Mitkoivanov's Weblog

април 13, 2014

НИКОЙ НЕ Е ЗАБРАВЕН, НИЩО НЕ Е ЗАБРАВЕНО !

Filed under: повест — Етикети: — гравитон @ 6:44 am

IMGP6308

ЛЕЛЯ   ЗЛАТКА    / ВИНОВНАТА ?/

ЗАГОВЕЗНИ

 

Снощи, деня пред Сирни заговезни,   докато вечеряха,  мъжа и  Георги и рече:

–   Златке, що  не вземете  следобедния влак, па да идете с Любчо за заговезни  на

гости  до Пордим. Знаеш, че и на бати  Иван ще му е приятно.

–   То и аз си мислех Георге, но  не знаех ти какво ще кажеш. Няма ли да дойдеш  с

нас?

-Аз няма да мога, щото ще съм на работа и вечерта. Вие идете с детето.

Така и направиха. На другия ден, пътническия запухтя, завдига пара и затрака

чаркове на изток. Изниза се по нанагорнището на  Гривишките възвишения и  като се засили по  Згалевския баир, понесе  по нанадолнището на живота младата майка  и нейния четири годишен син  към  Пордим. На гарата освен товарачите на вагони,  немски войници и  пътниците за качване, ги  и посрещна и току що свършилия работното си време Иван Монков – железничаря.

Ха,  Злате, добре сте дошли- зарадва се брат и,  и като разцелува Любчо, ръкува се с нея, пое бохчата и с багажа, хвана малкия за ръчичака и ги поведе надолу  по паважа към Монковци.

–  Георги, къде е? Що не  е с вас?- попита той.                       ,

На работа е  бате! Не може да дойде. Вие как сте? Как я карате?

Бива  Злате!  Гледаме се с кака ти Костадина. Сполай на бога добре сме. Таман на

време идвате! Мисля  да колим прасето. Ех Любчо, навреме идваш, вуйчовото,че от вчера Ванката се кани  да целува дупето на прасето. Ще те изпревари да вземе гайдата – измайтапи го вуйчото железничар, а белите му равни зъби засенчиха с блясъка си лъскавите железничарски копчета с весела усмивка.

Ми той направи ли годинка бе бате?

Направи я. На 1-ви декември навърши  годинка и прощъпулник му правихме

даже.. Проходи и щъка насам натам. Тъкмо ще си играят двамата с  Любчо.

Мара, как е бате? Колю като е войник идва ли си отпуска?

А идва си, идва си. Понтонер  е в Белене, та  баш на годинката го бяха пуснали

отпуска.  И Мара е добре. Щастлива беше. Съ  видите! То сега, зимата като няма работа по къра, та  и тя си почина малко,    занимава се е  детето, плете, къщна работа колкото искаш.

Ми Личка и Митко как са?

Как  да са ? То и на Личка не и върви учението, но на брат и хептен. Макар, че е

три години по голям, сестра му го застигна. Сега са в един клас. На един чин стоят даже.  Ще се видите.

Наближиха  двора на  Монковци. По улицата и пред портата цяла рота немски войници, от настанените в складовете на  Манджиците,  копаеха окоп. Мнозина се загледаха по хубавата майка и русото и синеоко дете. Един от най-близките войници се спусна  усмихнат та подаде голям шоколад на Любчо и докато се усетят го прехвърли от другата страна на окопа.

 

–   Влизай   Златке – покани  Иван  сестра си.     После спокойно пое отново ръчичката на Любчо, кимна за благодарност на засмяния войник и широко отвори уличната дъсчена порта. – Влизайте, влизайте!…

Докато разменят по още някоя приказка, докато се видят  с Костадина и децата да се заиграят, Марийка – снахата на дядо  Иван, сложи в средата на ниската обла синия  голяма бухлата пита . Жълто червения и загар грейна на масата,  като лятно слънце и огрея празнично не само софрата ами и цалата одая с камината.  Газената лампа запримига от удоволствие, а Марийка донаслага посни сърми от лозови листа и зеле, пълнени чушки с боб, сложи на средата една печена кокошка и  тавичка с цвъртящи още свински мръвки, че даже трушии и чашки, дето и бяха подарък от футболния отбор на сватбата с  Колю. Последно нареди  варени яйца, пуканки, тахан  и разбира се  бяла халва.

Хайде тате, готова съм. Идвайте на софрата- обърна се Марийка към свекъра и

запридърпва малките трикраки столчета около синията.

Костадино, Златке, слагайте децата да заговяваме – нареди свекъра Иван  и

като се присегна   та взе  от лавицата  пълната  до горе кана с рубинено червено вино, напълни чашите на възрастните и на сина си  Митко.

Голям си вече, наесен войник ще ходиш! Една чашка може-  рече му той и

Добави- Я се присегни на долната лавица та дай една бутилка от сладкото вино за децата.

Свекъра напълни чашите, извади кибрит, драсна една клечка и запали забучената

в средата на питата свещ. Всички се изправиха.  Иван прекръсти питата и набързо каза молитвата. Децата го кледаха как се кръсти, дочуха само нещо като: „Господи  наш,  Ти който си на небето,прости ни греховете!…. Благодарим ти за хляба който ни даде… пази ни…  И нека  се свети името ти, да бъде волята ти!… Амин!”… Не смеха да гъкнат, но като гледаха как се кръстят големите и те свиха пръстчета и повториха. Накрая  бай Иван, внимателно прищипа огъня на свеща, взе питата , прекръсти за пореден път, разчупи я и подаде на всеки по къшей от нея – после добави: – Днеска е Сирни заговезни, ден за опрощение. Ако има нещо да съм ви обидил през годината – прощавайте

–   И ти прощавай бате! Прощавайте всички и от мен – нареди  усмихната  Златка.

–  Прощавай Тате, прощавай майко – каза свенливо и  Мара… !

–  Аз ви прощавам и  Господ да ви прощава…Костадино,  я разчупи кококошката та раздай на всички – разпореди  Иван и добави – Гладни са вече.

Вечерята започна.  Костадина, свекървата, разкърши печената кокошка и почна да раздава  на всеки. Най напред на мъжете.

– Прощавайте и от мене – присъедини се  тя  и като се обърна строго към децата, ги нахока –  Искайте прошка бе!

– Остави ги  Костадино, каква прошка да искат, те са още деца невинни са.

– Иване  на тебе  кълка, да си здрав и в краката, здраво да стоиш на земята,  да ходиш по линията, пари  да печелиш…   Митко и за тебе кълка. Вече си мъж. От пролетта те чака кърска работа по полето, че откак почина дядо ти  Никола няма вече кой да оре нивите… Любчо, ето ти леля копанче, заедно с тебе да порасне на голяма кълка…  Маро и за малкия Ваню, копанче  и той да порасне голям мъж… А сега за жените.  Злате за тебе бялото месо от гърдите, да си силна и здрава да си въртиш семейството… Булка за тебе фенера с трътката и носилото ,  да ти е благо  и   деца да раждаш… Личке ето ти майка  крилце,  да излетиш,  в богата къща да се задомиш… Айде   и за мен, главата със шийника. Щото на където се завърти  шията натам поглежда стопанина.

–  Айде, айде, стига си нареждала. Наздраве,  да са живи и здрави всички  и  Колю жив и здрав да се прибере от казармата, Злате,  и  Георги да е догодина с нас,  па дай боже и войната да свърши… Наздраве мъже. Наздраве адаш – поднесе бай Иван пълната си чаша към малкия  Ваню и  после се чукна с другите. Смеха и закачките се смесиха със звъна на чашите  в ода на радоста и надеждата.

Постепенно стана весело.  Всички се присягаха, вземаха си от натрупаното по  софрата, ядяха с настървение. Даже малкия Ваню, дето майка му още го хранеше се присягаше и и опитваше да се храни сам.

Ха така Ванчо, браво леля, ми ти си голям мъж вече щом  се храниш сам.

Голям е сестро, виж го че  Любчо както не яде ще го застигне на бой…. Я Маро

стани та дай точилката да видим кой ще амне яйцето!

Марийка стана чевръсто и подаде на свекъра си голямата точилка със  завързан на единия край червен вълнен конец.

Ето тате! Ето ти и  обелено яйце.

Я сега да ви видя кой е най бърз с устата. – закани се свекъра и като завърза на

другия край на конеца  свареното обелено яйце,  започна с помоща на точилката  да го върти пред лицата на децата. Движеше го пред лицата им, но  гледаша хем да се  докосва до устните и носовете и но и  щом  някое от децата се опитваше да захапе яйцето, ловко го издърпваша. Стана още по весело.   По едно време  Митко опита да хване конеца с ръка.

– Срама нямаш ли бе. Децата играят честно ти що се правиш на хитър? Я Любчо твой ред е. – смъмра големия хитрец бай Иван и поднесе яйцето пред устата на  Любчо. На второто- третото докосване яйцето позабави своя бяг по усните на малчугана и зъбите му   захапаха яюцето.

– Бравооо! – чуха се похвали  и ръкопляскания от всички  и щастливия победител получи правото да си изяде сам плячката.

Я сега да видя кой е най добър в  амкането на бялата халва? -попита бай  Иван. После  завърза едно  парче бяла халва  на освободения край от  конеца. Стана още по весело. Играта продължи този път  с  бялото чувеново лакумство.   Под  вещото диригентство на свекъра  Иван,   леко разтопеното и поради това лепкаво сладко, зашари по лицата и косите на превъзбудените деца, превръщайки ги в лепкави  мухоловки. Обикаля парчето бяла халва пред разтворените, като птичи човки детски усни, чука по зъбките и   оставя сладки следи по бузи, чела и коси. Децата  успяваха само да оближат по  сладката и от  захар чувенова халва и  с не скрито удоволствие протягаха  вратлета за още.    От време на време, диригента на  този весел хумористичен хор,  забавяше  движението на точилката,  конеца се опъваше неподвижно като отвес,  а  щастливото дете  пред което бе,  захапваше  халвата победоносно.

–   Тате няма ли да барбараме? –  попита Митко баща си, преобръщайки с език голямо, току що захапано парче халва в устата си.

–    Че ти не си ли голям бе, дангалак? Всеки момент  войник ща вземат! Къде се слагаш с децата?- сряза го на майтап баща му и нареди – Я стани   та  дай    тава.

Сина му скочи с готовност и подаде една празна тава, от плитките дето печаха  хляба в тях.

Ето тате и вода – рече  Митко и подаде на баща си наполовина пълен, бял,

калайдисан и отвън,  котел с бистра кладенчова  вода, от герана  в двора.

Баща му пое котела и наля в тавата 2 пръста вода. От разлюляването или по-скоро от сребърните монети, дето хвърли вътре бай  Иван, но  по варосания таван заиграха сребърни отблясъц. Затрептяха като листа от пролетен вятър, преминаха по стените, погалиха  детските лица и се загнездиха в очите  и.

Тате аз съм пръв!

Добре,  но само по една пара!.. Булка, я дай една шепа трици. То тъй на

бистрата вода всеки може.   Да хвърля аз отгоре триците та да не виждате парите, па тогаз да ви видя кой колко струва.

Мара, не чака втора покана, остави малкия Иван на трикракото столче и чевръсто излезе за трици.

–     Златке, Костадино, а наздраве! – вдигна чашата   дядо  Иван  и направи един голям гълток от червеното като заешка кръв гъмзово вино. – А,сестра,  какво ша кажеш? Хубаво вино съм направил, нали?    Трябва да занесем и на Георги в  Плевен. Два декара лозе имаме, то е и твое.

В този момент снаха му донесе  шепа пшенични трици и ги  разпръсна  върху водата в тавата със сребърните монети.

–    Тате нека съм пръв та да покажа на Любчо и Ванката? – предложи отново  Митко.

Добре бе, ти ще си пръв, но имате право  на едно барбаране само по една

монета да  вземата с уста от дъното на тавата. И ще се редувате. Митко пръв, Любчо втори, трети Ванчьо.

А ми аз? – попита обидена  дъщеря му Величка. За мен няма ли да има пара?

–  Само момчетата барбарат – сряза я бай Иван.                                                                –  Иване не си прав – възпротиви жена му.- Като я пратиш на нива, я караш да   работи

като мъж,  пък сега момиче била!

–    Добре и тя ще барбара, но след момчетата- съгласи се  дядо    Иван- и продължи с инструктажа. – Потапяте си лицето във водата и почвате да търсите с уста монета. Като напипате с устни монета, опитвате да  я вдигнете с устни. Ако не става, може като си прилепите в монетата устните да я засмучите и така да я извадите. Кой каквато пара си извади  за него е. Вътре хвърлих сребърни монети от 50 , 10  и 5 лева…    Само като засмуквате, гледайте да не се задавите с вода и трици.

Митко не изтрая павече, наведе се над софрата, потопи лице в тавата и независимо от водата и плувналите отгоре трици, затърси и заопипва   с устни  разхвърганите по дъното монети. Не му бе нужно  много време. Имаше опит. Надигна се, водата се стече от полепналото с  трици лице  и наред с доволната му усмивка,  в зъбите му блесна  50 левова ,  сребърна монета.

Ей така се прави Любчо! –  рече той и доволен от себе си му отстъпи ред стискайки  в здравата си юношестка длан скъпоценната плячка.

Любчо се изправи. Без особенна охота, превъзмогвайки отвращението си от  триците, зажумя,  наведе  се и още след второто движение извади една 10 левова монета.

– Браво Любчо! Ти по бързо се справи и от бати си Митко. А да видим сега

Ванката.?

Нямащия още две годинки  Иванчо, като видя, че чичо му Митко и бати му Любчо

извадиха парички от тавата, смело потопи лице в триците, водата нахлу в отворената му уста,  без да иска  пое и се нагълта. Задави се и се закашля.. Настана паника.Дядо му се спусна та го вдигна от тавата, а жените се струпаха уплашени над тях. Ванчо продължаваше да се дави и кашля. Поетите с водата трици го дразнеха  по гърлото и носа. Не можеше да си поеме въздух.  Само кашляше, опитвайки се да поеме въздух   та чак посиня.  Изплашени,  възрастните го тупаха по гръбчето, а децата направо онемяха в уплахата си.    Майка му  обезумя, неадекватно гледайки с продънени от ужас очи.

–  Олеле, тате! Какво му стана? Детето ми!

–  Спокойно, спокойно. Нищо му няма… Ей сега ще му мине.-   И наистина, като го потупа още два три пъти по гръбчето,  Малкия Иванчо успя да поеме дълбоко въздух, изкашля се един два пъти мощно и рязко и дишането му се нормализира. Ама като  спря поглед върху стоящата на средата на синията тава заплака.

– Мина му, мина му!… Няма нищо дядо. Ей сега ще я изхвърлим таз лоша тава – зауспокоява го дядо Иван  и строго нареди- Я  Костадино махайте я тязи лоша тава. Изливайте водата и дайте на децата парите. Дядо Иван ще даде на всички още парички… Няма нищо. Мина ти дядовото… Я  Маро взе ми го ..

–   Снаха му това и чакаше. Пое детето си и почна да изтрива мокрото му от водата и сълзите  личице.

В този момент, в двора, Мечо,  грамадното овчарско куче – вълкодави половина, залая,  първом  бясно,   после взе да скимти весело и да тича напред назад  по тела. Чу  се песен и гълчава и на вратата с потропването  нахълта  шумна  група от 7-8 маскирани бразай. Всичките, за разлика от кукерските празници, сега бяха облечени в обърнати на вънка кожуси и стари палта.  Вместо пояси   имаха препасани шалове, а някой носеха  на лицата си различни, направени от  изрисувани кратуни маски и се бяха дигизирали до толкова,  че не можеше да се   разбере мъж ли е  жена ли,   та камо ли да    познаете  кои е. Любчо се сви уплашено до майка си,  а малкия  Иванчо, с още незасъхнали от плача сълзи онемя и без да мига,  само гледаше ту маската на дявола с рогата,  ту ухилената булка  при  младоженика. Бай Иван стана усмихнат  и поднесе каната.

–  Добре сте ми дошли  да уважите дома  ни и трапезата!  Пийнете от нашето вино да се сгреете.

– Добре си ни заварил стопанино!- пое каната юнака и занарежда: – Със здраве,  имане и радост да  се пълни къщата ви! Да ви близнят овцете,  да ви родят нивите, да ви са пълни кошовете,  да ви преливат бъчвите,  да благоденства челедта ви и в мир и имане да добрува! Кажи дружина : Дай боже!

– Дай боже, дай боже! – заповтаряха и другите бразай след речта на юнака. Каната обиколи  от ръка на ръка, маскираните повдигаха маските си и  поред отпиха, а докато още отпиваха,  момата запя:

Що ми е мило и драго,
че се е пролет пукнала!
Се е излезло на трева,
и стока, море, и мака,
сиви говеда в гората,
вранье коньеве в полето,
на хилядници овчици
и на стотини козици;
сичка е стока весела,
сичко е живо станало,
сичко на паша тръгнало.
Орач ми оре в полето
полските равни рудини,

полските цели целини,
два му волове ангели,
стратурково му ралото,
босилкови му жеглите –
босилек много мерише,
та сичко живо събуди.
Сичките живи животни,
сите по него пойдоха,
сите се Богу молеха:
– Я дай ни, Боже, я дай ни
тая година най-добра,
на сички здраве и живот
орачу добър берекет!..

 

– А да видим стопанке,  какво ще сложиш на дружината, сили да има злото да

уплаши, зимата да прогони ? –  обърна се към  Костадина  дявола с рогата и избута напред бабата с  торбата.

-Ще сложа, ще сложа! Дал бог на нас и за вас  има! – занарежда тя и заслага в

торбата   курабии, орехи , сушени плодове  и наденици.

– Благодарим ви щедри стопани и сполай ви! Пък ако има в таз къща юнаци с нас да  тръгват!

–  Аз идвам! – рече Митко и като навлече наопаки стария овчи кожух на дядо си,

измъкна от някъде, явно предварителна подготвена свирепа маска,  сложи калпака и се присъедини към излизащата дружина,  изпратен от веселия лай на Мечо вълкодава…

Неусетно наближи полунощ.  Митко се върна  възбуден и уплашен и заразправя:

–     Тъкмо щяхме да влизаме във вуйчо  Георги Панталаша и дойдоха двама жандари. Ама не са от Пордим. „Сваляйте-  викат-   маските,  да ви видим кои сте! Вие не знате ли, че е забранено да се маскирате? Или водите с вас шумкари? Айде бързо по къщята! Прибирайте се!” И ни разгониха.

–    То наистина имаше заповед  от околийския, че тази година е забранено ходенето на бразай по домовете. И на гарата беше разлепена, ама на мен не ми се вярваше, че е чак толкова строго! – сподели бай Иван  и като видя, че Ванчо и Любчо се одрямват, нареди –  Я Маро вървете с леля ти Златка та слагайте децата да спят, че стана късно.  Тука  майка ти с Митко и Личка ще приберат – разпореди се  Иван и като запали фитила на фенера  тръгна навън да наобиколи овцете и воловете.

–    Айде вървете та си лягайте Златке. С Любчо ще спите в стаята при  Мара. – потвърди и свекървата  Костадина – Лека нощ. Стана късно. Маро вземи синята газена лампа да свети нощес в стаята, че децата май се наплашиха!

Още петнайсетина минути в двора на Иван железничаря  имаше раздвижване, подрънкване на тави и чинии.  После всичко замря . Настана тъмна тишина.  Кучето,   и то  се сви на кравай, зарови муцуна в опашката си и заслушано в тишината прижумя, да  не  гледа  ясното небе и оцъклената  му месечина. Селото заспа. Студ скова къщята. От комините се извиха  нагоре,  все по-тънки струйки дим и напомниха, че на земята още има зима…

ЖАНДАРИТЕ

 

Не бяха пропели първи петли, когато от запад, по нанадолнището на Згалевския байр се спусна, като лавина,  най напред тихо и плахо, после все по силно и раздиращо тишината, автомобилно бръмчене. Смесения пукот на  няколко  неканени мотора и автомобили се засили с приближаването на машините и като разпъди тишината    внезапно спря.  Чу се  отваряне на автомобилни врати, после тропот на тежки чепици.  Удари и  дрънчене на оръжие откърти дъсчената порта и изпълни двора на Монковци.

– Заобиколете къщата! И пиле да не прехвръкне.

-Тъй вярно господин инспектор, пиле да не прехвръкне! Само да побягне  някой и стреляме на месо!   Обградете  плевнята и обора , да се проверят  и те!

– Слушам г’усин капитан. Да се проверят сайванта и обора..

-Старшина, разбийте вратата! Бързо! Хванете ги живи!

Последваха  2-3   удара с приклади и през рухналата входна  врата, заедно меката

светлина на зазоряването,  в двете стайчки на  кирпичената  къща  нахлуха  въоръжени жандармеристи.  Вцепенени от ужас,  жените и децата безмълвно стояха  в леглата срещу насочените  към тях  дула на пушки и  пистолети.

–  Къде е стопанина – попита влизащия цивилен агент ? Дайте го тука.  Я по добре

изкарайте всички вънка!- нареди агента.- И  вътре да се направи обиск. Всичко да се претърси!

– Хайде излизайте, какво се свивате като невестулки? Не чухте какво каза  господин

агента? – нареди капитана.

Не мина и минута и пред къщата, под избледняващото небе, по бели и от нощниците на тях, Иван, жените и децата се оказаха обградени от двадесетината жандари, старшината, капитана и агента.

– Ти ли си стопанина бе, ти ли криеш шумкари? – нахвърли се към бай Иван

капитана.

– Какви шумкари? Няма никакви шумкари в къщата ми – осмели се да отговори

стопанина.

–                   –  А тези кои са ?  – попита  агента и посочи притисналите в скутите си деца Мара и  Златка?

– Това е снахата Марийка, а тази е сестрата   ми Златка-  посочи ги стопанина.

Ти ли ма, ти ли си Златка Георгиева? Ти ли си жената на Георги  Константинов! Казвай?

–    Аз съм. – отговори уплашена и неразбираща какво става, Златка. Невръстния и син  се вкопчи в нощницата и .

–   Идваш с нас! Айде излизай!  Извеждайте я бе какво чакате? – скара се капитана на двамата полицай,  държащи  Иван на прага……..Качвайте я в камионетката!….

–  Чакайте бе хора, какво става, какво е направила? – опитва се да защити Златка,

брат и  Иван.

-Млъквай! – и теб ли искаш да приберем?До обед да си дошъл в околийското за

разпит! – сопна се капитана,  докато двама полицай вързваха ръцете на Златка и буквално я хвърлиха, както е по нощница в камионетката.

-Ама къде я карате? Нека поне се облече  бе господин капитан.

-Хубаво ще я облечем ние.Знаеш ли какво е Закон за защита на държавата? Какво я чака в околийското….Тя да му мисли.

В този момент от двора  дойдоха трима полицаи и единия докладва:

–    В сайванта и обора няма никой г’осин  капитан!

–    И в къщата не намерихме нищо  г’осин капитан! – докладва и старшината.

Капитана приближи до Златка и като и зашлеви един шамар, ехидно попита:

– Що не отговаряш ма? Ти ли си жената на  Георги Константинов?

– Аз съм – едва успя да отговори обърканата и уплашена жена.

В този момент Любчо се разплака, Иванчо ревна, разхлипаха се и  Костадина

и дъщеря и  Величка, всички  заплакаха  на глас,   даже кучето се осмели да залае, а след него и другите  псета в махалата.

–     Хайде хвъргайте я в камионетката, какво чакате! – нареди цивилния.

–     Ами детето, господин капитан? – попита старшината.

–     Детето не ни трябва. Забирайте само нея! – поясни цивилния.

Златка едва успя да подаде  Любчо на Костадина и двама жандари, хванали я подмишниците я понесоха по нощница към камионетката на пътя.

–                    –    Чакайте! Господин капитан защо я арестувате, къде ще я карате?Къде да я търсим? – опита се да я защити брат и.

–    Ти за Закона за защита на държавата чувал ли си бе? Я млъквай да не заберем и тебе в  областната жандармерия.

–    Господин капитан, поне да се облече,  студено е  и обувките и да дам –  примоли се  Иван.

–   Студено ли? Така ща я загреем,  че пот ще се  лее от нея.

–     Дай и обувките и палтото – рече тихо  един жандар  като се доближи до Иван…

Моторизираната рота,   раздра отново студения утринен въздух с шума  си.

Понесе  се  край пълните с немски войници складове на Манджиците.   Подгонена от изгряващото  слънце,  запъпли нагоре   Згалевския баир  в своя обратен път,  към Областната управа на  жандармерията в Плевен.

Безмълвие  се спусна над селските къщи . Само кучето, неразбиращо какво става,   се опита да протестира .   Излая един-два пъти и се скри.   Събудени от предвещаващия буря, червен изгрев, петлите предвестиха новия ден…

…Още с първия влак бай Иван замина за  Плевен….

…Върна се чак привечер.   Високата му слаба фигура се спусна, като сянка край кирпичените дувари от гарата до дома му. Нямаше нищо общо с вчерашния  напет железничар. Дори униформените  копчета бяха потъмнели и посърнали, като него.  Влезе неуверено в двора,  не отиде в одаята при другите, а погали кучето и седна при добичетата. Мечо се вмъкна  и като го близна по ръката,  се  сгуши в краката му. По гъстата кучешка козина покапаха едри, като пролетен дъжд сълзи. Човекът плачеше…Дълго и тихо – без глас…

–    Тате ти ли си?-  попита ненадейно  сина му,  понесъл  две кофи вода.

–    Аз съм сине. Дойдох да видя животните хранени ли са.-  Отговори бай Иван и

стана избърсвайки очите си.

–  Храних ги. На воловете по един наръч царевични кочени, а на овцете сено дадох.Добре  сине. Айде,  дай им  вода и ела  при майка ти.

–  Тате, кажи какво стана в Плевен?

–  Щи кажа сине! Любчо къде е ?

–  Всички са в одаята при майка. С кака Мара  и Ваню е!

–  Горкото дете! Сираче остана.Няма го баща му.

–  Какво говориш бе тате?

–  Какво да говоря! Истина е. Показаха ми го да го разпозная. Убит е вуйчо ти

Георги. Няма го вече. След обед  видях като го погребаха.

–  Защо? Как е станало?

–  Той за това е пратил Златка и  Любчо да си дойдат. Искал е да ги предпази.

–  От какво да ги предпази?

–  Вуйчо ти Георги сине,  от съпротивата беше.  В квартирата му, докато ние тука

заговявахме, тайно събрание имали.  Изглежда, че или някой ги е издал или жандарите случайно са ги засекли.  А може и да са проследили някого. Разбрах само, че вече почти са се били събрали, когато  жандармерията  обградила  квартирата. Вуйчо ти  Георги  скочил през прозореца и хукнал да бяга. Жандарите след него. Преследвали го по цялата главна и стреляли  по него. Успял да избяга през пазара и стигнал чак  до стара гара. Тъкмо  мислил горкия, че се е спасил, когато го застига куршум в гърба. И до там. На място  издъхнал.    По Закона за защита на държавата,  50000 лв. щял да получи  убиеца.

–   Ами леля Златка, тате ?  Какво стана със нея?   Къде е ?

–   В мазето на областната  жандармерия е. Разпитват я гадовете. Големи мъки е изживяла и още я чакат. Искат да знаят имената на цялата организация.  И хазайката и  Мара Денчева е там. И нея измъчват  и бият да издадат другите. И мен разпитваха какво знам за нелегалната дейност на вуйчо ти Георги. Добре, че не знам нищо. Е говорил е  някой път за англичаните, ама нищо повече. Англофил беше. На англичаните се надяваше, през Гърция казваше, че щели да дойдат… Горкия му син, горкото дете, кръгло сираче ще остане…

– Той Любчо цял ден пита: „Къде е мама, къде е мама? Кога ще се върне мама?”- И плаче, плаче.

–   Ох,  сине ! Как ще му кажем? …   Хайде да влизаме!…

Двамата мъже оставиха животните и  влезнаха при хората. Какво са разговяряли вътре, как са казали, не питайте, но от тогава живота в къщата на бай Иван тръгна още по тъжен и тежък. …

 

БОМБАРДИРОВКАТА

 

Месеци наред  биха   Златка  в жандармерията, разпитваха я, измъчваха я,  клечки под ноктите и забиваха, палеха ги , но тя не издаде  нищо. Може и настина  да  не знаеше друго, освен , че мъжа и редовно слушаше БиБиСи и се надяваше англичаните да дойдат през  Гърция. Май наистина не знаеше  и, че по това време Георги  е  бил секретар на  градския комитет на нелегалната  комунистическа партия  в Плевен,  та  камо ли да знае   явки,  хора ,  и  акции  на нелегалните и партизаните.   Като я измъчваха няколко месеца,   прехвърлиха я в Плевенския затвор,  при политическите.  Там, поне свиждане разрешаваха.  Иван и носеше това онова, разказваше и как расте Любчо и какво правят на село… На всичко отгоре и големия му син Колю, го пратиха с окупационните войски в Македония,  а  Митко, направо от училище го взеха войник. Жена му Костадина, пък  я сви ревматизма в краката и ръцете,  та грабна бастуна.  През миналото лято, като  измивали някакво главнясало жито в студените води  по чешмите на  Дрен,  изстинала, ама кой знае? Въпросът е, че остана в къщи да готви, да се занимава с животинките в двора и най вече да гледа малките Любчо и Ваньо.  Бай  Иван  тичаше  денем на работа в железницата  и едва смогваше  рано  сутрин или след работа, да помага, като гледаше, че  цялата земеделска  работа се стовари на булка Мара и  дъщеря му Величка. Оряха, сееха, копаеха, жънеха и прибираха каквото се родеше, поне за данъците да има,  пък на кого беше по тежко на тях или на воловете не се знае…но преживяваха…  Войната отекваше с  грозния си тътен в душите на  Пордимчани, но слава богу, някъде от далече.

Един ден,  се случи нещо страшно. Немските войници, както обикновено, се занимаваха с ежедневните си задължения. Едни пренасяха от склад в склад, разни материали и снаражения,  други се бяха поразхвъргали и се бръснеха на августовското слънце, а трети стояха на пост до картечниците от противовъздушната отбрана. Беше спокойно. Чуваше се немска реч, смях и  детски говор. И войниците и трите съседски деца, Боби на Манджиците, техен хазайн, тъй да се каже, и Любчо, че  и най малкия Иванчо, до такава степен се сприятелиха едни с други, та вече бяха приятели.  Немските войници, и те мъже оставили жени и деца, играеха с тях, правеха им играчки, хранеха ги,  даваха им шоколади  и им се радваха като на свои. Особено на Любчо и пепелчука Иванчо.  По бялата им и от на ариец кожа, русите и  като слама коси,   и най-вече с дълбоките си сини очи, двете хлапета   се бяха превърнали в техни любимци. Войниците не им отказваха нищо. Ето и сега,   покатерени на две противовъздушни картечници, стреляха  на ужким.  Гласчетата  и  надвикваха  шумотевицата около складовете  и подкрепени от гласа  и на  Боби,   изпълваха съседните дворове  и простора  над тях,  със спокойствие и безгрижие.

–   Татататататататататататататататата –   изстрелваше Любчо.

–    Папапапапапапапапапапапапапа –  опитваше се да го догони в бързината  Ванчо.

–    Фийу, фийу… бум…бум…паууу…паууу – допълваше звуковата картина Боби.

Войниците  се наслаждаваха, закачаха ги нещо на техния си език, смееха се и даже някой от тях се включваха в играта им имитирайки летеж на самолет…

В разгара на играта,  далече от северозапад се чу тихо  бучене. Постепенно небесния грохот започна да се усилва. Детския смях премина в уплаха.   Бученето и тътена се усилиха  още.  Изтриха усмивките от лицата на войниците и те,  застанали прави, отправиха  тревожни погледи към все по силно бучащото небе. Чуха се команди.  Войниците се разтичаха. В движение закопчяваха  куртките си. Перчемите им се скриха в стоманени каски. За броени секунди разнесоха сандъци с боеприпаси на картечниците и заеха позиции по тях и окопите.  После настана бездвижие. Като на стоп кадър всяко движение замря. Войниците стискаха оръжията си и не мърдаха в очакване. Птиците и те се изпокриха  от все по осилващото се бучене и тътен. Дацата стояха скупчени  насред улицата,  гледаха  с неразбиращите си детски очи ту войниците край тях, ту все по силно бучащото небе и не мърдаха вцепенени в своята невинност и беззащитност.

Първата бомба  падна  на   4-5 километра  от руския музей,  някъде на югозапад, между Згалево и Пелишат. Последва я   втора,  трета, после едновременно започнаха да избухват по няколко наведнъж и разтреперания от рева на американските самолети въздух, се разкъса и разтресе от  бомбени експлоузии. Земята затрепера. Големите авиационни бомби,  придружени от страховито свирене се забиваха в плодородните слънчогледови ниви и там гърмяха в страховит хор.  Самолетите, отървали се от смъртоносния товар и празните варели за гориво,   олекнали завиваха  току над  главите на воиниците.

–   Stecken Sie sie in! Niemand schießt auf Flugzeuge! Zurückgezogen werden! Nicht auffällig zu werden, und Feuer!  (Не ги закачайте!  Никой да не стреля по самолетите! Оттеглят се! Непривличайте вниманието им и огъня!) –    разпалено,  на чист немски, молеше притичалия от къщата си на същата улица кмет, Иван Божинов към командващия офицер.

–  Nicht schießen! Auftrag. Bambardirane nur das Feuer auf uns!  (Да не се стреля! Заповед. Огън само при бамбардиране по нас!) – провикна се офицера след няколко секундно размисляне. Очакващите заповед за стрелба войници, това и чакаха.

Още десетина минути канонадата от избухващи бомби, самолетен рев и свистене на шрапнели и празни варели продължи. После взривовете спряха, бученето и тътена премина в  отдалечавощо се бръмчене и затихна там от където бе дошло.. Тогава, заедно с облакът от дим  и прах, се спусна мирис на барут, огън и война… Слава богу, жертви нямаше….

 

 

НА  ОРАНЕ

 

Близо седмица преди гергьовден, Иван още като се прибра от гарата и захвана да смазва с катран осите на волската кола. Поизправи  жеглите,   закова  ритлите и качи в колата  плуга с планетката. После назоби животните, напои ги и седнаха да вечерят. Още не  бяха приключили и той се обърна към снаха си.

–     Маро,  изпролети са. Гледам,  край линията  земята изпръхна. Хората  сеят. Отпуска и да искам, няма кой да ми даде. Много работа има и по железницата. Гледам докато военните ешелони се движеха на изток,   сега в обратна посока  хукнаха.  Няма кой, снахо. У вас двете ми е надеждата.  Как мислиш, ще можете ли  да засеете  нивата на Гладния връх,  с царевица. Знаете я и двете,  до Русенското шосе, на север от  разклона за Славяново и Пордим.  На леля ви Златка е зестрата тази нива, близо и 10 декара. Да я почнете пък докъдето стигнете. Аз от работа направо при вас ще идвам да помагам. Грехота е да я оставим не засята, че и данъци има.

–   Ще я засеем, татко! Аз напред ще водя воловете и ще спускам зърната в браздите пък  Личка ще затиска отзад. Нали можеш  Личке? То с планетката е по лесно? – обърна се булка Мара към зълва си.

–  Добре како Маро. Орала съм с плуг,  но с рало не мога. –  Са оправим тате.

–  Колкото можете. Аз съм приготвил колата. Сутринта рано ще натоваря  и семето за посев. Пригответе си сега храна, пък вода,  като мините край чешмата на Чуките, докато напоите воловете и ще налеете бъклицата.

– Добре , тате! Сяла съм царевица знам  по колко да пускам.  Ама пак да питам на

рядко и ли по на гъсто.  После  като копаем  ще  пререждаме, хем ще  има зелено за овцете и воловете?

– Не, не, по нарядко.  Малко  ни е царевицата, снахо,  дано да стигне. Пък за

овцете и воловете,  не берете грижа,  тя и трева ще израсте.  Рано се изпролети тази година.  – разясни кротко бай Иван и се обърна към жена си. – Костадино, я ти изкарай  сланина от  качето, пък  и някое яйце свари сега, хем за тях, хем  за  децата.

-Знам аз какво да и сложа за нива. Ти на мен не се бъркай! Яйцата  ми трябват за

Вечеря.  Яйца на очи в лучена яхния, цял тиган ще сготвя.    Ти по добре  виж та пригответе мъжки дрехи, твой ли, на Колю и Митко ли. Да са облекат като мъже! И мъжки шапки да сложите, че сами жени на полето…

– Добре мале –  отговориха и двете почти едновременно – пък Личка допълни.- Не

бой се майко!  Не е  ни страх.

– Не ви е страх, но то си е за страх. Нивата е край шосето, хора всякакви минават.

Немска войска минавали . Като   Ви казвам облечете са!  Поне от далече да приличате на мъже!

–    Мале, че те немските войници, ей ги пред портата. Складовете на Манджиците са пълни с тях. Нали ги виждам и те са хора като нас.

–   Личке, Личке,  недей да ми са  правиш на много важна, ми слушай като ти говоря. Да не стане късно после. Че и господ не може да ви опази сами като не се пазите.

–    Ей и ти Костадино, не ги плаши  толкова!- скастри я  мъжа и и по кротко продължи.-  Права е !  Пригответи си  мъжки дрехи. Пък да ви пази бог! Жени сте…    Я бе мъже,  наядохте ли се вече? Ако сте готови, излизам    да си свия една цигара  и идвам да се борим.

Наметна  железничарския шинел    бай Иван и излезе да нагледа животните докато пуши. Сви  цигара и запали.Очите му се впиха неспокойно към небето. Беше ясно. Тънката режеща  нишка  тютюнев дим  го   парна  приятно по гърлото,  после  се измъкна през ноздрите и  устремена към  безкрая,  се изви и загуби сред безброните  ясни звезди.  Денят щеше да бъде хубав.

…    На сутринта, преди  първи  петлите да извикат изгрева, бай Иван Монков вече шеташе из двора. Нахрани човека воловете, даде и на овцете и кучето, напои ги с вода от герана, нахвърга няколко наръча кочени в колата и като пренесе и  два чувала с царевица, пресипа ги в четири, та да тежат по  помалко за жените и качи и тях.  Огледа се.  Установи,  че е готов.  Пак  запали цигара. От изток започна да просветлява и докато ароматния дим изсмука цигарата, дойдоха снахата  Мара и дъщеря му Величка. Облечени в мъжки дрехи,  с навити бели навуща около крачолите, със свински цървули,  на  главите с нахлупени  каскети, те  изглеждаха хем  комично, хем  тъжно.

И ако Господ бе направил от мъжа жената, то сега стана обратното. Двамата ново префасонирани  „младежи”,   закачиха  шарената козя торба с храната,  завиха с два чула   зърното и щом  Мара закачи  на ритлата и бъкела за водата, бай Иван изкара двата вола  та впрегна. Величка взе остена и се настани първа в колата. Кака и  Мара поведе воловете , свекъра отвори широко вратника и тръгнаха  последвани от кучето Мечо, уж да ги пази.

Малко пред гарата бай Иван ги настигна, забърза до кантона та остави железничарската си чанта  и ги посрещна на рампата.

– Я,  Маро,  качвай се и ти!  Аз ша ги водя.

– Тате нали си на работа? – опита да се възпротиви снаха му,  но срещнала твърдия му строг поглед,  се качи в движение на  скърцащата волска кола.

–  Ще дойда да впрегна и да направя няколко бразди. До седем часа има време и да се върна. Пък и от тук направо към Одренския кантон ще прецапам. С четата днеска там ще подбиваме. ..   Айде, дийй, дийй мързели. Направо заспахте….   Личке и ти ли заспа  ма,  я ги сръгай малко с остена. Няма цял час да се мъкнат!

Дъщеря му разтърка сънено очи, протегна остена – един дълги прът с гвоздейче отпред и като бодна първо червения вол, после сивия,  опита да преправи  гласа си на мъжки па извика:

–   Дийй, дийй!   Айде по живо! Работа ни чака.До обед да сме готови – гласа и се разнесе наоколо, като на пропяващо петле и само предизвика усмивката на баща и, кака и , воловете и първите слънчеви лъчи. Кучето джафна заканително и заприпка ту от ляво, ту от дасно на старата волска кола.

За около час стигнаха. Бяха спирали само след воденицата на Алите. Наляха бъкела с вода от чешмата на Чуките, че и воловете се напиха . Бяха едни от първите на къра, та не срещнаха никого.

Щом стигнаха  на нивата, разпрегнаха колата, бай Иван свали плуга, приготви семената и рече:

–   Я Маро дай да впрягаме, искам да минем с  тебе няколко бразди,  че да ви дам лице надълго на нивата. Е от тука, от горния край, успоредно на шосето. След два-три часа като се уморите спрете да закусите и воловете да си починат.

И започнаха. Мара  води воловете, свекъра  и оре с плуга след нея, дъщеря му върви подире  и  пуска по  на две нейни стъпки,  царевични зърна – жълти като злато, а най подире вълкодава  Мечо, гони мишките. На едната бразда сеячката не пуска, на втората  пуска, а като мине плуга за следващата,   рохкавата влажна пръст се обръща и завива семената.  Така цял час. Оформи се    леха,  с  редове прави като на женска плетка. Иван погледна изкочилото слънце и рече:

–    Аз тръгвам, че стана късно. Не бива да закъснявам много.  Я  Личке , дай на кака си торбата със семето и ела  на мойто място.  Искам да  видя ще можеш ли  да ореш с плуга?

Направиха разместването.  Бай Иван тръгна до тях и хем гледаше, хем ги напътстваше:

–     Тъй, тъй дъще, стискай здраво и дръж до браздата. Не е нужно да ореш на дълбоко, по важно е пръста да  завива семенета   в предната бразда. Тъй  ни гарги ще ги кълват, ни на сухо ще останат…  Добре Маро, по толкова зърна стигат. Гледай и като водиш воловете, ока над предната бразда да върви над  предната, нищо че   единия вол из засятото стъпя…. Хайде оставям Ви.  Вие си знаете. Като са уморите спирайте та си почивайте. И доколкото можете,  че утре пак ще се идва…Хайде, аз ще гледам надвечер по рано да дойда. –   И виновно  замина.

Мечо се ослуша,понечи да тръгне след стопанина си, после   се подвуоми и накрая,   като го нахокаха остана при сеячките да ги пази от мишките из браздите.

Иван  премина  шосето.   На няма и на 200  крачки, спря.   Обходи със загрижен поглед, мизийското равно поле .   Леко наклонено от запад на изток, то едва забележимо се спускаше от Згалевските възвишения: на север – до Дунава, на изток –  по гори и ниви към Осъма, а  далече на юг – чак  до полегналия като крокодил Балкан.    По безкрайното набръчкато поле,  като избелели кръпки от вехта черга, се стелеха  разпокъсани  оврази, синури и  нивички.    Разгонило облаците, пролетното слънце се ухили весело.  Покатери се  на  два остена- височина и  гордо загрея  нивите.  Като  из парчета  току що извадена   баница, се понесе  пара и ухание на пролет. Беше празник. Време за сеитба.

На Златкина нива,  облечени  с мъжки дрехи  2 жени,  посяваха живот.  Все по често чуруликането на птиците, пръхтенето на орящите животни и жуженето на пчелите се смесваше с  бумтежа на минаващи от изток на запад, маторизирани части, немска войска.   Посърнали и замислени,  мъже  гледаха минаващияп край тях  свят и събуждането на природата за нов живот.

Беше пред Гергьовден 1944 …

 

ГЕРГЬОВДЕН

 

Дойде  Гергьовден.    Въздухът бе  свеж  и прозрачен.  Слънцето,  като магьосник развиваше  с топлите  си невидими ласки  пъпките на дърветата  и в клоните на цъфналите вишни  жужаха  пчели.  Орляк рошави врабчета цвърчаха  весело   и шумно по ябълковото дърво, биеха се сред клоните и уреждаха някакъв спор.  Двете  семейни  гургулици,  отдавна постегнали ланското гнездо,  пърхаха с крила в старата круша и правеха любов.  В кошарата от преплетени върбови пръчки в леси,  овцете хрупаха първа  пролетна трева и хич  не забелязваха: едно мъжко агънце го нямаше… А, ето го. Полегнало е свито и кротко в голямата тава. Пълно  е със запържени ориз, нарязан пресен лук,  счукани орехови ядки  и   сварени парченца черен и бял дроб с подправки. Лежи си под похлупака  от тесто в  голямата тава и събира загар. Топлината на загрятата  зидана пещ го изпълва   и то се   готви    за очаквания  гергьовденски обяд.  Такъв е обичая. За Гергьовден в българския дом се пече цяло  агне.

Наближаваше обед. Любчо и Ваньо, уж  гонеха  двете мързеливи котки, но  примамени от носещата се  миризма на печено агнешко, по често и от котките,  обикаляха  край ухаещата пещ.

Бай Иван изнесе  под недоразлистената лоза  облата синия и нареди около нея трикраките столчета.

–   Костадино, хайде слагайте да обядваме.

–   Че опече ли се агнето, бе Иване?

–   Готово е преди малко го гледах. Хайде викай Мара и Величка, че децата

прицъцраха!

–  Мароо, Величке къде се дянахте, какво се туткате? Време е – развика се свекървата Костадина и продължи да мърмори  –   Една салата има да направите  и  за нея ли да ви чакам?

–     Готови сме мале, ей дорязвам репички на салатата. Идем –  чу се гласа на  Величка и двете се показаха от одаята: Величка с цяла тава  прясна салата и след нея  снахата  Мара с  бухнала бяла погача.

– А, ама и погачата стана хубава… Любчо,  Ванка, къде сте айде идвайте. Сядайте на трапезата!

В този момент двамата малчугани тъкмо погнаха с по една пръчка червения герест петел, дето даже се  осмеляваше да им налита, та се наложи и дядо  Иван да ги смъмри.

– Оставете петела бе, калпазани! Я хвърлете тез пръчки и идвайте – нахока ги той, понесъл   тавата с току що изваденото  препеченко агне.

От съприкосновението на  олиото и червения пипер с горещината на пеща, най отгоре на агнето се е образувала примамно,  жълто-червеникава  кожичка.  Уханието на печеното агне се понася  по всички посоки на селския двор.   Част от  миризмите  хваща за носовете двете деца и нетърпеливи ги настанява около трапезата. Друга прехвърля селския дувар,  промъква се в редиците на немските войници в складовете на  Манджиците,  та чак ги кара  да се оглеждат.

В селския двор, под  разлистения  асмалък,  бай Иван железничаря събра, както всяка година  семейството  си за Гергьовден. Насядаха: бай Иван, Любчо,  Ванчо, Мара, Величка и Костадина.

–  Иване, в казармата дават ли на войниците агнешко за Гергьовден? – попита ни в клин-ни в ръкав Костадина,  явно замислена за двамата си сина войници.

–  Сигурно, мале, нали е ден на войската – отговори неуверено дъщеря и Величка.

– Може и да има, на времето и по чаша вино ни даваха, ама сега знам ли, война е?-рече Иван и след като прекръсти агнето почна да го разчупва.

–  Е ама се е опекло, таман както трябва,  мозък е станало –  занарежда  Костадина и подаде пред всеки от още топлата погача.

– Хайде на всеки по едно голямо парче месо и  да не бързате, че пари още.  Маро ей тука от колянните стави отдели на малките кокалчета  да си играят на „Везир”-  нареди свекъра и подкани –  наздраве и да ви е сладко.

Чукнаха се, възрастните с по една ракия, а за Величка и децата с лимонада и започнаха да обядват. Ядяха с настървение,  та чак ушите им пращяха, дето се вика.  Само  Любчо стоеше замислен и не посягаше.

–       Любчо, ти що не ядеш, леля?  Я,  вземай си! Виж какво е крехко месцето! – подкани го Костадина.

Любчо продължи да стои неподвижен. После плахо погледна с големите си сини очи вуйчо си Иван и през сълзи,  със задавен от мъка  и невинност глас рече:

–       Ами за мама?…

Хапките заседнаха в гърлата  на всички. Даже малкия Ваньо, дето още не разбираше спря да яде и заплака.  Иван стана.

–         Я Костадино, сложете да занеса и на Златка в затвора! Има  малко време до

влака.

Без да кажат нищо, Костадина и снахата  Мара  станаха. След минута- две,

понесъл  вързопче  с агнешко и топла пита, бай Иван  забърза  към гарата  и плевенския зятвор…

 

 

 

 

 

СВОБОДАТА

 

 

Тази сутрин слънцето,  като надникна от изток и в складовете на Манджиците вече нямаше никой.  През ноща  войската, с цялата си  техника, тихомълком и набързо се беше изнизала по нанагорнището на Згалевския байр.Отидоха си. Работниците и селяните,  на път  за работа, поглеждаха празните складове и окопи и се подсмихваха доволни. Нещо ставаше в тая държава. Говореха за ново правителство,  коментираха, че през гарата и по русенското шосе, нещо, много  войска минавала  и то все на запад, ама бързешком.

–   Тате войниците ги няма! – възкликна  Мара като изведе воловете с колата до

пътя.

–   Нощес си заминаха – отговори кратко бай Иван и все едно, че нищо не бе станало продължи. –  Бягат!  Не са утишли да ни ожънат нивата, тъй че не се радвай толкова … Викай Величка, че окъсняхме.

–   Величкеее,  идвай по бързо…   Войниците си отишли  – провикна се Мара към  къщата и щом  зълва и дойде,  разпалено и заобяснява – Щом си отиват германците, значи войната свършва и  Кольо ще си дойде.

–    Дано, како Маро, ама не ми се вярва да стане толкова бързо!? – зарадва се и Величка.

–    Казвам ти до есента ще си дойде. Днес ще жънем без мъжете  за последно…

–    Още ли сте тука мари? Какво сте се разкудкудякали на рано? Я слънцето къде се е вдигнало! – навика ги нарано свекървата Костадина, като излезе да ги изпрати.

–    Майко, войската си е отишла. Кака Мара вика, че щом  германците са си заминали войната свършва и Колю и Митко ще си дойдат.

–  Чул та господ ! От твойте уста в божите уши, дъще! Дано! … А тръгвайте! – рече Костадина  и още докато Иван затваряше вратника се обърна, прекръсти се и тръгна към къщата. Там Любчо и Иванчо спяха най-сладкия си  сутрешен сън.

Денят се оказа от горещниците. Слънцето  заприжуря от рано. Около обед земята и въздуха  толкова се нагорещиха,  че  даже кокошките и птиците  се изпокриха на сянка с изплезени езици. Само малчуганите  щом станаха и хукнаха навън.

–  Боби,  Боби – развикаха се те от вратичката между двата двора.-  Ела да играем.

–  Идвааам   –   отговори ехото от двора на Манжиците.

След секунди, трите деца   препускаха из двора,  възседнали по един дъргел от ланския сънчоглед и размахали пръчки за саби. Тичаха малчуганите, викаха  и вдигаха пушилка за цяла кавалерия.

– Ей конници, я елате тук да закусите! – скомандва ги баба Костадина, със запретнати ръкави и още брашнени длани. – Идвате ли бе белалий такива? – провикна се тя  изнасяйки три паници троеница А беше майстор на троеницата.  Смесваше майсторски брашно с вода и малко сол  и търкаше рядкото тесто между дланите си, докато  се стриваше на малки късчета. После ги и изсипваше във врящата вода и след десетина минути троеницата беше готова. Все едно че вареше макарони или  ювка.

Конницата не чака втора покана. „Сабите и кончетата ” изтрополиха по калдъръма

пред къщата и захвърлени,  полегнаха уморено. Попотените и зачервени ездачи насядаха  по трикраките столчета  около синията.   Отрупаната с грозде лоза, спря жарките слънчеви лъчи.   Приятен  хлад, обгърна  голите до кръста детски телца и мръсните дируги пот, засъхнаха така бързо както се бяха  стекли.    Дървените лъжици застъргаха  в пръстените паници,  подобно  конски тропот.    Не след дълго и от трите паници съдържанието  –  вкусна, домашна троеница се премести в детските коремчета, а нахранената  конница хукна наново по прашния двор…

Запретнала ръкавите на бялата си памучна риза, Костадина почна да допира.  Извади кофа прясна вода от герана и като се  наведе над дълбокото дървено корито,  в главата и се завъртяха тежки мисли и плаха надежда…  Переше но погледа  и,  като на зорка орлица следеше децата. По едно време, Любчо нещо и се загуби.  Костадина заряза прането и тихомълком се промъкна в двора .  Тука Любчо – там Любчо и най-накрая  го откри зад сайванта. Седеше си дете самичко направо на земята в усамотения ъгъл и плачеше.

–           Що плачеш, бе Любчо? –  попита го тя  ласкаво и  с тревога в гласа.

–           Мъчно ми е за мама и татко лельо – изхлипа през сълзи малчугана и заплака по-силно.

Костадина отиде при него, погали  го по русата главица и почна да го успокоява:

–     Я не плачи, леля! Тя майка  ти ще си дойде. Недей да плачеш.

–    Ами  тати ? – запита детето.

Състрадателните  и очи срещнаха чистия, невинен поглед на  любчовите сини очи,

нещо я хвана за гърлото и тя не можа да отговори нищо…

…Късно вечерта, колата изтропа пред вратника и жътварите си дойдоха. Костадина излезе да ги посрещне, но като видя, че Мара разпряга воловете, нещо я жегна и попита  тревожно:

–          Ми свекър ти де е? Не е ли  с вас, къде е ?

–           Не знам мале. Днеска не е идвал. Не е казвал нищо. Ама не дойде – отговориявно притеснена и снахата.Чакахме, чакахме пък като не дойде до толкова късно си впрегнахме сами воловете и си тръгнахме- заоправдава се дъщеря  и.Добре сте направили, няма да стоите цяла нощ, я.  Личке, изтичай до гарата  тапитай, какво е станало, дъще!  Маро, ти нахрани и напои животните пък аз ще нахраня децата и ще ги слагам да спят, да не заспят гладни…

Не минаха и десет минути, децата още не бяха заспали и  през пътната порта, като фурия, връхлетя  Величка.  Мале… малеее, како  Марооо… идват си… и двамата си идват! – развика се тя още от  портата.

–         Кой си идва? – изкочи първо Мара от обора, а след нея и Костадина се изправи на вратата.

–     Кой ма дъще,  кой си идва? – подаде се и  майка и обградена от двете полузаспали деца.

–   Леля Златка и татко си идват. Сега с последния влак са дошли. Леля  Златка са я

пуснали от затвора – продължи да обяснява разпалено тя, но вече  никой не я чуваше.    През отворената порта  влизаше  Златка, подкрепяна от брат си  Иван.

–          Мамо! –  извика радостен  Любчо и се хвърли в обятията на майка си. – Мамичко много ми беше мъчно за теб.

–          Детето ми… детенцето ми…  не плачи майка… тук съм вече… при теб съм –

говореше му тя  и като бършеше сълзите му с обинтованите си пръсти, се разрида неудържимо…

…  На другия ден цялото село говореше:   Златка  – сестрата на Иван железничара, я пуснали от затвора, поради липса на доказателства за вина…

… През  лятото   Англия и Америка вече бяха отворили западния фронт. Измина   и  повече от  месец.    На 5 септември,  из  селото се разнесе  нова вест:  Съветския съюз обявявил война на България, а  Червената армия преминала  Дунав. Два дена по късно, на 7 септември 1944 година в Пордим научиха, че през деня, гражданите на Плевен са разбили вратите на Плевенския затвор и  политическите затворници са на свобода.

За леля Златка и сина  и Любчо  започна нов живот!…

 

ЗАГРИЖЕНОСТ

 

… Златка и Любчо, изкараха зимата в Пордим. Живееха в стаята  с  Мара и малкия Ванчо. Един ден Колю си дойде от казармата и всички се зарадваха, че  се е уволнил…

Напразно. Както се беше клел на царя, после на царчето, този път се закле пред Отичиствненния  Фронт  и  пак замина.  Бяха го пуснали само в отпуск,  щото отиваше на фронта с Първа Българска  Армия.

Златка се позакрепи  до пролетта,  телесните и рани позараснаха, синините, кръвонасяданията от побоищата избледняха и макар, че душевните рани  останаха,  пролетта   опита  да се занимава със земеделие. Ходеше с Мара и Личка на нива, опитваше да копае, да върши друга селска работа, но нито и стигаха силите, нито и се отдваше. Избягваше да говори за миналия си живот, само  в редки случаи се отпускаше и разказваше на двете по млади жени за преживяванията си.

–          Най-страшното, Маро, бяха първите месеци в  жандармерийското  управление.

Колко пъти са ме пребивали до смърт, не помня. Колко пъти са ми забивали клечки под ноктите, не  знам. Помня, че като запалеха и клечките болката ставаше толкова непосилна, че не  я чувствах. Понякога усещах мириса на изгорената кожа и  собствената си кръв. Тогава  се молех да умра. Губех свяст и потъвах в тишина.

–          Слава богу лельо Златке, лошото мина.   Ще мине време и ще забравиш –

успокояваше я  Мара.

–    Не се забравя леля… Как да забравя   надвесените   като чакали жандари и виковете и: „ Признавай, мамицата ти комунистическа!… Признавай!..Казвай кои са другите…  Казвай или от тука жива няма да излезнеш… Мръсна комунистка.”..  Не се забравят лесно издевателствата, мъченията и побоищата  леля,  не се забравят,  униженията…

–    Времето лекува лельо. Не мисли за това. Жива си,  радвай се на живота – съчувствено проговаряше и непознаващата  още живота 18 годишна  племенница.

–    Искам да забравя леля, искам но не мога.  Достатъчно да усетя утринния хлад, блясъкът на  първите слънчеви  лъчи  в очите си и кошмарът се връща. Пак се виждам в ранните зори  изхвърлена в студената вода на чешмата край  Плевен, започвам да треперя цялата, като някога когато ме свестяваха и започваха отново и отново с мъченията и  онова натрапващо се  в съзнанието ми  „Мръсна комунистка… признавай!?”…   Душата ме боли!….

–    Свърши се лельо Златке.  Вуйчо  Георги го няма, но имаш Любчо. Не си сама.

–     Знам леля. Той ми е бил надеждата … и другарите…   Но да не дава господ на никой да разбира повече,   как след нечовешкия побой и охлаждането в кървавата кладенчева  вода, захвърленото на циментовия под мокро, човешко тяло,  чувства топлината от токущо съблечени  дрехи, с които  те увиват  другите в затвора, за да те стоплят и спасят …

 

…. Най-после войната свърши.   Един  ден, Васил Топалов, бивш политзатворник и виден функционер на БКП в  Плевен преди 9-ти,   дойде в  Пордим и без много шум я заведе в Плевен. Настаниха я в комунална квартира, назначиха я на работа като  лелка в една  детска градина и живота на самотната майка и сирачето и потече, с бавно заглъхващия  кошмар на миналото.

Така изминаха   5-6 години. Политически нещата се промениха. Мнозина от хората с които беше в затвора,   като  Пеко  Таков,  Соня  Бакиш, Станко  Тодоров и други,   влезнаха във власта  и не я забравиха.

Един ден  1951 г.  я извикаха в Областния комитет на  БКП и и рекоха:

-Другарко Георгиева, не бива така! Виждаме, че изнемогвате да се грижите сама задетето си.   Държавата не може да остави децата на загиналите в антифашистката борба.   Знаем, че Партията и Държавата,  за която загина съпруга ви,   не може да замести бащата  на детето ви, но все пак. Кажете от какво имате нужда,  с какво межем да помогнем, пък и ний ще  Ви предложим нещо!

–  Не  благодаря Ви, но нямам нужда от нищо. Справям се и сама. Квартирата ми   не е скъпа. Ей на и Любчо тръгва на прогимназия , ще се справим.

–  Точно за училището ни е мисълта.  В София се открива Суворовско училище,  за сирачета на антифашисти. Какво ще кажеш, Любчо да влезне в това училище. Там всичко е на държавна издръжка, пансион, храна, курсантска униформа, дисциплина. Разсъди сама,  трудно  е  да се грижиш и за издръжка и за възпитание. Съгласна ли си?

– Не знам другарю!

– Няма какво да не знаеш. Размисли, поговори с него, подготви го и другата седмица ще го заведем заедно с  Вас в София.

Какво е размисляла  Златка,  какъв разговор е провела с  детето си, но учебната

1951/52  година Любчо стана  курсант в  Суворовското училище София. Униформата  му отиваше. Вталения кител, белия колан, жълтите като злато пагони и контраста на тъмно синия панталон  с червни кантове,  подчертаваше още повече осанката на  стройното синеоко момче. С една дума превърна го в  истински красавец.

КООПЕРИРАНЕТО

 

В една от ваканциите Златка и детето пак бяха на  Пордим.  В одаята край камината се бе събрала цялата челяд. Бай Иван Монков  гледаше  игривите езици на огъня и замислен в нещо си,  не обръщаше внимание на гълчавата.   Малкия му син  Митко се защура из обора, Костадина , Мара и сестра му Златка   точеха  баница и се готвеха да слагат вечерята. Колю се занимаваше с децата. Любчо, Ваньо и малкия му син Митата, и той вече  5 годишен,  се кискаха,  караха се и играеха  на магаре с  рисувани от Колю на картони и от цигарени кутии карти.

–  Кольо, я  иди извикай брат си да дойде!  Таман и леля ти Златка е тука, трябва да поговорим нещо важно –  рече дядо Иван и запали нова цигара.

Колю не каза нищо. Заряза децата и послушно отиде та извика брат си.  Двамата седнаха срещу баща си.

– Злате, –  обърна се Бай  Иван към сестра си-   я остави жените да се оправят па ела при нас, нали си глава на семейство, трябва да решим нещо.

Златка заряза жените и очудена премести едно трикрако столче.

–     Кажи бате, какво има? – попита тя и седна при мъжете.

–  Таман сме се събрали, трябва да решим нещо. Сами виждате какви са времената.

Ясно е, че връщане назад няма. А то и без това земеделието не върви.  Житото дето го изкарваме не стига  наряда да платим, а  и за семе като заделим,  за хляб не стига. Виждате, че почти всеки месец се налага да ходя до  Добруджа и да купувам жито за хляб. Злате и ти знаеш, че в селото от миналата година направиха  ТКЗС. И ти имаш 10 декара земя,  искам и ти да си кажеш думата.

Костадина, пък след нея и  снахата Мара и дъщерята Величка, като видяха, че започва сериозен разговор, наостриха слух и с набръшнени ръце, обърнаха гръб на баницата и децата, па  се присламчиха към семейния съвет.

–          Ооо,  бате, мен не ме занимавай.  Земята въобще не ме интерисува. Каквото си

решите това правете. Колкото до хляба,  знам, че  е купонна система, че е трудно, но аз и за това се преместих,  та сега съм на работа в един стол и хлебарната на Гренадерска. Може да идваш до Плевен два пъти в седмицата и ще ви снабдявам с хлаб. Само да е с куфар да се не вижда моного-много какво носите- отговори  Златка и понечи да стане, но като видя, че и другите жени са вече при тях остана.

–           Това добре!  Тя и  Мара има жп легитимация от Колю, та също може да идва един път седмично до  Плевен. Са разберем как да стане. Ама мен думата ми е за  ТКЗС-то.    Ще трябва да влизаме и ние с хората.

–           Не ! –  изрепчи се Костадина, като разярена котка,  между малкото си  и страхливо куче. – Аз не съм съгласна! –  Син имам, той ще си е  земеделец. Не ни трябва никакво ТКЗС!

Иван я погледна  изкосо, обърна глава към другите и продължи кротко.

–           Вчера ме викаха в общината, пък и началника на гарата говори с мен.Няма на къде. Влизането в ТКЗС-то е доброволно, но ако не влезем, направо си ми казаха, че с  тебе  Кольо няма да сме на държавна работа. Ще ни уволнят от  БДЖ-то! За туй викам,  да влизаме в кооператива и ние с хората. Ще разделим земята, с по един вол ще влезете двамата – обърна се  Иван към синовете си.  – Митко ще вземе и плуга с планетката пък и Мара ще си влезе в кооперацията с десетте декара  и юничката от баща си. Така всички ще станем член кооператори и то с дялове земя.

–          Не! Не съм съгласна ! Никаква кооперация. Митко си е земеделец, таз земя и

воловете ще ни хранят, за туй всичко си остава на него  – възпротиви се отново Кастадина.

–          Тебе някой да те пита? – погледна я строго бай Иван и като смукна от цигарата,

издишвайки цигарения дим, повече на себе си отколкото на другите отсече – От

т’ва дето съм го ебал цял живот, акъл не ща!

–         Забележката му предизвика   лека усмивка по лицата на Златка  и  Колю. Снахата

Мара се зачерви от неудобство и се оттегли. Тя вече знаеше мнението на мъжа си  Кольо, щото  на дълго и на широко бяха обсъдили  този  въпрос с него  и то  още миналата година,  когато баща и  бай Ангел, един от първите, стана  учредител на ТКЗС-то.

–          Тате, нямам нищо против! Каквото решиш това прави. Аз със земеделие повече

няма да се занимавам. Една година след фронта се бъхтих, стига ми. Това не е работа. Да чакаш от господ.   Предпочитам си сигурната работа в железницата. Слава богу две деца имаме с Мара, на нас ни трябват сигурен доход.   Така, че аз съм за влизане в кооперацията – каза Колю, кротко,  но уверено и твърдо.

–    Не, тате аз пък не съм съгласен! – опъна се  брат му и окуражен от казаните преди това думи на майка си,  под  нейния одобрителен поглед продължи. – Най-добре е цялата земя и инвентара с животните да остане. Аз си  искам   със земеделие да се занимавам. С кака  Мара  и сетрата ще обработваме земята…Иначе какво ще правя. Тате, добре сте  с бати… имате работа, ами аз?

–    Митко, – намеси се  Златка –  вие с  Мара  ще си работите в ТКЗСТ-то. Ще си имате дял в   кооператива, ще ви се плаща на трудоден, а на края на годината като се приключи ще получитe на куп и пари и в натура, зърно, олио, захар, вълна   и  каквото се отчете на общото  събрание на кооператива. Но аз не искам да ви влияя. Каквото си решите това правете. За моя земя и дума да не става. Бате давай я в кооператива с вашата и въобще,  каквото решите – отсече Златка и стана  та  продължи да точи баницата.

С това завърши   и  семейния съвет.   Историческото решение беше взето. На другия ден Монковци   станаха член кооператори в ТКЗС „Урожай”  Пордим.  Червения и Белия вол, поведоха  юничката на  Мара и се преместиха да живеят на задната улица,  в национализираните обори на Льоката,  заедно с животните на другите кооператори.   Десетте овце на  Монковци  станаха кооперативни и заживяха задружно в кошарите на  Чуките, с другите селски овце. Волската кола, плуга с планетката, и ралото  се записаха  дялов капитал в  кооператива.   Митко, Мара и Величка заработиха в ТКЗС-то, по новому.

 

 

ЕПИЛОГ

 

Любчо се затвори в себе си. Не помнеше  баща  си. Горчивината от неговата липса го изпълваше с болезнено, неосъзнато обвинение към целия свят и системата в която живя без бащина ласка.   Не можеше да си обясни,  как така баща му беше дал живота си за някакви идеи,  вместо да остане жив,  да се радва на детето си.  Любчо не искаше да говори с майка си за това. Златка усещаше обвинението на сина си към покойния и съпруг и се измъчваше.  Често я канеха по  митинги и манифестации,  показваха я  в деловите призидиуми, уважаваха я.  Живееше сама и въпреки, че край нея се завъртя и сериозен приятел, с когото можеше да започне нов семеен живот, тя прудпочете да остане сама с грижата за детето си.

Като настаниха Любчо  в Суворовското,  Златка започна работа в един  стол.  Така в онези гладни, следвоенни години прехраната им беше подсигурена. Отделяше от залъка си, дето се вика, а по късно даже успя да се включи в  строителна кооперация,  току пред входа на Скобелевия парк. Така 1955 година, когато закриха  Суворовското училище и Любчо си дойде да доучва гимназия в Плевен, леля  Златка вече  му  беше подсигурила и  жилище.  Беше му и майка и баща.

Сина  и  заработи като  шофьор – занаят придобит от казармата. После тя ходи при  Пеко Таков – също политзатворник от  Плевенския затвор, та  и той помогна. Любчо  стана международен шофьор. Обикаляше света, гледаше лъскавите витрини на Западна Европа.  От видяното по пътищата на света ли, от досега му до лукса на западния свят, но когото гледаше през страничните стъкла на тира, а ядеше приготвените от майка му консерви  или от естествената човешка слабост,  той заживя с мечтата да кара  луксозен „Мерцедес” и да живее  като богатите немци.  Сами  се досещате:  материално  не беше зле.  Стана един от привлекателните плевенски ергени в заведенията на града. Млад, красив мъж с пари и собствена част от къща, той  се запозна  с бъдещата си съпруга. Тогава тя беше висока, слабичка деветокласничка.  Забременя.

Ожениха ги. Роди им се едно хубаво момче Георги. Кръстиха го на убития му дядо и заживяха в къщата пред Скобелевия  парк, четиримата: Баба  Златка, сина и  Любен, снаха и Павлина и внучето Георги.  Баща му все пътуваше по  Западна Европа, Иран, Авганистан,  Арабския свят и Съветския съюз, често  отсъстваше, но  носеше пари и дефицитни стоки.  Тогава на  Златка пак се наложи да използва връзките си на политзатворник и уреди, незавършилата  образование снаха за продавачка в един магазин за дрехи на старата главна.  Там можеше по лесно да продава пренасяните в тира вносни стоки.

Междувременно,  градските власти започнаха да строят Плевенската панорама.  При новия зградоустройствен план, къщата на Златка бе съборена. Там където беше къщата  изникнаха два модерни блока с апартаменти. Благодарение на факта, че бе собственица,  Златка и Любчо получиха два апартамента. Така, на сватбата на внук и Георги, вече 70 годишната  баба Златка, му подари на внука си изплатен, самостоятелен  апартамент. Младото семейство се настани в подарения апартамент.  Родиха им се и две момченца, но тъкмо внука и булката  завършиха висше образование – икономика, света  се завъртя отново и социализма се срути. Започна връщането на капитализъм с многопартийна система и пазарна икономика. Народа, воден от радио, телевизия и вестници се юрна по митинги и протести.  Вследствие на разбъркания обществено политически живот, подкрепяни от външни сили, от дълбините на обществената тиня изплуваха наследниците на загубилите власта на 9 септември 1944 година. Живота при капитализма и 1939 година започна да се идеализира   –  живота след 9 септември 1944 година да  се сатанизира.  Хората, като леля Златка станаха най-очерняните и мразени същества.

Повлечен от пороя  на времето и  Гошко,  внука  на баба Златка, хукна по митинги,  намрази я.   Подигравките, нетърпимостта и ненавистта  от улицата се промъкнаха и в дома им. Над 80 годишната стара жена стоеше сама в стаята си  и страдаше. Над града се носеха виковете на екзалтираната тълпа, въздуха се изпълваше с омраза, ненавист и тревожност.   Хората крещяха срещу Партията, свиркаха и дюдюкаха по отминалите 45 години, по индустриализацията и тесните връзки с Русия.  Обсебени от измамната заблуда, че живота на всички  ще стане  като на постоянно показваните по филмите  богати капиталисти,  лъскав и луксозен, митингуващите пееха въодушевени „Развод ми дай” и „45 години стигат”.Пееше и внук и. Сина и подигравателно одобряваше. ..Душата и се раздираше от болка  и обида, разкъсваше се от пренебрежението, ненавистта и омразата на най-близките и. Изразите „мръсна комунистка” и „червени боклуци”   се забиха,  по жестоки и от някогашните запалени клечки под ноктите и,  в изстрадалото и сърце. Събуждаха спомена от издевателствата над нея,  в  някогашната плевенска  жандармерия.  Болеше я неизмеримо по-силно от обвиненията, които  чуваше  от собствена си плът и кръв.

Не намерила отговора на поставените от времето безбройни въпроси, леля Златка – „виновната”,  прегърна своята скръб и примиреност. В един есенен следобед на 1992 година, когато слънцето полягаше на запад от Скобелевия парк,  тя беше приседнала на пейката пред блока. Изнемощелия старчески поглед търсеше отговор  над покривите  към центъра на града. Като от  адски казан, там долу от митингите ,   се издигаха крясъци на отрицание, ненавист и  омраза към нейния свят.

Така съсипана от  незаслужена вина, обида  и болка, леля  Златка – виновната,  напусна този  несправедлив  свят. Освободи съграденото от нея,   за да живеят   нейните непризнателни  обвинители. Остави ги отхвърлили нейния  свят, да   изградят свой.

 

 

 

Advertisements

март 13, 2011

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – малка повест, ч.Іва

      

         Първа част  – ЕЖЕДНЕВИЕ 

         Тази  година кокичетата нацъфтяха рано. Наближи  8-ми март.  Пролетта   се осмихна, като влюбена двойка на годеж. Съблазнителни  пловдивчанки защъкаха с високи токчета, а  сторойните ѝ кокетно разголени снаги се засуетиха по магазините за конфекция. Избираха си нови рокли за празника. Цветарските магазини край гарата вече ухаеха на зюмбюл, фрезии и  карамфили. Въздухът измит от  сняг и  пролетни дъждове,  изпълни Пловдив със свежест и празничност. Обед е. От  училището, като ято врабчета излитат рояк деца  и се разпиляват в двете посоки на улицата. Понесли тежките си ученически чанти,  три хлапета – 9 годишни четвъртокласници, спират  пред кино „Гео Милев”. Погледите и приковава голямата рисувана реклама за новия филм.

–          Ей Ники, хайде да ни вкараш!? Татко ти нали

 рабо ти в Дома на културата? – обърна се  едното към най-високото.

–          Страхотен е. „Зоро” с Ален  Делон, велик е ти  казвам – присъедини  се към навивката и второто.

–          Отиваме само да обядваме и идваме.  Става ли? – попита пак първото.

–           От два  няма как – виновно обясни Ники.- От два съм  на урок по пиано. Пък трябва да питам и татко. Той няма да ни откаже, ще ни вкара, но нека е от четири.

–          Става! –  отговариха почти едновременно двете хлапета и радостни завиха на бегом в уличката край ЖП управлението.

         Третото  дете влезе през големите портални врати във фоаето на киното,   като у дома си.

–          О,  Николайчо, колко двойки получи днеска? – Закачиха  го с усмивка,  насядалите в гардеробната   разпоредителки  .

–          Аз и двойки? – изпъчи се малчугана и не без гордост  добави – Днеска имам две шестици.

–          Браво, леля, само така! – похвали го Стоилица и продължи. – Той ни е умен и добър като татко си.

–          Отивай леля, отивай,  татко ти те чака.

Сигурно  ще обядвате в стола – напъти го и най- възрастната, леля  Зорка,  па  добави към другите. – То сега за празника бая работа се отваря. Чувам, че и тука в салона два концерта ще има за 8-ми март: за Автото и  за ЖП-то, пък по поделенията колко тържества ще има…

           Ники въобще не я чу. Помъкнал тежката ученическа чанта, вече правеше успешни опити във вземането по две стъпала нагоре по стълбите. На втория етаж,  премина през театралната репетиционна зала и нахлу весело в отделена с дървени рамки и стъкла малка стайчка.Това е „кабинета” на татко му. Обозначен е с авторитетна,   пластмасова табела – КУЛТУРНОМАСОВИК.

–          Татко, днеска имам две шестици! – нахълта хлапето и  като захвърли с облекчение чантата на дивана, се просна върху фотьола  пред бюрото на баща си.

–          Браво сине! Гордея се с теб! По какво са? –попита таткото, но още не получил отговор, единия от двата телефона  извъня.

–          Да! Митко Иванов е! Кажете…   Добре… Нямапроблем. Както говорихме предварително…да 1200 лева за 70 минути концерт. Да,  в петък от 17 часа… Не, не,  в никакъв случай. Заплащането ще си стане чрез Концертна дирекция. Лично съм се разбрал с Иван Цанков и превеждаме парите – 1200 лв за хонорари и 15% импресарско право на  Концертна дирекция… Не , не няма да ходите в Концертна дирекция. Цанков ще изпрати касиерка да  Ви изплати хонорарите тук на място. …Да, да! Ще дойде, защото след концерта на Богдана  Карадочева  пред колектива на  Автокомбината  от 17 часа,  имам и концерт на дует „Ритон”. От 19, в същата зала. Втория е за за колективите от железопътния транспорт…   Разбира се… и с Катя и с Здравко съм говорил… Не .. при мен през седмицата са с още 6 участия в отделните Автостопанства. Там са в залите на поделенията в смесени програми. Ще имат само 20 минутни участия.   Ще бъдат с наши самодейци и хумористите  Илия Добрев и Петър Цоцин….Добре, добре… Очаквам Ви направо за концерта…   Не, не няма билети. Публиката е организирана от профсъюзните им организации  с покани…Да чакаме Ви. Дочуване.

           Още не сложил слушалката и другия телефон извънява на пресекулки.

          –    Да! … Здрасти Владо. Всичко е  готово. Уговорено е с „Ритон” за   19.00 и с  Концертна дирекция всичко е уточнено… Както говорихме, промени няма. Добре,  дочуване.

          Докато се провеждаха тези разговори Николай се бе преместил на свободното бюро отляво на татко си и съсредоточено си рисуваше.  Върху  няколкото машинописни листове А4,  вече се мъдреха   реактивен самолет в полет, устремен стрелящ танк и цял взвод воюващи войничета.

–          Ники, извинявай тате! Само ще звънна още  един телефон и отиваме на стола да обядваме.

–          Ало, Цанков ти ли си?   Да бе, аз съм, от Дома на транспортните работници се обаждам….   Не няма никакви проблеми.  Лично съм се договорил и с певците и с артистите… Да парите са подсигурени, но държа да изпратиш касиерка за изплащане хонорарите за двата концерта тук,  в  Дома. Няма да и отнеме и  час… Още по добре щом и имате хонорарните листове, подгответе си ги предварително… Значи до петък. А,  за другите по малки мероприятия по поделения, както сме се разбрали,  правим ги по план-програмата и план-сметката,  която съм ти представил.   Добре, добре, дочуване… сега ще се обадя…

        Николайчо продължаваше да рисува. Баща му го погледна и отново взе телефона.

–          Ало, Автостопанство 5 ли е? Митко Иванов от Дома на културата на транспортните работници съм. Свържете ме с Профпредседателя…   Ало, Дженьо, здравей. Как си? Как върви подготовката? … Не бе, при мен всичко е в ред. От  всякъде е потвърдено. Сега ще звънна само и до външно озвучавен да потвърдя за озвучаванията по твойте поделения и превършвам…   Не всичко е в ред. Получих материалите с първенците и наградените и имам грижата за сценариите. Не се притеснявай… Само да не забравиш да ни пратиш превоз за самодейците…    Добре, хайде, приятен обед.

Бащата пак погледна притеснено рисуващия си син, погледна и големия стенен часовник, свързан с цялото ЖП  Управление и отново вдигна слушалката.

        –   Ало, външно озвучаване…  Здравейте! Митко Иванов от Дома на траспортните работници съм. Бяхме се разбрали да ви потвърдя осмомартенските ни концерти.  Да, да, потвърждавам!   По графика без никакви изменения.

         –     Татко, няма ли да обядваме?  Ще стане два. Нали съм на урок по пиано от два? – укори го малкия с молещ поглед.

        –     Хайде ставай, че пак ще звънне някой!  Какво ще обядваш? Да не ми кажеш, че пак ще ядеш боб с кюфтета.

        –     И какво да правя тате, като обичам боб с кюфтета и за десерт пак крем-карамел!? Ям каквото ми се яде.

       –  Добре, добре. Яж каквото искаш, само, че по бързо слизай, щото имам много работа. –  Подкани го тоткото и двамата  забързаха надолу  по стълбите към стола. – Та по какво каза,  си изкарал шестици? – сети се бащата, че не е чул отговора и двамата влезнаха в просторния стол на ЖП Управлението  …

        …  Към три, пишештата машина в кабинета на културномасовика тракаше, досущ картечница на бойно поле.    Иванов се бе привел над нея и пръстите му по бързо от гладен кълвач, шареха забързано по клавишите… Вратата плахо се отвари и завърналия се от урок  Николай тихо седна в далечния фотьойл. Последва кратка пауза и таткото изпитателно погледна „пианиста”.

–          Какво става? Нещо унил ми се струваш?

–          Писа ми двойка.

–          И защо ти писа двойка? Ти беше ли се подготвил?

–          Разбира се, че бях се готвил.

–          Аз не те питам беше ли се готвил, а беше ли се подготвил?

–          Бях ами…

–          Бил си пък ти писа двойка?

–          Писа ми двойка, щото ти си и казал да ми пише двойка.

–          И от къде на къде ще и казвам?  – подсмихна се лукаво таткото. – Тя  Пеева не вижда ли сама, че не си с научени упражнения, та аз да и казвам каква оценка да ти пише? Я  по-добре се замисли дали полагаш достатъчно труд!? Няма ли да ти е неудобно от баба ти и дядо ти?  Помисли! За какво са се трепали цяла година на работа? Нали за да ти съберат пари за пиано! Е, купихме ти пиано, какво искаш повече? Защо не свириш достатъчно?

–          Свиря!

–          Какво свириш?

–          Упражненията, какво свиря.

–          Свириш, пък пък ти писа двойка.

–          Писа ми двойка защото сте се наговорили. А кажи, ако не съм свирил достатъчно и ако не съм си научил упражненията, другарката   Пеева щеше ли да ме включи в осмомартенския концерт? А? Значи не съм за двойка.

–          Я стига  философства, ами вади учебницитеи си пиши домашните за утре!  Довечера сигурно ще закъснем!

       Ники послушно извади  учебници и тетрадки, но продължи да мърмори:

–          Тате, не мога да разбера какъв зам. директор си ако не можеш да я накараш в края на годината да ми пише поне петица.

–          Ха! Ти на това въобще не се осланяй! Захващай сериозно да учиш и да се упражняваш и по пиано, да не си разваляме приятелството!

–          Добре де, добре! – обеща детето и погледна към стенния чаковник. Часа е 4 без 25. – Тате имам само по математика домашно, ей сега ще си реша задачите, но може ли да гледаме от четири „Зоро”?

–          Какво значи да гледаме?

–          Тате,  обещах на Ванчо и  Петьо да ги вкарам без пари.

–          Ама ти знаеш ли колко си нахален? Имаш двойка по пиано, а искаш на кино да ходиш?

–          Да, но двойката, е защото сте се наговорили с Пеева? А нали ти нося днеска и две шестици от училище? Математиката и историята са по важни от пианото, нали?

       – Ники…! – погледна го баща му строго и пак се замисли над сценария.

       -Вече съм и обещал .  Кажи, че ни пускаш! Моля те, бе тате! Никой няма да ни усети. Ще минем като други път от тук през ложата зад прожекторите.

–          Добре, добре! Обади се на чичо ти Стоил портиера и се качете от тук. – съгласи се таткото и отново потъна в работата си…

          Николайчо, това и чака. За отрицателно време реши задачите по матиматика и щом часовника показа 4 без 10, напъха чевръсто учебниците в чантата и хуква надолу. Пред входа на киното,  двамата му приятели, нетърпеливо го чакаха да ги вкара без пари на кино. Най-скъпия билет за ученици е 25 стотинки. Не че ги нямат, но така е по интересно  – с „връзки”. Минавайки край Стоил разпоредителя, Ники му намигна  съзаклятнически:

–          Чичо  Стоиле, ние отиваме горе… при татко.Той знае!

–          Добре! – отговори на намигваното му разпоредителя и добави – и по тихо да не пречите!

       Трите деца се изкачиха нагоре по стъпалата, и като минаха предпазливо край театралните прожектори, тихомълком се настаниха в дясната ложа, за да потънат, за кой ли път, в магията на това велико изкуство – киното. Филма започна, за да отмери още два часа от работното време на таткото и щастливото детство на децата…

         Останал сам, таткото  намери мисълтта си и старата пишешта машина отново запя познатата си ритмична мелодия.  Някъде след час, ЖП телефона прекъсна  по старшинство  тракането на пишештата машина.

–          Да, Митко Иванов съм, кажете…

–          Иванов, честито! Ще черпиш! Георгиев съм от отдел „Социално битов”. Качи се при мен да си получиш решението за тристаен апартамент в ЖК”Тракия!

        –  Благодаря много! Може ли да дойда сутринта? – понечи да каже Иванов и не толкова, че имаше работа, а защото не му се искаше да ходи с празни ръце.

        – Ела веднага, че имам излизане. И не се притеснявай, има време да почерпиш. Ти си един от 102-та щастливци – успокои го Георгиев, сякаш прочел мислите му…

                                 …..

         Следващите два месеца отминаха, като утринен хлад в горещо лято. Определените за всеки получаващ нов апартамент,   500 часа   работа в строителството, оставиха  по още един напълно довършен апартамент.  Ама не техния.Техния го довършваха други хора.На тях и даваха  да довършат в бл.100, пък те получиха в 131. Малко  тъпичко беше това решение, но радостните новодомци, изтерзани от очакване и ходене по мъките, най безропотно получаваха строителните материали за довършване на „другите” апартаменти и с помоща, къде на платени от тях майстори, къде с роднини, за няма и месец изработиха  необходимите часове. Правиха замазки, лепиха балатуми и тапети, боядисваха врати и прозорци, с една дума усвоиха нови професии за поддържане на  бъдещите си жилища. В края на краищата, Митко и Маргарита получиха толкова мечтания,  от всяко младо семейство, ключ.

        Изгубили вече спомените за  честите смени на квартири в  мазета, тавани и апартаменти, едва сега,  с десетото пренасяне, те  имат свой дом. В голямата си радост забравиха, ходенето по мъките и предпоследната битка, когато тя редовна студентка и  млада майка , а  той – техник в колоосния цех на вагонното депо  и студент  задочник във Великотърновския университет, в един студен ноемврийски ден се оказаха на улицата… Просто хазяйна им ненадейно, без предупреждение се върна с жена и две деца от тригодишен гурбет в Мадан… Точно, тогава обстоятелствата направиха от Митко решителен мъж и глава на семейство!

        Работещ  по разпределение от ЖП института, придобил Пловдивско жителство и  години   лъган за държавна квартира, Митака удари едно рамо върху входната врата на освободената от 6 месеца гарсониера на инж. Атанасов   и внесе 5 месечния си болен  син. Въведе жена си и старата си майка, дошла да помага в гледането на детето –  самонастани се…Морално право му даде и факта, че началниците от Вагонния район го лъжеха за тази квартира повече от година. Но това е друга, дълга история, която иде да потвърди, че ако си от далечен край и нямаш в големия град близки и роднини ще ти е много трудно.  За това не си струва да се коментира и да се помрачава радостта на младото семейство, още повече, че  началника на ЖПУ Желязко Петков, сам учил някога задочно, пък и секретаря на Възловия комитет на  Партията симпатизираха на младото  семейство и бяха на тяхна страна… Ще добавя само, че  през далечната 1970 година Митака, дойде в Пловдив с един спортен сак багаж.  После,   с всяка следваща квартира, освен чантите с книги, започна да се увеличава и обзавеждането от етажерки, табуретки, пружини с крачета  за легла,  нафтова печка,  телевизор, кухненски диван и маса , а накрая се стигна до нов трикрилен гардероб, в лакираните врати на когото се огледа ново-новиничко пиано. С една дума събраха покъщнина с помоща на бабите и дядовците и даже успяха да завършат и висшето си  образование…

     И ето ги сега, Маргарита, Митко и техния 9 годишен син Николай, весели и възбудени пътуваха в един грамаден „Икарус”  към  десетото си Пловдивско  жилище. Претъпкания автобус  зави   наляво до ВСИ и веднага след стадион „Локомотив” сме шмугна по криволичещия асвалтов път  на крайградската гора, наричана, кой знае защо – „Парк Лаута”. Разлистени,  увисналите клони на дърветата се преплитаха оттгоре и образуваха прохладен тунел. По точно, една дълга и огласена от птичи песни, триумфална арка.  Пътниците в автобуса, все млади хора, попотени от  лятната жега и напрежение, разговаряха по двама – трима, понесли строителни инструменти и покъщнина. Марга беше облечена в бяла памучна риза с  колосана остра яка и тъмно син, клош панталон. Високото и скрито от широчината на крачолите сабо,  изопваше и без това  строината и красива снага на младата майка.Тъмните и усмихнати очи обливаха с любов детето и съпруга и. С едната си ръка  държеше елегантна дамска чантичка, а с другата, най-скъпото –  детето си. До готиното дете,  съпруга и носеше нов новиничък полилей, като поличба за светлината в новия дом. Вече цял месец  беше идвал сам в апартамента. Лепеше гипсови корнизи, доизкусуряваше кухнята и банята, сглобяваше новите мебели.

        Неусетно автобусът излезе от прохладната гора. Озова се в огромно, равно, вече наполовина застроено с нови жилищни сгради,  бивше военно летище. На югозапад силуетът на новопостроените блокове повтаряше  спокойните извивки на Родопа планина и простора на Тракийската низина. Слънцето прижуряше и само проблясващи от всякъде електрожени се опитваха  да го конкурират.  Протегнали към небето,  ажурните си крехки ръце, множество високи кранове пренасяха увиснали, бетонни панели с проозорци и врати  и като в детска игра, с прецизността на роботи ги поднасяха за сглобяване. Край първите блокове,  строители редяха  по тротуарите плочи , а други засаждаха и дръвчета. Беше просторно и оживено. Жилищните блокове за броени часове издигаха към небесния купол прави панелни снаги. Огромни самосвали с бръмчене и пепел разкарваха и разтоварваха  строителни материали и събрания най-горен, хумусен слой земя. Като пролетни  кълнове, по доскоро трънливото поле, израстваше град…

       … От как получи ключа, цял месец, нашия новодомец беше идвал сам. Довършва, боядисва, лепи гипсови корнизи и сглобява новокупените мебели.   Днес пренесе с приятели автоматичната перална, печката, телевизора и пианото и, когато всичко беше подредено, доведе  жена си и детето.

     Асансьора още не работеше. Тримата  се изкачиха припряно до 4 етаж и замаяни от възбуда и мириса на хоросан, лепила и блажна боя, спряха пред вратата на 126 апартамент. Митака отключи, натисна дръжката на врата и като отстъпи на жена си и детето, отвори. С отварянето на входната врата очите им примижаха от наситената  слънчева светлина. Цветни отблясъци кръстосваха   балатума и  стъклените  витрини на четири, нозакупени холни секции. Изящна,  лакирана масичка се кипреше до кокетна холова гарнитура  –  диван с разтегателен механизъм, две  тапицирани в същата семпла дамаска табуретки и два елегантни фотьойла. На масичката голяма кристална ваза, подарък от сватбата им, прегръщаше огромен букет цветя и създаваше настроение…

       Двамата млади, стояха прегърнати под вратата на просторния хол.  По средата на хола детето се спря. Изправено сред сноповете светлина,  като излъчващо сияние ангелче, то се оглеждаше с трескав, невярващ поглед и с един плонж се хвърли на близкия фотьойл. После заопипва с детските си длани гладката, плюшена дамаска на фотьоила и изтегнат, като „американски директор” (както обичаше да казва сам), превъзбуден и невярващ попита:

–          И това всичко е наше?  Имаме си апартамент?

–          Да  Ники, наше е! – отговориха му в един глас, прегърнатите в началото на хола родители.

–          Ама и фотьойлите ли са наши? – продължи да се съмнява детето.

–          Наши са! – отговориха му двамата, после протегнаха  по ръка, за да го прегърнат между тях, в средата на новия си дом и настина бяха щастливи…

                                ……….

         …   Минаха, цели три години. Тесния, криволичещ път през „гората” стана алея за разходки, а между парка и новите сгради на изчислителния център, Акададемията за обществени науки и стопанско управление (АОНСУ) и Центъра по стандартизация, метрология и контрол на качеството, изникна широк булевард. Двете платна, прави, като партийна линия,   се стрелнаха  от кръстовището пред Селскостопанската академия, та чак до новопостроения хотел SPS.  По тях започнаха да се надпреварват все повече леки коли и препълнени с новодомци автобуси  и екологично чистите тролейбуси. С тях Маргарита пътуваше за броени минути до работата си в ЦСМКК или както беше популярен –  „Мерки и теглилки”. В колектива, болшинството специалисти бяха все млади, образовани колеги и колежки и цареше разбирателство. Профсъюзната организация  организираше, наред с благородно социалистическо съревнование,  посещения на театър, концерти и спортни празници, като „Мама, татко и аз”. Организацията разпределяше карти за почивка на море и планина. Дирекцията разполагаше и със собствени бази в Приморско и Чепеларе в които младите семейства не само почиваха през лятото и зимата, но и посещава организирани срещи за обмяна на опит със сродни колективи, провеждаха обучения и симинари. Всеки по-опитен служител бе обхванат в движение за предаване на по-младите своя  опит и знания, познат като движение „Наставничество”. Хората споделяха радостите и семейните си тревоги. Памагаха си. Мъжете и жените им също се познаваха.

            Направо казано,  цареше разбирателство, взаимопомощ и  ведро настроение. Колектива живеше като едно голямо, задружно семейство.

         Пролетта на 1984 година Митко премина на изборна длъжност  Зам.председател на новосъздадения VІ Районен  съвет за култура „Тракия”. С остатъка от дванайсетте хиляди лева, дето бяха спестили и получили от родителите си, работещи млади пенсионери,  семейството си купи и автомобил. Вярно, не беше с вноската за „Лада”, но имаха късмет. Едно младо инженерче от ЮГ Енерго, замина на работа в Алжир и им продаде току що купена, последен модел „Шкода 120 Л”.

        Така Митака на 37 години и  Маргото под 35, вече имаха висше образование, престижна работа, нов апартамент, автомобил, домашен телефон и най-важното: прекрасен 13 годишен син…

Кликни на връзката за да се пренесеш в:

(Следва част ІІ – АФРИКАНСКИ ВЯТЪР)

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – ч.ІІ

        

                    Част втора  АФРИКАНСКИ МИРАЖИ

        … Един ден, в ранната пролет на 1985 година, когато природата се събуждаше за нов живот и хората започнаха да свалят топлите  зимни палта (то пък в Пловдив, ако може да се каже, че има зима); Митака, както обикновено спря „Шкодата“ на паркинга пред лабораториите. В двора вишните току що бяха цъфнали и птичи хор прославяше уханията  на пролетта. Служителите на групи си тръгваха за в къщи, а Красьо Пастърмаджиев, Захари Джевизов, директора Димитров и още двама трима eнтусиасти, се отправиха към тенис корта зад дирекциата. Болшинството, свикнали с ежедневното му присъствие го поздравяваха и си пожелава приятна вечер.

            Ето я и  Маргото!  Облечена в пъстра тревирена блузка – лодка деколте и опнати дънки,  извива  стройно  тяло през широко отворения вход, претупва  с високите си обувки по петте стъпала и влиза в колата.

–          Здрасти Мацко! – поздрави тя и се настани на предната седалка.

–          Здравей Мацка! (Те така си викаха – Мацко и Мацка, което беше хем чудно на сина и  Николайчо, хем го радваше.)  – На къде?  Към нас ли? – попита  Митака.

–          Не !  Спри на някое бистро!

Митака я погледна очуден, но като срещна веселия и доволен поглед, попита?

–          Що? Станало ли е нещо? – попита, макар,че се случваше често,  вземайки я от работа, да спрат в някое кафене на чаша кафе или натурален плодов сок.

–          Трябва да поговорим!  – отговори му тя и с още по сериозен тон го подкани- Карай!

–          Добре,  кажи за какво става въпрос!?  За добро ли е, за лошо ли е?

–          Не знам. Точно за това искам да обсъдим.

–          Какво да обсъдим?

–          Карай! Ще си кажа.

Митака запали двигателя, включи на скорост и  потеглиха. С излизането на булеварда, Маргото не се стърпя и започна да споделя:

–          Днеска идва при мен  Зам.директора на Захарния завод, Апостолов.

–          И какво като е идвал? По работа ли беше?

–          Не! Специално дойде да говори с мен.Направими предложение.

–          Чакай бе жена, ти си семейна, какви ги говориш? – обърна го на майтап  Митака- Не ме стряскай!

–          Не говори глупости! Дъщеря му ми е състудентка.  Направи ми предложение за работа!

–          Какво? Да си напуснеш хубавата работа и да минеш в производството? Вярно, че заплащането в комбината е къде, къде по високо, но не ми се вярва да ти е интересно. Нали си била на стаж в комбината, знаеш какво е в производството, че има и смени даже. Сигурен съм, че за 50 лева повече няма да се съгласиш. – Сподели Митака и спря пред първото бистро.

          Двамата слезнаха. По пътя до една  свободна  маса събраха благосклонните погледи на присъстващите. Бяха хубава двойка. Млади, стройни и красиви, наистина хващаха око. Седнаха, поръчаха си по една паста „Витошка” и Пепси кола и продължиха разговора.

–          Мите, работата е сериозна. Става въпрос заработа в чужбина.

–          Какво? – наостри слух Митака и ръката му спря на половината път за отпиване.

–          Казах ти, че днес, при мен  идвазам.директора на Захарния комбинат. И то не служебно, а в личен план. Паокани ме човека на работа в Мозамбик.

–          Чакай малко. Какви ги говориш?  Я обясни по-подробно.-настоя той и остави чашата си без да отпие.

–          Апостолов е получил предложение от ДСО

„Българска захар” – София, да оформи група от 5 човека специалисти, за 2 години работа в Мозамбик.

–          Че какво ще правите там? Те захано цвекло или поне захарна тръстика имат ли?

–          Слушай сега! Условията са прекрасни.Миналата седмица са го водили в Мапуто – столицата на  Мозамбик. Там се е запознал на място  с всички подробности. Завели са го в току що построен от португалците завод за захарни изделия. Толкова нов и така добре оборудван завод даже и в Европа няма, но не работи.

–          И какво се иска от вас? До сега не са ли работили?

–          Първо,нали ти казах, че завода е нов и още няма разработено и внедрено производство.И второ, след идването на власт на  Самора Мишел и освобождаване на Мозамбик, в страната е извършена национализация. До скоро  Мозамбик е бил португалска колония. Като си тръгнали бившите португалски собственици, са забрали със  себе си и всички  подготвени кадри. Сега завода стои, но няма образовани, технически кадри, които да внедрят в производството поне няколко вида бисквити.

–          И пак те питам, какво се иска от вас?

–          Предложението е да заминем: Апостолов като технически директор, аз като инженер-технолог, вземаме с нас и майстора на бисквитения цех с още двама работника и необходимата документация . От  групата се иска по-най бързия начин да разработим и внедрим в производство, поне 4-5 вида бисквити.

–          А, стига бе! А ние с Ники, какво ще правим?

Можеш ли да ни оставиш тук и да заминеш чак в Южна  Африка?

–          Ама и вие идвате!- възмути се ощепо-разпалено  Маргото.- Ти ще бъдеш втори член и ще работиш по специалността си, като учител по български език и литература.  Николайчо ще учи в същото училище към посолството ни в  Мапуто.

–          А Португалски език не се ли иска?

–          На първо време не. Ще имам на разположение преводач, личен шофьор с автомобил „Тойота”, а семейно, по наш избор, можем да живеем в хотел или в самостоятелна къща с готвач и градинар.  Къщите с дворчета са били на избягалите португалци… Какво ще кажеш?

–          Че нямаш акъл… Дай да помислим малко.Значи си готова  да оставиш тук, току що обзаведен апартамент, кола, приятели, устроен живот и мекия климат на  Пловдив,  че  да се запилееш бог знае къде и при какви хора.- Последва неловка пауза и митака колебливо продължи. – Заплащането поне струва ли си?

–          Договора е за 2 години, със  задгранична заплата 3000 долара, като до 1000 долара се изплащат в техни пари – метекаиши.  Имай предвид, че там всичко е много ефтино. Едно богато, четиричленно семейство спокойно живее с около 400-500 метекаиши… Имаме право и с парите които там ни остават да си купим и изпратим в тук каквото ни хареса.  Останалите 2000 от мойта заплата и още поне 1000 от твойта заплата, ще се привеждат всеки месец  директно в България…

–          Жена, ти не си в ред. Да си нарушиш рахата, да оставиш питомното и да хукнеш да гониш дивото чак в Африка!?

–          Мите, не бързай да реагираш! Помисли! На всичко отгоре и работните ни места тук ще се пазят. Ще ни водят два пъти по една година в неплатен отпуск.

–          И какво си нямаме сега? Що не си гледаме спокойствието и да се радваме на живота, дакато сме млади?

–          Че какво лошо ли ще ни е да видим свят, език да научим и ние с детето! И най-важното да се хванем в „зелено”. С доларите можем да обиколим света.

–          Остави, бе Марго!  Това е друг свят.  Да няма и канибали там?

–          Я не говори глупости! Вярно, че населението е предимно чернокожи, но за 90% от тях официалния език е португалски. Пак 80-90% са мюсюлмани но не много религиозни.  Португалската култура им е останала в наследство от колониализма. Апостолов каза, че местното население е много отворено, гостоприемно и изпълнително.

            Срещал се е със семейство български лекари,  вече 8-ма година работят там. Много са доволни. Този лекар му разказал един случай, от който е видно колко са изпълнителни.

–          И какъв е този случай – полюбопитства Митака?

–          Този лекар, разказал как една сутрин, по време на визитация, изпратил един фелдшер (Там няма  медицински сестри а фелдшери, щото жените им не работят).  Та изпратил го да му донесе една спринцовка с игла, за да постави някаква инжекция на един от болните… Заговорил се лекаря с другите болни в стаята, минали 10-15 минути , фелдшера никакъв го нямало. Станал доктора и минал на визитация п о другите стаи на етажа – фелдшера пак го нямало.   Ядосал се доктора и напук на всички правила запалил в коридора цигара. Когато допушвал втората цигара, изпратения преди повече от час фелдшер, ухилен до уши и добродушен като дете, се появил  напълно доволен от себе си. В този момент доктора, вътрешно бил толкова ядосан, че му идело не да удари ухиления фелдшер, а направо да го зарита. Но в този момент, с безкрайната невинност и чистосърдечност на дете на природата, фелдшера се приближил  и му поднесъл толкова чакания поднос.  Безкрайно изненадан от  акуратно подредените на подноса: 3 различни по големина спринцовки, с 10 различни по големина игли и още 3 различни по цвят памучета, доктора не успял да направи нищо. Напушило го на смях  и като успял само да благодари на фелдшера за положеното старание и акуратно изпълнената задача, се заел с поставянето на инжекцията…

          На Митака му стана смешно и любопитно.

          –    Мъж – медицинска сестра! Виж ти. А  жените им какво правят? – попита той провокиран от ненадейно изплувал в подсъзнанието му образ на млада, грациозна мулатка, кавито бе виждал само по филмите.

–          Нали ти казах, че жените им не работят,а също, че са придимно мюсюлмани. Любопитното е, че  там многоженството е разрешено. Всеки мъж може да си вземе до 4 жени.  И на-интересното, което съм сигурна, че ще ти хареса, е че от него не се иска почти нища. Достатъчно е само да направи колиба за жената, която иска да вземе за жена.  Ако иска и втора жена, трябва да направи и втора колиба, ако иска и 3 и 4 жена, пак е достатъчно само да направи и 3 и 4 колиба.  От тук нататък, негово задължение е горе долу по ред да преспива по ред с жените си. Като се родят деца, жените ги гледат. Жените се грижат  и за неговата прехрана. А,  там климата е топъл и влажен от океана. Целогодишната температура е 17-21°С. Цитросови плодове, банани и др. дал бог.

–          С една дума прави кооператив с четирите си жени, те осигуряват прехраната, гледат децата,  че се „грижат” и за мъжа си.  Започна да ми харесва. Но това отнася ли се и за чужденците?

–          Ще ли ти се? Не позна. Само за местните е.

 Няма да ти се отвори парушата. Вече са цивилозовани. Многоженството е било по рано, а сега и те имат право само по на  една жена. А сега плащай и да тръгваме, че детето в къщи ще се притесни – закъсняваме.

        От този разговор, месеци наред, семейство Иванови, заживя с мисълта за гурбет в онова райското кътче на Африка – наречено свободен Мозамбик.   Идеята единодушна бе приета и от тримата. Не минаваше вечер през която в семейството да не се говори на тази тема. Всеки търсеше информация за обичайте и нравите на мозамбиканците и охотно я споделяше с другите.

        Едновременно с подготовката по заминаването, семейство Иванови направи и пълна промяна в гардероба си.  За кратко време в Дома за красота и мода им ушиха скъпи, летни костюми.  Една вечер видяха и подписания над 20 страници договор. С него се гарантираха всички изброени по горе клаузи. Гарантираше се работата на втория човек, заплащането, устройването в къща с иконом, градинар и шофьор с антомобил „Тойота”. Получиха новите задгранични паспорти и зачакаха деня на заминаването. Първо беше 1 месец, после стана, 15 дена, а когато остана  една седмица и бяха утишли на гости в Колежката на  Маргото – Ваня  Неделчева, се случи нещо неочаквано…

         Тази вечер у Ваня  завариха и чичо и от София. Над петдесет годишния мъж, с богат житейски опит и като офицер от ДС  ги познаваше и симпатизираше на младото семейство. От  дума на дума стана въпрос и за тяхното заминаване в Мозамбик.   Тогава, неппринудено, ей така между другото той благосклонно попита:

–          Какво чувам, заминавали сте за Мозамбик?

–          Да! – отговори му весело Маргото. – Остава седмица.

–          Маргаритке, а дадохте ли  2000 лева? – попита той.

–          Как да дадем 2000 лв. – очуди се  Маргото.

–          Ама не сте ли намери на кого да дадете 2000 лв.

–          Не, не сме давали на никого , никакви 2000  лв.- отговори Маргарита озадачена и очудена.

–          Ох, мойто момиче невярвам да заминете за Мозамбик, щом не сте намерили на кого да дадете 2000 лв. Хич не се надявайте да стане заминаването  ви.

–          Как няма да заминем?  Договорът е подписан,

 паспортите вече да готови. Няма начин да не заминем.

–          Дано да не съм прав, но щом не сте намерили

на кого да дадете 2000 лв., опасявам се, че няма да заминете.

       След това разговора премина на друга тема и макар и с посято зрънце на съмнение, семейство  Иванови продължи да очаква заминаването си в приказната страна  Мозамбик…

      Два дни преди заминаването се получи телеграма от София:

      „Съобщаваме Ви, че поради  невъзможността на новото мозамбиканско правителство да осигури сигурнастта на българските специалисти в Република Мозамбик,  заминаването на групата за столицата Мапуто, се отлага за неопределено време!”…

       Така, през далечната 1985 година, заминаването на семейство Иванови се отдалечи за винаги. По едно време се чу: група чешки специалисти  били отвлечени от бунтовници. На края се разбра – заминала друга група, от София. Тогава, с надеждата за заминаване,  семейство  Иванови се прости за винаги…

                                                   (Следва част ІІІ – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО)

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – ч.ІІІ

Filed under: повест, разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 1:00 pm

           

                     Трета част – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО

            …Не бяха изминали и три месеца от злополучното „заминаване” за Мозамбик и в един приятен августовски ден, Митака срещна на главната Тодор Горинов. Не бяха се виждали цели две години. Тошо работеше четвърта година, като Директор на дома на културата в Благоево,  Коми АССР. Знаеха се още от периода в който и двамата работеха в Окръжния профсъюзен дом на културата „Стефан Кираджиев”, та седнаха в бистрото пред кино „Балкан”. Радваха се на минаващата пъстрота от  красиви пловдивчанки и споделяха, кой, какво е изживял през изминалите 2 години. Информираха се взаимно; Горинов за културния живот в  Пловдив, а Митко, за живота и художествената самодейност в Коми. По едно време, Горинов рече:

–          А бе Митак, като гледам, натрупал си достатъчно опит в Дома на транспортните работници. Завеждал си художествената самодейност, а сега вече и като Зам председател на районен съвет за култура си набрал и още организационен опит. Що не си помислиш върху едно мое предложение?

–          Какво предложение? – заинтерисува се Митака.

        –    Виж какво, – продължи  Горинов – изградил съм за 4 години художествена самодейност, дето и редица окръжни градове в България  само ще мечтаят.  Три поредни години сме с най-много златни медали на прегледите на художествената самодейност в Коми. Имам танцов състав, вокално-инструментален,  битов оркестър,  хор за народни песни, още  два акапелни хора, сатеричен състав, колективи за художествено слово, за приложно изкуств и колектив за изобразително изкуство.    Към дома имам библиотека с над 20000 тома литература, радиовъзел със собствени радиопредавания с мрежа в целия посьолек и не на последно място кино с кино-салон и сцена за над 500 зрители. За ученическите състави няма да ти говоря. Дома вечер гъмжи като кошер. Не можеш да си представиш какво удоволствие е да се работи с толкова млади хора и то с безрезервната помощ на партийно, административно, профсъюзно и комсомолско ръководство. Денем хората са на работа в гората, в долен склад,   детската градина, трите стола, магазините и аминистративните сгради, а вечер… вечер са в репетиционните зали на репетиции или на концерти.   И да ти кажа откровенно, идват не само защото няма къде да отидат (там нямаме ресторанти и кръчми), а зощото им е приятно. Участваме или изнасяме сборни концерти в Москва, Сыктывкар- столицата на  Коми или чак по  Тюмен   и  Воркута. Имаме записи в телевизионни предавания. Кипи културен живот, братче!

        –    Е, каквото и да е, не е  Пловдив.  Тук само по улиците като вървиш, от афишите ще се изпълниш с култура.

        –  Така е, но там има пълно самоотдаване и наслаждение. Понякога се чудя как тези обикновени работници, шофьори, чистачки, магазинерки и разкройчици  се потапят в света на изкуството, толкова пълноценно и продуктивно. И знаеш ли, това ги прави не само по весели, задружни и добри, но и щастливи и благодарни,  за възможността да се занимават с онова което имат в себе си!

         Честно да ти кажа чувствам се удволетворен от работата си, когато срещна   откритите, щастливи и признателни погледи на самодейците.   Всичко това ми е по-мило и свидно от  ордена „Кирил и Методий”, дето ми връчиха на 24 май!

–          Искаш  да кажеш, че не съжаляваш  дето остави прекрасния Пловдив и се запиля със семейството си в оня далечен мраз?

–          Какъв ти мраз!  Физическата минусова температура се изпарява, стопена от постигнатите естетическа и духовна близост между хората.   Толкова различни по етнически признак, образователен ценз и материално състояние, а безкрайно близки и единени в общото си желание да се покажат на сцената,  като изкусни танцьори , певци и музиканти, да се почустват част от едно голямо семейство, да си помагат и постигнат общ успех –  първото място в прегледа на художествената самодейност.  Но това е трудно за разбиране.  Трябва да отидеш и да го изживееш! 

         Тук  Горинов спря да говори, запали нова цигара, отпи от изстиналото  кафе и като погледна неразбиращия поглед на събеседника си продължи:

–          Виж какво, не ми е безразлично на кого ще  оставя изграденото от мен през изминалите четири години.   Жената с право настоява да се пребираме в България, заради децата.   Ако започнат и тази учебна година там, трябва да останем поне още 7-8 години, докато завършат и висшето си образование.

Пак ти казвам: Не ми е безразлично в какви ръце ще оставя изграденото с толкова усилия и безсънни нощи. Мисля, че съм си изградил авторитет и от мен до голяма степен ще зависи кой ще ме наследи като Директор на Дома на културата в Благоево. Думата ми се чува.  Само ми кажи, че си съгласен изаминаваш на мястото ми.

–          Тодоре, ти се майтапиш. Как ме виждаш, да зарежа тук всичко и да замина някъде си?  Какво ми трябва тук?  Имам вече нов апартамент,  нова кола, жената и аз сме на хубава работа,  имаме условия и переспективи за развитие и ти ми предлагаш да зарежа питомното и да хукна в диви Север, в дън гори Тилилейски,  да гоня дивото. Няма да стане!

–          Добре, не те карам да ми отговаряш веднага.Помисли си, обсъдете го с  Маргото в къщи, аз до 1-ви септември съм тук. Обади се.

       …   Още същата вечер, в уютния нов апартамент (от предложения за Димитровска награда  ЖК Тракия), се случи следното:

        След вечеря, семейство Маргарита, Митко и техния чаровен син  Николай,  гледаха телевизия. Гушнат до татко си, шестокласника не само слушаше с интерес разговорът между родителите си, но и както обикновено, най-компетентно вземаше  отношение.

         Маргото пак споделяше как е минал деня в колектива от красиви, около 30 годишни  жени и млад – 42 годишен директор… и дойде ред на таткото.

–          А,  Марго, имаш много поздрави от Тошо Горинов!

–          Мерси! Че той нали беше в Коми с Ваня и децата?   Как са?

–          Добре са! Видяхме се на главната. Седнахме в едно бистро. Поговорихме на дълго и на широко.

–          Е как са ? Доволни ли са от гурбета?

–          Тя и  Ваня е работила там – в  икономическия отдел на ГПП-то. Доколкото разбрах, за четири години са си изплатили апартамента, купили си „Лада 06” и са заделили рубли за образование на дъщерите.

–          Струва си! И ние, ако бяхме заминали за Мозамбик,  щяхме да си изплатим апартамента и да караш западна кола или поне „Лада”.

–          Че какво ни е ? За апартамента плащаме по 15 лева на  месец. Имаме си кола. Няма лято дето да не сме били на море. Зимата сме на Чепеларе, в станцията на слежбата ти или по Пампорово. Поне по един-два пъти в месеца сме на ресторант с приятели. Няма театрална и  оперна постановка или концерт на които да не сме ходили, че и до  София организирано или самостоятелно ходим   веднъж месечно. Така ли е?

–          Знам, че така ще кажеш! Тя и лисицата като видяла, че гроздето е високо, казала : Зелено е!… Ние да се бяхме хванали в „зелено”, че и с детето португалски щяхме да научим…   Какво друго разказва Горинов?

–           Ще се връщат есента. Записват децата за новата учебна година тук.   Тошо ще си иде само за месец за да предаде дома на новия директор и се пребира окончателно.  Предложи ми!

–          Какво ти предложи? – погледна го Маргото и спря да плете бутиковия, трицветен пуловер на сина си.

–          Казва, че му се чувала думата там, извоювал си е авторитет, а понеже не му е безразлично на кого ще остави четирите си години денонощен труд, ми предложи, да ме препоръча за неговото място.

       Маргото се замисли за десетина секунди, Николайчо наостри слух и после двамата, едновременно възкликнаха:

–          Ами защо да не отидем?..

–          Стига бе, това да не  ви е  Мозамбик, с  целогодишната си пролет… Да си оставим тук апартамента с парното и да тръгнем сред студовете на Сибир. Не сте в ред.

–          Ние сме си в ред, ами ти не си.  Стой си тука и се дръж в полата на жена си.  На хората мъжете са мъже, за всичко мислят, а ти? – и продължи да плете…

        От тук нататък спокойствие нямаше. Атаката за работа в чужбина не спря, нито от страна на жена му, нито от страна на сина му. Всяка вечер темата се подхващаше от жената и довършваше от сина.На всичко отгоре Маргото се сети, че най-добрата им семейна приятелка има състудент от Киев, дето сега бил партиен секретар в Главката в Усогорск. Двете му писаха и той взе, че отговори: „Ще помогна!”

        Митака се предаде.  Ден преди да замине Горинов за Коми, му дадоха на ръка готовите документи и др. Иванов, официално кандидатства за освобождаваната длъжност – Директор на Дом на културата към ГПП Благоево в Коми АССР… След няма и месец вече летеше към един далечен и напълно непознат за него свят….

(Следва част ІV –  ВПРЕГРЪДКАТА НА УДОРА)

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА -ч.ІV

Filed under: повест — Етикети:, , , , , — гравитон @ 12:48 pm

 

Четвърта част –  В ПРЕГРЪДКАТА НА УДОРА

Не бяха минали и два месеца от пристигането му в Коми и една зимна, съботна вечер в края на 1985 година, след цяла седмица репетиции за предстоящия концерт в съседното селище Вендинга, пред служебния вход на дома спряха три  Ка Ве Зе –та. Ще рече три малки рейсчета от ония с които караха сутрин и връщаха вечер от сечищата, горяните. Горяни, тука викаха на горските работници: риначи, вилкаджии, секачи и чокеристи. Тези рейсчета, мисля само за 25 човека, имаха малки прозорчета и изглеждаха недодялани, но за сметка на това се отличаваха от лазките с мощни дизелови двигатели и силно парно. Нощно време ги прибираха в топъл гараж до Ремонтно-механичния цех, а навън стояха на „топъл режим”. Сиреч двигателите им не се гасяха и за миг… Та спряха трите, изпитани в мразовете рейсчета и със смях и закачки, от дома наизлизаха облечени в руски и български народни носий самодейците. Студения, свеж въздух затрепера весело и за броени минути автобусите се изпълниха с песни и закачки.  Като се качиха в първия директора Иванов и ръководителя на танцовия състав Слав Петров, колоната потегли. Песните и смеха се понесоха край Главката и Долен склад, плъзнаха се по замръзналия път, залюляха се по завойте  ту наляво,  ту на дясно, разтърсиха  високите заснежини върхари на безкрайнана замръзнала тайга и в края на краищата, като в улей насочиха гълчавата, към скритото в тишината на дълбокия сняг, местно селище Вендинга.

Когато шумния, весел керван, спря в центъра на селището, то ги посрещна с оцъклено  звездно небе и минус 25 градусов студ.

Поведени от местни хора, самодейците, понесли игрални костюми и инструменти, се шмугнаха с веселостта си в една четирикуполна дървена сграда. И макар по куполите от давна да нямаше кръстове, по всичко личеше, че тук някога месни в хрисияни са  палили свещ с молитва към суровия бог.

Когато самодейците нахлуха в дървената постройка, някой,   за първи път влизаха в църква. Въпреки това с изненада установиха, че отдавна, отдавна тук не е  църква, а истински дом на културата.  От стените и иконостаса, гледаха портретите на Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Максим  Горки, Есенин , Маяковски и др. духовни светила на  Русия и СССР.

Малкото пространство пред иконостаса бе оформено като сцена. Зад нея, през затворения с червена плюшена завеса свод, се влизаше в импровизирана гримьорна.  Това беше мястото в църквите,  дето всеки християнин знае, че не влизат жени, а ревностни попове са подгатвяли своите служби и проповеди. Сега в единия край на това малко помещение, възбудени девойки започнаха да се пребличат без да обръщат внимание на момчетата около тях. От разтварянето на  вратите и завесите, сибирския студ нахлу между дървените стени и защипа разголените им снаги.

Усетила нахлулия студ, стопанката – миловинна, над 60 годишна старица с валенки, късо кожено палто и плетен руски шал, изненадващо чевръсто за годините си, се спусна към голямата зидана печка в средата на помещението. Жената развърза големия си вълнен шал и от бялото и като снега, чистосърдечно лице, погледнаха две загрижени, небесно сини тюркоазeни очи.

–          Детки, подождите!  Сейчас вам будеть тепло.-

каза тя и се засуети край зиданата печка.

Съсредоточеността и отговорността, с която започна да отваря и затваря множеството от жалузи, вратички и клапи, бе толкова магична, че прикова погледите на присъстващите млади хора и предизвика усещането у тях, че жената управлява космически кораб. Само за броени секунди, като от огромна акумулираща елекрическа печка, помещението се изпълни с приятна топлина…

Концерта започна. Приглушената гълчава  неусетно се превърна във  взрив от слово, музика и танци. Емоция от добродушие, приятелство и естетическа наслада препълниха някогашната църква, преминаха през уплътнените  с горски мъх дървени стени, заиграха се над 500 годишното руско селце и разтворили звездния купол на Коми се отправиха към бог.

Присъстващите забравиха разликата от хилядите километри до родните места, мразовития студ, трудните условия за труд. Говореха на някаква смесица от български, руски и комски и се разбираха. Лицата им се смееха, ръцете им пляскаха, телата им подрипваха под игривите звуци  и радостни от срещата, се превърнаха в една нова националност – националността на щастливите хора.

Концерта за отбелязване 500 годишнината на комския селище Вендинга, завърши след полунощ. Тогава настроението се пренесе в домовете на местните хора. Автобусчетата останаха да работят на „топъл режим” в центъра на селото. Всяко семейство от местните заведе в дома си по двама-трима  български гости.   Тази паметна нощ на 1985 година, във Вендинга никой не спа.

Когато отидоха в дома на Елляй Дехтяров, Иванов влезе за пръв път в типичен комски дом. Огромната зидана печка в средата на къщата, разпръскваше  от дървената жарава с години събирана слънчева топлина. Меката чистота на дървения под беше застлана с пътеки и трофейни  животински кожи. Освен проснатата като килим, огромна кожа на лос, госта веднага различи и пухкава кожа на кафява мечка. От стените го гледаха със замислените си очи, препарина глава на озъбен мечок, хитрия поглед на полярна лисица и дългоух заек.  Между двата малки прозореца, авторитетно се простираха разклонените рога на огромен лос. Най-широката стена, зад широко двойно легло висеше огромен, пъстър килим, тип „персийски”, но с местни мотиви. Червена покривка с ресни  застилаше  наобиколената от шест стабилни  стола  маса, а на средата и се усмихваше с лъскавината си старинен руски самовар. Парата от ароматния чай  и топлината от зиданата печка допълваха създадения от завески и пердета уют.

Още докато сваляха дебелите си кожени ушанки и подплатени с кожа, непроницаеми шуби; стопанката  нареди на масата 200 милилитрови стакани,  пълна със сок от черни боровинки  кристална графа  и широка като поднос чиния с разнообразни пирожки. Интериора на масата завърши бутилка „Столичная”… И се започна. Още с първото разливане по чашите се заредиха тост, след тост:  за дружбата, за приятелството, за любовта, за семействата и добротата и т.н. и т.н. И макар, 1985 година   да  беше  първата от „Перестройката” на  Горбачов и неговия сух режим, то на масата се появи втора бутилка водка, после трета.

Разговорът вървеше непринудено и задушевно. Когато стопанина смени първата празна бутилка с пълна, жена му отвори в килера някаква, около 50 литрова дървена каца и извади ухаещо на риба мезе.  Митака  погледна с любопитство и недоверие поднесеното. Такова съдържание беше виждал само, когато бе  кормил риба… Несъмнено това бяха вътрешности на риба престояли в солена саламура. Опита горчиво-соления вкус,  силния запах на рибна мас най-напред го сепна, после погъделичка вкусовите му рецептори  и на третото опитване от алкохолното му замайване не остана и следа… Това бе най-хубавото мезе, което бе опитвал някога…

… Когато призори го настаниха да спи отгоре на зиданата печка,  приятната топлина го обля като тракийско лятно слънце и  тялото и духът му изпитаха истинско блаженство.

Навън белотата се простираше до безкрая. Сибирския студ сковаваше тайгата, луната надничаше през стъклата.  Беше тишина. Само в центъра на селището КВЗ-тата напяваха все така ритмично на „топъл режим” и очакваха да свърши дългата зимна нощ, оказала се само миг за домакини и гости.

Тази нощ, Митака сънува! Сънува  слънчевия Пловдив,Стария град, жена си и детето, сцените с представата си за Мозамбик и южноафриканските плажове. Отпусна се и спа, спа като щастливо дете на природата, подчинило се на превратностите на съдбата. Почувства се у дома!

Блог в WordPress.com.