Mitkoivanov's Weblog

септември 14, 2012

КАКВО ДА СИ МИСЛЯ ? А КАЖИ ДЕ!

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 11:04 pm

                                                   Днес, почти цял ден нямахме инернет и кабелна телевизия. Работещи  по европейски проект за разширяване на пътя  през Пордим, от Троян до ферибота в Никопол, наред с разбиването на старото павирано шосе и замяната му с асфалтов път и като  нямали съгласуваност с властите за кадастъра на селището и строителите на съвременна България – срязали оптичите кабели. Какво да си мисля за това?…
             А снощи видях, как в късна доба, по улицата пред нас, на бегом петтима дебеловрати, яки и мургави млади мъже бягаха с инструменти за копане и изтегляне на подземни кабели. Отиваха на среднощна акция! Първата ми мисъл, като видях, че нямаме кабелна и интернет бе, че те са измъкнали нашите кабели.Този път не били те. Оказа се, че имало и други кабели за вадене и други начини да се вреди на хората. По законно,  интелигентно и с по големи щети.

              Наскоро, пак през нощта, група заловени през деня роми, се  вмъкнали в склада на полицията през нощта. Взели обратно цяла  каруца  кабели. Какво да си мисля за това?
              Пред съседския двор се спря група роми с малки деца и почнаха да брулят наведения към пътя орех. Съседа излезна и започна да им се кара. Те се държаха изключително нагло и нахално. А той работи като въоръжена охрана. Има и законно оръжие. Изплаших се. Може да се стигне до използването му…. Какво да си мисля за това?
             Цял ден по буливарда пред нас се разхождаха с метли и грапи група роми. Ангажирани са от Общината във временната заетост. Все пак пометоха и събраха нападалите листа и кестени. Стана хубаво, чисто, подредено. След обед два коня с малко конче си пасяха безстопанстевни и волни по изчистените с толкова труд и пари, тревни площи. Автомобили  се паркираха на плочите и зелените площи. Цялата работа ми заприлича на „пусто в празно“. Какво да си мисля за това?
             След обед поредното съседско момче, се завърна от кратък воаяж за  търсене на работа из Европа. Последните 26 часа беше успял да работи непрекъснато. И  там няма работа. Какво да си мисля за това?
          В събота на 8 септември, ходих на Традиционния събор  на язовир Копринка. Имаше петнадеситина хиляди човека. Русофили… По новините слушах как министър Дянков се заканва, че ще напляска руснаците, дето се осмелявали да предявяват иска за 1 милиард- имали загуби  след отказа на правителството да строи атомната електроцентрала Белене. ..Какво да си мисля за това?                                       

            В  късната есен ще идва в България руския президент Путин. Бойко Борисов се кълне, че дружбата ни с Русия е от векове за векове!… Делата на правителството, ГЕРБ и десните у нас, говорят друго. Какво да си мисля?
             Току що чух по новините, че крадци започнали да режат на скраб , железните основи от Моста на дружбата  край Русе. Какво да си мисля?…Държава ли сме?

             Правителствения самолет „Еърбъс”, превозва незначителния футболен отбор „Бистришките тигри”. В него играе Бойко Борисов. Какво да си мисля?
                    А кажи де!?

Реклами

август 25, 2012

ПРЕГРЪДКАТА

В Пордим отдавна не беше правена такава голяма сватба. Кумуваше сина на легендарния Димитър Калъчев. А Калъча не беше кой да е, всички го знаеха. Бивш партизанин и политзатворник от Вълчи трънския партизански отряд. Сега, 43 години след 9 септември 1944 година, бай Димитър още имаше власт и авторитет. Думата му се чуваше даже пред Първия.
За туй, щом се зашушука на сватбата, че ще дойде , любопитството у сватбарите се разпали като огън в борови клонки. Сватбарите започнаха да гледат в очакване към окичената с венец от цветя порта, та да видят от близо легендарния партизанин.
От тържествения обед не бе минало кой знае колко време. Някой караха още на ракия, други бяха минали на вино. Ракията и виното се лееха в надпревара с усмивките на сватбарите, а от съперничеството на двата елексира, двора на младоженика се изпълваше с весело, сватбарско настроение. Музиката не спираше. Младия кум – Георги Калъчев, водеше хорото. Весела сватбарска гълчава изпълваше простора и промушила се през полупрозрачната ограда се спускаше надолу към църквата, за да събуди заспалите, обвързани с паяжини камбани.
Пред портата спря черна „Волга”. От нея авторитетно слезе самия бай Димитър – бащата на кума Георги Калъчев. Разтичаха се, посрещнаха го, както се полага на стар кум. Настаниха го в знак на уважение на лично място, на масата на младоженците и младите кумове, наляха му червено вино , па понечиха да се чукнат с него.
– Чакайте ! Имам една молба. Искам да доведете тука на сватбата Борис Бочев, от горния край на селото. Преди девети беше жандар в общината. Доведете го, искам да го видя! Кажете му : „ Стария кум Димитър Калъчев иска да дойдеш на сватбата!”
Сред по-възрастните настъпи смущение. Хората започнаха да си шушукат: „ Преди 9 септември, бай …Борис …. бил жандар в общината на Пордим, а бай Димитър, като партизанин пленен и докаран в мазето на Пордимската община”…
Сватбарите станаха неспокойни. Познаваха твърдия и сприхав характер на някогашния партизанин . Не знаеха как ще реагира сега. Дали не търси отмъщение?..
След половин час, доведоха бай Борис. Позабавили се у тях, щото го изчакали да се избръсне и да се премени….
Когато влезе доведения бивш жандар в двора, бившия партизанин бай Димитър стана прав. Последва огромните си, страшни мустаци и тръгна решително към влезлия бивш жандар . На близо два метра пред него спря. Спря се и бай Борис. Двамата достолепни старци се загледаха изпитателно… Музиката нестройно заглъхна, настана тревожна тишина… Всички погледи се впиха в изправените , един срещу друг, като на смъртоносен дуел, все още едри и снажни мъже.
Бай Димитър извади от кобура на кръста си, неразделния от партизанските години револвер …
Присъстващите „замръзнаха”. Даже листата на старата круша над тях, застинаха неподвижни и уплашени. Слънцето придърпа едно заблудено бухлато облаче и прежумя, да не гледа.
Проехтя изстрел!…Заедно с него, разперили ръце, двамата мъже се спуснаха един към друг … и се прегърнаха. Последва здрава мъжка прегръдка. После се отдалечиха няколко пъти един от друг, огледаха се един друг и звуците от взаимните им потупвания по гърбовете се смесиха с ръкоплясканията на хората. Старческите лица грейнаха весели , а очите и блеснаха от несдържани мъжки сълзи.
– Ей, все същия си Борисе, не си мръднал.
– И ти не си мръднал Димитре, само мустака ти е побелял – за авторитет.
– Видите ли го? На него дължа живота си. Тоз човек ми спаси живота – обърна се бай Димитър към сватбарите и нареди: – Гошо! Тука до мен го сложете да седне. До лявата ми страна, до сърцето ми.
Разтичаха се , настаниха един до други старците на най-личното място, наляха им чашите, но сватбата не тръгваше. Музикантите, и те любопитни се тикаха по-близо до тях , та да видят и чуят, какво си говорят тези човеци, дето съдбата и времето ги бяха изправили някога, на живот и смърт, пък сега се прегръщаха като кръвни братя!
– Синко, на бай си Борис дължиш живота и ти, щото ако не беше сторил това дето го стори през 1943 година, нито аз щях да съм жив на девети, нито теб щеше да те има. За всичко на него да благодариш! Да си му благодарен цял живот, сине, че кога хората по 50 хиляди лева за партизанска глава вземаха, бай ти Игнат си сложи „главата в торбата”, та ме пусна – човек излезе.
– Айде стига Димитре – опита се да го прекъсне засрамен Игнат. – Какво толкова съм направил. Ти сам си избяга. Пък съм сигурен , че ти на мое място, тъй щеше да постъпиш.
– Ти ме остави мене! Аз все се бях отписал. Кажи сега на сина и на хората, когато през 1943 ме бяха хванали, след боя при партизанското ни скривалище във Вълчитрънската гора и ме хвърлиха долу в мазето на общината, ти какво направи?
– Е какво съм направил, ние си знаем.
– Ние си знаем, ама хората не знаят. А трябва да знаят! – прекъсна го пак Калъча и продължи да разправя на надвесените над тях сватбари.
– Ей тоя човек, видите ли го, нито приятели сме били, нито се познавахме… Той жандар в общината, за единия хляб на семейството, а аз ранен партизанин, пленен и затворен долу в тъмницата. До късно вечерта ме обработваха, бой, изтезания, пък аз на бой държа. От малък си бях инат и буен и як, та издържам. Издържам, издържам , ама тука в полицията,… а за жандармерията в Плевен не знам? Лежа в тъмницата и чакам да съмне и да ме почнат пак или в Плевен, в Околийското да ме закарат… И през нощта по някое време идва Игнат и говори тихо…. Кажи им Борисе, какво ми рече!?
– Бе какво съм рекъл? Рекох ти: Димитре, лоша работа. Дочух от пристава, утре заран ща  карат в Плевен в жандармерията на околийското. От там излизане няма. О мен да знаеш душицата ти ще вземат, затуй ако ти е мил животеца бягай. Фрасни ме някъде в главата, ама гледай да не ме осакатиш, че и аз жена и деца имам , вържи ме и бягай. Взимай ми пищова и бягай… Аз се ще се оправя някак си… Е това беше… Хей хора, ама ние на сватба ли сме се събрали или спомени да си разправяме.? Я , кум има ли тая сватба? Има ли младоженци тука? Кой каза наздраве за булката! Горчиво! Таз година булка догодина люлка! Ха наздраве! – провикна се бай Борис и като стана прав, протегна се та се чукна с булката и младоженеца …
………….
… Когато след години се разнесе новината, че сина на Димитър Калъчев убил човек, малцина се изненадаха. Стария партизанин го беше уредил за „Отговорник по безопасността на движението” и младока отдавна се беше възгордял. Едър и снажен, досущ като баща си на младини, наследил неговите буйни мустаци и нрав, въпреки, че беше женен и вместо да се радва на любимата жена и две те им прекрасни дъщери, той все по-често се отдаваше на дълги запой и скандали, неусетно превърнали се в негов патент. На всичко отгоре придобитото му самочувствие се изроди в сприхавост и кавгаджийство. Само че както се досещате дявола никога не е сам. Една нощ се  засякъл в Кайлъка с друг бабаит. Скарали се за нещо в ресторанта, стигнало се до кавга и не помня след изстрел ли или след прободна рана с нож, но другия младеж почина…
Баща му , стария партизанин бай Димитър, се срина. Затвори се в къщи, не се срещаше с никого, наведе поглед в земята и все се питаше: „Как стана така, че неговия син, сина на партизанина, дето стотици пъти бе рискувал живота си за благото на хората, да има син убиец?”.
Когато делото срещу сина му започна, бай Димитър не каза нищо. Когато Плевенската прокурорка поиска смъртта присъда, също. Не каза нищо и когато съда се произнесе със смъртна присъда. Само, когато близки и адвоката на сина му го увещаваха да отиде при Тодор Живков, да го помоли за живота на сина си, прегърбения от моралната тежест и бащина скръб бай Димитър отсече: „Каквото за всички това и за него! За това съм се борил.”…
Това бе последната смъртна присъда в Народна Република България! Изпълнена!

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.