Mitkoivanov's Weblog

януари 7, 2016

ГРЕШНИЦА – кратък разказ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 7:14 pm

Горещ летен ден. Следобед е. Нажеженото слънце  прежуря над майката земя.  Притиснат  между  горещите лъчи  и сухата  нагорещена пръст, въздуха  не помръдва.  Изплезили езичета, птичките мълчат. Крият се в клоните на  ореха, пърхат с крилца и мижат  унесени и уморени.  

       От изток, по  тясната  макадамова  уличка,  като скимтящо старо куче, приближава скрибуцащо скърцане и раздира  неподвижната  мараня. Една разбрицана,  детска количка се показва с криволичещите си  разсъхнали  колела, като призрак.  В  нея се клатят и протракват, досущ  голи кокали,  вила, градинарска грапа и излъскан от работа сърп. Сечивата са превързани  за ръждясалите тръби и при  всяка  копка ,  правят  напразни опити  да се освободят  от възлите на съдбата  и  разръфания, слънчасал сезал.

     Дребна на ръст старица,  тика  вече ненужна   детска количка.  Двете  са като сраснали. Трудно е да се разбере:  старата жена ли тика количката или количката тегли нея.

    По квадратното и  сбръчкано лице  се стича солена пот. Гологлава е. Главата и прилича на загаснало сиво огнище. Какви ли не житейски огньове са горели в него. Пепелявата и коса  се  спуска над широкото и набраздено чело и опитва да прави сянка на двете‘и топли, като загасващи въглени, добродушни очи. Погледаи  пълзи пред количката, следи неравностите по пътя,  взира се съсредоточено и замислено в хрисимата и душа.

     Това е баба Цанка! Мнозина я знаят,  и то с добро.  Гони деветдесетте. Отдавна е  забравила какво е да  вози  детски смях  в количка, ама  това не и пречи, да прави всичко пряко сили,  да е полезна, да е загрижена за околните. На ъгъла, две жени  разговарят под сянката на  кичестия  орех  и пушат. Едната е комшийката Нела, а другата,  малката снаха на Монковци. И  двете, преди да се омъжат  са израснали  в  махалата на баба Цанка. Познават я  от млада булка, а край нея и цялата и рода.

       –   Здравей бабо Цанке, къде си се запътила? – пита я Маргарита и прави крачка да посрещне бившата си комшийка.

        –   А Маргаритке ти ли си? Здравей! Нелке здрасти!  –     отговаря старицата  и като вдига глава  ги поглежда с усмихнат поглед, паркира натоварената количка до варосания засенчен  тротоар, ама тъй, че да не пречи на движението и се спира да ги види.

         –   Викам, на къде си тръгнала? – повтаря Маргарита и двете по-млади жени пристъпят уважително към старицата, та се здрависат с нея.

          –   Кога си дошла от Пловдив, самичка ли си? Николайчо как е? – пита баба Цанка бившата си комшийка, дето я  знае от малко момиченце.

           –  С Митко сме, пък сина от година време е на работа в Германия.

            –  Ми жена му, детето, те къде са?

             –  Те са си в София. Снахата работи, а внука е вече 11 клас на Испанската гимназия. Порасна и той.

              –  Че кога порасна? Аз, все като момиченце те помня. Ма ти да не си се пенсионирала вече?

               –  Тази пролет се пенсионирах та цяло лято сме тука. Къщата и двора си искат своето, гледаме да не ги изоставяме.

                –  Тъй Маргаритке, тъй,човек, земя и дом не бива да се изоставят!   Земята и тя, като всяко живо същество си иска грижа, но ти се отплаща.  До миналата година, като беше жива свекърва ти,  добре го стопанисваше двора. Всичко си произвеждаше сама, от разсада до чесъна, малините и розовите домати, че и за цветята; от кокичетата и минзухара,   та късната есен до кърпи  кожуха и хризантемите,  намираше сили и време жената!.. А пък аз съм се запътила тука, в двора на дъщерята, че тази година копъра ще ми вземе душицата, избуял е в целия двор, расте като троскот.

                –   Той копъра е полезен бабо Цанке. Аз го бера и като го нарежа на ситно го слагам в найлонови пликчета и във фризера, за зимата, за готвене, за таратор, за салата.

                 –   Ма Марго – намесва се и Нела, – то като имаше дъждове тази година, копъра пощуря,  и аз се чудя какво да го правя.

                  –  Нелке, моя е избуял над метър, като гръсти на бунище е станал. Гледам го, че вече узря. Ще го ожъна със сърпа, ще му събера семето и на пазара. Все някой лев ще изкарам.   Те парите, дяволска работа,  на никого  не  стигат  –  обърна се баба Цанка към Нела и я попита: – Ми твоите дъщери, ма Нелке, в чужбина ли са и те още.

                   –   В Испания са бабо Цанке, и двете с мъжете си са там, а внуците са тука при нас с Коци, че и там  безработица  има.

                    –   Нека, баба, нека да има работа за тях, макар и на далеко. Че и ти колко години изкара там?

                    –   Четиринайсет бабо Цанке, четиринайесет!

                    –   Тъй, тъй, хубаво баба! – заключи старицата и като се накани да тръгва добави – Труди ли се човек, няма страшно. Сполай на Бога, и аз цял живот все се бъхтя, но не се оплаквам, оправям се… Гледам  да  помагам и  на внучките от  големия ми брат, че и те,  с живи майка и баща, са като  без родители. Ей на,  сега  са абитуриентки. Учат се най-добре, па са хубави, хубави, да не е им уроки, ама не мога да им се нарадвам. А и се иска и на тях, да се пооблекат, да се понагиздят,  и те да са като хората.    Затуй не жаля  труда си:  градината със зеленчуци  пълна; кокошки и пуйки отглеждам, та по някое  и друго яйце продавам; зайци съм навъдила,  и месо на трапезата си имаме, че и  козичка за мляко  чувам.   Пак ви казвам, сполай на Бога оправяме се. Не ми тежи.  Ама  голям зор виждам с козлетата. Сума ти беля ми правят. Луда работа . Като рогати дяволи са  игриви,  а пък бели,  бели, досущ ангелчета. Че тичат и скачат  живинките нищо; че брястът де овошка докопат, пак и го прощавам, ама като започнаха  чак на покрива да  се качват, не изтраях.  Дявола ме подкокороса и   един ден,  като ги видях чак на керемидите, избухнах, развиках се  и  как ми даде сърце, сама не зная,   устата ми се отплесна, изтървах се,  та в яда си ги проклех.   А то не  мина и седмица,  едното си счупи крачето. Другото,  както беше  вързано,  рекло да скочи  от дръвника и се обеси. ..  Грях си сложих на душата, баба, грях си сложих!   Та за тях ми е мъчно…   Я аз  да вървя, че виж, ей сега ще  стане  време да храня животинките в двора.

              И без повече канене баба Цанка  продължи към двора на дъщеря си , да се бори с плевелите в градината и живота…

          Останали насаме, двете по-млади жени отново „подпряха”  оградата и като запалиха нови цигари продължиха  да  отдумват отдалечаващата се старица.

               –       Чу ли я ма,  какво рече баба Цанка?   Грешница била? Че тя ако е грешница,     то ние какви трябва да сме?  Вярно и аз обичам животните, но такива угризения на съвестта  не мога да имам. Ядоса ли ме куче, котка, прасе или кокошките, посягам и към метлата и пръчката и шаря наред. А тя за една думи, дето не е и казана от сърце, а ей тъй  без злоба, съжалява и сама грешница се нарича. Светица е баба Цанка, светица е!

 

Реклами

юни 21, 2015

ДОБЪР ДЕН ХОРА!

Filed under: музика, Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 11:03 am

Неделя е!

Летен дъжд ромоли и се надпреварва с музиката на Ernesto Cortazar.

Стопля душата ми!

Добър ден хора!

Заслушайте се… в себе си!

 

май 26, 2013

БОЖИ ЧОВЕК

imgp0113IMGP3293IMGP3329
Дядо Божин е пенсионер. Пенсионер, ама продължава да работи, щото каквото и да е работил през живота си, никога не е работил за големи пари. Тя и за това пенсийката му е под средната – причина, принудила го да „донажда”, като пазач в единия шивашки цех на нашето селско градче.
Ще речете, то това работа ли е? Не знам дали е работа, ама знам, че когато човек наближава седемдесетте и близо една пета от пенсията му отива ежемесечно за лекарства, недоспиването и нощния труд дотягат…. Ама няма накъде! Парите били  най-правилно разпределени в този свят –  на никого не стигали. На милионерите с милиони, на нормалните хора, като него, с по стотина, двеста на месец. И не за друго, а щото и на него му се иска, като на всеки българин,  да помогне на младите, а като излезе с внук по центъра да го почерпи и да му подаде два лева. Е внучета дал господ.
Пък тя и съдбата,  не беше от най-благосклонните към него. Стопанката му се спомина млада и хубава и го остави още на млади години да доотгледа сам двамата им сина. Доотгледа ги! Поизучи ги. Занаяти им даде, хора ги направи. Задоми ги. По големия в София,  по-малкия с жена си и двете си деца живеят при него. Добри са, но живота стана труден, пък и каквото да говорим, днешните млади си имат свой разбирания за живота. Не се съобразяват, много-много с възрастните. Не са се засилили и чак толкова да помагат в къщната работа или за отглеждането на зеленчуци животинки из двора. Сполай на бога работят младите, даже по нещо допълнително  докарват, ама пък кога са свободни предпочитат за риба да идат или до окръжния град.
С една дума, макар и да не признава, особено пред чуждите хора, но  не му е лесно… Нито с къщната работа, нито с дворната, нито при плащането на ежедневните семейни консумативи. И понеже и годините напреднаха, пък и сърцето му „от добър и охолен живот ли”, от що ли, ама все нещо „прескача и бие накриво”, то човека не е и от онези дето им се услажда чашката по кръчмите или да е по тънката част. Е, не е останал без хич! Има си даже удоволствие ли, навик ли, и аз не знам как да Ви представя: Всеки божи ден, когато не е на работа, сутрин, като поотхвърли домашната работа,  излиза до центъра. Излиза не само да напазарува това онова; хляб от фурната на кооперацията да вземе, но и да поседне в кафене „Централ” и да пие едно „Капучино”. Информира се, човека, за спорта, политиката и селските новини. А 12 без 15, като по часовник, си тръгва за обед в къщи..
И този майски ден затика колелото си нагоре по баира,  и се остави на тежките си мисли да го теглят назад и надолу… Ей на, миналата седмица се обади по мобилния негов съученик от техникума в Дряново. Покани го на среща с випуска. Ами то, кажи – речи, половин век се бе изнизал от как завършиха. А че му се искаше да иде и да се види с останалите живи, щото мнозина от съучениците му се бяха вече преселили при св. Петър, искаше му се. Но много повече копнееше да се качат в колата със сина, снахата и двамата внуци и да се понесат по гладките асфалтови пътеки на Майка България, да отидат заедно! Хем почти цялата си челяд да представи на съвипускниците, хем със семейството да посети Дряновския манастир. Бе, с една дума, да преживеят един хубав ден…
Отдаден на мечти и мисли, стареца изтика колелото горе на баира. От тук нататък, обновеното с европейски пари шосе се стелеше, като проснато бяло платно и като пресечеше неговата, „Юрдешката” улица на кръговото, поемаше двупосочно нагоре към гарата, русенското  шосе и широкия свят.
Като се качи на колелото и завъртя педалите, веригата на старото колело заскърца, като износените му стави. Скърцането и се понесе между разлистените липи, докосна увисналите като камбанки листа на белокорите млади брези и светът стана по светъл и хубав. Някакво прелетно птиче запя весела пролетна песен и прикова вниманието му. Мелодията бе тъй нежна и игрива, тъй ласкава и чиста, тъй естествена и приятна, че без да се усети стареца спря колелото. Погледа му сам затърси из рехавите клони на брезичката  птичето… Песента секна…
Дядото пак  подкара колелото. Старите неканени мисли отново се втурнаха в главата му и го върнаха в реалността.
Ей на, миналата седмица, като се изви силната буря и заваля обилен дъжд, голяма беля направи. Вятърът връхлетя толкова силен и напорист, че отнесе целия ламаринен покрив на шивашкия цех. Стана така, че колкото дъжд се изсипа на вън, два пъти повече вода се изля вътре по машините, платовете и готовата продукция. Собственика се видя в чудо. Не стига, че я бяха закъсали от няколко месеца, щото нямаха поръчки, ами сега втора седмица в цеха не можеше да се работи. Всичко беше прогизнало, електрическите инсталации бяха изключени. Така,  ще  не ще,  собственика предложи на жениците да минат на половин работен ден и да си вземат даже неплатена отпуска. Която не беше съгласна, направо я уволняваше.
– Ако уволни и мен, лоша работа! – помисли си дядо Божин. -Триста лева са си пари. Най-добре,  с тях плащам сметките: ток, вода, телефон, кабелна… Трудно ще карам само на пенсия!
В този момент, като някакъв светъл лъч в душата му отново се спусна същата птича песен. Завъртя се, заизвива се и се понесе весела и жизнерадостна над  него. Просветна му. Колелото само спря. Очите му отново зашариха жадни за  птичето… Само че още преди да огледа брезата и спуснатите и над него  вейки, песента пак секна, така ненадейно, както и бе дошла…
Отново подкара колелото. Въртеше педалите стареца, веригата на колелото скърцаше, а заедно с нея скърцаха и купищата въпроси поставени от ежедневието.
– Пустото му пиленце, ама как пее само! И защо лети над мен? Сякаш иска нещо да ми каже! Нищо и никакво птиченце пък ми оправи настроението…
Наближаваше вече кръговото, дето свършваха липите и брезите. Вече се канеше да завива към къщи, когато птичата песен, като мек, розов облак, отново се спусна над него. Една приятна вълна го обля, сърцето му се развълнува, очите му трескаво зашариха, човека изпита неудържимо, необяснимо желание да види малкото боже създание, да го погали с поглед, да благодари за добротата и жизнерадостта която вливаше в него…
Може би, вече от няколко минути птичето не пееше. Стареца продължаваше да стои изправен до старото си колело и да търси по клоните на красивата бреза,  птичето…
В този момент,  от приятния унес го изведе ненадейното скърцане на автомобилни спирачки. Колата спря, от прозореца се показа учудената глава на сина му.
– А бе баща ми, какво зяпаш по дърветата?
– Ами едно птиченце лети с мен и ми пее! Търся го да го видя!
– Какво птиченце, бе човек, от половин час ти звъня по мобилния! Я чуй!
И синът му като извади мобилния си телефон, набра номера на баща си! „Птичето” запя в джоба на дядо Божин, после мелодията се издигна над него, погали нежните брезови вейки и се разтвори в простора.
Дядо Божин се усмихна смутено. Пееше неговото птиче!

април 5, 2012

ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ

       

    Какво е,           да  се насладиш на прекрасна  музика, в изящна, потънала в злато и разкош  концертна зала?

    Какво е,  да  изпиташ естетическа наслада от изящните извивки и движения в танц на  сцена и балната зала?

     Какво е,  да потънеш в изяществото на багрите, картините и скулптурите в световните изложбени зали и музей на изкуствата?

     Какво,  е да харесваш красотите и суетата край модните подиуми и червените килими на световния артистичен елит?

     Какво е,  да бъдеш великодушен, добър и благотворителен, когато си потънал в разкош и излишък?

     Лесно е.!?

     Но трудно и истинно, е да съпреживееш божествеността на естествената птича песен и тананикането на работещия роб; да се зарадват очите ти от тихите стъпки на дивия звяр и изящните движения на бягаща кошута,  на  размаха на летящия орел и пърхащите птичи крилца, на плавността в извивките на бягаща змия и спокойствието на прозрачния въздух в утринна  мъгла….

      Истинно  е,  да откриеш парада на разцъфтелите цветя, дървеса и треви, да усетиш музиката на небето и водата ;  шумоленето на  клоните и пукота на камъка под слънчевата светлина и знойния  мраз…

       Истинно е, да видиш красотата в движенията на каменоделското тяло, във фигурата на крехката  перачка  и   фолклорния танц..

      Истинно е, когато   срещнеш  в образите на  засмяното бебе и  уморения  поглед на  стария човек,   надеждата и безнадежността…

      Истинно е, когато  с  лекота  споделиш  в  зимния ден , крайчеца на завивката си,  трохата хляб  и глътката вода!…

Истинно е!…  И  трудно!…   Но… това е изкуството на живота!

януари 24, 2011

ИЗПРАЩАЧИ

Filed under: Фотография, внуче — Етикети:, , , , , — гравитон @ 4:25 pm

        Да, за животните и хората е написано твърде много. Но,  макар хората да са съществували винаги заедно с животните, до ден днешен не е установено, кой от кого има по голяма полза, кой за кого е по-необходим,  полезен и добър?…     Ех,  колкото повече  се замислям, стрелката на природната историческа  мъдрост, все повече се накланя в полза на  животните. Съдете сами: кой кого използва за храна, кой кого експлоатира за   жива сила и т.н.и т.н. За емоцианалната експлоатация няма да  Ви убеждавам. Достатъчно е да се замислите сами…. Ето на снимката, едни уж антагонистични животинки,  като КУЧЕТО  и КОТКАТА,   изпращат с обич и вярност своя стопанин на влака!  Да сте видели до сега човек да изпраща на път куче и котка?…

ноември 25, 2010

ЧЕРВИЛОТО – нереалистичен разказ

        

               Внучето на баба Добра  –  Светльо, е кръстено  на дядо си   Ламби.  11 годишно, софиянче,  с  руса коса и честни сини очи. Здраво и  красиво като картинка, пъргаво като невестулка. Белалия и половина.    Баба  Добра си го обича не само за това, че е умно  и обичливо дете, а щото, както знаем, внучетата се обичат  повече  и от собствените деца.   Но  дойдеше ли  Светльо,  цялата флора и фауна в двора и  селото  пропищяваше.  Всички отправяха молби  – поредната ваканция час по скоро да свърши.                          

      И  тази пролетна  ваканция  птиците  в двора останаха в оскъдно облекло.  Отстъпиха доброзорно най-големите си пера  за  индианска маскировка на смесената му градско – селска банда.  Котките се изпокриха по тавани и кошове  –  неуспелите  полетяха,  като ракетни двигатели с намазани  нафтени дупета. Подивели от уплаха кучета препуснаха по улиците  със завързани на опашките  празни  консервни кутии. Трите магарета от поляната си направиха конкурс за най-причудливи къчове, вследствие пуснати по коремите и шепи конски мухи. Първенството по кръгова скорост обаче взе, завързан с дълъг синджир  рогат козел. Начална скорост   му дадоха, останали от Нова  Година пиратки.  Завързани една след друга за козята опашка, пиратките  поемаха запалването и  с искрене, свистене и гърмежи  даваха равно ускорително движение на горкото животно.  С една дума и тази пролетна ваканция,  тихото и спокойно село се изпълни с живот.

            Иначе, баба  Добра, като повечето стари жени в селото,  живее самичка. Стопанина и, дядо Ламби,  се беше споминал. Такъв е живота. Остави я сама  да се грижи за къщата, двора и животинките, с трепета да се чуе с децата и  да посреща  внучето през ваканциите.

       Тя,  Баба  Добра,  е зеленчукопроизводител и половина.  За туй и днес зеленчуковата и градина е образцова. Обича си, жената, да е първа и нейните зеленчуци да са най-рано произведени, най-големи и най-вкусни плодове да произвежда. Жените от селото все идват, коя за съвет, коя за разсад или семе да иска. Случва се и някоя да и донесе семе от непознат сорт, та градината и е като сортов участък.  

         Тази година се  зае да отгледа и семе за махалата, от  някакъв нов сорт репички, дето и ги донесе сина от чужбина.     Още есента разкопа по-надълбоко и разпръсна огнил оборски тор от кравата на Павльовци. Рано напролет,  щом първите слънчеви лъчи вдигнаха пара от двора, продължи с мелиорациите. С предсеидбената обработка,  внесе  амониева силитра . После изравни, направи две ниски лехи – метър на 5 , оформи между тях пътеки и на  редове  зася   скъпоценното семе.  До 8 март не махна  опънатите на забити, като обръчи черничеви пръчки  найлони. От  поникването, та докато станаха готови за скубане, баба Добра, ги гледаше като писани яйца. Прореди ги. Плеви ги. Полива ги. Завива ги. Грижи се за тях като за свидни рожби и репичките станаха за чудо и приказ. Разперили към слънцето и въздуха зелени листа и пуснали разклонени бели корени в рохката влажна пръст, червените репички надникнаха весело и събраха завистта на хорските погледи.  Едри, като тлъсти орехи,  свежите червени топки, не само ухаеха, ами имаха вкус на сочна, млечно-бяла пролетна свежест.

    –   Няма съмнение! – помисли си баба Добра,  минавайки край лехите на излизане от двора. –  Ще има и за салата   и за семе на цялата махала. Сорта си заслужава!  После притвори внимателно пътната порта и заситни с уморените си старчески нозе  по нанадолнището  към центъра на селото…

       Не бяха минали и 2-3 минути…  Почувствало се стопанин на двора, дребното и гласовито куче  Вълкодав, се зае да  въдворява ред в стопанството. Най-напред подгони петела и кокошките, после с бесен лай залая покатерената на самотната дюля  котка. От врявата ли, от птичите песни ли, от веселите пролетни лъчи  или  от свежия чист въздух, но Светльо се събуди. Излезе на верандата, разтърка сънени очи и  на връщаше от тоалетната в дъното на двора,  спря пред лехите с  репички.

        Надникнали с червените си обли главички, репичките  му помахаха с рязвятите си от вятър зелени прически, казаха му добро утро  и го подмамиха. Той се наведе и отскубна една.  Избърса я с ръка,  доизтри  я в новия си  марков анцунг, па я захапа. Хареса му!  Нямаше нищо общо с лютите репички дето ги купуваха от пазара. Захрупа втора, трета. Репичките просто се топяха в устата.   Седмата, осмата,  вече  ги изми на чешмата и когато мокри блеснаха на  слънцето, окъпани в червина и  свежест,  на портата се  показа комшийчето  Веско.

–        Светльо здравей! Стана ли?

–        А,  Веско влизай!

–        Какво правиш на чешмата – попита  Веско и се приближи.

–        Мия си репички. Страшно са сладки. Вземи, опитай ги – рече  Светльо и му подаде една измита.

       Веско я пое недоверчиво, но впечатлен от големината  и прекрасния и външен вид я схруска.

–        Наистина са страхотни. Може ли да си отскубна още?– и добави- Не само са много вкусни, но и напълно търговски вид имат. Гаранция, че на пазара ще вървят и по 50 стотинки връзката.

–        Може разбира се, нали са за ядене.

Тука Светльо се замисли, после се усмихна лукаво и рече:

–        Весо, хрумна ми страхотна една идея. Ще ми помогнеш ли?

–        Разбира се. Казвай какво трябва да направя!

–        У вас има ли някой?

–        Не,  нашите са на работа.

–        Тогава бягай и дай два найлонови чувала  от

сайванта. Аз съм при репичките.

–        За какво ти са?

–        Не питай, ще видиш. Само, че давай по-бързо да свъшим докато баба не се е върнала.

–        Добре  – рече Веско, а когато се върна с чувалите при репичките  видя, че Светлю вече е  оскубал едната леха.

–        Леле Светльо, голям бой ще ядем.

–        Няма, не бой се. Слагай в чувалите.

       Докато Весо прибра оскубаните репички от първата леха,  Светльо оскуба и втората.

       – Кажи какво си намислил?- попита недоверчиво Весо – Ще ми изкараш боя!

–         Стига мрънка.  Давай бързо и втория чувал и да ги прибираме у вас. Баба всеки момент ще си дойде. Искам да я изненадам нещо…

       Баба Добра се позабави.  При джипито имаше малки бебета за ваксина. На аптеката пак  опашка, за фурната да не говорим. Там се наложи да почака близо половин час,  докато се опече хляба. Пък и  натоварена с покупките   креташе по нанагорнището,  като стар „Трабант“. С една дума,  двамата съзаклятници успяха преди тя да се върне, да пренесат репичките у Весо…

      Когато старицата се прибра прегърбена от тежките покупки и годините си, погледа и веднага се спря на двете празни лехи. Разровената черна пръст  ги правеше да приличат на два пресни гроба.

–        Майчицеее, обрали са ги! – простена баба Добра и се завайка – Господи нямаш ли милост? За какво се трепя от есенеска.   Отиде ни семето!… Божичко, Божичко, кой го направи? По сред бял  ден да ме окрадат. Това не е държава вече.

       В този момент баба  Добра се сети за Светльо и се развика:

      –  Светльооо,  Светльо сънливецо, стига си спал бе, нали пазач съм те  оставила.!? Къде си я ела тука!

      От къщата не се обади никой. Като продължи да се вайка и мърмори, баба  Добра най-напред остави покупките долу в кухнята, а после се качи в къщата. Леглото стоеше разхвърляно и пусто. Само захвърлената детска  пижама  и разхвърганите електронни игри свидетелстваха, че тука е спало внучето и.Старицата се огледа, видя разтворерената голяма, багажна чанта с изтърбушени от нея дрехи и още по ядосана от безпорядъка заслиза към кухнята.

–        Светльо, Светльо, къде си бе детенце, кога сколаса да станеш, че и такава поразия да ми направиш?…- разсъждаваше баба Добра на глас.-  Тъй ами, то се знае,  само той  ги оскубал, поразника… Е,  добре  поне, че  дрехи си е извадил,  та се е облякъл…  Ушите ще ти  оскубя, като  се върнеш – провикна се баба Добра към нищото в двора и ядосана, мърмореща и сърдита изкара яда си на герестия петел, дето все се биеше с червения. Резна му главичката, цопна го в кофата с гореща вода, оскуба му перушината и на репичка по  сълза изплака. Не толкова за репичките, колкото от мисълтта, че труда и бе провален,  та се изложи пред съседките, като селекционер на семе за репички…

           Готвеше баба Добра,  любимата пилешка супа на внучето и сърцето и се стягаше от обида, безсилие и тревога…

       От внучето нямаше  ни вест – ни кост. На два-три пъти подвикна и през дувара към съседите, излиза  и на пътя да погледне към градинката и поляната, дето играеха обикновено децата,  па като разбра, че и Весо – съседчето го няма, стигна до извода, че както обикновено, заедно са се запиляли да играят на някъде и  се улиса в работа…

        Към два и половина след обед,  повече от час откакто   бе сложила  масата  за ядене,  баба  Добра се реши да зареже супата, панираните мръвки и готовата баница с яйца, сирене и захар и тръгна да търси помощ,  към полицейското управление…  Тъкмо наближи   до пътната порта,  последната  рязко се отвори и пред нея, като в рамка на портрет,  застанаха ухилени двамата хубостника.  Щом ги видя живи и здрави,  и ухилени до уши, товар и падна от сърцето, но тревогата и се трансформира в онази обида и ярост,  дето я беше обзела като видя оскубаните лехи и дланите я засърбяха за шамари.

–        Вие ли оскубахте репичките бе пакостници недни? – попита тя и застана със заплашителна стойка,  завардвайки пътеката към двора с  ръце на кръста в  буквата Ф.

–        Ние бабо Добро, ама той Светльо ме накара – заоправдава се  Весо отстъпквайки крачка, готов да се изпари към улицата.

       Усетил, че приятеля му се кани да го остави сам пред суровата темида, Светльо го хвана за ризата и го издърпа до себе си:

–        Стой тука бе! – после се наведе до ухото му и нещо му прошушна.

 –        Какво си шушукате?  Казвайте веднага какво направихте с репичките, само не казвайте, че сте нахранили зайците и козите с тях че точилката няма  да издържи на пердаха дето ще ви ударя.

      Двете деца въобще не се уплашиха от заканата. Застанаха един до друг запяха:

 Hapy Birthday to yuo! Hapy Birthday to yuo!!

 Happy Birthday dear Grandma, Happy Birthday  Grandma Dob!

     Едновременно с пеенето Светльо извади от джоба си  нещо    и като се приближи с цялата сериозност на която бе способен,  подаде с детските си крехки пръстчета,   една мъничка, но  увита и привързана с  панделка  кутийка.

–        Честит рожден ден бабо. Приеми този скромен, но изкаран със собствен ум находчивост подарък. Нека той ти помогне да си все така хубава и лъчезарна. Да си жива и здрава моя обична бабо Добро…

      Объркана и обезоръжена баба Добра пое огромния подарък, прегърна милото си внуче, разцелува го и заплака от умиление.

–        Отвори го, отвори го бабо Добро! – подкани я Веско и като  подаде ръка  да и честити,  доизясни – Измихме репичките, направихме ги на връзки по десет и ги продадохме по 20 стотинки  на пазара. С парите ти купихме подарък. Надяваме се да ти хареса…

Просълзената баба целуна и него, па  като видя очакващите  искрени погледи на децата и подтиквана от обяснимо любопитство, развърза панделката  на  най- скъпия подарък, които беше получавала някога – едно лъскаво, мъничко червило.

август 4, 2010

МОИТЕ СЪКВАРТИРАНТКИ- снимки от фотосесия

Майка

Татко

...и ние...

...тримата тенори!

Блог в WordPress.com.