Mitkoivanov's Weblog

ноември 16, 2014

С ВКУС НА ПАРИ И ЧИСТА СЪВЕСТ

IMGP2839

Вечерта блестеше с неоновите си, хипнотизиращи светлини. Подпрял покривалото на нощта, Парк хотел „Санкт Петербург” бръмчеше като гнездо на търтеи и оси . Над него, зареяни в небесното бездъние, звездите намигаха примамно обградили луната сводница.  Хилядолетния Пловдив заспиваше. Наближаваше полунощ.
На паркинга пред ресторанта, няколко вцепенени от чакане таксита, дремеха с надежда и очакване, закъснял и подпийнал клиент да ги наеме. Най-отпред се кипреше, облечена в елегантен костюм и цвят „Сахара”, нова „Лада”.
Таксиметровия и шофьор, поглеждаше с нетърпение, как автоматичната стъклена врата ще изплюе, поредния развеселен и олекнал парично, посетител. И той се появи. Поспря пред още не затворилата се след него прозрачна врата, огледа се, пое дълбоко от свежия есенен въздух и с криволичещи, колебливи крачки, се упъти към таксито. Въпреки обикновените си всекидневни дрехи, имаше вид на щастлив и доволен от себе си човек. Спря се пред пасажерската врата и несигурно отвори. Колебанието му подсказа на таксиметровия шофьор, че в колата влиза пътник, дето не пътува всеки ден с такси и е пиян.
– Карай към „Столипиново”! – нареди театрално пасажера и като се отпусна върху седалката, изпълни купето с дихание на алкохол и цигарен дим.

– Готово! На кой адрес? – попита от своя страна шофьора и потегли.

Среднощ нямаше движение. Таксито необезпокоявано от никого зави на дясно, после премина, като през малка гара, край панаира и хотел „Марица”, прелетя по моста над реката и се стрелна към тунела.
Отговорът за адреса се бавеше. По съсредоточеното замислено лице на пътника се четеше колебание.
– Ще ме закараш ли до Ново Село? – попита ненадейно пасажера и се наведе като въпросителна към шофьора.
– До Ново село са над 20 километра, кой ще ми плати обратния курс?
– Нямаш проблем! Карай към Ново село, тази вечер съм влюбен! – отсече клиента – Плащам си, не се притеснявай, имам пари! – и като се облегна на седалката, доволен от решението си заспа.
За шофьора ситуацията не беше нова. Караше такси от близо две години.  Случвало се бе да му дават и големи бакшиши, но обикновено, след станалите обществено-политически промени и идването на демокрацията, хората се стискаха и за жълти стотинки.Нямаха пари. От ЖК Тракия до гарата или центъра, разстоянието си беше около 6-7 километра – сметка под два лева, ама те си искаха рестото, за това по-често трябваше да им връща и стотинките. Беше започнал да проумява, че с таксиметрова работа няма да забогатее. Цената на бензина и маслата все се вдигаше, на резервните части, също. Само през първата година, като на шега, вечер след работа или през почивните дни, навъртя 40 хиляди километра. Навъртя ги, но нямаше и един лев спастрен на страни. Парите както влизаха в джоба му, още по неусетно си излизаха, щото и в ЖП транспорта, дето работеше, все бавеха заплатите. Почнаха и съкращения. Живота стана някак несигурен и непредвидим. Хубаво, че колата му беше нова. Купи я от Корекома с рубли. Спечели ги през трите години гурбет в КОМИ. Успя да си изплати и получения от железницата апартамент. Даже му останаха рубли за още една Лада. Да, ама инфлацията ги изяде. С тях, като добави още 3 хиляди лева, успя да си купи нов цветен телевизор JVC. Жалко, че вечер след работа, висеше по таксиметровите спирки и нямаше време да го гледа. Жена му беше доволна от допълнителните пари дето носеше и едновременно с това се сърдеше, че малко време стои в къщи при нея . След всяко излизане на мъжа и с таксито, той носеше по някой лев и така имаха за храна и редовно плащане на битовите сметки. Поради тези обстоятелства, шофьора на таксито се нави веднага на неочаквания извънградски курс. А курсът си беше направо късмет. Над 50 километра отиване и връщане носеше добра сума. Удари кьоравото.
Пасажерът до него си спеше кротко и тихо, като малко дете в леглото на майка си. Пълнолунието осветяваше равното тракийско поле и лицето на спящия. Човекът се усмихваше, потънал в блаженството на своите сънища. Беше се извисил над ежедневието, над промените в света, битовизмите и тичащия насреща му, като черен асфалтов път, живот.
За няма и половин час пристигнаха в обезлюдения център на селото.
– Ало господине, – побутна внимателно спящия си пасажер шофьора – пристигнахме! Сега накъде?
Пътника, като на забавен кадър отвори очи, размърда се, огледа сънено през стъклата на автомобила и като се ориентира, направи една дълбока прозявка, от която даже на шофьора му се приспа. Още не изгасения двигател все така равномерно мъркаше.
– Ааа, да… Стигнахме ли?
– Пристигнахме! В центъра на селото сме.
– Момент да се разсъня малко. А, да… Така… Карай сега на дясно, а като стигнем църквата завий наляво. След още стотина метра ще стигнем малко площадче и едно заведение. Карай!
Когато спря пред заведението, поизтрезнелия от съня пасажер слезе и се протегна, като дълго спал котарак.
– Чакай малко! Сега ще се върна! – нареди той и се упъти към притихналото заведение.
Вратата беше заключена. Пътника огледа през прозорците, потропа на единия и като се увери, че вътре няма никой се върна при колата.
– Какво става? Не работи ли ? – попита шофьора през смъкнатото стъкло.
– Няма нищо. Ще я намеря. – закани се той.- Ти ме чакай тука! … – и се стопи в тъмнината на съседната уличка.
Таксиметровия шофьор остана сам. Загаси двигателя и се приготви за чакане. След дългия, напрегнат ден в депото, след напрежението за сигурността на пътниците и изправността на пътническите вагони и ядовете по липсата на части за техния ремонт; след няколкото часа шофиране по натоварените и шумни Пловдивски улици; тишината и спокойствието се стовариха, по силно от въздушен чук, върху съзнанието и умореното му тяло. Беше преуморен. Клепачите му се затваряха, мускулите му се отпускаха, но не можеше да заспи. Като на филмова лента , трескаво и нестройно пред очите му се редяха кадър след кадър, шумове и звуци, зловония на горещо желязо, горива, масла и човешка пот от изминалия ден.
Минутите изтичаха безмилостно бавно. Настъпи безвремие. Луната се изцъкли. Тишина скова опустялото селище. Звездите започнаха да избледняват. Пропяха първи петли. Колата стоеше все така неподвижна, като заседнал кораб в пресъхнало море.
Неочаквано от лявата пресечка се зададоха двама младежи. Запалените и цигари примигаха, като искрици живот.
– Търсите ли някого? – попита дружелюбно високия.
– Абе, докарах клиент и го чакам да се връщаме към Пловдив. – отговори неуверения глас на таксиметровия шофьор.
– Плати ли ви? – попита съчувствено по ниския.
– Не! Отиде при някаква мадама и каза да го чакам.
– Има да чакаш! Май ти е вързал тенекия?
– Отдавна ли го докара?
– Има повече от два часа, ама човека каза да чакам, че да го върна в града.
– Чакай си! Дано да се върне, но по-вероятно е да пиеш една студена вода.- констатира съчувствено по-високия и двете огънчета живот се отдалечиха, заедно с надеждата на шофьора да получи парите си.
Останал отново сам, първо се ядоса на себе си, на лековерието и глупостта си, на добротата и отзивчивостта си, на непрактичността си и чак тогава си спомни, че клиента му носеше някаква торбичка. Огледа и опипа по седалката. Нямаше нищо.Наведе се и потърси по пода. Докосна грубия смачкан плат на торбичката… Светъл лъч на успокоение премина през съзнанието му. Заопипва с дясната си ръка торбичката и опита да разбере съдържанието и през плата. Първото нещо което напипа припозна за срязана на две „Франзела” хляб, до нея се гушеше увита в хартия наденица и още два три неизвестни правоъгълни пакета. Най-отдолу напипа връзка с ключове.Този факт, вече го успокои напълно. Без съмнение бяха ключовете от жилището на човека. Първо се успокои, но после го обзе срам и неудобство. Човекът беше оставил ключовете от жилището и хляба си, а той го мислеше за мошеник. Ами ако го завари как рови в багажа му. Какъв срам!? Притесни се и бързо се заоглежда наоколо. Слава Богу, клиента още го нямаше.И макар, че вече развиделяваше, шофьора на таксито се отпусна на седалката, спокоен и твърдо решен да го дочака…
Измина още половин час.
– Мъжки, извинявай, че те накарах да чакаш толкова,- събуди го гласа на очаквания пасажер – но хубава работа свърших. Твоето не се губи, ще си платя и престоя и всичко. Много съм ти задължен, че ме изчака. Аз да бях на твое място, отдавна да съм запрашил за Пловдив.- допълни клиента и след като в краката му издрънчаха току що донесени от него, пълни бирени бутилки, вратата му се хлопна от вътре. – Карай пич към Пловдив, живота е хубав, стига да знаеш как да го живееш! И още веднъж извинявай.
– А няма нищо! – смотолеви сънения шофьор и с огромно облекчение подкара таксито по обратния път.
Клиента му си отвори бутилка бира. Преди да отпие от освежителното питие рече: – Взел съм и за теб, ще си пийнеш, като се прибереш в къщи, а сега нали караш… Ей човече сдобрихме се!- възкликна радостно той.-  А ако знаеш само как бяхме скарани с Нея, ще ми простиш и ти.- После отпи няколко едри глътки, щастлив и доволен от себе си и поглед в свежото утро.Беше разсъмнало. Фаровете бледнееха пред светлината на новия ден. Птици запрелитаха пред колата, утринен вятър разлюля вейките на дърветата и колата се изпълни с бързотечното, откровено словоизлияние на клиента за неговата голяма любов. Той говореше, а таксиметровия шофьор караше и  слушаше..
Още преди да научи целия житейски път и перипетиите на младия фермер, таксито се озова в Столипиново. От входовете на еднотипните блокове хората вече излизаха за работа.
– До тук съм. Спри ме пред онзи вход! – посочи клиента и като се наведе вдигна от пода в краката си въпросната извехтяла, платнена торбичка. – Колко ти дължа и за престоя? – попита напълно изтрезнелия клиент и бръкна в торбата.
– Ами 23 и 23 извън градско, в града още десетина км, кажи ги общо 50 километра, а и от 0 часа и тридесет минути до 6, за престоя, са още ….- започна неловко да пресмята таксиметровия шофьор, но последния го спря .
– Остави, стига си правил сметки! Вземи тези пари, мисля, че са достатъчно! – прекъсна го нетърпеливо клиента и извади от торбичката запечатана пачка с двадесетолевки. – Заслужи си парите. Ето вземи! Днеска съм щедър. Вчера продадох три стада овце. – поясни клиента и като отброи от пачката дузина банкноти ги тикна в слисаните ръце на шофьора.
– Ама те в торбичката ли бяха? – не сдържа учудването си таксиметровия шофьор. – Че ти като се забави, аз все си бях тръгнал бе човече. Оставят ли се така пари?
– Да си беше тръгнал, бях толкова пиян, че въобще и не съм те видял кой си и какъв си, пък за номера на колата въобще да не говорим. И какво? Ето в торбичката има още две пачки. Жив и здрав да си, че ме изчака. Пари много, човещина малко приятелю! Благодарен съм ти. Виж оставям ти и три бирички, като се прибереш в къщи да си пийнеш.Довиждане и приятен ден. – пожела клиента, като се упъти към близкия жилищен блок…
След петнадесетина минути, жената на таксиметровия шофьор го завари сънена, в малката им , не напълно оборудвана кухня. Мъжът и пиеше бира. До трите шишета, на масата, лежаха купчина нови двадесетолевки. Това си беше половин железничарска заплата.
– Какво ти става бе човек? Много се забави. Притесних се за теб… Че и много от рано си почнал да пиеш? – укори го тя и погледа и се спря одобрително на парите.
– Жена, знаеш ли защо военните нямат много акъл? – ни в клин, ни в ръкав попита съпруга и.
– Сигурно щото от тях се иска само да изпълняват заповеди, а не да разсъждават? – предположи тя.
– Не жено… Щото, когато Господ раздавал акъл на хората, все го оставял на работните им места и те, като ходели всеки ден на работа го намирали. Та решил Господ да даде акъл и на военните, но те все били някъде на учение. Слагал той акъла им по планини и долини, по чукари и низини, но те все променяли мястото на военните си учения. За това Господ ги издебнал когато наближили единствения мост над реката и си казал:”-Ей тука на моста ще и оставя акъла. Наоколо няма друг мост и те като минат ще си намерят акъла.” Така и направил, оставил акъла на военните на моста и зачакал. Ама военните като наближили моста, започнали ново учение и отбили в дясно от моста – форсирали реката, а акъла си останал горе на моста непокътнат.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че господ дава, но в кошара не вкарва! Това ми беше последния курс, като таксиметров шофьор.
– Защо? – попита още по неразбираща жена му.
– Защото разбрах, че никога няма да забогатея. Явно Господ ми е оставил богатството на работното място в ЖП-то, както беше и при дядо и татко. Важното е, че съвестта ми е чиста! А това е най хубавата бира, която съм пил – бира с вкус на пари и чиста съвест!

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: