Mitkoivanov's Weblog

май 26, 2013

БОЖИ ЧОВЕК

imgp0113IMGP3293IMGP3329
Дядо Божин е пенсионер. Пенсионер, ама продължава да работи, щото каквото и да е работил през живота си, никога не е работил за големи пари. Тя и за това пенсийката му е под средната – причина, принудила го да „донажда”, като пазач в единия шивашки цех на нашето селско градче.
Ще речете, то това работа ли е? Не знам дали е работа, ама знам, че когато човек наближава седемдесетте и близо една пета от пенсията му отива ежемесечно за лекарства, недоспиването и нощния труд дотягат…. Ама няма накъде! Парите били  най-правилно разпределени в този свят –  на никого не стигали. На милионерите с милиони, на нормалните хора, като него, с по стотина, двеста на месец. И не за друго, а щото и на него му се иска, като на всеки българин,  да помогне на младите, а като излезе с внук по центъра да го почерпи и да му подаде два лева. Е внучета дал господ.
Пък тя и съдбата,  не беше от най-благосклонните към него. Стопанката му се спомина млада и хубава и го остави още на млади години да доотгледа сам двамата им сина. Доотгледа ги! Поизучи ги. Занаяти им даде, хора ги направи. Задоми ги. По големия в София,  по-малкия с жена си и двете си деца живеят при него. Добри са, но живота стана труден, пък и каквото да говорим, днешните млади си имат свой разбирания за живота. Не се съобразяват, много-много с възрастните. Не са се засилили и чак толкова да помагат в къщната работа или за отглеждането на зеленчуци животинки из двора. Сполай на бога работят младите, даже по нещо допълнително  докарват, ама пък кога са свободни предпочитат за риба да идат или до окръжния град.
С една дума, макар и да не признава, особено пред чуждите хора, но  не му е лесно… Нито с къщната работа, нито с дворната, нито при плащането на ежедневните семейни консумативи. И понеже и годините напреднаха, пък и сърцето му „от добър и охолен живот ли”, от що ли, ама все нещо „прескача и бие накриво”, то човека не е и от онези дето им се услажда чашката по кръчмите или да е по тънката част. Е, не е останал без хич! Има си даже удоволствие ли, навик ли, и аз не знам как да Ви представя: Всеки божи ден, когато не е на работа, сутрин, като поотхвърли домашната работа,  излиза до центъра. Излиза не само да напазарува това онова; хляб от фурната на кооперацията да вземе, но и да поседне в кафене „Централ” и да пие едно „Капучино”. Информира се, човека, за спорта, политиката и селските новини. А 12 без 15, като по часовник, си тръгва за обед в къщи..
И този майски ден затика колелото си нагоре по баира,  и се остави на тежките си мисли да го теглят назад и надолу… Ей на, миналата седмица се обади по мобилния негов съученик от техникума в Дряново. Покани го на среща с випуска. Ами то, кажи – речи, половин век се бе изнизал от как завършиха. А че му се искаше да иде и да се види с останалите живи, щото мнозина от съучениците му се бяха вече преселили при св. Петър, искаше му се. Но много повече копнееше да се качат в колата със сина, снахата и двамата внуци и да се понесат по гладките асфалтови пътеки на Майка България, да отидат заедно! Хем почти цялата си челяд да представи на съвипускниците, хем със семейството да посети Дряновския манастир. Бе, с една дума, да преживеят един хубав ден…
Отдаден на мечти и мисли, стареца изтика колелото горе на баира. От тук нататък, обновеното с европейски пари шосе се стелеше, като проснато бяло платно и като пресечеше неговата, „Юрдешката” улица на кръговото, поемаше двупосочно нагоре към гарата, русенското  шосе и широкия свят.
Като се качи на колелото и завъртя педалите, веригата на старото колело заскърца, като износените му стави. Скърцането и се понесе между разлистените липи, докосна увисналите като камбанки листа на белокорите млади брези и светът стана по светъл и хубав. Някакво прелетно птиче запя весела пролетна песен и прикова вниманието му. Мелодията бе тъй нежна и игрива, тъй ласкава и чиста, тъй естествена и приятна, че без да се усети стареца спря колелото. Погледа му сам затърси из рехавите клони на брезичката  птичето… Песента секна…
Дядото пак  подкара колелото. Старите неканени мисли отново се втурнаха в главата му и го върнаха в реалността.
Ей на, миналата седмица, като се изви силната буря и заваля обилен дъжд, голяма беля направи. Вятърът връхлетя толкова силен и напорист, че отнесе целия ламаринен покрив на шивашкия цех. Стана така, че колкото дъжд се изсипа на вън, два пъти повече вода се изля вътре по машините, платовете и готовата продукция. Собственика се видя в чудо. Не стига, че я бяха закъсали от няколко месеца, щото нямаха поръчки, ами сега втора седмица в цеха не можеше да се работи. Всичко беше прогизнало, електрическите инсталации бяха изключени. Така,  ще  не ще,  собственика предложи на жениците да минат на половин работен ден и да си вземат даже неплатена отпуска. Която не беше съгласна, направо я уволняваше.
– Ако уволни и мен, лоша работа! – помисли си дядо Божин. -Триста лева са си пари. Най-добре,  с тях плащам сметките: ток, вода, телефон, кабелна… Трудно ще карам само на пенсия!
В този момент, като някакъв светъл лъч в душата му отново се спусна същата птича песен. Завъртя се, заизвива се и се понесе весела и жизнерадостна над  него. Просветна му. Колелото само спря. Очите му отново зашариха жадни за  птичето… Само че още преди да огледа брезата и спуснатите и над него  вейки, песента пак секна, така ненадейно, както и бе дошла…
Отново подкара колелото. Въртеше педалите стареца, веригата на колелото скърцаше, а заедно с нея скърцаха и купищата въпроси поставени от ежедневието.
– Пустото му пиленце, ама как пее само! И защо лети над мен? Сякаш иска нещо да ми каже! Нищо и никакво птиченце пък ми оправи настроението…
Наближаваше вече кръговото, дето свършваха липите и брезите. Вече се канеше да завива към къщи, когато птичата песен, като мек, розов облак, отново се спусна над него. Една приятна вълна го обля, сърцето му се развълнува, очите му трескаво зашариха, човека изпита неудържимо, необяснимо желание да види малкото боже създание, да го погали с поглед, да благодари за добротата и жизнерадостта която вливаше в него…
Може би, вече от няколко минути птичето не пееше. Стареца продължаваше да стои изправен до старото си колело и да търси по клоните на красивата бреза,  птичето…
В този момент,  от приятния унес го изведе ненадейното скърцане на автомобилни спирачки. Колата спря, от прозореца се показа учудената глава на сина му.
– А бе баща ми, какво зяпаш по дърветата?
– Ами едно птиченце лети с мен и ми пее! Търся го да го видя!
– Какво птиченце, бе човек, от половин час ти звъня по мобилния! Я чуй!
И синът му като извади мобилния си телефон, набра номера на баща си! „Птичето” запя в джоба на дядо Божин, после мелодията се издигна над него, погали нежните брезови вейки и се разтвори в простора.
Дядо Божин се усмихна смутено. Пееше неговото птиче!

Advertisements

април 28, 2013

СЪРДЕЧНИ СТОНОВЕ

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 10:16 pm

И тази нощ  беше студено, за последно. Пролетното утро,   облачно и свежо подкара новия ден.  Даже накъсаните и  нестройни   птичи песни  в двора, не успяха  да ме изкарат из под затоплената пухена  завивка.  Лежах  си и селектирах  блуждаещите си мисли. Наближаваше  10.

Баба Мара  – моята   90 годишна майка, отдавна беше закусила  с 300 милилитра прясно  био  мляко  от кравата на  комшията. Двете  лъжици  манов  пчелен мед  го  правеха още по вкусно и здравословно.  Млякото и меда  и бяха дали  сили,  щом   за втори път, старицата,  тътрузеше   немощните си  нозе   под прозореца на стаята ми,  за да разбере  дали    съм  добре…

Не бях. Показа го апаратът за кръвно – 172/112. Игнорирах го.  Сложих  една  „контра” и се спуснах към центъра. Отидох за хляб и редовното сутрешно кафе.  Моите  утринни  лекарства –   останаха  неизпити.  А сърцето ми стенеше…

………………………………………………..

IMGP3162IMGP3161

Котката Шаренка роди за трети път. Първата година – 4…. Миналата година, роди докато спях, в краката ми –  две…..    Тази година роди под външната печка . Избра си подигнатата  плоскост от стиропор  и  роди 3.  За съжаление в ъгъла, до крачето на масата съм оставил без  да искам  отвор.  Две от  новородените,  още първата нощ  паднали отдолу.  Сутринта ги намерих   студени и вкочанени.  Изхвърлих ги  с една найлонова  торбичка в кофата за боклук. По обед, когато се затопли, мина боклукчийската   кола.  Работниците от чистота чули плача на едното и като го извадили го оставили вън на земята.  По обед  стана още по топло. Слънцето напече. Затоплено,  малкото котенце  почна да плаче   по силно. Минаващите  хора се спираха да го ожалват. Видях ги и аз и веднага взех котенцето. Върнах го на майка му  и  я погалих виновно. Тя ме близна по ръката и като го гушна почна да ги кърми с братчето му. ..

За съжаление на другата сутрин и другото котенце  паднало под  стиропорната  плоскост на студените плочи. Разстоянието е толкова малко,  че   котката не можеше  да влезе отдолу за да си го вземе.  О,  как стържеше само майката по застланата с кече  плоскост.!  Аз слушах отвътре в кухнята,  но си мислех, че под  дюшемето на пода  стърже мишка. ..

На сутринта видях, че е останало само онова първото –  падналото  и изхвърлено в кофата за боклук. Най-красивото,  бялото  котенце,  с двете  тъмно сиви петна на главата….

Така поговорката: „Роди ме майко с късмет,  пък ме хвърли  и на смет!” се осъществи.

Котката изплашена  от злокобното, избрано от нея място за да роди и отгледа децата си, напусна  това нещастно  място и занесе котенцето си до прага  на къщата… Настояваше да го прибере вътре. ……

От  тогава тя почти не се отделя от него…. През деня го носи с нея  на слънце и сянка…..

……….

IMGP3149

Вечерта майка  ми се оплака, че не е добре..  Старото, изнемощяло сърце  тупаше  учестено   и неритмично.   ДЪХЪТ И СЕ СЪБИРАШЕ. Душата и напираше да излезе. Беше и лошо……     Дадох и лекарствата,  поразтрих и схванатия врат и гръб, затоплих  стаята  с електродухалка  и я накарах да полежи..  След  15 минути  кръвното и малко се нормализира от лекарствата…….

Оживя, но не е добре….. Сърцето и е на 90 години…  и стене…

……………………….

IMGP3061

На двора,  разцъфналата в бяло слива, е като накичена невеста.    Закачлив  пролетен вятър я гали по клоните и търси в тях   правилната  посока за смисъла на живота.   От  топлите му ласки се разлитат  безброй  бели цветчета.  Все нежни и игриви,    като снежни конфети,   летят  в свежия въздух  и  се сбогуват  със зимата.

Двойка пъстри  славейчета  долитат  от някъде и  кацат  на най-премененото  клонче. Проследявам ги  с поглед  и  изненада.  Благоговея! В  малките  сладкопойни  човчици  виждам  сламки.  Едни такива,  тънки и сухи, обикновени   тревички, а толкова дълги, че    сравнени  с  телцата на   малките  пъстри  пилета изглеждат ,   като големи   строителни  греди.  Жълтурчетата  кацат  в заправеното  гнездо и с такова усърдие и умение   изграждат  своя бъдещ  дом, че действията им предизвикват у мен само  умиление и възторг…

Животът продължава!

март 13, 2013

ГОРЯЩИЯ ЖЕЗЪЛ ! ЧОВЕК СЕ ЗАПАЛИ ПРЕД ПРЕЗИДЕНТСТВОТО!

ДИМИТРЕ ПРОСТИ МИ!

САМО ПРЕДИ НЯКОЛКО СЕДМИЦИ, ТИ  СЕ ОТБИ В МОЯ САЙТ :

ЗА БЪЛГАРИТЕ В КОМИ – спомени

111 Преглед

 И НАПИСА СЛЕДНИЯ КОМЕНТАР:

Изпратен на 08.02.2013 в 1:00 pm

Dzoridzav Komi mu.!
izminaha 30 g. ot kakto go vidiah v mrazovitata koslanska gara.
biah na 21 i opredeleno se ujasih ot obshtata spalnia kadeto ni nastaniha sled kato pribraha chervenite ni pasporti.Biah razpredelen v Blagoevo kadeto mi dadoha edin kran Zil s spukan blok na dvigatelia.Chasti niamashe i za da mi go zavari edin zadgranichen nekadarnik mi poiskaha 5- rubli a az imah 30.E na dalavera si prodadeoh kojenoto iake za da platia na choveka no kato vidiah kak zavariava razbrah che sam preeban vse pak imah 1 va stepen ot elektrokarnia zavod i znaeh kak se darji pone rakohvatkata i kak se zavariava chugun na blok.
kakto i da e estestveno che bloka proteche kato… i stana goliam skandal mejdu dvete sekcii v brigadata na montiorite ednite za zavarchika a drugite mrazesgti go.
ta taka za da mi zatvoriat ustata mi dadoha zapoved za chisto nov samosval v Usogors i mi varnaha parite.Ta rabotata tragna dokato ortaka mi ne se reshi da izkara kat.E za da e na po dobre platenia Lesovoz
i na men mi biaha pisnali neuredicite v zaplashtaneto na samosvalnite brigadi i noshtuvaneto po vahti i eto che na 22 g. imah kat. E i se kachih na hiper kamiona makar MAZ.Samo edin den biah stajant poneje biah sviknal da obsibvam darvenite pliti davaiki s kilometar poniakoga nazaden.Hihi poglednah si snimkata koiato e ot vestnik mai komsomolskaia pravda beshe kadeto biah nai mladia lesovozadjia.
i takaa zaliuvih si mestnata krasavica ot koslanskia magazin za zlato i se ojenihme s pishtna svadba v siktivkarskia restorant Vichegda.
i gosti i kuponi i gosti i kuponi
jena mi beshe zasichala che sam spial po 5 chasa za cialal sedmica.Sled kursa kupon spriateli i dokato se usetia ortaka i zvani da go smeniam.da naistina imashe hubavo v lesovoza
otnosno pushkite imah 4 ta nali pokrai tiah se zapoznah s jena mi.Luda glava mai biah no niakoi kolegi mi se iadosvaha che kato spuskah trosheh darvenite mostcheta .Smeeha se che imam malko krache a e tolkova tejko che izpraviashe maza na zadni gumi ako zakasam.Iadosvashe me che tam imashe mnogo drebni i stisnati dushichki otishli sam s celta da spestiat siakash niama da jiveiat sled kato si kupiat Volgata.
namrazih ruskite vozila ot tam i s si kupih pejo.
mai haresvam mnogo ruski neshta no nai mi haresvat puhkavite ruskinki v snejnite dni s shapkite i iakite im nad sinite ochi i chipite nosleta
iska mi se da she chuia i sabera s hora rabotili prez 1983 -86 g. ako moje svarzani s lesovozite. Skaipa mi e:jezal.
shte se radvam da pogovorim
da si priznaia oshte sanuvam spuskaneto na libinska magistrala i viatka 2A kadeto se obrashtah kato pumpal:-)

http://www.jezal.narod.ru

АЗ ТИ ОТГОВОРИХ :

Изпратен на 08.02.2013 в 3:26 pm | В отговор на www.jezal.narod.ru.Ей човече бъди жив и здрав! Видях http://vbox7.com/user:jezalm?p=favorites и http://jezal.narod.ru/nkovani.html !

Хиляди спомени и мисли нахлуха в главата ми. Запитах се комския студ или нажеженото желязо в твоето ковашко огнище носят повече човешка топлота? .. Стигнах до извода, че горещи, търсещи, творчески сърца като твоето, дават от топлината си и на замръзналите върхари в тайгата на Коми и на коравото студено желязо, за да го направят меко и послушно, за да му дадат живот и душа, да го превърнат в художествено произведение сгряващо с красотата си човешките души! В един Жезъл – символ на властта на човека над природата! Благодаря ти, че се отби в сайта ми! Нека Бог е с теб, където и да си, с когото и да си, каквито и спънки да има край теб! Бъди все така победител! Жезълът е твой!
Поздрави от
Митко Иванов – живял в Благоево Коми АССР само от 1985 до 1988 година!

РАЗБИРАМ ТЕ! ЗНАМ, ТРЯБВАШЕ ДА НАМЕРЯ ПОВЕЧЕ ВРЕМЕ И ДА СПОДЕЛИМ!..

ХОРА, ТРЯБВА ДА СПОДЕЛЯМЕ ПОВЕЧЕ.СВЕТЪТ ИМА НУЖДА ОТ ОЧОВЕЧАВАНЕ! 

МИСЛЯ СИ,  ТОГАВА НЯМАШЕ ДА ИЗВЪРШИШ ТОВА, КОЕТО СИ НАПРАВИЛ ДНЕС СЪС СЕБЕ СИ  ПРЕД ПРЕЗИДЕНТСТВОТО…

ДРЪЖ СЕ! ТИ СИ ЗАКАЛЕНА В МРАЗОВИТИТЕ ЗИМИ НА КОМИ И КОВАШКОТО СИ ОГНИЩЕ СТОМАНА!..

 ЗА БОГАТАТА ТИ ДУШЕВНОСТ И ТАЛАНТ, ЗА ПРЕКРАСНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ  ИЗЛЕЗЛИ ИЗ ПОД МАЙСТОРСКИТЕ ТИ РЪЦЕ  ИСКАХ ДА НАПИША…

КУРАЖ ПРИЯТЕЛЮ!  ИЗРАБОТЕНОТО ОТ ТЕБ РАДВА ОЧИТЕ  И ДУШИТЕ НА ХОРАТА! НЕГО ГО ИМА, ТО ОСТАВА ЗА ПОКОЛЕНИЯТА!

ТИ СИ ТВОРЕЦ И НИЕ ЧОВЕЦИТЕ,

 ИМАМЕ  НУЖДА ОТ ТЕБ!

………..В КОВАЧНИЦАТА НА ДИМИТЪР     http://www.jezal.narod.ru/

НЕ ЗАТВАРЯЙ ВРАТИТЕ!   НЕ  МИНАВАЙ ОГРАДАТА!     

 

ЧОВЕЦИ, КНИГАТА ЗА ГОСТИ НА ДИМИТЪР ВИ ОЧАКВА!

 

 

 

 

 

 

 

 

Одобряване

111 Преглед

юли 19, 2012

МАМА МЕ ПОГАЛИ – разказ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 8:57 pm

    

Обед е. Юлското слънце грее като в пещ. Хляб се пече – в буквален и в преносен смисъл.   Изплезили езичета,  птици и пълзящи твари   се крият  под сенките на дърветата и храстите  в барата. Тихо е. Само приглушения,  монотонен  ромон на водата в ручея, отмерва времето  край  пешеходния мост за фурната и задържа хлад и свежест…

      Тука,  преди години, като се юрна  демокрацията,  ликвидираха и животновъдството. Мандрата стана излишна,  като гребен за плешив човек и управата на  кооперацията, взе „мъдро” решение:  превърна  бившата мандра на фурна. До казанката за варене на ракия.  А тя,  в най-ниското на селото, в дерето  на барата.     Всеки  божи ден, хората  почнаха да се спускат по нанадолнището  за хляб, щото от хляба по голям няма, а и пред хляба всички са равни, и малки и големи.

     Та ето и сега,  самотен  пенсионер,  горещо-негорещо  –  се връща  от фурната. Тътрузи  уморени крака  през моста и  понесъл торбичката с топъл, дъхав хляб, пристъпя по нанагорнището към центъра.  Егенето  и  трудовия  стаж го дърпат назад и надолу към земята. Погледа му се влачи по неподдържания и изровен от пороищата  макадам, хич и  не вижда, че от високото се спуска възрастна жена с патерици.

–       Здрасти! – поздрави усмихната жената. –  Омеси ли?

–       Омесих и опекох  даже!

–       Днеска е малко по-хладно. То  каквото беше предните няколко дена, не се траеше. Всичко изгоря-  заговори го усмихната жената и се застопори  с патериците. – Опитвам да вървя, под сенките на дърветата – сподели тя и  видимо решена да побъбри докато си  почива,  с готовност продължи: –  Дъщерята си идва миналия месец, с внучката…  Тя дъщерята се беше  отдала на науките, та късно са ожени. Намери един немец… Сега получава по-голяма заплата и от него.  Живеят в Белгия. Праща  и на мен.  Помага ми. Ама дано помага господ ли,  природата ли, и аз не знам… Най-напред дъщерята не-можеше да забременее. Що молитви съм отправила към господ, аз си знам.  Едно цяло лято стояха  тука. Водих ги на кални бани. Из двора,  на птиците и зеленината се наслаждаваше и усети корените си. Сила от дърветата взе. Успокои се сякаш и  забременя. Да са ми живи и здрави, на 39 години  внучка за чудо и приказ  ми роди.

–        То и  аз вървя нагоре, пък съм навел глава и  мислите ми на три разкъсани…  Жената стои в Пловдив в апартамента, пенсионира се , но пак работи… Сина се устрои, слава богу  добре в София. Инженерство и икономика  изучи и той, апартамент в центъра на столицата си купи. А внука  го приеха едновременно и в Американския колеж,  в Испанската, че и в Немската гимназия…. А аз тука, на село, при майка! Гони жената деветдесетте лазарника,  без помощ вече не може…  Ама на мен най-ми е хубаво тук. Дето викаш при корените си…

Нощес  помпата на  герана ми жужа  до 2 и половина в надпревара с щурците,  и пак сутринта станах  в 5,  та  да  дополея – рече мъжа.

–      Е,  аз зеленчуци нямам, – продължи жената –  не мога, че на краката ставите са ми болни, ама двора ми, целия  е в овошки.

–        Не знам бе. Ей на, двама братя сме, пък сме различни. Брат ми върви и сече дърветата в двора си, че и на пътя ги подхвана. Няма сянка къде да си спре колата и сега стърчат  дънерите и, като  умрели хора,  изсъхнали и зловещи.

–      Е, що ги сече – попита учудено тя?

–      Пречели  му. Застроява и циментира наред…  Аз,   обратното, постоянно засаждам нови  дръвчета и се опитвам даже да ги ашладисвам. Сега имам 6 праскови, три ябълки, четири кайсии, четири сини сливи, две череши, две круши, две дюли и  три ореха, с тези на пътя…  От заровени орехчета сме ги отгледали с майка. За асмалъка,  с различните  сортове лози, няма да ти говоря,  нито пък за малинажите и смокините. Свежо и прохладно ми е в двора.

–        И при мен е така.  Сянка навсякъде и птича песен. Най-обичам сутрин и вечер, като почне  да се разсъмва или да се свечерява, тогава  птичките най-се надпяват.   Миналия месец дъщерята пак си беше дошла с внучката. Не могат да  се нарадват на свежия въздух и птичите песни. „В Белгия, майко, такава природа нямаме”- казва дъщерята. „Тука като си дойда,   от земята, водата и въздуха, пък и  чрез дърветата се зареждам! Хубаво ми е!

–      Аз не знам, помниш ли, в нашия двор имахме един голям орех. Садил го  прадядо ми.  Дето , вкусни орехи по няколко чувала беряхме  – нищо;  дето целия двор, барабар с двете къщи, на брат ми и моята,   се къпеха и през  най-горещите дни в прохлада и песента на птици в клоните, остави;  но съм имал случаи, като се разболея, въобразявах ли си не знам, прегърна с две ръце ствола му,   постоя така минута-две  и оздравея… Сякаш взимаше болестите и лошотията в живота ми. Правеше ме здрав  и жизнерадостен.

–        Пък аз, имах една круша в двора. Беше я садила майка ми… Кога се молех на господ за дъщерята,  молех се пред крушата  на починалата си майка, да ми помогне. Помня, като се роди внучката,.. бях се изправила до крушата да  благодаря, от вятъра ли, от някаква свръх естествена сила ли,  но една вейка се залюля и ме докосна нежно  с листенцата си. Почувствах: Мама ме погали!

май 14, 2012

ЗА ТАЛАНТА И ВДЪХНОВЕНИЕТО

         Съгласете се, че има   много хора отдадени на  огромното си  желание  да  бъдат  творци. Познавам  личности, които  водени от желанието си да станат  актьори, кандидатстваха  по 7-8 пъти  във ВИТИЗ. Някои от  тях  го  завърших а.   Изучиха  историята, теорията, практиките  в  театралната професия,  добиха  опит  и  майсторлък  и станаха актьори .  Малцина от тях,  станаха  даже и творци.  Но болшинството,  останаха само занаятчии. Липсва  и  живецът.

        По същия начин  има  и  завършили  консерватория  или  художествена  академия, литература или духовна  семинария; отличници  изучили и усвоили инструментариума и тънкостите  на избраните от тях професии. Професии,  с които  живеят, вдъхновяват се  и се  чувстват щастливи  или  разочаровани.  Мнозина от тях  са артисти, певци,инструменталисти, журналисти, писатели, поети, композитори и спортисти, които с право се  гордеят с постиженията си… И въпреки това, въпреки всеотдайността  им, въпреки  жертвеността  им  и  безпределната  любовта с която творят,  те  все не могат  да създадат изключителното,  неповторимото, великото си  произведение  в  изкуството. Все не и достига, онова  малко  нещо , което е невидимо,  което   хваща  „за гърлото”, спира дъха, което разтуптява сърцето, превръща емоцията в сълзи и те кара да се замислиш …Нещо , което е  подправката  на   най-вкусната  храна  за духовния  мир на човека  от днешното и утрешните поколения  в изкуството..

       Липсва и таланта.  Онази    магическа   искра, дадена   от природата,  с  която малцина  творци, са надарени  свише  и успяват  да  развият  и обогатят;  всеотдайно,  с трудолюбие, с постоянство,       целенасочено   и  с   много  любов,    за да  горят   в огъня на изкуството.  Да горят,  пръскайки  светлина и духовна топлина  към  човешките  души.

      Не е нужно да се съгласявате.   Сравнете  двете снимки  и   се  запитайте,  коя  от свещите Ви носи светлината, топлината и божествения  огън!?

      

ноември 7, 2010

ПЪТЯТ КЪМ АДА Е ПОСТЛАН С ДОБРИ НАМЕРЕНИЯ

        Случва се човек да не сполучи в създаването на нещо хубаво, нещо красиво и възвишено. Нещо с  което да създаде уют  и приятна възпитателна обстановка за малко дете. Да се опита да създаде  произведение на изкуството с което да възпитава в детето естетически вкус и  поглед към  природата.

  Такъв е случая на снимката. Виждате    превърнато от плодородна кичеста ябълка, с рехава естествена сянка и сладки, сочни ябълки дърво, в ненужен, грозен, безмислен пън.   Украсено  с  окачени по  него, кичозни предмети, осакатеното дърво  държи завързания със синджири за него хамак. Под него се стеле зелен изкуствено насаден райграс и  оформя естетическия и етичен мироглед на на едно 5 годишно дете. 

        И се питам, дали с осакатяването на естествената за селския двор разстителност, не е осакатена крехката детска душа и мироглед???

октомври 12, 2010

НА ПУК

   На пук на мократа и студена есен, на пук  на настъпващата зима, на пук на финансовата криза и некадърните  политици, на пук на  пошлост и бездуховност   –  поне 5 минути  с

февруари 7, 2010

СПОМЕН ЗА КИТАРА и още нещо…

 

               Напоследък все по често оставам сам. Не знам защо, но не чувствам нужда да се явявам на обществени места и да се срещам с много хора. Все по често изпитвам нужда  да се спра на топло, да почета любима книга, да погледам телевизия и най-вече да се отдам на спомени. А спомени дал бог.  Остарях…

              Като дете, минавах от училище край нас, захвъргах ученическата чанта и къде обядвал, къде не, тичах  при децата в градинката.  На обед гледахме работниците от съседната дърводелска работилница как играят волейбол или футбол, а като спираха те, започвахме ние. Разбира се, че бяхме приятели с тях и те с готовност ни правеха мечове и пушки от чамови изрезки, а зимата даже и ски с канали. Играехме –  до вечерта! Родителите ни, изморени от тежкия труд  започваха да се прибират от работа.  Отивахме си в къщи и докато  нахранеха домашните животни, докато майките ни сготвят и отхвърлят поне част от несвършващата домашна работа,  прилапвахме набързо и отново хуквахме да  играем, своите вечерни игри. Това „стражари и апаши”,  импровизирани концерти и театрални постановчици, бяха любимите ни вечерни занимани. За контрол, за частни уроци не можеше въобще да се говори. С една дума,  растяхме като волни птички, прелитахме от махала на махала за футболни турнири и битки, който сами  организирахме и бяхме щастливи. Не  рядко прескачахме до местността Дрен, където ловехме рибки-кротушки в барата, печахме ги и под прохладните сенки на  гората от бряст, тополи и акации,  опознавахме природата и живота.

               Сигурно  вече си мислите, че сме расли като безпризорни. Не е така. Как успяваха да ни възпитат нашите толкова заети майки и татковци не знам.  Мисля, че главна заслуга имаха учителите ни в училище. Важното е, че станахме добри хора. Бяхме  си  организирали даже Тимуровска команда. Не само ходехме да помагаме на стари хора, но и почиствахме градинките и полянките по които играехме. Нещо повече. В двора, зад кръчмата на Калчеви, на една железобетонна плоча (не помня вече за какво беше),  си бяхме опънали палатка  от стари чаршафи.  В нея, всеки от нас беше донесъл по няколко от любимите си книги.Разменяхме си ги. С една дума сами си бяхме организирали обществена читалня. Впрочем, по това време ( около  1960 година), хората не само вземаха книги от чилищната билиотека, на която секретар беше бай Дашо Радоев – баща на поета,писател и драматург Иван Радоев, но и купуваха за подарък книги и то,  не само за нас децата, но и между тях възрастните.

            Та по това време в Народно читалище „Република”, с  библиотека, кино, художествена самодейност,  с много успешен самодеен театрален колектив  ( още се помни постановката на „Иванко – убиецът на Асеня” от Васил Друмев)   се организира и детска музикална школа с преподавател, един изключителен преподавател и музикант от Плевен   –   Симеон Чорбаджиев. Като казвам изключителен, не ви лъжа. Той беше единствения български концентриращ музикант на цитра. Човекът свиреше и преподаваше всички инструменти които са ви познати. Пиано не помня имаше ли в читалището, но на много деца като мен, въпреки голямото нямане, родителите купиха  собствен инструмен и ги записаха в шоколата. На едни купиха акордеон, на други духов инструмент, на трети цигулки, а аз и още няколко деца се обогатихме с китари.

           Та  за тази  „моя” китара,   искам да  споделя. Акустична, шестструнна, с два отвора, вълшебен резонанс и звук. Едно  произведение на изкуството от българската фирма „Кремона” в Пловдив. Как съм и се радвал, как съм я галил с поглед и нежни детски ласки, сами си представете, но звукът и е още в сърцето ми. Само че, народът го е казал: един процент талант и 99% труд.  Да ви се виждам трудолюбив? Е не достатъчно! Тръгнах на уроци при другаря Симеон Чорбаджиев. Той нагласяваше непохватните ми детски пръстчета по позициите на острите като нож струни, учеше ме на солфеж, пошляпваше ме с пръчката по ръцете когато грешях  и ме учеше да свиря на китара. Цяли две години.   Шести и седми клас.  Майка ми – звеноводка в ТКЗС-то и баща ми железничар, „отделяха от залъка си”, дето се вика, но плащаха уроците. Само, че не можеха да ми помагат. Е, татко беше музикален – свиреше на руска,  хармоника със седефени копчета (беше му спомен от фронта), на устна хармоника ( в джоба му винаги имаше една „пиколо”),  на гребенче с хартийка, на слюда между устните, че даже и на листо от сълкъм, а сутрин и вечер по изкусното му весело свирене с уста, комшиите си сверяваха часовниците… Мама не беше музикална, но аз бях. Лошото е, че бях и мързелив. Предпочитах да играя навън с децата, а не да свиря до втръсване  еднообразните , набелязани от Чорбаджиев упражнения в школата. А когато научих и няколко акорда за акомпанимент на песни,  в главата ми се загнезди  измамната, невярна мисъл, че вече съм се научил да свиря. Накратко, взех решение, че няма смисъл да харча парите на родителите си и спрях  уроците…

        Една пролетна привечер, дворната порта се отвори и минаващия за към гарата Симеон Чорбаджиев се озова очи в очи с татко. От  краткия разговор  между двамата, стана ясно, че вече месец не ходя на уроци, че съм имал потенциал и от мен можело да излезе нещо… Можело ама не стана… Баща ми отсече:”Както от всяко дърво свирка не става, така и на сила хубост не става”, после сподели виновно пред човека, че каквото зависело от него го направил. На голямото нямане (че и къща довършваше) ми купил  китара, осигурил ми пари за уроци, но като не искам, то си било за мене и изпрати човека поживо-поздраво. Е като се отдалечи Чорбаджиев,  имаше  „шамарена фабрика” и с моето „академично”  усвояване на музикалния инструмент – китара,  се приключи за винаги.

          Есента излезнах от село. Отидох да уча в техникум на 80 километра.  Китарата ме придружи. Понякога подрънквах по събирания с приятели, но най-често я вземах в ръцете си, когато оставах сам. Нейните звуци подтискаха самотата ми, изпълваха романтичното ми сърце, галеха душевните ми струни и подхранваха мечтите ми. Беше ми хубаво…  

        Като несподелена любов на пубери  и  тези 4 години отминаха несуетно. Пак не се начих да свиря. Заминах войник. Цели 3 години. Бях курсант.  Още от техникума се  увлякох по баскетбола   и  спорта окончателно измести влечението към китарата. Чак като започнах работа в Локомотивовагонния завод в Русе,  китарата отново  ми стана приятел,  настани се  в ръцете ми и  разнообрази душевния ми мир в малкото самотни вечери. Да,  най-вече когато останех сам си посвирвах, композирах си и се пренасях в света на мечтите. Е, тези мечти ме качиха на влака и ме телепортираха при съпругата, тогава  студентка 1-ви курс в Пловдив. След 5 години чиста искренна, ергенска любов се предадох. Оженихме се. Борба за жителство, работа, квартири, задочно следване, дете и китарата отново остана на заден план. Притаи се на гардероба и рядко, ама много рядко, когато останехме само двама я найстройвах и споделяхме привързаността си…

         Защо ви разказвам всичко това? Може би защото наскоро установих, че стоящата високо на гардероба китара, китарата с която понякога споделях преживяванията си, китарата чиито гриф се беше разлепил и аз с нежност, любов и трепет  залепих отново,  я няма. Беше изчезнала… Не тя не беше изчезнала. Просто жена ми беше правила чистка.

–         Д не би на стари години да се научиш да свириш на нея? Изхвърлих я!- отсече

тя.

Опитвам се да не и се сърдя. Но заедно с китарата, тя изхвърли и част от мен…

… Ще споделя и още нещо.

 Имам един приятел,  роднина. Учил е цигулка в детска музикална школа, завършил е средно музикално училище и музикалната академия в София с пълно отличие. Изпълнителски и преподавателски профил. Вече е професор. Изключителен преподавател – теоретик, уважаван и авторитетен.  Познавам го от 50 години. Но както никога не съм го видял да играе  на воля с нас децата ( защото все беше на уроци и свиреше); така и  никога не съм го видял да отвори шкафа в последните 40 години, да извади малката цигулка и да засвири,  било от радост или от  тъга…

декември 22, 2009

ДУЕЛ

 Обезателно погледнете http://www.kafene.bg/index.php?p=article&aid=6579 ! Оставете филма  да го съди и оценява времето! Докоснете се до непреходната поезия на Есенин и руската душевност!

февруари 11, 2009

МУЗИКАЛЕН ТРИПТИХ

Filed under: музика, Uncategorized — Етикети:, , , , , — гравитон @ 6:35 pm

За тъгата, носталгията, противопоставянето, руската душевност, надеждата и любовта…

Поручик Галицин

Ваше Благородие

Александра, Александра

Create a free website or blog at WordPress.com.