Mitkoivanov's Weblog

март 21, 2020

СЪРНЕТО – кратък откъс от повестта „Ключът към оцеляването”

Filed under: внуче, повест, разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 10:13 pm

 

И това лятно утро започна както обикновено.  Като видя, че Илиянчо е вече на кошарите, изгревът  сръчка слънцето,  то забързано се заиздига над сънената майка земя, и започна да я опипва  с лъчите си, похотливо и страстно, като любовник. Огромният, нажежен  балон от разтопено стъкло,  подгони облаците.  Колкото по ги наближаваше, толкова  по силно сипеше огън и жупел,  размерът му ставаше по малък, а цветът  му започна да избледнява от червено през жълто, та до бяло.  Денят се очерта да бъде горещ и дълъг.

         От сутринта Илиянчо и  баща му свършиха доста работа.   Бяха издоили  и  той предаде млякото  на изкупувателния пункт.  На връщане,  спря на чешмата, изми гюмовете от млякото, после разпрегна кобилата и накрая, след като  измете едната кошара, баща му пусна стадото от другата, та той заедно с магарето и кучето Караман, поведоха стадото на водопой.  Животните кротко се наредиха пред двете дълги корита на старата,  каменна чешма и пиха лакомо и жадно.  Слънцето прижуряше от рано. Като се напиха със студена изворна вода,  животните се почувстваха утолени за горещия ден. Козите изправиха глави, а овцете само  се обърнаха  и хрисимо зачакаха. Илиянчо също пи, наплиска лицето си и напълни стара, бирена  бутилка с вода. Сложи изпотената бутилка  при половинката хляб и парчето домашно сирене в торбичката си  и като я преметна през рамо  подкани стадото да тръгва.

          Магарето тръгна първо и поведе всички по ежедневния пътя към Долното бранище, на паша.  След него се занизаха с наведени глави овцете и козите с малките си,  а  кучето подтичкваше около тях, полайваше авторитетно  и подгонваше изоставащите.. Всички знаеха пътя…   

 Малко преди обед, единадесет годишния пастир, лежеше по гръб на тревата.  Наблюдаваше природата и похлупилия я небосвод… От храстите излитаха яребици, диви гълъби и  фазани.  Щъркели, орли и соколи разгонваха облаците и слънцето  топлеше  изнемощялото  му детско тяло. От време на време момчето надигаше глава и следеше стадото да не тръгне към нивите до бранището,  та да  направи пакост.  Все пак, тук, в Долното бранище му беше по спокойно да ги пасе.

  В сенките на редките дървета  още имаше, не изсъхнали,  уютни полянки зелена трева… Всяка   ранна пролет,  поляните се обкичваха с белоснежни  кокичета.  Между тях жълтееха  и безбройни пламъчета минзухари… През лятото се намираха  глухарчета и червено „Керено ушенце”. Цъфнеха ли  и есенните минзухари, които на село  наричаме „Кърпи кожух”  – идваше  есента и хората се стягаха  за зимата…

              … Сега беше края на пролетта. Стадото, разпръснато около могилата, спокойно пасеше.  Овцете и козите си пасяха кротко по пасището, малките тичаха, подскачаха и си играеха, весело и безгрижно. Козлетата  бяха най- жизнени и неуморими.  Скачаха и се троскаха на ужким, като живи дяволчета… Днес  имаха гостенче. От двадесетина дена, то се присламчваше към  стадото

           Беше си едно диво сърне?..  А знаете ли колко е мило и  красиво, малкото сърне?  Толкова е изящно и нежно същество, че не можеш да му се нагледаш.  Има си и черно носленце с беличко под гушката, около устата и  бяло петно на челото. Обуто е даже  с бели чорапки над черните си копитца. Кожухчето му и то е нежно, млечно кафяво, осеяно е с пъстри,  светли петънца… Вече месец  редовно  идва  да си играе  с козлетата и малките агънца в стадото. Толкова е свикнало със стадото, че понякога доближава и до малкия пастир, а той му дава  от хляба си…Сигурно  се  е загубило или по вероятно, някой безсърдечен бракониер е убил майка му…

             И сега сърнето пак е дошло…    Кучето отдавна го е приело. Не го гони… Даже една коза му дава да сучи с козлето ѝ.  После и двете се включват  в играта с другите козлета и агънца  –  като на цирк!.. Илиянчо  никога на ходил  на цирк, но едни деца му бяха разказвали…  Поляната, е като манеж:   малките тичат на свобода, скачат, гонят се, „троскат се” или преминават като на парад. Забавляват се! Забавлява се и Илиянчо и им се радва!.. Само че този ден…

              Този ден, от вътрешността на рехавата гора, като дебнещ звяр се промъкна лъскав автомобил.  Както обикновено малките си играеха в другия край на поляната и джипът спря направо при тях. От него слезе с  лъскавата си пушка шефа на ловната дружинка и ги приближи.  Козлетата и агънцата се разбягаха, а сърнето остана само, самичко!  Стои изправено на тънките си, прилични на кибритени клечки  крачета; беззащитно, неразбиращо и невинно, като малко дете!   Стои то срещу  човека с пушката и объркано и добродушно го гледа с маслиновите  си   очи –  не бяга… Стоят, един срещу друг,  като на дуел  –  човек и животинче!.. И той го посочи с цевта.  Сърнето  погледна към малкия пастир,  сякаш го питаше:„Какво да правя?” После  обърна глава към човека с пушката… Но там срещна  само две примижали очи, невиждащи живота, красотата и невинността му! …

            Дулото избълва огън и гръмна. Трясъкът  разтърси   земята и небето!  Подплашени животни, птици и облаци се разбягаха, ужасени и безмълвни…

            Сърдитото  слънце огря строполеното сърне и се опита да придаде топлина на спрялото, изстиващо  сърчице… Беше късно!…   Ловецът  самодоволно преметна пушката на рамо и като  запали цигара,    бездушно  хвърли сърнето в багажника и си замина... Продължи  да се мисли за човек!…

                Илиянчо остана на поляната уплашен и вцепенен. Стадото се скупчи около него… Тогава  момчето усети ужаса и душевната топлота на животните и разбра –  никога повече няма да  види  малкото сърне… Погледът  на сърнето,  в мига преди изстрела, се беше забил,  като нажежено желязо  в гърдите му  и  започна да го гори  за цял живот…  Небето, полето, гората, времето и светът се загубиха.. . Чувстваше само парещата болка в гърдите си. Душата го болеше!..Разрида се… Виждаше през сълзи само отворените очи на сърнето…Те бяха цялята вселена… Не можа да помогне, нито на сърнето, нито на себе си. Почувства се загубен, сам и ненужен!.. Застреляният беше и той!  Светът отново го беше ранил!..

 

2 коментара »

  1. Браво, Мите.
    От години не съм писал тук, но сега истински се зарадвах като получих известието.
    Благодаря, че едно десетилетие ме караш да се усмихвам. Аз съм момчето, което преди 10 години търсеше къде са живяли родители му в Коми, и намери стари приятели на семейството.
    Иван Белчев
    Пловдив

    Коментар от Иван Белчев — март 22, 2020 @ 7:39 am

    • Друже, благодаря ти, че се отби! Бъди жив и здрав! И наистина не забравяй да се усмихваш с добрата си душа!

      Коментар от гравитон — март 22, 2020 @ 11:08 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d блогъра харесват това: