Mitkoivanov's Weblog

април 28, 2015

НАМИГВАНЕ

Filed under: внуче, разкази, Uncategorized — Tags: , , , — гравитон @ 10:33 pm

DSC_0100Приятели,  излезе от печат сборникът ми разкази “ Намигване с отхвърленото време“! Върху 250 страници, 44 къси разказа за живота в Бългтария от 1944 до 2014 година! Предстои ми представяне на книгата пред съгражданите от Пордим (мнозина от тях са герой в разказите).

Разпространение след 24 май!

Ето кратък откъс из един от разказите:

“ Зимата, като се заредиха едни празници: това Заговезни, Коледа, Нова Година, Васильовден, Ивановден, Йордановден и дебелия сняг свърши. Докато се усети протойерей Матей, заедно с Великден и Цветница, цъфна  пролетта. По Гергьовден,  Господ изсипа над широкото, вълнообразно Пордимско поле, топъл благодатен дъжд. Цапна с жълто, усмихнато  слънце и като подхвана с голямата баданарка: най-напред с майско зелено грундира земята, опъна над нея  небе от синя коприна, тук  там пусна някое пухкаво  облаче и  още недозавил  земята навсякъде, се мушна отдолу. Взе малките четки. Погали с белоцветно вишните, нашари прасковите и кайсиите, посипа ябълките и сливите с белоснежно  и подхвана цветята. Примижа  Господ от удоволствие и зарисува. Топне четка в бялото и нарисува кокиче и момина сълза. Вземе с четката  жълто да нарисува минзухар, ама без да иска сложи и малко червено. Хване нова четка, с нея наситни сини зюмбюли, пък  му идва наум, че до синия зюмбюл трябва да има и розов. Вземе друга четка да нарисува лалета и се обърква. Че то какви ли цветове лалета нямат. Дето са бели, жълти, сини, червени лесно, ама и черни и шарани измислиха хората.  Ей и люляка, свой цвят си има. Люляков. Ами за игликите,  цветовете как да направи? Мисли Господ, мисли,  цапна още няколко пъти с една уж чиста четка, бял шибой да нарисува и се предаде. Взе всички четки, топна ги наведнъж в дъгата и зашари със замах… Шари, шари, красота става,  ама усеща Господ – нещо липсва. Дъх и мирис няма. Живот липсва, тиха  му е картината… И се сеща: ластовичките и щъркелите от юга прибира, пчелите и другите насекоми пуска да свържат цветчетата с жужене, а славеите и другите пойни птици  изпълват с песните си свежия пролетен въздух чак до хоризонта.

Ама то хоризонт без порив и мечти бива ли?… И като вижда  Господ, как протойерей  Матей, замечтан и замислен   гледа  на  юг  към  хоризонта, усмихва се,  оставя на хората да си поемат земните грижи и се възнася,   да си гледа божите…“

Кратък откъс от „Парижка рапсодия“.

декември 1, 2013

ДОМЪТ НА СТАРАТА КОТКА

Filed under: Фотография, внуче, разкази — Tags: , , , — гравитон @ 11:40 pm

Нова картина

            Казват, че котките имали девет  живота. Може и така да е . Не знам.

            Говори се още, че една човешка година се равнява  на 7  котешки.

            Твърдят  също, че кучето се привързва към стопанина, а котката към къщата.

            А аз,  като  гледам  горната снимка, със запътената, замислена котка  и старата ми, прегърбена от тежестта на преживените деветдесет години  майка, някак от само себе си, ми нахлуват в главата  сравнителни мисли и спомени.

            Ей на, на заден план се вижда, широкия  двупосочен булевард. По него са минавали съдби и години, изнизвали са се  тържествени манифестации и протести. Шествали са радости  и тревоги, носела се е музика при сватби,  кръщенета и погребения.  Обществото се лутало  ту на запад, ту на изток, от капитализъм към социализъм и на опаки.

            Днес, животът почти  се е изнизал и за двете…

            …А когато  през далечната 1941 година, жената е стъпила за първи път в този двор, била едва 17 годишна. Въвел я  влюбения, решителен съпруг  и  двамата заживели  щастливо с мечтата,  да си построят  собствен дом. Още на следващата година  се родил   първият им  син  и  19 годишния и мъж  заминал  войник.  Когато  войната свършила,  три годишния му  син го посрещнал с думите: Кой е този чичо!?…

          …Последвали още 2-3 объркани  и бедни, следвоенни години, после животът  потекъл като спокойна лятна река, канализирал се и те, като останалите хора се мотивирали да работят. Родил се и втория им син. Захванали се още по всеотдайно двамата, а  някъде през  лятото на 1952 година, в двора  им изникнал  коптор  за печене на тухли. Работели двамата родители, пестили от  стотинковия  трудоден   и железничарската заплата и къде с майстори,  къде със собствени ръце,  осъществили  мечтата си построили си дом… Нова картина (1)

            …Преди  десетина  години,  в двора пред старата къща, цареше радостно оживление. Лятната ваканция   събра  пра внуци и съседски  деца.  Тяхната глъч, като чудодейно лекарство,  изпълваше с умиление  и сили,  умореното пра бабешко сърце. Митето  – внучето на малкия и син, поиска да си има котенце. Речено, сторено. Един ден вуйчо му  Гошо донесе, цели две. Жълтурко и  Шаренка, така ги кръстиха децата.

Нова картина (2)Нова картина (3)

        Ако знаете само колко забавни и игриви бяха малките котенца!? Колко настроение и душевна топлота провокираха!

А   когато зимата, баба Мара отиде  да живее  в Пловдив, на топло в апартамента, взе  и Шаренка. Внукът си знаеше че това е неговото коте и я обсипваше с нежност и любов.

Нова картина (4)

Учеше я даже на електронни игри!  С една дума Шаренка  си живееше като принцеса.Нова картина (5)

         Но времето летеше, малкото шарено  котенце Шаренка  порасна и се превърна в  горда,красива, елегантна и напук на твърдението, че четирицветните котки са  своенравни, стана добродушна, кротка и любвеобилна писана.

           Когато   през втората пролет  се завърнаха с пра Баба Мара и дядо Митко, да живеят   лятото в старата селска къща, Шаренка най- обичаше  да  гледа от високо широкия селски двор и да събира комшийските котараци..

Нова картина (6)

Неусетно, както си му е реда, от честите и срещи с котараците от махалата, Шаренка   забременя.    Минаха около два месеца и тя се превърна в една щастлива майка…  Нова картина (7)  …роди,  под покрива на старата къща, четири прекрасни котенца – Белушка, Чернушка, Сивчо и Тигърчо.Нова картина (8)Нова картина (9)Нова картина (10)Нова картина (11)

           Когато котенцата пораснаха и започнаха да се хранят самички, дядо Митко  ги заведе на „училище”.  Само четири от желаещите деца се сдобиха с по един домашен любимец и бяха безкрайно щастливи да ги осиновят. Така котенцата,  поеха своя самостоятелен път в живота…

        Следващата зима прабаба Мара и дядо  Митко заминаха за  Пловдив без  Шаренка. Тя остана в старата къща заедно с  Жълтурко. Цяла зима двете котета живееха самички. Вярно, че съседите им даваха по нещичко, но по често се налагаше да си ловят  из житните складове в махалата мишки, врабчета и гълъби.  Дворът се изпълни с перушина и миши опашки. В студените зимни дни се свиваха из сеновалите и около пушещите комини на съседите и преживяха зимата.Беше и трудно,  но не напуснаха старата къща…

        …На следващата пролет,двигателя на сребристия автомобил  Нисан „Мурано”,  спря тигровото си мъркането  пред желязната порта на старата къща,     двете верни на дома си котета,   изскочиха и се заумилкваха щастливи,  около  прабаба Мара и дядо  Митко…

          Отново настъпиха все по-топли, щастливи, пролетни дни. Шаренка  вървеше навсякъде след стопаните си. Каквото и да работеха из двора, тя бе до тях.Вечер,  когато прабаба  Мара  сядаше с останалите все още живи,  стари  жени, на седянка, Шаренка лягаше под пейката  и слушаше човешките истории.

          Често старите жени си спомняха за своята  младост, говореха за децата си или споменава починалите си мъже.  Често сравняваха  отхвърления обществен строй с настъпилата демокрация. . Единия беше тяхната съзидателна младост, а другия връщането на тяхното нерадостно  детство.

 Понякога  се хвалеха с децата си, но по често ги оплакваха разтревожени, че няма работа. Бяха  разпилени по целия свят.

          Когато дядо Митко тръгваше сутрин  към центъра за редовното си кафе или за  хляб и покупки, Шаренка го изпращаше до края на улицата, връщаше се и  господ знае как,  усещаше кога се връща за да го посрещне. А  той,  нали я беше  оставил през зимата на произвола на съдбата, се чувстваше виновен пред нея и не само я хранеше  с  купешка храна, галеше я, понякога  и позволяваше всичко. Даже да влиза с него  в къщи. Така миналото лято  като разбра, че пак е бременна, той я обсипа с още повече грижи. Говореше и като на човек и честно ви казвам, тя го разбираше. Гледаше го с бистрите си кротки, котешки очи и никога не му противоречеше, никога не му каза лоша дума, никога не посегна да го издраска. За това в един знойно горещ  летен ден,  като се качваше в къщата за кратка следобедна дрямка, дядо Митко я съжали и я остави да влезе  в хладната къща. Когато стареца  се събуди …. Шаренка бе родила в краката му две котенца.   Попотена и измъчена, тя го гледаше с погледа на горда майка и кротостта на виновно дете. Котенцата, слепи и беззащитни, чистички и крехки се бяха впили в цицките и сучеха. На постелята нямаше и следа от великия  акт на раждането. Така в домът на старата котка се появиха    Белка и Жълторан. Нова картина (12)Нова картина (13)

        Шаренка беше добра майка. Имаше достатъчно кърма.Чистеше ги,  хранеше ги, масажираше ги,  обсипваше ги с ласки и майчина обич. А обич и беше дал господ. Още ги кърмеше,  когато  почна да се залисва по прескачащите в двора комшийски котараци. Денем  излизаше да се нахрани, да се напие с вода  и да се изходи в рохкавата пръст. Вечер, се прибираше и спеше обвила с топлината на тялото си малките котенца.

           Една вечер Шаренка се забави. Извика я дядо Митко няколко пъти, но тъй като беше уморен, пък и котенцата вече бяха израсли,  се ядоса дето  е хукнала по котаци, нарече я  Пловдивска  гивиндия и се прибра в къщи  да спи…

          На сутринта, в ранни зори,  стана и излезе  притеснен в двора. „ Ами ако е станало нещо с нея,  какво ще и  прави двете котенца, та те още сучат?”… И тогава видя  на върха на голямата, плодовита слива в двора, кацнала притеснената  Шаренка. Стои покатерена на най-високото клонче,  гледа от високо  съседните четири клона, двора и целия свят, а на клоновете  кацнали, като  лешояди,  стояха  със сладострастните си  погледи,  четири котака – бащите на миналогодишните и котенца.

            Аааа, намери си майсторите любовчийке  ненаситна ? – рече  и стареца и разгони   котараците!

Котаците още не се бяха отдалечили кой знае колко и  Шаренка се шмугна в къщи при котенцата…

                                               ( следва  още)

ноември 23, 2013

НА КОЙ СИН БАЩА СИ ?

Filed under: Фотография, внуче — гравитон @ 8:41 pm

IMGP4075Picture 166

Бащи и синове! Колко бързо върви времето!?  На снимките има двама бащи и двама синове. Колко човека са на двете снимки?

октомври 27, 2013

И ТЯ НЕ ДОЙДЕ ! ДОЙДЕ ЕСЕНТА!

IMGP4030

Като се занизаха едни слънчеви и приятни дни, та цяла седмица. Не циганско лято, а приказка. Земята изпръхна от  последните дъждове. От тежестта на небесните капки, августовските жеги  и под напора на напиращия прохладен вятър, листата на дърветата, първо позлатяха, после се преоблякоха от  весело червено  до игриво кафяво и като танцуваха  се спуснаха на земята,  та я завиха за сън.   Облекчени от обраните плодове, клоните  на дървета изправиха снаги и се приготвиха да подпрат снега. Така е всяка година. След Димитровден се задава зимата.

             За това и аз, като добрите стопани от Пордим,  се захванах до  Димитров ден да приключа със селско стопанската работа из двора.Обрах зеленчуците и плодовете, направих зимнина и даже виното  прекипя в бъчвите. После със събраните листа от двора  и кестените от булеварда пред нас, запалих огън и пушеците, като се извисяваха към небето,  издигнаха надвисналите  за  утринни слани облаци,  увлякоха и мъглите  и над Пордим  огря слънце. Правата ми лопата се разтича из почистения от листа двор, преобърна рохкавата почва и от  досега и с майката земя блесна.

              Светна и къщата. Изпрах килимите и тъканите мамини черги, направих  основно почистване на къщата и през измитите до блясък прозорци, веселото слънце  погали бяло бронзовите печки по стаите, сякаш  да и предаде отговорността за топлината през следващите 5 месеца.

              Както се досещате дойде и Димитровден. Моя имен ден. Пък на всичко отгоре Св.Димитър е  светията закрилник и на градчето ни.Затуй и вчера  цял ден в Пордим цареше оживление!  Сутринта бе отслужена празнична служба в белокаменната църква  Св.Димитър  и се започна: то небяха спортни състезания и изяви на читалищни самодейни състави, то не бяха хора и песни,то не беше рев на автомобили от състезания,   ами скъп гост ни беше Народната  Артистка Татяна Лолова. След срещата въздуха над  градчето  затрептя  от изпълненията на група  Б.Т.Р. …  Накрая   мощни фойерверки  озариха небето над селището в което бе изработен мирния Сан Стефански договор и  поредната годишнина от обявяването на Пордим за град завърши.Продължи Димитровден!

                Да,  Димитровден е голям празник за мен. Не  само  е празник на гр.Пордим, не  само е мой имен ден, но и имен Ден на внукът ми Димитър. За туй и аз като всички носещи това свято име се приготвих за посрещане на гости. Натъкмих софрите, издокарах всичко както си му е реда и се  занадявах…. Телефоните ми пощуряха, Skypе ми загря. Поздравяваха ме с именния ден множество приятели, предаваха ми най-светли и  благотворни пожелания  не само от  страната, но и искрени приятели от чужбина.  Поздрави ме и сина и отиде в Пловдив, при майка си,  моята половинка от 43 години… Поздрави ме и от името на внука… А аз ги чаках  на гости…

                 И Тя не дойде!..  Дойде ЕСЕНТА!

февруари 26, 2013

КАТО ПРЯСПА НАДЕЖДА

Filed under: Фотография, внуче — Tags: , , , , — гравитон @ 8:06 pm

IMGP2554 Виждал ли си, как през леда и гнилите паднали листи, кокичета пробиват с крехките си зелени връхчета сковалата ги черна земя? Виждал ли си, как с полъха на пролетта, изправят крехки снаги към слънцето, за да се окъпят в свободата на безкрайната синева и да дарят на живота радост и красота? Виждал ли си?
Погледни ! Виж в градовете ни кипящите младежки протести. Чуй гневните викове и решителност. Прегърни надеждата! Вдъхни от тяхната устременост и защити правото им на избор за бъдещето на нашите деца. Подкрепи ги! Зарадвай се на пролетта! …

юли 22, 2012

ОБИР – разказ

     

     Тревожно е! Трети ден радиоточките  изпълват селските дворове на градчето,  с информация за кървавия терористичен  акт в Бургас.  Горещото юлско слънце прежуря от сутринта .   Живачния стълб на термометрите  се опитва неуспешно да надскочи,  вдигнатия  адреналин  на хората от  поредните съобщения из сводките на МВР,  за извършени обири, убийства, изнасилвания  и  други престъпления.

      Пред  хранителния магазин,  група роми пият кафе от уличния автомат.  По земята се въргалят множество пластмасови чаши,  хартийки и опаковки  от вафли и банички. Три-четири кучета –  придружители на групата по чистота,  се въргалят мързеливо по плочите пред магазина и въртят безгрижно опашки в очакване на  поредната порция милосърдие.

       В магазина е хладно и уютно. Дъха на шпекови салами, кафе, шоколад и други апетитни хранителни стоки, се разнасят  из полупразното помещение и „разваля”  свежия въздух на климатиците. Магазинера  приключва поредната сметка  и я записва в тефтера за версиите.

      Ненадейно, широката алуминиева врата на магазина се отваря и влизат двама клиенти от различен пол. Младата, красива, двадесет и няколко годишна,  руса и интелигентна  жена влиза втора. Пред нея в помещението се чува:

–       Никой да не мърда! Това е обир.

Погледа на магазинера инстинктивно се вдига от касовия апарат и спира на насоченото към него дуло от автомат „Калашников”.

– Горе ръцете! Казах,  това е обир! Давай парите! – приближава към него обирджията.

Излязъл от моментното вцепенение,  магазинера се осмелява да огледа фигурата и лицето на въоръжения индивид.

–  Много рано си дошъл. Още нямам оборот. Може ли да дойдеш по-късно да събера пари? Още ми е много малък оборота!  За сега  предлагам да се задоволиш с една пица? Става ли?

– Добре, но да е със сокче! – съгласява  се сериозния обирджия  и се надига на пръсти  да достигне   подадената му от магазинера пица!

– Дай му и сокче! – намесва се усмихната  майка на 5 годишното дете   и щастлива плаща.

– Аз пак ще дойда! Събери  повече оборот! – нарежда „обирджията”  и като  прибира пластмасовото си оръжие невъзмутим се измъква навън за да дочака своето време.

Настъпва, оживление, усмивки с благосклонни , одобрителни погледи към майтапа на детето … и   никой не осъзнава, колко е сериозно положението!…

март 27, 2012

ЗА КОТКИТЕ И ХОРАТА

        Тази зима беше сурова и тежка. В бащината къща вилняха виелици и сибирски студ… Не ги усетих. Още за Kоледа се качихме със сина и старата ми, 89 годишна майка, на сребърното „Морано” и отпътувахме от Пордим към топлия, южен Пловдив. Избягахме от настъпващата зима. Цели три месеца парното в апартамента жужеше и ни обливаше с мека топлина и уют..

Когато за   Коледа, заключихме родната къща и се натоварихме на луксозния автомобил,  на пътния праг ни изпратиха двете домашни котки. Гледаха ни  животинчетата с неразбиращ, изпълнен с  обич  поглед и ни укоряваха. Напускахме градения с толкова труд и лишения дом.. и тях. Изоставихме ги. Изоставихме ги на произвола на съдбата. Изоставихме ги за цяло тримесичие, на минус 20 градусови температури, без храна и вода. Предадохме ги. И тях и дома си. Изоставихме ги,  като хилядите български синове и дъщери, зарязали домовете си, родителите си и Родината си, и тръгнали по широкия свят да търсят „топлина и уют”.

         Гузната ми човешка съвест  се разбунтува. Накара ме да се замисля за котките и хората. Да се питам дали ще оживеят? Дали съм прав като ги изоставих?

         За това вчера, когато автомобила ни върна обратно и на пътната порта  ни посрещнаха  двете живи и здрави животинчета, искрено се зарадвах. Те се умилкваха, галеха се о нас, радваха се и ни говореха нещо на своя котешки език.

         Пред къщния праг, пролетния ветрец разнасяше птичи пера и остатъци от миши опашки… Котките  бяха ловували.  Носили те своя лов пред прага на къщата и се отчитали пред стопаните си. В този момент прозрях:  Те не само са се  борили за  своето оживяване, не само са  останали  пазачи на дома, но и са останали верни на своя дом и стопани!

          …Да, човекът е голямо животно! Само той може с „лека ръка” да гледа едно живо същество, като „принцеса”, а  в следващия миг, да го захвърли на произвола на съдбата!..

януари 24, 2011

ИЗПРАЩАЧИ

        Да, за животните и хората е написано твърде много. Но,  макар хората да са съществували винаги заедно с животните, до ден днешен не е установено, кой от кого има по голяма полза, кой за кого е по-необходим,  полезен и добър?…     Ех,  колкото повече  се замислям, стрелката на природната историческа  мъдрост, все повече се накланя в полза на  животните. Съдете сами: кой кого използва за храна, кой кого експлоатира за   жива сила и т.н.и т.н. За емоцианалната експлоатация няма да  Ви убеждавам. Достатъчно е да се замислите сами…. Ето на снимката, едни уж антагонистични животинки,  като КУЧЕТО  и КОТКАТА,   изпращат с обич и вярност своя стопанин на влака!  Да сте видели до сега човек да изпраща на път куче и котка?…

декември 26, 2010

ЧЕСТИТА КОЛЕДА

    Честита  Коледа Ви пожелава  Виктор от Калифорния! Няма още годинка, а вече е  Победител !  Мама и татко го създадоха в САЩ!  През новата 2011 година той ще има българска виза  и ще посети родината на родителите си.  А дали е надхитрил нерадостаната съдба на връстиците си  в България ще покаже времето.  Нека фортуна е с него!..

          Дали пък няма да стане някой ден президент на  САЩ ? Има шанс!  Но няма шанс  да стане Президент на  България, сегашната ни  Конституция не го позволява, заради това, че не е роден в България!       Да променим конституцията на РБ, за да има равен шанс и с най-нещастното ромче у нас!

ноември 25, 2010

ЧЕРВИЛОТО – нереалистичен разказ

        

               Внучето на баба Добра  –  Светльо, е кръстено  на дядо си   Ламби.  11 годишно, софиянче,  с  руса коса и честни сини очи. Здраво и  красиво като картинка, пъргаво като невестулка. Белалия и половина.    Баба  Добра си го обича не само за това, че е умно  и обичливо дете, а щото, както знаем, внучетата се обичат  повече  и от собствените деца.   Но  дойдеше ли  Светльо,  цялата флора и фауна в двора и  селото  пропищяваше.  Всички отправяха молби  – поредната ваканция час по скоро да свърши.                          

      И  тази пролетна  ваканция  птиците  в двора останаха в оскъдно облекло.  Отстъпиха доброзорно най-големите си пера  за  индианска маскировка на смесената му градско – селска банда.  Котките се изпокриха по тавани и кошове  –  неуспелите  полетяха,  като ракетни двигатели с намазани  нафтени дупета. Подивели от уплаха кучета препуснаха по улиците  със завързани на опашките  празни  консервни кутии. Трите магарета от поляната си направиха конкурс за най-причудливи къчове, вследствие пуснати по коремите и шепи конски мухи. Първенството по кръгова скорост обаче взе, завързан с дълъг синджир  рогат козел. Начална скорост   му дадоха, останали от Нова  Година пиратки.  Завързани една след друга за козята опашка, пиратките  поемаха запалването и  с искрене, свистене и гърмежи  даваха равно ускорително движение на горкото животно.  С една дума и тази пролетна ваканция,  тихото и спокойно село се изпълни с живот.

            Иначе, баба  Добра, като повечето стари жени в селото,  живее самичка. Стопанина и, дядо Ламби,  се беше споминал. Такъв е живота. Остави я сама  да се грижи за къщата, двора и животинките, с трепета да се чуе с децата и  да посреща  внучето през ваканциите.

       Тя,  Баба  Добра,  е зеленчукопроизводител и половина.  За туй и днес зеленчуковата и градина е образцова. Обича си, жената, да е първа и нейните зеленчуци да са най-рано произведени, най-големи и най-вкусни плодове да произвежда. Жените от селото все идват, коя за съвет, коя за разсад или семе да иска. Случва се и някоя да и донесе семе от непознат сорт, та градината и е като сортов участък.  

         Тази година се  зае да отгледа и семе за махалата, от  някакъв нов сорт репички, дето и ги донесе сина от чужбина.     Още есента разкопа по-надълбоко и разпръсна огнил оборски тор от кравата на Павльовци. Рано напролет,  щом първите слънчеви лъчи вдигнаха пара от двора, продължи с мелиорациите. С предсеидбената обработка,  внесе  амониева силитра . После изравни, направи две ниски лехи – метър на 5 , оформи между тях пътеки и на  редове  зася   скъпоценното семе.  До 8 март не махна  опънатите на забити, като обръчи черничеви пръчки  найлони. От  поникването, та докато станаха готови за скубане, баба Добра, ги гледаше като писани яйца. Прореди ги. Плеви ги. Полива ги. Завива ги. Грижи се за тях като за свидни рожби и репичките станаха за чудо и приказ. Разперили към слънцето и въздуха зелени листа и пуснали разклонени бели корени в рохката влажна пръст, червените репички надникнаха весело и събраха завистта на хорските погледи.  Едри, като тлъсти орехи,  свежите червени топки, не само ухаеха, ами имаха вкус на сочна, млечно-бяла пролетна свежест.

    –   Няма съмнение! – помисли си баба Добра,  минавайки край лехите на излизане от двора. –  Ще има и за салата   и за семе на цялата махала. Сорта си заслужава!  После притвори внимателно пътната порта и заситни с уморените си старчески нозе  по нанадолнището  към центъра на селото…

       Не бяха минали и 2-3 минути…  Почувствало се стопанин на двора, дребното и гласовито куче  Вълкодав, се зае да  въдворява ред в стопанството. Най-напред подгони петела и кокошките, после с бесен лай залая покатерената на самотната дюля  котка. От врявата ли, от птичите песни ли, от веселите пролетни лъчи  или  от свежия чист въздух, но Светльо се събуди. Излезе на верандата, разтърка сънени очи и  на връщаше от тоалетната в дъното на двора,  спря пред лехите с  репички.

        Надникнали с червените си обли главички, репичките  му помахаха с рязвятите си от вятър зелени прически, казаха му добро утро  и го подмамиха. Той се наведе и отскубна една.  Избърса я с ръка,  доизтри  я в новия си  марков анцунг, па я захапа. Хареса му!  Нямаше нищо общо с лютите репички дето ги купуваха от пазара. Захрупа втора, трета. Репичките просто се топяха в устата.   Седмата, осмата,  вече  ги изми на чешмата и когато мокри блеснаха на  слънцето, окъпани в червина и  свежест,  на портата се  показа комшийчето  Веско.

–        Светльо здравей! Стана ли?

–        А,  Веско влизай!

–        Какво правиш на чешмата – попита  Веско и се приближи.

–        Мия си репички. Страшно са сладки. Вземи, опитай ги – рече  Светльо и му подаде една измита.

       Веско я пое недоверчиво, но впечатлен от големината  и прекрасния и външен вид я схруска.

–        Наистина са страхотни. Може ли да си отскубна още?– и добави- Не само са много вкусни, но и напълно търговски вид имат. Гаранция, че на пазара ще вървят и по 50 стотинки връзката.

–        Може разбира се, нали са за ядене.

Тука Светльо се замисли, после се усмихна лукаво и рече:

–        Весо, хрумна ми страхотна една идея. Ще ми помогнеш ли?

–        Разбира се. Казвай какво трябва да направя!

–        У вас има ли някой?

–        Не,  нашите са на работа.

–        Тогава бягай и дай два найлонови чувала  от

сайванта. Аз съм при репичките.

–        За какво ти са?

–        Не питай, ще видиш. Само, че давай по-бързо да свъшим докато баба не се е върнала.

–        Добре  – рече Веско, а когато се върна с чувалите при репичките  видя, че Светлю вече е  оскубал едната леха.

–        Леле Светльо, голям бой ще ядем.

–        Няма, не бой се. Слагай в чувалите.

       Докато Весо прибра оскубаните репички от първата леха,  Светльо оскуба и втората.

       – Кажи какво си намислил?- попита недоверчиво Весо – Ще ми изкараш боя!

–         Стига мрънка.  Давай бързо и втория чувал и да ги прибираме у вас. Баба всеки момент ще си дойде. Искам да я изненадам нещо…

       Баба Добра се позабави.  При джипито имаше малки бебета за ваксина. На аптеката пак  опашка, за фурната да не говорим. Там се наложи да почака близо половин час,  докато се опече хляба. Пък и  натоварена с покупките   креташе по нанагорнището,  като стар „Трабант“. С една дума,  двамата съзаклятници успяха преди тя да се върне, да пренесат репичките у Весо…

      Когато старицата се прибра прегърбена от тежките покупки и годините си, погледа и веднага се спря на двете празни лехи. Разровената черна пръст  ги правеше да приличат на два пресни гроба.

–        Майчицеее, обрали са ги! – простена баба Добра и се завайка – Господи нямаш ли милост? За какво се трепя от есенеска.   Отиде ни семето!… Божичко, Божичко, кой го направи? По сред бял  ден да ме окрадат. Това не е държава вече.

       В този момент баба  Добра се сети за Светльо и се развика:

      –  Светльооо,  Светльо сънливецо, стига си спал бе, нали пазач съм те  оставила.!? Къде си я ела тука!

      От къщата не се обади никой. Като продължи да се вайка и мърмори, баба  Добра най-напред остави покупките долу в кухнята, а после се качи в къщата. Леглото стоеше разхвърляно и пусто. Само захвърлената детска  пижама  и разхвърганите електронни игри свидетелстваха, че тука е спало внучето и.Старицата се огледа, видя разтворерената голяма, багажна чанта с изтърбушени от нея дрехи и още по ядосана от безпорядъка заслиза към кухнята.

–        Светльо, Светльо, къде си бе детенце, кога сколаса да станеш, че и такава поразия да ми направиш?…- разсъждаваше баба Добра на глас.-  Тъй ами, то се знае,  само той  ги оскубал, поразника… Е,  добре  поне, че  дрехи си е извадил,  та се е облякъл…  Ушите ще ти  оскубя, като  се върнеш – провикна се баба Добра към нищото в двора и ядосана, мърмореща и сърдита изкара яда си на герестия петел, дето все се биеше с червения. Резна му главичката, цопна го в кофата с гореща вода, оскуба му перушината и на репичка по  сълза изплака. Не толкова за репичките, колкото от мисълтта, че труда и бе провален,  та се изложи пред съседките, като селекционер на семе за репички…

           Готвеше баба Добра,  любимата пилешка супа на внучето и сърцето и се стягаше от обида, безсилие и тревога…

       От внучето нямаше  ни вест – ни кост. На два-три пъти подвикна и през дувара към съседите, излиза  и на пътя да погледне към градинката и поляната, дето играеха обикновено децата,  па като разбра, че и Весо – съседчето го няма, стигна до извода, че както обикновено, заедно са се запиляли да играят на някъде и  се улиса в работа…

        Към два и половина след обед,  повече от час откакто   бе сложила  масата  за ядене,  баба  Добра се реши да зареже супата, панираните мръвки и готовата баница с яйца, сирене и захар и тръгна да търси помощ,  към полицейското управление…  Тъкмо наближи   до пътната порта,  последната  рязко се отвори и пред нея, като в рамка на портрет,  застанаха ухилени двамата хубостника.  Щом ги видя живи и здрави,  и ухилени до уши, товар и падна от сърцето, но тревогата и се трансформира в онази обида и ярост,  дето я беше обзела като видя оскубаните лехи и дланите я засърбяха за шамари.

–        Вие ли оскубахте репичките бе пакостници недни? – попита тя и застана със заплашителна стойка,  завардвайки пътеката към двора с  ръце на кръста в  буквата Ф.

–        Ние бабо Добро, ама той Светльо ме накара – заоправдава се  Весо отстъпквайки крачка, готов да се изпари към улицата.

       Усетил, че приятеля му се кани да го остави сам пред суровата темида, Светльо го хвана за ризата и го издърпа до себе си:

–        Стой тука бе! – после се наведе до ухото му и нещо му прошушна.

 –        Какво си шушукате?  Казвайте веднага какво направихте с репичките, само не казвайте, че сте нахранили зайците и козите с тях че точилката няма  да издържи на пердаха дето ще ви ударя.

      Двете деца въобще не се уплашиха от заканата. Застанаха един до друг запяха:

 Hapy Birthday to yuo! Hapy Birthday to yuo!!

 Happy Birthday dear Grandma, Happy Birthday  Grandma Dob!

     Едновременно с пеенето Светльо извади от джоба си  нещо    и като се приближи с цялата сериозност на която бе способен,  подаде с детските си крехки пръстчета,   една мъничка, но  увита и привързана с  панделка  кутийка.

–        Честит рожден ден бабо. Приеми този скромен, но изкаран със собствен ум находчивост подарък. Нека той ти помогне да си все така хубава и лъчезарна. Да си жива и здрава моя обична бабо Добро…

      Объркана и обезоръжена баба Добра пое огромния подарък, прегърна милото си внуче, разцелува го и заплака от умиление.

–        Отвори го, отвори го бабо Добро! – подкани я Веско и като  подаде ръка  да и честити,  доизясни – Измихме репичките, направихме ги на връзки по десет и ги продадохме по 20 стотинки  на пазара. С парите ти купихме подарък. Надяваме се да ти хареса…

Просълзената баба целуна и него, па  като видя очакващите  искрени погледи на децата и подтиквана от обяснимо любопитство, развърза панделката  на  най- скъпия подарък, които беше получавала някога – едно лъскаво, мъничко червило.

Older Posts »

Блог в WordPress.com.