешка козина покапаха едри, като пролетен дъжд сълзи. Човекът плачеше…Дълго и тихо – без глас…

–    Тате ти ли си?-  попита ненадейно  сина му,  понесъл  две кофи вода.

–    Аз съм сине. Дойдох да видя животните хранени ли са.-  Отговори бай Иван и

стана избърсвайки очите си.

–  Храних ги. На воловете по един наръч царевични кочени, а на овцете сено дадох.Добре  сине. Айде,  дай им  вода и ела  при майка ти.

–  Тате, кажи какво стана в Плевен?

–  Щи кажа сине! Любчо къде е ?

–  Всички са в одаята при майка. С кака Мара  и Ваню е!

–  Горкото дете! Сираче остана.Няма го баща му.

–  Какво говориш бе тате?

–  Какво да говоря! Истина е. Показаха ми го да го разпозная. Убит е вуйчо ти

Георги. Няма го вече. След обед  видях като го погребаха.

–  Защо? Как е станало?

–  Той за това е пратил Златка и  Любчо да си дойдат. Искал е да ги предпази.

–  От какво да ги предпази?

–  Вуйчо ти Георги сине,  от съпротивата беше.  В квартирата му, докато ние тука

заговявахме, тайно събрание имали.  Изглежда, че или някой ги е издал или жандарите случайно са ги засекли.  А може и да са проследили някого. Разбрах само, че вече почти са се били събрали, когато  жандармерията  обградила  квартирата. Вуйчо ти  Георги  скочил през прозореца и хукнал да бяга. Жандарите след него. Преследвали го по цялата главна и стреляли  по него. Успял да избяга през пазара и стигнал чак  до стара гара. Тъкмо  мислил горкия, че се е спасил, когато го застига куршум в гърба. И до там. На място  издъхнал.    По Закона за защита на държавата,  50000 лв. щял да получи  убиеца.

–   Ами леля Златка, тате ?  Какво стана със нея?   Къде е ?

–   В мазето на областната  жандармерия е. Разпитват я гадовете. Големи мъки е изживяла и още я чакат. Искат да знаят имената на цялата организация.  И хазайката и  Мара Денчева е там. И нея измъчват  и бият да издадат другите. И мен разпитваха какво знам за нелегалната дейност на вуйчо ти Георги. Добре, че не знам нищо. Е говорил е  някой път за англичаните, ама нищо повече. Англофил беше. На англичаните се надяваше, през Гърция казваше, че щели да дойдат… Горкия му син, горкото дете, кръгло сираче ще остане…

– Той Любчо цял ден пита: „Къде е мама, къде е мама? Кога ще се върне мама?”- И плаче, плаче.

–   Ох,  сине ! Как ще му кажем? …   Хайде да влизаме!…

Двамата мъже оставиха животните и  влезнаха при хората. Какво са разговяряли вътре, как са казали, не питайте, но от тогава живота в къщата на бай Иван тръгна още по тъжен и тежък. …

 

БОМБАРДИРОВКАТА

 

Месеци наред  биха   Златка  в жандармерията, разпитваха я, измъчваха я,  клечки под ноктите и забиваха, палеха ги , но тя не издаде  нищо. Може и настина  да  не знаеше друго, освен , че мъжа и редовно слушаше БиБиСи и се надяваше англичаните да дойдат през  Гърция. Май наистина не знаеше  и, че по това време Георги  е  бил секретар на  градския комитет на нелегалната  комунистическа партия  в Плевен,  та  камо ли да знае   явки,  хора ,  и  акции  на нелегалните и партизаните.   Като я измъчваха няколко месеца,   прехвърлиха я в Плевенския затвор,  при политическите.  Там, поне свиждане разрешаваха.  Иван и носеше това онова, разказваше и как расте Любчо и какво правят на село… На всичко отгоре и големия му син Колю, го пратиха с окупационните войски в Македония,  а  Митко, направо от училище го взеха войник. Жена му Костадина, пък  я сви ревматизма в краката и ръцете,  та грабна бастуна.  През миналото лято, като  измивали някакво главнясало жито в студените води  по чешмите на  Дрен,  изстинала, ама кой знае? Въпросът е, че остана в къщи да готви, да се занимава с животинките в двора и най вече да гледа малките Любчо и Ваньо.  Бай  Иван  тичаше  денем на работа в железницата  и едва смогваше  рано  сутрин или след работа, да помага, като гледаше, че  цялата земеделска  работа се стовари на булка Мара и  дъщеря му Величка. Оряха, сееха, копаеха, жънеха и прибираха каквото се родеше, поне за данъците да има,  пък на кого беше по тежко на тях или на воловете не се знае…но преживяваха…  Войната отекваше с  грозния си тътен в душите на  Пордимчани, но слава богу, някъде от далече.

Един ден,  се случи нещо страшно. Немските войници, както обикновено, се занимаваха с ежедневните си задължения. Едни пренасяха от склад в склад, разни материали и снаражения,  други се бяха поразхвъргали и се бръснеха на августовското слънце, а трети стояха на пост до картечниците от противовъздушната отбрана. Беше спокойно. Чуваше се немска реч, смях и  детски говор. И войниците и трите съседски деца, Боби на Манджиците, техен хазайн, тъй да се каже, и Любчо, че  и най малкия Иванчо, до такава степен се сприятелиха едни с други, та вече бяха приятели.  Немските войници, и те мъже оставили жени и деца, играеха с тях, правеха им играчки, хранеха ги,  даваха им шоколади  и им се радваха като на свои. Особено на Любчо и пепелчука Иванчо.  По бялата им и от на ариец кожа, русите и  като слама коси,   и най-вече с дълбоките си сини очи, двете хлапета   се бяха превърнали в техни любимци. Войниците не им отказваха нищо. Ето и сега,   покатерени на две противовъздушни картечници, стреляха  на ужким.  Гласчетата  и  надвикваха  шумотевицата около складовете  и подкрепени от гласа  и на  Боби,   изпълваха съседните дворове  и простора  над тях,  със спокойствие и безгрижие.

–   Татататататататататататататататата –   изстрелваше Любчо.

–    Папапапапапапапапапапапапапа –  опитваше се да го догони в бързината  Ванчо.

–    Фийу, фийу… бум…бум…паууу…паууу – допълваше звуковата картина Боби.

Войниците  се наслаждаваха, закачаха ги нещо на техния си език, смееха се и даже някой от тях се включваха в играта им имитирайки летеж на самолет…

В разгара на играта,  далече от северозапад се чу тихо  бучене. Постепенно небесния грохот започна да се усилва. Детския смях премина в уплаха.   Бученето и тътена се усилиха  още.  Изтриха усмивките от лицата на войниците и те,  застанали прави, отправиха  тревожни погледи към все по силно бучащото небе. Чуха се команди.  Войниците се разтичаха. В движение закопчяваха  куртките си. Перчемите им се скриха в стоманени каски. За броени секунди разнесоха сандъци с боеприпаси на картечниците и заеха позиции по тях и окопите.  После настана бездвижие. Като на стоп кадър всяко движение замря. Войниците стискаха оръжията си и не мърдаха в очакване. Птиците и те се изпокриха  от все по осилващото се бучене и тътен. Дацата стояха скупчени  насред улицата,  гледаха  с неразбиращите си детски очи ту войниците край тях, ту все по силно бучащото небе и не мърдаха вцепенени в своята невинност и беззащитност.

Първата бомба  падна  на   4-5 километра  от руския музей,  някъде на югозапад, между Згалево и Пелишат. Последва я   втора,  трета, после едновременно започнаха да избухват по няколко наведнъж и разтреперания от рева на американските самолети въздух, се разкъса и разтресе от  бомбени експлоузии. Земята затрепера. Големите авиационни бомби,  придружени от страховито свирене се забиваха в плодородните слънчогледови ниви и там гърмяха в страховит хор.  Самолетите, отървали се от смъртоносния товар и празните варели за гориво,   олекнали завиваха  току над  главите на воиниците.

–   Stecken Sie sie in! Niemand schießt auf Flugzeuge! Zurückgezogen werden! Nicht auffällig zu werden, und Feuer!  (Не ги закачайте!  Никой да не стреля по самолетите! Оттеглят се! Непривличайте вниманието им и огъня!) –    разпалено,  на чист немски, молеше притичалия от къщата си на същата улица кмет, Иван Божинов към командващия офицер.

–  Nicht schießen! Auftrag. Bambardirane nur das Feuer auf uns!  (Да не се стреля! Заповед. Огън само при бамбардиране по нас!) – провикна се офицера след няколко секундно размисляне. Очакващите заповед за стрелба войници, това и чакаха.

Още десетина минути канонадата от избухващи бомби, самолетен рев и свистене на шрапнели и празни варели продължи. После взривовете спряха, бученето и тътена премина в  отдалечавощо се бръмчене и затихна там от където бе дошло.. Тогава, заедно с облакът от дим  и прах, се спусна мирис на барут, огън и война… Слава богу, жертви нямаше….

 

 

НА  ОРАНЕ

 

Близо седмица преди гергьовден, Иван още като се прибра от гарата и захвана да смазва с катран осите на волската кола. Поизправи  жеглите,   закова  ритлите и качи в колата  плуга с планетката. После назоби животните, напои ги и седнаха да вечерят. Още не  бяха приключили и той се обърна към снаха си.

–     Маро,  изпролети са. Гледам,  край линията  земята изпръхна. Хората  сеят. Отпуска и да искам, няма кой да ми даде. Много работа има и по железницата. Гледам докато военните ешелони се движеха на изток,   сега в обратна посока  хукнаха.  Няма кой, снахо. У вас двете ми е надеждата.  Как мислиш, ще можете ли  да засеете  нивата на Гладния връх,  с царевица. Знаете я и двете,  до Русенското шосе, на север от  разклона за Славяново и Пордим.  На леля ви Златка е зестрата тази нива, близо и 10 декара. Да я почнете пък докъдето стигнете. Аз от работа направо при вас ще идвам да помагам. Грехота е да я оставим не засята, че и данъци има.

–   Ще я засеем, татко! Аз напред ще водя воловете и ще спускам зърната в браздите пък  Личка ще затиска отзад. Нали можеш  Личке? То с планетката е по лесно? – обърна се булка Мара към зълва си.

–  Добре како Маро. Орала съм с плуг,  но с рало не мога. –  Са оправим тате.

–  Колкото можете. Аз съм приготвил колата. Сутринта рано ще натоваря  и семето за посев. Пригответе си сега храна, пък вода,  като мините край чешмата на Чуките, докато напоите воловете и ще налеете бъклицата.

– Добре , тате! Сяла съм царевица знам  по колко да пускам.  Ама пак да питам на

рядко и ли по на гъсто.  После  като копаем  ще  пререждаме, хем ще  има зелено за овцете и воловете?

– Не, не, по нарядко.  Малко  ни е царевицата, снахо,  дано да стигне. Пък за

овцете и воловете,  не берете грижа,  тя и трева ще израсте.  Рано се изпролети тази година.  – разясни кротко бай Иван и се обърна към жена си. – Костадино, я ти изкарай  сланина от  качето, пък  и някое яйце свари сега, хем за тях, хем  за  децата.

-Знам аз какво да и сложа за нива. Ти на мен не се бъркай! Яйцата  ми трябват за

Вечеря.  Яйца на очи в лучена яхния, цял тиган ще сготвя.    Ти по добре  виж та пригответе мъжки дрехи, твой ли, на Колю и Митко ли. Да са облекат като мъже! И мъжки шапки да сложите, че сами жени на полето…

– Добре мале –  отговориха и двете почти едновременно – пък Личка допълни.- Не

бой се майко!  Не е  ни страх.

– Не ви е страх, но то си е за страх. Нивата е край шосето, хора всякакви минават.

Немска войска минавали . Като   Ви казвам облечете са!  Поне от далече да приличате на мъже!

–    Мале, че те немските войници, ей ги пред портата. Складовете на Манджиците са пълни с тях. Нали ги виждам и те са хора като нас.

–   Личке, Личке,  недей да ми са  правиш на много важна, ми слушай като ти говоря. Да не стане късно после. Че и господ не може да ви опази сами като не се пазите.

–    Ей и ти Костадино, не ги плаши  толкова!- скастри я  мъжа и и по кротко продължи.-  Права е !  Пригответи си  мъжки дрехи. Пък да ви пази бог! Жени сте…    Я бе мъже,  наядохте ли се вече? Ако сте готови, излизам    да си свия една цигара  и идвам да се борим.

Наметна  железничарския шинел    бай Иван и излезе да нагледа животните докато пуши. Сви  цигара и запали.Очите му се впиха неспокойно към небето. Беше ясно. Тънката режеща  нишка  тютюнев дим  го   парна  приятно по гърлото,  после  се измъкна през ноздрите и  устремена към  безкрая,  се изви и загуби сред безброните  ясни звезди.  Денят щеше да бъде хубав.

…    На сутринта, преди  първи  петлите да извикат изгрева, бай Иван Монков вече шеташе из двора. Нахрани човека воловете, даде и на овцете и кучето, напои ги с вода от герана, нахвърга няколко наръча кочени в колата и като пренесе и  два чувала с царевица, пресипа ги в четири, та да тежат по  помалко за жените и качи и тях.  Огледа се.  Установи,  че е готов.  Пак  запали цигара. От изток започна да просветлява и докато ароматния дим изсмука цигарата, дойдоха снахата  Мара и дъщеря му Величка. Облечени в мъжки дрехи,  с навити бели навуща около крачолите, със свински цървули,  на  главите с нахлупени  каскети, те  изглеждаха хем  комично, хем  тъжно.

И ако Господ бе направил от мъжа жената, то сега стана обратното. Двамата ново префасонирани  „младежи”,   закачиха  шарената козя торба с храната,  завиха с два чула   зърното и щом  Мара закачи  на ритлата и бъкела за водата, бай Иван изкара двата вола  та впрегна. Величка взе остена и се настани първа в колата. Кака и  Мара поведе воловете , свекъра отвори широко вратника и тръгнаха  последвани от кучето Мечо, уж да ги пази.

Малко пред гарата бай Иван ги настигна, забърза до кантона та остави железничарската си чанта  и ги посрещна на рампата.

– Я,  Маро,  качвай се и ти!  Аз ша ги водя.

– Тате нали си на работа? – опита да се възпротиви снаха му,  но срещнала твърдия му строг поглед,  се качи в движение на  скърцащата волска кола.

–  Ще дойда да впрегна и да направя няколко бразди. До седем часа има време и да се върна. Пък и от тук направо към Одренския кантон ще прецапам. С четата днеска там ще подбиваме. ..   Айде, дийй, дийй мързели. Направо заспахте….   Личке и ти ли заспа  ма,  я ги сръгай малко с остена. Няма цял час да се мъкнат!

Дъщеря му разтърка сънено очи, протегна остена – един дълги прът с гвоздейче отпред и като бодна първо червения вол, после сивия,  опита да преправи  гласа си на мъжки па извика:

–   Дийй, дийй!   Айде по живо! Работа ни чака.До обед да сме готови – гласа и се разнесе наоколо, като на пропяващо петле и само предизвика усмивката на баща и, кака и , воловете и първите слънчеви лъчи. Кучето джафна заканително и заприпка ту от ляво, ту от дасно на старата волска кола.

За около час стигнаха. Бяха спирали само след воденицата на Алите. Наляха бъкела с вода от чешмата на Чуките, че и воловете се напиха . Бяха едни от първите на къра, та не срещнаха никого.

Щом стигнаха  на нивата, разпрегнаха колата, бай Иван свали плуга, приготви семената и рече:

–   Я Маро дай да впрягаме, искам да минем с  тебе няколко бразди,  че да ви дам лице надълго на нивата. Е от тука, от горния край, успоредно на шосето. След два-три часа като се уморите спрете да закусите и воловете да си починат.

И започнаха. Мара  води воловете, свекъра  и оре с плуга след нея, дъщеря му върви подире  и  пуска по  на две нейни стъпки,  царевични зърна – жълти като злато, а най подире вълкодава  Мечо, гони мишките. На едната бразда сеячката не пуска, на втората  пуска, а като мине плуга за следващата,   рохкавата влажна пръст се обръща и завива семената.  Така цял час. Оформи се    леха,  с  редове прави като на женска плетка. Иван погледна изкочилото слънце и рече:

–    Аз тръгвам, че стана късно. Не бива да закъснявам много.  Я  Личке , дай на кака си торбата със семето и ела  на мойто място.  Искам да  видя ще можеш ли  да ореш с плуга?

Направиха разместването.  Бай Иван тръгна до тях и хем гледаше, хем ги напътстваше:

–     Тъй, тъй дъще, стискай здраво и дръж до браздата. Не е нужно да ореш на дълбоко, по важно е пръста да  завива семенета   в предната бразда. Тъй  ни гарги ще ги кълват, ни на сухо ще останат…  Добре Маро, по толкова зърна стигат. Гледай и като водиш воловете, ока над предната бразда да върви над  предната, нищо че   единия вол из засятото стъпя…. Хайде оставям Ви.  Вие си знаете. Като са уморите спирайте та си почивайте. И доколкото можете,  че утре пак ще се идва…Хайде, аз ще гледам надвечер по рано да дойда. –   И виновно  замина.

Мечо се ослуша,понечи да тръгне след стопанина си, после   се подвуоми и накрая,   като го нахокаха остана при сеячките да ги пази от мишките из браздите.

Иван  премина  шосето.   На няма и на 200  крачки, спря.   Обходи със загрижен поглед, мизийското равно поле .   Леко наклонено от запад на изток, то едва забележимо се спускаше от Згалевските възвишения: на север – до Дунава, на изток –  по гори и ниви към Осъма, а  далече на юг – чак  до полегналия като крокодил Балкан.    По безкрайното набръчкато поле,  като избелели кръпки от вехта черга, се стелеха  разпокъсани  оврази, синури и  нивички.    Разгонило облаците, пролетното слънце се ухили весело.  Покатери се  на  два остена- височина и  гордо загрея  нивите.  Като  из парчета  току що извадена   баница, се понесе  пара и ухание на пролет. Беше празник. Време за сеитба.

На Златкина нива,  облечени  с мъжки дрехи  2 жени,  посяваха живот.  Все по често чуруликането на птиците, пръхтенето на орящите животни и жуженето на пчелите се смесваше с  бумтежа на минаващи от изток на запад, маторизирани части, немска войска.   Посърнали и замислени,  мъже  гледаха минаващияп край тях  свят и събуждането на природата за нов живот.

Беше пред Гергьовден 1944 …

 

ГЕРГЬОВДЕН

 

Дойде  Гергьовден.    Въздухът бе  свеж  и прозрачен.  Слънцето,  като магьосник развиваше  с топлите  си невидими ласки  пъпките на дърветата  и в клоните на цъфналите вишни  жужаха  пчели.  Орляк рошави врабчета цвърчаха  весело   и шумно по ябълковото дърво, биеха се сред клоните и уреждаха някакъв спор.  Двете  семейни  гургулици,  отдавна постегнали ланското гнездо,  пърхаха с крила в старата круша и правеха любов.  В кошарата от преплетени върбови пръчки в леси,  овцете хрупаха първа  пролетна трева и хич  не забелязваха: едно мъжко агънце го нямаше… А, ето го. Полегнало е свито и кротко в голямата тава. Пълно  е със запържени ориз, нарязан пресен лук,  счукани орехови ядки  и   сварени парченца черен и бял дроб с подправки. Лежи си под похлупака  от тесто в  голямата тава и събира загар. Топлината на загрятата  зидана пещ го изпълва   и то се   готви    за очаквания  гергьовденски обяд.  Такъв е обичая. За Гергьовден в българския дом се пече цяло  агне.

Наближаваше обед. Любчо и Ваньо, уж  гонеха  двете мързеливи котки, но  примамени от носещата се  миризма на печено агнешко, по често и от котките,  обикаляха  край ухаещата пещ.

Бай Иван изнесе  под недоразлистената лоза  облата синия и нареди около нея трикраките столчета.

–   Костадино, хайде слагайте да обядваме.

–   Че опече ли се агнето, бе Иване?

–   Готово е преди малко го гледах. Хайде викай Мара и Величка, че децата

прицъцраха!

–  Мароо, Величке къде се дянахте, какво се туткате? Време е – развика се свекървата Костадина и продължи да мърмори  –   Една салата има да направите  и  за нея ли да ви чакам?

–     Готови сме мале, ей дорязвам репички на салатата. Идем –  чу се гласа на  Величка и двете се показаха от одаята: Величка с цяла тава  прясна салата и след нея  снахата  Мара с  бухнала бяла погача.

– А, ама и погачата стана хубава… Любчо,  Ванка, къде сте айде идвайте. Сядайте на трапезата!

В този момент двамата малчугани тъкмо погнаха с по една пръчка червения герест петел, дето даже се  осмеляваше да им налита, та се наложи и дядо  Иван да ги смъмри.

– Оставете петела бе, калпазани! Я хвърлете тез пръчки и идвайте – нахока ги той, понесъл   тавата с току що изваденото  препеченко агне.

От съприкосновението на  олиото и червения пипер с горещината на пеща, най отгоре на агнето се е образувала примамно,  жълто-червеникава  кожичка.  Уханието на печеното агне се понася  по всички посоки на селския двор.   Част от  миризмите  хваща за носовете двете деца и нетърпеливи ги настанява около трапезата. Друга прехвърля селския дувар,  промъква се в редиците на немските войници в складовете на  Манджиците,  та чак ги кара  да се оглеждат.

В селския двор, под  разлистения  асмалък,  бай Иван железничаря събра, както всяка година  семейството  си за Гергьовден. Насядаха: бай Иван, Любчо,  Ванчо, Мара, Величка и Костадина.

–  Иване, в казармата дават ли на войниците агнешко за Гергьовден? – попита ни в клин-ни в ръкав Костадина,  явно замислена за двамата си сина войници.

–  Сигурно, мале, нали е ден на войската – отговори неуверено дъщеря и Величка.

– Може и да има, на времето и по чаша вино ни даваха, ама сега знам ли, война е?-рече Иван и след като прекръсти агнето почна да го разчупва.

–  Е ама се е опекло, таман както трябва,  мозък е станало –  занарежда  Костадина и подаде пред всеки от още топлата погача.

– Хайде на всеки по едно голямо парче месо и  да не бързате, че пари още.  Маро ей тука от колянните стави отдели на малките кокалчета  да си играят на „Везир”-  нареди свекъра и подкани –  наздраве и да ви е сладко.

Чукнаха се, възрастните с по една ракия, а за Величка и децата с лимонада и започнаха да обядват. Ядяха с настървение,  та чак ушите им пращяха, дето се вика.  Само  Любчо стоеше замислен и не посягаше.

–       Любчо, ти що не ядеш, леля?  Я,  вземай си! Виж какво е крехко месцето! – подкани го Костадина.

Любчо продължи да стои неподвижен. После плахо погледна с големите си сини очи вуйчо си Иван и през сълзи,  със задавен от мъка  и невинност глас рече:

–       Ами за мама?…

Хапките заседнаха в гърлата  на всички. Даже малкия Ваньо, дето още не разбираше спря да яде и заплака.  Иван стана.

–         Я Костадино, сложете да занеса и на Златка в затвора! Има  малко време до

влака.

Без да кажат нищо, Костадина и снахата  Мара  станаха. След минута- две,

понесъл  вързопче  с агнешко и топла пита, бай Иван  забърза  към гарата  и плевенския зятвор…

 

 

 

 

 

СВОБОДАТА

 

 

Тази сутрин слънцето,  като надникна от изток и в складовете на Манджиците вече нямаше никой.  През ноща  войската, с цялата си  техника, тихомълком и набързо се беше изнизала по нанагорнището на Згалевския байр.Отидоха си. Работниците и селяните,  на път  за работа, поглеждаха празните складове и окопи и се подсмихваха доволни. Нещо ставаше в тая държава. Говореха за ново правителство,  коментираха, че през гарата и по русенското шосе, нещо, много  войска минавала  и то все на запад, ама бързешком.

–   Тате войниците ги няма! – възкликна  Мара като изведе воловете с колата до

пътя.

–   Нощес си заминаха – отговори кратко бай Иван и все едно, че нищо не бе станало продължи. –  Бягат!  Не са утишли да ни ожънат нивата, тъй че не се радвай толкова … Викай Величка, че окъсняхме.

–   Величкеее,  идвай по бързо…   Войниците си отишли  – провикна се Мара към  къщата и щом  зълва и дойде,  разпалено и заобяснява – Щом си отиват германците, значи войната свършва и  Кольо ще си дойде.

–    Дано, како Маро, ама не ми се вярва да стане толкова бързо!? – зарадва се и Величка.

–    Казвам ти до есента ще си дойде. Днес ще жънем без мъжете  за последно…

–    Още ли сте тука мари? Какво сте се разкудкудякали на рано? Я слънцето къде се е вдигнало! – навика ги нарано свекървата Костадина, като излезе да ги изпрати.

–    Майко, войската си е отишла. Кака Мара вика, че щом  германците са си заминали войната свършва и Колю и Митко ще си дойдат.

–  Чул та господ ! От твойте уста в божите уши, дъще! Дано! … А тръгвайте! – рече Костадина  и още докато Иван затваряше вратника се обърна, прекръсти се и тръгна към къщата. Там Любчо и Иванчо спяха най-сладкия си  сутрешен сън.

Денят се оказа от горещниците. Слънцето  заприжуря от рано. Около обед земята и въздуха  толкова се нагорещиха,  че  даже кокошките и птиците  се изпокриха на сянка с изплезени езици. Само малчуганите  щом станаха и хукнаха навън.

–  Боби,  Боби – развикаха се те от вратичката между двата двора.-  Ела да играем.

–  Идвааам   –   отговори ехото от двора на Манжиците.

След секунди, трите деца   препускаха из двора,  възседнали по един дъргел от ланския сънчоглед и размахали пръчки за саби. Тичаха малчуганите, викаха  и вдигаха пушилка за цяла кавалерия.

– Ей конници, я елате тук да закусите! – скомандва ги баба Костадина, със запретнати ръкави и още брашнени длани. – Идвате ли бе белалий такива? – провикна се тя  изнасяйки три паници троеница А беше майстор на троеницата.  Смесваше майсторски брашно с вода и малко сол  и търкаше рядкото тесто между дланите си, докато  се стриваше на малки късчета. После ги и изсипваше във врящата вода и след десетина минути троеницата беше готова. Все едно че вареше макарони или  ювка.

Конницата не чака втора покана. „Сабите и кончетата ” изтрополиха по калдъръма

пред къщата и захвърлени,  полегнаха уморено. Попотените и зачервени ездачи насядаха  по трикраките столчета  около синията.   Отрупаната с грозде лоза, спря жарките слънчеви лъчи.   Приятен  хлад, обгърна  голите до кръста детски телца и мръсните дируги пот, засъхнаха така бързо както се бяха  стекли.    Дървените лъжици застъргаха  в пръстените паници,  подобно  конски тропот.    Не след дълго и от трите паници съдържанието  –  вкусна, домашна троеница се премести в детските коремчета, а нахранената  конница хукна наново по прашния двор…

Запретнала ръкавите на бялата си памучна риза, Костадина почна да допира.  Извади кофа прясна вода от герана и като се  наведе над дълбокото дървено корито,  в главата и се завъртяха тежки мисли и плаха надежда…  Переше но погледа  и,  като на зорка орлица следеше децата. По едно време, Любчо нещо и се загуби.  Костадина заряза прането и тихомълком се промъкна в двора .  Тука Любчо – там Любчо и най-накрая  го откри зад сайванта. Седеше си дете самичко направо на земята в усамотения ъгъл и плачеше.

–           Що плачеш, бе Любчо? –  попита го тя  ласкаво и  с тревога в гласа.

–           Мъчно ми е за мама и татко лельо – изхлипа през сълзи малчугана и заплака по-силно.

Костадина отиде при него, погали  го по русата главица и почна да го успокоява:

–     Я не плачи, леля! Тя майка  ти ще си дойде. Недей да плачеш.

–    Ами  тати ? – запита детето.

Състрадателните  и очи срещнаха чистия, невинен поглед на  любчовите сини очи,

нещо я хвана за гърлото и тя не можа да отговори нищо…

…Късно вечерта, колата изтропа пред вратника и жътварите си дойдоха. Костадина излезе да ги посрещне, но като видя, че Мара разпряга воловете, нещо я жегна и попита  тревожно:

–          Ми свекър ти де е? Не е ли  с вас, къде е ?

–           Не знам мале. Днеска не е идвал. Не е казвал нищо. Ама не дойде – отговориявно притеснена и снахата.Чакахме, чакахме пък като не дойде до толкова късно си впрегнахме сами воловете и си тръгнахме- заоправдава се дъщеря  и.Добре сте направили, няма да стоите цяла нощ, я.  Личке, изтичай до гарата  тапитай, какво е станало, дъще!  Маро, ти нахрани и напои животните пък аз ще нахраня децата и ще ги слагам да спят, да не заспят гладни…

Не минаха и десет минути, децата още не бяха заспали и  през пътната порта, като фурия, връхлетя  Величка.  Мале… малеее, како  Марооо… идват си… и двамата си идват! – развика се тя още от  портата.

–         Кой си идва? – изкочи първо Мара от обора, а след нея и Костадина се изправи на вратата.

–     Кой ма дъще,  кой си идва? – подаде се и  майка и обградена от двете полузаспали деца.

–   Леля Златка и татко си идват. Сега с последния влак са дошли. Леля  Златка са я

пуснали от затвора – продължи да обяснява разпалено тя, но вече  никой не я чуваше.    През отворената порта  влизаше  Златка, подкрепяна от брат си  Иван.

–          Мамо! –  извика радостен  Любчо и се хвърли в обятията на майка си. – Мамичко много ми беше мъчно за теб.

–          Детето ми… детенцето ми…  не плачи майка… тук съм вече… при теб съм –

говореше му тя  и като бършеше сълзите му с обинтованите си пръсти, се разрида неудържимо…

…  На другия ден цялото село говореше:   Златка  – сестрата на Иван железничара, я пуснали от затвора, поради липса на доказателства за вина…

… През  лятото   Англия и Америка вече бяха отворили западния фронт. Измина   и  повече от  месец.    На 5 септември,  из  селото се разнесе  нова вест:  Съветския съюз обявявил война на България, а  Червената армия преминала  Дунав. Два дена по късно, на 7 септември 1944 година в Пордим научиха, че през деня, гражданите на Плевен са разбили вратите на Плевенския затвор и  политическите затворници са на свобода.

За леля Златка и сина  и Любчо  започна нов живот!…

 

ЗАГРИЖЕНОСТ

 

… Златка и Любчо, изкараха зимата в Пордим. Живееха в стаята  с  Мара и малкия Ванчо. Един ден Колю си дойде от казармата и всички се зарадваха, че  се е уволнил…

Напразно. Както се беше клел на царя, после на царчето, този път се закле пред Отичиствненния  Фронт  и  пак замина.  Бяха го пуснали само в отпуск,  щото отиваше на фронта с Първа Българска  Армия.

Златка се позакрепи  до пролетта,  телесните и рани позараснаха, синините, кръвонасяданията от побоищата избледняха и макар, че душевните рани  останаха,  пролетта   опита  да се занимава със земеделие. Ходеше с Мара и Личка на нива, опитваше да копае, да върши друга селска работа, но нито и стигаха силите, нито и се отдваше. Избягваше да говори за миналия си живот, само  в редки случаи се отпускаше и разказваше на двете по млади жени за преживяванията си.

–          Най-страшното, Маро, бяха първите месеци в  жандармерийското  управление.

Колко пъти са ме пребивали до смърт, не помня. Колко пъти са ми забивали клечки под ноктите, не  знам. Помня, че като запалеха и клечките болката ставаше толкова непосилна, че не  я чувствах. Понякога усещах мириса на изгорената кожа и  собствената си кръв. Тогава  се молех да умра. Губех свяст и потъвах в тишина.

–          Слава богу лельо Златке, лошото мина.   Ще мине време и ще забравиш –

успокояваше я  Мара.

–    Не се забравя леля… Как да забравя   надвесените   като чакали жандари и виковете и: „ Признавай, мамицата ти комунистическа!… Признавай!..Казвай кои са другите…  Казвай или от тука жива няма да излезнеш… Мръсна комунистка.”..  Не се забравят лесно издевателствата, мъченията и побоищата  леля,  не се забравят,  униженията…

–    Времето лекува лельо. Не мисли за това. Жива си,  радвай се на живота – съчувствено проговаряше и непознаващата  още живота 18 годишна  племенница.

–    Искам да забравя леля, искам но не мога.  Достатъчно да усетя утринния хлад, блясъкът на  първите слънчеви  лъчи  в очите си и кошмарът се връща. Пак се виждам в ранните зори  изхвърлена в студената вода на чешмата край  Плевен, започвам да треперя цялата, като някога когато ме свестяваха и започваха отново и отново с мъченията и  онова натрапващо се  в съзнанието ми  „Мръсна комунистка… признавай!?”…   Душата ме боли!….

–    Свърши се лельо Златке.  Вуйчо  Георги го няма, но имаш Любчо. Не си сама.

–     Знам леля. Той ми е бил надеждата … и другарите…   Но да не дава господ на никой да разбира повече,   как след нечовешкия побой и охлаждането в кървавата кладенчева  вода, захвърленото на циментовия под мокро, човешко тяло,  чувства топлината от токущо съблечени  дрехи, с които  те увиват  другите в затвора, за да те стоплят и спасят …

 

…. Най-после войната свърши.   Един  ден, Васил Топалов, бивш политзатворник и виден функционер на БКП в  Плевен преди 9-ти,   дойде в  Пордим и без много шум я заведе в Плевен. Настаниха я в комунална квартира, назначиха я на работа като  лелка в една  детска градина и живота на самотната майка и сирачето и потече, с бавно заглъхващия  кошмар на миналото.

Така изминаха   5-6 години. Политически нещата се промениха. Мнозина от хората с които беше в затвора,   като  Пеко  Таков,  Соня  Бакиш, Станко  Тодоров и други,   влезнаха във власта  и не я забравиха.

Един ден  1951 г.  я извикаха в Областния комитет на  БКП и и рекоха:

-Другарко Георгиева, не бива така! Виждаме, че изнемогвате да се грижите сама задетето си.   Държавата не може да остави децата на загиналите в антифашистката борба.   Знаем, че Партията и Държавата,  за която загина съпруга ви,   не може да замести бащата  на детето ви, но все пак. Кажете от какво имате нужда,  с какво межем да помогнем, пък и ний ще  Ви предложим нещо!

–  Не  благодаря Ви, но нямам нужда от нищо. Справям се и сама. Квартирата ми   не е скъпа. Ей на и Любчо тръгва на прогимназия , ще се справим.

–  Точно за училището ни е мисълта.  В София се открива Суворовско училище,  за сирачета на антифашисти. Какво ще кажеш, Любчо да влезне в това училище. Там всичко е на държавна издръжка, пансион, храна, курсантска униформа, дисциплина. Разсъди сама,  трудно  е  да се грижиш и за издръжка и за възпитание. Съгласна ли си?

– Не знам другарю!

– Няма какво да не знаеш. Размисли, поговори с него, подготви го и другата седмица ще го заведем заедно с  Вас в София.

Какво е размисляла  Златка,  какъв разговор е провела с  детето си, но учебната

1951/52  година Любчо стана  курсант в  Суворовското училище София. Униформата  му отиваше. Вталения кител, белия колан, жълтите като злато пагони и контраста на тъмно синия панталон  с червни кантове,  подчертаваше още повече осанката на  стройното синеоко момче. С една дума превърна го в  истински красавец.

КООПЕРИРАНЕТО

 

В една от ваканциите Златка и детето пак бяха на  Пордим.  В одаята край камината се бе събрала цялата челяд. Бай Иван Монков  гледаше  игривите езици на огъня и замислен в нещо си,  не обръщаше внимание на гълчавата.   Малкия му син  Митко се защура из обора, Костадина , Мара и сестра му Златка   точеха  баница и се готвеха да слагат вечерята. Колю се занимаваше с децата. Любчо, Ваньо и малкия му син Митата, и той вече  5 годишен,  се кискаха,  караха се и играеха  на магаре с  рисувани от Колю на картони и от цигарени кутии карти.

–  Кольо, я  иди извикай брат си да дойде!  Таман и леля ти Златка е тука, трябва да поговорим нещо важно –  рече дядо Иван и запали нова цигара.

Колю не каза нищо. Заряза децата и послушно отиде та извика брат си.  Двамата седнаха срещу баща си.

– Злате, –  обърна се Бай  Иван към сестра си-   я остави жените да се оправят па ела при нас, нали си глава на семейство, трябва да решим нещо.

Златка заряза жените и очудена премести едно трикрако столче.

–     Кажи бате, какво има? – попита тя и седна при мъжете.

–  Таман сме се събрали, трябва да решим нещо. Сами виждате какви са времената.

Ясно е, че връщане назад няма. А то и без това земеделието не върви.  Житото дето го изкарваме не стига  наряда да платим, а  и за семе като заделим,  за хляб не стига. Виждате, че почти всеки месец се налага да ходя до  Добруджа и да купувам жито за хляб. Злате и ти знаеш, че в селото от миналата година направиха  ТКЗС. И ти имаш 10 декара земя,  искам и ти да си кажеш думата.

Костадина, пък след нея и  снахата Мара и дъщерята Величка, като видяха, че започва сериозен разговор, наостриха слух и с набръшнени ръце, обърнаха гръб на баницата и децата, па  се присламчиха към семейния съвет.

–          Ооо,  бате, мен не ме занимавай.  Земята въобще не ме интерисува. Каквото си

решите това правете. Колкото до хляба,  знам, че  е купонна система, че е трудно, но аз и за това се преместих,  та сега съм на работа в един стол и хлебарната на Гренадерска. Може да идваш до Плевен два пъти в седмицата и ще ви снабдявам с хлаб. Само да е с куфар да се не вижда моного-много какво носите- отговори  Златка и понечи да стане, но като видя, че и другите жени са вече при тях остана.

–           Това добре!  Тя и  Мара има жп легитимация от Колю, та също може да идва един път седмично до  Плевен. Са разберем как да стане. Ама мен думата ми е за  ТКЗС-то.    Ще трябва да влизаме и ние с хората.

–           Не ! –  изрепчи се Костадина, като разярена котка,  между малкото си  и страхливо куче. – Аз не съм съгласна! –  Син имам, той ще си е  земеделец. Не ни трябва никакво ТКЗС!

Иван я погледна  изкосо, обърна глава към другите и продължи кротко.

–           Вчера ме викаха в общината, пък и началника на гарата говори с мен.Няма на къде. Влизането в ТКЗС-то е доброволно, но ако не влезем, направо си ми казаха, че с  тебе  Кольо няма да сме на държавна работа. Ще ни уволнят от  БДЖ-то! За туй викам,  да влизаме в кооператива и ние с хората. Ще разделим земята, с по един вол ще влезете двамата – обърна се  Иван към синовете си.  – Митко ще вземе и плуга с планетката пък и Мара ще си влезе в кооперацията с десетте декара  и юничката от баща си. Така всички ще станем член кооператори и то с дялове земя.

–          Не! Не съм съгласна ! Никаква кооперация. Митко си е земеделец, таз земя и

воловете ще ни хранят, за туй всичко си остава на него  – възпротиви се отново Кастадина.

–          Тебе някой да те пита? – погледна я строго бай Иван и като смукна от цигарата,

издишвайки цигарения дим, повече на себе си отколкото на другите отсече – От

т’ва дето съм го ебал цял живот, акъл не ща!

–         Забележката му предизвика   лека усмивка по лицата на Златка  и  Колю. Снахата

Мара се зачерви от неудобство и се оттегли. Тя вече знаеше мнението на мъжа си  Кольо, щото  на дълго и на широко бяха обсъдили  този  въпрос с него  и то  още миналата година,  когато баща и  бай Ангел, един от първите, стана  учредител на ТКЗС-то.

–          Тате, нямам нищо против! Каквото решиш това прави. Аз със земеделие повече

няма да се занимавам. Една година след фронта се бъхтих, стига ми. Това не е работа. Да чакаш от господ.   Предпочитам си сигурната работа в железницата. Слава богу две деца имаме с Мара, на нас ни трябват сигурен доход.   Така, че аз съм за влизане в кооперацията – каза Колю, кротко,  но уверено и твърдо.

–    Не, тате аз пък не съм съгласен! – опъна се  брат му и окуражен от казаните преди това думи на майка си,  под  нейния одобрителен поглед продължи. – Най-добре е цялата земя и инвентара с животните да остане. Аз си  искам   със земеделие да се занимавам. С кака  Мара  и сетрата ще обработваме земята…Иначе какво ще правя. Тате, добре сте  с бати… имате работа, ами аз?

–    Митко, – намеси се  Златка –  вие с  Мара  ще си работите в ТКЗСТ-то. Ще си имате дял в   кооператива, ще ви се плаща на трудоден, а на края на годината като се приключи ще получитe на куп и пари и в натура, зърно, олио, захар, вълна   и  каквото се отчете на общото  събрание на кооператива. Но аз не искам да ви влияя. Каквото си решите това правете. За моя земя и дума да не става. Бате давай я в кооператива с вашата и въобще,  каквото решите – отсече Златка и стана  та  продължи да точи баницата.

С това завърши   и  семейния съвет.   Историческото решение беше взето. На другия ден Монковци   станаха член кооператори в ТКЗС „Урожай”  Пордим.  Червения и Белия вол, поведоха  юничката на  Мара и се преместиха да живеят на задната улица,  в национализираните обори на Льоката,  заедно с животните на другите кооператори.   Десетте овце на  Монковци  станаха кооперативни и заживяха задружно в кошарите на  Чуките, с другите селски овце. Волската кола, плуга с планетката, и ралото  се записаха  дялов капитал в  кооператива.   Митко, Мара и Величка заработиха в ТКЗС-то, по новому.

 

 

ЕПИЛОГ

 

Любчо се затвори в себе си. Не помнеше  баща  си. Горчивината от неговата липса го изпълваше с болезнено, неосъзнато обвинение към целия свят и системата в която живя без бащина ласка.   Не можеше да си обясни,  как така баща му беше дал живота си за някакви идеи,  вместо да остане жив,  да се радва на детето си.  Любчо не искаше да говори с майка си за това. Златка усещаше обвинението на сина си към покойния и съпруг и се измъчваше.  Често я канеха по  митинги и манифестации,  показваха я  в деловите призидиуми, уважаваха я.  Живееше сама и въпреки, че край нея се завъртя и сериозен приятел, с когото можеше да започне нов семеен живот, тя прудпочете да остане сама с грижата за детето си.

Като настаниха Любчо  в Суворовското,  Златка започна работа в един  стол.  Така в онези гладни, следвоенни години прехраната им беше подсигурена. Отделяше от залъка си, дето се вика, а по късно даже успя да се включи в  строителна кооперация,  току пред входа на Скобелевия парк. Така 1955 година, когато закриха  Суворовското училище и Любчо си дойде да доучва гимназия в Плевен, леля  Златка вече  му  беше подсигурила и  жилище.  Беше му и майка и баща.

Сина  и  заработи като  шофьор – занаят придобит от казармата. После тя ходи при  Пеко Таков – също политзатворник от  Плевенския затвор, та  и той помогна. Любчо  стана международен шофьор. Обикаляше света, гледаше лъскавите витрини на Западна Европа.  От видяното по пътищата на света ли, от досега му до лукса на западния свят, но когото гледаше през страничните стъкла на тира, а ядеше приготвените от майка му консерви  или от естествената човешка слабост,  той заживя с мечтата да кара  луксозен „Мерцедес” и да живее  като богатите немци.  Сами  се досещате:  материално  не беше зле.  Стана един от привлекателните плевенски ергени в заведенията на града. Млад, красив мъж с пари и собствена част от къща, той  се запозна  с бъдещата си съпруга. Тогава тя беше висока, слабичка деветокласничка.  Забременя.

Ожениха ги. Роди им се едно хубаво момче Георги. Кръстиха го на убития му дядо и заживяха в къщата пред Скобелевия  парк, четиримата: Баба  Златка, сина и  Любен, снаха и Павлина и внучето Георги.  Баща му все пътуваше по  Западна Европа, Иран, Авганистан,  Арабския свят и Съветския съюз, често  отсъстваше, но  носеше пари и дефицитни стоки.  Тогава на  Златка пак се наложи да използва връзките си на политзатворник и уреди, незавършилата  образование снаха за продавачка в един магазин за дрехи на старата главна.  Там можеше по лесно да продава пренасяните в тира вносни стоки.

Междувременно,  градските власти започнаха да строят Плевенската панорама.  При новия зградоустройствен план, къщата на Златка бе съборена. Там където беше къщата  изникнаха два модерни блока с апартаменти. Благодарение на факта, че бе собственица,  Златка и Любчо получиха два апартамента. Така, на сватбата на внук и Георги, вече 70 годишната  баба Златка, му подари на внука си изплатен, самостоятелен  апартамент. Младото семейство се настани в подарения апартамент.  Родиха им се и две момченца, но тъкмо внука и булката  завършиха висше образование – икономика, света  се завъртя отново и социализма се срути. Започна връщането на капитализъм с многопартийна система и пазарна икономика. Народа, воден от радио, телевизия и вестници се юрна по митинги и протести.  Вследствие на разбъркания обществено политически живот, подкрепяни от външни сили, от дълбините на обществената тиня изплуваха наследниците на загубилите власта на 9 септември 1944 година. Живота при капитализма и 1939 година започна да се идеализира   –  живота след 9 септември 1944 година да  се сатанизира.  Хората, като леля Златка станаха най-очерняните и мразени същества.

Повлечен от пороя  на времето и  Гошко,  внука  на баба Златка, хукна по митинги,  намрази я.   Подигравките, нетърпимостта и ненавистта  от улицата се промъкнаха и в дома им. Над 80 годишната стара жена стоеше сама в стаята си  и страдаше. Над града се носеха виковете на екзалтираната тълпа, въздуха се изпълваше с омраза, ненавист и тревожност.   Хората крещяха срещу Партията, свиркаха и дюдюкаха по отминалите 45 години, по индустриализацията и тесните връзки с Русия.  Обсебени от измамната заблуда, че живота на всички  ще стане  като на постоянно показваните по филмите  богати капиталисти,  лъскав и луксозен, митингуващите пееха въодушевени „Развод ми дай” и „45 години стигат”.Пееше и внук и. Сина и подигравателно одобряваше. ..Душата и се раздираше от болка  и обида, разкъсваше се от пренебрежението, ненавистта и омразата на най-близките и. Изразите „мръсна комунистка” и „червени боклуци”   се забиха,  по жестоки и от някогашните запалени клечки под ноктите и,  в изстрадалото и сърце. Събуждаха спомена от издевателствата над нея,  в  някогашната плевенска  жандармерия.  Болеше я неизмеримо по-силно от обвиненията, които  чуваше  от собствена си плът и кръв.

Не намерила отговора на поставените от времето безбройни въпроси, леля Златка – „виновната”,  прегърна своята скръб и примиреност. В един есенен следобед на 1992 година, когато слънцето полягаше на запад от Скобелевия парк,  тя беше приседнала на пейката пред блока. Изнемощелия старчески поглед търсеше отговор  над покривите  към центъра на града. Като от  адски казан, там долу от митингите ,   се издигаха крясъци на отрицание, ненавист и  омраза към нейния свят.

Така съсипана от  незаслужена вина, обида  и болка, леля  Златка – виновната,  напусна този  несправедлив  свят. Освободи съграденото от нея,   за да живеят   нейните непризнателни  обвинители. Остави ги отхвърлили нейния  свят, да   изградят свой.

 

 

 

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: