Mitkoivanov's Weblog

май 7, 2014

9 МАЙ е и наш !

medalibg[1]

Спомен за баща ми!
ХАРМОНИКАТА – кратък разказ
На полянката пред мелницата – глъч, закачки, караници и подвиквания, зачервени бузи и спортни страсти. Играта е в разгара си. Улисани двайсетина хлапета гонят коженото кълбо. За тях, топката е цялата вселената. Лятното слънце прежуря с последните за деня, жежки лъчи, усмихва се и се снишава за почивка зад Згалевския баир. По паважа, от към гарата, уморени след дългия изнурителен ден , работници от „Билкооп”, МТС-то и държавен резерв се прибират. Все по-често трополят каруци, с насядали по ритлите жени от полето. Някой от работниците се отбиват за „по едно” в „Кръчмата на Калчев”, а други продължават надолу към центъра на Пордим.
– Мита, баща ти! – Подвикнаха две хлапета.
– Иих, тате! – Простена високо слабо момче и недоволно спря да играе. – Още малко, бе татко? Сега дойдох! – опитва се то да хитрува, но като среща непреклонния поглед на баща си забира избелялата си басмена ризка и тръгва.
– Хайде…! – Добродушно и категорично, изрече баща му и подкара колелото надолу. . .
Кара таткото колелото и не се обръща назад. Припка с босите си крачета сина му след железничарската униформа и се двоуми: „Дали да не запраша тихичко назад..?”
Понякога го прави и номера минава. Вечерта му се карат, но до пердах не се стига. Сега обаче не събира смелост.
На около стотина метра пред руския музей, свиренето, колелото, бащата и сина влязоха в двора си. Двамата мъже са сами. Стопанката е още на полето. Баткото е прикачвач, може и през нощта да оре.
Както обикновено, чичо Колю, – железничаря – висок и слаб мъж със спортно телосложение и пъстри усмихнати очи, подпря колелото на кичестия орех и тръгна към двора да храни животните. Забърка ярма на прасето, кокошките и зайците и разхвърля зърно и на гълъбите. После даде трева, от багажника на колелото, на козата и зайците и наля вода за пиене на всички, барабар с кучето. Сина му край него, помага. С това процедурата по вечерното хранене на животните приключи.
– Искаш ли диня? – попита таткото още разгорещения футболист и макар не чул, неподлежащото на съмнение: „Искам!” – добави – Я донеси хармониката!
Втурна се потното дете в къщата. Баща му, разтвори капаците на дълбокия 26 метров кладенец, спусна голямата цинкова кофа с „чекръка” и като раздвижи изкусно опнатия синджир, извади голяма лъскава „мичуринка”. За кратко време наряза динята. Корите от сочните резени, полегнаха в една кофа с капак и зачакаха реда си, да станат храна на животните. По средата, на обградената с пейки и застлана с мушама дървена маса, таткото постави голяма тава с червени и сочни парчета диня. От течащия сладък сок се разнесе аромат на зряла диня. По парчетата заизскриха зрънца нектар и кристализирала захар. Вкусотия!
Междувременно малчугана донесе хармониката.
– Остави я и донеси кастронче с боб и тенджерата! – изрече нова заповед таткото.
Докато малкия донесе купичката зрял фасул и тенджерата, баща му извади от чантата на колелото бучка сирене и хляб. Хапват двамата мъже и требят боб. Залък хляб, парченце сирене и две три късчета сочна и сладка диня. Яде малчугана, та чак ушите му пукат.
Изчистиха боба. Измиха го в две три води и го заляха с вода в тенджерата на котлона .
Отново седнаха под асмата. Малчугана продължи да яде диня, а баща му пое хармониката. Засвири… Валс, македонска, след нея някакъв унгарски чардаш, после руска частушка, реди ги разгърдения мъж, на вълни- на вълни, ту бавни ту по-бързи, а мелодиите прескачат високия кирпичен дувар и се втурват по улицата…
Ненадейно се чува скърцане и от полуотворената пътна порта в градината надникна побелялата глава, на слаб и съсухрен старец. Мехът на хармониката се сви и настъпи тишина.
– Помози бог! – Поздрави, облечения в сини дочени дрехи старец и неуверено пристъпи към тях.
– Дал бог добро! Влез, влез, дядо, заповядай! – Подкани го хармониста и продължи да стои с ръце на замлъкналия инструмент.
Гостенина, дълбоко приведен от тежестта на годините, съвсем чевръсто, за видимото им количество, мина по пътечката между цветята и се изправи до масата!
– Аз, такова , синко, само да послушам! – оправда се госта с молба , а очите му залепнаха, като магнит на желязна печка, по седефените черно-бели копчета на старата, руска хармоника.
– Хубаво, дядо, хубаво. Сядай! – настани го Колю срещу себе си и предложи:
– Вземи си диня. Още е студена, сега я извадих от герана.
Неочаквания гостенин сeдна с поглед втренчен в олющената хармоника.
– Свири, свири, синко, аз само да послушам!
Колю Монков, отново понечи да засвири, но нещо се пречупи в него и притеснен от вторачения в хармоника поглед на госта, спря.
– Ти свириш, дядо?
– Едно време можех…
– Я вземи, опитай!…- и без да чака отговор Колю, свали коланите и подаде хармониката.
Старецът я пое, ръцете му затрепериха. Погали я като майка детето си. Кокалестите му пръсти заопипваха черно-белите копчета. Погледът му, мислите му се зареяха някъде във времето и засвири…
Дворът притихна. Тихо и несигурно мелодията се издигна между ореховите листа, понесе се над дворове и къщи и с неописуема нежност и мъка полетя към небето. Мехът се разпъна все по широко и игриво. Една след друга зазвучаха руски белини и закачливи частушки, мелодии с плавността на пълноводна река и игривите ритми на казачок.
Митака слушаше с полуотворена уста. Гледаше с възхищение изкусния музикант. Във въображението му изникнаха картини от филми с руската степ, една огромна река и безкраен хоризонт…
По пътя изтрополи минаваща каруца. Колелата и внимателно и звънко подскачаха по камъните на макадама, да не смущават хармониста.
Изненадани от разликата в свирнята, минаващите от полето жени се изправяха в каруците. Като плаващи лебеди, главите им, в бели тензухени забрадки, се носеха над оградата и надничаха, да видят изкусния свирец.
Ненадейно, с насълзени очи и молещ поглед, старецът, спря:
– Продай ми я бе синко!? Колкото кажеш давам ти…
– Е, не мога дядо, не мога! Скъп спомен ми е от фронта! – Отби неочакваното предложение Колю Монков и обясни:
– От есента на 1944 ми е. През Македония, Сърбия и Унгария приятел ми е била, по време на войната, та и до днес. Мила ми е. Не ми е за продан. Не! За нищо на света не я продавам. Ти свири, свири!…
Дядото засвири отново. Пръстите му затанцуваха по седефените копчета и го пренесоха в някакъв си негов свят. Лицето му, ту се озаряваше в щастлива усмивка, ту помръкваше в тъга и умиление. Няколко гугутки се скупчиха сред разпръснатите зърна на двора и забравили да кълват, заедно с петела се заслушаха….
След още петнайсетина минути, хармониката и музиканта въздъхнаха и разговорът продължи:
– Аз се учих на фронта. Учител ми беше едно руско войниче при Драва. От него ми е. А ти от къде знаеш да свириш?
– Аз ли? – попита стареца и прегърнал хармониката, като свидна рожба, заразказва: „Мене ме викат Иван, руснака. От Згалево . На шестнайсет отидох в Русия. Съдбата ме захвърли в едно село край Волга. Там срещнах моята Настя…Красавица ми беше. Трима сина ми роди… Насядаме вечер със синовете, аз разпъна хармониката и засвиря. Анастасия запее. Песента се носи по реката, а на душите ни леко, леко…. Само че…
– Ех… – въздъхна тежко стареца. – … Войната, синко!.. Всичко свърши… Най-малкия, Федя. Още при Севастопол загина. Батко му Дима, при Курск, а третия, най-големия – Юри, остави костите си пред Берлин…
Настана бездънна тишина…Стояха, като три антични статуи, стареца, бащата и детето, неми и неподвижни. Една тежка сълза се търколи от изплаканите старчески очи и падна върху мушамата на масата – изплющя, като плесник над жестокия живот…
– Върнах се от фронта синко, ама за какво? Домът ни разрушен! Жена ми и тя в къщата била, когато паднала бомба… Нямаше вече за какво да стоя там… Прибрах се в бащината къща., тука в Згалево… Иван Руснака, ме знаят всички… Продай ми я синко, нищо не ми остана от онзи живот – помоли отново стареца.
Неочаквано и за себе си, бай Колю се премести. Сложи ръка на хармониката и отсече:
– Халал да ти е дядо, вземи я!
Очите на стареца засияха, лицето му светна.
– Колко искаш, кажи, синко?
– Нищо не ти искам. На теб ти е по-нужна. То при мен, кой да свири на нея. Ей го този малкия, китара му бях купил, при учител в читалището ходеше, нищо не става. На батко му тромпет купих, ама и той не се научи да свири. То си е казано:” От всяко дърво свирка не става!” Вземай я и със здраве да свириш на нея.
– Ама даваш ли ми я? – Не вярваше стареца. – Още утре едно шиле ще ти докарам. Само ми я дай.
– Давам ти я човеко, без нищо ти я давам – потвърди Колю железничаря…
Когато денят притвори уморени клепачи, а слънцето полегна зад височините на запад, свирнята на хармониката погали за сбогом портата, мина край руския музей и се запъти, не само да изпълни празния дом и сърцето на осиротелия старец, но и да напомни на хората, за съдбата и мъката, за радостите и тревогите, за времената и безвремията в които живеем .

Реклами

юни 28, 2009

КАПИТАН КОРНЕЛИ – образец за истинско кино

Избрани сцени от  „Capitain  Corelli’s Mandolin“ добавeни към песента на Celine DION  „Моя любов“ . Като добавя, че главните роли се изпълняват от  Пенелопе Крус  и Никълъс Кейдж, че участват още   Ирене Папас, Кристиан БейлДжон Хърт
Режисьор: Джон Мадън
Сценарист: Шоун Слово
Оператор: Джон Тол
Музика: Стивън Уорбек

 не  Ви остава нищо друго освен да го гледате!

„Адаптацията на Джон Мадън по бестселъра на Луи дьо Берниер е издържана в академичен дух, наситен с романтика…“-  Оливие Гере, сп. „Cine Live“

януари 28, 2009

НАПОМНЯНЕ – особен поглед

Блокада Ленинграда Leningrad blockade Saint-Petersbur

Дмитрий Шостакович
През първите години на Втората световна война Шостакович остава в блокирания от немците Ленинград (1941-1944) и там започва да работи над 7-мата си симфония. По време на същата блокада, на 29 март 1942 година симфонията се изпълнява в Колонната зала на московския Дом на Съюза.

Валс №2 на Шостакович


юли 12, 2008

ХАРМОНИКА – РАЗКАЗ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 7:43 am

      На полянката пред мелницата, играем футбол. Глъч, закачки, караници, подвиквания, зачервени бузи и спортни страсти. Играта е в разгара си.Улисани, двайсетина хлапета гоним коженото кълбо. За нас, топката е цялата вселената.

Юлскто слънце прижуря с последните  за деня, жешки лъчи, усмихва се и се навежда да полегне  зад Згалевския баир. По паважа,  от  към гарата, уморени работници от складовете и държавен резерв се прибират,  след дългия изнурителен ден.  Все по-често трополят  каруци с насядали по ритлите жени от полето. Някой от работниците се отбиват за  по „едно” в кръчмата на Калчев, а други продължават надолу към центъра на Пордим.

         Мита, баща ти! – Подвикват ми две три хлапета

         Иих! – Простенвам, недоволно и спирам да играя.- Още малко, бе татко? Сега дойдох! – Опитвам се да хитрувам, но забирам   поизбелялата си басмена ризка и тръгвам   след него.

         Айде…! – Добродушно и категорично отсича татко и подкарва колелото на долу. .

      Пред колелото се понася кръшна народна  свирня и възвестява улицата, че Бай Кольо железничара се прибира от гарата  в Пордим. Така е и всяка сутрин. Тръгне за работа баща ми и си  свири с уста. Комшийте  разбират, че е 6 и 30. Кара  татко колелото и не се обръща назад. Щрапам с босите си крачета подир железничарската  му униформа и се двоумя: – Дали да не запраша тихичко назад..?- По някога го правя и номера минава. Вечерта ми се карат, но до пердах почти не се стига. Сега обаче не посмявам.

       На около стотина метра пред руския музей, свирня с уста, колело, баща и син влизаме в нашия  си двор.Сами сме. Майка е още на нивата. Брат ми е  вече прикачвач,  може и през нощта да оре. Както обикновено, татко подпира колелото  под кичестия орех и се спуска в двора  с животните. Забърква  ярма на прасето, кокошките и зайците, хвърля и малко зърно и на гълъбите. После дава трева  от багажника на колелото на козата и зайците и налива вода за пиене на всички, барабар  с кучето. Аз припкам край него и му помагам. С това процедурата по вечерното хранене на животните е приключена.

         Искаш ли диня? – Пита  татко и  още не чул, неподлежащото на съмнение:

         Искам!- Добавя:

         Донеси хармониката!

      Втурвам се  в къщата. През това време, баща ми отваря капаците на дълбокия 26 метра кладенец, спуска кофата и изкусно изважда една,  4-5  килограмова „Мичуринка”.  За отрицателно време динята е нарязана. Корите от сочните резени са хвърлени в  кофа с капак и зачакват да и дойде реда за храна на животните . На средата на обградената с пейки и  застлана с мушама дървена маса,  поставяме голяма , чиста тава и татко я напълва с нарязаните, червени и сочни парчета диня. От течащия сладък сок се разнася аромат на зряла диня.   По парчетата искрят  капки нектар  и кристализирала захар. Вкусотия!

      Междувременно  донасям  хармониката.

         Остави я и донеси боб и тенджера! – Нарежда  татко.

      Докато му донасям купичка зрял фасул и тенджера, той вади от чантата на колелото си бучка сирене и хляб, дето са му били за обед и ги поставя на масата. Сядаме и хапваме. Хапваме и требим боба. Залък хляб, парченце сирене,  и две три късчета сочна и сладка диня. Ям та ушите ми пукат. Най-после  отребваме боба , измиваме го в две три води и го поставяме с тенджерата на котлона. Отново сядаме под асмата. Аз продължавам да ям диня, а баща ми поема хармониката. Засвирва.  Двора и махалата се изпълват с музика. Първо валс, македонска, после някакъв унгарски  чардаш, после руска частушка. Реди ги  татко на вълни на  вълни, ту бавни ту по-бързи, а те преливат високия кирпичен дувар и се втурват по улицата.

     Ненадейно се чува скърцане и от полуотворената пътна порта  наднича побеляла глава на слаб и съсухрен старец. Мехът на хармониката се прибира,   настъпва тишина.

         Помози бог! – Поздравява,  облечен в сини дочени дрехи старец и пристъпва неуверено  към нас.

         Дал бог добро!Влез, влез, дядо, заповядай! –  Подканя го баща ми и продължава да стои с ръце на хармониката.

Старецът, леко приведен от тежестта на годините,  чевръсто за  70-те  си  години , се промушва по пътечката между нацъфтелите цветя и се изправя до масата!

         Аз, такова ,  синко, само да послушам! – Заоправдава се той с молба , а очите му залепват като магнит по седефените копчета на старата руска хармоника.

         Хубаво, дядо, хубаво. Сядай – Настанява го татко срещу себе си и му предлага.- Вземи си диня. Още е студена.

   Неочаквания гостенин сяда втренчил поглед  в поолющената хармоника и въобще не поглежда динята.

         Свири, свири, синко, аз само да послушам!- После с готовност сяда на пейката в очакване.

     Колю Монков – баща ми, отново засвирва, но нещо се пречупва в него и  притеснен от вторачения в хармоника поглед на госта,  спира.

         Ти можеш ли да свириш, дядо?

         Едно време можех…

          Я вземи, опитай!- Сваля татко,  коланите и подава хармониката. Старецът я поема,  ръцете му треперят. Погалва я свещенодействено. Кокалестите му старчески пръсти заопипват черно-белите копчета. После  замира неподвижно. Погледът му, същността му се зарейва някъде във  вселената и засвирва…  Светът замира. Тихо и несигурно мелодията се издига между  ореховите листа, понася се над дворове и къщи и докосва небето с неописуема нежност и мъка. Постепенно  добива увереност. Мехът се  разпъва все по широко и игриво. Една след друга се редят руски белини и закачливи частушки,  мелодии с плавността на пълноводна река и игриви  ритми на казачок.

        Аз   слушам с полуотворена уста и гледам с възхищение изкусния музикант. В съзнанието ми изникват картини от филмите с руската степ,   някаква огромна река и безкраен  хоризонт… По пътя затрополява  минаваща каруца. Колелетата и  внимателно и тихо подскачат по камъните на шосето,  да не смущават  хармонистта.  Усетили разликата в свирнята, минаващите от полето жени  в каруците се изправят. Като плаващи  лебеди, главите им,  в бели тензухени забрадки, се носят над дувара и надничат,   да видят изкусния свирец.

Ненадейно,  с насълзени очи и молещ поглед, старецът,  спира да свири:

         Продай ми я бе синко!? Колкото кажеш давам ти.

         Е, не мога дядо, не мога! Скъп спомен ми е от фронта! – Отбива неочакваното предложение татко и додава.-  От есента на 1944 година, през Македония, Сърбия и Унгария  приятел ми е била,  до края на войната, та до днес. Мила ми е.  Не ми е за продан. Пък ми е подарък от един руски войник..    Не,  за нищо на света не я продавам. Ти свири, свири!

       Старецът засвирва отново. Пръстите му играят по седефените копчета  и го пренасят в някакъв си негов свят.  Лицето му, ту се озарява в щастлива усмивка, ту помръква в тъга и умиление. Няколко гугутки се скупчват сред разпръснатите зърна на двора,  , забравят да кълват и заедно с петела се заслушват….

       След още петнайсетина минути,  свирнята пак спира и разговорът продължава:

         Аз съм се учил между боевете на фронта. Учител ми беше  едно руско  войниче, само че го убиха при  Драва.  А ти от къде знаеш да свириш?

         Аз ли? – Попита стареца и прегърнал хармониката, като свидна рожба, заразказва. – Иван, руснака ми викат. От Згалево съм. Шеснайсет годишен заминах в  Русия. Немотията ме захвърли в едно село край Волга. Там срещнах моята  Настя. Красавица ми беше. Задомихме се и трима сина ми роди. Та там се научих да свиря. Вечер насядаме със синовете, аз разпъна хармониката и свиря, а  Настя пееше. Песента и се носеше над реката  и на душите ни беше леко, леко. Живяхме щастливо. Само че…  ех – въздъхна дълбоко стареца – дойде войната и всичко свърши…Още в началото получихме съобщение за най-малкия Федя. При  Севастопол загина.  Батко му  Дима, бе убит при Курск, а третия, най-големия – Юра,  остави костите си  при Берлин. Завърнах се от фронта жив, ама за какво? Домът ни разрушен, жена ми, милата, и тя в къщата била като паднала бомбата. Нямаше вече за какво да стоя там и се прибрах в бащината  къща,  в Згалево.  Иван Руснака, така всички ме знаят.

         Продай ми я бе синко, нищо не ми остана от онзи живот. – замоли се отново стареца.

Неочаквано и за самия себе си, баща ми се премести до стареца, сложи ръка на хармониката и отсече:

         Халал да ти е дядо, вземи я!

       Очите на стареца засияха, лицето му се озари в неописуема усмивка.

         Колко искаш, кажи, синко?

         Нищо не ти искам. На теб ти е по нужна. То при мен,  кой да свири на нея. Ей го тоя малкия и китара съм му купил,  при учител в читалището ходи, нищо не става. На батко му тромпет купихме, ама и той не се научи да свири. То си е казано: От всяко дърво свирка не става! Вземай я и със здраве да свириш на нея.

         Ама даваш ли ми я? – Не повярва стареца.- Още утре едно шиле ще ти докарам. Само ми я дай.

         Давам ти я бе, човек, без нищо ти я давам.- Отново потвърди татко. Старецът пак засвири, после пак поприказваха и накрая  Иван Руснака си замина за  Згалево с хармониката – неговата мъка и утеха.

      

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.