Mitkoivanov's Weblog

декември 28, 2009

ЛЮБОВНА СРЕЩА – разказ

             

Георги Йовчев e  готин. Мнозина му викат Гочето, но повечето Йовчев. Това, Йовчев,   издава уважение и респект. И има защо. Няма навика да лъже, да краде, не обича да приказва  празни приказки,  не е сприхав и кавгаджия, а освен това е кротък,  разбран и толерантен  и се   отличава с добронамереност и работливост, та си има и парици.     

       Среден на ръст, слаб и подвижен, с усмихнати сини очи и чуплива кестенява коса, Йовчев хваща очите на мадамите.  Ама си има и един косур ли, предимство ли, и аз не знам. Ерген е! Живее човека  в собстевно самостоятелно жилище, чете си художествена литература, гледа телевизия като всички, обича да се почерпи с приятели, но никой не го е виждал пиян, а  понеже е добра партия за жените не остава без приятелки…

        И ето го, идва един ден Гочето, при  мен, в самостоятелната ми канцелария  на майстор производство и ремонт, черпя го едно кафе и коняче и  захващаме разговор.

–         Майсторе – започва той. – Трябва ми съвет.

–         Казвай – викам му – какъв ти  е проблема?

–         Майсторе – споделя Гочето- писна ми да живея сам. Ще взема да се оженя. Толкова години съм работил като заварчик-паспортчик и в строителството и тук в ЖП-то, изплатих си  апартамента и някои и друг лев съм заделил, а все сам, омръзна ми.

–          Не е лошо! – подкрепям го аз.- То си е казано „Човек и добре да живее, се жени”.

Пък и време ти е. На колко си?

–         Ааа, мани! Гоня четирийстака.

–          Значи,  нормално! Наистина ти е време.

–         И аз до тоз извод стигнах. Писна ми да живеея сам. Ще ми се като се прибирам

вечер, да не минавам с приятели по кръчмите, че време да мине, а да се прибера като тебе в къщи, да знам, че жена ме чака.

–         Йовчев, така е, братче,  прав си.  Коя е?

Гочето това и чака.Оживява се и разпалено започва да ми обяснява:

–         Много е готина. Няма да ти описвам колко е красива, ще Ви запозная. Майсторе, най ми харесва, че не е някой фърфалак или фльорца. Олегнала, сериозна мадама е! Жена около трийсетте години.

–         Как се запознахте? –  подпитвам го пак.

–         О,  тя работи като сервитьорка в „Хепито” срещу 14 блок. Нали знаеш, че често се отбиваме там с  Пампов. Ходя и сам. Само като ме види и веднага идва при мен. Ако знаеш как се усмихва!

–         Ама ти говорил ли си с нея?

–         Говорим си.  Все едно, че се познаваме от години. Ама  не знам как да и кажа и да я поканя у нас?

–         Чакай малко- почвам да го напътствам аз. – Не дей бърза толкова. За тези работи много приказки не се искат. По малко ще говориш. Ти си състоятелен мъж. Имаш възможност. Имаш си пари, покани я като не е на работа да излезете на вечеря. Нищо обвързващо, просто на вечеря. Предложи  и, а като се съгласи и определи среща, ама някъде в центъра, не в квартала. Хвърли всекидневните дрехи, изтупай се и иди на мястото на срещата преди нея.. Предварително резервирай места в хубав ресторант и действай. Не се скъпи, предложи хубава скъпа вечеря. Започни със салатка, с ордьовър, предложи по един аперитив, ама с хубав, по скъп концентрат. После предложи и поръчай  вечеря с бутилка хубаво  вино, завърши накрая и с десерт… и така нататък. Отпусни се бе пич! Направи се малко на баровец. Не се стискай.

–         Майсторе, ами какво да и говоря? Как да и кажа, да дойде с мен в къщи? Ако не се съгласи?

–         Какво да и говориш? Няма да говориш много! Остави я тя да говори. Ти  я  изслушвай и  се съгласявай с нея.   Като мине цветарка край вас,  купи и  цветя.

–         Добре, това всичко го виждам как може да стане, ама като излезнем от ресторанта  как да я поканя в къщи?

–         Човече казах ти. За това няма нищо да говориш.

Излизате,  вземаш такси, отваряш и вратата като истински кавалер и казваш твоя адрес на шофьора. Тя е по наясно от теб, не се притеснявай!  Щом се е качила, тя се е съгласила. Говори за друго, за което говори и тя. За книга дето е чела скоро или за филм, дето е харесал напоследък и на нея и толкова. Остави я тя да говори. Водиш у вас и толкова. Ако нещо попита, предложи да се качите за малко да изпиете по едно кафе, уиски, да послушате музика или да пуснеш филм на дивиди. Действай! Не се притеснявай, запомни: Жените мислят „същото” каквото си мислим и ние!  Приятелю и на тях и се иска,  каквото ни се иска и на нас, че и повече.И няма да мислиш за работа и да бързаш. На сутринта когато дойдеш на работа, дойдеш. Аз съм те освободил. Йовчев, и запомни  още: Жената също е човек и може да ти бъде приятел…

         На другия ден Гочето пак дойде при мен, но този път не толкова замислен а ухилен и обнадежден.

–         До къде я докара? – посрещнах го аз.

–         Майсторе, работата е опечена.Съгласи се веднага.

 Снощи я поканих на вечеря, както ми каза. Оговори ми, че ще се смени на работата с  колежка и ще дойде. Довечера имаме среща на Джумаята…

        През целия ден Йвчев работи припрян и превъзбуден, като състезателен кон пред състезание.Спореше му и всичко правеше с лекота от първия път.  Лицето му греше  във весела усмивка, а  само в дълбокото на  очите му се беше загнездило леко неспокойство от предстоящото изпитание. Имаше още час и половина до края на работния ден. Като го гледах как поглежда скришом стрелките на часовника, натирих го.

–         Йовчев,- викам му- я ела тука! За днеска си свърши работа, доволен съм. Вземай си

 пътя и да те няма. Минавай през банята, слагай една контра и да ти видя гърба към вас. Отивай си и както ти казах, изтупай се и  всичко по реда си, както си говорихме. Утре когато дойдеш-дойдеш.

–         Добре, майсторе! Тръгвам,  пък утре ще разправям  – и замина Гочето на  любовна

 среща,  обладан от   мисълта да се  раздели с ергенския живот.

         Вечерта, топла и ухайна, се   отдаде на любовните песни на щурците.  Звездите от небосклона замигаха съучастнически,   а  мен ме   не хващаше сън от любопитство и тревожност.   Стоях на терасата до полунощ и  си  представях  как преминава любовната среща.   В края на краищата си легнах и заспах  уверен, че ще  кумувам…

         На сутринта, спал-недоспал, се озовах  на работа 30 минути,  по рано от обичайно. Очаквах Йовчев да се появи на работа поне към 10. Захванах се с рутинните си задължения, но очите ми се извъртаха все към портала,  от където трябваше да дойде жениха. Ненадейно, още  в незапочналото работното време се появи и Йовчев. Да си призная, от лицето му нищо не можах да разбера. В погледа му, меланхоличен и все още леко разноглед, какъвто ставаше след третата ракия, се четеше удволетвореност и махмурлук.  Като ме видя, той се запъти направо към мен и заразправя:

–         Майсторе, голяма работа си! … Готово… Всичко стана както ми каза. Направих всичко както ме научи. Работата е опечена.

–         Чакай, малко! Ела тука – придърпах  го аз насаме в канцеларията  и му викам:

   –    А разправяй сега, ама по ред!

   –    Майсторе, много е точна мадамата. Разбрахме се в 19 на Джумаята над Римския стадион.  7 без 5 тя дойде. Още по готина  в цивилни дрехи, с  леко разкопчана блузка и минижуп, че и с прическа и гримирана, ти казвам.

  –      Здравей!

  –      Здрасти!

  –      С какво дойде?… Много ти е хубава блузката…- правя и комплимант значи и небрежно и предлагам: Да се поразходим нагоре към  Стария град? Запазил съм места в Пълдин.

   – Добре! – отговаря ми тя и с готовност тръгва с мен, на горе по калдаръмите.

        Вървим майсторе, говорим си и неусетно стигнахме в ресторанта. Посрещна ни салонния  управител и пита:

–         Запазени места, на кого на името?

–         На името на Георги Йовчев – казвам.

–         Заповядайте, моля, от тук – и ни води човека до маса за  двама… че и с табелка: „Георги Йовчев”.

      По пътя я пропуснах да върви пред мен, след салонния, а като взе да сяда и поднесох и стола  кавалерски. Настаних я значи и усещам  –  обрах точките, особено като видя табелката с името ми. Седнах и аз. Дойде сервитьора. Предложих и да си избере от менюто, че като си поръчахме по една мексиканска салата и по 100 грама Сливенска перла, че и като повторихме, работата тръгна от само себе си. Оставих я тя да говори както ми каза. Изпихме и по още 50  грама, че салатите бяха големи и си поръчахме от специалитета на заведението  „Вретено”. Вкусна работа ти казвам… За виното и викам:

–         Ти си по специалистка от мен, какво ще кажеш за бутилка асеновградски Мавруд?

–         Добър избор  – казва тя и допълва – Ако има и от реколта 1994 година, ще е

чудесно.

        Имаше!… Вечеряме и се чукаме с чашите. Приказваме си и никакво притеснение, отпуснахме се значи. По едно време  идва до масата една цветарка с кошница цветя. Подарих и една роза и тя окончателно се разтопи. Усещам я, че ще се разплаче от удоволствие и все се смее и не престава да говори. Какво толкова говореше  не помня вече, но виждах, че и е приятно и хубаво като на мен. Танцувахме няколко пъти, аз ли я каних тя ли,  няма значение, но така хубаво ухаеше и усещах гъвкавото и тяло до моето, че се чувствах на седмото небе. Страшно приятно ни беше и не усетихме кога оркестъра спря и като се огледахме май бяхме останали само ние. Платих, оставих бакшиш и като излезнахме, малко се  притесних,  как да и кажа да ходим до в къщи, но тя все се смееше и само като отворих вратата на  едно такси пред ресторанта  и като я поканих с реверанс: – Моля заповядайте!-   седна вътре без никакво двоумене… По пътя пак си говорехме нещо, тя пак се смееше и само като слезнахме пред нас  от таксито ме попита:

–         Защо дойдохме тука? –Пита тя, ама колкото да каже нещо.

–         Нека се  качим в къщи да пием по едно уиски  и  кафе. Може да си избереш  и някой филм на дивидито – отговарям и аз, но виждам, въобще не ме слуша, върви уверено до мен, като че ли години на ред все това е правила.

        Качихме се. Осветлението оставено на лампион, ще рече приглушено. На радиокасетофона – лирична музика. Масата съм я оставил и нея заредена с ядки и плодове. Чашите чакат празни.

–         Можем да пийнем по една малка Шотланска ракия, 12  годишно CHIVAS REGAL,

 а имам и джин, коняк, водка – предлагам аз и отварям  да види заредения хладилник.

–         Че ти си се заредил по добре от бармана в заведението – смее се тя и предлага:

 –      Налей по една водка и   дай на мен да направя салата.

–         Майсторе, казвам ти, то било голяма работа да имаш жена в къщата. Че като направи една купа салата от киви, портокали, ябълки и ананас и като седнахме,  изпихме по три водки, от там на татък ги обърках. На няколко пъти и предложих:

–         Ако ти се спи да си лягаме…

–         Айде сега ще спим?! О сън спомени няма! – натъртваше тя и пак се смееше.

Майсторе, наистина то това да имаш жена в къщи било голяма работа. Все едно, че сме си били така заедно от години, цяла нощ изкарахме.

       – Ама не спахте ли бе човеч? – попитам го  аз.

       – А, тя не искаше да спим. Изкарахме до разсъмване. Все ми казваше, че не и се спи! Като взе да се развиделява и отвън тръгна градския транспорт, се разбърза и си тръгна…Била на работа, но пак щяла да дойде.

–         Пак ти казвам, майсторе, голяма работа е това да имаш жена в къщата. Страхотна салата направи.

–         Йовче, Йовче … и какво ти каза като си тръгна?- попитах го аз предусещайки отговора.

–         Каза, че ще ми се обади!

Да Ви казвам ли, че  още не  му се е обадила.

 Както сами се досещате, няма  мерак жената  да  му прави салати.   А Гочето и до днес,  си живее сам, но вече е стар ерген.

октомври 19, 2009

ОТМЪЩЕНИЕТО – разказ

  • Теодоси  Влаха или Стипцата, както му викаха мнозина, не беше отмъстителен. Само, че откак най-близките му приятели  и съседи Джони, Иван Пордимския и Горан Баламата му спретнаха  номера с фалшивото обявяване на неговите числа от тотото,  си имаше едно наум. Уж им  беше  простил за майтапа и дето го изработиха цяла нощ да ги черпи по ресторанти и барове, но върху добродушното му и чистосърдечно лице легна една тъмна сянка на обида, най-вече поради подигравките на другите. За това ли и ли по други причини, но от месец време  Теодоси напусна и заработи  като водопроводчик в лозаро-винарския институт отсреща.  А тъй като  големите бъчви и цистерни с виноматериал се намираха само през оградата над тяхната жилищна кооперация, Теодоси преди ги гледаше зависливо през прозореца от долу на горе, а сега започна да гледа от горе на долу към  терасите на своите съседи. Тази работа го издигна в очите им! Като се има впредвид, че и тримата имаха данни да станат манекени на винпрома или поне мечтаеха да се уредят за дегустатори с материали на клиента, завистта им бе обяснима,  приятелството с него още по желано. За това снощи, като се срещнаха  след работа  пред входа на кооперацията и Теодоси им  рече:

  –  Ей, утре не е работен ден! Я  се качете до нас, да хвърлим едни  карти   като в добрите стари времена.   Ако знаете  какво страшно вино съм набарал, не ми е работа да ви разправям. Елексир ! Само с мезето съм малко зле,  та трябва към десет като се наспя  да ида да купя нещо, че и жената отива на село с децата.

              Като чуха за вино  и то елексир и тримата се занадпреварваха да предлагат:

              – Ей това е приказка,  Теодоси –  рече  Баламата и допълни – От мене една щафета шпеков и едно петало  домашна  луканка!

              –  Аз сутринта на рано ще опека килограм орехи,  имам и козя пъстърма – побърза и Джони да регистрира своя принос за очертаващия се запой.

              –   От  мен  пък  тава друсан кебап, че в неделя клах прасе, ама и половинка печени фъстъци ще донеса, че то се очертава яко раздаване на картите – не закъсня и  Иван Пордимския и добави – Да донеса  ракия и от новото вино?

              –   Айде сега ще се обиждаме!? Какво ти вино и ракия бе Иване? Аз вино имам да ви удавя!  –   обиди се Теодоси – Носете мезето, виното от мене.

            Сутринта в десет да сте се качили у нас – нареди той и продължи нагоре мърморейки – Аз по цял ден във вино ходя, те вино ще ми предлагат,   а бе вие само ми елате  пък ще видите…

              Кой какво прави тази  късна есенна нощ сам си знае. На сутринта, точно в 10 и тримата, понесли мезета, като за пред кръстник ,  нахълтаха  в апартамента  на Теодоси.  Жена му и децата  бяха  вече заминали за село, та не се наложи да преодоляват изпълнилите стълбището  апетитни ухания.  Нетърпеливо мъжете насядаха. Теодоси, наслага  пред всеки по една голяма чиния с мръвкалъци и студени мезета, сложи и една  голяма чиния с печени орехи и фъстъци и като се наслаждаваше на впитите в    празните чаши погледи, ритуално отвори най личния  шкаф:

–         Ето  го! Такъв елексир не сте пили в  живота си – посочи той с ръка мъдрещата се вътре, не  по-голяма от литър и половина, прозрачна кана, с тъмна като заешка кръв, искряща  течност.

–         Само това ли ти е виното, бе ? – не се сдържа Иван и тримата се спогледаха  разочаровани.

–         Спокойно! Като не стигне ще налеем! Ей ги бъчвите  – посочи Теодоси през

 прозореца към винзавода  и напълни  чашите.- А наздраве и добре сте ми дошли!

          Объркани, неразбиращи какво става, но примамени от искрящата течност тримата вдигнаха чашите  и се чукнаха  с   ухиления и самодоволен Теодоси. Кристалните чаши звъннаха поне октава над очакванията им.  Погледите им като на хипнотизирани потънаха  в бистрата червена течност. Ръцете им с ловкостта  на професионални дегустатори разклатиха с  леки  въртеливи движения чашите и плътната течност се разлюля по стените,  па се сниши на дъното  готова за скок към главите им. Примамени от външния вид на виното,  носовете и сами се забиха над чашите и потънаха в дъх на горски плодове, стара кожа и тютюн. Почти едновременно и тримата отпиха.   Задържаха виното, както бяха чували, че се прави,  усетиха кадифената му плътност, неповторимия му  меко горчив вкус с цяла амалгама, едва усещащи се плодови киселини  и примижаха от удоволствие. Преглътнаха. Виното се плъзна в  гърлата им, погъделичка небцата и сливиците им, а  като се разля навътре затопли най-напред гърдите им, после  стомасите, па накрая се изкачи в слепоочията и замая главите им.

              Накратко казано, виното беше превъзходно. Покори ги! Теодоси, през цялото време на дегустацията ги наблюдаваше изпитателно и  с превъзходството на бог над простосмъртни,  изрече едно безкрайно многозначно-   ЕЕЕЕЕЕЕ !

–         Нямам думи – призна  Горан- Това наистина е елексир!

–         Теодоси, вярно,  божествено е виното! Такова вино, честно да си призная никога не съм пил! Налей  ми пак – нетърпеливо поднесе празната си чаша и Иван към пълнещия вторите чаши виночерпец.

–         Ей  хора с  такова вино не ми е нужно парно. Това е истинско вино! –включи се и Джони в похвалите.

–         Теодоси от къде го набара? – полюбопитства  Горан.

–         Отсреща, от винзавода, от къде. Това е старо, отлежало вино от резерва.Не ме питайте повече.

–         Абе Теодоси,  няма ли някакъв начин за  Нова Година да ни снабдиш и нас?- попита Пордимския .

–         Ще  видим, отговори Теодоси многозначително и смени темата.- Какво

 викаш Джони,  с това вино, не  ти трябва парно, така ли?

–         Не ми трябва. Хич не съжалявам , че всички в кооперацията се отказахме отпарното. Само пари давахме. Че аз с парите за парното цяла година съм готов да си купувам такова вино.

–         То това парно ли беше, докато  минеше през винзавода и при  нас само  хладка вода. Той сега винзавода, доколкото знам,  също е изключен от централното парно. Гледам все на климатици като нас  са минали  – включи се и Горан Баламата  и пак поднесе чашата си.

               Виночерпеца напълни чашите и виното в каната свърши. Мъжете замезиха, отпиха и Пордимския стана.

–         Ще ида да донеса от мойто вино. Хубаво беше  Теодоси твоето вино, но бързо свъши. Без вино карти не стават.

–         Че кой ти е казал, че виното ми е свършило?

–         Ми нали гледам, че в каната ти няма нищо!

–         Като е свършило ще  я налеем пак- каза важно  Теодоси, но не стана.

–         Знаех си аз, че не му е само това виното. Купил е поне туба от винзавода –

застана на негова страна Горан и попита –   По колко го купи?

–         Нищо не съм купувал. Такова вино не се продава- продължи да се прави на

важен  Теодоси.

–         Колко приватизира, комшу, кажи си? – намигна  хитро Баламата и зачака отговор.

–         Кажи как го изнесе през портала, нали частна охранителна фирма пази –

попита заинтригуван и Джони.

–         Нито съм го купувал, нито съм го изнасял! Ще ви кажа, но между нас да си остане.

–         Добре де, казвай, гроб сме! Кажи от къде го вземаш? Не е вода, дявол да те вземе вино е това!-  ядоса се не на шега Пордимския.

–         Слушайте сега! – започна потайнствено Теодоси.-  Нали повсеместно се отказахме от централното парно?

–         Отказах ме се! – потвърди  Джони.

–          Нали почти всички се отказаха и от топла вода и си запечатаха тръбите?

–         Запечатаха ги! – потвърди  Пордимския, но аз не съм.

–         Че и аз не съм. Знам си, че нямам топла вода и не отварям крановете за нея.-

потвърди и Баламата.

–         Да, ама ние нали получавахме топла вода от абонатната във винзавода?

–         Така беше, вярно е! – каза и Джони и като придърпа стола още по напред  към масата, заговорнически попита:  – Какво искаш да кажеш?

–         Искам да кажа, че сте много тъпи. Това е!- важно отсече  Теодоси и млъкна.

–         Теодоси, чакай малко! Недей да се сърдиш, а обясни спокойно – помоли и също придърпа стола си  Баламата.

              –     Как да не се ядосвам,  като сте слаби реотани? Че може ли толкова бавно да загрявате? Та нали работя вече месец във винзавода?

              –      Е та, какво общо има това с нашето парно? Ти ни се подиграваш – скочи Иван – Отивам за вино.

              –      Отивай Иване, като няма друго вино Теодоси,   да не е магьосник, че да напълни пак каната? – подкрепи го  Баламата и се дръпна назад.

              –       Магьосник съм я! – потвърди  Теодоси и като приближи с каната  до чешмата рече: – Гледайте сега какво става. Гледайте, как  бати ви Теодоси от водата вино прави.-  Абракадабра, абракадабра, фокус- бокус, препарокус. Нека вместо вода вино да потече !– после поднесе под чучора на чешмата празната кана и преди да разберат другите какво става,  в каната потече от  божествената течност.

              Невярващи на очите  и  тримата  го начикулиха   и един през друг заразпитваха:

–         Не може да бъде! Кажи какъв ти е фокуса?- опонира Баламата.

–         Я да видя в шкафа зад мивката – осъмни се и  Пордимския –  Там ли си

скрил тубата с виното?

–         Нищо не съм скрил. Нали ви казах че работя във винзавода?

–         Добре де, каза! Какво по нататък? –  попита и Джони и поднесе чашата си за ново допълване.

              Теодоси му наля, наля и на другите, накрая и на себе си и натъртено изплю камъчето:

–         Като съм водопроводчик във винзавода, онзи ден направих байпаст от

цистерната  с резервата на винзавода и тръбите за топла вода от абонатната.   Така, че виното сега спокойно си слиза по бившия тръбопровод за топла вода до нас! Това е!

–         Теодоси, велик си – окопити се пръв Баламата и пресуши за сетен път чашата.

–          Евала ти правим Теодоси, евала! Никога не съм допускал, че си толкова находчив – сподели Иван и също подложи празната си чаша. Теодоси наля и на него, после и на  Джони  и рече:

              –     Ей пичове, да не ме издадете, че отидох в затвора. Те хората целия завод приватизираха   и никой нищо не им прави, ама мен за стотина литра вино, направо в панделата ще ме вкарат. 

               –    Гробове сме Теодоси не се притеснявай. Ама аз като не съм сложил тапи и не съм се отрязъл от щранга дали ще имам вино в тръбите? – поинтерисува се Баламата.

                –   Имате и вие, но си трайте, да не разбере никой. Цистерната е над 50 тона цялата.- обясни вещо Теодоси, замези авторитетно и демонстративно наточи нова кана с вино.- Ей ако точите и вие може най-напред да се наложи да поизточите водата от тръбите, няма да бързате и не се увличайте.

              Джони проследи свещенодействието му при пълненето на новата кана и ни в клин-ни в ръкав рече:

                – То се видяло, че няма да играем карти, ми се сетих, че едно гадже ще ми дойде по  обед –  ненадейно стана, извини се и се изниза като гердан от женска шия надолу по стълбите.

                Горан и Пордимския не чакаха. Заедно станаха и също  се разбързаха:

–         Теодоси и ние ще вървим, и без това  без Джони за четвърти, карти няма да играем – оправда се и Пордимския  и последван от Горан, също си тръгнаха.

–         Чакайте бе, какво се разбързахте? Това мезе на кого го оставяте? – попита Теодоси едва здържайки се да се не разхили.

–         Мезето остава за тебе, извинявай ма ние тръгваме – извини се и Баламата и

двамата с Пордимския се източиха надолу към апартаментите си.

               Незатворил още вратата Теодоси се разсмя доволен от себе си. Заключи от вътре и  отиде до  килера с двата водомерера. Затвори малкото кранче за обезвъздушаване на топлата вода и като махна тънкото  змийче- маркуче, измъкна окачената на високо двадесет литровата туба с вино, па седна на отрупаната с мезета маса. Беше отмъстен.

септември 29, 2009

МЛЕЧЕН ПЪТ – среднощни разсъждения. посвещавам на БУ и batpep

(ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ! – ДА НЕ СЕ ЧЕТЕ ОТ ЛИЦА ПОД 18 ГОДИНИ!)

          Опнал се оня ми ти млечен път от единия край на оцъкленото звездно небе над Пордим, та чааак до другия, че и напреко. Разсвирили ми се ония ти щурци, като музиканти на циганска сватба, песента и се носи на талази, като мексиканска вълна на футболен мач и уж е тихо! Нормалните хора отдааавна вече спят. Само кучетата залайват едно след друго, после на групи, а на края, хорово, си предават някакви тайни съобщения, дето колкото и да се силя не мога да разшифровам. Разпъвам си, мозъчните гънки и стигам до успокоителния извод: на 17 септември 2009 година има и други живи същества, дето в два часа след полунощ , като мен не спят. И какво правя толкова? Доя гроздето. Да, не се смейте, доя го. Днес обрах лозите в двора, щото толкова сладко стана тая година, че го нападнаха осите. Обрах го Ви казвам, набрах има няма 15 големи пластмасови щайги и сега бързам да го оронкам в 200 литровия пластмасов варел за ферментация. Хвана, значи с пръстите на лявата ръка над килограмовия кехлибарен грозд, за най-дебелото на чепката, с дясната длан го погаля от горе на долу и стисна плавно с палец и показалец, после с длан и среден, с безименен и накрая с кутрето.Гроздовите зърна се пукат в събраните ми пръсти и потича гроздовото мляко, наричано още гроздов сок или шира.   Какво става от тая шира след двадеситина дена сигурно всички знаете. Но съм сигурен, че не знаете за какво е използвала баба ми, на времето, прекипялото гроздово мляко . Ще кажете за пиене. Така е. Пийвала си жената. Ама хайде сега представете си я оставена денем в село, гледачка на 3-4 внучета, кое от кое по малко, кое от кое по буйно и гласовито? Мъж, синове и снахи на работа по полето, а тя гледачка. Гледачка, ама има и да изпере, да храни живите твари в двора, че и да сготви вечеря за многлюдната фамилия. Досещате ли се какво е правила… Изваждала голямата копанка баба ми и я пълнела със залъци хляб.После наточвала от червеното гроздово мляко и заливала залъците докато хляба шупвал хубаво. Връчвала по една дървена лъжица на хлапетата и се заемала с недовършената си къщна работа. Дечурлигата изяждали попарата и натъркаляли се като червени ябълки след буря, заспивали. Е, вярно, после гледали като пияни мисирки, но това са подробности. Ще Ви спомена само, че най-добре всички станали хора. Нещо повече. Ей брат ми. Такъв тренинг получил от тогава, че и до ден днешен, почти всяка вечер изсмуква 3-4 ракии и литър-литър и половина вино и то въпреки четирите му сърдечни байпаса. Ама той тях ги получи от ядове, не от виното. Синове, началници, че и топлофикация, дето още не може да се разведе с нея. Все си мисля, че точно бабината закваска го направи толкова силен и здрав, та го взеха в казармата моряк, и то водолаз. И да Ви кажа честно, през целия си живот почти не е боледувал. Е, като малък, се разболял от магарешка кашлица..
        Впрочем, магарешката кашлица е гадно нещо. Много трудно се лекува. Ей брат ми, да е имал 5-6 годинки. Като се разбухал от пустата магарешка кашлица, край няма. Напъвала го оная ми ти суха кашлица, та чак очите му изкачали като на настъпан жабок, кашля та чак посинява.
– Лалугери трябва да яде детето – предлагали едни.
     И баща ми хукнал към поляната над село, залагал се край дупките на  лалугерите…Капани правил, с котли вода носил, в дупките реки изливал, лалугери ловил, драл ги, пекъл ги, на брат ми мръвки от лалугер давал да яде та дано оздравее.
– Какво правите, бе ще натровите детето? – викнали втори.
– Я слушайте от нас изпитан цяр –посъветвали трети.- На детето трябва да дадете да пие магарешко мляко.
       И хукнал пак баща ми по поляните край село, къде магарица с магаренце види да пасе, прикотка я, погали я па я издои и на брат ми още докато е топло магарешкото мляко дава да пие. А брат ми пие с наслада, като че ли с магарицата една кръвна група имат. Ако щете вярвайте, ама оздравял. Само че, както знаете, то и от съвременните лекарства странични дефекти се получават, пък за магарешкото мляко, не питатйте. От мляко ли, от що ли, но брат ми заякнал, загладил козина като на презобена магарица, станал издържлив като спечено муле и як като полски катър. Само, че от магарешкото мляко ще да е и дето станал инат и работлив, та до днеска.
       Каквото обаче да си говорим, главна заслуга за неговото физическо здраве има майка ми и нейната кърма. Кърмила го жената до годинка и половина, пък после като поодраснал го научила и пресни яйца да пие. За меда и свинската мас дето ги ял няма да Ви говоря, но бъдете така добри да признаете, че са продукти натурални, като виното, следователно, много полезни. Даже и кога по цял ден на нивата с мотика и сърп се трепала, кога с комат хляб, глава лук и парченце сирене изкарвала жената, сутрин и вечер пак си го кърмила. За туй, когато се омъжила, и преди да роди брат ми, била 65 килограма, а кога се върнал баща ми от фронта, пролетта на 45-та година и заварил брат ми на 3 годинки, тя била само 45 килограма. Изсмукал я делишмето му с делишме. Но го отгледала.
      Ей тука ще отворя една скоба, без никакви намеци и ще ви спомена как след години, семейното ни кученце ( уж малтийска болонка) кърмеше малките си кученца. Раждаше по четири кученца и макар да ставаше кожа и кости ги отглеждаше с кърмата си, закръгленки като малки прасенца. Такава добра майчица беше, че повечето хранителни вещества и минерали от тялото си им даваше чрез кърмата си. Във всеотдайността си стигаше до там, че поради липса на минерали в организма си се паралезираше. Налагаше се да и слагат инжекции с минерали, майгнезии, най вече. А бе страшна майка Ви казвам. Успяваше да отгледа мъничетата си с едната кърма. Природна работа. И какъв е извода тогава? Безспорно, че майчиното мляко е най добрата, незаменима храна за малките бозайници.
         Е, сега да не мислите, че ще почна да Ви разправям за юнака що бозал 25 години. Не бойте се, няма. То за него народа е разказл. Аз ще Ви открехна за юнака що боза 5 години. Съсед ми беше.
        Та Гошо Гюзлев, беше най-малкото от трите деца на съседите леля Стойка и чичо Ангел. Той висок и слаб, строг пазач в складовете на държавен резерв, а тя набита, едрогърдеста стринка с усмихнати, честни сини очи, работеше с майка ми на полето в ТКЗС-то. Ще рече 1953 година. Купонна система. Немотия до шия. Основен проблем на всички изхранването. Преселили се година две преди това, някъде от Велинградско, по причини които ще станат ясни след малко, съседите бяха купили малката къща от нашия двор и живееха весело и щастливо, макар и в немотия. Тук е редно да кажа, че Гошо имаше и много по големи батко и кака. С една дума, петчленно семейство, на лапош, киселец, леща и боб,че и аз – постоянно присъствие. Щом се прибера от училище и у Гошо. Той е 2 години по малък от мен. Ще рече пет годишен, но винаги като се борехме, той ме побеждаваше. Ами как не!? Съдете сами.
      Прибира се Леля Стойка от работа и без да погледне на разхвърляната от борбите ни къща, ще се обърне към нас:
– Здравейте деца! Бихте ли се днеска? – питаше тя. – Гошо яде ли днеска нещо?
Я ела тука мама!
      И петгодишния Гошко, като малко тормаче, се присламчваше до нея. Леля Стойка задигаше блузата си, стаята се осветяваше от напръщялата и бяла гръд. Приковали светлината на стаята и момчешкия ми поглед, циците и, това чудо на природата, с нежните си заоблени и меки форми, с големите и навирени, като розови зурлички на малки прасенца зърна, ме хипнотизираха. Стоях изчервен и хипнотизиран, не отделях поглед от тях и не смеех да помръдна. Гошко се гушкаше у майка си и налапал зърното и, примижал от удоволствие, започваше лакому да сучи. Леля Стойка го гушкаше с любов, като малко бебе и за десетина минути се отпускаше забравила умора и грижи. После починала си, отблъскваше Гошо и стиснала с две ръце едрата си гръд ни пръскаше с мляко. Предпазвах се с ръце, потънал от неудобство. Гошо се изпречваше пред мен и опитваше от въздуха да хване с уста струйките мачино мляко, а леля Стойка се смееше весело, дяволито и доволна, че е нахранила здравото си 5 годишно дете, се заемаше с къщната работа.     Е, вече няма на къде, трябва да  Ви кажа и какво говореха злите езици в селото, за причината,  това петчленно семейство да напусне Велинград и да се пресели в Пордим!?
      Прибрал се веднъж чичо Ангел ненадейно в къщи. Децата му Коцко и Марийка, по големи брат и сестра на Гошко, били на училище.Самия Гошко, около годишен, спял сладък сън. Чичо Ангел влезнал внимателно и тихо, за да не го събуди и открехнал вратата на вътрешната стая. Пред очите му се разкрила неочаквана картинка… На широкото семейно легло, леля стойка лежала гола голеничка. Русата и дълга коса се разстилала като морска пяна по бродираната от нея възглавница, а тя затворила очи, стенела от удоволствие. Гърдите и като бели пордимски тикви се пъчели към тавана и поклащайки се методично и еднообразно приканвали дявола. Пооткрехнал още малко вратата чичо Ангел и вмъкнал глава в стаята. Погледа му се плъзнал по хлътналия и плосък корем и се спрял на двете и ръце, заровили сладострасно пръсти в къдриците на черна мъжка глава. Колената и, сочни и гладки, ту се разтваряли, ту стискали като менгеме главата на неизвестния прелюбодеец. Чичо Ангел се препотил, после замръзнал, дръпнал същисан глава и се отдал на размисъл. От страх да не събуди детето и прелюбодейците, притворил вратата и почнал трескаво да разсъждава.
– Господи, какво да правя? Как може да ми причинява това? С какво съм
заслужил? Какво ни липсва? – и понечил да вземе пистолета, но погледа му спрял на дълбоко заспалия Гошко.
– Горкото дете! Ще ги застрелям и двамата… Ако ги застрелям ще ме вкарат в
затвора. Ще оставя три деца кръгли сирачета. Как ще се оправят в живота? Никога няма да ми простят!… Не, ще убия само нея, той какво е виновен, тя го е прикоткала блудницата!… Ама ако я убия пак ще ме вкарат в затвора, пък и да ми се размине как ще гледам три деца сам?.. Не и така не става. По добре да гръмна него. Що ще в къщата ми? .. Пак ще ме съдят, вярно, но ще има смекчаващи вината обстоятелства. Ще ме осъдят на няколко години, без нищо няма да ми се размине…А ми тя сама, как ще ги гледа, три деца?… Веднага ще си намери друг мъж и като ме пуснат – няма семейство. Друг ще се радва на децата ми.. Не и така не става?… Я най добре да взема тихомълком да се измъкна и да се направя, че нищо не съм видял. И без туй те нищо не правеха още. Пък като му дойде времето ще и натрия муцуната…
И тъкмо взел решение да се измъкне тихичко,без да го забележат, го обзело някакво необяснимо желание да се увери, че нищо не правят. За всеки случай внимателно отворил чекмеджето на шкафа и извадил служебния си пистолет. Любопитството пак го обзело и той внимателно открехнал вратата. Надникнал отново и като се увери, че чуждия мъж не се проявява като мъж, понечил наистина да се оттегли скришом. В този момент обаче, мъжът плъзнал телешкия си език по корема на Стойка, зацелувал я по пъпа, описал една осморка вурху корема и, погалил с големите си длани гърдите и засмукал лакому едното и зърно…
Това вече, чичо Ангел, не можал да приживее. Нахълтал в стаята, необяснимо защо, почнал да стреля по тавана. После бесен, опрял дулото на пистолета в къдравата глава на изненадания прелюбодеец и както го е майка раждала, с един ритник по голия задник го изритал навън… Настанала олелия. Намерили се бдителни комшии за азър свидетели и от този ден, кой де го срещнел все се подсмихвал благодарен за предоставената комична картина. Стигнало се и до бракоразводно дело. На делото чичо Ангел разказал на дълго и на широко за разсъжденията си в онзи момент на прелюбодеяние от страна на жена му и нейния любовник. Преди да отсъди, съдията го попитал:
– Господине, уважаемия съд и съдебните заседатели разбраха вашите
преживявания, мислите ви, терзанията ви. Разбрахме как обзет от грижа за бъдещето на вашите деца, сте били готов да се оттеглите тихомълком. Но не разбрахме защо не го направихте. Какво ви извади от равновесие? Та вие надничайки и втори път сте се уверили, че в същност, няма полов акт и не се консумира прелюбодеяние? Би следвало да си запазите семейството в името на вашите прекрасни три деца!
– Господин съдия, всичко бях готов да простя, да се направя, че не знам, но като го видях върху гърдите на жена ми, като си помислих, че подяжда децата ми, не можах да простя…
Сами се досещате, че в името на трите им деца, чичо Ангел простил на леля Стойка. Само че, за да не му се подсмихват познатите и за да я предпази от нови изкушения с любовника и, се преселил с цялото си семейство от Южна та чак в Северна България. Но и тук продължил да пази храната на децата си!

април 22, 2009

ГОДЕНЯСАХ – ама проходих ли ?

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , , , , — гравитон @ 11:40 pm

          Наистина блогът ми прави тези дни една година.  Обикновено децата около годинката прохождат. Слагат бабите и майките пред децата разни предмети и пускат детето към тях.  От предмета към който се насочи на прощъпулника детенцето се съди какво ще стане като порасне. Значи сега трябва да преогледам блога и да видя към какво съм посегнал…   Тук вече, драги ми читателю, както обикновено става в живота, нещата излезнаха от контрол. На входната врата се позвъни и като отворих гостоприемно,  в цял целеничък ръст  пред мен най-после се представи чичо Ви  Минас, съседа, дето от десетина години дето живее в Лондон и гледа на терасата си 

домати

в торби с пръст за цветя. Ама за това вече съм писал през тази година в блога си.

        Та дойде, най-после чичо Ви Минас ,  комшията от съседната врата и както си му е реда,    започнахме  я  от   около 16.00 часа, та до сега, в 2.00 през ноща. Ред ракийка – ред салатка, ред ракийка  – ред от втората салатка, ред ракийка – трети вид салатка. Шопската салатка ни отвори приказка за неговите домати от лондонската терасаq, за цените там и за други работи.  От там със пържолките    и  наденичките , дето ги изпекох на скарата на терасата, докато си пиехме ракията  и  минахме на червеното вино.  Е тука вече захванахме и политиката, европейската общност и целия свят. Възмутихме се на алчността на богатите в западните страни и на нищетата  на гладуващите в Африка и Индия. А когато той започна да ми обяснява, че  те така искали да живеят и не искали цивилизацията (бедните де ), аз целомъдрено смених пиенето и минахме на 12 годишно  whiskey Jack Daniel’s   и фъстъци с бадеми от домашното барче, щото  ми беше неудобно веднага да отварям бутилката , пак 12 годишно  Glenfiddich,   дето   пък  той ми донесе. Разприказвахме се, значи, и за социалната помощ дето получават с жена му и за това, че без трудов  стаж  той е със минимална пенсия тука, а тя даже не може и да се пенсионира, щото няма трудов стаж и как да живеят с тези мизерни пари и европейските цени тука.  Поговорихме си значи и чичо Ви Минас  ми се извини. Почувствал   се виновен , дето на мен за над 40 години държавна работа пенсията не  стига да си платя поне тока, парното и водата  и дето майка България  плаща членски внос за еврочленството си в размер на близо милиард.  С една дума  разгорещихме се доста. Говорихме още за какво ли не. Но като ударихме и по едно кафе с кола и торта гараш накрая, положението се поокроти и трезвите ни съвести казаха, че ние с него – пенсионерите и утре можем да си доспим до късно, но жена ми  сутринта трябва да ходи на работа, та още половин час се изпращахме до съседния апартамент и  като се зарекохме,   повече да не говорим за преходния период в България и въобще за политика,  всеки се отдели в покойте си за да се отдаде на сладък сън – прегърнал будната си съвест.

       Само аз наредих мръсните чинии и чашите в съдомиялната машина, пуснах я и написах тези  редове, дето уж трябваше да бъдат  един критичен  преглед на написаното в  блога ми. Така и не разбрах към какво да посегна в прощъпулника си,  но си обещах още до края на седмицата да поместя започнатия разказ „Грешник“ за да отбележа първата годинка на блога си. Дали съм проходил, ще кажете  Вие!

февруари 14, 2009

ИСТИНА ИЛИ НЕИСТИНА – от наука за махмурлука

Filed under: кулинария — Етикети:, , — гравитон @ 7:09 pm

ЧЕРВЕНОТО ВИНО Е НУЖНО ЗА ВАШЕТО ЗДРАВЕ,   А ЗДРАВЕТО Е НУЖНО ЗА ДА ПИЕТЕ ВОДКА !

                                               „Умност“ от Йосиф Кобзон – писател

юни 9, 2008

УБИЙСТВО – нещо, като разказ за ВИП гост, Еньов ден и мечка ?

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , , , — гравитон @ 11:41 am

     На този ден всичко засиява, като сребро призори, като злато по пладне. Слънцето се  издига и достига най-високата  си точка над хоризонта.Денят на лятното слънцестоене – Еньов ден . Най-дългия ден в годината…

     В Перущица е напрегнато. Посрещат важен гост… От  съображения за сигурнот, резервата Тъмреш е отцепен.  От  снощи VIP  персоната е настанена сред живописна местност в Парк  хотел “Родопи”.  До късно през ноща барбекюто в латната градина дими и  пропъжда чистия, наситен с полезни ухания на бор, треви и билки,  въздух.  С една дума  Max all inc   храна без ограничения с включени вносни напитки и допълнителни услуги… Чаша след чаша, разказ след разказ и легенда след легенда атакуват въображението на  високия гост. В паметта му се забиват  образи като папрат, билки, ритуали с голи момичета в плодородни ниви, баятелки и магьосници,  китки и венци  и особено един голям, богато украсен с цветя и билки венец,  събрал цветовете на  небесната дъга… Големия Еньовски венец,  през него се провират за здраве. От другата страна ги посрещат първите слънчеви лъчи. Наоколо млади момичета, в народни носии, накичени с цветя и билки,пеят песни    

      Програмата е наситена. И най- дългия  ден в годината е кратък за предлаганите удоволствия. Фитнеса, сауната, спортното игрище, тениса на маса, билярда и мини голфа направо отпадат. Конния туризъм  също,  за сметка на  велотуризма. Екотуризма, брането на гъби,горски плодове и билки се видоизменя в обед с чеверме край планински поток. Сафари туризма, остава  пътьом – благородни елени, сърни, глигани  и диви кози бол.  Фото апарата се заменя с огнестрелно оръжие и влиза в графа –  ловен туризъм. Решено е, докато се върти чевермето, госта ще се сдобие с ловен трофей мечка…

      И ето го нашия герой, настанен на пусия.  Седнал на специално подготвено за целта място, само на някакви  500-600 метра разтояние до потока и чевермето. До него облегнато зловещото оръжие.  За да се прибере надолу по пътеката ,от страни лежи и велосипед с дамска рамка . Между гъстите храсти и дървета се изнизва широка пътека. По нея мечката трябва да се появи връщайки се от сутрешен водопой. Някъде назад остават Комаров камък и местнотта Костенурка. Тракийските могили и римския път до с Тъмреш са притихнали в тревожно очакване. Само високо над дърветата, обляни в топли слънчеви лъчи, върховете “Модър” и “Персенк,” надничат загадъчно. Навсякъде зеленина и спокойствие. Дървета и храсти помахват с  раздвижени от птича песен и летен полъх листенца.  Напечени от все по жарките юнски лъчи треви и билки.   изпълват въздуха с аромата си. Няколко еньовчета се гушат до рехава папрат. Като малки дечица са  се стройнали бял равнец, омайниче и змийско мляко.По горе в ливадата, лечебна динка се прегръща с рани лист. Протегнали цветове- очички, планинския очеболец се търси с царичето,    омайничето и блатния тъжник тъгуват едно за друго. Фитоцидните здравец и борове,  унищожават и малкото микроби наоколо. Въздухът е омайно чист и унася 

 

       Ненадейно две сърнета се стрелва по пътеката! След тях притичва заек и виторога козичка.По пътеката се чува пукот на счупени съчки,  а  от храстите тревожно излитат група птичета…

        Още миг тишина… и с тромави стъпки излиза тя – мечката. Оглежда се  и полюлявайки грамадното си космато тяло приближава  отстрани заспалия ловец. После изръмжава и  се изправя на задни лапи до него… В този момент той се събужда, ококорва ужасен очи, надава неистов вик  и хуква надолу по пътеката. За отрицателно време нашия герой се озовава при другите  до реката.  Настава  паника. Всички наобикалят пребледнялия, като януарски сняг,  ловец! Още не разбрали какво е станало, всички погледи се обръщат нагоре по пътеката. О там, качена на колелото, мечката, невъзмутимо се спуска към тях  и очаква аплодисменти…

        До вечерта се разчу новината:   За да  осигурят трофей на вип госта, домакините  осигурили, една вече пенсионирана от цирка  мечка !

Блог в WordPress.com.