Mitkoivanov's Weblog

май 7, 2014

9 МАЙ е и наш !

medalibg[1]

Спомен за баща ми!
ХАРМОНИКАТА – кратък разказ
На полянката пред мелницата – глъч, закачки, караници и подвиквания, зачервени бузи и спортни страсти. Играта е в разгара си. Улисани двайсетина хлапета гонят коженото кълбо. За тях, топката е цялата вселената. Лятното слънце прежуря с последните за деня, жежки лъчи, усмихва се и се снишава за почивка зад Згалевския баир. По паважа, от към гарата, уморени след дългия изнурителен ден , работници от „Билкооп”, МТС-то и държавен резерв се прибират. Все по-често трополят каруци, с насядали по ритлите жени от полето. Някой от работниците се отбиват за „по едно” в „Кръчмата на Калчев”, а други продължават надолу към центъра на Пордим.
– Мита, баща ти! – Подвикнаха две хлапета.
– Иих, тате! – Простена високо слабо момче и недоволно спря да играе. – Още малко, бе татко? Сега дойдох! – опитва се то да хитрува, но като среща непреклонния поглед на баща си забира избелялата си басмена ризка и тръгва.
– Хайде…! – Добродушно и категорично, изрече баща му и подкара колелото надолу. . .
Кара таткото колелото и не се обръща назад. Припка с босите си крачета сина му след железничарската униформа и се двоуми: „Дали да не запраша тихичко назад..?”
Понякога го прави и номера минава. Вечерта му се карат, но до пердах не се стига. Сега обаче не събира смелост.
На около стотина метра пред руския музей, свиренето, колелото, бащата и сина влязоха в двора си. Двамата мъже са сами. Стопанката е още на полето. Баткото е прикачвач, може и през нощта да оре.
Както обикновено, чичо Колю, – железничаря – висок и слаб мъж със спортно телосложение и пъстри усмихнати очи, подпря колелото на кичестия орех и тръгна към двора да храни животните. Забърка ярма на прасето, кокошките и зайците и разхвърля зърно и на гълъбите. После даде трева, от багажника на колелото, на козата и зайците и наля вода за пиене на всички, барабар с кучето. Сина му край него, помага. С това процедурата по вечерното хранене на животните приключи.
– Искаш ли диня? – попита таткото още разгорещения футболист и макар не чул, неподлежащото на съмнение: „Искам!” – добави – Я донеси хармониката!
Втурна се потното дете в къщата. Баща му, разтвори капаците на дълбокия 26 метров кладенец, спусна голямата цинкова кофа с „чекръка” и като раздвижи изкусно опнатия синджир, извади голяма лъскава „мичуринка”. За кратко време наряза динята. Корите от сочните резени, полегнаха в една кофа с капак и зачакаха реда си, да станат храна на животните. По средата, на обградената с пейки и застлана с мушама дървена маса, таткото постави голяма тава с червени и сочни парчета диня. От течащия сладък сок се разнесе аромат на зряла диня. По парчетата заизскриха зрънца нектар и кристализирала захар. Вкусотия!
Междувременно малчугана донесе хармониката.
– Остави я и донеси кастронче с боб и тенджерата! – изрече нова заповед таткото.
Докато малкия донесе купичката зрял фасул и тенджерата, баща му извади от чантата на колелото бучка сирене и хляб. Хапват двамата мъже и требят боб. Залък хляб, парченце сирене и две три късчета сочна и сладка диня. Яде малчугана, та чак ушите му пукат.
Изчистиха боба. Измиха го в две три води и го заляха с вода в тенджерата на котлона .
Отново седнаха под асмата. Малчугана продължи да яде диня, а баща му пое хармониката. Засвири… Валс, македонска, след нея някакъв унгарски чардаш, после руска частушка, реди ги разгърдения мъж, на вълни- на вълни, ту бавни ту по-бързи, а мелодиите прескачат високия кирпичен дувар и се втурват по улицата…
Ненадейно се чува скърцане и от полуотворената пътна порта в градината надникна побелялата глава, на слаб и съсухрен старец. Мехът на хармониката се сви и настъпи тишина.
– Помози бог! – Поздрави, облечения в сини дочени дрехи старец и неуверено пристъпи към тях.
– Дал бог добро! Влез, влез, дядо, заповядай! – Подкани го хармониста и продължи да стои с ръце на замлъкналия инструмент.
Гостенина, дълбоко приведен от тежестта на годините, съвсем чевръсто, за видимото им количество, мина по пътечката между цветята и се изправи до масата!
– Аз, такова , синко, само да послушам! – оправда се госта с молба , а очите му залепнаха, като магнит на желязна печка, по седефените черно-бели копчета на старата, руска хармоника.
– Хубаво, дядо, хубаво. Сядай! – настани го Колю срещу себе си и предложи:
– Вземи си диня. Още е студена, сега я извадих от герана.
Неочаквания гостенин сeдна с поглед втренчен в олющената хармоника.
– Свири, свири, синко, аз само да послушам!
Колю Монков, отново понечи да засвири, но нещо се пречупи в него и притеснен от вторачения в хармоника поглед на госта, спря.
– Ти свириш, дядо?
– Едно време можех…
– Я вземи, опитай!…- и без да чака отговор Колю, свали коланите и подаде хармониката.
Старецът я пое, ръцете му затрепериха. Погали я като майка детето си. Кокалестите му пръсти заопипваха черно-белите копчета. Погледът му, мислите му се зареяха някъде във времето и засвири…
Дворът притихна. Тихо и несигурно мелодията се издигна между ореховите листа, понесе се над дворове и къщи и с неописуема нежност и мъка полетя към небето. Мехът се разпъна все по широко и игриво. Една след друга зазвучаха руски белини и закачливи частушки, мелодии с плавността на пълноводна река и игривите ритми на казачок.
Митака слушаше с полуотворена уста. Гледаше с възхищение изкусния музикант. Във въображението му изникнаха картини от филми с руската степ, една огромна река и безкраен хоризонт…
По пътя изтрополи минаваща каруца. Колелата и внимателно и звънко подскачаха по камъните на макадама, да не смущават хармониста.
Изненадани от разликата в свирнята, минаващите от полето жени се изправяха в каруците. Като плаващи лебеди, главите им, в бели тензухени забрадки, се носеха над оградата и надничаха, да видят изкусния свирец.
Ненадейно, с насълзени очи и молещ поглед, старецът, спря:
– Продай ми я бе синко!? Колкото кажеш давам ти…
– Е, не мога дядо, не мога! Скъп спомен ми е от фронта! – Отби неочакваното предложение Колю Монков и обясни:
– От есента на 1944 ми е. През Македония, Сърбия и Унгария приятел ми е била, по време на войната, та и до днес. Мила ми е. Не ми е за продан. Не! За нищо на света не я продавам. Ти свири, свири!…
Дядото засвири отново. Пръстите му затанцуваха по седефените копчета и го пренесоха в някакъв си негов свят. Лицето му, ту се озаряваше в щастлива усмивка, ту помръкваше в тъга и умиление. Няколко гугутки се скупчиха сред разпръснатите зърна на двора и забравили да кълват, заедно с петела се заслушаха….
След още петнайсетина минути, хармониката и музиканта въздъхнаха и разговорът продължи:
– Аз се учих на фронта. Учител ми беше едно руско войниче при Драва. От него ми е. А ти от къде знаеш да свириш?
– Аз ли? – попита стареца и прегърнал хармониката, като свидна рожба, заразказва: „Мене ме викат Иван, руснака. От Згалево . На шестнайсет отидох в Русия. Съдбата ме захвърли в едно село край Волга. Там срещнах моята Настя…Красавица ми беше. Трима сина ми роди… Насядаме вечер със синовете, аз разпъна хармониката и засвиря. Анастасия запее. Песента се носи по реката, а на душите ни леко, леко…. Само че…
– Ех… – въздъхна тежко стареца. – … Войната, синко!.. Всичко свърши… Най-малкия, Федя. Още при Севастопол загина. Батко му Дима, при Курск, а третия, най-големия – Юри, остави костите си пред Берлин…
Настана бездънна тишина…Стояха, като три антични статуи, стареца, бащата и детето, неми и неподвижни. Една тежка сълза се търколи от изплаканите старчески очи и падна върху мушамата на масата – изплющя, като плесник над жестокия живот…
– Върнах се от фронта синко, ама за какво? Домът ни разрушен! Жена ми и тя в къщата била, когато паднала бомба… Нямаше вече за какво да стоя там… Прибрах се в бащината къща., тука в Згалево… Иван Руснака, ме знаят всички… Продай ми я синко, нищо не ми остана от онзи живот – помоли отново стареца.
Неочаквано и за себе си, бай Колю се премести. Сложи ръка на хармониката и отсече:
– Халал да ти е дядо, вземи я!
Очите на стареца засияха, лицето му светна.
– Колко искаш, кажи, синко?
– Нищо не ти искам. На теб ти е по-нужна. То при мен, кой да свири на нея. Ей го този малкия, китара му бях купил, при учител в читалището ходеше, нищо не става. На батко му тромпет купих, ама и той не се научи да свири. То си е казано:” От всяко дърво свирка не става!” Вземай я и със здраве да свириш на нея.
– Ама даваш ли ми я? – Не вярваше стареца. – Още утре едно шиле ще ти докарам. Само ми я дай.
– Давам ти я човеко, без нищо ти я давам – потвърди Колю железничаря…
Когато денят притвори уморени клепачи, а слънцето полегна зад височините на запад, свирнята на хармониката погали за сбогом портата, мина край руския музей и се запъти, не само да изпълни празния дом и сърцето на осиротелия старец, но и да напомни на хората, за съдбата и мъката, за радостите и тревогите, за времената и безвремията в които живеем .

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: