Mitkoivanov's Weblog

септември 9, 2011

ЗА КОТАЦИТЕ И МЕРАЦИТЕ ! – малка котешка история

       

Имало едно времe един дядо.Той си имал единствено внуче.  Внучето живеело в столицата, а дядото на село. Лятото,  внучето гостувало на дядо си. Само след няколко дни му станало  скучно и самотно. Тогава дядото донесъл от някъде две малки котенца: Жълтурко и Шаренка. Жълтурко бил дребничък и пъргав. Имал приятно жълт цвят, като жълтата тиква, увиснала по клоните на червената ябълка. Мислел се Жълтурко за тигърче и много обичал да се закача с  Шаренка. Крехката и грациозна Шаренка, била кротка и тиха, но както показвала четирицветната и мека и нежна,  като птичи пух козинка, била своенравна. Все пак често отговаряла на закачките от  Жълтурко. По цял ден двете котенца си играели в широката селска градина или по леглата в къщата. Там дядото ги пускал да спят и да се боричкат. С игрите и закачките си те радвали внучето и отговаряли с любов и закачки, на неговите нежни грижи и ласки… Но, лятото отминало бързо, дошъл септември и внучето заминало в столицата ученик. Тогава бабата и дядото, които по принцип живеели в друг град, взели за през зимата Шаренка със себе си, а Жълтурко оставили да зимува на село с прабабата на внучето. Тя се грижила за него и го гледала в къщи. Стояли те през дългите зимни дни около  старата очукана печка и си мислили  за  правнучето и Шаренка. Прабабата го галела нежно и дълго, говорила  му искрено и лично, а той и отговарял с умилквания и приятно мъркане. Така двамата прекарали по леко дългата, студена зима…

           През това време Шаренка се разтягала самодоволно в отопления с парно апартамент, ширела се във всичките стаи, хранела се с подбрана, купешка храна за котета и растяла щастлива…

       Нусетно студения бял сняг, по който понякога Шаренка стъпвала  на тясната заснежена тераса, с  нежните си и мекички лапи, се стопил. Все по често слънцето почнало да препича  южната тераса на апартамента и все по често бабата и дядото на внучето пускали Шаренка  на терасата.

      Когато замирисало на пролет и по клоните на дърветата запели пъстрочерните косове, на  Шаренка и се прискало и тя да  е птица и да се понесе в простора.  Апартаментът и се струвал тесен. Все по често започнала да се  заглежда   по обикалящите и мяукащи под терасата котараци. Тогава проумяла, че вече не е онова малко, грациозно и срамежливо котенце от селото, а  е станала красива, едра и охранена млада котка.  В мислите и все по-често се вмъквали спомени по свободата в селския двор. Все по-често градската дама си спомняла за идващите през лятото  комшийски котараци  и за нейния връстник Жълтурко. Спомняла си тя, как се гонели с него  и боричкали в селската градина, как наужким я тупал с лапа или захапвал нежно по вратлето и колкото повече гледала от терасата бездомните улични котараци, толкова по силно ставало нейното желание да се завърне в селския  дом, където на воля  да тича и играе с Жълтурко. Понякога, дотолкова се унасяла в спомените и мечтите си, че често започвала да тича с бясна скорост по дивана, леглата и килимите. Веднъж стигнала до там, че се унесла в играта  и,  както тичала към прозореца на кухнята, не забелязала, че този път и мрежата на прозореца е отворена. Не могла да се задържи засилената котка на гладката ламарина и изхвръкнала … надолу от четвъртия етаж.

Полетяла за миг, като птиците, после я обзел ужас и страх  от приближаващата толкова бързо земя. Инстинктивно успяла, само да се извърти във въздуха и да посрещне с пъргавите си шарени крачета току що разлистващите се джанкови клони под прозореца.  Първо и притъмняло, после  всичко я  заболяло. Огледала се със сетни сили и неразбиране къде се намира, къде е меката електрическа светлина и  плюшените килими на апартамента. После, още уплашена, усетила двете  познати, топли ръце на дядото да я опипват и галят. Отпуснала се от страха и болката. Докато двете внимателни ръце я гушкали  и носели нагоре по стълбите, със сетни сили, превъзмогвайки неистовата болка по цялото си тяло, Шаренка протегнала вратле, изплезила езиче и  близнала ръцете на стопанина си …

   Минали  още седмица, две.  Една ранна утрин,  двете дядови ръце я поставили в голям и надупчен, картонен кашон. Дядото и говорел нежно, успокоявал я и я понесъл нанякъде. Първо се чуло бръмчене на автомобил, после дядото повървял пеша и когато се качили във влака, всичко се понесло, заедно с нея и дядото,  часове наред. Шаренка усещала близостта с дядото и спокойно заспала…

      Когато по обед, капаците на кашона се отворили и дядовите ръце галейки я я поставили на твърдата земя,  Шаренка се огледала. Подушила чистия въздух и срещнала изненадания поглед на млад котарак. Елегантното му тяло било подчертано от опънат по мускулите костюм от гъста, лъскава кожа в цвят старо злато. Мустаците му стърчели твърди и буйни, а опашката му се развявала весело и дружелюбно. Едва по нея, Шаренка познала своето лятно приятелче,   Жълтурко.

      Още десетина минути двете млади котки се изучавали взаимно и добронамерено. После Жълтурко скочил и хукнал към близката ябълка, покатерил се на едно от най-високите клони и поканил и нея. Зажадняла за свобода Шарка го последвала и също като умалена пантера се искачила по клоните на дървото. Когато се спряла на един от най- високите клони, градската грациозна котка, макар и в кожух от всички есенни цветове, вдъхнала  свежия пролетен въздух на свободата, погледнала с превъзходство и достойнство, пърхащите по земята кокошки и измяукала доволна. Била си отново у дома…

   Жълтурко и показал всички тайни и нтересни места  в двора  на прабабата. Развел я в кошовете и стопанските сгради. Там било складирано зърното  за кококошките. А, както се знае,  където има зърно, има и  мишки и плъхове. Обсебена от инстинките си, градската котка се отдала на това  което най и се отдавало – да лови мишки. С часове стояла неподвижно пред мишите дупки, дебнела излизащите мишлета и ги ловяла.  Каква вкусна храна били за нея те. Нямали нищо общо с вмирисаната, гранулирана, купешка храна. Хващала си котката мишлета, но най-напред ги носела пред къщата, та старата прабаба да я види какъв ловец е. Прабабата я хвалела и също и давала храна. Така за кратко време, от храната и ловуването ли, от свободата и скитосването по таваните и околните дворове ли, но Шаренка се превърнала в пъргава, здрава, силна   и още по красива котка.

    За красотата и уменията и се разчуло из целия квартал.  През майските нощи, в двора на прабабата започнали да идват какви ли не котараци. Идвали тези снажни ергени- котараци и по цели нощи изнасяли котешки серенади на нашата котка.Какво им пеели, какво и приказвали, ние хората не е отредено да знаем, но станало така, че нашата градска котка,  се влюбила в един грамаден разбойник-котарак, с изискан мишо-сив котешки редингот и чисто бял нагръдник. Умилквал се той около нея, омайвал я и една светла лунна  нощ  двамата се отдали на тайнствата на любовта.

   После котарака се запилял нанякъде и в двора започнал да идва един чисто чер писан. Мяукал и той, ухажвал я и като преспали две три нощи се оттеглил и той. Тогава се появил и трети катарак- огнения принц. Неговия кожух имал цвета на лъвовете и старото злато. Отблясъците на залязващото слънце по лъскавата му буйна козина до такава степен заслепили нашата писана, че тя се отдала и на него.

     Не минало много време и нашата котка започнала да пълнее. Станала по тромава и замислена. Не и било вече до любов. Установила, че е бременна. Неусетно минали още два месеца. Когато дошло време да ражда,  градска котка започнала да прави какви ли не опити за вмъкне в къщи. Искала да роди котенцата под покрива, така както била свикнала да живее в апартамента в града.

   Прабата, обаче била срога и непреклонна. Грижела се за котката , давала и още повече кокалчета и прясно млекце от попапарата си, увеличила и дажбата на купешката котешка храна,  но не я допускала в къщи.  Така един слънчев августовски следобед, Шаренка едва се качила на широката ниша пред прозореца на бабината стая. Било задушно и горещо. Полегнала в сянката  на старата бабина къща, раждащата котка. Свила се върху  забравена бабина  престилка  и без да издаде и стон, попотена и измъчена, пак успяла да роди под стряхата и то не едно, не две, не три, а цели четири, здрави и безпомощни котенца.  Първото, било сиво и бабата го нарекла  Сивчо. Второто, било чисто черно и бабата го нарекла Черньо, третото се родило жълто и бабата го нарекла  Жълтурко, а четвъртото:  понеже били свършили боите на господ бог за първите три, се родило почти бяло. Само тук там имало по едно петънце от цветовете на другите котенца.  То било най-крехко и красиво и за това бабата го нарекла  Белла.

      Така четирицветната градска котка  Шаренка, съгласно законите на природата и грижите на стопаните си, родила през това лято , четири прекрасни котенца, всяко с един от цветовете на майка си и с цвета на баща си.

     Ето, вижте ги: КОТЕНЦАТА НА МАМА ПИСАНА – снимки !

Реклами

август 25, 2011

КОТЕНЦАТА НА МАМА ПИСАНА – снимки

Показвам снимките за малко, защото и без това котенцата ще пораснат. Миналата година и майка им беше малка като тях!? …Кликнете ли на която и да е снимка, тя ще се уголеми!     

януари 24, 2011

ИЗПРАЩАЧИ

Filed under: Фотография, внуче — Етикети:, , , , , — гравитон @ 4:25 pm

        Да, за животните и хората е написано твърде много. Но,  макар хората да са съществували винаги заедно с животните, до ден днешен не е установено, кой от кого има по голяма полза, кой за кого е по-необходим,  полезен и добър?…     Ех,  колкото повече  се замислям, стрелката на природната историческа  мъдрост, все повече се накланя в полза на  животните. Съдете сами: кой кого използва за храна, кой кого експлоатира за   жива сила и т.н.и т.н. За емоцианалната експлоатация няма да  Ви убеждавам. Достатъчно е да се замислите сами…. Ето на снимката, едни уж антагонистични животинки,  като КУЧЕТО  и КОТКАТА,   изпращат с обич и вярност своя стопанин на влака!  Да сте видели до сега човек да изпраща на път куче и котка?…

октомври 9, 2010

КОТЕНЦАТА НА ВНУКА – фотосесия

Filed under: Фотография — Етикети:, , , , , — гравитон @ 9:42 pm

Дай лапа

Спящата красавица

Тя

Той

Те

Борба

Разбойникът и грацията

Чистница

Тя гледа сериал

Компютърен спец

Покана за игра

Единоборство 1

Единоборство 2

Разгорещеност

Дай лапа

февруари 16, 2009

ЗА ФЪЦКА и другите комски кучета

Filed under: разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 12:41 pm

  

      Не че съм написал всичко за хората в Коми, но като гледам софийските и пловдивските помияри, в главата ми нахлуват безброй спомени от тамошните кучета. За това да започнем по ред.

      Когато през есента на 1985 година пристигнах на работа в Благоево, и в една от първите ми вечери на комска земя, гостувах на многодетно семейство българи, аз се сблъсках със следната картина. В тристайния апартамент,  за който впрочем, с наема, тока, парното и топлата вода,  семейството плащаше цифром и словом 5 рубли, живееха: стопанина, стопанката, трите им дъщери, двамата и сина, а наред с тях щастливо съжителстваха и двете и кучета ( санбернар и коли) и трите им котки (сиамец, персийка и някаква местна подобрена). В първия момент, признавам бях шокиран.  Нещо повече, най твърдо и непреклонно, въоръжен с решителност съперничеща с  безкрайността на комската тайга, аз се зарекох – никога, ама никога в  жилището си да допусна подобна менажерия.

      Само че, още през късната пролет  от България, при мен дойдоха  жена ми с нашия син, току що завършил  6 клас. Не измина и месец от тяхното пристигане и те се адаптираха, по бързо  от мен към особенностите на комските обичай и нрави. Казвам, комските обичай и нрави, имайки в предвид  и  отношението на населението към кучетата. За четириногите приятели на човека в Коми, се разказват легенди и поверия.  Само от последните години има достатъчно случай и  истории на изгубени в необятната тайга хора,  намерени и изведени от кучетата и спасени от дивите животни. Но зя тях може да стане въпрос в следващи постове. Сега ще  Ви разкажа следното:

      Прибирам се една вечер от работа в къщи и още от стълбите след входната врата ме пое приятното ухание на пържен черен дроб.  Жена ми готвеше. Мигновено апетита ми се увеличи стократно и устата ми се изпълни със слюнка, като на кучето на  Павлов пред светната крушка.

      -Добър вечер! –  поздравих аз и още преди да получа отговор опитах едно топло и сочно парченци.

      – Здравей! – отговори жена ми усмихната, а в очите и  някакви хитровати пламъчета.

       – Какво има? Детето къде е ?

       – Изпратих го до магазина, сега ще си дойде. – отговори жена ми и продължи да се усмихва загадъчно.

       – Какво се подсмихваш? Станало ли е нещо? – продължих да разпитвам аз, но в този момент синчагата се прибра и постави на масата една бутилка червено вино. Не нарадвал се още на гроздовия елексир, склед сина в кухнята се шмугна  и една  черна космата топка, с черни като въгленчета очи.

       – Какво е това? Марго, бях те предупредил! Не искам в къщи кучета! Утре да го няма!

Жена ми само се усмихна и продължи съсредоточено  с приготвянето на вечерята.

         Татко виж какво е сладичко. – заомилква се около мен сина.- Нека го оставим, бе татко! Всичко деца в класа си имат животинче в къщи, само оз си нямам.

         Не! Казах, утре да го няма!

         Моля те бе тате – замоли се детето, а от детските му очи бликнаха искрени сълзи.

         Не ми реви! Не ми трябват помияри в апартамента.

         Не е помияр. – намеси се и жената, заставайки твърдо и убедено на страната на детето и малкото пале.

         От където сте го взели там го и връщайте! Мен питал ли ме е някой?

         Ако те бяхме питали, щеше ли се съгласиш? – контрира  Маргото.

         Нямаше.

         Е за това и не те попитахме.

         Нека остане, бе тате! – замоли се още по енергично детето, усетило зараждащото се колебание в мен и твърдостта на майчината подкрепа.

         А бе помияри в апартамента не ми трябват.- заоправдавах се аз преценявайки съотношението на силите като 3 към 1.

         Не е помияр! – оживи се сина.- Това е малтийска болонка.

         Не е помияр. – потвърди и жена ми и продължи – Днеска  Таня  Вълчинова си дойде от Москва. Купила ни го е от  Птичия пазар, и паспорт си има кученцито. Ние я бяхме помолили да ни купи кученце. Не някой голям пес, а малко кученце като за апартамент.

         Малко, голямо, куче си е-продължих да упорствам аз.

         Тате, виж го какво е беззащитно и симпатично. –продължи да ме обработва сина, а сълзите ха отново да потекат в очите му.

         Ще остане. Той татко ти само така си приказва. Ще видиш, че   най-много ще го обича.

    Затиснато от напрежението в гласа ми, кученцето стоеше свито зад дивана и ме гледаше  уплашено, с най-виновния поглед в планетата.  Двете му невинни   очички блеснаха  над влажното  малко носле  и ме парнаха дълбоко и трайно. Непреклонността ми започна да се топи. Усетило промяната и най- вече примамено от носещия се аромант на пържен дроб, кученцето пристъпи, изправи се на задните си крачета, събра предните  си лапички в молитвена  поза  и застина пред мен.Погледнах го отблизо в очите. Зай миг суровата ми строгост потъна в океана от невинност, плахост  и доброжелателност на невръстния кучешки поглед. Бях победен.

    Разтопило леда между двама ни,  кутрето завъртя игриво опашака и радостно затича из апартамента. Радостта му се пренесе в усмивки по лицата на детето, жена ми … и мен.  Завършило поредната обиколка, кученцето дойде пред мен, побутна ме с предните си лапички и изправено на задните крачета се замоли за нещо.

              Какво искаш, сега?  То се е видяло, че оставаш! – попитах го аз.

             Тате , иска дробче.- поясни вече радостен Ники.

       Взех едно парченце, не пържен черен дроб и му го поднесох отгоре. Кутрето поскочи още 2-3 пъти на задните си лапи и щом пуснах дробчето още във въздуха го захапа със ситните си криви зъбки. После се провря между краката ми и изчезна към спалнята. Само след секунди пак се озова в молитвена поза пред мен  и разбира се пак му подхвърлих дробче, което то с още по голяма скорост и  ловкост улови и изнесе от кухнята. Упражнението беше повторено още, не знам колко пъти, включително през времето в което вечеряхме. После погледахме телевизия,поговорихме и то все за кученцето.Тогава  жената подрече:

         Ники, на кученцето май трябва да се измисли име!

         Олеся, Топчица, Бела,  Кривозъбка…- запредлага от хубави по хубави имена сина.

       По това време кученцето, надуто като топка от преяждане, все още обикаляше около нас.  Натежалото му пухкаво дупе се полюляваше над укрепналите му крачета  ту на ляво, ту на дясно.

         Вижте го какво си фъцка дупето    обърнах и внимание аз и предложих- Аз ще му викам Фъцка.

fqcka2

Така станах и кръстник на четвъртия член от нашето семейство-  дребничкото , не толкова красиво, но безкрайно  симпатично, уж комско кученце  Фъцка.  В прочем и то като нас вече бе рожба на глобализацзията.  Така и до ден днешен не знам, комяче ли беше, москавчанка ли или благоевка  превъзходна. Не разбрах като каква точно порода се  беше пръкнало нещото от пикинез, френска болонка и улична подобрена, но разбрах, че е кученце с характер. За това, обаче, друг път. Сега да завършим  първата вечер.

        Панирания черен дроб и бутилката червено вино допълнително уплътниха  настроението и на четирима ни.  След телевизията и майтапите по адрес на Фъцка си легнахме да спим. Кученцето колкото и пъти да го сваляхме на пода, все се покатерваше на леглото  зад краката ми.  Най-накрая го оставих да спи там. Усещах малкото телце как диша и ми беше приятно. Преди да заспя, по навик мушнах ръце под възглавницата и  … усетих нещо лепкаво. Опипах… пък станах и светнах. О господи? Ръцете ми бяха целите в кръв.

       Жена ми се събуди, детето стана , кучето скочи от леглото.

         Митко какво ти е? Каква е тази кръв? – попита разтревожена жена ми, вторачила поглед в ръцете ми.

          Не знам! – казах аз и вдигнах възглавницата. Под нея се мъдреха  скрити, десетина окървавени парчета черен дроб.

         А бе и аз се чудя, къде това малко кутре може да побере такова количество  храна? – сподели жената.

         Тате, Фъцка си е скрила  храната за по гладни дни. Виждаш ли колко е умничка, пък ти не я искаше.

         Не я исках, ама сега кой ще пере  окървавената постела?

         Е хайде стига! Ще ги изперем Така е животинчето ти дава топлина и радост, но си иска и грижи.- заключи жена ми сменяйки  боядисаните чаршафи и възглавници.

         Мамо, просто няма да и даваме такива големи количества храна.

         И още от утре ще си я извеждаш за тоалетна навън- разпореди жената.- Сега всички да лягат. Фъцо къде си?

 Кутрето се показа виновно зад фотьола и с подвита опашака се зафъцка към леглото на  Ники. imgp32541

август 31, 2008

ДАНЧЕТО , ДИСТАКАР И ДЕЦАТА – трагедия с много въпроси

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 9:28 pm

    Аз самия много им се радвах. Живееха заедно и се обичаха, нежно, всеотдайно и страстно. Данчето беше крехко, кротко и грациозно миньонче,  а Дистакар  елелегантен, игрив пъргавелко, спортен тип. Стотици пъти съм  ги наблюдавал в различни ситуации. Много пъти съм се чудил от къде тази привързаност и всеотдайност. Често, гледайки я кротко и влюбено,  той изчакваше  тя да се нахрани, после дояждаше оскъдната храна и се гушкаше до нея. В студените зимни дни телата им се преплитаха в една топла пулсираща топка нежност,  а  в горещините лягаха един срещу друг по корем и се гледаха… Засичал съм ги как правят секс.

     

 Тя, смирена и кротка,  а той буен, по мъжки твърд и убедителен,  със самочувствието на истински мъж.

    Средата на август си отидохме в Пордим. Идилия – баба, дядо и внуче при пра баба. Тишина, слънце, зеленина, спокойствие, пресни зеленчуци и плодове и  забавления. Както обикновено, между двете ябълки завързах  хамака.   Той се полюлява и в очите на легналите в него деца, денем раздвижва слънцето а вечер звездите. Децата са четири.

  

 Най голям е внукът. Софиянеца за четвърти клас. След него се нареждат съседското момиченце Надето , Павлетка – втора братовчедка на внука и последен най малкия, братчето на  Надето.  Надето е на години колкото внука, но по крехка и кротка. Те двамата се заиграват, щото са все за четвърти клас и имат общи интереси. От само себе си се разбира, че постоянно се крият  от малките и се усамотяват. Правят се на големи…

    На третия ден се случи нещо изключително. Като минаваше през „минушката” за към двора на стринка, внукът чул някакви особени звуци. Извика и  жената, оглеждат се край 26 метровия геран,  ослушват се  из  двора и най на края  откриха… 

       

    Данчето,  котката  на стринка Величка беше родила три котенца.

     Какво преживяване беше това за внука , не мога да  Ви опиша.  Особонно като му казахме че бащата е любимия му котарак Дистакар, събитието  обсеби цялата  детска душевност.  Разбира се веднага сподели великата тайна  с Надето.  Уж щяха да  крият от  по малките, но до вечерта и четирите деца се надпреварваха през  няколко минути да ходят при майката с трите малки като мишлета котенца. Всяко ходеше и носеше на котката  храна, мляко, даже и от  сладоледа си. Котката мъркаше доволно, гледаше децата с благодарствен поглед и заставаше все между котенцата и децата.

      Поуспокоена, след един два дни постоянни грижи и ласкави погледи, от страна на децата към котката и нейните три създания, тя започна да приема техните нежностти.  Бяхме обяснили на децата, че малки котенца не се пипат, защото майка им ще ги изостави и те не смееха да ги пипат. За сметка на това  докато ги кърмеше те галеха нея, дълго, нежно и с толкова много любов, че тя се отпускаше блажено, оставяше  малките котенца да сучат и  даряваше децата с  неземна признателност и благодарност. Децата бяха щастливи и с нетърпение очакваха да дойде десетия ден та да прогледат малките котенца.

   Като добра майка, Данчето първите дни почти не се отделяше от тях. Слизаше само за да се напие с вода или да хапне, а в най големите горещини и за да се поохлади на мократа земя в доматите, но погледът им бе все  към котенцата. Само да се запътеше дете или възрастен към тях и тя веднага притичваше  при  рожбите си. Пазеше ги.

   Дистакар през това време обикаляше горд из двора.

    

 Скришом наблюдаваше ситуациата  и  никога не се доближи на по-малко от 4-5 метра. След петия, шестия ден, като се хранехме и двете котки идваха. Колкото и храна да им давахме, Дистакар изчакваше майката да се нахрани. Когато тя беше готова, той я изпращаше с едно благосклонно  погалване по изнемощялото и тяло, после с  одобрителен поглед я проследяваше докато отиде при рожбите им и чак тогава хапваше. После тръгваше на лов.   

    Така в наблюдения, грижи, игри  и забавления изминаха десетте дни. Котенцата прогледнаха. Първите живи създания  които видяха бяха децата.. Грижовни и щастливи те се радваха на малките котенца, беше направено и съответното разпределение  кое котенце на кого е  и ваканцията свърши.  Събрахме багажа, натоварихме колата и внука зажаднял за ласките на мама и татко бе „доставен” в София. Родилката остана без детските грижи на вниманието на старите прабаби. Котешкия рай свърши. Нямаше вече кой да им купува, котешка храна, кой да купува мляко  от кравата на чичо Васко и да ги обсипва с любов и нежност.  Оставаше в реалността…

           

    Днес , майка ми – пра баба Мара се обади по телефона. Котката тръгнала на лов в хамбарите, от другата страна на улицата… Премазал я камион… На  18 дни трите котенца  останаха сирачета… Пра бабите купили спринцовки и биберончета и се мъчат да ги хранят, но как да кажем на децата ?..

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.