Mitkoivanov's Weblog

април 22, 2009

ГОДЕНЯСАХ – ама проходих ли ?

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , , , , — гравитон @ 11:40 pm

          Наистина блогът ми прави тези дни една година.  Обикновено децата около годинката прохождат. Слагат бабите и майките пред децата разни предмети и пускат детето към тях.  От предмета към който се насочи на прощъпулника детенцето се съди какво ще стане като порасне. Значи сега трябва да преогледам блога и да видя към какво съм посегнал…   Тук вече, драги ми читателю, както обикновено става в живота, нещата излезнаха от контрол. На входната врата се позвъни и като отворих гостоприемно,  в цял целеничък ръст  пред мен най-после се представи чичо Ви  Минас, съседа, дето от десетина години дето живее в Лондон и гледа на терасата си 

домати

в торби с пръст за цветя. Ама за това вече съм писал през тази година в блога си.

        Та дойде, най-после чичо Ви Минас ,  комшията от съседната врата и както си му е реда,    започнахме  я  от   около 16.00 часа, та до сега, в 2.00 през ноща. Ред ракийка – ред салатка, ред ракийка  – ред от втората салатка, ред ракийка – трети вид салатка. Шопската салатка ни отвори приказка за неговите домати от лондонската терасаq, за цените там и за други работи.  От там със пържолките    и  наденичките , дето ги изпекох на скарата на терасата, докато си пиехме ракията  и  минахме на червеното вино.  Е тука вече захванахме и политиката, европейската общност и целия свят. Възмутихме се на алчността на богатите в западните страни и на нищетата  на гладуващите в Африка и Индия. А когато той започна да ми обяснява, че  те така искали да живеят и не искали цивилизацията (бедните де ), аз целомъдрено смених пиенето и минахме на 12 годишно  whiskey Jack Daniel’s   и фъстъци с бадеми от домашното барче, щото  ми беше неудобно веднага да отварям бутилката , пак 12 годишно  Glenfiddich,   дето   пък  той ми донесе. Разприказвахме се, значи, и за социалната помощ дето получават с жена му и за това, че без трудов  стаж  той е със минимална пенсия тука, а тя даже не може и да се пенсионира, щото няма трудов стаж и как да живеят с тези мизерни пари и европейските цени тука.  Поговорихме си значи и чичо Ви Минас  ми се извини. Почувствал   се виновен , дето на мен за над 40 години държавна работа пенсията не  стига да си платя поне тока, парното и водата  и дето майка България  плаща членски внос за еврочленството си в размер на близо милиард.  С една дума  разгорещихме се доста. Говорихме още за какво ли не. Но като ударихме и по едно кафе с кола и торта гараш накрая, положението се поокроти и трезвите ни съвести казаха, че ние с него – пенсионерите и утре можем да си доспим до късно, но жена ми  сутринта трябва да ходи на работа, та още половин час се изпращахме до съседния апартамент и  като се зарекохме,   повече да не говорим за преходния период в България и въобще за политика,  всеки се отдели в покойте си за да се отдаде на сладък сън – прегърнал будната си съвест.

       Само аз наредих мръсните чинии и чашите в съдомиялната машина, пуснах я и написах тези  редове, дето уж трябваше да бъдат  един критичен  преглед на написаното в  блога ми. Така и не разбрах към какво да посегна в прощъпулника си,  но си обещах още до края на седмицата да поместя започнатия разказ „Грешник“ за да отбележа първата годинка на блога си. Дали съм проходил, ще кажете  Вие!

Реклами

април 2, 2009

ЧУДОМИР

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 7:47 am

160px-d0a7d183d0b4d0bed0bcd0b8d180_531183250_bd9e5db9b7_o На шега, на майтап, ама наистина, само преди седмица се навършиха 119 години от рождението на Чудомир!
Димитър Христов Чорбаджийски (25 март1890– 26 декември1967) с псевдоним Чудомир е български писател-хуморист, краевед и художник.

Цял век минал от тогава, пък и до днес, този уникален, български, писател-хуморист си остава актуален и ненадминат майстор на късия хумористичен разказ. А понеже наближават избори, предлагам да си спомним за него със следния от неговите шедьоври. Другите, Вие сами ще си ги потърсите.

“ Юряяя!…

То беше някога. Где такива хора и такива произшествия сега! Нямаше партии тогава, нямаше партизани, нямаше закони за задължително гласуване – кой за когото си искаше, за него си спускаше бюлетина. Комуто пък не дохождаше и на ум даже за избори, като на дяда Рача Чобана, стоеше си горе в планината при козите, свирукаше си с тънка свирка кокаляна, дялкаше си с тънко ножче шарени хурки, живееше си на свобода и чист въздух н никой не го диреше, никой го не търсеше.
С години не слизаше в село. Забравил беше и сряда, и петък, и празници и ако му донесяха горе шарено яйце, да речем, ще се сети, че е Великден, ако му донесяха варено жито, ще познае, че е задушница.
Нито беше учен, нито от писмо разбираше, но от стара майка дете беше козарят и рядко от устата си отърваше приказка, ама речеше ли я, ръб ще улови и на място ще тропне като четвъртит камък на нов зид.
Седят си някоя вечер например в колибата край огъня със сестриника си Тодора и той се мъчи да шари с кенета и тройни обръчи кокал от ребро за новата си чанта. Гледа го дядо Рачо изпод рунтави вежди, криви устни и му дума:
– Не става вечер това нещо, момчеее! Тънка работа е то! Остави го за утре и лягай да спиш, защото денят се смее на нощната работа. Ами! Смее се! Тъй да знаеш!
Други път пък, както си пуши през някой ясен божи ден, изведнъж лулата му ще почне да цвърчи. Ще я извади от устата си старецът, ще я изтръска, ще почне да я чисти с клечка и ще подвикне пак на Тодора:
– Тошко! Тошко бе! Я мини изотзад през дренака, качи се горе на рътлината и извикай на козите да се насочат надолу, към кошарите. Хем да си пасат хайванчетата, хем да слизат полека-лека надолу, че времето ща се развали скоро.
Тодор го загледа, загледа учудено, почеше се и някак недоверчиво попита:
– Че отде познаваш бе, вуйчо? Кой ти каза?
А дядо Рачо се подсмихне под мустак и дума:
– Познавам. Лулата ми рече. Не я гледай, че не струва грош. Mного знае тя, много е патила.
И като я мушне в големия силях, ще дигне пръст и ще добави:
– Запомни и забележи: цвърти ли ти лулата, мокри ли ти се солта в захлупа, стискат ли ти много цървулите, хапят ли люто мухите, играят ли гаргите, бухат ли нощем бухалите в ниските места, лягат ли си вечер кокошките по-рано от други път, пеят ли лъжовни петли, къпят ли се врабците, сърбят ли те ушите и почне ли да ти се дреме, ей тъй, без нищо, да знаеш, че времето ще се развали.
Тодор пули очи и го гледа още по-учудено, кимне след това с глава, надигне се и без да каже нещо, поеме нагоре из дренака.
Такъв беше дядо Рачо Чобанът. Тъй си живееше като горско пиле из усойните и по чукарите на Самодивец и мъдри думи думаше, ама от политика, от закони, от избори не отбираше нищичко.
Не щеш ли, един ден му пратиха хабер по Тодора, че трябва да слезе в селото да гласува. Такъв закон излязъл, такава наредба наредили – щом има избори, всеки мъж трябва да гласува. Инак –глоба голяма!
Mъркал старият козар, пухтял, сърдил се, па като разбрал, че и три кози няма да му стигнат да плати глобата, ако не иде, стегнал се и поел за село с ямурлука, с гегата на рамо, със силяхлъците на пояс и двете кози кожи на бедрата.
Като стигнал в село, не се отбил и в къщи даже, а, направо отишъл в общината да си свърши работата, че тогава. Оттам го препратили в училището, където ставал изборът. Влязъл дядо Рачо плахо-плахо, свалил гегата от рамо и като всеки глух човек извикал силно:
– Помози ви бог, момчетааа!
– Дал ти бог добро, дядо Рачо! Добре дошъл, добре дошъл! – обадили му се двама-трима.
– Викали сте ме нещо, ми каза наш Тодор отзарана. Глоба имало, кай, ако не дойда, и аз, ща не ща, пристигнах, ама за какво ме викате, и аз не зная!
– Ний не те викаме, а законъъът, законът те вика – му рекъл председателят на бюрото.
А старецът, нали не чува, стои си прав на едно място, гледа на шарено и не знае где да си дене ръцете.
– Да гласуваш те викаме, да гласуваааш!…. Гласа си да дадеш, та кмет и съветници да изберем!
– Кой кайеш? За глас ли нещо спомена?
Председателят се доближил до него, навел се над ухото му и за да го разбере по-добре, извикал му още по- високо:
– Дядо Рачооо – рекъл, – ще влезеш ей тука, в тъмната стаичка, и ще си пуснеш гласааа. Гласа си ще пуснеш! Разбра ли?
– Хоо… – кимнал с глава старецът. – Това ли е било цялата работа! За това ли ме карате половин ден път да бия? Гледай ти закони! Гледай ти наредби и хорски измислици! Гласа, а? Че да го пусна – рекъл, – що да го не пусна, нали ще отърва глобата?
И като се намъкнал в тъмния ъгъл, окашлял се, опънал шия и изревал, колкото сила има, три пъти, та пръснал бюлетините като перушина из стаята:
– Юряаа!… Юряааа!… Юряаааа!…
Пуснал си цял-целеничък гласа човекът, изгледал ги самодоволно, метнал гегата на рамо и поел накъм вратата…
То беше някога. Где сега такива гласовити хора по нас?“

март 9, 2009

първия

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 5:50 pm

На 12 април 1961 година, в Съветския Съюз е изведен на орбита около Земята, първия в света космически кораб-спътник „Восток“ с човек на борда. Първия човек в космоса е родения на 9 март 1934 година, Съветски космонавт, ЮРИЙ ГАГАРИН! Днес той би бил на 75 години!

януари 28, 2009

НАПОМНЯНЕ – особен поглед

Блокада Ленинграда Leningrad blockade Saint-Petersbur

Дмитрий Шостакович
През първите години на Втората световна война Шостакович остава в блокирания от немците Ленинград (1941-1944) и там започва да работи над 7-мата си симфония. По време на същата блокада, на 29 март 1942 година симфонията се изпълнява в Колонната зала на московския Дом на Съюза.

Валс №2 на Шостакович


Блог в WordPress.com.