Mitkoivanov's Weblog

януари 24, 2013

ДЕ ГО ЧУКАШ, ДЕ СЕ ПУКА?

reject               

Тия дни, дядо Ви Гравитон взе да се мота по двора. Ранната пролет надникна плахо, грейна малко предизборно слънце и човека  запрепича  стари кокали и нови мисли на обществен припек.  Селския високоговорител и телевизията, целодневно го зареждаха  с реакции на герберските  мислоблудства и  той  досущ атомен реактор на непостроена централа се замисли.

Слуша стареца, слуша и не вярва на очите си. Министър след министър се изреждат, като на поточна линия,   разясняват на невярващия български народ,  колко по-добре  живее  днес  под тяхното мъдро управление.  Ама народа нали е от некачествен  мат’рял  не  хваща вяра. Протестира и  гледа под вежди, че даже и вече изперква.

Някои  се силят да се надхитрят един друг, други  опитват да надхитрят общината, монополите и държавата, трети опитват да скрият данъци, такси и доходи  та дано да вържат двата края, щото  днеска  били  нужни  по  562,61 лв. на човек или 2 250 лв. месечно за 4-членно домакинство (2 възрастни + 2 деца), за да се храни и да поддържа разходите си за дома, да се облича, да ползва медицински и образователни услуги, пък  цели над 60% процента от българите ги нямали.  

Ще рече министър Дянков, дето ни го натресоха  от Световната банка,  е на прав път. Както се е засилил  чрез съкращения  да решава  проблемите на оставяните с месеци  без заплати, така и щом  съкрати  или  пресели поне още 30% от българския народ  по света или при св.Петър и ето Ви ги проблемите на страната ни решени.

А сложете и още 22 милиарда икономии, дето щял да  спести,  като се откажем от построяването на Атомната електроцентрала Белене и ето ти го въздигнали сме се в рая.  Ще има пари и за „щастливи”  кокошки, прасета и крави,  ще има  за кучетата. Щото си заслужава да го доизядат този излишен народ, щом се лута да си търси щастието по света, а не запретне  ръкави, па да вземе голямата трънена метла и да си измете двора от набедени, продажни политици, дето служат на други и джоба си…

Тъй си дума дядо Ви Гравитон и разсъждава: Че тя тази работа с  Атомната в Белене май се изясни.

1.Като не я построим, американците ще са доволни. Щем не щем ще и дадем да  ръчнат  и преорат  и за шистовия газ и за шелфовия нефт, дето си мислят, че ще открият и експлоатират у нас и дето руските геолози го проучиха още през 70 и 80-те години на миналия век. Пък недай си боже да го открият,отиде ни плодородната майчица земя, отидени чистото море. Няма съмнение,  ще заприличаме на Ирак и Либия или поне на Кувейт и ОАЕ, като пустинни земи,  щото тръбите ще водят печалбите към джобовете на същите задокеански собственици…

2. Руснаците и те ще са доволни. Като се прекара през  страната ни газопровода „Южен поток”( от който сме щели да си захранваме газови електроцентрали колкото искаме – срещу плащане), то винаги кранчето ни   може  да бъде затворено и ние ще сме си здраво свързани с видима постоянна връзка с Русия.Отиде ни диверсификацията!

3. Комшуларите  и те ще са доволни.  Като си  достроят новите атомни централи и с  Русия, много лесно могат да се възползват от автомагистралите и пътищата  от юг на север през страната ни и да се възползват от евтината работна ръка у  Булгаристан.

4. А най-доволни ще са днешните управляващи. Ще си карат  втория  мандат и ще се греят  на хилядите декари  фотоволтаични, малокалибрени водни  и  топло електро централи, ще гонят вятъра  по върховете на  планините ни или по голф игрищата, морските и планинските курорти,  дето нашего българина ще слугува на чужденците и малцината български богаташи.

И защо българския народ не се радва, пита се дадо  Ви Гравитон, ами  е тръгнал да недоволства, да протестира, да краде, да лъже и да убива. Що не си гледа рахътлъка ами се опитва да обира банки, да напада беззащитни  хора, да се стреля за щяло и нещяло помежду си, че даже и да избива целите си семейства?

Изперкал народ  Ви казвам. Тръгнал с халосни патрони да плаши соколите.

И каква стана?     .резидента  рече,  трябвало  нови пари да се отпуснат за охранителни камери, скенери и нови сигурни автомобили и охрана. От любовта на народа ще ги пазят!?  Личната му кауза ще бранят.

Военния  мистър и той  иска за американски самолети.

Финансовия и вътрешния и те, искат за предизборно увеличение  заплатите на държавните служители  (дето служат на тях, а не на народа). Пък то уж закони  и правила има – заплатите им да се вдигат в зависимост от повишаването на средната за страната заплата?

  И тъй, всички управляващи още пари искат !

  Искат управляващите от онези 562 лв. дето не стигат да живее човек у нас, та сме се закотвили на първо място в ЕС по бедност и послушание.

  Де го чукаш, де се пука?

Реклами

април 6, 2012

И КАКВА СТАНА ТЯ?

   

       Великобритания потвърждава ангажимента на страната за ЯДРЕНАТА ЕНЕРГЯ, „като част от разнообразен енергиен микс” и ВЕЛИКОБРИТАНИЯ и АНГЛИЯ  сключват ядрено споразумение; ФИНЛАНДИЯ  развива БЕЗОПАСНА АТОМНА ЕНЕРГИЯ; ЧЕХИЯ обсъжда с ГЕРМАНИЯ строежа на  НОВИ ЯДРЕНИ РЕАКТОРИ, като  Чехия разширява АЕЦ”Темелин”; РУСИЯ и ТУРЦИЯ си сътрудничат  в използването на АТОМНА ЕНЕРГИЯ ЗА МИРНИ ЦЕЛИ и двете страни заедно ще работят в областта на ядрената и радиационна сигурност, сиреч и Турция ни удари енергетиката,  а нашето „далновидно” правителство,  взе  неадекватно  решение за отказ от АЕЦ „Белене”?

        С една дума,  България се отказа от АЕЦ „Белене” под натиска на  САЩ,а от шистовия газ, под натиска на Русия!  И каква стана тя?.

        Не ни остава нищо друго освен,  чрез няколко снимки да надникнем в Белене. Тук и въздуха мирише на безработица, отчаяние и загубени надежди..

август 11, 2011

НЕНАДЕЙНА СРЕЩА

             Нали сте съгласни, че  живота  често ни поднася  изненади, които най-малко сме очаквали? Така се случи това лято и с мен …

    От завършването на някогашния ССТ”Климент Аркадиевич Темирязев” в гр. Белене, бяха изминали цели 44 години. Може да не Ви се вярва, но през тези  години, кракът ми не бе стъпвал там. Всяка година съучениците се събираха,   канеха редовно и мен. Аз всяка година,  намирах  оправдание  да не отида на срещите.Това, разбира се,  не пречеше  да се срещат и без мен. Срещаха се те… и тъй като се виждаха често, някакси незабелижимо един за друг, неусетно  остаряха… В  моето съзнание и спомени обаче,  те си бяха останали онези 18 годишни,  красиви момчета и момичета с които гласувах за първи път…

      Преди 2 години не издържах. Както вече съм разказвал, след като бяха безкрайно настоятелни, а и този път организираха  традиционната среща в Клисура, за да са по-близо до  Пловдив,  където живея от 1970 година,  нямаше вече накъде  –  отидох на срещата…Няма да  Ви разказвам  и нищо за срещата. Ще Ви кажа само, че стана една весела, луда среща, като онези които си организирахме на млади  години. Болшинството, особенно женската половина, си бяха запазили момичешката лудост и дяволит блясък в очите. Цяла нощ не спряха да пеят, да танцуват и да лудеят.Аз бях разочарован. Трудно превеждах образите на старите баби и дядовци, до спомена за младите усмихнати съученици и съученички…

       

         Ех, как исках  да си останат, поне в моето съзнание,  каквито ги бях запомнил на 18 години…

       Но думата ми сега е за таз годишната среща. Отивам това лято в Белене.  Не бях ходил там от 44 години. За това,  още при първоначалните разговори за уточняване часа и мястото  на срещата, категорично отказах да ме посреща някой и т.н.  Вглъбих се, „скрих се” и се впуснах  да се потопя в атмосферата на крайдунавското градче…  Почти цял ден обикалях някогашните улици.  Водеха ме спомените по някогашните непохватни цулувки и трепети на първата ученическа  любов… Възстановявах миналото с първите победи на баскетболната площадка и футболното поле, с първия досег към литературата и театралната самодейност на читалищната сцена и училището… Вървях си значи  по старите беленски улици и се чудех,  как може толкова малко да се направи за благоустрояването и развитието на селището в което се строеше уж Втора атомна. Само зелените площи и плочници  в центъра имаха промяна. ..

       Наред със  старите, над половин вековни къщи,   кокетни жилищни блокчета, гледаха унило с празните си прозорци и лустро и навяваха тъга на  старите католически и източноправославни храмове…

     

  Късно след обед,  поуморен и натъжен, вървях към центъра и читалището. След час два, в питейното заведение под сцената,  щеше да се състои поредната  среща.   Тогава,  най-ненадейно и за самия мен,  срещнах Марин Денов.

Така си  и знаех. Ще попитате, кой е  Марин  Денов?I  И сте прави!  Малцина от Вас са от Белене, а още по-малко са тези които си спомнят името на  дългогодишния  радиопрограмен ръководител в градчето. Хилядите радопредавания, излъчвани от стайчката  на  първия етаж в градското читалище, отдавна са забравени. Мнозина,  от онези които са ги слушали и са се радвали на топлия кадифен глас на радиопрограмния ръководител, вече го слушат от отвъдното.  За по-младите,  тези „остарели форми”,  вече не са актуални.

             Но Марин  Денов си е останал общесвено ангажиран и търсещ контакт с родолюбивите и обичащите народната песен съграждани.

       Сигурно има и  хора,  били в Коми АССР   1985-1900 година.  Посещавали ежегодните прегледи на художествената самодейност,  мнозина от тях с   умиление си спомнят  сърдечните изпълнения на народния певец от  Благоево,  Марин Денов.

      Ето някои от неговите изпълнения:  „Разлистила се е черешка”„Калине” , „Есен се заесенява” , „Димум”, „Се качило моме на яболче” .

http://vbox7.com/play:a1f806fa

http://vbox7.com/play:83e14e81

май 4, 2009

ГРЕШНИК – разказ за една любов – част първа СЪН

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 1:25 pm

Тази пролетна  нощ, неведомите божи пътища на съня и  Купидон, отведоха Готин Коцкаров   45 години  назад.  Събуди се от собственото си пеене на песента “Зеленоокото момиче”.

              Събуди се,   Ви казвам, пеейки тази песен на популярния в ученическите му години Боян Иванов. Песента му бе любима защото по онова време,  в далечната 65 година ,  бeше влюбен в едно малко зеленооко цвете. Всички в класа, техникума и малкото крайдунавско градче знаеха, че “ходят” вече три години. Знаеше и той, но още не знаеше как. Знаеше и тя . И не само това. Тя вече знаеше и как.   Както разбра по късно,  те момичетата се развиват по бързо от  момчетата и се усещат като жени с години по рано отколкото  момчетата като мъже.

             Но това е друга научна тема и няма нищо общо с този чуден сън, закодиран дълбоко в подсъзнанието му още през онези юношески години.

              И така: сънува  той, преди да се събуди  от собственото си пеене, че  отново  е в онова малко крайдунавско градче, но вече мъж. Някъде е на площада в  магазин за дамски рокли. Пред магазина  автомобил, а край него другите    съучинички си избират тоалети. Всички са там, само нея я няма. Той и избира три рокли и ги носи в колата. Красиви са, широко разкроени в синьо и бяло… На площада фонтан с вода и малко момченце…

         После се вижда в някаква стая, в легло с бели, много бели чаршафи, приятна топлина и Нея. Стаята няма стени. Край тях постоянно минават хора, те се крият, гушкат се и се опитват да правят секс…Целува  я, целува я буйно и страсно, тя отговаря на ласките му…

          Сънят отлита така ненадейно, както идва. Събужда се превъзбуден и треперещ от желание да продължи…  Държи очите си затворени,  но уви,  неистовото желание довежда само до изтегляне от дълбините на изтерзаното му подсъзнание нови спомени за някогашната действителност.

             Ето един от най ярките… Севернякът  вече е  прехвърлил Дунав и обикаля вечерните улици на Белене.   Късната ноемврийска есен  обсипва небето с безбройните си звезди.  Луната   като излъскана тепсия  се хили,  безмилостно осветява улици и дворове и ги подучва да греят издайнически  от небето.   Хората вече са се прибрали по къщите .    Болшинството  беленчани  спят  първи сън.  Къщата на неговото цвете е на главната  и   две електрически лампи се клатят заканително от вятъра така, че   осветяват  безмилостно не само портата, но и дворчето пред бащината и къщата.  Прозорецът на стаята в която спят майка и и баща и от половин час е тъмен.Заспали са за разлика от дъщеря си. Тя уж чете, а цялата е в очакване да  и чукне на светещия прозорец от към  задния двора.  Имат среща. Трети път обикаля квартала с  надежда да се промъкне по някоя сянка при нея. Заради студа е облякъл огромения  кожен кожух на хазайна. Дълъг е до земята, а  рошавата гугла се мята от вятъра над остриганата му ученическа глава. С едната си ръка наддига дългите пешове от нестригани овчи кожи, а в другата стиска огромен букет от едри бели хризантеми. Носи ги  от село –  за нея.

      Най-после му писва да обикаля. Събира кураж,    въоръжава се с безразсъдство  и се впуска да превземе крепоста от  към задната улица. Там е по тъмно. Пресмята  къде трябва да премине и тръгва. Прескача някакъв дувар на непознат двор, после една, две огради от телени мрежи и когато  все пак  успява да се  добера  до стратегически поставената цел, двора зад  къщата на неговото цвете,  всички  кучетата  в  квартала са разлаяни, че и няколко отатък  Дунав.

       Тук вече, изпопотен от притеснение и неосъзнат страх,  започва да мисли. Свива се в големия овчи кожух, сред снопите царевични кочени, в най- отдалечения  ъгъл на двора.   Стиснал букета, бели хризантеми, притихва в грамадния,   нестриган овчи кожу, до сами купата със сено  и зачаква. След цяла вечност, от десетина минути, кучетата и наизкачалите по бели гащи разтревожени стопани се успокояват и прибират. Градчето притихва отново. Чак сега се приближава до заветния прозорец и още не подраскал, като котарак на стъклото, залепилата носле на стъклото изгора му отваря. Поднася и огромния букет и тя е щастлива.

–         Влизай! – подканя го тя и не съблякъл още кожуха,  Готин получава  първата целувка- Гладен ли си? – пита го тя, като че това е най важоното,  но   на масата  наистина  е сложено половин варено пиле и две апетитни парчета  сметанова торта.

–         Не благодяря, не съм гладен- притеснено се опитва да откаже той, но  още не затворил усни,  тя закачливо пъха в гладната ми уста най- сладкото парче бяло месо което е ял някога.

–         И тортата аз съм я правила – похвалва се тя.

        Така си говорият прегърнати, тя е седнала в скута му и  не спира да го храни като малко бебе майка си.

        В коридора зад врата се чува отваряне на друга  врата, после дръжката на бравата изкърцва и навежда надолу.

–          Не си ли легнала още? – пита гласа на майка и.

–         Не съм майко имам малко за четене – ей сега си лягам.

–         Що си заключила?

         –     Нещо се бяха разлаяли кучетата та се уплаших. Сега си лягам. –отговаря спокойно неговото Цвете и затиска  устата му с длани.

–         Хйде гаси и лягай! Баща ти каза да спираш да четеш. Заспивай, стига  си чела на глас, че се чува – дава последни нареждания майка и и се оттегла в покоите  на родителското ложе.

Необяснимо за него,  домакинята му е обзета от  веселост, а  той от   безпокойство  и притеснение. Представя  си, че и баща и може да дойде…

–         Хайде да идем в двора.. Ще те увия и гушна в кожуха – предлага и неочаквано за самия него, тя се съгласява.

      Гасят. Изхвъргат грамадния кожух под прозореца, след него слиза     и той, тя се спуска при него и обвива врата му с нежните си топли ръце. Изправя я на земята, овива я в дебелите овчи  кожи и я понася на ръце навътре в двора… Купата  сено ги омайва с аромата си, луната, звездите и цялата вселена изчезват, вятърът се запилява надругаде,  природата   стихва надвесена над тях,  за да се отдадат на великото тайнство – любовта. Дъхът и го пари, крехкото и тяло го изгаря, ръцете и краката и го овиват,   като  бръшлянови лиани,  кадифената и кожа го докосва нежно, а зеленоокия и поглед се забива дълбоко в сърцето му и то затрептява, като лист в буря. Гали  я, притиска я , целува, по лицето, очите  и шията, и когато поведен от страста и инстинкта я доскосва по бедрата,  тя се разтреперва  в несвяст. Тялото и  притихва в очакване. Само  мускулчетата по нежните и крехки бедра,  започват да потрепервата, като на женско сърне пред самец.  От сочните и малинови устни  излизат  неепознати за него стентания.  В очите и бликват сълзи и тя заплаква…

          Объркан,  уплашен, състрадателен,  загрижен, неопитен и глупав,    Готин завива бедрата и с нощницата, започва да я милва по косите и лицето. Бърше нежно с длани сълзите и и потупвайки я по раменете и говори:

          –         Спокойно пиле, спокойно! Успокой се! Няма да правим нищо. Недей    да плачеш.    Успокой се.

         От думите му или от действията, но постепенно тя се успокоява… и виновно се прибира в къщи…

          След време,  както  се пееше в песента, той замина войник за цели три години и тя се омъжи за друг.  От тогава до днес, често му  се е случва да си спомня, на сън и наяве,  неосъществената  ученическа любов. Сега вече знае, тогава още не беше готов за нея,  но това не го кара, да се чувства по малко виновен  и грешен…

септември 3, 2008

За КАРЕТО НА ФЪРКАЧА – разказ първи СЕРКМЕТО

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 10:20 am

Онова лято татко и майка отидоха на почивка. Ама тя стана като приказката за  бедните и пилето.

         Кога бедните си колят пиле?

         Когато или пилето е болно или човек в семейството е болен!

   Та  и те! След три години немотия и отрепия, успяха, къде със заеми, къде  със собствен труд, да съградят собствен дом. Три големи стаи, веранда, коридор и  дрешник – къщата на мечтите им, цели  94 квадрата. Пък прозорците? За чудо и приказ. Особено на предната югоизточна стая – два на брой, на южната и на източната стени и с размери по 200 на 160 сантиметра. Светло, просторно, да им се не нарадват. Само, че не би. О многото работа и непрекъснатото напрежение, и докато сам ковеше чантии и подовите с дъски,  баща ми се разболя. Пневмония някаква. После в болницата, една сестра му объркала инжекциите и татко се парализира в краката. Ходеше като пате. Докторите казаха 20 дена на процедури в Банкя! И майка  Мара,  на сред лято, заряза работа, къща и деца,  и го заведе. И слава богу,  оправи се милия.

    Само, че за мен това лято бе особено важно.  По ред обективни и субективни причини,  в края на 7 клас, бях оставен на поправителен изпит по френски. Сами се досещате, че това, съгласно законите на  Мърфи, трябваше да стане  два дни преди да се върнат майка и татко. С една дума нямаше кой да ми помогне. И то на село, по френски, смешка! А бях оставен на грижите на батко. Той е  пет години по-голям от мен, а също и по калпазанин от мен. Беше ми послал с авторитета си  в училище. Това, май че, беше една от причините, даскалицата Атанаска  Вълева, черна грозна и лоша жена, според мен тогава, да ме остави на проклетия поправителен изпит, при общ успех много добър 4.65.

 Ама думата ми беше за тези двадесет дни, решителни за подготовката ми.  В къщи стана вертеп. След неуспешното учене  гимназията в гр.Левски – 8 двойки още първия срок,  батко  успя да завърши тригодишно МТУ  (машинно тракторно училище)  чак  в Ковачица, Ломско. Предстоеше ми есента да върви войник и то моряк… Че като се заредиха  в къщи, той, Иван Докиния, Золчо,  На  Тарзан  зет му , все с приятелките си, в  къщи. Те тримата тогава и се изпожениха за тях.  Само батко се измъкна. Аз, обаче,  от заничане през ключалки и  прозорци, от тичане да предавам бележки  и да ги привеждам една по една в къщи, се провалих като франкофон.   Скъса  ме пустата му  Наца. За едната  „кана”  на френски ме остави да повтарям. То и днес не знам как е кана на френски, ама нейси. Голям удар си беше за мен.  Съучениците ми, дето бях с тях от забавачката,  изкласяваха в съседната стая в 8-ми кла с, а аз повтаряча пак в стаята за 7-ми клас. Срам! Срам! И страх!?  Ама не ме биха. Дойдоха си майка и татко и  не помня даже да са ми се карали. Но ми беше мъчно, за мен и за тях най-вече. И хич не ме успокояваше дето дядо им казваше:

     -Е, айде стига! Няма да го правим даскал я!

   С една дума изостанах от наборите значи. Пък болшинството от момчетата си бяха и по тъпички, даже, ама им пишеха по високи  оценки,  щото родителите им баха чиновници нещо или поне магазинери. Туй обстоятелство особено ме амбицира и ангажира  цялата  съзнателност и трезвеност на пубертетското ми мислене.  Като как да наваксам една година и да влезна  в родната казарма, заедно с наборите? Отговорът дойде неочаквано и предопределено през пролетта на следващата година.

      Както често ставаше, чичо Винетко  – зоотехник на ТКЗС-то и леля  Сиферинка – шеф на селската радиоредба, бяха у нас на гости.  Мач ли слушаха по радиото, табла ли играеха или шах, не помня вече. Но помня, че разговаряха за моето професионално ориентиране.

    -В Плевен, къде да го записвам? – споделяше баща ми.- Трябва първо осми клас да завърши.

– Кольо, по добре в някакъв техникум го запиши, та и професия да си   има от средното образование. – разясняваше, чичо Винетко.

– Техникум? В електрото и в механото ги вземат от осми клас. – опонираше татко.

– Що бе? В селско стопанските са от седми.

– Да, ама  той техникума, тук в Пордим е само за момичета!

– Чакай! И в  Белене има  селско стопански техникум, пак от седми клас и е с прием момчета и момичета!   Там  имам учител състудент от зоотехническия. Няма какво да се чудиш, хем  Божин Кръстев ще го държи из късо. Много разбран човек, а ми е и приятел.

– Не е лошо. Хем от седми клас и пак за четири години ще си вземе средното.- съгласи се баща ми.

    Така моето професионално ориентиране беше решено и станах ученик в І-ви курс на Селско стопанския техникум „Климент Аркадиевич Тимерязев” в гр. Белене.  Сега бил техникум по атомна енергетика.  Пък тогава, ме заведе татко и ме записа  „Механизация на селското стопанство – животновъд”. Намери ми даже и квартира. А така! Дойде ми думата значи за квартирата и хазаите.

    Стефан Фъркача, цяло Белене го знаеше. Магазинер!  Държаха с хазайката  железарията на ТПК-то. Авторитетни хора, с две деца. И двете учеха в Плевен. Мишо – момчето, първа, а кака му – Радка, последна година. Така след 18 години с деца в къщи, хазаите оставаха сами. Най вероятно и това беше причина ,  та ни бяха взели на квартира цели  четири мъжкаря. Киро и  Наско в едната стая, а Борката и мене във втората стая на  втория етаж. Хем да не са без деца в къщи, хем да си помогнат за издръжката на собствените деца в окръжния град. 

      В този голям патриархален дом живееха и  баба Радина –  около 70 годишна, висока, стройна старица,  с уж строг характер и нейния съпруг от над 50 години, дядо Михаил. Те бяха родителите на хазаина Стефан. Сега сами разбирате, защо децата бяха кръстени Мишо и Радка. Дядо  Михаил се отличаваше с  нисък ръст, почти закръглено тяло, добродушни, засмяни,  кафяви очи и червен камбест нос. Именно тази  камбеста принадлежност на стареца издаваше и принадлежността му към  редовно употребяващите  алкохол люде. Не можеше да бъде другояче, защото, докато баба  Радина се щураше  с отговорната задача да храни кокошки, прасе, овце и магаре в двора, дядо Михаил , или както всички го знаеха – стария Фъркач, имаше още по главната  семейна задача,  да организира работата на  казанката за  варене на ракия. Последната се намираше в отделна, висока за времето си кирпичена сграда и кореспондираше  към улицата с  широка порта. Толкова  широка, че през нея можеше да влезне цяла каруца за зареждане с джибри на някой от четирите  500 килограмови  медни казани. Почти винаги отвън, на улицата имаше по още една две разпрегнати каруци, чакащи ред. Огъня под  казаните почти не се загасваше . Ферментирал, гроздов  или плодов сок, перманентно бълбукаше в казаните и изпаряващия се още на 76 градуса температура, алкохол във вид на пара, се луташе из медните серпентини на охладителите, докато се  охлади и превърне в тънка струя  божествена  течност, елексир – неповторим по своя аромат и вкус.  Олях се! Стига подробности по описание на  технологиите и  кирпичените  помещения в двора или  още миришещата на ново,  двукатна къща с по четири стаи на етаж. Време е да  Ви разкажа няколко случки от ежедневния ни ученически живот на далечната 1964 година.

       Беше късна есен. В широкия селски двор,  2-3 петела важно се разхождаха и напътстваха десетина стари кокошки  и още два пъти по толкова , млади  ярки.Магарето и овцете в обора още хрупаха обедния  фураж, а прасето спеше следобедния си сън. Едрия  овчарски пес Караман се беше излегнал  до вратата на казанката към двора, лежеше си  на още  топлата пръщина и контролираше положението.

     Стария  Фъркач, по скоро фиркач, пак се беше запил в казанката. Баба Радина се беше  опънала на дивана в кухнята в поредната си след обедна дрямка. Младите хазаи бяха в магазина. Ние четиримата се чувствахме господари.

     Насядали на пейките под отрупаните с гроздове  асми, разговаряхме. Но както се сещате не за уроци.

       -Ей това серкме, малко ли е или голямо? – попита  Киро и посочи, разпънатото да съхне рибарско съоръжение.

-Малко е ! – отговори  Наско.

-Как ще е малко? Вижте радиуса му е над 2 метра. Следователно  диаметъра му е над 4 метра, значи е голямо! – логично и авторитетно обясни  Борката.

-От големите ще е . – потвърдих и аз. – Вижте само колко бройки оловни топчета има по периферията. Колко ли е тежко? Сигурно има  над 5 килограма.

-Хазайна говореше за 12 килограма. – спомни си Наско.

Тогава  Киро стана,  отиде и събра  разпънатото да съхне серкме. После го вдигна с една ръка, „притегли го”  и отсече:

      -Голямо е! –и предложи. –  Обявявам съревнование кой по добре ще метне серкмето!

      След тези думи той се приготви. Върза и намота на лявата си ръка, дългото около 10 метра въже, надипли и мрежата на серкмето, а с дясната  хвана  периферията на серкмето, приведе се и беше готов да го хвърли така, че то падайки да се разпери като чадър над земята.

      -Киро, можеш ли да хванеш кучето? – подкокороса го  Борката.

-Що да го не хвана. Викни го да дойде по на широко.

-Караман,  Караман. – подвикнах на кучето и то послушно тръгна към нас.

    Киро му мина в гръб, издебва го и метна серкмето.  Кучето  излая уплашено и се озова оплетено в мрежата. Заскимтя и колкото повече се опитваше да се освободи, толкова по се оплиташе. Кокошките се разкрякаха, разбягаха и изпокриха чак под дръвника. Двора се изпълни със смях и оживление. „Рибаря” триумфално придърпа с вързаното на лявата му ръка въже серкмето потатрази го до себе си и го освободи. Горкото, със скимтене и подвита опашка, обидено, унизено и сърдито  се оттегли и  скри  зад обърнатата  в другия край  на двора лодка.

     -Киро, колко кокошки можеш да хванеш на един път? – бъзикна го отново Борката.

     -Съберете ги малко по-насам и ще видите! – закани си Киро.

     Отидох до хамбара, нагребах едно  канче зърно и го разхвърлях по средата на двора. Птичето войнство, най-напред, плахо а после все по уверено и настървено се скупчиха и закълваха подканяни от петлите.  Киро се  приготви да мята серкмето. Приближи ги, заметна, серкмето пак  зае формата на чадър  над земята, оловните топчета го дръпнаха надолу и двора се изпълни с кокошо крякане, разхвърча се прах и перушина. В серкмето се оказаха купчина пърхащи с крила и крака хвъркати. След не по малко от минута дунавския северняк  проясни двора. Настъпи мига за преброяването…

   В този момент, събудена от врявата и веселия ни смях, учудена и сърдита,  с ръце на кръста, баба  Радина се изправи на външния праг на кухнята.

  – Какво правите бе обесници? Срама нямате ли? Уроци нямате ли? – занарежда тя.

  – Киро се учи да мята серкмето, бабо Радина. – разясни и  лукаво  Борката

   – Абе вие луди  ли сте бе?  Със серкме кокошки ще ми ловите. Че нали като я цапне по главата оловно топче и до там ще и бъде. Че колко  силица има кокошката бе? – продължи да нарежда баба Радина.- Ай    освобождавайте ги, кокоши мозъци такива!                                                                                                                                                                                                                                                де       Спуснахме се ние, от четири страни с по две ръце хванахме краищата  с топчетата и  разпънахме серкмето. Похлупени кокошки се разхвърчаха  на свобода, но под за вихрения прахоляк останаха неподвижни  три  ярки. Оловните топчета им бяха разписали билета  към тенджерата.

         „Браво! Добра я свършихте”,  няма що! Че и трите са ярки, бе обесници.  Ами нали яйца чакам от тях, бе калпазани.- така нареждаше баба Радина  и  изкара чайника с горещата вода да попари птиците.

         А скубете сега, па довечера не ходете на стола, на пилета сте…

  Наистина хубава вечеря стана! То бяха подигравки от страна на младия хазаин към  Киро  рибаря, то беше смях, смях, закачки  и нито дума на упрек  към нас…

      В  понеделник сутринта, като се прибрахме от селата си, баба  Радина  опресни кокошото си войнство с по една ярка от Пордим, Коиловци, Вълчитрън и Обнова. Не бяхме се наговаряли,  но се опитвахме да изкупим вината си.

   

 

 (ще има продължение)

   

август 1, 2008

СРЕЩНАХМЕ СЕ – продължение на ПОЗВЪНЯВАНЕ от june 18,2008

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 6:27 pm

    За  мнозина Белене е  наслоената  от медиите,  негативна представа за острова, за затвора и чудовищна жестокост на едни хора над други…  За мен са Беленчани! Някогашните и днешни беленски люде,  били те католици, власи, източно православни

Българи, цигани или турци,  живеещи в селището  преди 42 години и днес. Хората и техните потомци с които се запознах като ученик там.    Месните, трудови хора! Последните  две поколения  дето  обработват плодородната  Беленска низина и Острова  -земите на някогашното Държавно земеделско стопанство, отглеждат царевица и коноп, животновъди и рибари, станали химици в Свищов, строители на   апартаменти, детски градини,  и основите на Втора атомна.  Трудовите хора на Белене! Обикновени, трудолюбиви, широкоскроени и спокойни, хора с разтворени длани и сърца. Родителите на моите съученици, съучениците ми от    Селско стопански техникум «Климент Аркадиевич Тимерязев» – випуск 1966 година и техните деца и внуци.      И днес те  се трудят,    вгледани  с надежда в бъдещето на Втора атомна и  България.

    Такива са моите съвупускници. С тях бяхме добри съученици  и   останахме  добри приятели. Разпръснати из страната, Варна, Плевен, Свищов, Пловдив, София  и Клисура; железничари, митничари, медицински работници, комбайнери и трактористи, заварчици, селско стапански работници, административни работници и служители с една невидима духовна връзка затвърждавана  с ежегодни съученически събирания,   цели 42 години. Различни по социално  и семейно положение, по професия и просперитет , остарели но  все така щури, упорити и уверени, че утре ще бъде по добре, че утре ще бъде по хубаво за техните деца и внуци. Моите съученици, доказали през годините, че който може и знае как да работи, може и знае как да се весели! Моите съученици,  с които се срещнах на 26 юли 2008 година в Клисура, след 42 години. Исках да си останат в представите ми както ги помнех,  18 годишни момичета и момчета, млади, красиви и дръзновени и ги намерих  прехвърлили 60-те, помъдрели, уморени, не живяли напразно, все така весели и жизнерадостни!  Сравнете ги:

    Какви бяхме преди 42 години, а   какви сме днес!?

 

 След една бурна нощ, обсипана с безброй далечни спомени, училищния автобус потегли през  Балкана, към новата среща през  2009 година!

юни 18, 2008

ПОЗВЪНЯВАНЕ – или покана за среща

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 1:36 pm

  

    Седя си на терасата, скучая, и се любувам на панорамния изглед към Родопите. Изведнъж телефона, стационарния, звъни  едно междуградско. Кой ли се е пресетил за мен в 1 часа на обед?…

     Вдигам, значи и чувам:

         Алооо! Митко ти ли си?

         Аз съм! – викам.

         Митко  Пордимски ли е? – пита  пак мъжкия глас отсреща.

         Да, аз съм.

         Разбра ли кой ти се обажда?

         Ти ще си кажеш!

         Борко, бе. Съученика ти от Белене. Ама не Борката  Спиров, а другия.- пояснява гласа от среща и продължава: –  Събрали сме се тука в Белене на маса , аз, Златка, Янка – и изброява още 4-5 имена, на съученички от техникума.

         А, живи здрави да сете!

         Още сме на ракийката, пак се  сетихме  за тебе и рекохме да те чуем. Ей тука всички искат да говорят с теб. Говори спокойно не се притеснявай. Ти как си? Какво правиш?

         Добре съм. Младо пенсионерче съм, измъкнах се на 58 – втора категория.

         И аз се пенсионирах втора категория. А бе, – подхваща ме с укор – толкова пъти се събираме целия курс, как пък един път не се излъга да дойдеш? Той Борката  Спиров, на 27 юли, има рожден ден и ни е канил всички в Клисура.  Този път трябва да дойдеш. Тя и  Златка ще ти каже, пък той ще ти се обади…

       Тук е редно да поясня, че с  Борис Спиров,  през далечните 1963-65 години  бяхме съквартиранти. Живеехме у  Фъркача в една стая, а в другата, квартируваше  Киро с едно приятелче, на което не помня вече името.  В училище бяхме известни, като карето на Фъркача. Главната причина за това „карето”,  има всеизвестния факт,  че често закъснявахме за училище и директора ни беше сварвал 2-3 пъти,  като играем карти – деяние, строго осъдително и наказуемо. На всичко отгоре в двора на хазайте се намираше и казанката за варене на ракия. Имаха ни катно собствени деца. Зимата, обикновено, стария  Фъркач ни будеше за училище с чайник, греяна ракия.   Добре, че директора на техникума беше нещо роднина на хазайката  и  все ни се разминаваше.  Та думата ми беше за Борката. Той беше 1 -2  години по голям от нас и изключен от гимназия в Плевен, се озова с нас в класа на другаря Божинов.  Божинов,  беше завършил зоотехника. Имаше много хубав,  гъст и черен мустак, черни като маслини очи, къдрава тъмна коса,  и една лека усмивка, зад която се криеше едновременно,  добродушие и строгост. Обичахме го всички. За съжаление си е отишъл от този свят, много скоро след като завършихме. Светла му памет, добър колектив изгради от нас. За онова време среден  успех на класа,  над 5  беше рядкост.  С Борката играехме в градския отбор по баскетбол и в театрален колектив. С представленията си сме обиколили, в тези години,  всички околни села.. Двамата бяхме и нещо като хумористична двойка към читалището.  Участвахме с написани от мен критични материали за неуредиците в градчето. С една дума, бяхме лични магарета. После живота ни разпиля: мен, през София и Русе в Пловдив, а Борката в Клисура, семеен, с три деца  и  2-3 мандата кметуване. Честно казано през тези над 40 години сме се виждали 2-3 пъти. Първия  , по повод тържества в Клисура. Тогава му помогнах да намери пана за една изложба. А последния път, ми се обади и се срещнахме в Пловдив. Беше пак кандидат кмет  на  Клисура и обмисляше планове за построяване на малка ВЕЦ край селището.  Помня, че  стана хубава среща в ресторанта зад  радио Пловдив…Тогава се срещна с още куп хора от общинската  и областната власт и разискваха и други негови идеи и проекти. С една дума, Борката като някога си остава двигател и душа на компанията.

         Ало, ало, Митак, ето и  Златка иска да говори с тебе. – Златка си беше коренячка Беленчанка, отличничка и комсомолски секретар на курса ни. След  като завършихме, аз бях в ЖП института,  тя известно време се подвизава също в София ,  но после разбрах, че се е върнала в Белене и всяка година организираше срещи със съучениците ни.

         Мите,  здрасти бе! Тази година няма оттърване. Правим срещата в Клисура, близо ти е. Трябва да дойдеш.  Ела бе, ела да се видим, че доста от нас вече си отидоха. Ти с Борката чу ли се?  И той ще ти се обади. Ама наистина, на всяка цена трябва да дойдеш Ний тука сме се събрали в Белене, на маса сме и ни е хубаво.

         Дай, дай на мен телефона да го скастря! – чувам отстрани свеж женски глас.

         Мите, ето Янка иска да те чуе. И да дойдеш, чуваш ли?- допълва та и предава слушалката.

         Ей,  Митак – подхваща  Янка, със сериозен тон и по меко продължава. –  Как можа поне веднъж да не дойдеш бе, човече? Толкова години минаха. Поостаряхме вече, но сме си все същите, луди и юрнати. Пак сме си хубави и готини.   Ей, човече ако не дойдеш и в Клисура, да знаеш ние идваме при тебе. Изсипваме ти се всичките на куп. – заканва се тя и всички се смеят.

         Заповядайте!. И ракия има, и вино има, и широко сърце има. Добре сте ми дошли

         А бе, ние, че ще дойдем, колко му е. Ами я по добре ти ела в Клисура да направим на Борката рождения ден, поканил ни е човека. Да дойдеш, чуваш ли?

         Чувам, чувам, ще дойда? – отговарям аз машинално, а тя поема отново.

         А бе, ти що се не обаждаш, че си в Пловдив? От коя година си там?

         От 1970 се установих тука.

         Знаеш ли колко пъти съм идвала в Пловдив? Брат ми живее в Пловдив, ама де та знам, че си там, като се скатаваш. От тука на татък отърване няма.  Айде, в Клисура ще разказваш! Много поздрави от цялата компания и да се видим  на 27 юли  в Клисура. Дочуване.

         Дочуване  и на здраве на цялата компания…

Приключвам заглушения в шеги и закачки разговор. Става ми едновременно тъпо и виновно, че 40 години не отидох,  поне на една среща на випуска. Любопитство избуява в мислите ми.  Опитвам да си ги представя,  какви са сега?  А те изплуват в съзнанието ми –  все онези 18 – 19 годишни  момчета и момичета , свежи и усмихнати, изправени на прага на живота, преди над 40 години. И ми става тъжно и радостно, че не са ме забравили.

 

  

 

Блог в WordPress.com.