Mitkoivanov's Weblog

май 1, 2017

ОКОЛО ПЪРВИ МАЙ И ТРУДА НА ПОЛИТИЦИТЕ

Filed under: По света, Uncategorized — Етикети:, , , , , — гравитон @ 10:24 pm

http://kerchevandsons.com/bg/novini/razgaryt-na-seitbata

Mitko Ivanov Гошо Георгиев Не обичам да споря, но от вчера ме гложди съмнението прав ли си, като ми думаш:“Не мешай хляба на хората с политиците! Просто слънце трябва и всичко ще е на ред!“… Е, не заради слънцето, защото то от хилядолетия все си е на небето, огрява си по разните му географски ширини и сезони, но плодородието на земята и труда на хората , се оказва че зависят и от политиците.!? Ей на, политиците ни, през последните 27 години, ни докараха до там, че изсякохме голяма част от горите си и не само да изгаряме дървесината си, но и да я изнасяме в чужбина. От коле се знае, че където има ГОРИ има достатъчно ДЪЖДОВЕ И УМЕРЕНИ ТЕМПЕРАТУРИ… А чувал ли си нещо за ЗАЛЕСИТЕЛНИ ПОЯСИ И СНЕГОЗАДЪРЖАНЕ ? Ми то сега, в Северна България, като завее северняка и извее и малкото навалял сняг в долищата и по сипеите. А народът го е казал: ДЪЛБОК СНЯГ – ДЕБЕЛ КОМАТ!… Та сега, като погледнеш еднообразните, безкрайни блокове (прави, равни и дълги десетки километри) и сам разбираш, че няма кой да спре нито суховея, нито мразовете, над незавитите стръкове… Ами за НАПОИТЕЛНИТЕ НИ СИСТЕМИ, какво ще кажеш??? Къде ги? Бастисахме ли ги? Питай политиците ни! Ни плоча, ни тръба остана по каналите в полето… Няма да те питам къде ни е ЖИВОТНОВЪДСТВОТО? Тук таме, по селата ни има още руини от модерните кравеферми, свинезаводи и овцеферми, дето подхранваха със суровини преработвателната ни, хранително вкусова промишленост. За туй сега ядем ГМО месо, от американски пуйки, австралийски и аржентински агнета и телета, радваме се на бананите и вносните американски, полски и др. ябълки или салати и зеленчуци от Холандия, Великобритания, Турция, Македония, Гърция и къде ли не още вносни стоки… Радваме се на пълните си дебели търбуси и баджаци!.. Спирам! Няма да питам къде са нашите плодове и зеленчуци, няма да питам къде са ни не само консервите и натуралните сокове, къде са ни пресните плодове и зеленчуци, десертните сортове грозде и тн. и т н…. Ще кажа само, че пак днешните ни политици, дето ги избираме, ни доведоха до там, да засяваме все слънчоглед, пшеница и рапица, най-вече за износ, та да върнем някое евро или долар, взети на заем… Чувал ли си нещо за СЕИТБООБРЪЩЕНИЕ?.. Чувал ли си нещо за естественото ОПРАШВАНЕ което извършват пчелите? Да, ама не! .. Колко пчелни семейства изтровихме с поголовното, не добре контролирано изкуствено наторяване, с инсектицидите и пестицидите , насаждани в плодородната ни земя?… И какво, слънцето ли е виновно или политиците ни? Та нали те ни водят, нали те със законите си създават условията за нашия труд и развитие!?… А е ПЪРВИ МАЙ! ПРАЗНИК НА ТРУДА ИЛИ ДЕН НА ПРОТЕСТ!

Advertisements

март 30, 2017

ДНЕС СЕ НАВЪРШИХА 90 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИВАН РАДОЕВ

Приятелите му в родния Пордим, го наричаха Дашката!

А когато поет и драматург, личност, като Стефан Цанев , вече е нарекъл приживе, а и след смъртта на поета, драматурга, личността и Човека – Иван Радоев, с признателното УЧИТЕЛЮ, то трудно се намират повече думи за преклонение пред творчеството и жизнения път на ИСТИНСКИ СВОБОДНИЯ ТВОРЕЦ – ИВАН РАДОЕВ!
Иван Радоев ни учеше – „Човек свършва там живота си, където каже: Няма смисъл!” Смисълът в неговия живот и творчество, бе в очакването и търсенето, в предаване надеждата „Да се появи позитивното, съзидателно начало”. И още”Щом човек не може да бъде вечно жив, значи не може да бъде и вечно мъртъв. Довиждане Човечество и си опичай акъла!”
Това му примирение и тихо крещяща борбеност , го превърна в непреходност и легенда!

„Децата са от там, от където са бащите им! Това е закон на кръвта. И който не зачита този закон, той цял живот ще се влачи по земята, докато един ден умре, като изоставено куче!“

„Ще си направя аз едни цървули и с тях ще сляза на гарата – на Пордим.

–  Макавей си дошъл,  ще кажат хората, със сина си дошъл…  и останал!“

 

септември 4, 2016

СЪРДЕЧЕН ПОЗДРАВ

Сърдечен поздрав към участниците в традиционния събор на българите работили и учили в бившия СССР. Добра среща на язовир „Копринка“ на 11 септември 2016 година!

август 19, 2016

ОСИРОТЯ ЛИ БЪЛГАРИЯ ? – кратък разказ

Filed under: По света, разкази — Етикети:, — гравитон @ 1:44 am

 

        Баба Геновева гони деветдесетте.  Цял живот  работи по нивите. В най-богатите години на социализма, беше помощник готвачка в големия ресторант на селото ни. Тогава ресторантите, сладкарницата и кръчмите се  пълнеха с хора.  В събота и неделя, примамени от миризмата на кебапчета и танцова музика, на  дансинга  в селкоопа излизаше цялото село. Младежта танцуваше, а по-възрастните замезваха и си пиеха  питиетата  раздумвайки.

        Сега сухата, жилава  старица е  сама. Преди година време почина мъжа и чичо Гошо. Беше пощальон. Колко радости е разнесъл с писмата и телеграмите, брой нямат.  Ама почина. Беше прехвърлил деветдесетте.   До последно, слабите им   изнемощели тела се щураха   из зеленчуковите лехи и овощни дръвчета в двора. Гледаха по-рано и прасенце, ама  последните години, като остаряха много и почнаха да не им стигат силите,  останаха само с кокошките.  Прескачаше  чичо Гошо до  пазара в Плевен и  продаваше къде яйца, къде зеленчуци и плодове,  събираха по някой и друг лев да помогнат на сина си. Изучиха го.  Купиха му и апартамент  в  Свищов, където се изучи и  задоми. Родиха му се двама внуци та  изучи и тях  и старците бяха щастливи и горди…

         От как почина чичо Гошо, баба  Геновева рухна и тялом и духом. От пролетта  самотата почна да я убива. Стои сама на стъпалата на овехтялата къща и си говори. С някого. Ей тъй кротко, но на висок глас му  разказва   живота си, за сина си, за внуците си. И нито плаче, нито се смее. Само си говори и все и се струва, че някой ще влезе и ще я окраде… Страхува се. Самотата е лошо нещо…

          Снощи като се прибирах  по тъмно, по засенчената от кестени и черници улица и я чух  да си говори пред тях, тихо, като скимтене на изхвърлено кученце.  Беше седнала на каменните стъпала на някогашния склад, от към улицата и стоеше самичка. В тъмното.  Отидох  при нея.

  • Лельо Геновево, – викам и – ти ли си? Какво правиш? Късно е!
  • Ти кой си? – попита тя недоверчиво, стиснала дървото с което се подпираше  и пазеше през деня от бездомните кучета.
  • Митата съм,  на баба Мара  Монкова. Не ме ли позна?
  • Митата??? – наведе глава към мене старицата и очите и проблеснаха, като две загасващи въгленчета.
  • Аз съм , аз съм, лельо Геновево, ама вече е късно. Що не се прибереш да си легнеш? Да ти помогна  ако искаш? – подадох и ръка и я докоснах.

     Тя  протегна своята, но не за да се подпре, а  нежно и дружелюбно да задържи моята. Усетих в ласкавата и суха кожа топлината на България.

  • Той Николайчо ще си дойде в събота. Идва си и през седмицата ама си има работа – за разказва умилена жената. –  Миналата седмица правѝ сватба. Ожени големия внук, Гошко!   Той работи в Пловдив, а пък малкия е в чужбина… Разпръснаха ни се децата леля, разпръснаха се по целия свят.
  • Знам лельо Геновево. Така е и моя Николай е в чужбина, в  Германия е!
  • За събота и неделя ще си дойде… Той си идва още в петък, наглежда ме моя Николайчо…
  • Знам лельо Геновево, знам. Виждаме се. Ама пак викам, че вече е късно, време е да се прибираш. Легни си да поспиш.
  • Не ми се спи леля! Аз малко спя. Ще постоя  тука на улицата! Искам да погледам!..

       Беше тиха и топла августовска нощ. Само  щурците си шушукаха нещо, под бездънното, звездно небе!

март 3, 2016

БЪЛГАРИНО!?

1440013511704Българино, ти който по някаква случайна прищявка на объркано време, си се добрал до управлението над търпеливия български народ, спри се на десния завой! Застани пред стопа до тази светиня!  В нея, преди 138 години, е подготвен Санстефанския Мирен договор! Помисли!.. Тук, в

Къща музей „Великий княз Николай Николаевич“

гр. Пордим се възроди България! От тук Главното командване на Руската армия ръководеше боевете при Плевен и взе решение за зимния преход през Балкана! Тук се обмисляше възкръсването на България!    Запитай се, достоен ли си за пролятата кръв, на своите освободители!

Спри,  огледай се, ослушай се и премини съобразявайки се с преминаващия влак на световните промени!

Днес е 3-ти март – празника на един изстрадал народ. Ден за благодарност и размисъл! Опитай да бъдеш верен и полезен на народа си!

 

февруари 24, 2016

Трифон Трифонов (1954-2006)

Ralitsa Trifonova

Времето лети, но хубавите спомените са вечни! Споделям този личен клип с Вас за да си спомним за Трифон Трифонов.

www.youtube.com

YOUTUBE.COM

 

Коментари

Mitko Ivanov Ралица, мило дете, моите най-искрени съболезнования! Татко ти е прекрасен човек! Имах щастието да работя с него едва три години, но той беше най-близкия ми Човек! Само някакви си три години, а вече 30 години от тогава и десета след кончината му, Той е в спомените ни, в мислите ни, защото се раздаваше в работата си, в грижовното си отношение към хората и доброжелателността си към тях!..Как ви обичаше само, майка ти, брат ти, теб – неговата малка принцеса! Жалко, че днес майка ти не може, както някога, когато се прибирахме с утрото на Коми земя от Младежката дискотека на Коцето, да ни посрещне с онази кротка усмивка на влюбена жена и да ни предложи за закуска от прекрасната си рибена чорба!.. Благодаря ти за клипчето. Татко ти обичаше Тотьо Кутуньо… и колко приличаше на него!  Песента и тогава и сега, порасло момиче,  е за теб! Поздрави на брат ти и майка ти .. татко ти е с нас!

Тото Кутуньо – Времето си отива (превод)

Toto Cutugno – Il Tempo Se Ne Va (BG sub)

YOUTUBE.COM

януари 18, 2016

СБЛЪСЪК – разказ

1440013511704

          Когато от 13 февруари до 3 март 1878 година, в Истанбулския квартал Сан Стефано, се водили 20 дневните преговори за узаконяване победата на Русия в Руско – Турската Освободителна война ( 1877-1878 година), в  малкото българско село Пордим, където били главните квартири на Руската и Румънска армии, при обсадата на Плевен,   нямало нито един циганин. Над сто и тридесет години по късно се случи следното.

***

Умореният юнски ден тръгна след залязващото слънце и се накани да спи. Закъснелите  пчели понесоха пълни  гърненца  и се прибраха в тридесетината кошера на братовчеда Боян . Жуженето в клоните на голямата кичеста липа, пред дома му,  се стопи,  като мед  в устата на млада невеста. Дузина   гургулици се гушнаха по двойки и омаяни от уханието на липовия цвят и  настъпващата  тишина се приготвиха да спят. Вечерницата  поведе от изток нощната тъмнина и започна да покрива земята.

В този момент, от към циганската махала, приближиха силуетите на двама мъже. В ръцете им  блеснаха остриетата на  брадви.  Двете прокрадващи се сенки  се спряха несигурно под нацъфтялата липа и единия рече:

– Я ма дигни малко да видя, да не са тука! – после стъпи в хванатите на столче ръце на другия и заоглежда двора. –   Няма никой!

– Явно,  тази вечер няма да се прибират! Сигурно  ще спят в града при децата си. Сега е момента! – заключи другия.

Установили, че стопаните ги няма,  сенките се огледаха още веднъж в двете посоки на улицата и с ловкост, на която биха завидели даже някои  маймуни, се покатериха на липата.  Там, подплашени от присъствието им,  гургулиците  изпляскаха в листата  и излетяха прокудени в здрача. Без много канене двамата секачи започнаха събличането на липата. Под ударите на безжалостните им брадви, обсипаните с цвят клони, полетяха от върха към земята. Допира от всеки падащ клон, с  още не  отсечените, звучеше  като въздишка на умиращ. За броени минути, оголените изправени върхари, забиха острите си върхове в потъмняващата синева. Земята се зарина с труповете на безразборно нападали клони и заприлича на бойно поле след битка. Липата започна да се превръща от нагиздена красавица в разсъблечена на сила, стара жена.

Тогава на пътя, под наполовина осеченото дърво,  изскърцаха автомобилни спирачки. От колата слезе братовчеда Боян – стопанина на липата. Беше около петдесет годишен, среден на ръст, с права пепелява коса и едри рижави мустаци, мъж в силата си. Орловия му поглед  привлякоха  протегнатите за помощ вейки и му посочиха горе двамата утихнали  злосторници.

–    Какво правите горе,бе? – попита строго намръщения стопанин.

Дървото му отговори с мълчание.  Злосторниците се ослушваха прегърнали  по     един дебел, още не  окастрен клон и мълчаха.

–   Вас питам, бе, ей, вие двамата!  Какво правите на липата?

–  Събираме липов цвят, какво правим – проговори неуверено тъмния силует от по ниския клон.

–  Че тъй ли се бере липов цвят? Я вижте какво сте осакатили  дървото.

–   Тъй знаем, тъй го берем. Не е твоя работа как събираме липов цвят? – тросна се добилия кураж силует от най-горния клон.

–  А къде ще ми събират мед пчелите? Слизайте веднага и да ви видя гърбовете! – нареди стопанина, а в гласа му се долови  раздразнение, още повече че по природа си беше кибритлия човек.

–  Липата е на пътя,  не е в двора ти ? – опъна му  се единия и продължи да осакатява най-отрупаните с липов цвят клони.

–  Може да е на пътя, но е пред моя двор и дядо ми не е я садил за вас! – „запали” Боян и вече ядосан се закани: –  Спирайте да сечете и слизайте, да не ви сваля  набързо!

–  Щом е на пътя значи е на общината. Нищо не можеш да ни направиш!- противопостави се  по-високо стоящия и нареди. –  Влизай си кротко в къщи и  не се заканвай, че да не слезем с брадвите!

–   Какво? Мамка му, ей сега ще ви сваля,  като зрели круши ще ми нападате! –закани се  стопанина на липата  и се втурна в къщата си…

 

След няма  минута време,  излезе  и се изправи под липата, още по ядосан.  В ръцете си държеше  двуцевка.  Всички  в махалата знаеха, че е ловец и то кибритлия.  Обстоятелства, които двамата секачи бяха забравили и подценили. Независимо от това,  пушката се пречупи между приклада и зиналите  цеви  налапаха два патрона 12 калибър. После собственика и я насочи нагоре и черните очи на пушката   затърсиха секачите.

–   Ще слизате ли, или аз да  ви сваля? – попита решително човекът с пушка.

Като не получи отговор той се изтегли до средата на улицата и зае поза за стрелба.

Прегърнали клоните пред тях, двамата секачи мълчаха,  като парализирани. Човекът с пушка, насочи ококорените и дула  към две мигащи от страх звезди и стреля.

–   Олеле бате Бояне, уби ме! – изрева уплашено по-ниско стоящия циганин и брадвата му тупна до дънера на липата. Почти едновременно се чу пукот на счупен клон и забързания да слиза секач, се приземи по очи, като забравил парашута си парашутист.

–        А така! Единия е готов! Къде е сега другия, да сваля и него! – рече на висок глас човекът с пушка и затърси с очи из клоните. В това време, падналия върху насечените клони циганин, се надигна на четири крака и като забеляза, че пушката не сочи към него, мълчешком, с летящ старт изчезна към махалата.

–     Слизам, слизам бате, само не стреляй. Няма да се качвам вече на липата  – замоли се втория секач и неговата секира също  се  кротна до първата.

–      Слизай бързо и изчезвай, че дяволите ща  вземат и тебе! – свали пушката Боян и зачака от разстояние…

И втория циганин слезе за отрицателно време. Скочи от последния клон  и като  застана изправен на треперещите си крака,  замига  и се замоли уплашен:

–        Моля   ти се бате Бояне, никога вече няма да се качвам на липата, само не ме убивай, моля те.

Боян го погледна,  па като видя разтреперания от страх мъж, напуши го на смях, но яда му не беше минал, та  троснато  му рече: – Взимай си брадвите и изчезвай, да не стрелям пак…

Циганина това и чака, дори и не погледна за брадвите, приведе се напред, отстъпи  заднешком, и като видя, че пушката е свалена, се обърна кръгом  та  избяга,  като вихър,  към махалата.

Останал сам, с още димящата си  пушка, окастрените  клони и осакатената липа, братовчеда  Боян, огледа бойното поле и  като извади в движение гилзите от пушката, влезе в бащиния си дом. На улицата остана тишината…

Но историята не приключи до тук. След броени минути,  наследника на имота и липата, излезе отново. Този път в  ръцете си държеше  бензинопил. Една такава моторна резачка, с  бръмченето на  която  дървосекачите в Коми АССР, десетилетия наред, обезчестяваха девствената тишина на Удорската тайга, плашеха зверовете в нея и изпращаха в България, милиони кубици дървесина.

Огнян приближи решително до старата липа,  издърпа рязко въженцето на резачката и рева на мотора  раздра вечерния здрач. Металните зъби на веригата се забиха в меката кора, застъргаха все по на дълбоко в  дървесната плът на липовия ствол, първо от едната страна, после от другата, докато под напора на собствената си тежест и раздразнението на резача, огромното разклонено дърво се наклони към пътя и се срина,  покосено,  на безлюдната улица…

Тридесетина минути резачката бесня по клоните  и  старата, кичеста  липа,   се превърна в безформена купчина нарязани дърва. Чак тогава, неприятния, раздиращ покоя на нощта мотор, замря. Настъпи тишина. Неразбиращата луна  огря  стореното…

***

… На другия ден сутринта, Боян прибираше с количката нарязаните дърва. Беше се поуспокоил. Прекарваше мълчаливо нарязаните пънове и докато колелото на количката се въртеше, или докато нареждаше нарязаните дърва под сайванта, в съзнанието му, като на филмова лента  се завъртяха сума ти мисли и спомени…

Спомни си  дядо си  Ангел!  Стареца,  както показва и името му, беше хрисим и кротък човек.  Дребен на ръст, родолюбив българин с голо теме и живи добродушни очи, дядо Ангел имаше жилав балканджииски корен.  Хората го помнеха  или както работи, или както чете книжка, вестник. Четиридесет години беше изкарал с един бъбрек и две пикливи крави. Никак  не беше лесно с едните кравки и петдесетината декара земя да изхранва семейство, та за това, като дойде социализма му олекна и един от първите влезе в Кооперацията.

Отдаваше му се и зеленчукопроизводството, но най си обичаше овощарството.   На северната страна, в дъното на трите декара  двор,  беше засадил 15-20 метра ивица от салкъмови дървета.   С тях спираше през зимата  студените северни ветрове и пречеше на навяванията, пазеше овощните дървета в двора си от измръзвания. Всяка година отсичаше по някое от салкъмовите дървета за строителен материал или за огрев, а по този начин хем ги просветляваше, хем помагаше по-бързо да израстват младите фиданки.

В  двора имаше и 2 ореха  –  единия огромен и стар, а другия по млад и перспективен. Няколкото ябълки, крушите, сливите, прасковите и кайсиите, та ако щете смокините и малините, всичките  бяха винаги, като за празник  –  добре изрязани, варосани и напръскани срещу вредители.

По цялата си ограда, дядо Ангел беше насадил и черничеви дървета.  С техните листа  отглеждаше   копринени буби. Но най-голяма полза имаше  от липата пред портата. Беше я посадил още в далечната 1925 година, когато баща му го отдели с жена и дете  в новопостроената къща.  Жена му,  висока и суха, кокалеста жена, беше  жилава и слаба българка от Пордим.  Беше му родила две деца, но имаше и  тежък характер, та и тя като шипката,  хем даваше плодове, хем вършеше  работа, но и бодеше и драскаше с бодлите на характера си.  С една дума, благостта и  приятните аромати изпълваха двора им, най-вече от цветовете на липата и цъфналите акации.За птичите песни в клоните на липата, за ароматния липов чай, който им даваше с цветовете си и за уханието им няма да ви говоря, но ще ви кажа, че най-голямата сладост в семейството на дядо Ангел се получаваше в десетината пчелни кошера, когато цъфнеха акациите и  липата. Да, същата  липа, дето снощи той, Боян – внукът на дядо Ангел,  прибрал се от града за да живее на село сред природата и да се грижи за наследствения имот…беше отрязал в яда си…Вече съжаляваше!

–    Бояне, Бояне, тука ли се бе! – провикна се някой от портата.

Бяха двама полицай!

–    Тук съм! Какво Ви води насам – попита  Боян,  като ги посрещна на портата?

–    Сгазил си лука! Трябва да дойдеш с нас в районното

–     За липата ли? Че тя си е моя? Що да не си я отрежа?

–     Не е за липата, майната и на липата. По лошо.

–     Вземи пушката и да вървим в районното! Шефа те чака. Нареди ни без теб и пушката, да не се връщаме. – Намеси се втория полицай, когото Боян познаваше. – Като дойдеш шефа ще ти каже!

–    Тръгваме ли? – настоя първия полицай.

Като чу за пушката, Боян го жегна под лъжичката и работата взе да му се изяснява. Но не се притесни! Познаваше началника на районното и даже беше сътрудничил не веднъж на полицията, като  поемно лице. Случваше се да го вземат със себе си,  при разследвания и претърсвания в съседни села. А и понеже работеше като охранител в кооперацията си му имаха доверие.

–   Добре. Няма проблем. Само да се преоблека и да взема пушката.

***

След около 10 минути Боян вече беше в кабинета на началника. Пушката му се сгуши на сигурно в металния оръжеен шкаф, да   почива.  Началника на районното и Боян спокойно  разговаряха.

–  Ти снощи наистина ли стреля по циганите на липата?

–   Че стрелях, стрелях, ама не съм стрелял по тях. Стрелях само един път и то във въздуха,  само  да ги сплаша.

–   Е няма що. Уплашил си ги. Ама сега ти малко трябва да се уплашиш. Щото работата е сериозна. Има подадена жалба срещу теб. Не е трябвало да стреляш.

–   Как да не стрелям? Че аз като ги заварих в мръкналото горе, и като видях вече липата наполовина осакатена, побеснях,  идеше ми направо да гръмна и двамата.

–   Добре, че в яда си не си гръмнал някой от тях, че си отиваше и ти с него.

–   Началник, ама то не се изтрайва вече. На времето от нашия двор до циганската махала имаше близо 100 метра поляна. Пуйките и кокошките на съседите си пасяха спокойно по поляната и никой не ги крадеше, сега ги крадат от курниците в дворовете. Тогава бяха само седем осем  къщи. Сега са над петдесет  и наоколо целия квартал  завзеха. Заграден съм, като в остров, а  и вече ми подричат да им продам бащинията си.

–    Бояне съчувствам ти, но не мога да ти помогна. Дай да мислим какво ще правиш!?

–  Ще правя аз, ще правя, като ми писне някой ден, че като почна та на ред – оживи се на ново Боян и продължи разсъжденията си.- Що стана така?… На времето, дядо ми имаше три декара овощна градина. Беше от другата страна на циганската махала, до сами циганските къщи и никой не ни правеше поразии. Работеха си с каруците в задругата, в ТКЗС-то във фермите, в строителството, по късно  в промишлеността заварчици, шлосери и какви ли не станаха. Тогава  даже жените им работеха в бригадите наравно с другите жени от селото. Тяхното  поколение и грамотно беше, на училище ходеха наравно с нас.   Болшинството от децата и също завършиха средно образование. Гледам ги сега, че работят даже по чужбина. Виждаш ли какви къщи направиха наоколо  и  колко къщи изкупиха от българите из цялото село… А бе тези от нашето поколение и децата и не крадат! Те бяха се научили да работят и да ценят чуждия труд. Имаха авторитет, хората ги уважаваха. Старите хора още говорят с уважение за ковача бай Желязко:  За Идрис, за Орхан, Гарчо – футболиста, дето играеше крило, ако щеш даже и за сакатия Цеко, щото и той сакат, хромав, но не чакаше на подаяния, а си изкарваше хляба с каруцата и кончето.  Но какво стана с техните внуци, дето пораснаха през демокрацията и тези младите,  дето се преселиха от други места, не е за разправяне: крадат, рушат, нападат стари   хора и къщи, раждат още като деца  и чакат за помощи от държавата. Изтървана работа ти казвам.

–    Бояне, ми къде са ти предприятията? Да не би те да ги продадоха, закриха и разграбиха? Айде да не говорим на тази тема, че до никъде няма да стигнем. Моята работа не е да политиканствам, а да спазвам закона. – прекъсна го началника и извади  прилежно изписаната жалба. – Чуй какво е написано тук!:  „Поради липса на пари за изхранване на семейството ми… се качих на липата  да събирам липов цвят… Липата се намира на пътя и е обществена собственост, ще рече и моя.” –  и по нататък. – „Закани  се, че ще ни свали и изнесе от къщи ловната си пушка…Направи опит да ни убие, като стреля по нас!” –  Разбираш ли за какво иде реч?  Прокурора ще бъде принуден да ти подигне обвинение: Опит за предумишлено убийство.

–       Че аз не съм стрелял по тях! Аз стрелях във въздуха.

–        И как ще докажеш, че не си стрелял по тях?  Скарали сте се, заканил си се, влезнал си в къщи и след като си заредил си стрелял.Лоша работа. Твоята дума, срещу тяхната. Но ти си един, а те са двама. Други свидетели няма. Каквито и обяснения да напишеш няма прокурор и съд дето ще те оправдае. Какво да  правим. Длъжен съм да задържа пушката и до довечера да ти взема обясненията.  Не мога да спра жалбата. Това е положението. Трябва да сезирам прокуратурата…

Настъпи напрегната тишина. И двамата замълчаха замислени

–      Единствения начин да се спре преписката, е да си изтегли жалбата – продължи началника и предложи: – Пращай хора при него и го моли да си изтегли жалбата. Трябва да се сдобрите. Предполагам, че ще ти иска пари, ама друго не мога да измисля. До довечера имаш време. Действай! Утре трябва да сезирам прокуратурата !

Като се  спомена  пак прокуратурата и Боян се плесна по челото.

–      Че прокурора ми е съсед в жилищния блок. Познава ме се. Сега нали съм свободен и мога де отида до града. Трябва да говоря с него. Ще го хвана у тях още в обедната почивка.

–     Добре действай, но имай предвид, че има и срокове.

–     Тръгвам с  колата веднага, за петнайсет минути съм  при него. Единайсет и половина е. Той си идва да обядва в къщи всеки ден. Дано да имам късмет.

И наистина дванайсет и десет Боян беше при съседа си и уплашен обясняваше положението, в което беше изпаднал, заради едната емоция. Прокурора го изслуша и макар в описанието на това  произшествие да имаше и комични моменти остана сериозен от началото до края на Бояновия разказ. Накрая му рече.

–     Бояне, ти май не си уплашил тях, а себе си!

–    Че както ми обясни началника на районното, то си е за уплашване.

–       Така си е, но по-спокойно, бе човек! Трябва да намерим легален начин за оправяне на ситуацията…  Колко годишен е казваш?

–       Малко над двадесетте. Но не го знам с точност. Той е от придошлите в последните години.

–      Знам какво ще направим – рече прокурора. – Предполагам, че е от „нашия контингент”. Я да го проверим малко. Кажи ми само трите му имена по лична карта и ЕГН-то.

–      Не ги знам!

–      Ми питай някой който ги знае! И това ли да те уча? Нали имаш телефон. Звъни! И докато обядваме трябва да му знам данните.

–     Бе мен не ми е до ядене. Ще се кача до апартамента да звънна до общината и веднага се качвам…

Прокурора още не беше свършил с обяда,  когато Боян се върна с  трите имена и ЕГН-то на  обвинителя  си…Вземи си от луканката. Аз съм си я правил от глиганско. За какво сме ловци, ако една луканка не можем сами да си направим. Удари му и една кока кола, а аз през това време ще влезна чрез интернета в браузъра си,  ще проверя. –  и извади модерния си телефон.

–    Кажи сега как се казва и ЕГН-то ! – после вдигна поглед, готов да пише по клавиатурата.

Боян му продиктува данните. Прокурора зашари по клавиатурата и след минута ровене в някакви виртуални списъци, последния рече.

–    А ето го сладура.Знаех си. От „нашите е”. Има три висящи дела. Няма къде да иде, ще си изтегли жалбата. Аз ще се обадя до районното да ми го привикат след обед. Възбуждам отново спрените му дела, а ти имай готовност да му кажеш, че ще го оправиш, ако си изтегли жалбата…

Така и направиха…

***

Още не беше мръкнало.  На портата се похлопа, някак плахо и притеснено. Боян излезе на пътя. Пред него стоеше  самия  жалбоподател. Главата му наведена,  погледът му забит в земята, ръцете му отпуснати,  не  могат да си намерят място,  ту се крият в джобовете на избелелия анцуг,  ту  кършат пръсти една в друга. Лицето му зачервено и потно от притеснение и горещината, стои като истукан и мълчи. Друг човек. Няма нищо общо със самочувствието и нахалството на снощния секач. Устата му като залепена,  опитва се да преглътне,  но езикът му сух като шкурка,  стърже по равните му бели зъби и посинелите устни и не може да изкара и звук.

–        Кажи, бе! За какво си дошъл? – помогна му Боян и затвори врата зад себе си.

–          Баати Боояне – запелтечи младежа и дигна поглед,  – аз такова.. дойдох за…

–        За брадвите ли? Сега ще ги дам – направи се на ударен  Боян.

–          Не бе баати Бояне.  Дойдох да ти се извиня за снощи.. за липата.

–         А, ти ли беше? – аз пък  помислих, че са те пратили за брадвите.

–         Извинявай бати Бояне, ние с братовчеда бяхме и решихме да изкараме някой лев от липов цвят, ама сгрешихме. Извиняваме се и ти искаме прошка, за липата де. Обещаваме, че вече няма да се качваме по липата.

–        Няма я, щото я няма вече. А братовчед ти що не дойде и той, та да го видя?

–        Него го беше страх да дойде. Ма ти не се сърди, бе бати Бояне, хора сме, комшии сме, трябва да си помагаме. Само нещо работа да имаш казваш и ние с братовчеда ще я свършим.

–        Не ща да ми вършите никаква работа. Работата, както виждаш в двора, аз и сам си я върша, ама не искам да ми пречите на работата. От тази липа пчелите знаеш ли какъв ароматен мед даваха! Сега къде ще пасат липов нектар? Ти дърво посадил ли си някога?  Знаеш ли, че тази липа беше посадена още от дядо ми? Ти женен ли си?

–        Женен съм момченце на годинка и половина имам. Заради и него и заради жената се качих на липата. Като няма работни места какво да правя?

–        А помислил ли си какво ще му оставиш в наследство на това дете? – започна да му чете морал Боян. – Се едно аз да дойда сега до вас и да ти взема каквото ми харесва.

–        Сгрешихме комшу! Прощавай! Виновен съм!

–        Добре! Хайде, простено да ти е! Сега ще ти изнеса брадвите, ей тук зад портата са. – рече Боян и докато циганина понечи да каже нещо, открехна портата и се присегна та извади двете виновни брадви и като ги подаваше продължи. – Пък дано си изкарвате почтено хляба с тях. Има хора дето ще ви платят дървата да и нацепите, сухи клони да изсечете.  Мислете, че трябва да остане нещо и след нас, на децата ни.- и му подаде брадвите.

Циганина пое брадвите и продължи да стои.

–       Какво, друго има?

–       Бате Бояне, абе аз да си кажа за друго съм дошъл, не за брадвите. Ама как да ти кажа?.. На голям зор съм. С голяма молба съм дошъл при теб…                         –       Какво и пари ли ще ми искаш?

–        Не бе бате Бояне, друга помощ ми трябва.

–        Казвай де стига си го усуквал!

–        Бате Бояне, нали ти казах, че жена и момченце имам!

–        Е да! Каза ми.

–       Ама аз не ти казах, че след обед ме викаха в прокуратурата.

–       Е та?

–       Ами имам и три прекратени дела, за кражби за други глупости. Бяха ги спрели заради детето и жената, пък сега от прокуратурата искат да ги възбудят наново.

–        Е и? продължи да се прави на ударен Боян. Аз каква вина имам?

–        Не бе бате Бояне, ама ако възбудят делата отново ще ме вкарат в затвора и кой ще ми гледа семейството?

–        И какво, аз ли да се грижа за тях?

–       Не  бе бате Бояне, ама добри хора ми казаха,  само ти си можел  да ми помогнеш,  да не ме вкарат в затвора, сега. Имал си познати в прокуратурата и ако ги помолиш за мен… нещата могат да останат както са си сега. Да съм си при жената и детето, де! За това те моля!

Погледа на Боян се спря на молещото мъжко лице, видя навлажнените бащински, човешки очи и за миг се видя в прегръдката на своя син, когато беше  на година и половина. Гърлото му се сви и без да говори повече, без да мисли за подадената жалба, отсече:

–       Добре де каквото мога ще направя!

–       Благодаря ти бате Бояне, господ да те поживи и теб и семейството ти!..

–      Хубаво, казах ти ще опитам, но не обещавам предварително нищо.

–       А бате Бояне, щях да забравя! Бях направил и още една глупост, ама я поправих.

–       Каква глупост?

–      Ами сутринта бях подал жалба срещу теб, че си опитал да ни убиеш, но одеве, преди да дойда бях в полицейското управление и вече я изтеглих.

–      Добре де, тази вечер ще видя с какво мога да ти помогна!

Съкратил по-нататъшния разговор Боян,  затвори портата от вътре. Спря  се замислен. Беше  в собствения си наследствен дом – неговата крепост,  и  се запита: Кой беше победител в  този безсмислен сблъсък?

***

На другия ден малко преди обед циганина дойде да  благодари. Оставаше при жена си и детето… От нямането си носеше и бутилка ракия с кутия шоколадови бонбони. Дойде да благодари за оказаната помощ.

***

След две години, когато цяла Европа бе залята от бежанци и емигранти от Близкия изток и  Африка,  Боян се пресели в съседното село. Наследствения  имот продаде на съседите си!!! Със себе си взе само кошерите.

 

 

 

Пордим

2016 г.

IMGP9422

юни 17, 2015

НАМИГВАНЕ – един сборник разкази, който Ви очаква

DSC_0118DSC_0135     Тези  дни, срещу „Руския музей“, както го наричат пордимци,  под родния покрив,  на един от доказаните патриарси на българската литература, драматурга и поет Иван Радоев,се приюти книгата на неговия съгражданин Митко Н. Иванов . В „НАМИГВАНЕ с отхвърленото време“,  автора  – Гравитон Ви разказва с лекота и непринуденост,  с тъга и хумор за обикновените хора на България.  В 44 -те  разказа, прототипите на  тези откъснати от двата преходни периода люде,  оживяват с отминалия си живот и своите надежди.    Те Ви разказват  за собствените си влюбвания и разлюбвания, за своите възходи и падения, за разбраното и не разбраното,   за случващото се около тях и в техните души до днес.

Прочитайки 250-те страници, пред читателя, като на филм се редят случки от годините  през Втората световна война, строителството на социализма и последните 25 години на нашия преход към капитализъм…  Тъжни или комични,  обнадеждени или отчаяни, хитри или изглупяли,  героите в „Намигване с отхвърленото време“ Ви очакват!

Ако сте от Пордим или преминавате от там,  можете да си купите книгата от магазина на първия етаж на „Славейков“ 2 и то само срещу 5 лв. Ако сте от страната,  можете да получите книгата в най-близкия Ви пощенски клон или в най близкия Ви офис  на „Еконт“ – срещу 10 лева, в тях влизат цената на книгата и транспортните разходи.   Ще заплатите с наложен платеж при получаване на книгата.  За да получите книгата „Намигване  с  отхвърленото време“,  е нужно само да я поискате  на   mitko_star@abv.bg  или на лични на профила ми във Facebook  на https://www.facebook.com/mitko.ivanov.1048 . Напишете адреса на офиса в  който желаете да получите книгата с автограф, име, през име и фамилия,   и ги изпратете на един от посочените IT адреси.

Приятно четене, забавление и размисъл приятели. А ако се намери и доброжелател с възможност да спонсорира отпечатването на още екземпляри,  автора Митко Н.Иванов и бъдещите читатели, ще му бъдем безкрайно благодарни!

Поздрави и пожелания за успешно лято!   Ваш – Гравитон!

ноември 27, 2014

ЩЕ НИ ПРОСТЯТ ЛИ? – реплика

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 9:41 pm

IMGP4241 Всеки път, когато се движа по хладните, гранитни павета, на култовия пловдивски бул. „Иван Вазов“ и вървя под сенките на огромните, тежки, вмирисани на тютюн, прах и мухъл, тютюневи складовe; аз потръпвам и се замислям… Обзема ме една дълбока печал и болка: за техните строители, за хората работили в тях, за милионите отровени от никотина …За онези хиляди жени и деца, събуждали всеки ден, с тропота на дървените си налъми още не изгрялото, скрито и през деня от дебелите тухлени стени, пребледняло слънце. Представям си ги, как като трудолюбиви мравки – вечер тътрят уморените си нозе към Кючук Париж и Герджика, към Беломорски и Джендема, към Орхан махала и околните села,  за да занесат на пребледнелите си деца храна и… жълтата гостенка.
В такива моменти в съзнанието ми, тютюневия квартал се превръща в огромен октопод. Мощните му ненаситни пипала се провират по застланите от хилядолетията на града, една върху друга улици, и достигнали до бедните, работнически домове, изсмукват и последните капки живот от техните обитатели…
Мислейки си за всичко това, днес повече от всякога, аз не мога да се наслаждавам на някогашното тежко строителство на тютюневия град, на неговата архитектура и орнаментика по фасадите, на замаха на малцината инвеститори и предприемачи, на техните богатства и разкош…
… Предпочитам другия, пълен с жизнерадост и светлина живот. По мила ми е светлината и семплата архитектура на достъпната за всеки работник съкровищница – НБ „Иван Вазов”, на Младежкия дом и Пеещите светлинни фонтани в Борисовата градина, на Партийния дом и огромния, облян в светлина и въздух централен площад, на Градския дом на културата „Борис Христов”, (бивш Профсъюзен дом на културата „Стефан Кираджиев”- водач на пловдивските тютюноработници, повел ги да защитят правата си и към един по светъл и смислен живот. )…
И тук е редно да отбележа: само най-предубедени и зомбирани хора могат да не признаят, че те бяха сбъднали мечтите си! Свидетелство за това са построените от пловдивската работническа класа и Народната Република, просторни и функционални сгради на: Висш селскостопански институт, Висш институт по хранително вкусова промишленост, новия Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”, Текстилния комбинат „Марица”, Завода за пишещи машини, Завода за запаметяващи устройства, Завода за автоелектроника, Завода за дървообработващи машини, Мотокарния завод „Рекорд”, Обувния завод „Петър Ченгелов”, Държавното индустриално предприятие „България”, КЦМ и редица други…все учебни заведения и предприятия, които произвеждаха кадри и продукция за повече от 101 страни в света. Всеки ден от Пловдив потегляха по 28 – 30 влака с промишлена продукция , със селскостопанска продукция: с грозде, дини, плодове и зеленчуци за целия свят… Днес изнасяме децата си!
Затворихме  домовете на културата в заводите, разрушихме и самите заводи, забравихме какво е питателна балансирана храна в работническите столове, какво бяха хилядите почивни станции по морето и планината….
… Сравнявам двата свята на моя живот: блуждая из срутения тютюнев град; разхождам се из просторния, изпълнен с въздух и светлина,  ЖК „Тракия” и все по често си казвам: Два свята – единия е излишен!?.. Изборът ни беше ли правилен!?.. Пропъдените по света поколения,  ще ни простят ли?

април 20, 2014

СТАЯ 616 – разказ

IMGP6153

В стая 616 на болница „Токуда” – София, е спокойно. Въздухът е застинал в очакване да се случи нещо. На четирите болнични легла, мъжете лежат неподвижно. Вперили са погледи във високия синкаво бял таван и тревожната неизвестност. Над леглата им, три работещи телевизора се опитват да разведрят обстановката с картини от живота. Звукът е толкова приглушен, че не се чува. Никой не им обръща внимание. Четвъртия, даже не е включен. Той е над легло №4. Най-близкото до вратата.
Срещу него е № 1. Болния в него е видимо най-зле. Още е под въздействие на упойка. На система е. По тънкото, прозрачно маркуче, към абоката на дясната му ръка се стича, капка по капка, живот…
Между него и просторния прозорец е болен №2. Дребен на ръст, обрулен от ветровете на съдбата човечец, със сламеста, слаба коса и уплашени, пъстри като полето на Делиормана очи. Ръцете му са сухи и спечени, ставите на пръстите деформирани, а дланите мазолести и набраздени от физически труд. Издухан човек! От онези, дето нямат петдесет, а изглеждат над седемдесет.
Над главата му, монитора показва регулираните удари на закърпеното му сърце…
Срещу него, между №4 и преливащата от прозореца светлина е №3. Един масивен и пълен циганин, с оплешивяла едра глава, бузесто лице и четинест чер мустак. Здрав и силен мъж, с мощни гърди и широк гръб, той постоянно въздиша и се опитва, с приличните си на мечи лапи ръце, да седне по изправен на леглото. Над сочните му обърнати бърни, се мъдри камбест нос и парят с маслиновия си блясък две черни, като тъжни въглени, очи…
– Хайде момчета, стига следобеден сън! От сън спомени няма! – разсича неловката тишина звънливия глас на една усмихната лекарка и стаята се изпълва с живот. – Да няма някакви оплаквания? – пита тя и най-напред се спира пред №1.
– Нямам оплаквания, само малко ми е замаяно. – отговаря с все още немощния си глас, №1.
– Така и трябва да е! Още пет минути и сваляме системата. Някакви болки в гърдите, стягане в гърба да чувствате? – пита тя и оглежда внимателно монитора над главата му.
– Не, нямам! Наясно съм. Не ми е за първи път. – отговаря все по ведро болния и се размърдва.
В този момент в стаята влиза с поднос в ръка, средна на ръст, чевръста сестра.
– Ето ви и бонбонките. – майтапи се и тя и акуратно разнася по металните шкафчета, приготвените за всеки от четиримата, разноцветни хапчета.
– Сестро, неможе ли още една възглавница, че ми е ниско? – пита №3 и пак опитва да се вдигне на по високо.
– Няма нужда от възглавница! Ето сега ще оправим работата с леглото…. така…. Леглото ви само ще се повдигне като натиснем това копче… Така по удобно ли вие?
И наистина сестрата натиска едно копче, частта зад масивните плещи и главата на болния се вдига.
– Сега вече ми е удобно! – настанява се болния почти седнал и се заема веднага с хапчетата.
– При теб как е? – пита седнала на леглото до №2 лекарката  и макар да следи монитора, опипва първо пулса на ръката му, после поглежда и поставените на гърдите на болния лапи. – Машинката работи нормално. И кръвното е стабилизирано…. Нека продължим да следим, с
тази машинка, дето сме ти поставили на гърдите, работата на сърцето и ще видим. Поставили сме ти две пружинки в кръвоносните съдове. Тези  съдове хранят сърцето. – обяснява тя на прост език и продължава. – По всяка вероятност утре ще те изпишем и ще се върнеш отново в ИСУЛ.  Там ще  продължат с лечението на бъбреците ти. Инфаркта е овладян, тромба е разбит, стесненията са разширени, оправен си. Известно време ще ти трябва почивка и по-малко натоварване.
– Докторе, да махам ли и системата ? – пита от леглото на № 1 сестрата и получила утвърдителен отговор я сваля и изнася.
– С теб какво ще правим? – спира се лекарката при №3. – До старите запушвания имаш две нови. По всяка вероятност ще се наложи операция и смяна на част от вените. Ще вземем вени от единия ти крак. Но трябва да решиш. Говори с жена си и децата. Помисли, тук в нашата хирургия ли да се направи операцията или ще се прибереш във Видин и там да решите с твоето джипи. Помисли до утре на обед. Ще говорим пак, сега се консултираме и с хирурзите. Ще дойдат и те да ти обяснят как ще се процедира.
– Добре докторе. – посърна още повече болния, а тялото му се смали и изгуби в огромното легло.
Като отвори оставената от сестрата папка,малко изненадана, лекарката се обърна към № 4.:
– А, какво е това? Кръвното ти се е вдигнало на 160\120. Множко е! Трябва да го свалим преди интервенцията…. Сестра заеми се. Ето! Подаде и тя папката, като написа нещо в нея.
Медицинската сестра събра останалите папки и излезе. Преди още лекарката да обиколи отново четиримата болни, тя се върна, даде на №4 хапче  за кръвното и двете излязоха заедно…
– А бе, може ли някой от вас да ми пусне ваучера за телефона? – попита № 3? Децата ми го оставиха и си заминаха, ама аз не знам как да го пусна. Пък нали докторката каза да се обадя у дома!
– Комшу, и бъкел не разбирам от телефони. Мене ми дай зидария, замазка, шпакловка и друга строителна работа. От Разград до Свиленград и от Силистра до Враца и Бургас, де що завод има и жилищен комплекс, съм преровил. Разбирам от строителство, но тази дяволска техника ми е чужда. Нямам телефон, няма и на кого да се обадя.
– Не му разбирам и аз. – смутолеви № 4, замислен за кръвното си и предстоящата му сърдечна интервенция!
Освободен от ограниченията на „системата” и електродите, № 1 се изправи. Другите трима „съквартиранти”, установиха, че макар и в пижама, болния изглежда добре. Беше среден на ръст,около 50 годишен, почти висок, белокож и светло рус мъж. Очите му, бистро сини и чисти като планински езера, макар и все още замаяни от лекарствата и упойките, се смееха. Доволното му шкембенце напираше под горнището на пижамата и загатваше за прелестите на застаряващ чревоугодник.
– Чакай, ще видя дали ми е познат модела!? – каза той и седна на леглото си. След кратка пауза от двадесетина секунди, № 1 се изправи внимателно, направи няколко бавни крачки и като седна на леглото на №3, започна да се занимава с мобилния телефон. С лед около минута, циганина от 3-то, обясняваше на жена си какво са му казали докторите. Говориха на цигански и развален български повече от 15 минути. Накрая едрия мъж прибра мобилния в чекмеджето на болничното шкафче и отново се смали в леглото. Погледа му първо подпря тавана, а после очите му зашариха по другите легла за съчувствие и подкрепа…
В стаята хигиенистката на отделението докара следобедна закуска.
– Номер едно, вие вече сте на свободен режим. Ето заповядайте. Номер две, вашата диета продължава заради бъбреците, без люто, кисело и солено. Заповядайте и да ви е сладко. – пожела тя и продължи: № 3 и вие сте на диета за сега! – накрая, като се обърна към №4 с думите: Вие сте най-добре – продължавате с напълно гладна диета. – излезе от стаята, тикайки натоварената с храна, количка.
Останали насаме, мъжете се почувстваха някак си близки и продължиха разговора си.
– Ами аз не знам как да ида до ИСУЛ. София въобще не я познавам. И да си кажа правичката нямам никакви пари. Пенсията по болест ми е 140 лв. Колко ли струва един билет за трамвая? – обърна се той към останалите.
– За какво беше в ИСУЛ? – заинтересува се №1.
– От болницата в Разград ме закараха по спешност с бъбречна недостатъчност. Но тъкмо пооправиха бъбреците и получих инфаркт. От ИСУЛ, вчера, ме докараха с линейка, въобще не знам къде съм. И ако кажат че трябва да плащам!
– Няма да плащаш нищо, нали си здравно осигурен. – успокои го №1, явно вещ по въпросите на здравното осигуряване и болничното лечение.
– Знам ли?
– Жената рече по телефона да не се съгласявам пак на операция. Пък ако се върна на село във Врачанско, първо джипито ще почне да ми разправя, че няма направление и ще иска пари. После и във Враца за операцията ще ми искат пари. Жената каза, ама и аз нали си знам, че нямаме пари за операции. – Каза ни в клин, ни в ръкав № 3 и пак млъкна.
– С какво си се занимавал? – подхвана разговора и с него първия.
– С какво ли не, ама последно, преди да направя първия инфаркт, две лета работихме със синовете по поправка на покриви. Голямо бачкане падна, но и добри пари се изкарваха. Изкарваха се ама свършиха, сватба на единия син правих, по доктори плащах и свършиха, а от още три обекта ни мотат, не са ни платили.
– За това е най-добре, -посъветва го №1 да се съгласиш на операция тук. Вече си в болницата. Направени са ти нужните изследвания, няма да се губи време. Тук са изключителни специалисти и оборудването на болницата е на световно ниво. Хората от чужбина идват да се лекуват тук, че и луди пари дават да ги оперират, а ти ще мислиш да се връщаш във Враца и тепърва опериращ лекар да търсиш.
– Знам ли? Ама като нямаме пари!
– Нали си осигурен, няма да плащаш нищо. Болницата ще си вземе парите от здравната пътека. Не му мисли много, ами утре като дойде лекаря се съгласявай. Е може да не те лекуват със скъпи вносни материали и лекарства, но има и по евтини, наши, български. Ще плащат такива като мен, дето имат възможност да платят. Пък да ви кажа честно, макар и да плащам на частно за лечението си, знам: Каквото е рекъл Господ, това ще е!…
– На всеки си му е написано в съдбата, къде, кога, как, всичко е отредено – намеси се в разговора и № 4. – Ей на, на мен сърцето ми се разтропа, кога бях на 24(сега съм на 66). Ставам една сутрин, а то като на птиче „Колибри”, пърха, забързва, прекъсва, пак тръгва. С една дума бие както си иска.Над 220 удара в минута.Два пъти са ми провеждали електрокардиоверсия. С пълна упойка два пъти са ме удряли с над 400 волта ток. Спираха сърцето и пак го пускаха.
– Ама нещо болен ли си бил преди това? – пита №2 и се вдига та сяда в леглото.
– Нищо не съм боледувал, бях здрав като младо биче, спортистче. Играех баскетбол в „Дунав” Русе преди това…
– Че и аз съм от Русе – оживи се първия.- Коя година си бил в Русе?
– 69 и 70 бях по разпределение от ЖП института във Вагонно ремонтния завод. Пък 70-та, за да не изтърва жената ( тогава тъкмо я бяха приели студентка в Хранително вкусовия институт – Пловдив), зарязах и спорта и Русе и хукнах в Пловдив. Спрях изведнъж активна спорта дейност, записах задочно българска филология, почнах работа във Вагонното депо, живеехме на квартира и като сложите борбата за повишаване шлосерския разряд, за жителство, изпити за мен и жената и като за капак една пневмония на сина… нямаше годинка детето … И тя работата стана. Нервите, напрежението… изби в сърцето.
– Ама казаха ли ти какво му е било? – поинтересува се и №3. – Не си ли се лекувал?
– Като ме върнаха в синусов ритъм и дойдох на себе си, първия път в Интензивния сектор на ІІ-ра градска в Пловдив и доктор Цветков, беше тогава(говоря ви за 3 септември 1973 година), ми стисна ръката и вика: Честито втори живот момче!
– Докторе, ама какво ми е? Има ли лечение?- питам аз.
– Медицинската наука още не е напълно наясно какво точно става с биотоковете в сърцето ти – обяснява ми лекаря. -Не се знае наследствена обремененост ли имаш, придобито ли е, какво ли, но понякога биотоковете които трябва да преминат от долната част на сърцето към горната, при теб си намират по пряк път и сърцето ти почва да бие по бързо. Казва се WPW синдром. Няма медикаменти за сега. От прегледа установихме, че сърцето ти може да е провокирано от много неща. Четири  зъба за вадене – може да са фокуси. Сливиците ти също е трябвало отдавна да се махнат. Имаш шипове в гръбначния стълб и за капак остра невроза.
– Докторе, – викам му аз – че аз съм толкова спокоен, даже и не псувам.
– Там ти е грешката. Не реагираш, не се освобождаваш емоционално, а само трупаш, трупаш и идва момента на отпушването.
– Добре де, ама все пак някакво лечение, диети?
– Лечение на този етап няма. Диети: няма да пиеш концентрат, избягвай бира и много течности за да не се натоварва сърцето, не прекалявай с кисело, солено, люто, а като правиш секс, ще се пазиш да не се вживяваш много, много .
– Че аз за какво да живея тогава бе докторе? За да се пазя ли?
Доктора се смее и ми дава последен съвет.
– Виж какво, всичко друго е бош лаф работа. Най-важното е сутрин като станеш и да вземеш една лъжица от онова лекарство – МАЙНАТА МУ! Чергата под краката ти да гори, не се ядосвай, ще се изтъче друга, по хубава даже. Най-важното е да не ти пука от нищо!
– Прав е бил доктора ти! И старите хора казват, че всички болести са от нерви, от притеснение значи! А не се ядосвай де, как да го направиш, като живота те блъска от всякъде, а стана и много напрегнат? – заключи философски малкия човечец от №2 и погледна към монитора си.
На екрана се мъдреше само една права линия. Тегелите на сърдечната му дейност ги нямаше.
– Ей хора, аз съм умрял! Вижте сърцето ми е спряло – паникьоса се той…
И тримата мъже скочиха уплашени. Но докато 3 и четвърти номер се зачудиха какво да правят и 4 понечи да тръгне към вратата за лекар, номер едно отиде до леглото на „умрелия” и натисна червения бутон за звънеца в дежурната лекарска стая…След не повече от петнадесет секунди в стаята връхлетя лекуващата лекарка.
– Какво има? Какво става? – втурна се тя разтревожена.
– Докторке, сърцето ми е спряло! – проплака уплашен болния.
Лекарката го изгледа учудена, напипа пулса на ръката му и почна да се смее.
– Ами като ти е спряло сърцето, що не си умрял? – помайтапи го тя. – Що говориш?
– Не знам! – рече и болния с присъщата си детска наивност и неразбиране.- Ей не показва нищо – посочи той монитора.
– Няма нищо страшно! Сърцето ти си работи нормално! Сега ще донеса да сложа нова батерийка на машинката тя пак ще показва и записва. А успокойте се сега и не се вълнувайте много, много. Всичко е под контрол.
След две три минути, през които мъжете в стаята се успокояваха и коментираха станалото, лекарката донесе нова батерийка, смени я и машинката пак започна да показва, че човека е жив.
– Успокоихте ли се! – попита с ведрия си сигурен глас лекарката и преди да напусне стаята допълни: – Почивайте сега и без много емоции.                                                                                                                      – Лесно и е на докторицата, – рече „умрелия”- ама съм сигурен, че не знае как съм живял, колко бъхтене, нерви и семейни проблеми съм имал. Тя моята не е за разправяне, нали на 14 години останах сирак. Как съм живял аз си знам…
Като го видя, че пак се умърлуши, №1  седна на леглото и захвана.
– Всеки си има собствен ад, човече. Да не мислиш, че моята е била цвете за мирисане. Казано е:  не питай старило, а питай патило. От ученик ми тръгна, като на куцо магаре…- и заразказва: – Бях в седми клас. Като отивах на училище сутрин, обикновено минавах край пристанището, нали съм от Русе. Една пролетна утрин, между коловозите на пристанището, намерих три изхвърлени котенца. Дожаля ми. Съжалих ги ама не можех нито да се върна до нас, нито да ги взема в училище. И тогава, гледам, че там на пристанището стоят забравени, два стари, стари железопътни вагона. Успях та отворих един от прозорците и настаних вътре котенцата. Оставих и закуската, дето ми беше сложила майка в чантата, а на обед, като се връщах първо минах край кръчмата на пристанището. Там работеше една добра лелка. Казах и аз, че съм намерил три малки котенца и ми трябва храна за тях. Жената започна всеки ден да ми събира остатъци. Всеки обед се хранеха при нея доста пристанищни работници. И така почнах всеки ден да влизам във вагоните, храня котенцата, галя ги радвам и се, а те се умилкват, ближат ми за благодарност ръцете и растат. И тъкмо поотраснаха, един обед, както си играех вътре с тях, нахлуха двама милиционери и ме арестуваха. Заведоха ме в милицията, шамари, мъмрене, заплахи и обвинения, извикаха и майка и татко, накараха ги да подпишат че ще възстановят разбитата социалистическа собственост, щото двата вагона били Музейна  ЖП транспорта в  Русе. Зачислиха ме  и към детска педагогическа стая.  Наредиха, като някой престъпник, всеки ден да ходя да се подписвам и някакъв следовател да ми чете конско, за да се поправя.
Баща ми и той ми тегли един як бой, пък майка направо се поболя от притеснение и срам. Това го изтърпях. Но след два три дни, строиха цялото училище и гледам следователя и кварталния и те там, с директора и учителите. Че като ме изкараха пред всички съученици, теглиха ми едно конско, заклеймиха  ме за рушител на социалистическата собственост и ми намалиха поведението на три. Голям срам. Не смеех да погледна децата в учите. За всички бях лошия, престъпника, рушителя на социалистическата собственост, дето бащите им работели за нея. Толкова много ме беше срам, толкова бях обиден и сърдит на целия свят, че цяла седмица не стъпих на училище, а и в къщи не се прибирах. Накрая баща ми ме хвана, опердаши ме отново и ме заведе на училище. Тръгнах аз, но за учителите и обществото в квартала бях „черната овца”…
Не щеш ли, есента като бях в осми клас, в училище стана пожар. Кой беше запалил учителската стая не се знае. Не се знае, но за милицията беше ясно. Първо от мен почнаха. Пак разпити, пак обвинения и досието ми все по дебело става. Накрая ме изключиха. А новото училище, дето ме преместиха бе чак на другия край на града до ЖП гарата… И аз спрях да ходя на училище.
По същото време, обаче се запознах с едни батковци, моряци от речния. Те пътуваха по Дунава чак до Германия. Почнаха да ми носят разни вносни стоки, като дънки, маратонки, ризки и уиски. Те носят, дават ми ги, а аз ги пласирам. Добри пари почнах да изкарвам. Вечер почнах и по барове да влизам, нали с пари разполагам. Намериха се и нови „приятели”. Само, че народната милиция не спи. Викат ме един ден и ме почват: „- Казвай от къде разполагаш с толкова пари!? Казвай, викат, кой те снабдява със стоката?” Ама аз не казвам. Мълча и толкова. Мълча и още по конспиративно почнах да въртя търговията. Аз мълча, а милиционерите къде каква беля стане, най-напред мен, „черната овца“, хващат.
След още една година, в една лятна вечер, бяхме излезли с новите ми приятели, пет-човека батковци, в парка. Там хванаха една проститутка и я изнасилиха, до мен не стигна,  аз не исках, бях най-малкия,  а и гадже си имах от 9 клас. Аз нищо не направих, но проститутката моето име чула и него казала в милицията. И разбира се пак познатите процедури. Обвиниха ме в изнасилване. Разпити, бой, аз мълча не издавам никого. Издържах не ги издадох. Те отърваха затвора, а на мен като малолетен,  съда присъди 2 години ефективна присъда.
– А сприятелите какво стана? – попита №4.
– Нищо, какво да стане. Покриха се, изглежда и пари играха, но се отърваха. Само аз понеже не бях пълнолетен опрах пешкира.
– Поне цигари не ти ли носиха в затвора?
– Какви ти цигари. Никой не се вясна.
– А приятелката ти?
– Приятелката, сега ми е жена!Тя ми вярваше. Идваше най – редовно на свиждане. Още щом излязох от затвора и тя забременя. Майка и, и баща и, я изгониха и ние пълнолетни, не пълнолетни заживяхме заедно. Най-напред аз не можех да си намеря работа, та тя работеше като сервитьорка и живеехме с нейните пари.После се захванах пак със стария занаят, търговийка, пътувах доста пъти до Италия, близо година работих там и малко по малко си стъпихме на краката. Но особено в началото ни беше много трудно. Парите не стигаха.
– А онези „приятели” не ти ли помогнаха като излезе?
– Напротив и до ден днешен аз им помагам. Щото както ви казах си стъпих на краката.С какво ли не съм се занимавал. Като се върнах от чужбина, по едно време държахме и ресторант, а сега съм дистрибутор на една голяма западна фирма за миялни препарати. Добри пари изкарвам. Двама сина и една дъщеря имам, и с жената си се обичаме все така, като на млади години, но здраве вече няма. Ей сега утре трябва да платя 5000 лева за два швейцарски стенда на сърцето. Имам ги, не е проблем, ще ги платя…
– Ами за моите доктора вчера каза, че били по 60 лева единия.
– По 60 лева са българските, но не се притеснявай и тях ще ти ги плати здравната каса.
– Значи така – въздъхна дребния човечец от №2. – Едните струват 5 хиляди лева и са вносни, а другите са български, по 60 лв. Излиза, че който има пари, само той ще живее.
В този момент в стаята влезнаха сестрата и хигиенистката. Едната събра празните чинии от №2 и 3, а другата остави по шкафчетата поредната порция хапчета.
– Сестро, може ли за малко, – попита № 1.
– Кажи, какво има? – приближи се тя до него.
– Сестро, вижте лекуващата лекарка да се обади на социалното звено, че утре като го изпишат да го закарат до ИСУЛ с линейка на болницата. Човека нито пари има, нито знае как да отиде до там.
– Разбира се.Не се притеснявай. Ще уредим въпроса. – обърна се тя към №2 и почна да го успокоява. – Ще те доставят и там ще продължат лечението ти.
– Хайде №4, готов ли си? Твой ред е. Ставай да ни разходиш из сърцето си, започна още от вратата току що влязлата втора сестра и като разтвори папката с документи, за всеки случаи го попита за името…
На сутринта четиримата мъже от стая  616  на  кардиологията  в болница „Токуда” бяха вече приятели и не само между себе си, но и с персонала.

 

Older Posts »

Create a free website or blog at WordPress.com.