Mitkoivanov's Weblog

юли 22, 2012

ОБИР – разказ

     

     Тревожно е! Трети ден радиоточките  изпълват селските дворове на градчето,  с информация за кървавия терористичен  акт в Бургас.  Горещото юлско слънце прежуря от сутринта .   Живачния стълб на термометрите  се опитва неуспешно да надскочи,  вдигнатия  адреналин  на хората от  поредните съобщения из сводките на МВР,  за извършени обири, убийства, изнасилвания  и  други престъпления.

      Пред  хранителния магазин,  група роми пият кафе от уличния автомат.  По земята се въргалят множество пластмасови чаши,  хартийки и опаковки  от вафли и банички. Три-четири кучета –  придружители на групата по чистота,  се въргалят мързеливо по плочите пред магазина и въртят безгрижно опашки в очакване на  поредната порция милосърдие.

       В магазина е хладно и уютно. Дъха на шпекови салами, кафе, шоколад и други апетитни хранителни стоки, се разнасят  из полупразното помещение и „разваля”  свежия въздух на климатиците. Магазинера  приключва поредната сметка  и я записва в тефтера за версиите.

      Ненадейно, широката алуминиева врата на магазина се отваря и влизат двама клиенти от различен пол. Младата, красива, двадесет и няколко годишна,  руса и интелигентна  жена влиза втора. Пред нея в помещението се чува:

–       Никой да не мърда! Това е обир.

Погледа на магазинера инстинктивно се вдига от касовия апарат и спира на насоченото към него дуло от автомат „Калашников”.

– Горе ръцете! Казах,  това е обир! Давай парите! – приближава към него обирджията.

Излязъл от моментното вцепенение,  магазинера се осмелява да огледа фигурата и лицето на въоръжения индивид.

–  Много рано си дошъл. Още нямам оборот. Може ли да дойдеш по-късно да събера пари? Още ми е много малък оборота!  За сега  предлагам да се задоволиш с една пица? Става ли?

– Добре, но да е със сокче! – съгласява  се сериозния обирджия  и се надига на пръсти  да достигне   подадената му от магазинера пица!

– Дай му и сокче! – намесва се усмихната  майка на 5 годишното дете   и щастлива плаща.

– Аз пак ще дойда! Събери  повече оборот! – нарежда „обирджията”  и като  прибира пластмасовото си оръжие невъзмутим се измъква навън за да дочака своето време.

Настъпва, оживление, усмивки с благосклонни , одобрителни погледи към майтапа на детето … и   никой не осъзнава, колко е сериозно положението!…

Реклами

септември 29, 2011

ВИНОВЕН ЛИ Е ?

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 10:33 pm

        

Добре, виновен е! Но искам да  Ви разкажа три  кратки истории, случили  се в родното  селище на това дете:

           В първата ще Ви напомня, че когато при обсадата на Плевен  се водела една от най-кръвопролитните битки в Освободителната Руско-Турска война  (1877-1878 ),  в Пордим нямало нито едно циганско семейство.  Пордимци  живеели още заедно с кокошките си в землянки. Съдбата и военните действия отредили в селището да се настанят Главните квартири на Руската и  Румънската армии и пордимци били погалени от фортуна. Защитата, мира и спокойствието, след 500 годишните набези на османлиите,  били гарантирани.Нещо повече. Дори малкото турци, които владеели земята на селището, подплашени от идващите руски войски забягнали. После,  в селото руснаците организирали българска власт, а самия руския император Александър ІІ, поканил пордимските първенци в Москва и им подарил камбани за църквата „Св.Димитър”. Тъй живота в селището потръгнал на по бързи обороти от околните села , селището станало  притегателен център. Заедно с  новите  преселници,  дошли и първите 3-4 семейства цигани. Но за тях и потомците им, дето заработили като ковачи и ратай в новосформираните чифлици,  след малко…

       А сега, втората история:  Тя също започнала непосредствено след Освобождението с оттеглянето на руснаците.

       В селището дошъл американския пастор Д-р  Едуард Хаскел и съпругата му  Елизабет . Наистина американските месионери Хаскел имат неоценим принос  в развитието на  Пордим и младата развиваща се по пътя на капитализма страна.  Това, че още в началото на 20 век, със събрани от тях средства построили сегашната ПГСС „Д-р Хаскел”, е най-малкото добро, което са направили. Нещо повече. Години наред,  те  организирали  Народен университет с безплатни курсове за местното население. Ограмотявали жените и децата в селото,    учили мъжете   на съвременно за годините си животновъдство, лозарство, градинарство, дърводелство и бубарство. С жените,  провеждали курсове по шивачество, готварство, сушене и консервиране на храни и най вече с отглеждане и  възпитание на децата. През летните месеци, работник от училището минавал с каруца по къщите и превозвал малките деца до  детската градина в пансиона. Майките спокойно могли да  работят на полето.  Постепенно,  просперитета на селището бил осигурен за десетилетия напред…

       Третия момент в развитието на Пордим е след Втората световна война. След разрухата от войната, образованите пордимци се захванали за работа. Още преди 1944 година направили  първите опити за коопериране. 1952 основавали ТКЗС „Урожай”. Започнали с ръчен труд и животинска тяга. Положили основите на кооперацията. После със събраната допотопна, пред военна техника и наличната животинска тяга, а сетне и  с внесени от Съветския съюз машини, те  организираха машинотракторна станция . С много ентусиазъм и всеотдаен труд, кооперацията,  обогати своята дейност.  Разви животновъдство,  със стотици  крави и овце. Започна промишлено отглеждане на  хиляди пилета, кокошки и свине.  Разработи  и градинарство, лозарство, полевъдство. Имаше даже и пчелин. Във  внушителните бригади,  наред с всички работеха и циганите. Работеха, хората,  не само в полето и конюшните, а мнозина  от тях станаха отлични овчари, кравари, дето ги наричаха –  „Оператор на жива биологична единица”). По възрастните пордимци още помнят трудолюбието на ковача  Желязко, касапина Идрис и неговите синове, даже хромавия Цеко с каруцата му. Децата и внуците им учеха заедно с българчетата в „Долното училище” (сега е частен палат на едър земевладелец), а също и в техникума на Д-р Хаскел(В момента също почти разграбен).Както децата учеха заедно, така и  възрастните работеха заедно. А работа , колкото за целия китайски народ. Мнозина и българи и цигани се вляха и  в машиностроителната промишленост по градовете. На гарата  в Пордим се товареха за изност вагони с домати,грозде, дини, захарно цвекло; разтоварваха се въглища и строителни материали. Жилищния фонд в Пордим се обнови, в циганската махала също. Селището се радиофицира, после се моторизира, а след 1970 година и „Москвичите” и „Жигулитата”  постепенно забръмчаха по улиците. В циганската махала, също. От нея излизаха вече трактористи, заварчици, шофьори, строители придобили професии в трудови, строителни  и жп войски. Работни места имаше не само на гарата и в ТКЗС-то, построени бяха „Държавен резерв”, „Зърнени храни”, „Билкооп”, „Строителни конструкции”, цех за трикотажни изделия, построиха се  три микроязовира, прокараха се канали и даже сухите земи по високото станаха поливни.

        Киното и ресторантите се пълнеха с пременени хора. Жените за празник си шиеха нови рокли. Събота дансинга в двора на РПК-то се изпълваше с танцова музика и веселие. Ухаеше на кебабчета и кюфтета. Салона на Читалище „Република” пръщеше по шевовете от зрители за самодейния състав  или гостуващи трупи. Гостуваха илюзионисти, артисти,  Мистър Сенко и Факира Мити, естрадни изпълнители и хумористи. В горещите летни вечери  гледахме  филми в лятно кино.

           За спорта да не говорим. Пак кооператорите изградиха, със собствените си ръце, и пистата, и баскетболната площадка, и футболния терен,съблекалните и пейките на стадиона, че даже  парк и втори дансинг. Както ТКЗС-то бе национален първенец години наред, така и футболния отбор бе национален селски първенец. През 1951 и 1953 година, футболния отбор на „Урожай”  Пордим бе Селски национален първенец.Гостува  му и китайски или корески футболен отбор, не помня вече. Но по възрастните още помнят бързото,  мургавото крило Гарчо…

          ТКЗС-то със собствени средства изгради огромна детска ясла и градина.  В  троянското село Чифлика, пордимци си построиха   собствена почивна станция. Работи и  днес.

        В детската музикална школа към читалището се учеха деца без значение на етнос. В училище на госпожите се казваше другарко, а децата се възпитаваха да са другарчета…

        Но това беше!… Сега се налага  да продължа така:

       С началото на преходния период, дойде разрухата! Най напред изгоря мелницата (и още десетина в окръга), земята от ТКЗС-то се върна на собствениците, кравите и другите животни бяха изклани , машиния парк  разграбен…Машините и целия наскоро построен светъл, оборудван с нови машини цех за трикотаж се приватизира. Бизнесмена дето го купи за жълти стотинки, ги натовари и закара в Турция с думите: „Много сте глупави това българите. С тези машини ще изкарам двойно парите,  само  за една година”

       Цеха за метални конструкции също затвори врати и бе разграбен. На гарата,  ЖП кантара беше демонтиран и в Пордим безработицата се настани трайно  и неотстъпно,  като ръжда на препикано желязо.

       Хората почнаха да се майтапят: „ В селището, работят само  кмета, попа и даскала”. Но отдавна вече  нямаше поп, трите училища се събраха в едно. Деца, кой знае защо нямаше и за едно , камо ли и за ограбения и изоставен селскостопански техникум на Д-р Хаскел. Хубаво, че Пордим стана община,  та има поне общинска администрация и Районно полицейско управление… Охранителния бизнес разрастна. Казват, че в общината имало над 100 охранители…И защо ли??

       Останали без работа младите хора от циганската махала се впуснаха да „приватизират” де какво намерят (нали гледат политиците и новоизлюпените бизнесмени  та се учат). За много цигански семейства продажбите във Вторични суровини, се превърнаха в единствен източник за прехрана. В землището на Пордим май вече не остана полезно изкопаемо, желязо или мед. За продукцията от полето да не говорим. И да се чуди човек, как все още има цигани дето  не крадат. Захващат каквато и да е работа за 2-3 лева и един хляб или събират кестени и  орехи за жълти стотинки…

        Детето от снимката не ходи на училище!? Събира кестени по улиците  и помага на майка си да осигурят насъщния за деня. А утре? Другия месец? Зимата?…  А като порасне?…Все на социални помощи ли ще се оповава?..

       Не е важно да му дадете една риба, за да го нахраните,  Господа – научете го да  лови риба. Още по добре, научете го да  я отглежда! …Образовайте го!..

Тогава бъдните поколения ще Ви споменават и след смъртта,  така както все още споменаваме Д-р Хаскел и неговото дело в Пордим! Така както, по- възрастните хора споменават с носталгия за общия труд и колективното изграждане!

        И не смейте да казвате, че детето е виновно! Виновните сте Вие ,  Господа политици от прехода! Не потъмнявайте живота му още повече!

ноември 7, 2010

ПЪТЯТ КЪМ АДА Е ПОСТЛАН С ДОБРИ НАМЕРЕНИЯ

        Случва се човек да не сполучи в създаването на нещо хубаво, нещо красиво и възвишено. Нещо с  което да създаде уют  и приятна възпитателна обстановка за малко дете. Да се опита да създаде  произведение на изкуството с което да възпитава в детето естетически вкус и  поглед към  природата.

  Такъв е случая на снимката. Виждате    превърнато от плодородна кичеста ябълка, с рехава естествена сянка и сладки, сочни ябълки дърво, в ненужен, грозен, безмислен пън.   Украсено  с  окачени по  него, кичозни предмети, осакатеното дърво  държи завързания със синджири за него хамак. Под него се стеле зелен изкуствено насаден райграс и  оформя естетическия и етичен мироглед на на едно 5 годишно дете. 

        И се питам, дали с осакатяването на естествената за селския двор разстителност, не е осакатена крехката детска душа и мироглед???

октомври 25, 2009

ГРИЖА – една снимка за още размисъл

Filed under: Фотография — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 10:47 pm

       Само преди два дни масмедиите съобщиха:  11 годишна стана най-младата майка у нас!

Да се радваш ли да плачеш ли?…

      Само преди няколко дни, на буливарда пред моя дом в гр.Пордим,  направих снимка на това    

Събирачка на кестени

Събирачка на кестени


ДЕСЕТ ГОДИШНО  българско МОМИЧЕ. То не знае да чете и да пише. То не е ходило на училище. То не знае какво е игра с компютър и Nintendo за над 500 евро. То не знае какво е  и колко струва една екипировка по фехтовка! То не знае какво е и колко струва една екипировка за тенис  или за ски, един мобилен телефон за 400-500 лв. нито какво е МР 3 и 4. То не знае какво е парно. То не знае какво  са нови дрехи и първи учебен ден, но   ВЕЧЕ ЗНАЕ КАКВО Е ГРИЖА!

      Това   10 годишно  ромско дете от гр.Пордим знае, че със събраните от него кестени ще помогне на майка си и баща си да изхранят семейството този ден!

      Това българско дете можеШЕ да стане спортистка  от световна величина, можеШЕ да стане манекенка и филмова звезда, лекарка, инженерка или политик, учен и човек с когото България да се гордее!

       Какво ще направи България за него? Нима ще го остави на кучетата?

август 30, 2009

МАДОНА ЛИ ?

 С  концерта на Мадона дойде и края на лятото.  Есента позлати  одеждите на нестарееща София и ни напомни за първите учебни дни. Готови ли сте? Приготвихте ли децата? Не знам защо, но такива мисли се завъртяха в главата ми, когато попаднах на песента с която искам да  Ви поздравя и напомня за първия учебен ден. Едно изпълнение на чаровната Кони Талбот и  превъзходната Уитни Хюстън!

юли 13, 2009

УЖАС И РАДОСТ – откъс от семейната сага ОРИС

За  младото семейство Маргарита и Митко, тази квартира е девета. Представлява две стаи  3 на 3.30 м. Отделени  са от  съседни  квартири   в  един от онези жълти железничарски блокчета  до гара Пловдив, дето всички ги помнят. Намира се на първия етаж, обстоятелство, което си беше предимство при ползването на така наречената самостоятелна  тоалетна зад входната врата на блока. Друго удобство на въпросната квартира си е, че само на някакви, няма и 100 метра през коловозите на гарата,  се намира денонощно работещата  баня на локомотивно депо.  С  безспирно течащата топла и безплатна вода, това си е чист лукс.  В едната  стаичка има чешма с мивка.     Инсталирана е в нишата,  където е била вратата от първата квартира.  Тази придобивка позволява  да се използва за кухня, всекидневна , трапезария и хол, взети заедно. В нея се влиза направо от стълбището. Може да се излезе и в другата пригодена за спалня кутийка, със същите два високи и тесни прозорци от прастара дървена дограма и малки джамчета. 

            Обзавеждането, като обитателите, млади хора дошли от  интелигентното село  Пордим,   чисто и скромно, доколкото може да бъде чисто в една сто годишна вехта квартира с прояден от дървояд дъсчен под и цяла вселена хлебарки. Освен тежките плътни завеси на прозорците,   то  включва  бял кухненски диван – втора употреба,  малка холна масичка –  купена  за 15 лв.,от последната студентска стипендия,  четири четирикраки табуретки и две кокетни етажерки с височина метър и 15. Направени от  работещия във ВРД стопанин със стоманени тръбички и гетинаксови плоскости, те  са с подредени  книги,  учебници, ваза с осмомартенска китка люляк, два три парфюма „Шанел” и „Нина Ричи”, а с раздвижеността си показват  вкус и въображение. Като прибавите и скоро закупените -малък хладилник „Мраз” и печка „Мечта”, както и символичните 5 лв. наем, ще разберете защо в 1974 година това жилище се определя като сносно. Тук е редно да дадем заслуженото към родителите на двамата млади, тъй като по скъпите неща  закупиха с пари от приключването на финансовата година в текезесето  на  Пордим. Факт, обусловен от вековната традиция на българските родители, да помагат на децата си до последния  си дъх.

          Втората стая,  така  наречената спалня, включва  нов трикрилен гардероб, без  надстройки към високия таван , но с възможност да побира  отгоре безкрайно  количество дрехи и багажи.   Срещу гардероба  примамва легло. И то като етажерката е конструкция на вагонника и включва две пружини по персон, с по четири разглобяеми  крачета от тръба един цол. Върху купешките дюшеци   гладко лежат чисти бели чаршафи, двойна тъкана  завивка от приятно синя памучна прежда и две големи възглавници  с бродерии.

          От страни до стената, зад вратата,  стои купена с много връзки и лишения горнооряховска нафтова печка „Юг – супер”. След нея  се гуши и  небесно синьо, детско метално креватче. В него, с  поруменели от скорошно къпане бузки заспива  най-малкия член на семейството  – едногодишния  Николай.

–         Марго, заспа –  информира под сурдинка съпругата си бащата. Хайде!

–         Само момент – отговори тя и довърши  простирането на изпраните бебешки

 дрешки, върху саморъчно направения електрически радиатор. После внимателно влезе в спалнятя, чевръсто нахлузи тъмносините дънки, облече една блестящо бяла изгладена ризка и като се наведе и целуна детето, зави го нежно и ласкаво и се върна в пред етажерката. Тук си пръсна малко парфюм „Шанел №5”, обу  високото си сабо и подкани. – Хайде тръгваме!

        Двамата млади родители излязоха, заключиха, ослушаха се през вратата и забързаха  по булеварда.  Днес е 15 март 1974 година. Слънчев пролетен ден.Двадесет и четвъртия рожден ден на Маргарита. За подарък отиват на кино. Птиците чуроликат по клоните на дърветата.  Хората се обръщат с благосклонни погледи след забързаната красива двойка – радват им се. Светът е прекрасен.

        Железничарското кино „Гео Милев” ги посреща с притихналото си просторно фоае. Купуват билети от 25 стотинки. Под приглушените звуци на току що започналата следобедна прожекция, бай Стоил- разпоредителя им къса билетите, но тъй като Митко е актьор в самодейния театрален колектив  при Дома на културата, ги настанява  на първия балконски ред с думите: „ Мите, заповядайте! Главния филм  сега заепочва. Приятно гледане!” После придърпва хубаво плътната плюшена завеса на вратата, затваря отвън и ги оставя под режисюрата на  Франсис Форд Копола  и играта на актьорите  Ал Пачино, Робърт Де  Ниро и Даян Кийтън  в „Кръстника 2”.  Историята е  как фамилията Корлеоне се ориентира към Лас Вегас, но тук отново се намесват семейните им врагове  и Дон Майкъл Корлеоне (Ал Пачино) има неприятности със съдебните власти. Благодарение на изнудване извършено срещу главния свидетел, Дон Майкъл се измъква без присъда.Сюжетът е увлекателен, а    действието държи в напрежение. За броени минути нашите млади герой се пренасят в далечния свят на Америка в първоначалното натрупване на капитала през първите години на 20 век.  Потънали в ужаса на мафиотския живот ,  забравят всекидневните грижи по борбата за жителство,  предстоящите  студентски изпити и оставеното си заспало дете… Филмът свършва.    Не заглъхнали още последните акорди от музиката на филма,  Маргарита и Митко се изнасят навън.

–         Дано не се е събудил  – притеснява се тя! 

–         Няма страшно, нали го знаеш, че спи дълбоко –опитва се да я успокои той.

–         Ако изсвири под прозореца някой локомотив, няма начин да не се

събуди.   Мите,  моля те,  да се прибираме по бързо – притеснява се наистина тя.  

–         Марго ела тука – спира  Митака пред магазина  на колелото и я повежда за

ръка.  – Ела, днес имаш рожден ден, искам да ти купя подарък!

–         Моля ти се  Мите, няма нужда. – кокетно отказва тя, но влиза към щанда с

трикотажа.

–         Какво си избираш ? Не ти купих аз,  защото искам  да си го избереш   по

твой вкус. Имаш на разположение  до  50 лв. скъпа.

          След кратко  колебание Маргото си харесва една вталена бяла блузка  за 12 лв. Купуват я. Тя му благодари с целувка  и прегърнала скъпия подарък го повежда навън. На ъгъла пред цветарския магазин Митака се спира отново.

–         Скъпа спри за малко –  и без да обръща внимание на думите и „Нама

нужда.Ама недей моля те! Не харчи пари за цветя.”- Митака и поднася разкошен букет  червени рози.

–         Благодаря ти скъпи, много са красив – сияе рожденничката, а очите и искрят

от щастие,   галят ту розите, ту лицето на Митака.-  Мите моля те да се прибираме,  оставихме детето само, притеснено ми е!

–         Ей сега, само да купя  още нещо!Нали ще празнуваме? Ако искаш не влизай. –

предлага  Митака и само след броени секунди излиза от хранителните стоки с кутия шоколадови бонбони „Тримонциум”, бутилка  уиски „Жокей, солети, бисквити „Котешко езиче”, бутилка „Джин” и безалкохолно. Маргото е отминала на 20 метра и той с бързи крачки се понася да я догони. Настига я пред закусвалнята на гара  и отново се шмугва вътре. Тя пак забавя ход,  но мисълта за оставеното само дете я тегли неудържимо напред. Наближава блока. Митака я настига тъкмо като спира пред насядалите на пейката съседки, Джевизова, Лиляна,   Петка и младата Коленцова.

–         Добър ден – поздравява Маргото и преди да и отговорят разтваря  кутията

 шоколадови бонбони да почерпи. – Днес имам рожден ден!

–         О,Честито Маргаритке! Да си жива и здрава  и шестици на изпитите!

–          Айде за много години! И да се дипломираш.

–         Да ти е сладък живота!

–         Честито! На колко ставаш?  – честитят и съседките и си вземат от бонбоните.

–         Благодаря Ви! Сега ще се върна. Да видя Николай какво прави, че го

оставихме да спи – извинява се  рожденничката и неспокойна се втурва във входа. Митака след нея.

        Докато отключват се ослушват  още от вратата. Тихо е. Даже влаковете пред прозорците са заминали оставяйки неестествена тишина. Двамата млади слагат припряно покупките на  дивана.   Маргото   открехва вратата на спалнята, поглежда, влиза и застива. Детското легло е празно. Краката и се подкосяват. Нещо в гърдите и се обръща, притъмнява  и  и тя   рухва  на пода:

–         Детето!!! Митко, няма го.

–         Как го няма? – втурва се и Митака вътре. – Чакай, да не е паднал от

креватчето и да е под леглото?

         Двамата започват да пълзят и да надничат под креватите. Няма го. Митака отваря гардероба, Маргото трескаво рови и търси из дрехите. Детето го няма. Двамата стоят изправени  един срещу друг,  вцепенени от ужас и безсилие.  После  едновременно погледите и се спират на  полуотворения прозорец. Майка и баща  разтварят прозореца, надничат към  безкрайните релси на гарата и вселената ги затиска с празнотата си….

–         Господи, откраднаха ми детето – пропищява обезумялата майка и тича навън,

при съседките.

          –     Какво става, кой го е откраднал? – посреща я сериозна , дърта Лиляна, па като вижда изписания ужас в очите на младата майка, почва да я успокоява. – Спокойно, леля, не се притеснявай, тука  е детето. Никой не го е откраднал.

–         Че оставя ли се такова детенце само ма Маргаритке – укорява я и Джевизава –

па се провиква през прозореца  – Я ма Петке, изнеси детето, че  изкарахте акъла на булчето!

         Петка излизе на ръце с детето и се смее  доволна. Майката се спусна, притисна го до гърдите си и зарида  в  смесица от ужас и радост!

юли 25, 2008

Още веднъж за ЛЕКАРИТЕ

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 8:10 pm

 

1.      Та Графе, какво е провокирало херпесите ти да се активизират, срещу твоя физически и душевен мир, не знам. Но разказаната от теб одисея по тяхното лекуване, провокира у мен следния спомен. (С чиста съвест този коментар можеш да си го изтриеш.)
   Синчагата беше едва на 9 годинки. Току що се бяхме нанесли в апартамента в новостроящия се ЖК “Тракия” Пловдив. Наоколо поляни, чист въздух и простор за детски игри. С една дума, цяло лято, щастливо футболно детство. И изведнъж, лимфните възли под мишниците на детето възпалени, станали като яйца! Ами сега? Тревога, паника, тръгваме от лекар на лекар и няма кой да постави правилна диагноза. Правим изследвания, кръвни проби, положението лошо. Над 12 хиляди левкоцити. Страшна работа. Хирузи го преглеждат, категорични:
– Веднага трябва да се оперира!
Вътрешни болести го преглеждат,- Не! -казват. – В никакъв случай не бива да се оперират лимфнитне възли. Те са филтрите на организма срещу зарази! Продължаваме изследванията.
Обикаляме с майка му по доктори, времето си върви,идва есен, детето отпада ли отпада.Диагноза няма. Че като се намери един лекар та отсече: – Левкемия! Категоричен съм!..
Какво преживяхме няма да говоря, да не дава Господ на никого преживяване с мисли като нашите.. Отчаянието пълно. Тогава някой ни насочи да отидем при д-р Божилов в детското отделение на ІІ-ра градска. Отиваме ние, плачем и двамата, детето гледа уплашено. А той ни посреща спокоен, човека – Чакайте! – вика – Какво сте се паникьосали. По спокойно. Я булка седни тука. Ела бе юнак! Я кажи котенце имате ли, играл ли си си с коте, да те е одрасквало или някакво друго животинче?
– Не, нямаме коте – отговаря жената.
– Не ме е драскало нищо – допълва детето.
– Няма докторе, той все на вън по поляната футбол играе, не е казвал нито да е драскан нито да се е убождал – Разяснява майка му..
– Я булка го съблечи гол! Дай го тука.
И почна да го разглежда под лупа, милиметър по милиметър , цялото тяло. По едно време се втренчи в дланите на ръцете му. После взе една тънка игла за спринцовка и започна да човърка детските длани. Разчовърка – зрънце гной излезне, разчовърка на друго място – бяло трънче изкара. И така, един час вади бели трънчета, не само от дланите му ами и от дупето му, дето е сядал и падал из тракийските търнаци. Та изчисти го д-р Божилов и разпореди:
– Сега булка, си отивате и купуваш от пазара прясна тиква. Настъргваш с ренде и правиш лапи с тензух. Слагаш под мишниците за не повече от 5 – 10 минути, там където са възпалените лимфни възли, после измиваш. Тиквата да не му изгори кожичката, че там е много нежна. Правиш тази процедура не повече от 3-4 пъти и е готов…
Така щастливо завърши тази кратка история, благодарение на един истински лекар по призвание!

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.