Mitkoivanov's Weblog

септември 4, 2016

СЪРДЕЧЕН ПОЗДРАВ

Сърдечен поздрав към участниците в традиционния събор на българите работили и учили в бившия СССР. Добра среща на язовир „Копринка“ на 11 септември 2016 година!

Advertisements

август 28, 2013

НАУЧИХТЕ ЛИ ?

НАУЧИХТЕ  ЛИ ?   http://www.guide359.com/article/2882/  imgp1936Picture 228 Picture 229

март 13, 2011

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА -ч.ІV

Filed under: повест — Етикети:, , , , , — гравитон @ 12:48 pm

 

Четвърта част –  В ПРЕГРЪДКАТА НА УДОРА

Не бяха минали и два месеца от пристигането му в Коми и една зимна, съботна вечер в края на 1985 година, след цяла седмица репетиции за предстоящия концерт в съседното селище Вендинга, пред служебния вход на дома спряха три  Ка Ве Зе –та. Ще рече три малки рейсчета от ония с които караха сутрин и връщаха вечер от сечищата, горяните. Горяни, тука викаха на горските работници: риначи, вилкаджии, секачи и чокеристи. Тези рейсчета, мисля само за 25 човека, имаха малки прозорчета и изглеждаха недодялани, но за сметка на това се отличаваха от лазките с мощни дизелови двигатели и силно парно. Нощно време ги прибираха в топъл гараж до Ремонтно-механичния цех, а навън стояха на „топъл режим”. Сиреч двигателите им не се гасяха и за миг… Та спряха трите, изпитани в мразовете рейсчета и със смях и закачки, от дома наизлизаха облечени в руски и български народни носий самодейците. Студения, свеж въздух затрепера весело и за броени минути автобусите се изпълниха с песни и закачки.  Като се качиха в първия директора Иванов и ръководителя на танцовия състав Слав Петров, колоната потегли. Песните и смеха се понесоха край Главката и Долен склад, плъзнаха се по замръзналия път, залюляха се по завойте  ту наляво,  ту на дясно, разтърсиха  високите заснежини върхари на безкрайнана замръзнала тайга и в края на краищата, като в улей насочиха гълчавата, към скритото в тишината на дълбокия сняг, местно селище Вендинга.

Когато шумния, весел керван, спря в центъра на селището, то ги посрещна с оцъклено  звездно небе и минус 25 градусов студ.

Поведени от местни хора, самодейците, понесли игрални костюми и инструменти, се шмугнаха с веселостта си в една четирикуполна дървена сграда. И макар по куполите от давна да нямаше кръстове, по всичко личеше, че тук някога месни в хрисияни са  палили свещ с молитва към суровия бог.

Когато самодейците нахлуха в дървената постройка, някой,   за първи път влизаха в църква. Въпреки това с изненада установиха, че отдавна, отдавна тук не е  църква, а истински дом на културата.  От стените и иконостаса, гледаха портретите на Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Максим  Горки, Есенин , Маяковски и др. духовни светила на  Русия и СССР.

Малкото пространство пред иконостаса бе оформено като сцена. Зад нея, през затворения с червена плюшена завеса свод, се влизаше в импровизирана гримьорна.  Това беше мястото в църквите,  дето всеки християнин знае, че не влизат жени, а ревностни попове са подгатвяли своите служби и проповеди. Сега в единия край на това малко помещение, възбудени девойки започнаха да се пребличат без да обръщат внимание на момчетата около тях. От разтварянето на  вратите и завесите, сибирския студ нахлу между дървените стени и защипа разголените им снаги.

Усетила нахлулия студ, стопанката – миловинна, над 60 годишна старица с валенки, късо кожено палто и плетен руски шал, изненадващо чевръсто за годините си, се спусна към голямата зидана печка в средата на помещението. Жената развърза големия си вълнен шал и от бялото и като снега, чистосърдечно лице, погледнаха две загрижени, небесно сини тюркоазeни очи.

–          Детки, подождите!  Сейчас вам будеть тепло.-

каза тя и се засуети край зиданата печка.

Съсредоточеността и отговорността, с която започна да отваря и затваря множеството от жалузи, вратички и клапи, бе толкова магична, че прикова погледите на присъстващите млади хора и предизвика усещането у тях, че жената управлява космически кораб. Само за броени секунди, като от огромна акумулираща елекрическа печка, помещението се изпълни с приятна топлина…

Концерта започна. Приглушената гълчава  неусетно се превърна във  взрив от слово, музика и танци. Емоция от добродушие, приятелство и естетическа наслада препълниха някогашната църква, преминаха през уплътнените  с горски мъх дървени стени, заиграха се над 500 годишното руско селце и разтворили звездния купол на Коми се отправиха към бог.

Присъстващите забравиха разликата от хилядите километри до родните места, мразовития студ, трудните условия за труд. Говореха на някаква смесица от български, руски и комски и се разбираха. Лицата им се смееха, ръцете им пляскаха, телата им подрипваха под игривите звуци  и радостни от срещата, се превърнаха в една нова националност – националността на щастливите хора.

Концерта за отбелязване 500 годишнината на комския селище Вендинга, завърши след полунощ. Тогава настроението се пренесе в домовете на местните хора. Автобусчетата останаха да работят на „топъл режим” в центъра на селото. Всяко семейство от местните заведе в дома си по двама-трима  български гости.   Тази паметна нощ на 1985 година, във Вендинга никой не спа.

Когато отидоха в дома на Елляй Дехтяров, Иванов влезе за пръв път в типичен комски дом. Огромната зидана печка в средата на къщата, разпръскваше  от дървената жарава с години събирана слънчева топлина. Меката чистота на дървения под беше застлана с пътеки и трофейни  животински кожи. Освен проснатата като килим, огромна кожа на лос, госта веднага различи и пухкава кожа на кафява мечка. От стените го гледаха със замислените си очи, препарина глава на озъбен мечок, хитрия поглед на полярна лисица и дългоух заек.  Между двата малки прозореца, авторитетно се простираха разклонените рога на огромен лос. Най-широката стена, зад широко двойно легло висеше огромен, пъстър килим, тип „персийски”, но с местни мотиви. Червена покривка с ресни  застилаше  наобиколената от шест стабилни  стола  маса, а на средата и се усмихваше с лъскавината си старинен руски самовар. Парата от ароматния чай  и топлината от зиданата печка допълваха създадения от завески и пердета уют.

Още докато сваляха дебелите си кожени ушанки и подплатени с кожа, непроницаеми шуби; стопанката  нареди на масата 200 милилитрови стакани,  пълна със сок от черни боровинки  кристална графа  и широка като поднос чиния с разнообразни пирожки. Интериора на масата завърши бутилка „Столичная”… И се започна. Още с първото разливане по чашите се заредиха тост, след тост:  за дружбата, за приятелството, за любовта, за семействата и добротата и т.н. и т.н. И макар, 1985 година   да  беше  първата от „Перестройката” на  Горбачов и неговия сух режим, то на масата се появи втора бутилка водка, после трета.

Разговорът вървеше непринудено и задушевно. Когато стопанина смени първата празна бутилка с пълна, жена му отвори в килера някаква, около 50 литрова дървена каца и извади ухаещо на риба мезе.  Митака  погледна с любопитство и недоверие поднесеното. Такова съдържание беше виждал само, когато бе  кормил риба… Несъмнено това бяха вътрешности на риба престояли в солена саламура. Опита горчиво-соления вкус,  силния запах на рибна мас най-напред го сепна, после погъделичка вкусовите му рецептори  и на третото опитване от алкохолното му замайване не остана и следа… Това бе най-хубавото мезе, което бе опитвал някога…

… Когато призори го настаниха да спи отгоре на зиданата печка,  приятната топлина го обля като тракийско лятно слънце и  тялото и духът му изпитаха истинско блаженство.

Навън белотата се простираше до безкрая. Сибирския студ сковаваше тайгата, луната надничаше през стъклата.  Беше тишина. Само в центъра на селището КВЗ-тата напяваха все така ритмично на „топъл режим” и очакваха да свърши дългата зимна нощ, оказала се само миг за домакини и гости.

Тази нощ, Митака сънува! Сънува  слънчевия Пловдив,Стария град, жена си и детето, сцените с представата си за Мозамбик и южноафриканските плажове. Отпусна се и спа, спа като щастливо дете на природата, подчинило се на превратностите на съдбата. Почувства се у дома!

май 3, 2010

КАТО СИЯНИЕ В ДУШИТЕ

        Северното сияние е нещо мистериозно, загадъчно, магично, неопознаваемо и незабравимо! Който е имал щастието  да се   докосне  със сетивата си до него, никога не може да го забрави! То се загнездва дълбоко в чистата човешка душа и звучи в съзнанието  до смъртта … а кой знае може би и в отвъдното.  Човек просто се слива с него от младостта си до дълбока старост…

            Не искам да ви занимавам с природното явление северно сияние. Това вече го бях направил.   .    СЕВЕРНО СИЯНИЕ – есен в Коми    Днес искам да  Ви запозная с популярния , в средите на комските  жители оркестър „Северно сияние“.  

          Изграден като музикална птица Феникс в огъня на сибирския мраз и Дома на културата в п. Благоево  – КОМИ АССР,  през далечната 1986 година, оркестър  „Северно сияние“ се   сформира с любовта  и всеотдайния, денонощен труд  на   Недко и момчетата около него.

       Златните медали от Прегледите на  художествената самодейност, са най-малката награда за връзката, която осъществяваха  между съветските и българските граждани в Коми. С музикалните си изпълнения,  тези млади момчета и момичета,  премахваха  границата между народностите и времето.   За това,  днес  когато са вече около 50-те и  в сърцата и все така свети душевния огън на  топлата, родена в мразовития Север, любов и дружба,  не ни остава нищо друго освен  да им кажем: БЛАГОДАРИМ ВИ, ЗА ТОВА КОЕТО БЯХТЕ, ЗА ТОВА КОЕТО СТЕ, ЗА НЕОГАСТВАЩИЯ ОГЪН КОЙТО ПРЕДАВАТЕ НА ПОКОЛЕНИЯТА!

юли 26, 2009

КАНИМ ВИ

СЪОБЩЕНИЕ  на http://www.komi-bg.com/

КАНИМЕ ВИ на 
СЪБОРА НА БЪЛГАРИТЕ РАБОТИЛИ В БИВШИЯ СЪВЕТСКИ СЪЮЗ.
на 12.09.2009 г. на яз. КОПРИНКА

      Всички, които са учили и работили в СССР и техните приятели, са добре дошли на събора. Ще имат възможност да срещнат бивши свой колеги, приятели и съвипускници и ще могат да си припомнят спомени от пребиваването си в голямата съветска страна. За доброто настроение са се погрижили организаторите. Ще бъдете зрители на концерт с участието на художествени самодейни състави от двете братски страни. Ще бъде осигурен транспорт с начална точка от някой-градове в България. За всички които ще пътуват със свой транспорт ще има подсигурен паркинг. Има определени терени и за разпъването на палатки,  ако престоят е повече от 1 ден. За всички ни ще бъде незабравим празник!
ЧАКАМЕ ВИ !!!

Изпълнение на Фолклорен ансамбъл "Тракия" при ГПП Благоево, Коми АССР 1988 г.

Изпълнение на Фолклорен ансамбъл "Тракия" при ГПП Благоево, Коми АССР 1988 г.

 

 

 

 

 

 

 

Министър председателите на България и Коми АССР в дома на културата в Благоево

Министър председателите на България и Коми АССР в дома на културата в Благоево

 

 

 

 

 

октомври 14, 2008

БЕЛИТЕ НОЩИ НА КОМИ

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 9:17 pm

       Полунощ  е. Седя на терасата и  чета вестник. Никаква лампа не свети. Слънцето уж полегна зад високите комски върхари, а пак се понесе нагоре. Явно не му се спи…Сега са БЕЛИТЕ НОЩИНе ми се спи и на мен.  Натрупаните впечатления и породените от тях мисли, идват толкова бързо в главата ми, че чак не мога да ги хвана. Само от няколко месеца съм в Благоево – Коми АССР. Годината е 1986-та. В дома на културата денонощно е оживено. Денем –  ученически самодейни колективи а вечер –  работнически. За прегледа на художествената самодейност, само в Благоево подготвяме 103 колектива с над 1300 самодееца.

Репетициите вървят нон-стоп, по график.  За битовия оркестър е ясно – на разположение са 24 часа в денонощието. Щом има кой да репетира. Репетиционните зали не стигат.  Гайда,кавал, гадулка, тамбура и тъпан звучат над тайгата. Комплект от България. Пет  превъзходни музиканти, свирили и в Странджанския ансамбъл. Сега худ. ръководител на оркестъра е Цвятко. А как свирят само!!! Сложи и малко носталгия от 4000 километра за България и ще разбереш, защо хората през деня са на работа в гората, долен склад, РМЦ-то, пароцентралата или ОРС-а, а вечер са на репетиции в дома на културата.

          Носталгията и в мен бушува и стяга сърцето ми. Току ме подбутва да се понеса направо през тайгата – към Пловдив. Старите комяци, казват:”Най-трудни са първите 6 месеца. После се свиква”.  Колко се свиква не знам. Но не рядко има хора дето си тръгват, ей тъй, направо  през тайгата. Ще рече не  им издържат нервите – психясват.. Моя екип в дома на културата му беше намерил колая. Работа. Денонощна заетост, физическа и душевна. Но право да си призная, по някога издебвах в дома да е по тихо и пусто и слизах под сцената. Там си бяхме направили Клуб на самодееца.  Кафе заведение  със сепаренца, видео и 50 места. Та като ме стегнеше „шапката”, издебвах да няма никой,  слизам там и крещя.Ама крещя ви казвам. И то така силно, като че ли ще ме чуят чак България… Правят го и други. С една дума от психична гледна точка положението хич не беше розово. За това  ръководството на Горско промишлено предприятие  (ГПП) Благоево в Коми АССР,   си имаше собствени традиции. Освен празниците, спортните състезания и художествената самодейност, организираше задължително среща с  почти  всеки новопристигнал.

            Приема ги, значи, директора на ГПП-то  Любомир Цинцев в кабинета си. От дясната му страна  – Партийния секретар (първо др. Овчаров, а после др. Андонов). От лявата страна – Профпредседателя (заварих Георги  Шопов, а оставих  първия герой на социалистическия труд  Васил Джигрев). След профпредседателя – Комсомолския секретар (заварих и оставих Трифон Трифонов, светла му памет – научих, че починал като  Директор на информационния център в Сливен в разцвета на силите си).

             И така провежда се с тях беседа и се преценява на каква работа да бъдат устроени новопристигналите…   Най-напред взема думата партийния. Разяснява и той повелята на Партията и честта която им се пада за укрепването на българо- съветската  дружба.Прознася си речта и преотстъпва думата на Профпредседателя.

      Момчета, казва им той, примерно – трябва да знаете, че дървесината е стратегическа суровина. Тя се нарежда непосредствено след диамантите, златото и нефта. Имайте в предвид, че до сега  сме изсекли и изпратили в България и директно за износ от тук, повече дървесина отколкото са всички гори в България.  Тук условията са трудни, работата е тежка и специфична. За това сме организирали и наставничество, с цел подпомагането в адаптациата и обучението на младите.

Така предава щафетата на Комсомолския. Представя Трифон на младоците условията за забавления и спорт, Дома на културата –  с кинозала за 650 посетители, репетиционни зали, библиотека, радиовъзел   и т.н., Дискотеката – за 200 човека, Спортаната зала, магазинната мрежа, трите стнола за прехрана и изградените със собствени сили клубове  в доста  бригади  и цехове.

 Кой какво говори от тях тримата няма особено значение. Всеки новопристигнал вече знае, че най-важно е какво ще разпореди директора.  Четворката е ръководство, ама става каквото каже директора.

         Ти момче, за какво си дошъл в Коми? – пита обикновено Цинцев.

         Ами аз, другарю Директор, къща  съм започнал да правя, но парите свършиха. Не мога да я довърша. Нямам пари за майстори.

         Добре момче! Утиваш ли в гората? Там се изкарва най-много. Още първите  шест месеца ще почнеш да изпращаш, а до година ще се оправиш майсторите.

Така новопристигналия е назначен в гарата като секач.

         А, ти бе момче,, семеен ли си? О къде си? Кяакво те води насам? – пита  Цинцев следващия.

          Аз др. Цинцев съм от Пловдив. Женен съм с две деца. Под наем живем и парите не стигат. Иска ни се за апартамент да съберем.

          Колко са големи децата? – пита директора.

         Малкия е втори клас, а големия в пети.

          С какво образование е жена ти?

          Хранително-вкусовия техникум е завършила.

     Тук вече се включва и комсомолския.

         С художествена самодейност нещо да се е занимавала?

          А, в танцовия състав на градския профсъюзен дом  играехме и двамата. Там се запознахме.

          Тя не иска ли да дойде на работа тук в Коми с децата? Имаме две детски градини и  руско училище с изучаване и на български език.- пита и профсъюзния.

           Е иска, подадохме документи, но в София, в ДСО „Дърводобив и строителство” ни казаха, че няма места за жени.

          Ясно отсича Цинцев.- Пишете го  на Длен склад и да и  изпрати телеграма, щея назначим от тука. Ще видим в столовете или в магазинната мрежа.

         Ами ти бе,  за какво си дошъл? Семеен ли иси? – обръща се  Цинцев към  следващия.

          Не съм семеен, другарю Директор, но съм дошъл да уча и  кола да си купя.

           Добре! Какво ти е образованието?

           Механо-техникум съм завършил.

            Пишете го в Ремонтно-механичен цех! – разпорежда Цинцев и минава към следващия младеж. – Та за какво си дошъл?

            Аз апартамент  и кола си имам. Не съм женен. Два ма приятили  тръгнаха и аз с тях тръгнах.

Не довършил още младия наконтен младеж и  Цинцев го прекъсва:

         Ти момче, тука, работа нямаш. Най-добре си вземай пътя и обратно за България, докато е време. Да не стане тъй неустойюки на договора да изплащаш.  Просто няма да издържиш. И го отпраща.

     Ей така, директора на ГГП Благоево Любомир Цинцев,  беседваше с  новопристигнали и разпореждаше, кой в гората, кой на долен склад, кой в асфалтовата база или на щипите, кой в пароцентралата  или в РМЦ-то да се труди през следващите  години. Потичаше времето за новоназначения,  като  водите на пълноводната река  Вашка.  Белите нощи се сливаха с дните, и на повече от 4000 километра, над 30 хиляди Българи, осъществяваха мечтите си.

     На работа, в квартирата, в дома на културата и докато се усети минали първите шест месеца – той свикнал . Минава лято, минава есен, проточва се зимата. Притръпва. Гледа посъбрал рубли. Хайде вика си да остана още една година и като се огледа 3-4 години минали, а за някои даже и 20.

 Така неусетно Коми става съдба на хилядите българи  и остава завинаги в сърцата и!

(Ще последват „Есен в Коми“, „Северно сияние“  или „Зима в  Коми“ и „Разпутица“)

Със следващата снимка: „Белите нощи на Тракия“- Пловдив- България, си позволявам да поздравя, всички, бивши, настоящи и бъдещи, местни и български дърводобивници!      Градът спи, но спомените не заспиват! 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

      

 

 

 

 

 

 

 

Блог в WordPress.com.