Mitkoivanov's Weblog

май 1, 2017

ОКОЛО ПЪРВИ МАЙ И ТРУДА НА ПОЛИТИЦИТЕ

Filed under: По света, Uncategorized — Етикети:, , , , , — гравитон @ 10:24 pm

http://kerchevandsons.com/bg/novini/razgaryt-na-seitbata

Mitko Ivanov Гошо Георгиев Не обичам да споря, но от вчера ме гложди съмнението прав ли си, като ми думаш:“Не мешай хляба на хората с политиците! Просто слънце трябва и всичко ще е на ред!“… Е, не заради слънцето, защото то от хилядолетия все си е на небето, огрява си по разните му географски ширини и сезони, но плодородието на земята и труда на хората , се оказва че зависят и от политиците.!? Ей на, политиците ни, през последните 27 години, ни докараха до там, че изсякохме голяма част от горите си и не само да изгаряме дървесината си, но и да я изнасяме в чужбина. От коле се знае, че където има ГОРИ има достатъчно ДЪЖДОВЕ И УМЕРЕНИ ТЕМПЕРАТУРИ… А чувал ли си нещо за ЗАЛЕСИТЕЛНИ ПОЯСИ И СНЕГОЗАДЪРЖАНЕ ? Ми то сега, в Северна България, като завее северняка и извее и малкото навалял сняг в долищата и по сипеите. А народът го е казал: ДЪЛБОК СНЯГ – ДЕБЕЛ КОМАТ!… Та сега, като погледнеш еднообразните, безкрайни блокове (прави, равни и дълги десетки километри) и сам разбираш, че няма кой да спре нито суховея, нито мразовете, над незавитите стръкове… Ами за НАПОИТЕЛНИТЕ НИ СИСТЕМИ, какво ще кажеш??? Къде ги? Бастисахме ли ги? Питай политиците ни! Ни плоча, ни тръба остана по каналите в полето… Няма да те питам къде ни е ЖИВОТНОВЪДСТВОТО? Тук таме, по селата ни има още руини от модерните кравеферми, свинезаводи и овцеферми, дето подхранваха със суровини преработвателната ни, хранително вкусова промишленост. За туй сега ядем ГМО месо, от американски пуйки, австралийски и аржентински агнета и телета, радваме се на бананите и вносните американски, полски и др. ябълки или салати и зеленчуци от Холандия, Великобритания, Турция, Македония, Гърция и къде ли не още вносни стоки… Радваме се на пълните си дебели търбуси и баджаци!.. Спирам! Няма да питам къде са нашите плодове и зеленчуци, няма да питам къде са ни не само консервите и натуралните сокове, къде са ни пресните плодове и зеленчуци, десертните сортове грозде и тн. и т н…. Ще кажа само, че пак днешните ни политици, дето ги избираме, ни доведоха до там, да засяваме все слънчоглед, пшеница и рапица, най-вече за износ, та да върнем някое евро или долар, взети на заем… Чувал ли си нещо за СЕИТБООБРЪЩЕНИЕ?.. Чувал ли си нещо за естественото ОПРАШВАНЕ което извършват пчелите? Да, ама не! .. Колко пчелни семейства изтровихме с поголовното, не добре контролирано изкуствено наторяване, с инсектицидите и пестицидите , насаждани в плодородната ни земя?… И какво, слънцето ли е виновно или политиците ни? Та нали те ни водят, нали те със законите си създават условията за нашия труд и развитие!?… А е ПЪРВИ МАЙ! ПРАЗНИК НА ТРУДА ИЛИ ДЕН НА ПРОТЕСТ!

Advertisements

септември 4, 2016

СЪРДЕЧЕН ПОЗДРАВ

Сърдечен поздрав към участниците в традиционния събор на българите работили и учили в бившия СССР. Добра среща на язовир „Копринка“ на 11 септември 2016 година!

февруари 24, 2016

Трифон Трифонов (1954-2006)

Ralitsa Trifonova

Времето лети, но хубавите спомените са вечни! Споделям този личен клип с Вас за да си спомним за Трифон Трифонов.

www.youtube.com

YOUTUBE.COM

 

Коментари

Mitko Ivanov Ралица, мило дете, моите най-искрени съболезнования! Татко ти е прекрасен човек! Имах щастието да работя с него едва три години, но той беше най-близкия ми Човек! Само някакви си три години, а вече 30 години от тогава и десета след кончината му, Той е в спомените ни, в мислите ни, защото се раздаваше в работата си, в грижовното си отношение към хората и доброжелателността си към тях!..Как ви обичаше само, майка ти, брат ти, теб – неговата малка принцеса! Жалко, че днес майка ти не може, както някога, когато се прибирахме с утрото на Коми земя от Младежката дискотека на Коцето, да ни посрещне с онази кротка усмивка на влюбена жена и да ни предложи за закуска от прекрасната си рибена чорба!.. Благодаря ти за клипчето. Татко ти обичаше Тотьо Кутуньо… и колко приличаше на него!  Песента и тогава и сега, порасло момиче,  е за теб! Поздрави на брат ти и майка ти .. татко ти е с нас!

Тото Кутуньо – Времето си отива (превод)

Toto Cutugno – Il Tempo Se Ne Va (BG sub)

YOUTUBE.COM

август 9, 2015

УНИКАЛЕН АВГУСТ

DSC00116
Ноща е бременна!
Уникален август! Това ще бъде единствен път в нашия живот, когато ние ще преживеем месец, в който има 5 понеделника, 5 съботи и 5 недели! Това явление има място само един път в 823 години. Последния път такъв месец е бил в 1191 година, а следващия път ще бъде чак в 2837-ма. Китайците наричат такъв месец Шепа пари! Така че… ако искате вярвайте, ако искате недейте, но се препоръчва да изпратите това на всички свой приятели и след четири дни (както на нас обещават), ние ще получим приятен паричен сюрприз. Така ни обещава Фэн-шуйGultara, понеделник!

юли 4, 2015

ТЯ Е … Nina Burri

Filed under: По света, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 11:57 pm

Nina Burri – Жена-творец, която управлява живота си!

…не е извънземна, не е само красота, не е само пластика и танц, не е само музика, не е само гъвкавост и талант, не е само ласка и нежност,Тя не е само чар и сексапил, не е само привлекателност и душевно излъчване, даже не е извънземна или съвършена!!Тя е всичко това, заедно!
Тя е Жена – творец!!Всеотдайна и упорита! Възхитителна и опияняваща с изкуството си!!Една чаровна европейка, завладяваща света!
Насладете и се: Nina Burri @ DGST 19.02.11
Нина споделя:! „Никога не позволявайте на никого да ви каже, че не сте достатъчно добър …. Следвайте сърцето си.
Вие сте създател на собствения си успех-история! “
http://www.ninaburri.com/

юни 21, 2015

ДОБЪР ДЕН ХОРА!

Filed under: музика, Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 11:03 am

Неделя е!

Летен дъжд ромоли и се надпреварва с музиката на Ernesto Cortazar.

Стопля душата ми!

Добър ден хора!

Заслушайте се… в себе си!

 

юни 17, 2015

НАМИГВАНЕ – един сборник разкази, който Ви очаква

DSC_0118DSC_0135     Тези  дни, срещу „Руския музей“, както го наричат пордимци,  под родния покрив,  на един от доказаните патриарси на българската литература, драматурга и поет Иван Радоев,се приюти книгата на неговия съгражданин Митко Н. Иванов . В „НАМИГВАНЕ с отхвърленото време“,  автора  – Гравитон Ви разказва с лекота и непринуденост,  с тъга и хумор за обикновените хора на България.  В 44 -те  разказа, прототипите на  тези откъснати от двата преходни периода люде,  оживяват с отминалия си живот и своите надежди.    Те Ви разказват  за собствените си влюбвания и разлюбвания, за своите възходи и падения, за разбраното и не разбраното,   за случващото се около тях и в техните души до днес.

Прочитайки 250-те страници, пред читателя, като на филм се редят случки от годините  през Втората световна война, строителството на социализма и последните 25 години на нашия преход към капитализъм…  Тъжни или комични,  обнадеждени или отчаяни, хитри или изглупяли,  героите в „Намигване с отхвърленото време“ Ви очакват!

Ако сте от Пордим или преминавате от там,  можете да си купите книгата от магазина на първия етаж на „Славейков“ 2 и то само срещу 5 лв. Ако сте от страната,  можете да получите книгата в най-близкия Ви пощенски клон или в най близкия Ви офис  на „Еконт“ – срещу 10 лева, в тях влизат цената на книгата и транспортните разходи.   Ще заплатите с наложен платеж при получаване на книгата.  За да получите книгата „Намигване  с  отхвърленото време“,  е нужно само да я поискате  на   mitko_star@abv.bg  или на лични на профила ми във Facebook  на https://www.facebook.com/mitko.ivanov.1048 . Напишете адреса на офиса в  който желаете да получите книгата с автограф, име, през име и фамилия,   и ги изпратете на един от посочените IT адреси.

Приятно четене, забавление и размисъл приятели. А ако се намери и доброжелател с възможност да спонсорира отпечатването на още екземпляри,  автора Митко Н.Иванов и бъдещите читатели, ще му бъдем безкрайно благодарни!

Поздрави и пожелания за успешно лято!   Ваш – Гравитон!

април 28, 2015

НАМИГВАНЕ

Filed under: внуче, разкази, Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 10:33 pm

DSC_0100Приятели,  излезе от печат сборникът ми разкази “ Намигване с отхвърленото време“! Върху 250 страници, 44 къси разказа за живота в Бългтария от 1944 до 2014 година! Предстои ми представяне на книгата пред съгражданите от Пордим (мнозина от тях са герой в разказите).

Разпространение след 24 май!

Ето кратък откъс из един от разказите:

“ Зимата, като се заредиха едни празници: това Заговезни, Коледа, Нова Година, Васильовден, Ивановден, Йордановден и дебелия сняг свърши. Докато се усети протойерей Матей, заедно с Великден и Цветница, цъфна  пролетта. По Гергьовден,  Господ изсипа над широкото, вълнообразно Пордимско поле, топъл благодатен дъжд. Цапна с жълто, усмихнато  слънце и като подхвана с голямата баданарка: най-напред с майско зелено грундира земята, опъна над нея  небе от синя коприна, тук  там пусна някое пухкаво  облаче и  още недозавил  земята навсякъде, се мушна отдолу. Взе малките четки. Погали с белоцветно вишните, нашари прасковите и кайсиите, посипа ябълките и сливите с белоснежно  и подхвана цветята. Примижа  Господ от удоволствие и зарисува. Топне четка в бялото и нарисува кокиче и момина сълза. Вземе с четката  жълто да нарисува минзухар, ама без да иска сложи и малко червено. Хване нова четка, с нея наситни сини зюмбюли, пък  му идва наум, че до синия зюмбюл трябва да има и розов. Вземе друга четка да нарисува лалета и се обърква. Че то какви ли цветове лалета нямат. Дето са бели, жълти, сини, червени лесно, ама и черни и шарани измислиха хората.  Ей и люляка, свой цвят си има. Люляков. Ами за игликите,  цветовете как да направи? Мисли Господ, мисли,  цапна още няколко пъти с една уж чиста четка, бял шибой да нарисува и се предаде. Взе всички четки, топна ги наведнъж в дъгата и зашари със замах… Шари, шари, красота става,  ама усеща Господ – нещо липсва. Дъх и мирис няма. Живот липсва, тиха  му е картината… И се сеща: ластовичките и щъркелите от юга прибира, пчелите и другите насекоми пуска да свържат цветчетата с жужене, а славеите и другите пойни птици  изпълват с песните си свежия пролетен въздух чак до хоризонта.

Ама то хоризонт без порив и мечти бива ли?… И като вижда  Господ, как протойерей  Матей, замечтан и замислен   гледа  на  юг  към  хоризонта, усмихва се,  оставя на хората да си поемат земните грижи и се възнася,   да си гледа божите…“

Кратък откъс от „Парижка рапсодия“.

януари 5, 2015

ЗА ЩЪРКЕЛИТЕ И ХОРАТА – разказ

Filed under: разкази, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 9:30 pm

320px-Carl_Spitzweg_029      Викаха му Ангел Крайненеца, но колко е ангел вие сами ще отсъдите, щото си е човек от всякъде, а човеците са си живи дяволи. Ей на, ако река да го вземете за ангел, трябва на дълго и на широко да ви разправям, колко хрисим и работлив е, с каква всеотдайност отглежда домашни животни и птици, и как се грижи за посадените цветя и дръвчета в двора си. Пък с колко любов и грижа обсипваше жена си и децата – не е за разправяне? Та той е толкова добродушен човек, че даже на магарето си, като прояви инат, глас не повишава, камо ли да посегне с камшика. Хората го бяха виждали, че като върви по широката поляна пред дома си, мравуняците заобикаля, мравките да не мачка. То, пак хората казваха, че и стария изсъхнал орех в двора си не искал да отсече – било му мило. И имаше за какво. Несъмнено го беше садил някой от прадядовците му, дето някога слезли от Балкана, когато турците били прогонени из селото от руснаците. Посадил го въпросния му прадядо от дряновска семка, дето се вика, и го отгледал насред двора, на поколенията след него плод да дава, сянка да прави, с хлад и свежест да гали през горещите лета челядта; добитъка им в двора да пази от жежките слънчеви лъчи, щото от както свят светува тъй е отреден света, всяка жива твар да се ражда, да расте и живее с едничкия смисъл да продължи рода си и територията си да брани за бъдните поколения. Така е по земята, така е във водата и в небесата. И при хората, е така, и при зверовете, и при растенията, че даже и при рибите и птиците дето се въдят по Земята.
Ама и ореха в двора на Крайненеца и той, нали бил живо нещо, пък за всяко живо същество се знае, че остарява и идва ред да умре, все някога – остарял. Ореховите му черупки изтънели, та да могат по бързо да покълват в земята. После клоните станали по крехки, рехави и чупливи, щото и корените му вече били остарели и загнили. А накрая, една студена зима, поледица стегнала с големия си северен студ вейките му и ореха измръзнал. През пролетта младите му вейки не се раззеленили, а клоните му един след друг почнали да се чупят и да падат, като обстреляни птици, с покосени криле на земята. Върха останал само с централния си стълб, като обърнат триножник от счупени клони. Осиротял големия селски двор, нямало го закачливия детски смях по люлките на най-долните клони. Децата на Крайненеца и те се разпилели, като птиците от клоните на стария орех, пръснали се по градове и държави, и те да изкарат прехраната си, и те деца да отгледат.
Но не щете ли, по миналата пролет, на върха на окастрения от зимата и секирата на Крайненеца орех, горе в самата тройка, двойка млади щъркели почнали да свиват гнездо. Пролетта се случила топла и влажна, слънцето припекло благосклонно и живително.Природата полудяла в екстаз и почнала да облича в разноцветни одежди, де що види. Въздуха се изпълнил с жизнерадост, даже лозовите пръчки по изрязаните лози заплакали с умиление. По ливадите и раззеленените ниви, за щъкали тлъсти змии и гущери, над рекичките и язовирите се понесла денонощната хорова песен на жабите, дето се опитвали напразно да конкурират пойните птички и само плашели разноцветните пеперуди. Понесли клечки и клончета двата щърка и забързали да свият гнездо, щото от край време се знае,че неродено бебе и не снесено яйце няма. Гледал ги нисичкия и слаб Крайненец, гледал ги и им се радвал, и макар, че отгоре изглеждал още по дребен и малък с голямата си мъка, дето живеел сам, душата му се изпълнила с благородство и надежди и той израснал в истински мъж, та поискал да направи чудеса. Не се предал, на пустата самота и нали е казано:”Сиромах човек – жив дявол!”- все намирал с какво да се занимава. „Я, – рекъл си – като я няма вече тежката сянка от измръзналия, сенчест орех, зеленчуковата градина да разширя. Домати и чушки да отгледам, за салата и зимнина да има.” После в старите широки обори коза и прасенце вкарал да отгледа. В курниците декоративни кокошки и гълъби за красота завъдил, че и по няколко пуйки и гъски си купи.
– Те цял ден пасът на свобода по широката поляна пред двора ми и съгласно европейските директиви, са „щастливи домашни птици – разяснил Крайненеца вещо пред наборите си, в кафенето.
– Ей, Крайненец, за какво се бъхтиш, бе братче, нали си сам и ти като нас и си досущ дърво у равно поле, ама ударено от гръмотевица? – ще го закачи някой, а той спокойно с достойнство ще му отговори:
– Казано е наборе: „За лудо работи, за лудо не стой”! А от мен да го знаете -по-добре е да имаш от колкото да нямаш. Друго си е като имам с какво да посрещна децата, кога си дойдат от града и чужбина.
– Абе като гледаме как са се засилили, все на бегом тичат при тебе!
– Да бе, те там за произведеното от тебе чакат – ще се пошегува и друг.                                                                                                              – Не, наборе, те да са при теб, там е истината.За туй човек отглежда деца, да не е сам на стари години.
– При мен са си. Не ми берете грижата. Аз всяка вечер по Скайпа с тях си говоря, и с децата и внуците не само си приказваме, ами се и виждаме. С интернета все едно, че са си у нас…
Тъй им отговорил бай Ангел Крайненеца и уж доволен, че се от думал, тъжен си тръгнал към празната къща. Наближил, значи той дома си, а още от поляната го посрещнало едно: „Къррррррррррррр..!” – като стрелба от картечница се спуснало от щъркеловото гнездо… Влиза значи той в двора и що да види. Щъркелицата легнала в гнездото кротко и към изправения над нея щъркел поглежда свенливо, а пък той хем на един крак застанал, хем малко свитите си криле отпуснал, па я погледне, па с клюн и оправи перушината, гаче я гали, че после като прижуми с очи, глава извие назад и пак: – „Кърррррррррррррррр…” – изстреля с клюна си нов пълнител, та тракането се понася над селото радостно и гордо, като че ли иска да каже, че щъркелицата му златни яйца е снесла.
– Мъти сигурно! – помислил си бай Ангел, щото какво друго да си помисли човек за две млади птици, дето са долетели от далеко в неговия двор, с великото тайнство на живота – любовта да се занимават, гнездо да си направят, та малки да си отгледат.           – „Божа работа!” – рекъл си Крайненеца и на сърцето му станало някак пролетно и пълно, че и в неговия дом млада челяд щяло да има. Засвирил си с уста весело даже и тръгнал из стопанския двор, като че ли двайсет години по-млад станал. Спуснал се към обора на магарето и козата вода да налее, а щърка пак: „Кърррррррррррр…” – с нов откос и на тях се похвали, че деца чака. И така цял след обед, накъдето и да мръдне човека, при когото и да отиде, с каквото и да се захване все това мъжко: – Кърррррррррр..- от щъркела ехтяло в двора. Чак привечер, щъркела млъкнал, щото легнал върху яйцата да ги топли, а щъркелицата подскочила, та с лекота прелитнала до реката, с вода да се напие. Тогава бай Ангел нахранил, животните, нахвърлял двойна дажба зърно на пернатите и прибрал яйцата от полозите. Кокошите и пуйчите яйца не броил толкова, но когато намерил и четири яйца от гъските, нещо в главата му припълзяло, като нечиста мисъл, като муха лайнарка го гъделичнало от вътре, щото те нечистите мисли при човеците идват почти винаги по тъмно, а вън било вече тъмно и спокойно и само жабите квакали подигравателно от към заблатения микроязовир, с очи изцъклени към зачервената от срам луна.
Цяла нощ бръмчало нещото и пъклени проекти кроило в главата му, а на другия ден, като напекло пак следобедното слънце и станало топло, Крайненеца издебнал щъркела и щъркелицата, да политнат към блатото, вода да пийнат, пълзяща твар да хапнат. Рипнал тогава дребния човечец, промъкнал се и досущ маймуна се изкатерил до гнездото. На гърба си в торбата, гъшите яйца носел и ги поставил на мястото на щъркеловите, щото в интернета прочел, че птиците чуждите яйца не различавали, и вместо гъската щели щъркелите да ги измътят. После, без капчица угризение на съвестта, се свлякъл надолу, като крадец от чужда череша, и ни лук ял, ни лук мирисал, седнал самодоволен от стореното, резултат от експеримента да чака…
Щъркелите наистина нищо не разбрали. Продължили, горките, яйцата да мътят, надеждата си за продължаване на рода да топлят…Така се изнизал близо месец. Ама един ден, към края на април в гнездото нещо станало. От яйцата се излюпили четири пухкави пилета. Мъжкия щърк цял ден стърчал замислен в гнездото, гледал ги, гледал с укор обърканата си смачкана половинка и нито литнал да се храни, нито вода да пие. На следващия ден още сутринта, размахал бавно и тежко, близо двуметровите си криле и отлетял. Останала сама, щъркелицата не мърдала от мястото си, стояла като захвърлен парцал, самотна и нещастна… Тогава, чак на втория ден след като отлетял, щъркела се завърнал. Следвало го огромно ято, бавно летящи щъркели. Те за кръжили във високото безоблачното небе над гнездото и ставали все повече и повече. Мъжкия щърк кацнал мълчаливо до щъркелицата си в гнездото и я загледал с укор и болка. Стоял така неподвижен близо час.Щърковете от виещото се ято все така бавно въртели сянката под слънцето. После, по някакъв си техен ред, започнали един след друг да се спускат и да минават, над двойката изправени щъркове в гнездото, поглеждали новоизлюпените пилета и пак се издигали високо към облаците.
Когато се изредили всички да видят новоизлюпените, мъжкия щъркел замахал с криле и полетял в окото на виещия се от щъркели тайфун. Набрал височина та се издигнал над ятото и за кръжил там, горе самотен. Щъркелите от ятото, пак почнали да се спускат един по един, пикирали до самотната майка и децата и, нанасяли им по един удар с клюновете си, а после отново се издигали в ятото. Щом я клъвнала и последната птица от тайфуна, в гнездото кацнал бащата, онзи същия с когото се докосвали нежно и оправял перата и с клюна си; онзи същия дето тракал, като зачервена от стрелба картечница, за да извести на всички, че са си построили дом и в него тя му е снесла златни яйца, за да си отгледат щъркелчета… Нещастната майка лежала полумъртва над необичайните си деца. Със сетни сили опитала да изправи шия за да вдигне глава и да срещне погледа му за последно. Тогава щърка извил шия и с един удар на дългия си червен клюн я ударил по главата – убил я… Горе ятото щъркели все така укорително и зловещо се виели и свистели с криле.. Мъжкия щърк бавно и тежко подхвръкнал от гнездото на убитата си половинка, издигнал се високо-високо, над ятото, над тайфуна от щъркели, над човешката глупост и жестокост, а когато летящото ято се разделило в средата на кръга, щърка внезапно свил крилете си и полетял надолу та тупнал като камък до мъртвото си семейство – самоубил се!
Постепенно ятото щъркели се разотишли. Небето станало празно и пусто, като изпразнената душа на стопанина!

640px-Ciconia_ciconia2

ноември 27, 2014

ЩЕ НИ ПРОСТЯТ ЛИ? – реплика

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 9:41 pm

IMGP4241 Всеки път, когато се движа по хладните, гранитни павета, на култовия пловдивски бул. „Иван Вазов“ и вървя под сенките на огромните, тежки, вмирисани на тютюн, прах и мухъл, тютюневи складовe; аз потръпвам и се замислям… Обзема ме една дълбока печал и болка: за техните строители, за хората работили в тях, за милионите отровени от никотина …За онези хиляди жени и деца, събуждали всеки ден, с тропота на дървените си налъми още не изгрялото, скрито и през деня от дебелите тухлени стени, пребледняло слънце. Представям си ги, как като трудолюбиви мравки – вечер тътрят уморените си нозе към Кючук Париж и Герджика, към Беломорски и Джендема, към Орхан махала и околните села,  за да занесат на пребледнелите си деца храна и… жълтата гостенка.
В такива моменти в съзнанието ми, тютюневия квартал се превръща в огромен октопод. Мощните му ненаситни пипала се провират по застланите от хилядолетията на града, една върху друга улици, и достигнали до бедните, работнически домове, изсмукват и последните капки живот от техните обитатели…
Мислейки си за всичко това, днес повече от всякога, аз не мога да се наслаждавам на някогашното тежко строителство на тютюневия град, на неговата архитектура и орнаментика по фасадите, на замаха на малцината инвеститори и предприемачи, на техните богатства и разкош…
… Предпочитам другия, пълен с жизнерадост и светлина живот. По мила ми е светлината и семплата архитектура на достъпната за всеки работник съкровищница – НБ „Иван Вазов”, на Младежкия дом и Пеещите светлинни фонтани в Борисовата градина, на Партийния дом и огромния, облян в светлина и въздух централен площад, на Градския дом на културата „Борис Христов”, (бивш Профсъюзен дом на културата „Стефан Кираджиев”- водач на пловдивските тютюноработници, повел ги да защитят правата си и към един по светъл и смислен живот. )…
И тук е редно да отбележа: само най-предубедени и зомбирани хора могат да не признаят, че те бяха сбъднали мечтите си! Свидетелство за това са построените от пловдивската работническа класа и Народната Република, просторни и функционални сгради на: Висш селскостопански институт, Висш институт по хранително вкусова промишленост, новия Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”, Текстилния комбинат „Марица”, Завода за пишещи машини, Завода за запаметяващи устройства, Завода за автоелектроника, Завода за дървообработващи машини, Мотокарния завод „Рекорд”, Обувния завод „Петър Ченгелов”, Държавното индустриално предприятие „България”, КЦМ и редица други…все учебни заведения и предприятия, които произвеждаха кадри и продукция за повече от 101 страни в света. Всеки ден от Пловдив потегляха по 28 – 30 влака с промишлена продукция , със селскостопанска продукция: с грозде, дини, плодове и зеленчуци за целия свят… Днес изнасяме децата си!
Затворихме  домовете на културата в заводите, разрушихме и самите заводи, забравихме какво е питателна балансирана храна в работническите столове, какво бяха хилядите почивни станции по морето и планината….
… Сравнявам двата свята на моя живот: блуждая из срутения тютюнев град; разхождам се из просторния, изпълнен с въздух и светлина,  ЖК „Тракия” и все по често си казвам: Два свята – единия е излишен!?.. Изборът ни беше ли правилен!?.. Пропъдените по света поколения,  ще ни простят ли?

Older Posts »

Блог в WordPress.com.