Mitkoivanov's Weblog

март 3, 2016

БЪЛГАРИНО!?

1440013511704Българино, ти който по някаква случайна прищявка на объркано време, си се добрал до управлението над търпеливия български народ, спри се на десния завой! Застани пред стопа до тази светиня!  В нея, преди 138 години, е подготвен Санстефанския Мирен договор! Помисли!.. Тук, в

Къща музей „Великий княз Николай Николаевич“

гр. Пордим се възроди България! От тук Главното командване на Руската армия ръководеше боевете при Плевен и взе решение за зимния преход през Балкана! Тук се обмисляше възкръсването на България!    Запитай се, достоен ли си за пролятата кръв, на своите освободители!

Спри,  огледай се, ослушай се и премини съобразявайки се с преминаващия влак на световните промени!

Днес е 3-ти март – празника на един изстрадал народ. Ден за благодарност и размисъл! Опитай да бъдеш верен и полезен на народа си!

 

Advertisements

февруари 11, 2016

СТРАННАТА АГРЕСИЯ НА РУСИЯ

Filed under: По света — Етикети:, , , , , — гравитон @ 8:44 pm

 

ИЛИ ЗАЩО ПОЛОВИНАТА СВЯТ Е ЗАДЪЛЖЕН НА РУСИЯ!

На страниците на  сайта миртесен.ру  http://vashmnenie.ru/blog/43599511594/Pochemu-pol-mira-obyazanyi-Rossii-po-grob-zhizni?utm_campaign=transit&utm_source=main&utm_medium=page_0&domain=mirtesen.ru&paid=1&pad=1,  http://Nicholas Werner пишет:

Много неочакван пост издаде на своята страница във Facebook  –  Veikko Korhonen   от Финландия.

В резултат от „агресията” на Русия –  половината  Европа и Част от Азия, са получили държавност от ръката на Русия (СССР)!

Дайте да си спомним кой именно:

  • Финландия, в 1802 и 1918 година. До 1802 година никога не е имала собствена държава.
  • Латвия,  в 1802 и 1918 година. До 1802  година не е имала собствена държава.
  • Естония,  в 1918 г. (до 1918 г. никога не е имала собствена държава).
  • Литва, възстановява държавата си  в 1918 г. също благодарение на Русия.
  • Полша, е възстановена с помощта на Русия  два пъти, в 1918 и 1944 г. Разделянето на Полша, между СССР и Германия,  е много кратък период(  месеци).
  • Румъния, се ражда в резултат на руско – турската война и става по волята на Русия 1877-1778 година.
  • Молдавия, като държава се ражда вътре в СССР!
  • България, се възражда,  като държава в резултат на победата на руското оръжие в руско – турската война 1877 – 1778 г. За „благодарност”, държавата България, в двете световни войни участва на страната на анти руските коалиции. Сега България е член на НАТО, и на нейна територия са разположени бази  на САЩ. След 1945 година  на нейна територия няма ни един руски войник.
  • Сърбия, като суверенна държава, се ражда също в тези войни.
  • Азербайджан, като държава се оформя за първи път само в състава на СССР!
  • Армения,  се съхранява физически и се възражда, като държава  само в състава на СССР.
  • Грузия,  се съхранява физически и се възражда, като държава само в състава на СССР.
  • Туркмения, никога не е имала държавност и се оформя само в състава на СССР.
  • Киргизия,   никога не е имала държавност и се оформя като държава само в състава на СССР.
  • Казахстан, никога не е имала държавност и се оформя само в състава на СССР.
  • Монголия, никога не е имала държавност и се оформя само в състава на СССР.
  • Белорусия и Украйна, също  са придобили държавност, като следствие от Великата Октомврийска Революция в състава на СССР, а през 1991 година  и  пълна независимост.

Още може да се почете руско-съветската роля в раждането и развитието на такива страни като Китай, Виетнам, Северна Корея,  Индия,  Гърция (Русия  отблъсква турците обратно през 1821 г.), Алжир, Куба, Израел, Ангола, Мозамбик, и т.н…

Това е такава странна „агресия” от страна на Русия!

 

 

 

 

май 7, 2014

9 МАЙ е и наш !

medalibg[1]

Спомен за баща ми!
ХАРМОНИКАТА – кратък разказ
На полянката пред мелницата – глъч, закачки, караници и подвиквания, зачервени бузи и спортни страсти. Играта е в разгара си. Улисани двайсетина хлапета гонят коженото кълбо. За тях, топката е цялата вселената. Лятното слънце прежуря с последните за деня, жежки лъчи, усмихва се и се снишава за почивка зад Згалевския баир. По паважа, от към гарата, уморени след дългия изнурителен ден , работници от „Билкооп”, МТС-то и държавен резерв се прибират. Все по-често трополят каруци, с насядали по ритлите жени от полето. Някой от работниците се отбиват за „по едно” в „Кръчмата на Калчев”, а други продължават надолу към центъра на Пордим.
– Мита, баща ти! – Подвикнаха две хлапета.
– Иих, тате! – Простена високо слабо момче и недоволно спря да играе. – Още малко, бе татко? Сега дойдох! – опитва се то да хитрува, но като среща непреклонния поглед на баща си забира избелялата си басмена ризка и тръгва.
– Хайде…! – Добродушно и категорично, изрече баща му и подкара колелото надолу. . .
Кара таткото колелото и не се обръща назад. Припка с босите си крачета сина му след железничарската униформа и се двоуми: „Дали да не запраша тихичко назад..?”
Понякога го прави и номера минава. Вечерта му се карат, но до пердах не се стига. Сега обаче не събира смелост.
На около стотина метра пред руския музей, свиренето, колелото, бащата и сина влязоха в двора си. Двамата мъже са сами. Стопанката е още на полето. Баткото е прикачвач, може и през нощта да оре.
Както обикновено, чичо Колю, – железничаря – висок и слаб мъж със спортно телосложение и пъстри усмихнати очи, подпря колелото на кичестия орех и тръгна към двора да храни животните. Забърка ярма на прасето, кокошките и зайците и разхвърля зърно и на гълъбите. После даде трева, от багажника на колелото, на козата и зайците и наля вода за пиене на всички, барабар с кучето. Сина му край него, помага. С това процедурата по вечерното хранене на животните приключи.
– Искаш ли диня? – попита таткото още разгорещения футболист и макар не чул, неподлежащото на съмнение: „Искам!” – добави – Я донеси хармониката!
Втурна се потното дете в къщата. Баща му, разтвори капаците на дълбокия 26 метров кладенец, спусна голямата цинкова кофа с „чекръка” и като раздвижи изкусно опнатия синджир, извади голяма лъскава „мичуринка”. За кратко време наряза динята. Корите от сочните резени, полегнаха в една кофа с капак и зачакаха реда си, да станат храна на животните. По средата, на обградената с пейки и застлана с мушама дървена маса, таткото постави голяма тава с червени и сочни парчета диня. От течащия сладък сок се разнесе аромат на зряла диня. По парчетата заизскриха зрънца нектар и кристализирала захар. Вкусотия!
Междувременно малчугана донесе хармониката.
– Остави я и донеси кастронче с боб и тенджерата! – изрече нова заповед таткото.
Докато малкия донесе купичката зрял фасул и тенджерата, баща му извади от чантата на колелото бучка сирене и хляб. Хапват двамата мъже и требят боб. Залък хляб, парченце сирене и две три късчета сочна и сладка диня. Яде малчугана, та чак ушите му пукат.
Изчистиха боба. Измиха го в две три води и го заляха с вода в тенджерата на котлона .
Отново седнаха под асмата. Малчугана продължи да яде диня, а баща му пое хармониката. Засвири… Валс, македонска, след нея някакъв унгарски чардаш, после руска частушка, реди ги разгърдения мъж, на вълни- на вълни, ту бавни ту по-бързи, а мелодиите прескачат високия кирпичен дувар и се втурват по улицата…
Ненадейно се чува скърцане и от полуотворената пътна порта в градината надникна побелялата глава, на слаб и съсухрен старец. Мехът на хармониката се сви и настъпи тишина.
– Помози бог! – Поздрави, облечения в сини дочени дрехи старец и неуверено пристъпи към тях.
– Дал бог добро! Влез, влез, дядо, заповядай! – Подкани го хармониста и продължи да стои с ръце на замлъкналия инструмент.
Гостенина, дълбоко приведен от тежестта на годините, съвсем чевръсто, за видимото им количество, мина по пътечката между цветята и се изправи до масата!
– Аз, такова , синко, само да послушам! – оправда се госта с молба , а очите му залепнаха, като магнит на желязна печка, по седефените черно-бели копчета на старата, руска хармоника.
– Хубаво, дядо, хубаво. Сядай! – настани го Колю срещу себе си и предложи:
– Вземи си диня. Още е студена, сега я извадих от герана.
Неочаквания гостенин сeдна с поглед втренчен в олющената хармоника.
– Свири, свири, синко, аз само да послушам!
Колю Монков, отново понечи да засвири, но нещо се пречупи в него и притеснен от вторачения в хармоника поглед на госта, спря.
– Ти свириш, дядо?
– Едно време можех…
– Я вземи, опитай!…- и без да чака отговор Колю, свали коланите и подаде хармониката.
Старецът я пое, ръцете му затрепериха. Погали я като майка детето си. Кокалестите му пръсти заопипваха черно-белите копчета. Погледът му, мислите му се зареяха някъде във времето и засвири…
Дворът притихна. Тихо и несигурно мелодията се издигна между ореховите листа, понесе се над дворове и къщи и с неописуема нежност и мъка полетя към небето. Мехът се разпъна все по широко и игриво. Една след друга зазвучаха руски белини и закачливи частушки, мелодии с плавността на пълноводна река и игривите ритми на казачок.
Митака слушаше с полуотворена уста. Гледаше с възхищение изкусния музикант. Във въображението му изникнаха картини от филми с руската степ, една огромна река и безкраен хоризонт…
По пътя изтрополи минаваща каруца. Колелата и внимателно и звънко подскачаха по камъните на макадама, да не смущават хармониста.
Изненадани от разликата в свирнята, минаващите от полето жени се изправяха в каруците. Като плаващи лебеди, главите им, в бели тензухени забрадки, се носеха над оградата и надничаха, да видят изкусния свирец.
Ненадейно, с насълзени очи и молещ поглед, старецът, спря:
– Продай ми я бе синко!? Колкото кажеш давам ти…
– Е, не мога дядо, не мога! Скъп спомен ми е от фронта! – Отби неочакваното предложение Колю Монков и обясни:
– От есента на 1944 ми е. През Македония, Сърбия и Унгария приятел ми е била, по време на войната, та и до днес. Мила ми е. Не ми е за продан. Не! За нищо на света не я продавам. Ти свири, свири!…
Дядото засвири отново. Пръстите му затанцуваха по седефените копчета и го пренесоха в някакъв си негов свят. Лицето му, ту се озаряваше в щастлива усмивка, ту помръкваше в тъга и умиление. Няколко гугутки се скупчиха сред разпръснатите зърна на двора и забравили да кълват, заедно с петела се заслушаха….
След още петнайсетина минути, хармониката и музиканта въздъхнаха и разговорът продължи:
– Аз се учих на фронта. Учител ми беше едно руско войниче при Драва. От него ми е. А ти от къде знаеш да свириш?
– Аз ли? – попита стареца и прегърнал хармониката, като свидна рожба, заразказва: „Мене ме викат Иван, руснака. От Згалево . На шестнайсет отидох в Русия. Съдбата ме захвърли в едно село край Волга. Там срещнах моята Настя…Красавица ми беше. Трима сина ми роди… Насядаме вечер със синовете, аз разпъна хармониката и засвиря. Анастасия запее. Песента се носи по реката, а на душите ни леко, леко…. Само че…
– Ех… – въздъхна тежко стареца. – … Войната, синко!.. Всичко свърши… Най-малкия, Федя. Още при Севастопол загина. Батко му Дима, при Курск, а третия, най-големия – Юри, остави костите си пред Берлин…
Настана бездънна тишина…Стояха, като три антични статуи, стареца, бащата и детето, неми и неподвижни. Една тежка сълза се търколи от изплаканите старчески очи и падна върху мушамата на масата – изплющя, като плесник над жестокия живот…
– Върнах се от фронта синко, ама за какво? Домът ни разрушен! Жена ми и тя в къщата била, когато паднала бомба… Нямаше вече за какво да стоя там… Прибрах се в бащината къща., тука в Згалево… Иван Руснака, ме знаят всички… Продай ми я синко, нищо не ми остана от онзи живот – помоли отново стареца.
Неочаквано и за себе си, бай Колю се премести. Сложи ръка на хармониката и отсече:
– Халал да ти е дядо, вземи я!
Очите на стареца засияха, лицето му светна.
– Колко искаш, кажи, синко?
– Нищо не ти искам. На теб ти е по-нужна. То при мен, кой да свири на нея. Ей го този малкия, китара му бях купил, при учител в читалището ходеше, нищо не става. На батко му тромпет купих, ама и той не се научи да свири. То си е казано:” От всяко дърво свирка не става!” Вземай я и със здраве да свириш на нея.
– Ама даваш ли ми я? – Не вярваше стареца. – Още утре едно шиле ще ти докарам. Само ми я дай.
– Давам ти я човеко, без нищо ти я давам – потвърди Колю железничаря…
Когато денят притвори уморени клепачи, а слънцето полегна зад височините на запад, свирнята на хармониката погали за сбогом портата, мина край руския музей и се запъти, не само да изпълни празния дом и сърцето на осиротелия старец, но и да напомни на хората, за съдбата и мъката, за радостите и тревогите, за времената и безвремията в които живеем .

март 9, 2011

В ПРЕДВЕРИЕТО НА РАЯ – еротичен разказ

        

        Коцкар Мераклийски  не можеше да трае  повече. Най-свидния му орган все по-често започна да прави засечки. Ту се задъхваше със забързана пулсация, ту се укротяваше и заспиваше та чак му притъмняваше. Дъхът му се събираше в гърдите и придружен от тежест и болка се опитваше да политне. За това от  години, Мераклийски се канеше да го наприви. Най-после  се реши. Събра смелост,  проучи какво трябва да извърши, какви действия и подготовка бяха нужни от негова страна и в една студена февруарска утрин, пропътува от  Пловдив до  София с влак. После слезе от автобус 120 сред лъскави сгради и  офиси. Още от самата  спирка видя  търсения надпис и се запъти на там. Премина през няколкото  двора с бариери на паркинги и междублокови улички.  Паркираните  лъскави возила му се подсмихваха съучастнически. Когато се изправи пред главния  вход на заведението, автоматичната стъклена врата „му направи реверанс” и широко отвори двете си изчистени  до огледален блясък крила. Измръзнали от утринния мраз лъснатите му обувки, го понесоха плахо и неуверено по дебелия мек килим и той се озова в не чак толкова голямо фоае. Беше уютно. Зад четирите постоянно светкащи с указателните си табели асансьора, Мераклийски видя не много широк коридор. След още десетина метра, в дъното, неговия проницателен поглед потъна в приятната атмосфера на луксозно кафене. Тиха дискретна музика и приглушена светлина го подмамиха към модерни стъклено-метални масички и столове. Той не се подаде дори, като видя двете изключително красиви барманки  и спокойните доволни физиономии на клиентите. Беше дошъл по друга работа и още не знаеше къде да отиде. Огледа се. Сред мека светлина и зеленината на разпръснати  зелени фикуси, нашия герой видя семпли надписи „Информация” и „Рецепция”. Забелязала неувереността му,  едната от двете прави,  около 30 годишни, симпатични служителки се запъти към него.

–                 Заповядайте Господине! С  какво можем да Ви бъдем полезни?

–                 Извинявайте, но идвам за първи път. Имам уредена среща и  не знам къде да намеря нужното отделение.

       Лъхаща на чистота и деловитост служителката,  погледна листа в ръката му и с присъщата и сдържана усмивка го насочи:

–                 Ето там, в дъното на централното фоае, в ляво, на 10 метра е рецепцията на отделението което търсите. Обърнете се към двете момичета и те ще ви дадат нужната информация. Приятен ден! – пожела му тя и го придружи още няколко крачки.

      Като измина  посочения от информаторката път, Мераклийски се озова в ново, 10х10 м фоае. През големите  алуминиеви прозорци нахлуваше обилна светлина. Погалени от нея, боядисаните в съчетание бледо синьо-сиво и млечно-жълто стени, столове и врати,  внушаваха спокойствие, чистота и деловитост.   Пода блестеше като огледало. Само растящите в центъра вечно зелени растения опитваха да хвърлят сенки и още свежест.

      В дясно и пред прозорците се кипреха два кокетни офиса. Както информацията и рецепцията в голямото фоае и те имаха подходящи по цвят  и размер компютри.  Хармонията се допълваше от три чаровни девойки. Белите им като сняг блузки контрастираха с тъмносините поли и сака и допълваха свежия цвят на младата и плът.

      По столовете край вратите наоколо и в карето по средата стояха видимо различни по народност  мъже и жени. Чуваше се българска, румънска, английска, македонска, гръцка и каква ли още не реч. Сред присъстващите изпъкваха  двойка индийци и трима араби. До дях млада влюбена двойка си говореше на френски.

      Щом се изправи зад двете, разговарящи със служителката жени от първия офис,  към Мераклийски дискретно, се приближи още по симпатична, трета служителка.

–                 Господине заповядайте! Елате! Ето седнете.  Сега ще ви обслужа. – Покани го тя непринудено и като го доведе до бюрото си пред прозорците,  го настани да седне. – За приемане сте, нали? – попита тя и пое от него подадения документ.

–                 Да ! – отговори и той и погледа му попадна най-напред на чевръсто галещите  по клавиатурата на компютъра изящни пръсти, после на свободно падащата тъмна коса, а когато срещна и топлите и кадифяни очи, беше готов на всичко.

–                 Бихте ли ми показали личната си карта?.. Ето сега ще оформим документите Ви…

       В този момен се приближи среден на ръст и години господин и прекъсна заниманието и на английски.

       –     Простете, само секунда! – извини се тя на Мераклийски и на перфектен английски, без да сервилничи, акуратно и делово упъти чужденеца.

       „Натрапника” се оттегли доволен от упътванията и двамата останаха пак „сами”. След минута  беше готова.

–                 Ето, заповядайте! – подаде му тя папка с документи  и продължи с усмивка. –  Седнете пред трети номер и изчакайте.   Ще  Ви извикат.Приятен ден!

–                 Благодаря Ви! Спорен ден! –  отговори и той и се настани пред посочената врата.

      Наоколо цареше уживление. Беше тихо и спокойно. Хората разговаряха приглушено. Вратите на стаите се отваряха ритмично и облечни в бледо-синьо и бяло  жени извикваха поредния чакащ. Дойде и неговия ред. Младо, около 20 годишно миньонче с права руса коса и бистри сини очи го извика по име и го въведе.

–                 Заповядайте. Дайте документите.   Съблечете се до кръста и седнете на леглото.

      Докато Мераклийски се събличаше и окачаше дрехите си на настолната метално-сива закачалка,  девойката разтвори папката и започна да вкарва някакви данни в компютъра на бюрото. От вътрешноста на стаята,  водейки по лъснатия под апарат за кръвно налягане,  се присъедини още една красавица.

–                 Нека ви измерим кръвното, –  и като грижовна майка постави нежно апарата на лявата му ръка.- Добре е! – информативно каза тя и продиктува данните на миньончето.

–                 Имате ли някакви алергии към храни и лекарства? Някакви заболявания? Пушете ли? Пиете ли? Други вредни навици? Вземате ли наркотици? Коя кръвна група сте?– продължи да пита тя.

      В същото време миньончето чатеше и отразяваше отрицателните му отговори в компютъра.

      –      Висок 184 см и тежи 94 кг – записа след  отговора му миньончето

       –  Ето тук имам карта със кръвната група – каза Мираклийски и докато красавицата с апарата неусетно, както и бе дошла, изчезваше  навътре в прехода към съседната стая, той стана и извади от портмонето си, останала му от младежки години, карта-листче с кръвната  група.

–                 Здравейте! – поздрави появила се от джоба  на стаята около 30 годишна добродушна дама…Съблечете се до кръста и легнете на кушетката! – нареди авторитетно тя, хвърли поглед на документите и като придърпа от вътрешността някакъв апарат с монитор и накрайник, като микрофон, приближи.  – Легнете  на лявата си страна, като за сън.  Поставете лявата си ръка под главата, а дясната ще поставим тук отгоре. –  обясни тя и като хвана с топлите си пръсти китката му  я постави върху десния му хълбок.

–                 Тази поза не съм я правил до сега! – помисли Мераклийски, а тя постави до него бяла, мека хартия за бърсане и го намаза с непознат гел.

–                 Я сега,  да го разгледаме по подробно – каза спокойно дамата и като седна от външната страна на леглото,  надвесила се над него,  започна да го опипва с „микрофона” .

              Светът  се изпари. Той усещаше само топлината на допряното и  тяло, нейното ухание и грижовна нежност,  с която надничаше в душата му. За миг погледна към прекрасното и лице и видя всеотдайността, с която  се взираше в монитора, преди всяко изщракване на апарата за снимка…

            … Когато свърши заниманието си, тя стана и обясни на токущо влязлото ново девойче:

–                 Ето,  свърши си работата с останалите документи. – после се обърна към него и продължи.- Госпожицата ще  Ви заведе за проба на кръвта и ще Ви обясни какво трябва да правите по-нататък. Довиждане! – завърши дамата и дискретно излезе.

–                 Господине прочетете тези документи и ако  сте съгласен ги подпишете.

      Мераклийски с усилие свали поглед от симпатичната госпожица, погледна по диагонала на документите и макар да срещна думи като „ кръвна проба”, „летален изход” и съгласие за теглене от сметката му, подписа с готовност.

–                 Облечете се и елате с мен за проба на кръвта.

Ето  Ви тази електронна карта – каза тя и му подаде елегантна зелено-бяла електронна карта с баркод, адреса и телефоните на „заведението” и неговите имена.

       На картата със ситен шрифт  пишеше:”Носете картата при посещение при нас.Това улеснява Вашето обслужване. Преиздаването на тази карта се заплаща.”

–                 Благодаря Ви! – отговори  Мераклийски поемайки картата, а докато се обличаше госпожицата подреди всички листове и го поведе.

       –    Елате с мен. Сега ще ви заведа за изследване. После ще се качите на шестия етаж, с който и да е асансьор (електронната  Ви карта важи и за  асансьорите). Документите  Ви ще бъдат там и ще  Ви очакват.

       Като му обясняваше всичко това, дружелюбната  водачка го преведе през централното фоае, двамата влязоха в първата врата на големия десен коридор.

–                 Господина е за кръвна проба – представи го тя на двете най-близки лаборантки, подаде папката с документите му и като допълни към него, – Качете се след това направо в отделението, резултатите Ви ще бъдат там.-  каза – Довиждане! – и излезе.

       От самото вземане на кръв, Мераклийски запомни, само мекия наставнически тон на лаборантката, грижата и за неговата вена и ефирното ухание на оригинален парфюм Lancom…

       На етажа наистина го очакваха. Посрещнаха го приветливо и само след няма и минута, нова придружителка го настани в стая 616. Показа му още преди да влезнат външния, просторен санитарен възел, личното гардеробче и шкафчето,  осветленията, телевизора с 30-тина кабелни програми,  приятната умивалня с фотореле и не на последно място възможностите на леглото. Изтегна се Мераклийски, направо на бледосининята, колосана завивка по ефектно карирано долнище на пижамата и бяла памучна тениска,  досущ охранен котак на руска печка и зачака.

      Най-напред в стаята влезе 20-25 годишно, тъмнокосо създание от женски пол. Погледа и  толкова спокоен и дружелюбен, го предразположи така, че  щом  го заговори приятелски и непринудено, забрави всяко притеснение и мисли по онова което му предстоеше.

       –   Здравейте! – усмихна се девойчето.-   Как е настроението?

       –   Като пищов съм! Чувствам се прекрасно.

       –  Така и трябва да бъде. Продължавате да не се храните и да не пиете нищо. Дайте сега лявата си ръка да Ви подготвим. Ще усетите само едно малко убождане от вътрешната страна над китката. От тук ще ви вливаме „коктейлчетата”.   Ето така. Готово – каза девойчето и като стана леко от стола до леглото му, се изнесе заедно с вещите на подноса навън.

        Мераклийски още разглеждаше цветовете на поставения му, така наречен абокат, когато пак така леко и непринудено влезе друга „снежинка”. И тя придърпа леката, бледо-жълта завеса около леглото, остави подноса си на шкафчето и седна на стола до него. Спуснатата завеса приглуши светлината и като  отдели  стаята от леглото, създаде интимност и уют за еротичните му мисли.

–                 Подайте ми  дясната си ръка! Трябва да е избръсната  десетина сантиметра над китката,  а след това ще Ви избръсна  и в областта на двете ингвинални гънки (слабините) – поясни тя.

–                 Не знаех, че трябва да се избръсна и над китката. – заоправдава се той, без до сваля поглед от лицето ѝ.-   Иначе  вчера  май се подготвих за „порноактьор”?

      Девойката се усмихна приветливо и като продължи усърдно да бръсне ръката му, непринудено каза – Нека свършим тук, ще проверим и „там” какво сте направили!

–                 Надявам се,  да съм свършил работа,   с часове се щавих и  стъргах в банята?

      –      Свършвам вече. – отговори все така непринудено и дружелюбно девойчето и като завърши с бръсненето над китката, остави самобръсначката на подноса .    –  Хайде сега свалете долнището до коленете!

      Мераклийски, като че ли това и чакаше. Без никакъв свян, както беше легнал по гръб,се надигна в кръста и  без да бърза ( уж заради абоката), свали леката памучна материя на тъмносино-червеното си квадратно долнище до коленете. Несилния ластик и язящната връзка за декоративен колан, раздвижиха достойнството на Мераклийски надолу и като  подминаха го освободиха. Залюля се „Той” и макар спокойно,    подскочи по гладката бяла кожа на дългото мъжко бедро, па се спря авторитетно на 1 часа, с цялата си прелест и потенциал.

–                 Добре сте се подготвил! – закачливо се усмихна девойчето и все още попивайки с галещ  поглед меката, като кадифе „картинка”,  го погледна съучастнически. – Добре е!  Готов си.

     Мераклийски придърпа с неухота  долнището си. После, придобил мисионерски вид, с благодарност и  разочарование,  изпрати с поглед излизащата сродна душа и зачака…

      Времето потече бавно и отегчително. Не го разведряваха нито двата работещи на различни програми телевизори, нито влизащите с храна при другите трима. Не посегна и към донесеното от него томче с разкази на Чехов. По едно време му дойде наум да извади записващото си устройство Sony и да послуша музика. Тогава влезе жена му. Беше дошла с по-късен влак, макар че и беше казал да не идва. Вече се  беше настанила и за през ноща в хотела към заведението, като придружител. Поприказваха за пътуването, за сина и внука и за разговорите и със специалистите. Такава си беше. Преди да се оженят я следваше той. От както се ожениха, преди 40 години, започна да го „преследва” тя. Силен, доминиращ  характер, не го оставяше дори и в съня му. Така и сега, когато искаше да остане сам, да надникне вътре в сърцето си, тя пак бе до него –  обичаше го…

       Привечер, когато от обслужващия персонал минаха да мерят кръвното и да оставят по шкафчетата  поредната доза хапчета, половинката му го целуна и се оттегли в своята стая на хотелската част на заведението… Кръвното му показваше 180 на 120. Това не беше добре. Явно имаше нужда от допълнителни грижи. Получи ги.

    Облекчението му обаче беше пълно едва, когато вратата се отвори и в очертанията и с ведро настроение и стройна фигура, се изправи, като ангел-спасител дългокоса снежинка и каза:

–                  В четвърто легло, как сте? Хайде, елате с мен! Ваш ред е!

–                  Добре съм. Само бях вдигнал малко кръвното. – отговори Мераклийски и с готовност тръгна с девойчето.

–                 Това е от притеснение. Наложи се да почакате, но имаше по напористи случай. Изпихте ли си хапчетата които  Ви дадоха?

–                 Изпих ги.

–                 Значи сега всичко е в ред. Как се казвахте?

      Мераклийски и отговори машинално. В главата му нахлуха безброй мисли и разсъждение. Беше му приятно. Вървеше  до това мило създание, то поддържаше непринудения  им разговор и го водеше към неговата вътрешна същност.  Минаха по осветен дълъг коридор, завиха през оформен, като зелена градина с елегантни столове и широк плазмен телевизор  кът и влезнаха в безшумен асансьор. Когато девойката го въведе в предверито на помещението за „сеанса”, той вече не знаеше къде се намира.

–                 Хайде момичета, почивката свърши. Има ли някой тук. – провикна се бодро девойката и от вътрешното помещение се усети раздвижване.

–                 Готови сме! – отговори и уверен женски глас и от вътре излезе висока около 175, елегантна, късо подстригана синеока дама. –  Я да видим кого ни водиш?

–                 Ето го! Господина е  Ваш! Предавам Ви го. –отговори водачката му и допълни към него. – От тук на татък те имат грижата за  Вас. В сигурни ръце сте.  Довиждане ! – и си тръгна обратно.

–                 Заповядайте господине.  Тук е женско царство.

          Съблечете се гол. Оставете си дрехите  и елате вътре. Не се притеснявайте само четири сме. – поясни през смях госпожицата.

          Запазил самообладание Мераклийски съблече с готовност бялата тениска, събу и долнището  и се изправи по чехли. Приглушената неонова светлина се отрази  в обескосменото му, все още мускулесто тяло на бивш лекоатлет и баскетболист  и подчерта стройната му фигура.

–                 С чехлите си ли да влезна? – попита без притеснение Мераклиски.

–                 С чехлите! – отговори второто от девойчетата и като се изправи пред него му подаде синьо-зелено парче плат –   Увийте го като кърпа за баня и елате с мен.

      Мераклийски я последва. Озова се в широко и високо помещение с множество мигащи разноцветни лампи, апаратура и видеоекрани. Приличаше му на бара в бургаския хотел „България”  от който имаше приятни спомени за  младежките си години.

–                 Елате, няма от какво да се притеснявате. – присъедини се усмихната чернокоска и го поведе към средата на помещението.- Малко сме много, нали! – присъедини се към постоянните шеги и тя.

–                 От какво да се плаша, от неща дето най ги обичам! – отговори на шегите Мераклийски  и допълни по тихо – Само, че като бях по млад. Сега вече е времето на  сина  ми.

       –    Женен ли е – наостри слух и четвъртото момиче?

–     Готин е, с положение и живее в  София. – избягна отговора,Мераклийски и спря до издигнато в средата на помещението високо легло.

–                 Сега седнете първо. Ще оставете  чехлите на  пода и леко легнете по гръб. Внимавайте да не си ударите главата. – посочи му първата дама и постави ръката си между главата му и  висящото над него,  огромно око на непознато  съоръжение. Ръката и предпазваше главата му, но не и развихрените еротични мисли.   Усещаше всяко докосване до тялото си, независимо дали беше по ръцете или от специалните завивки, с които момичетата нежно го повиваха.

–                 Значи е женен, – отговори си сама,  задалата  въпроса – жалко.

–                 Всички мъже са женени! – въздъхна, къде на шега, къде на истина  третата.

–                 Като е женен, да не е минал трамвай през него? – философски заключи синеоката и продължи да дава нареждания на другите три, който и без това си знаеха задълженията.

       Личеше, че са добре сработен екип.  Между шеговитите подмятания се чуваха отревисти команди, а когато синеоката, явно тяхна шефка  каза:

–                 Ето, идва ти и още едно момче на помощ! –

Двете ръце на  Мераклиски бяха захванати за леглото и не мърдаха.

      –     Здравейте!   Готови ли сме? – присъедини се свеж мъжки глас и  притежателят му,  около 40 годишен мъж застана на отстъпеното от синеоката място, до дясната  ръка на лежащия.

      С идването на „помощника” една метална ръка стисна крепко бръсната част над дясната китка на Мераклийски.

     –    Браво! Я каква хубава пулсация! – изкоментира  той.- Ще усетите само едно леко боцване.

       Чу се шум на задвижени механични части, засветкаха още лампи и големия екран над него се просветли. „Голямото око”  се задвижи  застана между очите  и големия висящ екран от ляво на Мераклийски.    Ръководството на целия „сеанс” пое мъжа.

–                 Хайде сега да  Ви почерпим с едно „коктейлче” – каза мъжа, а девойчето до лявата ръка на лежащия, извърши  почти незабелижимо някакви действия  около абоката на лявата му ръка. Кръвта  му се раздвижи още повече.

–                 Сега ще усетите  леко затопляне.   Спокойно!

 Мъжа и жените си говореха, чуваха се отревисти команди, извършваха се маниполации, говореха му и  Мераклиски  отговаряше.

–                 Дайте тук от дясно най-напред. Искам да видя как влиза…Увеличете  малко… Браво. Много добре… ето влизаме… Бас ловя, че няма да има нужда от никаква интервенция. Ето… чудесно. Браво, много хубаво… Точно така.   Хайде  сега на втора позиция. Така… Влизаме и тука .     О, тя работата ни е вече свършена. …. Преместете на трета….. така …. добре …. Още малко и свършваме…  Прекрасно… няма никакви изменения… За всеки случай нека минем и на 4 та и 5 та. Всичко е перфектно…  Готови сме…

–                   Свършвамеее!..    Намали … малко в повече си му поставила … Личи си, че човека е образован  и по чувствителен.

–                   Горещо ли Ви е . Потите ли се?  Приключваме… Добре ли сте?

      Мераклийски усети по челото си избилите капки пот и сподели:

–                 Добре съм.   Само малко челото ми се опитва да се поти.

–                 Втората девойка от ляво се премести от дясната страна на Мраклийски и напръска челото му с вода, напомняйки му за самодивите и  Хаджи Димитър.

             Просветна му… Усети свежест в гърдите  си. Мъжът прибираше инструментите си… Девойката от ляво започна да освобождава абоката…Без да иска, нежна ръка или нещо поставено върху Мраклийски, чукна достойнството му и конвулсията от реакцията предизвика в чувствителната му душа нови еротични мисли.

      Сеанса беше приключил. Нямаше място за безпокойство. Трите девойки му помогнаха да се прехвърли на подвижно легло, завиха го грижовно да не изстине и разговаряйки с него и между себе си  го подкараха  по коридорите към  „неговата” стая.

–                 Какво сте работил? – запита го синеоката в издигащия се асансьор.

–                 Какво ли не! – отговори осиферения  Мераклийски. –   Половината ми трудов стаж мина в областа на културата. Бил съм директор на дом на културата и Коми АССР.

–                 Че то това работа ли е?

–                 А другата половина от трудовия си стаж съм бил железничар, работил съм какво ли не.

–                 Е това е работа. И баща ми е железничар. Питате ли го как се чувства с майка ми и с две дъщери…

     Непринудения приятелски разговор се носеше по дългия коридор. Трите девойки тикаха леглото му напред, едната носеш банка с някаква  течност и вливаше свежест във вените му. Само до преди часове непознати, сега  Мераклийски ги чувстваше безкрайно близки. От подсъзнанието му изплува предверито на операционната и онзи умен, решителен, уморен поглед на  лекаря със зачервени  от взиране в болките на хората очи…

      Когато го изпратиха в стаята,  той чистосърдечно и благодари и остана сам със своите еротични мисли.

       Замисли  се за същността на желанията,  секса и доверието. За желанието човек да се радва на живота, природата и хората със своите толкова различни усещания.. За онова преминаване на невидимата граница между физическия допир на влюбените пръсти, устни и „съединяването” , за размяната на жизнени сокове и допира на вътрешната нежна плът между мъжа и жената. За доверието между тях и щастието да се слеят.

     Тогава прозря, че доверявайки се, разрешавайки  да влизат в неговите вени, артерии, сърце и мисли, вече ги обича. И тази обич, е не само неговата благодарност, а и гордостта,  че  е бил сред тях – медиците от БОЛНИЦА ТОКУДА СОФИЯ!

юли 27, 2010

Д-р – разказ

    

         Не е му за първи път  да се запътва за „оня свят.  Имаше си от млади години един WPW синдром и бе сколасал два-три пъти с електрокардиологична намеса да го връщат от Там. Но сега,  „помпата” взе, че се разцентрова тъкмо за Димитровден.

–         Бре,  – рече си  – отиде  ми именния ден. Зяносах празника…

..Събуди се сутринта, с неговите си  62 години, а  едно му е отпаднало,

едно му е премаляло, в лакътя на лявата ръка,  тънка, като нишката на животеца  игличка го  мушна и боцка ли боцка. Зад лявата плешка на гърба му  се е лепнала и  като вендуза  на гнило месо, сковаваща тъпа болка и  го дърпа към черната земя. На всичкото отгоре и душата му в слънчевия сплит се събира, хем тежи, хем се сили да политне,  към свети  Петър…

        Само, че днес не е  Петровден, а  Димитровден… Стана с глава, като  мисирка над пръщина, изми си прежълтялата физиономия и пребледнелите устни със студена вода и ни лук ял, ни лук мирисал, потънал в студена пот,  попита  жена си  преди да я изпрати на работа, като какво трябва да прави днеска из къщи, та вечерта именния му ден да стане съгласно обнародваното в неписаните, дебели книги на българското гостоприемство…

        Както вече и сами се досещате, домашния прокурор (сиреч жена му), даде необходимите наставления:  как да изтупа килимите и пътеките, как да почисти паркета и гранитогреса,  инструктира  го за хранителните продукти, докато доизрисува фасадата си  и  най-сетне замина на работа.

        Той остана  в апартамента сам  със ситнящия си пулс, с болките, с притъмняването и постоянното потене, но геройски издържа и  с доволно количество полягвания и почивки –  в 17.30 часа, апартамента бе „облизан” и сресан. От електрическите контакти,  стайните дезодоранти пръскаха ухания на пролет и свеж горски въздух, мезетата нарязани се кипреха наредени между кристалните чаши в  очакване на  охладените питиета.Масата бе сложена.

        В този момент на целомъдрено успокоение, доволен от себе си и като установяви, че здравословното му състояние е без изменения (тоест лошо),  реши да се представи на домашния  лекар  –  така нареченото джипи.

        След има-няма половин час чакане, сестрата надникна от кабинета.

–         Кой е следващия? – попита тя, а  като го видя   сред наредените 5-6 пациента – от бебе пеленаче до 80 годишна баба,   се обърна  към него.- Ми ти пък за какво си?

–         Сърцето чати като игла на шевна машина. Излезнал съм от синусов ритъм – сподели той.

–         И за какво идваш  тука? За такова нещо веднага трябва да викаш

спешна помощ! Отивай направо в спешната!  Ела да видим кои са дежурни – подкани го сърдита  мед сестрата и го въведе при джипито.

       Чул-недочул  за каво става въпрос и домашния му лекар го подхвана:

– Защо идваш тук? Какво да те правим?..Не си знаете правата и това си е.

Ти нали имаш кола? Отивай направо в спешното там и апаратура и всичко необходимо имат! Човече,  имаш право 2 пъти в годината по здравна каса  на пълни изследвания. Като те оправят тогава ще дойдеш да видим какви лекарства да ти изпишем. Ти нали беше с високо кръвно и WPW синдром? – скара му се лекаря и едновременно с това го настани на кушетката за преглед.

–         Искам  – заоправда се именника – само да ми направите еднакардиограма, че обикновено докато отида в кардеологично и сърцето ми си влиза в синусов ритъм.

–         Сестра направи му и кардиограма! – нареди лекаря, съсредоточен в прослушаване забързания ритъм на сърцето му. Накрая му  измери и  кръвното…Така след 10 минути  нашия герой   бе  готов,  диагностициран и с кардиограма в ръка пред врата за излизане.

–         Направо отивай в спешното, те там имат апаратура и си знаят как да те оправят и пълни изследвания ще ти направят – продължи да нарежда джипито, па като чу от него: „ Докторе,  няма да стане! Тази вечер е  Димитров ден и аз гости съм поканил” – хвана се главата и понечи да го изпрати  разсърден и вътрешно убеден че ще му пише смъртния акт. За това  първо го пита:  –     Ти за потребителска такса остави ли 2.40 ?

        И той виновно се върна, остави 2.50, щото макар и пенсионер от 4 години още нямаше  63 лазарника.

        …Най-после си  отиде в къщи.   Сърцето му  продължи  ситния си бод   с някакви над 160 удара с пресекулки. Въпреки това,  си посрещна и тази вечер гостите,  пийна с тях две малки, още 200 грама Асеновградски мавруд и на пук на цялата теория и практика на медицинската наука и особено важната напоследък фармацефтична промишленост – оживя…

       … На сутринта, положението със здравословния му сърдечен статус  беше твърдо – без изменение, сиреч пак така лошо. За това се качи на рейса и с градския транспорт, още в 9 без 15,  се озова в коридора, пред вратите на Спешна помощ в УМБАЛ „Пловдив” АД.

        …Тарапаната живописна. Двадестина, така наречени пациенти от  различна възраст, народност, пол и материално положение се бяха  скупчили пред стъклената врата на спешното отделение и със сърцераздирателните си  охкания, пъшкания и виене от болки напираха да влезнат, белки,  някой авторитетен белодрежко,   се покаже през вратата за да въздаде мир, спокойствие и успокояване на болките им.

        Стоят и чакат. От никъде „взорът помощ не види”, както го е казал Поета.

        Лошо му е! Но като гледа  край него изкривените от болка лица на чакащите, се въоръжава с търпение. Осеня го  прозрението, че всички хора са болни и тук. За това, стиснал в ръце кардиограмата  си чака  прав и  хрисим,  неизвестен арахангел в бели дрехи да се появи в рамката на  стъклената врата на спешното и да го поведе или нататък, от където никой не се е върнал или отсам, където никой вечно не  остава.

       След деветото позвъняване  на   превиващ се от неистови бъбречни болки, двойник на   медийния спец Георги Лазаров  ( оня с папионката, но с още 20 години отгоре);  напорист,  интелигентен старец, готов да се  телепортира през вратата заедно с болките си, се сблъска  пред ненадейно отворената врата  със строгия категоричен поглед на симпатично миньонче. Крехката и дребна фигура изпълни огромната стъклена врата към оазиса на живота. Пациентите се втурнаха  заедно с лавината  едновременни охкания и обяснения.

–         Момент !– надвиква ги с респектиращ глас медицинската сестричка (да се чудиш как от такова нежно телце излезе такъв мощен глас) – Чакайте!  Я по-тихо!

–         Докторке….

–         От снощи бъбреците…

–         Главата…

–         Кръста, лумбагото ….

–         Сърцето…

–         Жлъчката…

–         Нетърпима болка  …

–         Умирам… Лошо ми е …

–         Трябва да влеза…

–         Аз съм по напред… не се бутай след мен си  – клокочи въздуха от

 откъслечни думи и фрази, нищо не се разбира и всеки се тика по  напред та да се вмъкне…

–         Тишина! – разпореди  крехкото създание в бялата като сняг, минижуп мантичка. От държанието и пролича : владее прийомите на фейс контрола та въдвори ред.

        Най- отпред пак се тикна интелигентния дядка, до него лелка с бастунче си проби път между умърлушен господин и младо момиче, след тах скупчени и другите чакащи, а най-отзад държейки електрокардиограмата, ама така, че да се вижда от далече стои Той, нашия герой.

         –    Казах ви  спрете!  Няма смисъл някой да влиза. Лекаря не е в отделението.  Извикаха   го спешно горе в друго отделение. Всеки момент ще дойде.  И по спокойно!

         Тълпата разочарована се поокроти и разхлаби обръча  .

–         Докторке, боли, не мога да търпя вече…- проплака някои и

оплакванията и недоволството отново  избликнаха…

–         Вие хора ли сте? –  пак ги надвиква сестрата – Знам, че боли, но няма как, потърпете малко ! Разберете снощи от 7 сме дежурни и сме довечера до 7. Имаме вътре два инфаркта, а и горе доктора го извикаха за друг спешен случаи. Всеки момент  ще се върне.

        След тези думи  охканията станаха по приглушени, мнозина забързаха две три крачки назад за да седнат на скамейките, а сестрата ефирно изчезна отново зад вратата на Спешното.

        Занизаха се още десетина отегчителни минути.  В тях,  сколасалата да седне „Папионка” обясняваше на всеослушание  недостатъците на съвременното българско здравеопазване и превъзходството на здравното обсулжване в тази болница през миналите 40 години, когато съпругата му още работила  тук. Без да искат, подпиращите правия човек до него патерици, приведената до земята от болки старица и другите  омаломощени,  слушаха неговата назидателна, сърдита лекция за здравеопазването и най-вече историята и епекризата на неговата бъбречна криза. Тогава, не щете ли, в сюблимния момент, когато „папионката”тъкмо обясняваше как и колко боли, от някъде делово се появи среден на ръст и години лекар, от онези за които Тошко  Колев пееше, че знаят и могат.

      Авторитетния лекар застана пред врата и за отрициателно време успя да се информира от думите и най вече от документите на чакащите болни,  кой за какво е.

–         А  Вие за какво сте? – попита лекаря  и пренебрегвайки напиращата папионка,  пое електрокардеограмата на нашия герой.

–         Той е по спешен, – посочи охкащия и напиращ да влезе

интелегентен старец с папионката – аз ще почакам.

–         Е то  Вие ако не сте спешен случай та кой ще е… Влизайте. Вие, вие, вие, госпожо влезте и вие, придружете и бабата, влезте и Вие, обърна се той към „папионката” и накрая като отвори с ключа си вратата  поведе навътре късметлиите  болни…

        В двете свързани със широк свод стаи на спешното ги посрещна строгата сестричка, една по възрастна жена със светло синя манта –  от която се разбираше че е хигиенистка и  младо, високо, стройно, миловидно създание в лекарска манта и притеснен поглед. 

        Настани ги ! – нареди лекаря на  сестрата и най напред се опъти към двете заети легла във вътрешната стая. Хвърли бърз изпитателен поглед на включените монитори и после, явно доволен,  с благосклонен поглед и  лека усмивка, заговори лежащите в  оборудваните с техника легла мъж и жена.

–         Как сме?  Виждам, че всичко е на ред. Състоянието ви се подобрява,  положението е овладяно. Няма вече от какво да се притеснявате!

–         Докторе, Благодаря Ви! – отговори  лежащия, омаломощен 50 годишен мъж преминал през инфаркт и също се опита да се усмихне.

–         Как сте Госпожо! Как се чувствате? Трябва да сте по добре вече. Видяхте ли, че  не беше толкова страно.  Всичко премина . Сега спокойно почивайте трябва да се възстановявате!- после се обърна към сестрата  и  я помоли –  Приготви ми още …кубика …  венозно  за госпожата  в 3-то легло и … милиграма за господина.

–         А Вие сте новата стажантка? – обърна се той към  високото, притеснено момиче. От къде идвате?

–         От Париж. Днес ми е първи ден.

–         Всички сме имали първи ден, не се притеснявайте. Тук има какво да научите. Ще включите ли апаратурата на господина? – посочи и той благо,  нашия герой с кардиограмата.

–         Мога, разбира се! – отговори стажантката и се зае да нарежда смукателите   по все още мускилистите гърди, ръце и крака на някогашното спортно тяло.

        В  това време, поел от сетрата приготвените спринцовки, лекарят все така спокоен, уверен и  дружелюбен се върна при госпожата с инсулта и господина с прекарания инфаркт и вещо извърши маниполациите.

        Междувременно не спря да дава указания: за 1-во легло …….; на 2 приготви…..; за 3 и 4 да се поставят на системи с …..; на ……   Та така за останалите 6 легла в Спешното.  Сестрата сновеше  незабелижима между шкафове и болничните  легла, хигиенистката пренасяше апаратура и посюда – помагаха на лекара с вещината  на неразделна част от екипа му.  Стажанката и тя вече бе включила апаратурата.  На екрана тревожно се изписаха с неритмичните си и неравни пики,  ударите  на изгубилото правилната си настройка сърце.

        Привлечен от показаното на екрана, лекаря дойде при нашия герои и като сравни донесената хартиена електрокардиограма и показаната на монитора, заразпитва пациента си.

–         От кога сте в това състояние?

–         От вчера сутринта?

–         Какво чувствахте? Случвало ли Ви се е и друг път излизане от синусов ритъм?

–         За първи път  когато бях на 24 години. Тогава имах над 220 удара в минута и чрез електрокардоверсия с 4400 волта ток, с електро шок спряха сърцето ми и пак го пуснаха.

–         Медикаментозно не е ли опитвано?  Някакви медикаменти не вземате ли?

–         Вземам за високо кръвно….. и за аритмията ……. но не редовно. Знам си че имам WPW синдром и че науката не знае как в сърцето ми някакви възбудителни тоци си намират понякога по пряк път та се получава тахикардията.

–         Срещала ли си до сега WPV синдром? –попита доктора и като получи отрицателния отговор на  внимателно слушащата стажантка; докато вземаше  от вената на лявата ръка на болния кръв за изследване,  я въдеде  вещо и пълно  в заболяването.

–         Сещаш ли се с какви медекаменти можем да въздействаме?

–         Оправя ли са ме и два пъти с тахмалгон – включи се вещо пациента.

–         Да наистина от рода на тахмалгонните, но сега вече има и други по модерни лекарства. Има време ще ги научиш – успокои той стажантката. – Ето кръвната проба, предай я на сестрата да я изпрати  с другите за пълна кръвна картина в лабораторията.

        Стажанката предаде кръвната проба на сестрата в другия край на по голямата стая и се върна.

–         Подай ми, око обичаш,  от средния шкаф в дъното,  една ампула …..

Стажантката отиде с готовност, но  се стъписа пред множоството подредени лекарства. Усетил колебанието и лекарят и започна да я  напътства:

–         В лявата половина на третата етажерка са… – после виждайки че

момичето не може да се справи,  безропотно отиде до нея и и показа кротко – Ето тука стоят….. От ляво са …  тези и тези, а от дясно се подреждат… тези и тези. От горе на долу по принцип се подреждат…. така и така.  После двамата се върнаха и лекарят собственоръчно сложи инжекциата, след което отиде по другите легла.

        Чуваха се стонове, но все по приглушени. Лекарят все така съсредоточен  и дискретен сновеше между леглата и извършаваше нужните маниполации.   Не спираше да разнася сигурност и спокойствие с уверения си кротък глас. Медицинската сетра притичваше ту до него, ту до някое от болничните легла; носеше му необходимите медикаменти и инструменти и веднага се връщаше до бюрото с компютъра. Там въвеждаше данните на болните и  записваше стриктно всички извадени от аптечните шкафове лекарства. Цареше си напрежение.

–         Докторе …. – спомена с тревожен глас възрастната жена от 3-то легло нещо за пари, щото се чу как лекаря предупреди.

–         Тук за пари не се говори.  За това никой да не мисли. Всичко е безплатно, не се  безпокойте. Тук се извършва лечение!

         Стационарния телефон на второто бюро с компютър извъня. Сестрата погледна и като видя, че лекарят е зает с мъжа от 6-то легло вдигна слушалката:

–         Спешно отделение, кажете! … Една секунда, зает е в момента.За какво става

въпрос… Само секунда…         –   Докторе от третия етаж доктор Здравков пита  да свали ли пациента с прединфарктното състояние?

–         Да го свалят! Пациента от 7- легло е стабилизаран може да бъде

изписан  – Състоянието му е овладяно. Нека поизчака в приемното още 20-десетина минути, докато му приготвим документите – нареди доктора и хвърли изпитателен поглед по мониторите над другите легла.

–         Сваляйте го веднага! Готови сме. Чакаме.  – довърши сестрата разговора от телефона на доктора и като остави слушалката се зае с изписването на пациента от 6-то, но  същевременно нареди и на жената в светлосинята манта. – Извикай и техника  да помогне за прехвърлянето на пациента и подгответе 6 -то за новия. Сега ще го свалят.

–         Господине готов сте! Положението Ви е стабилизирано. Може да станете и ще  Ви помолим да изчакате в 20-тина минути в приемното, докато ви изготвим документите за изписване.

        Господина от 6-то, чул целия разговор, на драго сърце  стана и излезе да изчака. Не минали и 3-4 минути, придружен от лекар, докараха болния от 3-тия етаж. Стенанията в спешното  утихнаха.  Вниманието на останалите болни се насочи към новия. Леглото му   подготвено с нови чаршафи, а  кабелите на електрокардиографа виснаха подредени и готови да прочетат всичко за непослушното  сърце. Настаниха го. Хигиенистката и техника се оттеглиха настрани, сестрата и стажантката се заеха  с включването му за електрокардеологично наблюдение. Двамата лекари  тихо  си говореха  уточнявайки  каквото трябва  с прединфарктния.

–         Пригответе……кубика……..милиграма. …….занарежда  с познатия си делови, но и малко напрегнат тон доктора от спешното, на сестрата и стажантката. 

        Спешното се изпълни с нова тревожност! Двамата лекари се заеха с прединфарктния пациент. Чевръсто му сложиха инжекции, включиха  система  и  зачакаха. Времето течеше бавно. Само F пиките  на монитора ситняха ситно и неритмично забързани  приковаваха  неспокойните погледите  на лекарите…

        В този момент „папионката”,  явно забравил  за  бъбречните си болки започна нещо да разказва на пациента от 2-ро, за личните си подвизи като спортист на младини и войниклъка. Възрастната жена с проблемите в кръста и главата също забравила за болките повика най близкостоящата  –  стажантката.

        –   Сестра – обърна се тя към нея – схванах се ! Ходи ми се до тоалетна! Трябва да стана.

        –   Потърпи малко – рече и сестрата категорично, чула какво говори.- Още малко да свърши разтвора в банката и ще ти свалим системата.- Тогава ще станеш.

        –   Ама аз се схванах – опита пак  жената разколебана  отново към стажантка.

        – Изчакай още малко! Още само няколко минути и разтвора ще свърши! – обясни и стажантката и обърна поглед  първо монитора на нашия герой, после срещнала разбиращия му спокоен поглед се усмихна съучастнически.

         – От миловидния  и поглед, от топлата усмивка и ли просто от въздействието на лекарствата, но тъкмо доктора на спешното се зае да подготвя нова инжекция за основния ни герой, в гърдите на пациента нещо претупа, стана му леко и приятно, погледа му погали красивото младо тяло на стажантката и му се прииска да е по-млад. И той и стажантката усетиха, че влезе  в ритъм.

         –  Ето  готов си! Усети ли, че влезе в синусов ритъм – попита и доктора, явно наблюдаващ и неговия монитор.

         –  Усетих докторе – отговори му с гордост героя ни. – Мина ми.

         – Спокойно ! Няма за къде да бързаме. Постой така. Нека да мине повече време. Не бива да  рискуваме. Хубаво е  сърцето да се стабилизира.

         – Колега, аз трябва да се качвам в отделението. Ако има нещо викай!

         – Качвай се. Аз съм тук и следя развитието. Не се безпокой. – размениха професионално по още една  две репликаи двамата лекари и се разделиха.

         – Сестра, освободете и това легло. – посочи той леглото до нашия герой.-  Госпожата е готова за изписване Подготви ми документите. Аз ще погледна какво е положението пред Спешното – и  като плъзна още един внимателен поглед по мониторите в стаята излезе.

          Освободиха леглото. Госпожата и тя отиде да чака в приемното за документите.   Не беше минала минута и половина и пред  доктора  в спешното нахълта раздвижване, гюрлутия, циганска врява и нова тревожност.

          В стаята, понесла на ръце своя дребничък, спечен съпруг в безпомощно  състояние,  се втурна  бяла засукана циганка.

          –    Ето тук,   на това легло  го оставете ! – посрещна  я сестрата.

          –    Дай, дай го тука! – спусна се и жената в светлосинята манта и започна да помага на бедната, уплашена съпруга да съблекат мъжа и до кръста.

          –    Сложете стойка за системи и ще му включим   абокат    – нареди влезлия с тях лекар.

          –   Докторе, тук в документите го подават, че е с 35 захар. 

          –   Не е възможно има някаква грешка. Включете го . Изпрати веднага кръв в клиничната лаборатория за пълна картина. Дай ми…..    кубика… – продължи да нарежда доктора докато  поставяше  абоката във вената на лявата ръка!

          –  Тя вената е атрофирала  от убождания – констатира стажанката.

          –  Той си ни е редовен клиент – информира я доктора.- Диабетик е на инсулин.

          –    Кога му слагахте инсулина? – обърна се той към    уплашената циганка.

          –    Докторе ми той му беше  свършил,  пък нямахме пари да купим новия – смънка виновно загрижената съпруга.

          Мобилния и телефон  в джоба на съпругата започна неистово да звъни. Циганката го включи с едната ръка и започна да обяснява разпалено на  българо-цигански, че са при доктора, като същевременно с другата ръка се опитваше да задържи мятащото се  и пъшкащо телце на съпруга си за да може лекаря да си върши работта.

          На всичко отгоре,кой знае как и откъде,  в рамката на врата се появи и ревяща, избелена млада циганка с две невръстни деца.

–         Татко не умирай, на кого ни оставяш? Докторе спаси го.

–         Няма да умре, не бой се! – успокои я доктора и само с един поглед към сестрата нареди да отстрани  дъщерята.

        В следващите няколко минути, телефона на циганката звъня още няколко пъти. Тя на висок глас все така даваше информация. След като включи ситемата с някаква банка разтвор и като виждаше как постоянно болния се мята по кушетката  доктора и рече:

       – Остави телефона ами го дръж да не се движи, че ще измъкне системите.

       – Пиууууууууууууууу – пропищя продължителен тревожен звук от към леглото на прединфарктния    и на монитора пиките се опънаха в една непрекъсната хоризонтала линия..

        Доктора и сестрата мигом се оказаха  около болния. Като на  ускорени кадри от филмова лента, доктора постави  инжекция в гърдите на бездиханния болен.

         – Зареди на триста!..Пази се ! – изкомандва  той… Не става… Дай пак.. зареди на триста  и петдесет!…

        Последва втори  електро шоков удар, тялото подскочи на леглото, а заедно с него и движещата се по права линия  мъждукаща, като малка свещичка точка подскочи и започна да изписва равномерната  начупена линия на живота. Лекаря  и  всички в стаята въздъхнаха облекчено. Болния задиша. Спешното се  изпълни с облекчение и болни  и лекуващи се почувстваха като едно цяло. Сестрата и стажантката запребираха апаратурата от електрокардиоверсията. Доктора постави още някаква инжекция и отново обиколи с изпитателен поглед леглата и  мониторите над другите  болни.

        Диабетика се  поукроти,  простена  и пешепна на жена си:

         – Са напикая!

 – Ще му сложим катетър! – рече доктора, чул от другия край на залата  едва разбираемия шепот –   Сега  ще почне обилно да уринира от функционалния разтвор. Това е добре, значи бъбреците му работят нормално – обясни той на стажантката и се запъти към него.

         Това беше нова маниполация. До сега   не бе виждана  от нашия,   преминал в стабилно Синусов ритъм герой,  и той извърна глава по добре да види като как се прави тази работа. Като него реагираха и от другите близки легла, а лелката от осмо даже се понадигна та да не изтърве  „картинката”.

         Докато доктора  да пристъпи до леглото на потърпевшия и  сетрата подаде катетъра.   Жената със светло синята манта, чевръсто смъкна панталоните и бельото на диабетика  и  пред слисания поглед на жена му,  мургавото впечатляващо  достойнство на мъжа и лъсна с цялата си позната за нея прелест.   Подскочи освободено от дрехите, поколеба се  на коя страна да полегне уморено  и  преди да вземе решение,  се намери в нежната топла шепа на санитарката.  С такава готовност и ловкост извърши,  под нежния си възхитен поглед  операцията тя, че доктора не се сдържа и през смях рече:

–         По полека де, я каква си чевръста! Много бързаш да се хванеш  там?..

       След направената с майтап забележка и  останалите  любопитни погледи се извърнаха  с неудобство, но  по лицата и на болните и на  здравите пробяга лукава усмивка.  В спешното се възцари временно спокойствие…  Използвайки временното затишие доктора подкани сестрата:

–         Хайде   да изписваме?  Отвън чакат следващите болни. Давай документите на готовите, че да освободим легла за нова партида! -нареди той и като седна пред бюрото си и започна да пише.

       От вътрешната стайчка неочаквано пъргаво скочи жената с ишиаса. Забравила, че сутринта целия  гръб я болеше та се бе привела до земи, тя  се изправи и   пререди  скочилия интелигентен дядо с папионката.  Изправи се пред стъклената витрина на единия от шкафовете  и заоправя косата си. Зад нея „папионката”, като видя че трябва да почака, заобеснява нещо на сестрата, после закачливо погледна стажантката и се изправи пред нея.

–         Докторке, – започна той – я ако обичаш ми оправи папионката!… То вие тука ми я разместихте,  не мога   така неглиже да ходя по улиците, я.    

    Присъстващите ги напуши на смях.   На нашия герой също му стана смешно, като си спомни,  физиономията на  този  изтупан, интелигентен, 80 годишен старец  от сутринта, когато се превививаше от бъбречни болки и напираше да влезне в Спешното.  Сега стоеше пред младата стажантка, изпружил дъртото си 80 годишно тяло като първи  ерген. Нашия герой, сестрата, стажантката и доктора си срещнаха погледите и едва се сдържаха да не се разсмеят на глас…

            Едно по едно  започнаха да  освобождават леглата.  Пациентите един по един си тръгваха, кой с куп документи, кой само с рецепта, а доктора даваше последни нареждания, пожелаваше пълно оздравяване и приемаше  притеснено искренни  благодарности.

           Когато дойде реда и на нашия главен герой,  в спешното вече бе рехаво.   Кой знае защо пред очите му изплува първо физиономията на мързеливата, чоплеща семки лекарка, дето му беше джипи до миналата година. После и на сегашното му джипи, дето му надуваше главата с приказки за скапаната здравна система и бюрократите на Здравната каса, които ги били превърнали в писарушки и фокусници за да надхитрят   тази Здравна каса и да  си получат повече пари от там, че таксите нищо не били, но той да не забрави да си остави 2-то лева и 40-те стотинки за потребителска такса. Честно казано с тази потребителска такса, джипито  в очите на нашия герой,  изглеждаше като просяк  с  протегната ръка  и брънка от сивата икономика.

            Щом „папионката” излезна и всички прихнаха в смях.

–         Че то тук при вас било много интересно – сподели нашия герой.-Такива образи минават, плачат само за писателско перо.

–         Интересно, но ако си само за един ден. Само, че като почне човек да кара 24 часовите дежурства, не изглежда толкова забавно и весело! – каза усмихната сестрата  и подаде документите му на доктора.

–         Чакай сега да помислим какви лекарства да ти изпишем, да помислим кои от новите лекарства ще са най добри за теб– каза доктора.

В този момент в главата на нашия герой се завъртя светла мисъл:” Трябвада почерпя екипа за грижите които положиха за мен.” – каза си той, но веднага си спомни строгите думи на лекаря от сутринта:” Тук за пари не се говори!” и попита:

–         Докторе, на друго място къде може да ви намери човек … за консултация или на преглед? Нямате ли частен кабинет някъде?

–         Къде ти частен кабинет, цялото ми внимание е обсебено тук. Но трябва да се замисля!    Ето ви рецептата, джипито ще  ви ги впише в рецептурната книжка.   Вземайте  изписаните лекарства  редовно, независимо как се чувствате. За това се казват животоподдържащи лекарства. Бъдете жив и здрав и дано не ни създавате работа!   Довиждане!

        –    Благодаря Ви  и  довиждане на всички  – отговори   нашия герой. – Пък нека се срещаме на по- приятни места. По малко работа и повече пари  ви пожелавам –   допълни той и напусна Спешното отделение, като  продължи  да сравнява знанията, уменията, напрежението и труда на джипито си и лекаря от Спешното отделение! Намисли да им донесе цветя, шоколадови бонбони и кафе за благодарност,  на пук на поредната здравна реформа.

        След него доктора покани следващите болни и започна борбата за техния живот…

    Потекоха последните 6 часа от това дежурство и  следващите всеотдайни години на още един лекар по призвание!

Д-р Драгомир ДАМЯНОВ    – БЛАГОДАРИМ ВИ!

април 11, 2010

ПРЕЗ МОСТЧЕТО – ПРЕЧИСТВАНЕ

Снимка от блога на Красимир Петров

        Уморен от  от   пролетната  човешка гълчава и борбата за насъщния, днес се зарових в себе си!  Върнах се в коментарите си по чужди  блогове  и за броени мигове,  отхвърлил човешката суета  и тленност,  се издигнах над себе си.  Помогна ми Неповторимият Пирин! « Krasimirpetrov’s Blog . Посетете го! Насладете се на чистия дух на  чавека  Красимир Петров, на изключителния му професионализъм на фотограф и сърцевед!

        Загърбете за броени минути  пошлостта и обществената злоба, разгледайте направените от него снимки  и ще се почувствате пречистени, добри и възвишени!  Застанете смело на   пиринските скали,   почуствайте   твърдоста на пиринския камък, полъха  на божествения въздух, свежестта  на пиринската вода и нежността на пиринската зеленина!    Слейте се с тяхната красота и уникалност,   изживейте  щастието, че сте човек и заедно с Пирин планина сме част от България!

        За сега само виртуално с Неповторимият Пирин! « Krasimirpetrov’s Blog , а през лятото и на живо да преминем през мостчето…

    PS.    Господин,  Красимир  Петров, извини ме за нахълтването в блога ! Благодаря, че ме преведе през мостчето…

Create a free website or blog at WordPress.com.