Mitkoivanov's Weblog

април 24, 2010

БАЙ ВЕРГИЛ – по действителен случай

             

         Живота го бе огрухал до толкова, че изглеждаше на години поне калкото мен. Ама аз  вече гонех шейсеттака, а той нямаше петдесет. На мен ми викаха Митак или майсторе, а на него,  бай  Вергиле.

        Бяха минали няколко години  от  както  се   пренесохме от централна гара в новата техническа на  Пловдив. Обслужвахме пътническите вагони, технически прегледи, ремонти, почистване, композиране на съставите и зареждане с  вода на тоалетните им.  Бай Вергил, години наред, отговаряше за последното, беше водар. С една дума маловажна работа. Работеше  на денонощни смени,  с  такова пословично усърдие,  изключително  отговорно и стриктно, че началството му влезе в положение и макар да нямаше образование го преназначи от общ работник в шлосер, та да взема някой лев повече. За петнайсетината години трудов стаж в ЖП-то, човека зиме и лете, не знаеше какво е закъснение, да не говорим за отсъствие от работа…

        Често момчетата от бригадата  имаха навика да поседнат на почивка. Запалят  по цигара, а като няма нещо спешно, отплеснат се да коментират я мачове, я политика и дочакат края на работното време. А годините тежки, смутни, преходни. Момчетата млади, не и пука. Седят си, не мога да ги вдитна като седнат. Седят, а бай  Вергил хване нещо. Я калодки  вземе да подрежда, уборка прави, все   работи.

–         Бай Вергиле  –  викам му един ден, като гледам, че часове наред другите се размотават, а той не спира да работи,-  спри малко бе човек, стига си се бъхтил, не си давай толкова зор! Гледай другите какво правят, седни и ти, почини си, на моя отговорност.

–         А немой тъй Мите,  – отговаря ми чистосърдечно той и продължава да си работи. – Как ще седна да не работя в таз безработица? Ами ако ме види някой началник, че стоя и не работя, нали ще си рече:”Щом е седнал и не работи значи няма нужда от него? Я да съкратим бройката .” Нали ще остана без работа! Какво ще правя тогава. В къщи,  само аз работя. Сина механотехникума завърши, стругаро-фрезист е, ама като няма работа, какво да  прави. Безработен е!

–         Ми жена ти? Не работи ли и тя?

–         Че къде да работи? В Текстилния комбинат „Марица” работеше и добри пари вземаше, ама стана 2 години как я съкратиха с още 1200 жени от завода. Търси и тя работа; няма.  На всичко отгоре и баща  ми трета година е болен на легло.

–         Кооперация в селото нямате ли?

–         При социализма имаше ТКЗС и бая народ работеше в него.И аз съм работил в  кооператива, каруцар съм бил години наред, по зеленчуковите градини съм работил, лозар съм бил. Не плащаха много, но пак получавахме и в натура,  па и в края на годината, при приключването и пари накуп вземахме. Не бяха много, но пак успяхме и къщи та направихме, с нови мебели ги обзаведохме, като градски къщи ги направихме. От как дойде „демокрацията” разбиха всичко. Върнаха земята и сега половината стой изоставена. Виж, че изпозатвориха и заводите та няма работа никъде.

–         Двора ти как е? Зеленчуци  не може ли да се гледат в него.

–         Гледам, бе майсторе, не съм се спрял. Декар  двор имам и кладенец с бол вода съм изкопал в него,  та с работа и в двора се бъхтя. Свърши ми смяната, приключим работа тука и бягам до късно в двора и по полето.Земя нямам много, десетина декара е.  Рано напролет спанак изкарам, после картофи, домати и пипер, лук и чесън  насадя, пък  есента и зеле. Поизкарвам и за продан на борсата, щото до пазара не мога да стигна.Там само прекупвачи. На борсата за жълти стотинки ми вземат стоката;  на пазара за  тройна цена я  продават. Последно време по борсите се напълни все с вносни зеленчуци: от Турция, от Гърция, от  Македония, че гледам чак от Аржентина, от Австралия и  Египет докарват  и то ефтини.  Виж, че и овощните градини съсипаха, в  ТКЗС-то  с вагони ябълки сме товарели и чак за Америка, пък сега от там целогодишно внасяме…Но сполай на бога пак се изкарва по нещо…

        Тъй ми говореше бай Вергил и не спираше да работи. Дигаше глава за момент, подигаше с лявата ръка железничарската шапка и с ръкава на дясната избърсваше потното си чело. После слагаше пак фуражката и  продължаваше да работи.

         –    Ей Мите, тука на гара разпределителна до 89 година се композираха , 28 – 32 влака в денонощие. Болшинството все за износ. Вагони се товареха от обувния завод „Петър Ченгелов”, дрехи от от завод „Българи”, от мотокарния „Рекор” – цели композиции с мотокари за по  света, от ЗДМ-то – дървообработващи машини, отсреща Завода за запаметяващи машини, Завода за пишещи машини, че последните години и завода за автоелектроника, денонощно бълваха продукция. Сложи от  Северната индустриална зона и продукция от Стъкларския „Дружба”,  пасти за зъби, шампоани и кремове от „Ален мак”, консерви от „Първи май”, добави  и от „Агрия” – химикали, от КЦМ-то, цветни метали и ламарини, че и злато… и си представи какво нещо се произвеждаше и се изнасаше  от Пловдив… Ами като почнеше есента износа на селскостопанска продукци!? Домати, чушки, грозде, ябълки  –   все подредени и  нагласени в хартийки и щайги. Дини с цели вагони сме товарели и   пак продукция по полето оставаше, не можеше да се прибере всичко… А кажи ми сега какво произвеждаме и какво изнасяме?… Гледам каква разруха е и сърцето ми се свива…

       Такива  ми ги споделяше през 1993-4   железничаря бай Вергил от Златитрап и без да се е занимавал някога с политика  се пържеше в собствения си ад.

       … Една сутрин, още не бяхме започнали работа. Както обикновенно, началника ни  събра за анализ и поставяне на задачите. Инструктора, ръководител смяната на ревизорите, технолога, енергетика и аз  – майстора по ремонта,  обсъждаме работата през изминалата смяна и поемаме задачите за предстоящата. Момчета още се събираха за ежедневния инструктаж  в стъкларното. То беше едно по голямо помещение в същата барака, а изглеждаше по голямо, щото в него освен  столове и една закачалка, имаше само един по-голям плот, на който стъкларя режеше стъклата за прозорците на вагоните. В стаята на началника се чуваше редовната гълчава и майтапи на чакащите в стъкларното и нищо не предвещаваше какво ще се случи. Изведнаж, момчетата притихнаха, създаде се някаква суматоха, нещо се разтичаха и в стаята прибледнял и разтревожен нахлу Иван Костадинов – Черничевеца.

–         Викайте „Спешна помощ”, бай Вергил,  умря!

–         Как умрял бе? – същисахме се ние.

–         Ей тъй,  както си стоеше седнал на стола, гътна се на земята и умря – натърти  Черничевеца, дето нямаше болест  да не е изпробвал или месец без болнични да изкара.

Скочихме ние! Тичаме в стъкларното! Момчетата се скупчили над  Вергил и всеки, акъл дава   .

–         Разкопчейте му ризата – съветва един.

–         Напръскайте го с вода  – предлага друг.

–         Обади ли се някой на спешна помощ – пита трети.

–         Че от де да  се обадим, нали премахнаха градските телефони за икономия? –тюхка се четвърти.

        –    Началника – Владо Аргиров, в този момент вече набира на мобилния си спешна помощ. Обяснява на дежурната телефонистка от къде да мине линейката и като прибира джи ес ема си – нарежда:   – Я го дигнете горе на плота, да не стои на циментовия под!

        Момчетата се спуснаха да вдигнат човека, но технолога   Марин  Илиев ги спиря.

–         Чакйте, не го местете, трябва да стои неподвижен – предлаожи  и опита приклекнал над бай Вергил да опипа пулса му.- Няма пулс –  констатира  объркан Марин и се изправи.

–         Вдигнете го, дайте го горе на плота? – намеси се и  инструктура и заедно с още 4-5 момчета вдигнаха  тежкото,  бездиханно тяло на бай Вергил, горе на облицования с кече, дълъг плот.

–         Я излезте навън! Дайте въздух. Разтворете стъклената врата! – разпореди се Аргиров и момчетата  излязоха оклюмали.

        Марин Илиев се наведе над проснатия по гръб, разгърден  Вергил, сложи ухо на гърдите му и като не чу нищо отсече: – Утишъл  си е!

–         Как  умрял бе?… Недейте тъй… дай да му направим изкуствено дишане –предложих аз и почнах  да му правя изкуствено дишане. Правя му изкуствено дишане – ефект никакъв. Бай Вергил си стои все така блед и изстиващ, кротък и неподвижен като като музеен експонат.

–         Какво се мотат – негодува Ангел, ревизора и поглежда часовника си. –Минаха  15 минути. То вече няма смисъл от нищо.

        В този момент пристига отсреща, от триажна гара  медицинската сестра, дето ни мери кръвното и ни проверява сутрин за алкохол.  Заварва ме като се опитвам  с тласъци на двете си длани да направя сърдечен масаж… Отмествам се… Тя взе китката  на  проснатия като спукан балон,  помъчи се да напипа пулса му, а като не напипа нищо, попита:

        –  От колко време е така?

        –  Повече от  25 минути –   обясни единственния останал  от момчетата,  Наско Бодурски. Другите са навън, пушат и коментират ядосани, че линейката не идва.

        –  Няма смисъл – обърна се към мен медецинската сетра, като ме видя, че пак почвам да правя масаж на спрялото сърце. – Нищо не може да се направи, той си е умрял човека,  мигновенно. Нещо оплаквания имал ли е?

         –    Бе оплаквания не е имал, но си имаше високо кръвно обясни Бодурски и с просълзени очи излезе навън да запали цигара, макар че не пушеше от години.

         Продължих  да натискам ритмично по разгърдените изстиващи гърди на човека  и усетих  как  едрото,  тренирано с физически труд  тяло,  стана на труп.

–         Казах ти безмислено е, нищо не може да се направи. Човека е получил масивен инфаркт. Остави го.  – съветва ме сестрата и поглежда часовника си…

        Отвън става някакво раздвижване,  чува се бръмчене на линейка и в стъкларното пристигна  медицинския екип от „Спешна помощ”. Оставиха апаратурата си на плота до проснатия. Лекарят провери и той  за пулс и като не напипа нищо, отвори клепачите на „заспалия”,  погледна в зениците му и на  свой ред попита:

–         От колко време е така?

–         От 35 минути – информира Марин Илиев.

–         Ми какво го мъчите тогава той си е умрял човека,  мигновенно. Нищо не може да се направи. Качвайте го в линейката, трябва да го закараме в съдебна медицина. Там ще му направят аутопсия, но още сега мога да кажа, че е получил много масивен инфаркт. Това е!   Дайте носилката, нарежда доктора. Някой трябва да дойде с нас.

–         Ще дойда –  казва  Аргиров и се качи с доктора в линейката.

        Линейката замина. Медицинската сетра от триажна си отиде, също. Бригадата и техническа гара останаха за винаги без бай Вергил – един от най съвестните си работници…

         Отвън  момчетата пушеха   и   коментираха  опечалени.

–         Какво става  на таз техническа гара ? Много зачестиха смъртните случай. –зачуди се енергетика Пампов.

–          Наистина за две години от как сме дошли тука,  колко? Пет човека си отидоха.- пресметна   Иван Костадинов.  –  и допълни –  Болшинството все млади. – Най-напред Цецо от маневрата – трийсет и колко годишен  беше, бута го жена му сутринта „ Ставай Цецо за работа, ама Цецо не става – изстинал човека. После бай Иван, бай Илия,  Гочето,  Ангел….  и все в съня си…

–         Трябва да направим нещо, моного станаха. Има нещо. Това място е прокълнато.

–         Говореха, че тука  било някакво турско гробище на малки деца.

–         Мисля, че трябва да извикаме поп и да направим курбан  – предложи  Пампов.

–         Прав си, да съберем пари и да купим агне.

–         Наско, ти виж та потърси кой поп е на този район, да отстлужи служба,  па

 дано спрат тез умирачки, че почвам да се плаша. Ще вземат да напускат хората….

        … Така коментираха, момчетата,па щат не щат почнаха работа, щото графика не чака и влаковете по разписание трябваше да се движат, живите да щъкат  по земята а умрелите да си спят от долу вечния сън.. 

        … На обед,  като се върна началника  и каза, че бай Вергил е починал от разрив на сърцето, споделихме  решението си. На другия ден почти целия колектив отиде на погребението на бай Вергил в Златитрап и почнаха организация за отстлужаването на служба.    Още на 40 ден, намерихме  поп, опекохме  цяло агне. .. То българина и за добро и  за лошо,   все на софра  сяда, та  отстлужи  и  служба. Попа освети помещенията и стана голяма софра. От попа ли, от какво ли но да чукна на дърво, от тогава със  смъртните случай в техническа гара  се приключи…

         … На другия ден,   като се върнаха момчетата от погребението  на бай Вергил,   коментираха кое как е минало.  Всички казваха колко добре били подредени двора и къщата му. Бяха се запознали и със сина му Любчо, та коментираха и него. Като ги слушах и си спомних  скорощния разговор с бай Вергил,   ми хрумна нещо та им рекох:

–         Момчета, какво ще кажете да  говоря с началника на Вагонния район Щерев.

 Тъй и тъй се освободи бройка, да назначи Любчо сина на бай Вергил на неговото място.  Да го вземем в бригадата. Нали безработен бил.

–         Да бе! Говори с Щрев. Момчето е завършило механото. – подкрепи ме веднага Дянков.

–         Ей,  хубаво е да го назначат при нас,  видяхте на погребението,  и майката на момчето  болна и безработна, за дядо му да не говорим,  втора година на легло бил. И той като е безработен за къде са. Нали сега сина му  трябва да поеме всичко.- подкрепи идеята и  Ицо Спирачката.

–         И  аз съм за. То хубаво, че събрахме и по някой лев та му  дадохме за погребението, то са си разходи…. Говори майсторе, пък дано  Щерев да се съгласи…

        …Така и стана. След два-три дни, Щерев  дойде нещо на проверки в депото. Позавъртях се  край проверяващите и като видях, че началството е в добро настроение, приближих   внимателно, издебнах  го по насаме:

–         Господин Щерев, – казвам му  аз хрисимо и кротко –  нали знайте, че бай

Вергил почина.  Свестен и работен човек беше.  На погребението целия колектив ходи. Никак не му е било леко на човека. Само той работеше. Жена му  безработна и болна, баща му е на легло от 2 години, а има и син на 24 години без работа. Момчето е свястно, завършило е и Механотехникума.. Молбата ни е  да го назначите  за шлосер на мястото на баща му.

Щерев, ме погледна изпитателно и рече:

–         Човешко  е!  Хубаво, че сте се сетили. Кажете му да си  подаде молбата за назначение. Щом бригадата поема  отговорността за него, ще го назнача. Нека дойде.   То наистина,  при таз криза  къде да иде, пък и бай  Вергил заслужаваше, хрисим  и изпълнителен човек беше.

        След няма и седмица,  Любчо, сина на починалия бай Вергил, почна работа  на мястото на баща си – замести го!

Реклами

ноември 16, 2009

СПИРАЧКАТА – още един тъп железничарски разказ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 9:47 pm

       Ицо Спирачката, нямаше спирачка. Почнеше ли да пие, спиране нямаше. Еле пък ако е и аванта, някой да почерпи, отиде у киреча. Тъй стана и онази паметна вечер. Дойде касиерката на Техническа гара, раздаде заплатите и си замина. Тя си замина,  ние  останахме.  По стара железничарска традиция   да се почерпим, да побъбрим за спорт и работа, да си разкажем някой мръснишки виц и лакардия. С една дума сплотявахме колектива, не като сега : приведат заплатите  по сметка и всеки се свие скришом  да изтегли пари от банкомата.  А тогава,  работното време  още  не свършило  и   масата,  в пригодения за столова пътнически вагон вече  заредена с целия личен състав и достатъчно количество концентриран алкохол, безалкохолно и мезета. Кои бяха бързаците тази вечер не е важно. За Спирачката важното бе,  че  някой  черпеше. И „тръгна” човека, услади му се и пиенето и приказката. Стана забавен и весел, даже пропя.  По едно време излезе навън и се върна малко оклепан с грес и отработено масло, но това почти не направи впечатление на никого, щото си бяхме свикнали Ицо да си го виждаме такъв, като коминочистач. То и друг не можеше  да  е,  щото работеше като шлосер по автоматичните влакови спирачки и цял ден се мушеше под вагоните, та от там му беше и прякора Спирачката. Всъщност  толкова за вечерта. Като всяко хубаво нещо и тя приключи без особенни произшествия. Тръгнахме си почерпени, кой подкрепян, кой на „четири крака”. Ицо направи няколко отчаени опита да се качи на велосипеда. Непослушното седло първо го изхлузи  в ляво, после  в дясно на металната рамка и двамата, колоездач и волосипед, нежно си полегнаха, под веселите задявки на останалите почерпени членове от колектива. Присмехулните задявки на колегите амбицираха  Ицо Спирачката до крайност.  За всеобща изненада на присъстващите в това комично цирково представление, Спирачката, с твърдата си македонска глава, не се предаде. Захвана ново обяздване. Този път успя да се задържи цели 10 метра и когато реши да „форсира двигателя” на превозното средство, изправяйки се на предния педал, най-неочаквано,  велосипеда,  като необязден прериен мустанг издигна кормилото с предното колело напред, задното  и седалката явно си помислиха, че им освобождава път та хукнаха напред и Спирачктата се намери  дерайлирал по гръб на твърдия цимент.  При  този последен,  полууспешен опит  да се задържи на колелото, нашия каубой по неволя, ненадейно се отказа от следващи опити да спести пари от градския транспорт, заряза велосипеда и  полегналото  колело с което идваше, за да не харчи пари  и  се понесе,  същински моряк на палуба по вълните на живота.   Тръгна към любимия си  квартал Беломорски, като примерно македонско чедо при жена си –  македонката, дето му беше взела страха за 25 години брак…

          На сутринта,    бригадата беше гроги. Мълчат всички, движат се като сомнанбули и се опитват да влезат в час.Мълчи и Ицо. Лицето му посърнало, очите му сами се затварят, а той повдига вежди, въздиша тежко и видимо прави отчаяни опити да мисли. С една дума,  овесил нос, като  кръчмар  с пресъхнали бъчви.

–         Какво става бе Ицо, какво си обесил нос. Не си ли намери колелото? Ей го тука е в работилницата, прибрахме ти го снощи – подхваща го бай Илия.

–         Аз колелото намерих, ама   време ми се губи, не помня снощи къде съм ходил от тука, помня,  че тръгнах по едно време към кръчмата в квартала, цигари да си купя, помня, че като се прибрах в къщи, ключове   нямах. Звъня на  вратата,  насреща ми  тъщата. Дошла вещицата на гости от Благоевград и само рече:” Мари дъще, той всяка вечер  такъв хубостник  ли се прибира ?”… Легнах си с дрехите и съм умрял. Никакъв кадър, никакъв звук повече.  На сутринта,  гъз се вдига глава се не вдига.  Ставам  как да е, жената  мълчи, тъщата гледа с бялото на очите и мръщи вежди.

–         Жена – заоправдавах се аз пред двете. – Извинявай, почерпихме се, заплата взехме та се почерпихме, малко.

–         Бре дъще, ми той на това като вика малко, не мога да си представя, какво е за него  много? – подклажда огъня тъщата и се подхилва ехидно.

–         Като си взел заплата, къде са ти парите- пита жената и ме гледа свирепо?  Бъркам братчета в джобовете, само стотинки, ровя наред, скъсан лев няма. Мъча се да възстановя къде, колко съм пил, има моменти дето ни картина ни звук мога да възстановя, бяло петно ви казвам. Наведох глава, ни храна за през деня, ни пари и ей ме на, на работа идвам, ще се гладува този месец – споделя Ицо Спирачката  посърнал и отчаян като пребито и прокудено куче…

       Цели три дни Спирачката в това   агрегатно състояние вегетираше.  Взе назаем дестина лева и на хляб и халвичка я подкара. Еле на четвъртата сутрин Ицо ухилен. Лицето му просветнало, личи си, че и вечеря е имало.

–         Какво става бе Ицо? Променен ни се чиниш?    Тъщата ли си замина?

–         Тя тъщата, че я изпратих таз сутрин за Благоевград, изпратих я, ами и жена ми си призна. Нейната верица македонска, оназ вечер толкова пиян съм бил, че въобще не съм  усетил кога ме е пребъркала и  скрила  заплатата.   Акъла ми изкара. Бях се предал вече. За последен път  ще ми е,  ви казвам!

август 7, 2009

НОВА АТРАКЦИЯ В БДЖ

   IMGP4293             След като  попитах ЧАКАЛНЯ ЛИ Е ИЛИ ГЪЛЪБАРНИК,

  наскоро  пак бях  на гара Плевен. Голям ремонт  захванали хората. Браво! Само, че сега новите управляващи да не вземат да спрат парите за ремонта, че отидоха напразно досегашните усилия!

   И още нещо, ръководството на гарата е  включило автоматична звукова система за плашене на гълъбите. Минат, не минат минута две и във въздуха, под високия таван на чакалнята се разнасят враждебни крякания и звуци на хищни птици. Пътниците  си представят, че са в гората, истинската, а не в гората от проблеми които изникват пред българските железници.  Оглеждат се хората за сови, бухали, кукумявки и соколи, и се дивят на непукизма на все така  цвъкащите многобройни гълъби над тях. Голяма атракция Ви казвам!  Но не е по-голяма от тази с предстоящите железничарски  съкращения.  Ще почакаме, ще видим! Може пък тези управляващи и да успеят с ликвидацията на БДЖ. Тъй де, щом няма икономическа изгода?… Какво, социални функции ли имала?… Я оставете тези неатрактивни приказки. Там от където идва новия финансов министър няма такива глезотии. Само не знам като почнат да стачкуват железничарите каква атракция ще стане!…

юли 31, 2009

СПИРТОМЕР – или защо не оженихме Злати – разказче

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 7:52 am

Recovered_JPEG Digital Camera_1059  

                  Сирената на вагонното депо отбеляза официално края на работния ден. Железничарите, предимно мъже от околните пловдивски села, се изкъпаха, смениха омаслените работни дрехи и пременени си тръгнаха.  Асеновградската мотриса  ги изсипа на централна гара Пловдив.  Както обикновено,  повечето   поеха  към домашното огнище,  но  Злати, Сухия,  Кривия  и Рангел Бекира;  пак  не. Верни на традицията, четиримата се вмъкнаха в кръчмата отсреща. Всеки почерпи по едно. Така, по неотменимите математически закони, накрая  сметката излезе, че всеки е унищожил по 400 милилитра  ПГР. ПГР е кодовото название на пловдивска гроздова ракия,  а  400 милилитра от този твърд алкохол, си е количество сериозно, добавено и  още четири пъти  по едно малко, положението стна неспасяемо.  И така,   въпреки  поредния опит да го онищожат, щото  бил вреден,  алкхола   пак излезе победител  над въпросната четворка. Опита показа също, че твърдостта на алкохола е правопропорционална  на омекването на краката на унищтожителите.

                  Иначе вечерта си мина по многократно разигравания  сценарий. Отново, обсъдиха  организацията на труда  в  депото и БДЖ-то,  направиха необходимите предложения по  развитието  и переспективите на  световния  футбол,    избистриха вътрешната и външната  политика  и когато задъвкаха темата за жената, като необходимо зло за човека,  най-ненадейно за самите тях,   стигнаха   с консенсус до извода: „Семейния живот си е хубаво нещо”. Което идеше да рече, Злати –  единствения ерген между тях, трябва да бъде оженен  и то веднага! А тъй като си му беше време,   даже прехвърлилия четиридесетте лазарника  Злати, прегърна идеята с готовност.

                  По нататък, какво стана, как стана, кой предложи, какво предложи никой не разбра, но не беше минало още 22.00 часа  и едно такси телепортира  кандидат жениха и тримата сватовници пред авторитетния дом на  Иван Масалджиев. Последния, като  приятел на  бай   ви  Рангел  Бекира  и   човек сериозен, ловджия и носещ  майтап, ги посрещна както си му е реда. Настани ги  на масата под лозата. Жена му  и двете му дъщери, едри като баща си и хубавици, като майка си, бяха  далече под тридесетте и вече висшистки.    Разтичаха се  девойките,  наслагаха масата и ги оставиха.

                  – Иване – започна Рангел. – Както се знае  „Човек и  добре да живее се жени”!   Ей наш  Злати, свестно момче, електроженистче-паспортчик, гордостта на бригадата.   В Прослав има къща,  като прогимназия,  гараж с Лада  и двор за летище. Баща му и майка му пъргави,  като саански кози,  на ръце го носят,  всичко са му подредили,   че и парици настрани му спастрили, да има.   Виж го, здрав прав, гони двата метра, с голи ръце арматура 16 мм., на двоен възел вързва. И ни е  хубавец,  бял и рус,  жена да съм в сините му очи ще се удавя.

                 Тука Злати „пусна боята” от неудобство и скромност и придърпа нетърпеливо празната чаша. Масалджиев погледна   изпитателно  жениха, подсмихна се под мустак и  разви капачката на премръзналата  анасонлийка, па разля в кристалните чаши.

–         Та, както са досещаш Иване, дошли сме да ти искаме щерка  за жена на

момчето – изплю камъчето Рангел и също придърпа чашата си.

–         Ами коя от двете искате?   Нали видяхте,  две щерки имам – занесе ги

бащата. 

–         Злати, коя си избираш – пое пак инициативата Рангел и отложи за секунда

отпиването за да чуе отговора.

–         Ми те и двете хубави –почуди се Злати и след кратко колебание, додаде–

Която дадеш,  дядо! Аз съм съгласен.

–         Щом  е тъй,  тя работата лесна. Ха добре сте ми дошли и наздраве, че

ракията  се стопли,  пък ще видим – вдигна чашата бащата.

                 Всички вдигнаха чашите, и отпиха. Злати лисна в пресъхналото си гърло поредната порция „нафталинена” анасонлийка и като познавач дегустатор,  работил цял живот с материали на клиента,  доплувал до собствени води,  вече  освободен от всякакви задръжки,   имитира  замисляне   и определи:

–         Ей дядо,  страшана ракия си направил,   че  тя е  52 градуса!?

В тоз момент хитроватата усмивка,   по  спокойното  и хрисимо лице на домакина се  изпари  окончателно,  като алкохол на казанка,   веждите му се свъсиха, устните му се свиха в сериозно изражение и  с глас нетърпящ възражение ги подкани:

–          Рангеле, а сега, пийте си ракията и по живо, по здраво си отивайте. Мен

 спиртомер в къщата не ми трябва. Позна момчето!  Точно 52 градуса е!

октомври 6, 2008

СЪВИПУСКНИЦИ – една среща

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 10:38 pm

Тази година, като ми тръгна на срещи с приятели от миналото… Пък то минало дал бог, ама бъдеще май няма?  Та през лятото се срещах със съученици от прогимназията, после със съученици от техникума и сега в събота 4 октомври 2008 година и със съкурсистите си от ВТУ „Тодор Каблешков” в София. Остава да направим  една среща на състудентите  от университета и ще затворим цикъла.

      Пък вие да не си мислите, че сега ще започна да Ви разправям как протече срещата в събота. Няма! И не за друго, а защото  и от снимките  се вижда, че се поразходихме из института, че ни беше приятно да потънем в спомени и да се почерпим по мъжки. По скоро, няма да ви разказвам за срещата, защото не могат да се опишат спомените  за младежи от преди 39 години, сега мъже и човеци с характери,  запазили по нещо от някогашната душевност и привързаност.

      Животът ни разпиля из цялата страна. На едни трудовия път премина в железопътния транспорт, други станаха кадрови офицери, трети бяха професионални спортисти, четвърти организационни работници  и управленци, пети телевизионни работници, шести бизнесмени в частния сектор, но всички с малък или по-голям принос за растежа на майка България през изминалите 39 години. Всички със своите семейства, деца и внуци и увереността, че не са живели напразно и могат да бъдат още полезни…

     

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.