Mitkoivanov's Weblog

януари 5, 2015

ЗА ЩЪРКЕЛИТЕ И ХОРАТА – разказ

320px-Carl_Spitzweg_029      Викаха му Ангел Крайненеца, но колко е ангел вие сами ще отсъдите, щото си е човек от всякъде, а човеците са си живи дяволи. Ей на, ако река да го вземете за ангел, трябва на дълго и на широко да ви разправям, колко хрисим и работлив е, с каква всеотдайност отглежда домашни животни и птици, и как се грижи за посадените цветя и дръвчета в двора си. Пък с колко любов и грижа обсипваше жена си и децата – не е за разправяне? Та той е толкова добродушен човек, че даже на магарето си, като прояви инат, глас не повишава, камо ли да посегне с камшика. Хората го бяха виждали, че като върви по широката поляна пред дома си, мравуняците заобикаля, мравките да не мачка. То, пак хората казваха, че и стария изсъхнал орех в двора си не искал да отсече – било му мило. И имаше за какво. Несъмнено го беше садил някой от прадядовците му, дето някога слезли от Балкана, когато турците били прогонени из селото от руснаците. Посадил го въпросния му прадядо от дряновска семка, дето се вика, и го отгледал насред двора, на поколенията след него плод да дава, сянка да прави, с хлад и свежест да гали през горещите лета челядта; добитъка им в двора да пази от жежките слънчеви лъчи, щото от както свят светува тъй е отреден света, всяка жива твар да се ражда, да расте и живее с едничкия смисъл да продължи рода си и територията си да брани за бъдните поколения. Така е по земята, така е във водата и в небесата. И при хората, е така, и при зверовете, и при растенията, че даже и при рибите и птиците дето се въдят по Земята.
Ама и ореха в двора на Крайненеца и той, нали бил живо нещо, пък за всяко живо същество се знае, че остарява и идва ред да умре, все някога – остарял. Ореховите му черупки изтънели, та да могат по бързо да покълват в земята. После клоните станали по крехки, рехави и чупливи, щото и корените му вече били остарели и загнили. А накрая, една студена зима, поледица стегнала с големия си северен студ вейките му и ореха измръзнал. През пролетта младите му вейки не се раззеленили, а клоните му един след друг почнали да се чупят и да падат, като обстреляни птици, с покосени криле на земята. Върха останал само с централния си стълб, като обърнат триножник от счупени клони. Осиротял големия селски двор, нямало го закачливия детски смях по люлките на най-долните клони. Децата на Крайненеца и те се разпилели, като птиците от клоните на стария орех, пръснали се по градове и държави, и те да изкарат прехраната си, и те деца да отгледат.
Но не щете ли, по миналата пролет, на върха на окастрения от зимата и секирата на Крайненеца орех, горе в самата тройка, двойка млади щъркели почнали да свиват гнездо. Пролетта се случила топла и влажна, слънцето припекло благосклонно и живително.Природата полудяла в екстаз и почнала да облича в разноцветни одежди, де що види. Въздуха се изпълнил с жизнерадост, даже лозовите пръчки по изрязаните лози заплакали с умиление. По ливадите и раззеленените ниви, за щъкали тлъсти змии и гущери, над рекичките и язовирите се понесла денонощната хорова песен на жабите, дето се опитвали напразно да конкурират пойните птички и само плашели разноцветните пеперуди. Понесли клечки и клончета двата щърка и забързали да свият гнездо, щото от край време се знае,че неродено бебе и не снесено яйце няма. Гледал ги нисичкия и слаб Крайненец, гледал ги и им се радвал, и макар, че отгоре изглеждал още по дребен и малък с голямата си мъка, дето живеел сам, душата му се изпълнила с благородство и надежди и той израснал в истински мъж, та поискал да направи чудеса. Не се предал, на пустата самота и нали е казано:”Сиромах човек – жив дявол!”- все намирал с какво да се занимава. „Я, – рекъл си – като я няма вече тежката сянка от измръзналия, сенчест орех, зеленчуковата градина да разширя. Домати и чушки да отгледам, за салата и зимнина да има.” После в старите широки обори коза и прасенце вкарал да отгледа. В курниците декоративни кокошки и гълъби за красота завъдил, че и по няколко пуйки и гъски си купи.
– Те цял ден пасът на свобода по широката поляна пред двора ми и съгласно европейските директиви, са „щастливи домашни птици – разяснил Крайненеца вещо пред наборите си, в кафенето.
– Ей, Крайненец, за какво се бъхтиш, бе братче, нали си сам и ти като нас и си досущ дърво у равно поле, ама ударено от гръмотевица? – ще го закачи някой, а той спокойно с достойнство ще му отговори:
– Казано е наборе: „За лудо работи, за лудо не стой”! А от мен да го знаете -по-добре е да имаш от колкото да нямаш. Друго си е като имам с какво да посрещна децата, кога си дойдат от града и чужбина.
– Абе като гледаме как са се засилили, все на бегом тичат при тебе!
– Да бе, те там за произведеното от тебе чакат – ще се пошегува и друг.                                                                                                              – Не, наборе, те да са при теб, там е истината.За туй човек отглежда деца, да не е сам на стари години.
– При мен са си. Не ми берете грижата. Аз всяка вечер по Скайпа с тях си говоря, и с децата и внуците не само си приказваме, ами се и виждаме. С интернета все едно, че са си у нас…
Тъй им отговорил бай Ангел Крайненеца и уж доволен, че се от думал, тъжен си тръгнал към празната къща. Наближил, значи той дома си, а още от поляната го посрещнало едно: „Къррррррррррррр..!” – като стрелба от картечница се спуснало от щъркеловото гнездо… Влиза значи той в двора и що да види. Щъркелицата легнала в гнездото кротко и към изправения над нея щъркел поглежда свенливо, а пък той хем на един крак застанал, хем малко свитите си криле отпуснал, па я погледне, па с клюн и оправи перушината, гаче я гали, че после като прижуми с очи, глава извие назад и пак: – „Кърррррррррррррррр…” – изстреля с клюна си нов пълнител, та тракането се понася над селото радостно и гордо, като че ли иска да каже, че щъркелицата му златни яйца е снесла.
– Мъти сигурно! – помислил си бай Ангел, щото какво друго да си помисли човек за две млади птици, дето са долетели от далеко в неговия двор, с великото тайнство на живота – любовта да се занимават, гнездо да си направят, та малки да си отгледат.           – „Божа работа!” – рекъл си Крайненеца и на сърцето му станало някак пролетно и пълно, че и в неговия дом млада челяд щяло да има. Засвирил си с уста весело даже и тръгнал из стопанския двор, като че ли двайсет години по-млад станал. Спуснал се към обора на магарето и козата вода да налее, а щърка пак: „Кърррррррррррр…” – с нов откос и на тях се похвали, че деца чака. И така цял след обед, накъдето и да мръдне човека, при когото и да отиде, с каквото и да се захване все това мъжко: – Кърррррррррр..- от щъркела ехтяло в двора. Чак привечер, щъркела млъкнал, щото легнал върху яйцата да ги топли, а щъркелицата подскочила, та с лекота прелитнала до реката, с вода да се напие. Тогава бай Ангел нахранил, животните, нахвърлял двойна дажба зърно на пернатите и прибрал яйцата от полозите. Кокошите и пуйчите яйца не броил толкова, но когато намерил и четири яйца от гъските, нещо в главата му припълзяло, като нечиста мисъл, като муха лайнарка го гъделичнало от вътре, щото те нечистите мисли при човеците идват почти винаги по тъмно, а вън било вече тъмно и спокойно и само жабите квакали подигравателно от към заблатения микроязовир, с очи изцъклени към зачервената от срам луна.
Цяла нощ бръмчало нещото и пъклени проекти кроило в главата му, а на другия ден, като напекло пак следобедното слънце и станало топло, Крайненеца издебнал щъркела и щъркелицата, да политнат към блатото, вода да пийнат, пълзяща твар да хапнат. Рипнал тогава дребния човечец, промъкнал се и досущ маймуна се изкатерил до гнездото. На гърба си в торбата, гъшите яйца носел и ги поставил на мястото на щъркеловите, щото в интернета прочел, че птиците чуждите яйца не различавали, и вместо гъската щели щъркелите да ги измътят. После, без капчица угризение на съвестта, се свлякъл надолу, като крадец от чужда череша, и ни лук ял, ни лук мирисал, седнал самодоволен от стореното, резултат от експеримента да чака…
Щъркелите наистина нищо не разбрали. Продължили, горките, яйцата да мътят, надеждата си за продължаване на рода да топлят…Така се изнизал близо месец. Ама един ден, към края на април в гнездото нещо станало. От яйцата се излюпили четири пухкави пилета. Мъжкия щърк цял ден стърчал замислен в гнездото, гледал ги, гледал с укор обърканата си смачкана половинка и нито литнал да се храни, нито вода да пие. На следващия ден още сутринта, размахал бавно и тежко, близо двуметровите си криле и отлетял. Останала сама, щъркелицата не мърдала от мястото си, стояла като захвърлен парцал, самотна и нещастна… Тогава, чак на втория ден след като отлетял, щъркела се завърнал. Следвало го огромно ято, бавно летящи щъркели. Те за кръжили във високото безоблачното небе над гнездото и ставали все повече и повече. Мъжкия щърк кацнал мълчаливо до щъркелицата си в гнездото и я загледал с укор и болка. Стоял така неподвижен близо час.Щърковете от виещото се ято все така бавно въртели сянката под слънцето. После, по някакъв си техен ред, започнали един след друг да се спускат и да минават, над двойката изправени щъркове в гнездото, поглеждали новоизлюпените пилета и пак се издигали високо към облаците.
Когато се изредили всички да видят новоизлюпените, мъжкия щъркел замахал с криле и полетял в окото на виещия се от щъркели тайфун. Набрал височина та се издигнал над ятото и за кръжил там, горе самотен. Щъркелите от ятото, пак почнали да се спускат един по един, пикирали до самотната майка и децата и, нанасяли им по един удар с клюновете си, а после отново се издигали в ятото. Щом я клъвнала и последната птица от тайфуна, в гнездото кацнал бащата, онзи същия с когото се докосвали нежно и оправял перата и с клюна си; онзи същия дето тракал, като зачервена от стрелба картечница, за да извести на всички, че са си построили дом и в него тя му е снесла златни яйца, за да си отгледат щъркелчета… Нещастната майка лежала полумъртва над необичайните си деца. Със сетни сили опитала да изправи шия за да вдигне глава и да срещне погледа му за последно. Тогава щърка извил шия и с един удар на дългия си червен клюн я ударил по главата – убил я… Горе ятото щъркели все така укорително и зловещо се виели и свистели с криле.. Мъжкия щърк бавно и тежко подхвръкнал от гнездото на убитата си половинка, издигнал се високо-високо, над ятото, над тайфуна от щъркели, над човешката глупост и жестокост, а когато летящото ято се разделило в средата на кръга, щърка внезапно свил крилете си и полетял надолу та тупнал като камък до мъртвото си семейство – самоубил се!
Постепенно ятото щъркели се разотишли. Небето станало празно и пусто, като изпразнената душа на стопанина!

640px-Ciconia_ciconia2

2 коментара »

  1. гравитоне , много интересен и поучителен разказ. звучи ми много тъжно и самотно. добре ли си? Благодаря ти за хубавите текстове и изречения, които редовно чета с трепет. Поздрави. Иван (момче, живяло някога в Коми.)

    Коментар от Иван — януари 6, 2015 @ 8:14 am

    • Иване, да ти е честита Новата 2015 година! Дай Боже здраве и радости да ти носи! А то иначе човек колкото и приятели да има, колкото и близки край себе си да има, казват че сам идвал на този свят и сам си отивал от него.Сега май са такива времената? Иначе всичко си е наред край мен. В Пловдив съм си, греем се край радиаторите с жената, света гледаме през компютрите, чакаме наистина внука и сина да се обадят от София и Германия и си викаме, че живеем. Още веднъж здрав комски поздрав и пожелания за здраве и късмет на теб и близките ти!

      Коментар от гравитон — януари 6, 2015 @ 11:25 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: