Mitkoivanov's Weblog

март 21, 2020

СЪРНЕТО – кратък откъс от повестта „Ключът към оцеляването”

Filed under: внуче, повест, разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 10:13 pm

 

И това лятно утро започна както обикновено.  Като видя, че Илиянчо е вече на кошарите, изгревът  сръчка слънцето,  то забързано се заиздига над сънената майка земя, и започна да я опипва  с лъчите си, похотливо и страстно, като любовник. Огромният, нажежен  балон от разтопено стъкло,  подгони облаците.  Колкото по ги наближаваше, толкова  по силно сипеше огън и жупел,  размерът му ставаше по малък, а цветът  му започна да избледнява от червено през жълто, та до бяло.  Денят се очерта да бъде горещ и дълъг.

         От сутринта Илиянчо и  баща му свършиха доста работа.   Бяха издоили  и  той предаде млякото  на изкупувателния пункт.  На връщане,  спря на чешмата, изми гюмовете от млякото, после разпрегна кобилата и накрая, след като  измете едната кошара, баща му пусна стадото от другата, та той заедно с магарето и кучето Караман, поведоха стадото на водопой.  Животните кротко се наредиха пред двете дълги корита на старата,  каменна чешма и пиха лакомо и жадно.  Слънцето прижуряше от рано. Като се напиха със студена изворна вода,  животните се почувстваха утолени за горещия ден. Козите изправиха глави, а овцете само  се обърнаха  и хрисимо зачакаха. Илиянчо също пи, наплиска лицето си и напълни стара, бирена  бутилка с вода. Сложи изпотената бутилка  при половинката хляб и парчето домашно сирене в торбичката си  и като я преметна през рамо  подкани стадото да тръгва.

          Магарето тръгна първо и поведе всички по ежедневния пътя към Долното бранище, на паша.  След него се занизаха с наведени глави овцете и козите с малките си,  а  кучето подтичкваше около тях, полайваше авторитетно  и подгонваше изоставащите.. Всички знаеха пътя…   

 Малко преди обед, единадесет годишния пастир, лежеше по гръб на тревата.  Наблюдаваше природата и похлупилия я небосвод… От храстите излитаха яребици, диви гълъби и  фазани.  Щъркели, орли и соколи разгонваха облаците и слънцето  топлеше  изнемощялото  му детско тяло. От време на време момчето надигаше глава и следеше стадото да не тръгне към нивите до бранището,  та да  направи пакост.  Все пак, тук, в Долното бранище му беше по спокойно да ги пасе.

  В сенките на редките дървета  още имаше, не изсъхнали,  уютни полянки зелена трева… Всяка   ранна пролет,  поляните се обкичваха с белоснежни  кокичета.  Между тях жълтееха  и безбройни пламъчета минзухари… През лятото се намираха  глухарчета и червено „Керено ушенце”. Цъфнеха ли  и есенните минзухари, които на село  наричаме „Кърпи кожух”  – идваше  есента и хората се стягаха  за зимата…

              … Сега беше края на пролетта. Стадото, разпръснато около могилата, спокойно пасеше.  Овцете и козите си пасяха кротко по пасището, малките тичаха, подскачаха и си играеха, весело и безгрижно. Козлетата  бяха най- жизнени и неуморими.  Скачаха и се троскаха на ужким, като живи дяволчета… Днес  имаха гостенче. От двадесетина дена, то се присламчваше към  стадото

           Беше си едно диво сърне?..  А знаете ли колко е мило и  красиво, малкото сърне?  Толкова е изящно и нежно същество, че не можеш да му се нагледаш.  Има си и черно носленце с беличко под гушката, около устата и  бяло петно на челото. Обуто е даже  с бели чорапки над черните си копитца. Кожухчето му и то е нежно, млечно кафяво, осеяно е с пъстри,  светли петънца… Вече месец  редовно  идва  да си играе  с козлетата и малките агънца в стадото. Толкова е свикнало със стадото, че понякога доближава и до малкия пастир, а той му дава  от хляба си…Сигурно  се  е загубило или по вероятно, някой безсърдечен бракониер е убил майка му…

             И сега сърнето пак е дошло…    Кучето отдавна го е приело. Не го гони… Даже една коза му дава да сучи с козлето ѝ.  После и двете се включват  в играта с другите козлета и агънца  –  като на цирк!.. Илиянчо  никога на ходил  на цирк, но едни деца му бяха разказвали…  Поляната, е като манеж:   малките тичат на свобода, скачат, гонят се, „троскат се” или преминават като на парад. Забавляват се! Забавлява се и Илиянчо и им се радва!.. Само че този ден…

              Този ден, от вътрешността на рехавата гора, като дебнещ звяр се промъкна лъскав автомобил.  Както обикновено малките си играеха в другия край на поляната и джипът спря направо при тях. От него слезе с  лъскавата си пушка шефа на ловната дружинка и ги приближи.  Козлетата и агънцата се разбягаха, а сърнето остана само, самичко!  Стои изправено на тънките си, прилични на кибритени клечки  крачета; беззащитно, неразбиращо и невинно, като малко дете!   Стои то срещу  човека с пушката и объркано и добродушно го гледа с маслиновите  си   очи –  не бяга… Стоят, един срещу друг,  като на дуел  –  човек и животинче!.. И той го посочи с цевта.  Сърнето  погледна към малкия пастир,  сякаш го питаше:„Какво да правя?” После  обърна глава към човека с пушката… Но там срещна  само две примижали очи, невиждащи живота, красотата и невинността му! …

            Дулото избълва огън и гръмна. Трясъкът  разтърси   земята и небето!  Подплашени животни, птици и облаци се разбягаха, ужасени и безмълвни…

            Сърдитото  слънце огря строполеното сърне и се опита да придаде топлина на спрялото, изстиващо  сърчице… Беше късно!…   Ловецът  самодоволно преметна пушката на рамо и като  запали цигара,    бездушно  хвърли сърнето в багажника и си замина... Продължи  да се мисли за човек!…

                Илиянчо остана на поляната уплашен и вцепенен. Стадото се скупчи около него… Тогава  момчето усети ужаса и душевната топлота на животните и разбра –  никога повече няма да  види  малкото сърне… Погледът  на сърнето,  в мига преди изстрела, се беше забил,  като нажежено желязо  в гърдите му  и  започна да го гори  за цял живот…  Небето, полето, гората, времето и светът се загубиха.. . Чувстваше само парещата болка в гърдите си. Душата го болеше!..Разрида се… Виждаше през сълзи само отворените очи на сърнето…Те бяха цялята вселена… Не можа да помогне, нито на сърнето, нито на себе си. Почувства се загубен, сам и ненужен!.. Застреляният беше и той!  Светът отново го беше ранил!..

 

декември 1, 2013

ДОМЪТ НА СТАРАТА КОТКА

Filed under: Фотография, внуче, разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 11:40 pm

Нова картина

            Казват, че котките имали девет  живота. Може и така да е . Не знам.

            Говори се още, че една човешка година се равнява  на 7  котешки.

            Твърдят  също, че кучето се привързва към стопанина, а котката към къщата.

            А аз,  като  гледам  горната снимка, със запътената, замислена котка  и старата ми, прегърбена от тежестта на преживените деветдесет години  майка, някак от само себе си, ми нахлуват в главата  сравнителни мисли и спомени.

            Ей на, на заден план се вижда, широкия  двупосочен булевард. По него са минавали съдби и години, изнизвали са се  тържествени манифестации и протести. Шествали са радости  и тревоги, носела се е музика при сватби,  кръщенета и погребения.  Обществото се лутало  ту на запад, ту на изток, от капитализъм към социализъм и на опаки.

            Днес, животът почти  се е изнизал и за двете…

            …А когато  през далечната 1941 година, жената е стъпила за първи път в този двор, била едва 17 годишна. Въвел я  влюбения, решителен съпруг  и  двамата заживели  щастливо с мечтата,  да си построят  собствен дом. Още на следващата година  се родил   първият им  син  и  19 годишния и мъж  заминал  войник.  Когато  войната свършила,  три годишния му  син го посрещнал с думите: Кой е този чичо!?…

          …Последвали още 2-3 объркани  и бедни, следвоенни години, после животът  потекъл като спокойна лятна река, канализирал се и те, като останалите хора се мотивирали да работят. Родил се и втория им син. Захванали се още по всеотдайно двамата, а  някъде през  лятото на 1952 година, в двора  им изникнал  коптор  за печене на тухли. Работели двамата родители, пестили от  стотинковия  трудоден   и железничарската заплата и къде с майстори,  къде със собствени ръце,  осъществили  мечтата си построили си дом… Нова картина (1)

            …Преди  десетина  години,  в двора пред старата къща, цареше радостно оживление. Лятната ваканция   събра  пра внуци и съседски  деца.  Тяхната глъч, като чудодейно лекарство,  изпълваше с умиление  и сили,  умореното пра бабешко сърце. Митето  – внучето на малкия и син, поиска да си има котенце. Речено, сторено. Един ден вуйчо му  Гошо донесе, цели две. Жълтурко и  Шаренка, така ги кръстиха децата.

Нова картина (2)Нова картина (3)

        Ако знаете само колко забавни и игриви бяха малките котенца!? Колко настроение и душевна топлота провокираха!

А   когато зимата, баба Мара отиде  да живее  в Пловдив, на топло в апартамента, взе  и Шаренка. Внукът си знаеше че това е неговото коте и я обсипваше с нежност и любов.

Нова картина (4)

Учеше я даже на електронни игри!  С една дума Шаренка  си живееше като принцеса.Нова картина (5)

         Но времето летеше, малкото шарено  котенце Шаренка  порасна и се превърна в  горда,красива, елегантна и напук на твърдението, че четирицветните котки са  своенравни, стана добродушна, кротка и любвеобилна писана.

           Когато   през втората пролет  се завърнаха с пра Баба Мара и дядо Митко, да живеят   лятото в старата селска къща, Шаренка най- обичаше  да  гледа от високо широкия селски двор и да събира комшийските котараци..

Нова картина (6)

Неусетно, както си му е реда, от честите и срещи с котараците от махалата, Шаренка   забременя.    Минаха около два месеца и тя се превърна в една щастлива майка…  Нова картина (7)  …роди,  под покрива на старата къща, четири прекрасни котенца – Белушка, Чернушка, Сивчо и Тигърчо.Нова картина (8)Нова картина (9)Нова картина (10)Нова картина (11)

           Когато котенцата пораснаха и започнаха да се хранят самички, дядо Митко  ги заведе на „училище”.  Само четири от желаещите деца се сдобиха с по един домашен любимец и бяха безкрайно щастливи да ги осиновят. Така котенцата,  поеха своя самостоятелен път в живота…

        Следващата зима прабаба Мара и дядо  Митко заминаха за  Пловдив без  Шаренка. Тя остана в старата къща заедно с  Жълтурко. Цяла зима двете котета живееха самички. Вярно, че съседите им даваха по нещичко, но по често се налагаше да си ловят  из житните складове в махалата мишки, врабчета и гълъби.  Дворът се изпълни с перушина и миши опашки. В студените зимни дни се свиваха из сеновалите и около пушещите комини на съседите и преживяха зимата.Беше и трудно,  но не напуснаха старата къща…

        …На следващата пролет,двигателя на сребристия автомобил  Нисан „Мурано”,  спря тигровото си мъркането  пред желязната порта на старата къща,     двете верни на дома си котета,   изскочиха и се заумилкваха щастливи,  около  прабаба Мара и дядо  Митко…

          Отново настъпиха все по-топли, щастливи, пролетни дни. Шаренка  вървеше навсякъде след стопаните си. Каквото и да работеха из двора, тя бе до тях.Вечер,  когато прабаба  Мара  сядаше с останалите все още живи,  стари  жени, на седянка, Шаренка лягаше под пейката  и слушаше човешките истории.

          Често старите жени си спомняха за своята  младост, говореха за децата си или споменава починалите си мъже.  Често сравняваха  отхвърления обществен строй с настъпилата демокрация. . Единия беше тяхната съзидателна младост, а другия връщането на тяхното нерадостно  детство.

 Понякога  се хвалеха с децата си, но по често ги оплакваха разтревожени, че няма работа. Бяха  разпилени по целия свят.

          Когато дядо Митко тръгваше сутрин  към центъра за редовното си кафе или за  хляб и покупки, Шаренка го изпращаше до края на улицата, връщаше се и  господ знае как,  усещаше кога се връща за да го посрещне. А  той,  нали я беше  оставил през зимата на произвола на съдбата, се чувстваше виновен пред нея и не само я хранеше  с  купешка храна, галеше я, понякога  и позволяваше всичко. Даже да влиза с него  в къщи. Така миналото лято  като разбра, че пак е бременна, той я обсипа с още повече грижи. Говореше и като на човек и честно ви казвам, тя го разбираше. Гледаше го с бистрите си кротки, котешки очи и никога не му противоречеше, никога не му каза лоша дума, никога не посегна да го издраска. За това в един знойно горещ  летен ден,  като се качваше в къщата за кратка следобедна дрямка, дядо Митко я съжали и я остави да влезе  в хладната къща. Когато стареца  се събуди …. Шаренка бе родила в краката му две котенца.   Попотена и измъчена, тя го гледаше с погледа на горда майка и кротостта на виновно дете. Котенцата, слепи и беззащитни, чистички и крехки се бяха впили в цицките и сучеха. На постелята нямаше и следа от великия  акт на раждането. Така в домът на старата котка се появиха    Белка и Жълторан. Нова картина (12)Нова картина (13)

        Шаренка беше добра майка. Имаше достатъчно кърма.Чистеше ги,  хранеше ги, масажираше ги,  обсипваше ги с ласки и майчина обич. А обич и беше дал господ. Още ги кърмеше,  когато  почна да се залисва по прескачащите в двора комшийски котараци. Денем  излизаше да се нахрани, да се напие с вода  и да се изходи в рохкавата пръст. Вечер, се прибираше и спеше обвила с топлината на тялото си малките котенца.

           Една вечер Шаренка се забави. Извика я дядо Митко няколко пъти, но тъй като беше уморен, пък и котенцата вече бяха израсли,  се ядоса дето  е хукнала по котаци, нарече я  Пловдивска  гивиндия и се прибра в къщи  да спи…

          На сутринта, в ранни зори,  стана и излезе  притеснен в двора. „ Ами ако е станало нещо с нея,  какво ще и  прави двете котенца, та те още сучат?”… И тогава видя  на върха на голямата, плодовита слива в двора, кацнала притеснената  Шаренка. Стои покатерена на най-високото клонче,  гледа от високо  съседните четири клона, двора и целия свят, а на клоновете  кацнали, като  лешояди,  стояха  със сладострастните си  погледи,  четири котака – бащите на миналогодишните и котенца.

            Аааа, намери си майсторите любовчийке  ненаситна ? – рече  и стареца и разгони   котараците!

Котаците още не се бяха отдалечили кой знае колко и  Шаренка се шмугна в къщи при котенцата…

                                               ( следва  още)

Блог в WordPress.com.