Mitkoivanov's Weblog

януари 7, 2016

ГРЕШНИЦА – кратък разказ

Горещ летен ден. Следобед е. Нажеженото слънце  прежуря над майката земя.  Притиснат  между  горещите лъчи  и сухата  нагорещена пръст, въздуха  не помръдва.  Изплезили езичета, птичките мълчат. Крият се в клоните на  ореха, пърхат с крилца и мижат  унесени и уморени.  

       От изток, по  тясната  макадамова  уличка,  като скимтящо старо куче, приближава скрибуцащо скърцане и раздира  неподвижната  мараня. Една разбрицана,  детска количка се показва с криволичещите си  разсъхнали  колела, като призрак.  В  нея се клатят и протракват, досущ  голи кокали,  вила, градинарска грапа и излъскан от работа сърп. Сечивата са превързани  за ръждясалите тръби и при  всяка  копка ,  правят  напразни опити  да се освободят  от възлите на съдбата  и  разръфания, слънчасал сезал.

     Дребна на ръст старица,  тика  вече ненужна   детска количка.  Двете  са като сраснали. Трудно е да се разбере:  старата жена ли тика количката или количката тегли нея.

    По квадратното и  сбръчкано лице  се стича солена пот. Гологлава е. Главата и прилича на загаснало сиво огнище. Какви ли не житейски огньове са горели в него. Пепелявата и коса  се  спуска над широкото и набраздено чело и опитва да прави сянка на двете‘и топли, като загасващи въглени, добродушни очи. Погледаи  пълзи пред количката, следи неравностите по пътя,  взира се съсредоточено и замислено в хрисимата и душа.

     Това е баба Цанка! Мнозина я знаят,  и то с добро.  Гони деветдесетте. Отдавна е  забравила какво е да  вози  детски смях  в количка, ама  това не и пречи, да прави всичко пряко сили,  да е полезна, да е загрижена за околните. На ъгъла, две жени  разговарят под сянката на  кичестия  орех  и пушат. Едната е комшийката Нела, а другата,  малката снаха на Монковци. И  двете, преди да се омъжат  са израснали  в  махалата на баба Цанка. Познават я  от млада булка, а край нея и цялата и рода.

       –   Здравей бабо Цанке, къде си се запътила? – пита я Маргарита и прави крачка да посрещне бившата си комшийка.

        –   А Маргаритке ти ли си? Здравей! Нелке здрасти!  –     отговаря старицата  и като вдига глава  ги поглежда с усмихнат поглед, паркира натоварената количка до варосания засенчен  тротоар, ама тъй, че да не пречи на движението и се спира да ги види.

         –   Викам, на къде си тръгнала? – повтаря Маргарита и двете по-млади жени пристъпят уважително към старицата, та се здрависат с нея.

          –   Кога си дошла от Пловдив, самичка ли си? Николайчо как е? – пита баба Цанка бившата си комшийка, дето я  знае от малко момиченце.

           –  С Митко сме, пък сина от година време е на работа в Германия.

            –  Ми жена му, детето, те къде са?

             –  Те са си в София. Снахата работи, а внука е вече 11 клас на Испанската гимназия. Порасна и той.

              –  Че кога порасна? Аз, все като момиченце те помня. Ма ти да не си се пенсионирала вече?

               –  Тази пролет се пенсионирах та цяло лято сме тука. Къщата и двора си искат своето, гледаме да не ги изоставяме.

                –  Тъй Маргаритке, тъй,човек, земя и дом не бива да се изоставят!   Земята и тя, като всяко живо същество си иска грижа, но ти се отплаща.  До миналата година, като беше жива свекърва ти,  добре го стопанисваше двора. Всичко си произвеждаше сама, от разсада до чесъна, малините и розовите домати, че и за цветята; от кокичетата и минзухара,   та късната есен до кърпи  кожуха и хризантемите,  намираше сили и време жената!.. А пък аз съм се запътила тука, в двора на дъщерята, че тази година копъра ще ми вземе душицата, избуял е в целия двор, расте като троскот.

                –   Той копъра е полезен бабо Цанке. Аз го бера и като го нарежа на ситно го слагам в найлонови пликчета и във фризера, за зимата, за готвене, за таратор, за салата.

                 –   Ма Марго – намесва се и Нела, – то като имаше дъждове тази година, копъра пощуря,  и аз се чудя какво да го правя.

                  –  Нелке, моя е избуял над метър, като гръсти на бунище е станал. Гледам го, че вече узря. Ще го ожъна със сърпа, ще му събера семето и на пазара. Все някой лев ще изкарам.   Те парите, дяволска работа,  на никого  не  стигат  –  обърна се баба Цанка към Нела и я попита: – Ми твоите дъщери, ма Нелке, в чужбина ли са и те още.

                   –   В Испания са бабо Цанке, и двете с мъжете си са там, а внуците са тука при нас с Коци, че и там  безработица  има.

                    –   Нека, баба, нека да има работа за тях, макар и на далеко. Че и ти колко години изкара там?

                    –   Четиринайсет бабо Цанке, четиринайесет!

                    –   Тъй, тъй, хубаво баба! – заключи старицата и като се накани да тръгва добави – Труди ли се човек, няма страшно. Сполай на Бога, и аз цял живот все се бъхтя, но не се оплаквам, оправям се… Гледам  да  помагам и  на внучките от  големия ми брат, че и те,  с живи майка и баща, са като  без родители. Ей на,  сега  са абитуриентки. Учат се най-добре, па са хубави, хубави, да не е им уроки, ама не мога да им се нарадвам. А и се иска и на тях, да се пооблекат, да се понагиздят,  и те да са като хората.    Затуй не жаля  труда си:  градината със зеленчуци  пълна; кокошки и пуйки отглеждам, та по някое  и друго яйце продавам; зайци съм навъдила,  и месо на трапезата си имаме, че и  козичка за мляко  чувам.   Пак ви казвам, сполай на Бога оправяме се. Не ми тежи.  Ама  голям зор виждам с козлетата. Сума ти беля ми правят. Луда работа . Като рогати дяволи са  игриви,  а пък бели,  бели, досущ ангелчета. Че тичат и скачат  живинките нищо; че брястът де овошка докопат, пак и го прощавам, ама като започнаха  чак на покрива да  се качват, не изтраях.  Дявола ме подкокороса и   един ден,  като ги видях чак на керемидите, избухнах, развиках се  и  как ми даде сърце, сама не зная,   устата ми се отплесна, изтървах се,  та в яда си ги проклех.   А то не  мина и седмица,  едното си счупи крачето. Другото,  както беше  вързано,  рекло да скочи  от дръвника и се обеси. ..  Грях си сложих на душата, баба, грях си сложих!   Та за тях ми е мъчно…   Я аз  да вървя, че виж, ей сега ще  стане  време да храня животинките в двора.

              И без повече канене баба Цанка  продължи към двора на дъщеря си , да се бори с плевелите в градината и живота…

          Останали насаме, двете по-млади жени отново „подпряха”  оградата и като запалиха нови цигари продължиха  да  отдумват отдалечаващата се старица.

               –       Чу ли я ма,  какво рече баба Цанка?   Грешница била? Че тя ако е грешница,     то ние какви трябва да сме?  Вярно и аз обичам животните, но такива угризения на съвестта  не мога да имам. Ядоса ли ме куче, котка, прасе или кокошките, посягам и към метлата и пръчката и шаря наред. А тя за една думи, дето не е и казана от сърце, а ей тъй  без злоба, съжалява и сама грешница се нарича. Светица е баба Цанка, светица е!

 

декември 21, 2015

МОИТЕ 10 ВИЗУАЛНИ КРЪПКИ НА 2015 ГОДИНА

Filed under: Фотография — Tags: , , — гравитон @ 10:22 pm

Да, наистина тук са десетте ми визуални кръпки на отминаващата 2015 година!

https://www.facebook.com/yearinreview?qp_instance_log_data%5Bego_logging_context%5D=AT7O5f4zseqy8-esKRNqpcQLspqUETMG70poXNkoPO96xBy7UdNNvWylaaaLNmUulVpAZjuK1-2luiqBxox9lCZ9kCDzx8kptIqtP7vg1J9mi-kL145PU9o5QNKdxpyLdr5P5-pd8r7MaVKnl0mQxblNQzibOAFIMRiutvFHXhc5bfBzGgyObHLlq1xVaINnAxnb6A5ayBwXsr5Ec7GubLsE8Fe8QJiq0Mc-_Z_zuAXS2_23ty5w-APUY0IhbqLdtpKIUNDnSiKFBy5t

август 9, 2015

УНИКАЛЕН АВГУСТ

DSC00116
Ноща е бременна!
Уникален август! Това ще бъде единствен път в нашия живот, когато ние ще преживеем месец, в който има 5 понеделника, 5 съботи и 5 недели! Това явление има място само един път в 823 години. Последния път такъв месец е бил в 1191 година, а следващия път ще бъде чак в 2837-ма. Китайците наричат такъв месец Шепа пари! Така че… ако искате вярвайте, ако искате недейте, но се препоръчва да изпратите това на всички свой приятели и след четири дни (както на нас обещават), ние ще получим приятен паричен сюрприз. Така ни обещава Фэн-шуйGultara, понеделник!

август 8, 2015

КОПНЕЖ

Filed under: Фотография — Tags: , , , , — гравитон @ 11:34 am

DSC00112

Копнеж за полет!

юли 4, 2015

ТЯ Е … Nina Burri

Filed under: По света, Uncategorized — Tags: , , , , , , — гравитон @ 11:57 pm

Nina Burri – Жена-творец, която управлява живота си!

…не е извънземна, не е само красота, не е само пластика и танц, не е само музика, не е само гъвкавост и талант, не е само ласка и нежност,Тя не е само чар и сексапил, не е само привлекателност и душевно излъчване, даже не е извънземна или съвършена!!Тя е всичко това, заедно!
Тя е Жена – творец!!Всеотдайна и упорита! Възхитителна и опияняваща с изкуството си!!Една чаровна европейка, завладяваща света!
Насладете и се: Nina Burri @ DGST 19.02.11
Нина споделя:! „Никога не позволявайте на никого да ви каже, че не сте достатъчно добър …. Следвайте сърцето си.
Вие сте създател на собствения си успех-история! “
http://www.ninaburri.com/

юни 21, 2015

ДОБЪР ДЕН ХОРА!

Filed under: музика, Uncategorized — Tags: , , , — гравитон @ 11:03 am

Неделя е!

Летен дъжд ромоли и се надпреварва с музиката на Ernesto Cortazar.

Стопля душата ми!

Добър ден хора!

Заслушайте се… в себе си!

 

юни 17, 2015

НАМИГВАНЕ – един сборник разкази, който Ви очаква

DSC_0118DSC_0135     Тези  дни, срещу „Руския музей“, както го наричат пордимци,  под родния покрив,  на един от доказаните патриарси на българската литература, драматурга и поет Иван Радоев,се приюти книгата на неговия съгражданин Митко Н. Иванов . В „НАМИГВАНЕ с отхвърленото време“,  автора  – Гравитон Ви разказва с лекота и непринуденост,  с тъга и хумор за обикновените хора на България.  В 44 -те  разказа, прототипите на  тези откъснати от двата преходни периода люде,  оживяват с отминалия си живот и своите надежди.    Те Ви разказват  за собствените си влюбвания и разлюбвания, за своите възходи и падения, за разбраното и не разбраното,   за случващото се около тях и в техните души до днес.

Прочитайки 250-те страници, пред читателя, като на филм се редят случки от годините  през Втората световна война, строителството на социализма и последните 25 години на нашия преход към капитализъм…  Тъжни или комични,  обнадеждени или отчаяни, хитри или изглупяли,  героите в „Намигване с отхвърленото време“ Ви очакват!

Ако сте от Пордим или преминавате от там,  можете да си купите книгата от магазина на първия етаж на „Славейков“ 2 и то само срещу 5 лв. Ако сте от страната,  можете да получите книгата в най-близкия Ви пощенски клон или в най близкия Ви офис  на „Еконт“ – срещу 10 лева, в тях влизат цената на книгата и транспортните разходи.   Ще заплатите с наложен платеж при получаване на книгата.  За да получите книгата „Намигване  с  отхвърленото време“,  е нужно само да я поискате  на   mitko_star@abv.bg  или на лични на профила ми във Facebook  на https://www.facebook.com/mitko.ivanov.1048 . Напишете адреса на офиса в  който желаете да получите книгата с автограф, име, през име и фамилия,   и ги изпратете на един от посочените IT адреси.

Приятно четене, забавление и размисъл приятели. А ако се намери и доброжелател с възможност да спонсорира отпечатването на още екземпляри,  автора Митко Н.Иванов и бъдещите читатели, ще му бъдем безкрайно благодарни!

Поздрави и пожелания за успешно лято!   Ваш – Гравитон!

юни 1, 2015

ЗАЩО СЪМ БЕСЕН?

DSC_0089 Кълвачът

И аз, като болшинството, лоялни към управляващите, и в частност  към бащицата ББ, се прибрах на село, да гледам картофи. Захванах се  да садя и зеленчуци, да отглеждам домашни животни и птици, сиреч да се самозадоволявам  и да увеличавам финансовите си авоари, та да изплащам милиардите заеми, дето натрупа на гърба ни Правителството на ГЕРБ.

Но думата ми не е за политиката. Просто искам, хрисимо и примирено да споделя с Вас, в каква идилия и благоговеене се озовах,  в какво щастие и наслаждение се потопих. Съдете сами!       Пролетта,  бавно  и неотменно, се промъкна в завещания от дедите ми,  селски двор. Свежия, пролетен въздух затрептя от пърхащите криле  на стотици прелетни птици и омайни чуруликания.  Цветя и треви,  овощни и декоративни дръвчета ме засипаха с уханията на разпуканите си цветове и аз се отдадох на безвъзмездно предоставена ми от  майката природа  аромотерапия .

В двора закипя живот.  Двете сиви гургулици  запрелитаха  с изсъхнали тревички в  човките  и започнаха да си поправят гнездото. Видели от тях ,  семейството ластовички   също понесоха  кал и сламки и след няколко дневна любовна игра, женската легна да мъти. Клоните на завързалите вече круши, ябълки, зарзали и череши  се пренаселиха с прелитащи славейчета, жълтурчета, орехчета и още дузина пеещи дроздове и непознати за мен прелетни птички. Снощи, даже един охранен или бременен таралеж се промъкна и намина да инспектира ставащото в двора, а най-вече зачервените ягоди.

Замаяни от чистия въздух , птичите песни и  физическия труд в борбата  с плевелите , след  всяко  оформяне на зеленчукова  леха, започнахме да посядаме  с жената  и отбили  се  комшии. Насядали около масата,   под  сенчестата  шатра, анализираме ставащото в двора и света!  На сладка раздумка,  бъзов и розов сок ( направени от жена ми),  се наслаждаваме на идилията около нас.

Тази година,  вниманието ни привлече  двойка пъстри кълвачи. Красивите птици  запрелитаха весело от дърво на дърво и обширния двор се огласи от  веселото им,  докторско почукване.   За наша радост и ужас на гъсениците  и червеите,  сврени в  прогнилите дървесни кори и клони,  семейството пъстри кълвачи се оказа много работно и продуктивно.  Нещо повече! Мъжкия се зае усърдно да гради дом.   Избра си  ствола на над 30 годишната  ябълка „Златна превъзходна” и запробива.  Чукне с острия си птичи клюн, майсторски  отлюспи  стърготинка дървесина  и я пусне на земята. После погледне от ляво  и от дясно зад ствола, обърне отревисто  глава назад  и огледа и двора. Неусетно,     до бетонното корито,  на  потъналата в прохладна  сянка чешма,  се натрупа внушителна купчина люспести стърготини. Жената ги измете и изчисти, а птицата упорито натрупа нови.Та така близо две седмици. Но жената не и се сърди, щото вижда,  как по няколко пъти през  деня,  женската птица прилита на вълни из двора и прави проверка на строежа. Влезне в  новостроящия им дом, огледа интериора и като излезе отвън, политне весело из двора,направи една обиколка над  подрастващите домати и малини, кацне  на стария прогнил прът над краставиците и щастлива се остави на мъжкия да я обладае.  Идилия!

Да, ама не , както казваше един дърт и изкуфял  журналист.

По клоните, като американски наблюдатели,  започнаха да се самонастаняват няколко  черни  неканени  косове.  Обикалят из двора , щъкат по тревата  и както си мислех аз,  кълват бръмбари. На два, три пъти ги засякох, че нападат като глутница,  работещия кълвач.  Връхлетят   го, а  той едва смогне да се шмугне  в дупката си и продължи да изкусурява къщата си.

Постепенно  женския кълвач започна по често да влиза в  изкопаната от мъжкия  хралупа и за наша радост, след още 8-12 дена, от вътре започна да се чува най-хубавата песен на живота –  гласчетата на няколко  новоизлюпени  пиленца.    Стоим ние на два метра  от тях, пием си кафето или ракията и ни е хубаво на душите, като гледаме щастливите родители,  да се любят и носят цели скакалци и насекоми,  за храна на малките кълвачета.  Ластовичките в гнездото правеха същото.

Косовете станаха още по нахални.  Не стига, че държаха  в обсада дома  на кълвачите, ами започнаха  да се зобят и с най-зрелите череши.

  • Тези същества са много мръсни твари – вика ми жената и добавя,  – ще видите, че ще прогонят кълвачите.
  • Теб ти се свидят черешите! – поднасям я аз, но си представям какво ще стане есента  с черното грозде по лозите.

А  семейството кълвачи, все така методично и неуморно, прелитат из двора, требят вредителите  и си хранят  малките.  Наблюдаваме ги ние как се редуват  да носят в дупката скакалци,  червейчета  и  какавиди, одобряваме действията им и очаквайки  богата  реколта  се радваме, не по-малко щастливи от  тях… Заживяхме с очакването, да видим малките пъстри кълвачета,  когато излетят от хралупата…

Вчера сутринта, жената  ме събуди ядосана и разтревожена!

  • Ставай – вика ми, да гониш скорците, –  изкрадоха пиленцата на  горките кълвачи!

Ставам  аз сънен,   щото бях стоял през нощта до три часа, надничам  през  отворения прозорец, и виждам насреща  ми , как черния кос, като нагъл, американски миротворец  във Виетнам ,  се измъква от дупката на кълвачите , с  последното им пиленце,  в човката си.

Побеснях! Благородството ми се изпари!Злобата и ненавистта от целия свят се струпа в сърцето ми!  А  като видях тревожно  прелитащите, нещастни и  прогонени, пъстри  трудолюбиви,  никому не пречещи  кълвачи,  обявих война на наглите, мързеливи, крадливи, черни косове, независимо от това че могат да имитират,  „демократично”, над 60 вида пойни птици!

Не ми е за тоновете слъчоглед, който ще изкълват есента,  не ми е за черешите и  гроздето дето  изяждат и разсипват по земята, не ми е и за  присвоения дом, защото такава е природата – кълвачите ще си направят нов дом,  за да отгледат ново поколение. Но всеки път,  когато чуя барабаненето на кълвач по загнилите кори и клони, ще си мисля колко много гадни твари има на тази земя и  никога няма да простя,  за убийството на малките, невинни птичета!

май 9, 2015

Парада на Победата в Москва 2015

Filed under: По света — Tags: , , , — гравитон @ 9:55 pm

 

април 28, 2015

НАМИГВАНЕ

Filed under: внуче, разкази, Uncategorized — Tags: , , , — гравитон @ 10:33 pm

DSC_0100Приятели,  излезе от печат сборникът ми разкази “ Намигване с отхвърленото време“! Върху 250 страници, 44 къси разказа за живота в Бългтария от 1944 до 2014 година! Предстои ми представяне на книгата пред съгражданите от Пордим (мнозина от тях са герой в разказите).

Разпространение след 24 май!

Ето кратък откъс из един от разказите:

“ Зимата, като се заредиха едни празници: това Заговезни, Коледа, Нова Година, Васильовден, Ивановден, Йордановден и дебелия сняг свърши. Докато се усети протойерей Матей, заедно с Великден и Цветница, цъфна  пролетта. По Гергьовден,  Господ изсипа над широкото, вълнообразно Пордимско поле, топъл благодатен дъжд. Цапна с жълто, усмихнато  слънце и като подхвана с голямата баданарка: най-напред с майско зелено грундира земята, опъна над нея  небе от синя коприна, тук  там пусна някое пухкаво  облаче и  още недозавил  земята навсякъде, се мушна отдолу. Взе малките четки. Погали с белоцветно вишните, нашари прасковите и кайсиите, посипа ябълките и сливите с белоснежно  и подхвана цветята. Примижа  Господ от удоволствие и зарисува. Топне четка в бялото и нарисува кокиче и момина сълза. Вземе с четката  жълто да нарисува минзухар, ама без да иска сложи и малко червено. Хване нова четка, с нея наситни сини зюмбюли, пък  му идва наум, че до синия зюмбюл трябва да има и розов. Вземе друга четка да нарисува лалета и се обърква. Че то какви ли цветове лалета нямат. Дето са бели, жълти, сини, червени лесно, ама и черни и шарани измислиха хората.  Ей и люляка, свой цвят си има. Люляков. Ами за игликите,  цветовете как да направи? Мисли Господ, мисли,  цапна още няколко пъти с една уж чиста четка, бял шибой да нарисува и се предаде. Взе всички четки, топна ги наведнъж в дъгата и зашари със замах… Шари, шари, красота става,  ама усеща Господ – нещо липсва. Дъх и мирис няма. Живот липсва, тиха  му е картината… И се сеща: ластовичките и щъркелите от юга прибира, пчелите и другите насекоми пуска да свържат цветчетата с жужене, а славеите и другите пойни птици  изпълват с песните си свежия пролетен въздух чак до хоризонта.

Ама то хоризонт без порив и мечти бива ли?… И като вижда  Господ, как протойерей  Матей, замечтан и замислен   гледа  на  юг  към  хоризонта, усмихва се,  оставя на хората да си поемат земните грижи и се възнася,   да си гледа божите…“

Кратък откъс от „Парижка рапсодия“.

« Newer PostsOlder Posts »

Create a free website or blog at WordPress.com.