Mitkoivanov's Weblog

май 21, 2017

ПРИТЧА ЗА ДВАТА ВЪЛКА!

Filed under: По света, внуче — Етикети:, , , — гравитон @ 11:23 am

Вие прочетете това за 20 секунди, но ще го запомните за цял живот.

Някога отдавна, стар индиaнец открил на своя внук жизнена истина.

  • -Всеки човек, постоянно води вътрешна борба. Това произтича, защото вътре в нас живеят два вълка – започнал мъдрия индианец.
  • -Как два вълка – попитало малкото момче, чието невинно лице просветнало в неподправено любопитство.
  • -Единият от тях се явява Злото. То е страх, гняв, завист, гордост, алчност, егото, подлост, лицемерие, жалост и чувство за вина. Но другият вълк – това е Доброто. Радост, спокойствие, надежда, мекост, милосърдие, щедрост, истина и вяра! – казал старият индианец.
  • -А… кой вълк побеждава, дядо? – попитало момчето, чиито очи били пълни с вълнение.
  • -Винаги побеждава този вълк, който ти храниш! – усмихвайки се казал, мъдрия дядо.

(Прочетено в МИРТЕСЕН /mirtesen.ru/|

март 30, 2017

КНИЖКА БЕЗ МИШКА

Filed under: внуче, разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 11:11 am

    Написах детска книжка. Озаглавих я „Книжка без мишка”. Последно  описвах  костюма на една мишка. Оказа се непосилна задача. Не можах да определя цвета на мишия костюм. Опитах да го опиша, като „миши цвят”, но се сетих, че днешните деца не са виждали мишка. После си рекох, ще определя цвета на мишия кожух, като – „цвят на пепел”. Да но те, съвременните деца не са виждали и жив огън, та камо ли пепел…

      Взех мишката на компютъра и я пуснах да изгризе цялата книжка.         Сега имам мишка, но нямам книжка!

Започвам отначало!

 

април 28, 2015

НАМИГВАНЕ

Filed under: внуче, разкази, Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 10:33 pm

DSC_0100Приятели,  излезе от печат сборникът ми разкази “ Намигване с отхвърленото време“! Върху 250 страници, 44 къси разказа за живота в Бългтария от 1944 до 2014 година! Предстои ми представяне на книгата пред съгражданите от Пордим (мнозина от тях са герой в разказите).

Разпространение след 24 май!

Ето кратък откъс из един от разказите:

“ Зимата, като се заредиха едни празници: това Заговезни, Коледа, Нова Година, Васильовден, Ивановден, Йордановден и дебелия сняг свърши. Докато се усети протойерей Матей, заедно с Великден и Цветница, цъфна  пролетта. По Гергьовден,  Господ изсипа над широкото, вълнообразно Пордимско поле, топъл благодатен дъжд. Цапна с жълто, усмихнато  слънце и като подхвана с голямата баданарка: най-напред с майско зелено грундира земята, опъна над нея  небе от синя коприна, тук  там пусна някое пухкаво  облаче и  още недозавил  земята навсякъде, се мушна отдолу. Взе малките четки. Погали с белоцветно вишните, нашари прасковите и кайсиите, посипа ябълките и сливите с белоснежно  и подхвана цветята. Примижа  Господ от удоволствие и зарисува. Топне четка в бялото и нарисува кокиче и момина сълза. Вземе с четката  жълто да нарисува минзухар, ама без да иска сложи и малко червено. Хване нова четка, с нея наситни сини зюмбюли, пък  му идва наум, че до синия зюмбюл трябва да има и розов. Вземе друга четка да нарисува лалета и се обърква. Че то какви ли цветове лалета нямат. Дето са бели, жълти, сини, червени лесно, ама и черни и шарани измислиха хората.  Ей и люляка, свой цвят си има. Люляков. Ами за игликите,  цветовете как да направи? Мисли Господ, мисли,  цапна още няколко пъти с една уж чиста четка, бял шибой да нарисува и се предаде. Взе всички четки, топна ги наведнъж в дъгата и зашари със замах… Шари, шари, красота става,  ама усеща Господ – нещо липсва. Дъх и мирис няма. Живот липсва, тиха  му е картината… И се сеща: ластовичките и щъркелите от юга прибира, пчелите и другите насекоми пуска да свържат цветчетата с жужене, а славеите и другите пойни птици  изпълват с песните си свежия пролетен въздух чак до хоризонта.

Ама то хоризонт без порив и мечти бива ли?… И като вижда  Господ, как протойерей  Матей, замечтан и замислен   гледа  на  юг  към  хоризонта, усмихва се,  оставя на хората да си поемат земните грижи и се възнася,   да си гледа божите…“

Кратък откъс от „Парижка рапсодия“.

декември 1, 2013

ДОМЪТ НА СТАРАТА КОТКА

Filed under: Фотография, внуче, разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 11:40 pm

Нова картина

            Казват, че котките имали девет  живота. Може и така да е . Не знам.

            Говори се още, че една човешка година се равнява  на 7  котешки.

            Твърдят  също, че кучето се привързва към стопанина, а котката към къщата.

            А аз,  като  гледам  горната снимка, със запътената, замислена котка  и старата ми, прегърбена от тежестта на преживените деветдесет години  майка, някак от само себе си, ми нахлуват в главата  сравнителни мисли и спомени.

            Ей на, на заден план се вижда, широкия  двупосочен булевард. По него са минавали съдби и години, изнизвали са се  тържествени манифестации и протести. Шествали са радости  и тревоги, носела се е музика при сватби,  кръщенета и погребения.  Обществото се лутало  ту на запад, ту на изток, от капитализъм към социализъм и на опаки.

            Днес, животът почти  се е изнизал и за двете…

            …А когато  през далечната 1941 година, жената е стъпила за първи път в този двор, била едва 17 годишна. Въвел я  влюбения, решителен съпруг  и  двамата заживели  щастливо с мечтата,  да си построят  собствен дом. Още на следващата година  се родил   първият им  син  и  19 годишния и мъж  заминал  войник.  Когато  войната свършила,  три годишния му  син го посрещнал с думите: Кой е този чичо!?…

          …Последвали още 2-3 объркани  и бедни, следвоенни години, после животът  потекъл като спокойна лятна река, канализирал се и те, като останалите хора се мотивирали да работят. Родил се и втория им син. Захванали се още по всеотдайно двамата, а  някъде през  лятото на 1952 година, в двора  им изникнал  коптор  за печене на тухли. Работели двамата родители, пестили от  стотинковия  трудоден   и железничарската заплата и къде с майстори,  къде със собствени ръце,  осъществили  мечтата си построили си дом… Нова картина (1)

            …Преди  десетина  години,  в двора пред старата къща, цареше радостно оживление. Лятната ваканция   събра  пра внуци и съседски  деца.  Тяхната глъч, като чудодейно лекарство,  изпълваше с умиление  и сили,  умореното пра бабешко сърце. Митето  – внучето на малкия и син, поиска да си има котенце. Речено, сторено. Един ден вуйчо му  Гошо донесе, цели две. Жълтурко и  Шаренка, така ги кръстиха децата.

Нова картина (2)Нова картина (3)

        Ако знаете само колко забавни и игриви бяха малките котенца!? Колко настроение и душевна топлота провокираха!

А   когато зимата, баба Мара отиде  да живее  в Пловдив, на топло в апартамента, взе  и Шаренка. Внукът си знаеше че това е неговото коте и я обсипваше с нежност и любов.

Нова картина (4)

Учеше я даже на електронни игри!  С една дума Шаренка  си живееше като принцеса.Нова картина (5)

         Но времето летеше, малкото шарено  котенце Шаренка  порасна и се превърна в  горда,красива, елегантна и напук на твърдението, че четирицветните котки са  своенравни, стана добродушна, кротка и любвеобилна писана.

           Когато   през втората пролет  се завърнаха с пра Баба Мара и дядо Митко, да живеят   лятото в старата селска къща, Шаренка най- обичаше  да  гледа от високо широкия селски двор и да събира комшийските котараци..

Нова картина (6)

Неусетно, както си му е реда, от честите и срещи с котараците от махалата, Шаренка   забременя.    Минаха около два месеца и тя се превърна в една щастлива майка…  Нова картина (7)  …роди,  под покрива на старата къща, четири прекрасни котенца – Белушка, Чернушка, Сивчо и Тигърчо.Нова картина (8)Нова картина (9)Нова картина (10)Нова картина (11)

           Когато котенцата пораснаха и започнаха да се хранят самички, дядо Митко  ги заведе на „училище”.  Само четири от желаещите деца се сдобиха с по един домашен любимец и бяха безкрайно щастливи да ги осиновят. Така котенцата,  поеха своя самостоятелен път в живота…

        Следващата зима прабаба Мара и дядо  Митко заминаха за  Пловдив без  Шаренка. Тя остана в старата къща заедно с  Жълтурко. Цяла зима двете котета живееха самички. Вярно, че съседите им даваха по нещичко, но по често се налагаше да си ловят  из житните складове в махалата мишки, врабчета и гълъби.  Дворът се изпълни с перушина и миши опашки. В студените зимни дни се свиваха из сеновалите и около пушещите комини на съседите и преживяха зимата.Беше и трудно,  но не напуснаха старата къща…

        …На следващата пролет,двигателя на сребристия автомобил  Нисан „Мурано”,  спря тигровото си мъркането  пред желязната порта на старата къща,     двете верни на дома си котета,   изскочиха и се заумилкваха щастливи,  около  прабаба Мара и дядо  Митко…

          Отново настъпиха все по-топли, щастливи, пролетни дни. Шаренка  вървеше навсякъде след стопаните си. Каквото и да работеха из двора, тя бе до тях.Вечер,  когато прабаба  Мара  сядаше с останалите все още живи,  стари  жени, на седянка, Шаренка лягаше под пейката  и слушаше човешките истории.

          Често старите жени си спомняха за своята  младост, говореха за децата си или споменава починалите си мъже.  Често сравняваха  отхвърления обществен строй с настъпилата демокрация. . Единия беше тяхната съзидателна младост, а другия връщането на тяхното нерадостно  детство.

 Понякога  се хвалеха с децата си, но по често ги оплакваха разтревожени, че няма работа. Бяха  разпилени по целия свят.

          Когато дядо Митко тръгваше сутрин  към центъра за редовното си кафе или за  хляб и покупки, Шаренка го изпращаше до края на улицата, връщаше се и  господ знае как,  усещаше кога се връща за да го посрещне. А  той,  нали я беше  оставил през зимата на произвола на съдбата, се чувстваше виновен пред нея и не само я хранеше  с  купешка храна, галеше я, понякога  и позволяваше всичко. Даже да влиза с него  в къщи. Така миналото лято  като разбра, че пак е бременна, той я обсипа с още повече грижи. Говореше и като на човек и честно ви казвам, тя го разбираше. Гледаше го с бистрите си кротки, котешки очи и никога не му противоречеше, никога не му каза лоша дума, никога не посегна да го издраска. За това в един знойно горещ  летен ден,  като се качваше в къщата за кратка следобедна дрямка, дядо Митко я съжали и я остави да влезе  в хладната къща. Когато стареца  се събуди …. Шаренка бе родила в краката му две котенца.   Попотена и измъчена, тя го гледаше с погледа на горда майка и кротостта на виновно дете. Котенцата, слепи и беззащитни, чистички и крехки се бяха впили в цицките и сучеха. На постелята нямаше и следа от великия  акт на раждането. Така в домът на старата котка се появиха    Белка и Жълторан. Нова картина (12)Нова картина (13)

        Шаренка беше добра майка. Имаше достатъчно кърма.Чистеше ги,  хранеше ги, масажираше ги,  обсипваше ги с ласки и майчина обич. А обич и беше дал господ. Още ги кърмеше,  когато  почна да се залисва по прескачащите в двора комшийски котараци. Денем  излизаше да се нахрани, да се напие с вода  и да се изходи в рохкавата пръст. Вечер, се прибираше и спеше обвила с топлината на тялото си малките котенца.

           Една вечер Шаренка се забави. Извика я дядо Митко няколко пъти, но тъй като беше уморен, пък и котенцата вече бяха израсли,  се ядоса дето  е хукнала по котаци, нарече я  Пловдивска  гивиндия и се прибра в къщи  да спи…

          На сутринта, в ранни зори,  стана и излезе  притеснен в двора. „ Ами ако е станало нещо с нея,  какво ще и  прави двете котенца, та те още сучат?”… И тогава видя  на върха на голямата, плодовита слива в двора, кацнала притеснената  Шаренка. Стои покатерена на най-високото клонче,  гледа от високо  съседните четири клона, двора и целия свят, а на клоновете  кацнали, като  лешояди,  стояха  със сладострастните си  погледи,  четири котака – бащите на миналогодишните и котенца.

            Аааа, намери си майсторите любовчийке  ненаситна ? – рече  и стареца и разгони   котараците!

Котаците още не се бяха отдалечили кой знае колко и  Шаренка се шмугна в къщи при котенцата…

                                               ( следва  още)

ноември 23, 2013

НА КОЙ СИН БАЩА СИ ?

Filed under: Фотография, внуче — гравитон @ 8:41 pm

IMGP4075Picture 166

Бащи и синове! Колко бързо върви времето!?  На снимките има двама бащи и двама синове. Колко човека са на двете снимки?

октомври 27, 2013

И ТЯ НЕ ДОЙДЕ ! ДОЙДЕ ЕСЕНТА!

Filed under: Фотография, внуче — Етикети:, , , , — гравитон @ 11:39 am

IMGP4030

Като се занизаха едни слънчеви и приятни дни, та цяла седмица. Не циганско лято, а приказка. Земята изпръхна от  последните дъждове. От тежестта на небесните капки, августовските жеги  и под напора на напиращия прохладен вятър, листата на дърветата, първо позлатяха, после се преоблякоха от  весело червено  до игриво кафяво и като танцуваха  се спуснаха на земята,  та я завиха за сън.   Облекчени от обраните плодове, клоните  на дървета изправиха снаги и се приготвиха да подпрат снега. Така е всяка година. След Димитровден се задава зимата.

             За това и аз, като добрите стопани от Пордим,  се захванах до  Димитров ден да приключа със селско стопанската работа из двора.Обрах зеленчуците и плодовете, направих зимнина и даже виното  прекипя в бъчвите. После със събраните листа от двора  и кестените от булеварда пред нас, запалих огън и пушеците, като се извисяваха към небето,  издигнаха надвисналите  за  утринни слани облаци,  увлякоха и мъглите  и над Пордим  огря слънце. Правата ми лопата се разтича из почистения от листа двор, преобърна рохкавата почва и от  досега и с майката земя блесна.

              Светна и къщата. Изпрах килимите и тъканите мамини черги, направих  основно почистване на къщата и през измитите до блясък прозорци, веселото слънце  погали бяло бронзовите печки по стаите, сякаш  да и предаде отговорността за топлината през следващите 5 месеца.

              Както се досещате дойде и Димитровден. Моя имен ден. Пък на всичко отгоре Св.Димитър е  светията закрилник и на градчето ни.Затуй и вчера  цял ден в Пордим цареше оживление!  Сутринта бе отслужена празнична служба в белокаменната църква  Св.Димитър  и се започна: то небяха спортни състезания и изяви на читалищни самодейни състави, то не бяха хора и песни,то не беше рев на автомобили от състезания,   ами скъп гост ни беше Народната  Артистка Татяна Лолова. След срещата въздуха над  градчето  затрептя  от изпълненията на група  Б.Т.Р. …  Накрая   мощни фойерверки  озариха небето над селището в което бе изработен мирния Сан Стефански договор и  поредната годишнина от обявяването на Пордим за град завърши.Продължи Димитровден!

                Да,  Димитровден е голям празник за мен. Не  само  е празник на гр.Пордим, не  само е мой имен ден, но и имен Ден на внукът ми Димитър. За туй и аз като всички носещи това свято име се приготвих за посрещане на гости. Натъкмих софрите, издокарах всичко както си му е реда и се  занадявах…. Телефоните ми пощуряха, Skypе ми загря. Поздравяваха ме с именния ден множество приятели, предаваха ми най-светли и  благотворни пожелания  не само от  страната, но и искрени приятели от чужбина.  Поздрави ме и сина и отиде в Пловдив, при майка си,  моята половинка от 43 години… Поздрави ме и от името на внука… А аз ги чаках  на гости…

                 И Тя не дойде!..  Дойде ЕСЕНТА!

февруари 26, 2013

КАТО ПРЯСПА НАДЕЖДА

Filed under: Фотография, внуче — Етикети:, , , , — гравитон @ 8:06 pm

IMGP2554 Виждал ли си, как през леда и гнилите паднали листи, кокичета пробиват с крехките си зелени връхчета сковалата ги черна земя? Виждал ли си, как с полъха на пролетта, изправят крехки снаги към слънцето, за да се окъпят в свободата на безкрайната синева и да дарят на живота радост и красота? Виждал ли си?
Погледни ! Виж в градовете ни кипящите младежки протести. Чуй гневните викове и решителност. Прегърни надеждата! Вдъхни от тяхната устременост и защити правото им на избор за бъдещето на нашите деца. Подкрепи ги! Зарадвай се на пролетта! …

юли 22, 2012

ОБИР – разказ

     

     Тревожно е! Трети ден радиоточките  изпълват селските дворове на градчето,  с информация за кървавия терористичен  акт в Бургас.  Горещото юлско слънце прежуря от сутринта .   Живачния стълб на термометрите  се опитва неуспешно да надскочи,  вдигнатия  адреналин  на хората от  поредните съобщения из сводките на МВР,  за извършени обири, убийства, изнасилвания  и  други престъпления.

      Пред  хранителния магазин,  група роми пият кафе от уличния автомат.  По земята се въргалят множество пластмасови чаши,  хартийки и опаковки  от вафли и банички. Три-четири кучета –  придружители на групата по чистота,  се въргалят мързеливо по плочите пред магазина и въртят безгрижно опашки в очакване на  поредната порция милосърдие.

       В магазина е хладно и уютно. Дъха на шпекови салами, кафе, шоколад и други апетитни хранителни стоки, се разнасят  из полупразното помещение и „разваля”  свежия въздух на климатиците. Магазинера  приключва поредната сметка  и я записва в тефтера за версиите.

      Ненадейно, широката алуминиева врата на магазина се отваря и влизат двама клиенти от различен пол. Младата, красива, двадесет и няколко годишна,  руса и интелигентна  жена влиза втора. Пред нея в помещението се чува:

–       Никой да не мърда! Това е обир.

Погледа на магазинера инстинктивно се вдига от касовия апарат и спира на насоченото към него дуло от автомат „Калашников”.

– Горе ръцете! Казах,  това е обир! Давай парите! – приближава към него обирджията.

Излязъл от моментното вцепенение,  магазинера се осмелява да огледа фигурата и лицето на въоръжения индивид.

–  Много рано си дошъл. Още нямам оборот. Може ли да дойдеш по-късно да събера пари? Още ми е много малък оборота!  За сега  предлагам да се задоволиш с една пица? Става ли?

– Добре, но да е със сокче! – съгласява  се сериозния обирджия  и се надига на пръсти  да достигне   подадената му от магазинера пица!

– Дай му и сокче! – намесва се усмихната  майка на 5 годишното дете   и щастлива плаща.

– Аз пак ще дойда! Събери  повече оборот! – нарежда „обирджията”  и като  прибира пластмасовото си оръжие невъзмутим се измъква навън за да дочака своето време.

Настъпва, оживление, усмивки с благосклонни , одобрителни погледи към майтапа на детето … и   никой не осъзнава, колко е сериозно положението!…

март 27, 2012

ЗА КОТКИТЕ И ХОРАТА

Filed under: внуче — Етикети:, , , , , , , , — гравитон @ 9:22 pm

        Тази зима беше сурова и тежка. В бащината къща вилняха виелици и сибирски студ… Не ги усетих. Още за Kоледа се качихме със сина и старата ми, 89 годишна майка, на сребърното „Морано” и отпътувахме от Пордим към топлия, южен Пловдив. Избягахме от настъпващата зима. Цели три месеца парното в апартамента жужеше и ни обливаше с мека топлина и уют..

Когато за   Коледа, заключихме родната къща и се натоварихме на луксозния автомобил,  на пътния праг ни изпратиха двете домашни котки. Гледаха ни  животинчетата с неразбиращ, изпълнен с  обич  поглед и ни укоряваха. Напускахме градения с толкова труд и лишения дом.. и тях. Изоставихме ги. Изоставихме ги на произвола на съдбата. Изоставихме ги за цяло тримесичие, на минус 20 градусови температури, без храна и вода. Предадохме ги. И тях и дома си. Изоставихме ги,  като хилядите български синове и дъщери, зарязали домовете си, родителите си и Родината си, и тръгнали по широкия свят да търсят „топлина и уют”.

         Гузната ми човешка съвест  се разбунтува. Накара ме да се замисля за котките и хората. Да се питам дали ще оживеят? Дали съм прав като ги изоставих?

         За това вчера, когато автомобила ни върна обратно и на пътната порта  ни посрещнаха  двете живи и здрави животинчета, искрено се зарадвах. Те се умилкваха, галеха се о нас, радваха се и ни говореха нещо на своя котешки език.

         Пред къщния праг, пролетния ветрец разнасяше птичи пера и остатъци от миши опашки… Котките  бяха ловували.  Носили те своя лов пред прага на къщата и се отчитали пред стопаните си. В този момент прозрях:  Те не само са се  борили за  своето оживяване, не само са  останали  пазачи на дома, но и са останали верни на своя дом и стопани!

          …Да, човекът е голямо животно! Само той може с „лека ръка” да гледа едно живо същество, като „принцеса”, а  в следващия миг, да го захвърли на произвола на съдбата!..

януари 24, 2011

ИЗПРАЩАЧИ

Filed under: Фотография, внуче — Етикети:, , , , , — гравитон @ 4:25 pm

        Да, за животните и хората е написано твърде много. Но,  макар хората да са съществували винаги заедно с животните, до ден днешен не е установено, кой от кого има по голяма полза, кой за кого е по-необходим,  полезен и добър?…     Ех,  колкото повече  се замислям, стрелката на природната историческа  мъдрост, все повече се накланя в полза на  животните. Съдете сами: кой кого използва за храна, кой кого експлоатира за   жива сила и т.н.и т.н. За емоцианалната експлоатация няма да  Ви убеждавам. Достатъчно е да се замислите сами…. Ето на снимката, едни уж антагонистични животинки,  като КУЧЕТО  и КОТКАТА,   изпращат с обич и вярност своя стопанин на влака!  Да сте видели до сега човек да изпраща на път куче и котка?…

Older Posts »

Блог в WordPress.com.