Баба Геновева гони деветдесетте. Цял живот работи по нивите. В най-богатите години на социализма, беше помощник готвачка в големия ресторант на селото ни. Тогава ресторантите, сладкарницата и кръчмите се пълнеха с хора. В събота и неделя, примамени от миризмата на кебапчета и танцова музика, на дансинга в селкоопа излизаше цялото село. Младежта танцуваше, а по-възрастните замезваха и си пиеха питиетата раздумвайки.
Сега сухата, жилава старица е сама. Преди година време почина мъжа и чичо Гошо. Беше пощальон. Колко радости е разнесъл с писмата и телеграмите, брой нямат. Ама почина. Беше прехвърлил деветдесетте. До последно, слабите им изнемощели тела се щураха из зеленчуковите лехи и овощни дръвчета в двора. Гледаха по-рано и прасенце, ама последните години, като остаряха много и почнаха да не им стигат силите, останаха само с кокошките. Прескачаше чичо Гошо до пазара в Плевен и продаваше къде яйца, къде зеленчуци и плодове, събираха по някой и друг лев да помогнат на сина си. Изучиха го. Купиха му и апартамент в Свищов, където се изучи и задоми. Родиха му се двама внуци та изучи и тях и старците бяха щастливи и горди…
От как почина чичо Гошо, баба Геновева рухна и тялом и духом. От пролетта самотата почна да я убива. Стои сама на стъпалата на овехтялата къща и си говори. С някого. Ей тъй кротко, но на висок глас му разказва живота си, за сина си, за внуците си. И нито плаче, нито се смее. Само си говори и все и се струва, че някой ще влезе и ще я окраде… Страхува се. Самотата е лошо нещо…
Снощи като се прибирах по тъмно, по засенчената от кестени и черници улица и я чух да си говори пред тях, тихо, като скимтене на изхвърлено кученце. Беше седнала на каменните стъпала на някогашния склад, от към улицата и стоеше самичка. В тъмното. Отидох при нея.
- Лельо Геновево, – викам и – ти ли си? Какво правиш? Късно е!
- Ти кой си? – попита тя недоверчиво, стиснала дървото с което се подпираше и пазеше през деня от бездомните кучета.
- Митата съм, на баба Мара Монкова. Не ме ли позна?
- Митата??? – наведе глава към мене старицата и очите и проблеснаха, като две загасващи въгленчета.
- Аз съм , аз съм, лельо Геновево, ама вече е късно. Що не се прибереш да си легнеш? Да ти помогна ако искаш? – подадох и ръка и я докоснах.
Тя протегна своята, но не за да се подпре, а нежно и дружелюбно да задържи моята. Усетих в ласкавата и суха кожа топлината на България.
- Той Николайчо ще си дойде в събота. Идва си и през седмицата ама си има работа – за разказва умилена жената. – Миналата седмица правѝ сватба. Ожени големия внук, Гошко! Той работи в Пловдив, а пък малкия е в чужбина… Разпръснаха ни се децата леля, разпръснаха се по целия свят.
- Знам лельо Геновево. Така е и моя Николай е в чужбина, в Германия е!
- За събота и неделя ще си дойде… Той си идва още в петък, наглежда ме моя Николайчо…
- Знам лельо Геновево, знам. Виждаме се. Ама пак викам, че вече е късно, време е да се прибираш. Легни си да поспиш.
- Не ми се спи леля! Аз малко спя. Ще постоя тука на улицата! Искам да погледам!..
Беше тиха и топла августовска нощ. Само щурците си шушукаха нещо, под бездънното, звездно небе!
Винаги ми става мило, когато говоря със самотни стари хора…
Коментар от Baufen — септември 2, 2016 @ 9:21 am
Боже, колко мъка има в страната ни…в душите ни, в сърцата ни…
Коментар от Емилия Георгиева — октомври 24, 2016 @ 1:17 pm
Боже, колко мъка има в сърцата ни, в душите ни, в очите ни…
Коментар от Емилия Георгиева — октомври 24, 2016 @ 1:18 pm