Mitkoivanov's Weblog

февруари 14, 2009

ИСТИНА ИЛИ НЕИСТИНА – от наука за махмурлука

Filed under: кулинария — Етикети:, , — гравитон @ 7:09 pm

ЧЕРВЕНОТО ВИНО Е НУЖНО ЗА ВАШЕТО ЗДРАВЕ,   А ЗДРАВЕТО Е НУЖНО ЗА ДА ПИЕТЕ ВОДКА !

                                               „Умност“ от Йосиф Кобзон – писател

Реклами

август 2, 2008

БАЛКАНЧЕТО – последен разказ за Мартата

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 3:55 pm

   

    И тази  есенна вечер Мартата, Сухия и  Смока, се шмугнаха в кръчмата на Калчев. Мартата беше без колелото. Снощи спука гума. Това, че работеха на гарата, беше добре, но лошото беше, че оставаха 2-3 дни до заплата. Беше изтънялнял като църковна мишка. Официално нямаше пари! Все пак, дълбоко в малкото джобче на железничарския панталон, имаше скътани 2  топлещи зажаднялата му душица, смачкани лева. Пък то номера си беше да има с какво да се поръча първото пиене. После работата се нареждаше от само себе си. Или се намираше  някой да почерпи, или  Калчев го съжаляваше и Мартата за пореден път влизаше в дебелия, мазен тефтер за версиите. Та с една дума, почерпката за тая вечер, беше осигурена.

     Седнаха тримата, поръчаха по една плодова… и се започна. От дума на дума стана въпрос за болести. Мартата се разприказва.

         Миналата година, като ми правиха операция  за язвата на стомаха, 20 дена ме държат в Окръжната, бият ми всеки ден някакви инжекции и не ме оперират. Идва една сутрин на визитация, доктор Хинков и ми вика: – Марта, утре си под ножа!

         Ами инжекциите свършиха ли? –питам го поуплашено?

          А, грешка е станала. Те бяха за засилване на сърцето. Тебе тъкмо сме те подсилили. Твоето е здраво. На друг човек е трябвало да ги слагат. Днеска го оперирахме.

         И какво стана?

           Не издържа, отиде си. Утре ще  оправим и тебе!

         На другия ден започна операцията- продължи да разказва Мартата… Слагат инжекции, упойките не ме хващат.

         Ей Марта, що те не хващат упойките бе ?  Попийваш ли? – пита ме д-р Хинков.

         По малко докторе – мънкам аз.

         Какво ти малко, бе човече, че ти направо си спиртосан!? – Майтапи се с мен доктора и нарежда да минават на пълна упойка…

Приспиват ме значи, оперират ме и на другия ден д-р Хинков на визитацията ми вика:

         Прескочи трапа, Илийка, ама имай в предвид, че две трети от стомаха ти съм изрязал. Сега си само с една трета стомах. Ще започнеш да се храниш по-често и по по-малко. Пстепенно стомаха ти ще се разшири и ще си заеме нормалния обем.

         Ха на здраве! – подканя Мартата и поръчва отново на кръчмаря – Я донеси по една мастика, като мехлем ще ми дойде на скастрения стомах. Па пиши там на тефтера! Утре ще плащат,  съ управим.    Калчев охотно донася  три стограмки мастика и додава от него по една лимонада. Кристалите за отрицателно време се плъзгат по зажаднелите мъжки гърла и чашите остават пак празни. Лимонадата стои.

         Калчев – провиква се Сухия. – Я дай по една ментичка, че лимонадата стои.

Калчев донася по още сто грама, после още 3-4 пъти и когато вече решава да затваря, дружината е достатъчно втасала, за  да тръгнат по нанадолнището, весели, олюляващи се и малко на зиг-заг.

         Отиваме у дома! – отсича  Мартата, прегръща двамата си приятели и има няма, след десетина минути се озовават пред слисания и сърдит поглед на жена му.

         Жена, дай нещо за пиене и мезе – нарежда фъфлещия и мъж и с най-категоричен глас до нарежда.- Сядайте!

         Че то какво ли има? То ти търпиш ли нещо за пиене в къщата? – заоправдава се женицата и донася от някъде последния си запас. Една бутилка червено вино. – Ей ви и таз диня за мезе! – додава тя и тръшка  и динята на масата. После тихомълком се изнизва от лятната кухня и ги оставя сами.

           Нашите  герои, безропотно се нахвърлят на  сочната и сладка диня. Някак от само себе си и  бутилката бива пресушена… Осъзнали, че вече няма да има нищо за пиене, Сухия и Смока все пак си тръгват.

         Мартата се прибира в къщи, съблича се, но от комбинацията между вино и диня ли, от другите питиета и лимонадата ли, или просто от  факта, че изрязания му стомах още не се е уголемил достатъчно, хуква към тоалетната.  А тя строена, не до строена, отзад с една тънка ламарина го посреща с готовност. Тича  Мартата по долни гащи и потник в нея,  с облекчение  изстрелва, като от автомат, един откос динени семки по ламарината.

            -Пърррррррррррррр – звучи ламарината и звука и десетократно усилен от среднощната тишина,  проехтява чак в съседните дворове… Та така, цяла нощ… Притичва на прибежки,  Мартата по долни гащи, прикляква в ламаринената тоалетна  и  раздира нощната тишина с пърпоренето си.

         На сутринта, Стефан  – зевзек и негов съсед, си мие очите на чешмата в двора и наднича любопитно над ниския  плет.

           Мартата отново излиза от къщи по долни гащи,  държи се с ръце   за корема и  с  поредната прибежка се шмугва в тоалетната.

              – Пъррррррррррррррр – проехтява поредния откос и когато най-после, Мартата притичва към къщи, Зевзека се провиква:

               – Комшу, добро утро бе! Ха честито, честито!

           Мартата спира за миг и почти в движение пита учуден :

               – Какво ми честитиш?

             – Ами, купил си  ново “Балканче”, слушам от мерак,  цяла нощ  го припалваш!

Мартата не каза нищо.Продължи на бегом към къщи и се скри  засрамен…. Не мина и година и стомахът му го скри за винаги.

юни 9, 2008

УБИЙСТВО – нещо, като разказ за ВИП гост, Еньов ден и мечка ?

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , , , — гравитон @ 11:41 am

     На този ден всичко засиява, като сребро призори, като злато по пладне. Слънцето се  издига и достига най-високата  си точка над хоризонта.Денят на лятното слънцестоене – Еньов ден . Най-дългия ден в годината…

     В Перущица е напрегнато. Посрещат важен гост… От  съображения за сигурнот, резервата Тъмреш е отцепен.  От  снощи VIP  персоната е настанена сред живописна местност в Парк  хотел “Родопи”.  До късно през ноща барбекюто в латната градина дими и  пропъжда чистия, наситен с полезни ухания на бор, треви и билки,  въздух.  С една дума  Max all inc   храна без ограничения с включени вносни напитки и допълнителни услуги… Чаша след чаша, разказ след разказ и легенда след легенда атакуват въображението на  високия гост. В паметта му се забиват  образи като папрат, билки, ритуали с голи момичета в плодородни ниви, баятелки и магьосници,  китки и венци  и особено един голям, богато украсен с цветя и билки венец,  събрал цветовете на  небесната дъга… Големия Еньовски венец,  през него се провират за здраве. От другата страна ги посрещат първите слънчеви лъчи. Наоколо млади момичета, в народни носии, накичени с цветя и билки,пеят песни    

      Програмата е наситена. И най- дългия  ден в годината е кратък за предлаганите удоволствия. Фитнеса, сауната, спортното игрище, тениса на маса, билярда и мини голфа направо отпадат. Конния туризъм  също,  за сметка на  велотуризма. Екотуризма, брането на гъби,горски плодове и билки се видоизменя в обед с чеверме край планински поток. Сафари туризма, остава  пътьом – благородни елени, сърни, глигани  и диви кози бол.  Фото апарата се заменя с огнестрелно оръжие и влиза в графа –  ловен туризъм. Решено е, докато се върти чевермето, госта ще се сдобие с ловен трофей мечка…

      И ето го нашия герой, настанен на пусия.  Седнал на специално подготвено за целта място, само на някакви  500-600 метра разтояние до потока и чевермето. До него облегнато зловещото оръжие.  За да се прибере надолу по пътеката ,от страни лежи и велосипед с дамска рамка . Между гъстите храсти и дървета се изнизва широка пътека. По нея мечката трябва да се появи връщайки се от сутрешен водопой. Някъде назад остават Комаров камък и местнотта Костенурка. Тракийските могили и римския път до с Тъмреш са притихнали в тревожно очакване. Само високо над дърветата, обляни в топли слънчеви лъчи, върховете “Модър” и “Персенк,” надничат загадъчно. Навсякъде зеленина и спокойствие. Дървета и храсти помахват с  раздвижени от птича песен и летен полъх листенца.  Напечени от все по жарките юнски лъчи треви и билки.   изпълват въздуха с аромата си. Няколко еньовчета се гушат до рехава папрат. Като малки дечица са  се стройнали бял равнец, омайниче и змийско мляко.По горе в ливадата, лечебна динка се прегръща с рани лист. Протегнали цветове- очички, планинския очеболец се търси с царичето,    омайничето и блатния тъжник тъгуват едно за друго. Фитоцидните здравец и борове,  унищожават и малкото микроби наоколо. Въздухът е омайно чист и унася 

 

       Ненадейно две сърнета се стрелва по пътеката! След тях притичва заек и виторога козичка.По пътеката се чува пукот на счупени съчки,  а  от храстите тревожно излитат група птичета…

        Още миг тишина… и с тромави стъпки излиза тя – мечката. Оглежда се  и полюлявайки грамадното си космато тяло приближава  отстрани заспалия ловец. После изръмжава и  се изправя на задни лапи до него… В този момент той се събужда, ококорва ужасен очи, надава неистов вик  и хуква надолу по пътеката. За отрицателно време нашия герой се озовава при другите  до реката.  Настава  паника. Всички наобикалят пребледнялия, като януарски сняг,  ловец! Още не разбрали какво е станало, всички погледи се обръщат нагоре по пътеката. О там, качена на колелото, мечката, невъзмутимо се спуска към тях  и очаква аплодисменти…

        До вечерта се разчу новината:   За да  осигурят трофей на вип госта, домакините  осигурили, една вече пенсионирана от цирка  мечка !

май 22, 2008

ПРАСЕНЦЕ – или как леля не дочака вуйчо (продължение второ)

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 1:30 pm

Тази, топла майска нощ, леля не успя да дочака вуйчо. От   седмица четата подбиваше  железния път горе към Илиянов мост. Току под Згалевския баир. До сами двата над 100 метрови стълба на радиостанцията  край Плевен.

 Денят беше тежък , горещ и душен. На няколко пъти преваляваше и от влагата ставаше още по трудно да се диша, камо ли да се замахва с тежката непослушна кирка. Най-после работното време свърши. Работниците запребираха инструментите и се нагласиха да си ходят по домовете, кой с колело, кой пеша  все по нанадолнището край линията. Чакаха  ги 4-5 километра до Пордим.

         Марта, айде ние с колелетата да минем през Згалево по царския път.- Предложи, Иван Згалевчанина на вуйчо ми.

         Ами то по пътеката покрай линията е пълно с търнаци. – Съгласи се Мартата с готовност и добави. – Бати Кольо, ние с  Иван тръгваме през Згалево. Долу по шосето пътя е по хубав за колелото.

         Хубаво Илийка – отговори баща ми.- Ама да не хартисате някъде. Умната ей!

И се разделиха. Мартата и Згалевчанина се спуснаха по черния път към Згалево и има, няма, след десетина минути  селската кръчма ги прегърна с уюта си. След още петнайсетина минути Згалевчанина вече черпеше втората ракия с  кисели краставички и газирана вода. Хората ги посрещнаха радушно,  и нали Мартата беше другоселец, за да засвидетелтвуват гостоприемството си, започнаха да го черпят, кой каквото пиеше.  Едни му поръчваха мастика, други мента, трети бира и кебапчета. Мешавицата стана пълна. С много усилия,  в полунощ затвориха кръчмата. Излезнаха навън, а небето прояснено,  замига подигравателно със звездите си. Чак тогава Мартата се осъзна, че не е на Пордим в кръмата на Калчев и попритеснен, дето го чакаха още  4 километра път, благодари и каза последно- Лека нощ.  Колелото го понесе надолу по баира. Луната светеше, а асфалта, белнал се, като платно от момино кросно, хукна среща му. До края на Згалево, добре! Ама като излезе от селото и стомахът го присви,  не успя да вземе  завоя, и се озова в канавката, клекнал,  със свалени гащи. Погълнатото количество мезе и пиене напъна от вътре и като от тенжера под налягане заизлиза от всякъде. Мартата стоически се държеше с ръце в две по дебели треви, до момента в който вдигна глава и видя как луната завъртя около себе си звездите, после залюля и земята, канавката се надигна и посрещна лицето му. Стана  му приятно тъмно и тихо. Само щурците захихикаха подигравателно и го начикулиха. Мартата заспа блажено. Проснат по очи и със  смъкнати гащи.

        По втори петли от крайните къщи, някакво изпуснато прасенце се присламчи край него.   Очуди се на създанието пред себе си, замисли се, но като усети обилната  храна  освободена от съществото, без да обръща внимание на  още носещите се изпарения от вино, бира, мастика, мента и ракии, лакому се нахрани и заспа пияно.

        Утринната роса, живителна и хладна, погали голия задник  и  разреди лепилото от клепачите на  Мартата. Слънцето заникна  над Пордим  да види това  чудо невиждано.   Блесна раздиращо в очите му. Мартата запремига, като мишка във трици .  Не осиферен още, със смъкнати гащи,  заиследва близката действителност и бавно почна да вързва нещата.

         Леле, ма как се натрясках. Тез парчета от краставички съм ги повърнал. От кебабчетата  също,  пържоли, кратавици и домати също замезвахме. – В този момент погледа му попадна на спящото прасенце. – Това пък кога съм го ял, и цяло? …

         Шокиран от факта,  че е повърнал цяло прасенце, Мартата разтърси  бучащата си глава и стана. С още не координирани движения задига гащите си и олюляващ се,  пусна  облекчително една дълга и шуртяща вода. Прасенцето се събуди и квичейки ужасено,  на зиг- заг, хукна през полето към селото. Чак сега Мартата възстанови. Почна да мисли. – Да си ходя до Пордим? Ми, кога ша ида на работа? Оле, бат Кольо тоз път, вече ша ма бие!? По добре направо на работа. – После се наведе с мъка,  изправи колелото,  качи се на него и като по опъната  струна завъртя педалите отново към Илиянов мост.

  Така, тази нощ, леля ми не го дочака, но поне се наспа спокойно!

 

                                               (Следва продължение)

 

      

   

РАВНОВЕСИЕТО НА МАРТАТА – или по нанадолнището (продължение първо)

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , , — гравитон @ 1:28 pm

От гарата до тях , няма и километър. Близко е. Но хората са казали: Близо живея, ама                  дълъг път ме чака! 

 

По средата на павираното шосе се намира кръчмата на Иван Калчев. По всяко време на деня, че и до късно нощем, от кръчмата се разнася глъч на развеселени работници от предприятията край гарата. Калчев умее да прави скара  и особено мезета   вкусотия от карантия всякаква. Над шосето, пред кръчмата, се стеле омайна синева. Дим на цигари и скара. Плътен мириса на  позната кулинария.  На нея даже и колелото не устоява. Контрата сама захапва и то чинно и търпеливо се обляга отвънка до вратата на кръчмата.  Така Мартата  отново е в редовната си компания: Митьо Смока,  Енчо  Чешита и Васко  Мокрия.   Уж всеки вика по едно, пък накрая излиза, че е по няколко пъти. Така неусетно, още преди полунощ, щастливи и омаяни, забравили грижи и тревоги,  си тръгват единодушно.  Невероятно, но се сещат, че на другия ден са на работа, и единодушно си тръгват. Води ги  Мокрия, след него се клатушка Чешита- прегърнат с Мартата, и най накрая се изнизва Смока.  С плахи, внимателни крачки, Мартата, се навежда бавно и съсредоточено над търпеливото колело, после го насочва в посока надолу, към семейното огнище, нагласява педалите и под недоверчивите погледи на околните,  мълчаливо, се понася,  като народна песен по нанадолнището…

     В съзнанието ми изниква онази мила  сцена с пияния Кийд  Шелин,  на коня,  във  филма  Кет Балу.   Едва закрепен на коня, филмовия герой, еталон за алкохолик, така се олюлява и повлича и коня в невероятни пируети, че заприличват по скоро на  каубой върху не обязден мустанг.

     Такова е всеки път очакването за пияния и колелото под него. Но, о, чудеса. Колкото и  невероятно  да е, вонящото на  мастика, скара и цигарен дим, единство между  Мартата и колелото, всеки път запазва равновесие и  се спуска безаварийно, стремително и неотклонно по невидимата  железопътна релса, към  „щастливата”   ми леля!

    

                                                       (следва )

МАРТАТА – или разказ с пресекулки (начало)

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 1:22 pm

     Мартата, викаха на вуйчо Илийчо. Защо, не знам. Знам само, че често беше „цъфнал”. С една дума, обичаше да попийва, ама яко! Докато „цъфне” като кокуряк…

    Цъфтеше Мартата,  като през март, ама цяла година. В друго „агрегатно” състояние, неговото изнемощяло тяло, зачервен нос и фъфлещ език  рядко се показваха. Та представете си в какво великолепно състояние се  яви  да запише името на първородния си син – братовчед ми Цветан!?

         Кажи Марта, как ще го кръстим синчагата – посрещна го служителката  в кметството?

         Ттссенко – профъфли Мартата в отчаяния си опит, надебеления му език да съчетае Т и С  в цветущо и разбираемо Ц.

         Как?  – опита пак служителката и напрегна  слух и зрение, като котка пред миша дупка,   дано  хване името на младенеца,  ако случайно успее да излезе от устата на доволно почерпения, мъжки баща.

         Зззенко – направи  нов неуспешен опит родителя и най-накрая след като мина през Ттенко, Ввеенко и Иеенко, служителката целомъдрено, с благопожелания за детето  и думите:

         Я, най добре, прати утре дядо Цветан , да дойди да се разберем!- го отпрати.

На другия ден, братовчед ми  бе записан, благополучно и за цял живот, като Цветан.

         Поради  изясняващата се   вече,  обективна причина – слабостта към алкохола, вуйчо ми Илийчо получи прякора Мартата. Нещо повече. Това бе и главната причина да не се задържа на едно работно място, повече от 4-5 яки „цъфвания”. Това принуди, младата майка,  сестра на баща ми и  нещастна съпруга  на Мартата, да предприеме решителна стъпка за подобряване на семейния климат.

         В една ясна като полярна лятна нощ,  вечер, тя се яви пред баща ми смирена, разплакана и молеща:

     – Жив да си, бати Кольо. Не издържам вече, пак  са го уволнили. Помагай! В бригадата при теб,  по линията имало  място, вземи го! – разрида се тя, а от зачервените и от плач очи закапаха сълзи,  като от гергьовски дъжд.

      – Само ти си ми надеждата! – продължаваше да нарежда тя.- Вземи го. Под око ще ти е по цял ден. По линията кръчми няма. Далече от селото ще е, поне през деня да не пие.Дай му най тежката  кирка да подбива релсите, проклетника, дано без сили остане за пиене. По голям си, той страх има от тебе, ако трябва набий го, ама човек бъди. И дете вече имаме, какво да  го правя обесника? Вземи го на работа, бе бати Кольо! Вземи го!

       И баща ми, нали е батко,  и вуйчо на детето, пък и ръководител чета в поддържането на железния път в гара Пордим, не можа да устои. Заложи авторитета си, примоли се на началниците , гарантира с една дума за него.

       Тъй Мартата, стана железничар. Авторитетна личност. Получи униформено и работно облекло, нахлупи фуражката и започнаха  отчаяните му опити да не излага бате си Кольо.

         Всяка делнична сутрин, лъкатуши от снощния махмурлук и пристига с колелото навреме на работа. До обед  изтрезнява с чистия полски въздух и тежкия физически труд. След обед продължава да стиска зъби и да маха методично с кирката. Пази авторитета на бате си! Вечер, воден от алкохолен глад,  се мята на колелото и като свободна птица се спуска по нанадолнището, от гарата към селото..

О тук на татък баща ми няма думата, Мартата е свободен!

      

                                    (следва)

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.