Mitkoivanov's Weblog

януари 5, 2015

ЗА ЩЪРКЕЛИТЕ И ХОРАТА – разказ

Filed under: разкази, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 9:30 pm

320px-Carl_Spitzweg_029      Викаха му Ангел Крайненеца, но колко е ангел вие сами ще отсъдите, щото си е човек от всякъде, а човеците са си живи дяволи. Ей на, ако река да го вземете за ангел, трябва на дълго и на широко да ви разправям, колко хрисим и работлив е, с каква всеотдайност отглежда домашни животни и птици, и как се грижи за посадените цветя и дръвчета в двора си. Пък с колко любов и грижа обсипваше жена си и децата – не е за разправяне? Та той е толкова добродушен човек, че даже на магарето си, като прояви инат, глас не повишава, камо ли да посегне с камшика. Хората го бяха виждали, че като върви по широката поляна пред дома си, мравуняците заобикаля, мравките да не мачка. То, пак хората казваха, че и стария изсъхнал орех в двора си не искал да отсече – било му мило. И имаше за какво. Несъмнено го беше садил някой от прадядовците му, дето някога слезли от Балкана, когато турците били прогонени из селото от руснаците. Посадил го въпросния му прадядо от дряновска семка, дето се вика, и го отгледал насред двора, на поколенията след него плод да дава, сянка да прави, с хлад и свежест да гали през горещите лета челядта; добитъка им в двора да пази от жежките слънчеви лъчи, щото от както свят светува тъй е отреден света, всяка жива твар да се ражда, да расте и живее с едничкия смисъл да продължи рода си и територията си да брани за бъдните поколения. Така е по земята, така е във водата и в небесата. И при хората, е така, и при зверовете, и при растенията, че даже и при рибите и птиците дето се въдят по Земята.
Ама и ореха в двора на Крайненеца и той, нали бил живо нещо, пък за всяко живо същество се знае, че остарява и идва ред да умре, все някога – остарял. Ореховите му черупки изтънели, та да могат по бързо да покълват в земята. После клоните станали по крехки, рехави и чупливи, щото и корените му вече били остарели и загнили. А накрая, една студена зима, поледица стегнала с големия си северен студ вейките му и ореха измръзнал. През пролетта младите му вейки не се раззеленили, а клоните му един след друг почнали да се чупят и да падат, като обстреляни птици, с покосени криле на земята. Върха останал само с централния си стълб, като обърнат триножник от счупени клони. Осиротял големия селски двор, нямало го закачливия детски смях по люлките на най-долните клони. Децата на Крайненеца и те се разпилели, като птиците от клоните на стария орех, пръснали се по градове и държави, и те да изкарат прехраната си, и те деца да отгледат.
Но не щете ли, по миналата пролет, на върха на окастрения от зимата и секирата на Крайненеца орех, горе в самата тройка, двойка млади щъркели почнали да свиват гнездо. Пролетта се случила топла и влажна, слънцето припекло благосклонно и живително.Природата полудяла в екстаз и почнала да облича в разноцветни одежди, де що види. Въздуха се изпълнил с жизнерадост, даже лозовите пръчки по изрязаните лози заплакали с умиление. По ливадите и раззеленените ниви, за щъкали тлъсти змии и гущери, над рекичките и язовирите се понесла денонощната хорова песен на жабите, дето се опитвали напразно да конкурират пойните птички и само плашели разноцветните пеперуди. Понесли клечки и клончета двата щърка и забързали да свият гнездо, щото от край време се знае,че неродено бебе и не снесено яйце няма. Гледал ги нисичкия и слаб Крайненец, гледал ги и им се радвал, и макар, че отгоре изглеждал още по дребен и малък с голямата си мъка, дето живеел сам, душата му се изпълнила с благородство и надежди и той израснал в истински мъж, та поискал да направи чудеса. Не се предал, на пустата самота и нали е казано:”Сиромах човек – жив дявол!”- все намирал с какво да се занимава. „Я, – рекъл си – като я няма вече тежката сянка от измръзналия, сенчест орех, зеленчуковата градина да разширя. Домати и чушки да отгледам, за салата и зимнина да има.” После в старите широки обори коза и прасенце вкарал да отгледа. В курниците декоративни кокошки и гълъби за красота завъдил, че и по няколко пуйки и гъски си купи.
– Те цял ден пасът на свобода по широката поляна пред двора ми и съгласно европейските директиви, са „щастливи домашни птици – разяснил Крайненеца вещо пред наборите си, в кафенето.
– Ей, Крайненец, за какво се бъхтиш, бе братче, нали си сам и ти като нас и си досущ дърво у равно поле, ама ударено от гръмотевица? – ще го закачи някой, а той спокойно с достойнство ще му отговори:
– Казано е наборе: „За лудо работи, за лудо не стой”! А от мен да го знаете -по-добре е да имаш от колкото да нямаш. Друго си е като имам с какво да посрещна децата, кога си дойдат от града и чужбина.
– Абе като гледаме как са се засилили, все на бегом тичат при тебе!
– Да бе, те там за произведеното от тебе чакат – ще се пошегува и друг.                                                                                                              – Не, наборе, те да са при теб, там е истината.За туй човек отглежда деца, да не е сам на стари години.
– При мен са си. Не ми берете грижата. Аз всяка вечер по Скайпа с тях си говоря, и с децата и внуците не само си приказваме, ами се и виждаме. С интернета все едно, че са си у нас…
Тъй им отговорил бай Ангел Крайненеца и уж доволен, че се от думал, тъжен си тръгнал към празната къща. Наближил, значи той дома си, а още от поляната го посрещнало едно: „Къррррррррррррр..!” – като стрелба от картечница се спуснало от щъркеловото гнездо… Влиза значи той в двора и що да види. Щъркелицата легнала в гнездото кротко и към изправения над нея щъркел поглежда свенливо, а пък той хем на един крак застанал, хем малко свитите си криле отпуснал, па я погледне, па с клюн и оправи перушината, гаче я гали, че после като прижуми с очи, глава извие назад и пак: – „Кърррррррррррррррр…” – изстреля с клюна си нов пълнител, та тракането се понася над селото радостно и гордо, като че ли иска да каже, че щъркелицата му златни яйца е снесла.
– Мъти сигурно! – помислил си бай Ангел, щото какво друго да си помисли човек за две млади птици, дето са долетели от далеко в неговия двор, с великото тайнство на живота – любовта да се занимават, гнездо да си направят, та малки да си отгледат.           – „Божа работа!” – рекъл си Крайненеца и на сърцето му станало някак пролетно и пълно, че и в неговия дом млада челяд щяло да има. Засвирил си с уста весело даже и тръгнал из стопанския двор, като че ли двайсет години по-млад станал. Спуснал се към обора на магарето и козата вода да налее, а щърка пак: „Кърррррррррррр…” – с нов откос и на тях се похвали, че деца чака. И така цял след обед, накъдето и да мръдне човека, при когото и да отиде, с каквото и да се захване все това мъжко: – Кърррррррррр..- от щъркела ехтяло в двора. Чак привечер, щъркела млъкнал, щото легнал върху яйцата да ги топли, а щъркелицата подскочила, та с лекота прелитнала до реката, с вода да се напие. Тогава бай Ангел нахранил, животните, нахвърлял двойна дажба зърно на пернатите и прибрал яйцата от полозите. Кокошите и пуйчите яйца не броил толкова, но когато намерил и четири яйца от гъските, нещо в главата му припълзяло, като нечиста мисъл, като муха лайнарка го гъделичнало от вътре, щото те нечистите мисли при човеците идват почти винаги по тъмно, а вън било вече тъмно и спокойно и само жабите квакали подигравателно от към заблатения микроязовир, с очи изцъклени към зачервената от срам луна.
Цяла нощ бръмчало нещото и пъклени проекти кроило в главата му, а на другия ден, като напекло пак следобедното слънце и станало топло, Крайненеца издебнал щъркела и щъркелицата, да политнат към блатото, вода да пийнат, пълзяща твар да хапнат. Рипнал тогава дребния човечец, промъкнал се и досущ маймуна се изкатерил до гнездото. На гърба си в торбата, гъшите яйца носел и ги поставил на мястото на щъркеловите, щото в интернета прочел, че птиците чуждите яйца не различавали, и вместо гъската щели щъркелите да ги измътят. После, без капчица угризение на съвестта, се свлякъл надолу, като крадец от чужда череша, и ни лук ял, ни лук мирисал, седнал самодоволен от стореното, резултат от експеримента да чака…
Щъркелите наистина нищо не разбрали. Продължили, горките, яйцата да мътят, надеждата си за продължаване на рода да топлят…Така се изнизал близо месец. Ама един ден, към края на април в гнездото нещо станало. От яйцата се излюпили четири пухкави пилета. Мъжкия щърк цял ден стърчал замислен в гнездото, гледал ги, гледал с укор обърканата си смачкана половинка и нито литнал да се храни, нито вода да пие. На следващия ден още сутринта, размахал бавно и тежко, близо двуметровите си криле и отлетял. Останала сама, щъркелицата не мърдала от мястото си, стояла като захвърлен парцал, самотна и нещастна… Тогава, чак на втория ден след като отлетял, щъркела се завърнал. Следвало го огромно ято, бавно летящи щъркели. Те за кръжили във високото безоблачното небе над гнездото и ставали все повече и повече. Мъжкия щърк кацнал мълчаливо до щъркелицата си в гнездото и я загледал с укор и болка. Стоял така неподвижен близо час.Щърковете от виещото се ято все така бавно въртели сянката под слънцето. После, по някакъв си техен ред, започнали един след друг да се спускат и да минават, над двойката изправени щъркове в гнездото, поглеждали новоизлюпените пилета и пак се издигали високо към облаците.
Когато се изредили всички да видят новоизлюпените, мъжкия щъркел замахал с криле и полетял в окото на виещия се от щъркели тайфун. Набрал височина та се издигнал над ятото и за кръжил там, горе самотен. Щъркелите от ятото, пак почнали да се спускат един по един, пикирали до самотната майка и децата и, нанасяли им по един удар с клюновете си, а после отново се издигали в ятото. Щом я клъвнала и последната птица от тайфуна, в гнездото кацнал бащата, онзи същия с когото се докосвали нежно и оправял перата и с клюна си; онзи същия дето тракал, като зачервена от стрелба картечница, за да извести на всички, че са си построили дом и в него тя му е снесла златни яйца, за да си отгледат щъркелчета… Нещастната майка лежала полумъртва над необичайните си деца. Със сетни сили опитала да изправи шия за да вдигне глава и да срещне погледа му за последно. Тогава щърка извил шия и с един удар на дългия си червен клюн я ударил по главата – убил я… Горе ятото щъркели все така укорително и зловещо се виели и свистели с криле.. Мъжкия щърк бавно и тежко подхвръкнал от гнездото на убитата си половинка, издигнал се високо-високо, над ятото, над тайфуна от щъркели, над човешката глупост и жестокост, а когато летящото ято се разделило в средата на кръга, щърка внезапно свил крилете си и полетял надолу та тупнал като камък до мъртвото си семейство – самоубил се!
Постепенно ятото щъркели се разотишли. Небето станало празно и пусто, като изпразнената душа на стопанина!

640px-Ciconia_ciconia2

Advertisements

ноември 16, 2014

С ВКУС НА ПАРИ И ЧИСТА СЪВЕСТ

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 9:02 am

IMGP2839

Вечерта блестеше с неоновите си, хипнотизиращи светлини. Подпрял покривалото на нощта, Парк хотел „Санкт Петербург” бръмчеше като гнездо на търтеи и оси . Над него, зареяни в небесното бездъние, звездите намигаха примамно обградили луната сводница.  Хилядолетния Пловдив заспиваше. Наближаваше полунощ.
На паркинга пред ресторанта, няколко вцепенени от чакане таксита, дремеха с надежда и очакване, закъснял и подпийнал клиент да ги наеме. Най-отпред се кипреше, облечена в елегантен костюм и цвят „Сахара”, нова „Лада”.
Таксиметровия и шофьор, поглеждаше с нетърпение, как автоматичната стъклена врата ще изплюе, поредния развеселен и олекнал парично, посетител. И той се появи. Поспря пред още не затворилата се след него прозрачна врата, огледа се, пое дълбоко от свежия есенен въздух и с криволичещи, колебливи крачки, се упъти към таксито. Въпреки обикновените си всекидневни дрехи, имаше вид на щастлив и доволен от себе си човек. Спря се пред пасажерската врата и несигурно отвори. Колебанието му подсказа на таксиметровия шофьор, че в колата влиза пътник, дето не пътува всеки ден с такси и е пиян.
– Карай към „Столипиново”! – нареди театрално пасажера и като се отпусна върху седалката, изпълни купето с дихание на алкохол и цигарен дим.

– Готово! На кой адрес? – попита от своя страна шофьора и потегли.

Среднощ нямаше движение. Таксито необезпокоявано от никого зави на дясно, после премина, като през малка гара, край панаира и хотел „Марица”, прелетя по моста над реката и се стрелна към тунела.
Отговорът за адреса се бавеше. По съсредоточеното замислено лице на пътника се четеше колебание.
– Ще ме закараш ли до Ново Село? – попита ненадейно пасажера и се наведе като въпросителна към шофьора.
– До Ново село са над 20 километра, кой ще ми плати обратния курс?
– Нямаш проблем! Карай към Ново село, тази вечер съм влюбен! – отсече клиента – Плащам си, не се притеснявай, имам пари! – и като се облегна на седалката, доволен от решението си заспа.
За шофьора ситуацията не беше нова. Караше такси от близо две години.  Случвало се бе да му дават и големи бакшиши, но обикновено, след станалите обществено-политически промени и идването на демокрацията, хората се стискаха и за жълти стотинки.Нямаха пари. От ЖК Тракия до гарата или центъра, разстоянието си беше около 6-7 километра – сметка под два лева, ама те си искаха рестото, за това по-често трябваше да им връща и стотинките. Беше започнал да проумява, че с таксиметрова работа няма да забогатее. Цената на бензина и маслата все се вдигаше, на резервните части, също. Само през първата година, като на шега, вечер след работа или през почивните дни, навъртя 40 хиляди километра. Навъртя ги, но нямаше и един лев спастрен на страни. Парите както влизаха в джоба му, още по неусетно си излизаха, щото и в ЖП транспорта, дето работеше, все бавеха заплатите. Почнаха и съкращения. Живота стана някак несигурен и непредвидим. Хубаво, че колата му беше нова. Купи я от Корекома с рубли. Спечели ги през трите години гурбет в КОМИ. Успя да си изплати и получения от железницата апартамент. Даже му останаха рубли за още една Лада. Да, ама инфлацията ги изяде. С тях, като добави още 3 хиляди лева, успя да си купи нов цветен телевизор JVC. Жалко, че вечер след работа, висеше по таксиметровите спирки и нямаше време да го гледа. Жена му беше доволна от допълнителните пари дето носеше и едновременно с това се сърдеше, че малко време стои в къщи при нея . След всяко излизане на мъжа и с таксито, той носеше по някой лев и така имаха за храна и редовно плащане на битовите сметки. Поради тези обстоятелства, шофьора на таксито се нави веднага на неочаквания извънградски курс. А курсът си беше направо късмет. Над 50 километра отиване и връщане носеше добра сума. Удари кьоравото.
Пасажерът до него си спеше кротко и тихо, като малко дете в леглото на майка си. Пълнолунието осветяваше равното тракийско поле и лицето на спящия. Човекът се усмихваше, потънал в блаженството на своите сънища. Беше се извисил над ежедневието, над промените в света, битовизмите и тичащия насреща му, като черен асфалтов път, живот.
За няма и половин час пристигнаха в обезлюдения център на селото.
– Ало господине, – побутна внимателно спящия си пасажер шофьора – пристигнахме! Сега накъде?
Пътника, като на забавен кадър отвори очи, размърда се, огледа сънено през стъклата на автомобила и като се ориентира, направи една дълбока прозявка, от която даже на шофьора му се приспа. Още не изгасения двигател все така равномерно мъркаше.
– Ааа, да… Стигнахме ли?
– Пристигнахме! В центъра на селото сме.
– Момент да се разсъня малко. А, да… Така… Карай сега на дясно, а като стигнем църквата завий наляво. След още стотина метра ще стигнем малко площадче и едно заведение. Карай!
Когато спря пред заведението, поизтрезнелия от съня пасажер слезе и се протегна, като дълго спал котарак.
– Чакай малко! Сега ще се върна! – нареди той и се упъти към притихналото заведение.
Вратата беше заключена. Пътника огледа през прозорците, потропа на единия и като се увери, че вътре няма никой се върна при колата.
– Какво става? Не работи ли ? – попита шофьора през смъкнатото стъкло.
– Няма нищо. Ще я намеря. – закани се той.- Ти ме чакай тука! … – и се стопи в тъмнината на съседната уличка.
Таксиметровия шофьор остана сам. Загаси двигателя и се приготви за чакане. След дългия, напрегнат ден в депото, след напрежението за сигурността на пътниците и изправността на пътническите вагони и ядовете по липсата на части за техния ремонт; след няколкото часа шофиране по натоварените и шумни Пловдивски улици; тишината и спокойствието се стовариха, по силно от въздушен чук, върху съзнанието и умореното му тяло. Беше преуморен. Клепачите му се затваряха, мускулите му се отпускаха, но не можеше да заспи. Като на филмова лента , трескаво и нестройно пред очите му се редяха кадър след кадър, шумове и звуци, зловония на горещо желязо, горива, масла и човешка пот от изминалия ден.
Минутите изтичаха безмилостно бавно. Настъпи безвремие. Луната се изцъкли. Тишина скова опустялото селище. Звездите започнаха да избледняват. Пропяха първи петли. Колата стоеше все така неподвижна, като заседнал кораб в пресъхнало море.
Неочаквано от лявата пресечка се зададоха двама младежи. Запалените и цигари примигаха, като искрици живот.
– Търсите ли някого? – попита дружелюбно високия.
– Абе, докарах клиент и го чакам да се връщаме към Пловдив. – отговори неуверения глас на таксиметровия шофьор.
– Плати ли ви? – попита съчувствено по ниския.
– Не! Отиде при някаква мадама и каза да го чакам.
– Има да чакаш! Май ти е вързал тенекия?
– Отдавна ли го докара?
– Има повече от два часа, ама човека каза да чакам, че да го върна в града.
– Чакай си! Дано да се върне, но по-вероятно е да пиеш една студена вода.- констатира съчувствено по-високия и двете огънчета живот се отдалечиха, заедно с надеждата на шофьора да получи парите си.
Останал отново сам, първо се ядоса на себе си, на лековерието и глупостта си, на добротата и отзивчивостта си, на непрактичността си и чак тогава си спомни, че клиента му носеше някаква торбичка. Огледа и опипа по седалката. Нямаше нищо.Наведе се и потърси по пода. Докосна грубия смачкан плат на торбичката… Светъл лъч на успокоение премина през съзнанието му. Заопипва с дясната си ръка торбичката и опита да разбере съдържанието и през плата. Първото нещо което напипа припозна за срязана на две „Франзела” хляб, до нея се гушеше увита в хартия наденица и още два три неизвестни правоъгълни пакета. Най-отдолу напипа връзка с ключове.Този факт, вече го успокои напълно. Без съмнение бяха ключовете от жилището на човека. Първо се успокои, но после го обзе срам и неудобство. Човекът беше оставил ключовете от жилището и хляба си, а той го мислеше за мошеник. Ами ако го завари как рови в багажа му. Какъв срам!? Притесни се и бързо се заоглежда наоколо. Слава Богу, клиента още го нямаше.И макар, че вече развиделяваше, шофьора на таксито се отпусна на седалката, спокоен и твърдо решен да го дочака…
Измина още половин час.
– Мъжки, извинявай, че те накарах да чакаш толкова,- събуди го гласа на очаквания пасажер – но хубава работа свърших. Твоето не се губи, ще си платя и престоя и всичко. Много съм ти задължен, че ме изчака. Аз да бях на твое място, отдавна да съм запрашил за Пловдив.- допълни клиента и след като в краката му издрънчаха току що донесени от него, пълни бирени бутилки, вратата му се хлопна от вътре. – Карай пич към Пловдив, живота е хубав, стига да знаеш как да го живееш! И още веднъж извинявай.
– А няма нищо! – смотолеви сънения шофьор и с огромно облекчение подкара таксито по обратния път.
Клиента му си отвори бутилка бира. Преди да отпие от освежителното питие рече: – Взел съм и за теб, ще си пийнеш, като се прибереш в къщи, а сега нали караш… Ей човече сдобрихме се!- възкликна радостно той.-  А ако знаеш само как бяхме скарани с Нея, ще ми простиш и ти.- После отпи няколко едри глътки, щастлив и доволен от себе си и поглед в свежото утро.Беше разсъмнало. Фаровете бледнееха пред светлината на новия ден. Птици запрелитаха пред колата, утринен вятър разлюля вейките на дърветата и колата се изпълни с бързотечното, откровено словоизлияние на клиента за неговата голяма любов. Той говореше, а таксиметровия шофьор караше и  слушаше..
Още преди да научи целия житейски път и перипетиите на младия фермер, таксито се озова в Столипиново. От входовете на еднотипните блокове хората вече излизаха за работа.
– До тук съм. Спри ме пред онзи вход! – посочи клиента и като се наведе вдигна от пода в краката си въпросната извехтяла, платнена торбичка. – Колко ти дължа и за престоя? – попита напълно изтрезнелия клиент и бръкна в торбата.
– Ами 23 и 23 извън градско, в града още десетина км, кажи ги общо 50 километра, а и от 0 часа и тридесет минути до 6, за престоя, са още ….- започна неловко да пресмята таксиметровия шофьор, но последния го спря .
– Остави, стига си правил сметки! Вземи тези пари, мисля, че са достатъчно! – прекъсна го нетърпеливо клиента и извади от торбичката запечатана пачка с двадесетолевки. – Заслужи си парите. Ето вземи! Днеска съм щедър. Вчера продадох три стада овце. – поясни клиента и като отброи от пачката дузина банкноти ги тикна в слисаните ръце на шофьора.
– Ама те в торбичката ли бяха? – не сдържа учудването си таксиметровия шофьор. – Че ти като се забави, аз все си бях тръгнал бе човече. Оставят ли се така пари?
– Да си беше тръгнал, бях толкова пиян, че въобще и не съм те видял кой си и какъв си, пък за номера на колата въобще да не говорим. И какво? Ето в торбичката има още две пачки. Жив и здрав да си, че ме изчака. Пари много, човещина малко приятелю! Благодарен съм ти. Виж оставям ти и три бирички, като се прибереш в къщи да си пийнеш.Довиждане и приятен ден. – пожела клиента, като се упъти към близкия жилищен блок…
След петнадесетина минути, жената на таксиметровия шофьор го завари сънена, в малката им , не напълно оборудвана кухня. Мъжът и пиеше бира. До трите шишета, на масата, лежаха купчина нови двадесетолевки. Това си беше половин железничарска заплата.
– Какво ти става бе човек? Много се забави. Притесних се за теб… Че и много от рано си почнал да пиеш? – укори го тя и погледа и се спря одобрително на парите.
– Жена, знаеш ли защо военните нямат много акъл? – ни в клин, ни в ръкав попита съпруга и.
– Сигурно щото от тях се иска само да изпълняват заповеди, а не да разсъждават? – предположи тя.
– Не жено… Щото, когато Господ раздавал акъл на хората, все го оставял на работните им места и те, като ходели всеки ден на работа го намирали. Та решил Господ да даде акъл и на военните, но те все били някъде на учение. Слагал той акъла им по планини и долини, по чукари и низини, но те все променяли мястото на военните си учения. За това Господ ги издебнал когато наближили единствения мост над реката и си казал:”-Ей тука на моста ще и оставя акъла. Наоколо няма друг мост и те като минат ще си намерят акъла.” Така и направил, оставил акъла на военните на моста и зачакал. Ама военните като наближили моста, започнали ново учение и отбили в дясно от моста – форсирали реката, а акъла си останал горе на моста непокътнат.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че господ дава, но в кошара не вкарва! Това ми беше последния курс, като таксиметров шофьор.
– Защо? – попита още по неразбираща жена му.
– Защото разбрах, че никога няма да забогатея. Явно Господ ми е оставил богатството на работното място в ЖП-то, както беше и при дядо и татко. Важното е, че съвестта ми е чиста! А това е най хубавата бира, която съм пил – бира с вкус на пари и чиста съвест!

октомври 14, 2014

ЗА РАЗНООБРАЗИЕТО И ОЩЕ НЕЩО

cmyk-y-rgb-copy1-300x184 Току що гледах филм за казахския народен поет Абай Кунанбаев. Замислих се за изкуството като продукт на околната среда и начин на живот.
Сравних мелодиите, стиховете, танците, картините на художниците от най-различни места на света. Установих, В Казахската степ и покрай пълноводните руски реки, те са плавни, спокойни и целомъдрени, като вечността и постоянното еднопосочно движение.
Помислих си и за танците, песните и картините създадени през вековете от хората, живели хилядолетия в стръмните и насечени планини на планетата. В тях ритмите са насечени, отривисти, бързи и кратки като върховете на планините. Там фигурите са извезани с острите върхове и контрастните цветове на планинските гори, пропити са от разнообразните цветове на горите през четирите сезона на годината. А произведенията на изкуството в горещите пустинни области на света, създадени от бедуините и арабите или от безкрайната замръзнала белота на севера при ескимосите, не повтарят ли и те звуците, движенията и картините на средата в която живеят?…
Не е ли божествена красота разнообразието в природата? Не е ли именно разнообразието на формите, движенията, звуците, цветовете и мислите най-важния гарант за развитието на света и човешкия прогрес?
Напоследък определени сили в света се опитват да наложат матрицата на само един модел на човешки взаимоотношения, да наложат хегемонията само на един език, на една култура, на един начин на живот – англосаксонския, американския!..
Помислете какво става когато смесим всички цветове! Това ли искаме да направим от нашата планета?!?? Та нали ако смесим цветни светлини ще получим безцветие, бялото, а ако смесим цветни бои ще получим сивота, черното! И в двата случая ще имаме еднообразие и пустош! За това, нека запазим планетата си и живота на нея с естественото му разнообразието ! Нека не вървим срещу разнообразието – то е основен закон във вселената!

март 28, 2014

НАСЛЕДСТВО!

Изображение

Когато баба Мара Монкова си отиде от белия свят, природата се разсърди. Зимата уж  мека и топла  се развилня,    виелицата и студа се спуснаха  в  гъста мъгла от бели като памук парцали и студ.  Ама студ  и сняг, дето виелицата за броени часове  промуши навсякъде и като зави с дълбоката си белота земята,  навакса за цялата година.    Такава зима, покойната помнеше само кога работеше на времето във  фермата  на „Дрен”,  та трябваше по два пъти на ден да минава напряко,  през завеяните от сняг до кръста  ЖП линии и ниви.

Множеството  хората влизаха при покойната, палеха свещ за бог да я прости и то не толкова за да стоплят душата и,  а по скоро  да стоплят своите. Зъзнеха, пристъпяха от крак на крак, разменяха тъжни и опечалени по някоя дума за живота и, и коментираха колко работна и разбрана жена била.

Накрая последвани  от  звуците на траурната музика, катафалката и шествието преминаха през центъра на Пордим, спряха за по минутка пред  сградата на ТКЗС-то и църквата и потънали в белотата на гробищния парк я изпратиха. Така баба Мара Монкова потъна  в зиналия  черен гроб и се сгуши в обятията  на отдавна починалия си мъж. Черната замръзнала пръст,  от шепите на близки и изпращачи, забарабани по дъските над ковчега, камбанния звън заглъхна и хората като хапнаха и пийнаха за бог да я прости се разотидоха.  Отредиха я…

Времето  неотклонно потече по обичайното си русло. Животът не беше свършил! Минаха девет  дена, после четиридесет, после два месеца  и снега се стопи.  Двете  сгушени гургулици  огласиха  с песента си осиротелия двор и събудиха пролетта. Най напред  надникнаха  едрите  бели  кокичета и минзухарите , после игликата  постла пъстрото си килимче, а  когато  розовите и сините зюмбюли разпръснаха  уханията  си, разцъфнаха  жълтурчетата и елегантните  бели  нарциси. Белия  божур  проби  с нежните си червеникави  вейки  гнилите листа  и коравата земя и се приготви  да покаже с едрите си пухкави цветове, защо го наричат императорско цвете. Синчецът и момината сълза  разклатиха  малките си камбанки  и зазвъняха веселата песен на  живота. Разноцветните лалета изправиха като знамена  цветовете си и одобрително  се залюляха  от топлия  повей.  По напъпилите кестени запърхаха  скорци,   високо в синьото небе  се изви ято  завърнали се щъркели. В разцъфналите  сливови клонки зажужаха пчели,  после  ги примамиха  прасковените цветове и  цъфналите кайсии…  Цветната градина и двора на баба Мара възкръснаха!  Орязаните лози заплакаха.

…И днес  хората, като  отиват и се връщат  от работа или  с покупки.  Минават по широкия булевард , извиват  глави  към ажурната ограда и радостните и  погледи   потъват  в цветната красота, оставена  ни от  баба Мара.

Мнозина се питат:  Ще бъде ли съхранена  тази красота?

ИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображение

 

юни 7, 2013

СТРАННО НЕЩО Е ЖИВОТА !?

recovered_jpeg-digital-camera_8461

Странно нещо е живота!?  Уж е тишина, а над Пордим,  вечерния юнски въздух се изпълва с причудливи звуци. Не говоря за поредното ноктюрно на Шопен.  То си звучи от лаптопа и изпълва душата ми. Говоря за поредната топла и ухайна вечер, през  която седя в усамотение  пред бащината  къща и се наслаждавам на наниза прекрасни мигове.

Представете си нежната музика на Шопен…  и  тракането на металните свински корита при храненето на съседските свине. „Рапсодия” …

За още по нагледно си представете  как звучи   Giovanni  Marradi  и бесния лай на съседско куче… „идилия”, нали?

Какво да се прави? Такъв е живота!

Ето, невидима прелетна птичка запява своята нежна и възвишена, вечерна песен. Втора поема верния тон и простора неусетно се изпълва с причудливата песен на вечерния птичи хор. Пеят  божите създания своята  Ода на радостта и възхваляват природата…Блаженство… Красота и наслада за душата!

Изведнъж, първо от далече, после все по-близо и по-близо,  през високото звездно небе  се промушва,  като игла с копринен  бял конец, тежкото бръмчене на поредния, забързан  към далечни земи, самолет. Небето стене с бученето си от пробожданията, звездите потреперват като възбудени девици и готови  да се отдадат,  се възхищават  на човешкия гений… Самолетът отминава,  преследван от бученето на своите мощни двигатели.. и моята завист.

От звездния купол плахо се спуска покрова на тишината и птичите песни.  Листата на заспалите дървета прошумоляват  от ласките на вечерния ветрец и ми донасят  уханието на цъфналия трендафил. Вдишвам дълбоко и благоговея…

Решил, че е заситил сетивата ми с приятностти, свободния вятър сменя посоката си и  донася до разтворените ми ноздри вонята на  още живите пържоли… За капак минава  автомобил и раздира вечерта с пукота на сваления си ауспух.  Чалга ритми го надвикват от  мощните  тонколони. Трошката трасира пътя пред  тракането  на колелетата. Преминаващ забързан по нанадолнището на живота влак,  се спуска  към гарата…

Приземявам се …   поредния сблъсък на природата и  човешкия прогрес ме кара да разбера: Странно нещо е живота…Ноща избледнява… Зазорява и отново е ден……

юни 5, 2013

БЕЗСЪНИЦИ

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 2:53 am

IMGP3131

Имаше чувството, че се намира в някакъв празен котел, в  огромна зала с машини и съоръжения, където множество трансмисии  неспирно се движат, създавайки в главата му едно постоянно бучене. Това беше заобикалящия го свят. Живота,  като  ехото от  преминаващия  нагоре по възвишенията влак и опитващите да внесат хармония птичи песни от заспалите клони на нощните кестени.

Беше само три през нощта. До изгрева в дъждовното майско утро имаше цели четири часа. Болките в трошения през детството  крак,   не му даваха да заспи.  Настойчиво го връщаха по пътеките на изминалия  живот. Независимо от отворените  очи, блуждаещото  съзнание го носеше над  земята. Летеше над равното Мизийско поле, прелиташе над Балкана и се извисяваше над бучащото море. Тялото му не съществуваше,  сънят бягаше.  Отстъпваше на трескавите разбъркани мисли, препълнили   66 годишна му глава. Беше време за равносметка…Време за въпроси без отговори…

Така и не разбра кога се изнизаха годините. Как живя? Къде бе грешил?  Беше ли добър и полезен за близките си или с годините,  се бе превърнал  в егоист и самовлюбен, на никого ненужен човек? Беше сам и тъжен! Осъзнатото  нещастие го убиваше… Веселите щастливи мигове се отдалечаваха някъде в миналото. Идваше края…

На главната в Пловдив

IMGP6292

април 28, 2013

СЪРДЕЧНИ СТОНОВЕ

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 10:16 pm

И тази нощ  беше студено, за последно. Пролетното утро,   облачно и свежо подкара новия ден.  Даже накъсаните и  нестройни   птичи песни  в двора, не успяха  да ме изкарат из под затоплената пухена  завивка.  Лежах  си и селектирах  блуждаещите си мисли. Наближаваше  10.

Баба Мара  – моята   90 годишна майка, отдавна беше закусила  с 300 милилитра прясно  био  мляко  от кравата на  комшията. Двете  лъжици  манов  пчелен мед  го  правеха още по вкусно и здравословно.  Млякото и меда  и бяха дали  сили,  щом   за втори път, старицата,  тътрузеше   немощните си  нозе   под прозореца на стаята ми,  за да разбере  дали    съм  добре…

Не бях. Показа го апаратът за кръвно – 172/112. Игнорирах го.  Сложих  една  „контра” и се спуснах към центъра. Отидох за хляб и редовното сутрешно кафе.  Моите  утринни  лекарства –   останаха  неизпити.  А сърцето ми стенеше…

………………………………………………..

IMGP3162IMGP3161

Котката Шаренка роди за трети път. Първата година – 4…. Миналата година, роди докато спях, в краката ми –  две…..    Тази година роди под външната печка . Избра си подигнатата  плоскост от стиропор  и  роди 3.  За съжаление в ъгъла, до крачето на масата съм оставил без  да искам  отвор.  Две от  новородените,  още първата нощ  паднали отдолу.  Сутринта ги намерих   студени и вкочанени.  Изхвърлих ги  с една найлонова  торбичка в кофата за боклук. По обед, когато се затопли, мина боклукчийската   кола.  Работниците от чистота чули плача на едното и като го извадили го оставили вън на земята.  По обед  стана още по топло. Слънцето напече. Затоплено,  малкото котенце  почна да плаче   по силно. Минаващите  хора се спираха да го ожалват. Видях ги и аз и веднага взех котенцето. Върнах го на майка му  и  я погалих виновно. Тя ме близна по ръката и като го гушна почна да ги кърми с братчето му. ..

За съжаление на другата сутрин и другото котенце  паднало под  стиропорната  плоскост на студените плочи. Разстоянието е толкова малко,  че   котката не можеше  да влезе отдолу за да си го вземе.  О,  как стържеше само майката по застланата с кече  плоскост.!  Аз слушах отвътре в кухнята,  но си мислех, че под  дюшемето на пода  стърже мишка. ..

На сутринта видях, че е останало само онова първото –  падналото  и изхвърлено в кофата за боклук. Най-красивото,  бялото  котенце,  с двете  тъмно сиви петна на главата….

Така поговорката: „Роди ме майко с късмет,  пък ме хвърли  и на смет!” се осъществи.

Котката изплашена  от злокобното, избрано от нея място за да роди и отгледа децата си, напусна  това нещастно  място и занесе котенцето си до прага  на къщата… Настояваше да го прибере вътре. ……

От  тогава тя почти не се отделя от него…. През деня го носи с нея  на слънце и сянка…..

……….

IMGP3149

Вечерта майка  ми се оплака, че не е добре..  Старото, изнемощяло сърце  тупаше  учестено   и неритмично.   ДЪХЪТ И СЕ СЪБИРАШЕ. Душата и напираше да излезе. Беше и лошо……     Дадох и лекарствата,  поразтрих и схванатия врат и гръб, затоплих  стаята  с електродухалка  и я накарах да полежи..  След  15 минути  кръвното и малко се нормализира от лекарствата…….

Оживя, но не е добре….. Сърцето и е на 90 години…  и стене…

……………………….

IMGP3061

На двора,  разцъфналата в бяло слива, е като накичена невеста.    Закачлив  пролетен вятър я гали по клоните и търси в тях   правилната  посока за смисъла на живота.   От  топлите му ласки се разлитат  безброй  бели цветчета.  Все нежни и игриви,    като снежни конфети,   летят  в свежия въздух  и  се сбогуват  със зимата.

Двойка пъстри  славейчета  долитат  от някъде и  кацат  на най-премененото  клонче. Проследявам ги  с поглед  и  изненада.  Благоговея! В  малките  сладкопойни  човчици  виждам  сламки.  Едни такива,  тънки и сухи, обикновени   тревички, а толкова дълги, че    сравнени  с  телцата на   малките  пъстри  пилета изглеждат ,   като големи   строителни  греди.  Жълтурчетата  кацат  в заправеното  гнездо и с такова усърдие и умение   изграждат  своя бъдещ  дом, че действията им предизвикват у мен само  умиление и възторг…

Животът продължава!

януари 20, 2013

ПЕПЕЛ

Тока угасна. Екрана на лаптопа намали яркостта. Навън тревожно зави аларма. Мислите му  се  зареяха,  обсебени от току що излъчения

разтърсващ филм.   (РЕЛСИ -драма, Сащ, режисьор Алисън Истууд)

Огледа с насълзени  очи стаята.  По таблата на леглото в което беше отгледан още  неговия син имаше ситна пепел. Минаваше средата на януари и в бялата симпадова печка горяха брикети –  опитваха се да компенсират студенината на живота.

Избърса  натрупаната пепел и си помисли за прашинките, като частици отминал живот.

Погледна в разделения на квадратчета  южен прозорец.  Видя  зимните  кестенови клони и  забеля зад тях, понесени от западния топъл  вятър, рехави бели облаци. Високо горе,  срещу вятъра, по посока на   ниското зимно слънце, летяха  два блестящи самолета.   Опънали   облачни вектори  към своите цели, те му напомниха  за безпомощността  да помогне, на самотния си внук,  на  нещастната си и болна съпруга, на престарялата си майка или  поне на себе си…

Времето  продължаваше да трупа пепел!  Идваше пролет. Кестените след броени дни  щяха да нацъфтят и листата им пак да затрептят от птичата  песен на живота…Времето   течеше еднопосочно! Никога вече не можеше пак да се потопи в отминалите пролетни води на реката-живот…

В двора радиоточката се дереше от поредната политическа препирня.  Мургави каруцари шибаха с камшици изнемощелите си коне . Сити  хора се греха пред топли камини и замезваха с поредните порции  тарикатлъци, готови  да измамят държавата .. и себе си.

Жабите от блатото не познаваха шума на морето!

ноември 25, 2012

ПРОЗРЕНИЕ

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 6:12 pm

Когато беше малък,

искаше  толкова  малко!

Искаше само да порасне!

Можеше да тича, да скача,

 да преброди

планини и полета,

да преплува реки и морета!

Можеше  да извършва чудеса,

Можеше да прави красота!

Можеше да обича,

да се радва на света…

Сега е голям.

Толкова голям,

че  може  малко!

А  иска  много!

Иска да тича,  да скача,

да се весели и да пее,

да прелети над планини и пустини,

да преплува морета и години,

иска  да обича и да е обичан!

Иска, но не може! …

Когато беше малък,

животът бе пред  него!

Сега  е  голям

и  в живата е сам,

 пред  отвъдното!

 

 

юли 19, 2012

МАМА МЕ ПОГАЛИ – разказ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 8:57 pm

    

Обед е. Юлското слънце грее като в пещ. Хляб се пече – в буквален и в преносен смисъл.   Изплезили езичета,  птици и пълзящи твари   се крият  под сенките на дърветата и храстите  в барата. Тихо е. Само приглушения,  монотонен  ромон на водата в ручея, отмерва времето  край  пешеходния мост за фурната и задържа хлад и свежест…

      Тука,  преди години, като се юрна  демокрацията,  ликвидираха и животновъдството. Мандрата стана излишна,  като гребен за плешив човек и управата на  кооперацията, взе „мъдро” решение:  превърна  бившата мандра на фурна. До казанката за варене на ракия.  А тя,  в най-ниското на селото, в дерето  на барата.     Всеки  божи ден, хората  почнаха да се спускат по нанадолнището  за хляб, щото от хляба по голям няма, а и пред хляба всички са равни, и малки и големи.

     Та ето и сега,  самотен  пенсионер,  горещо-негорещо  –  се връща  от фурната. Тътрузи  уморени крака  през моста и  понесъл торбичката с топъл, дъхав хляб, пристъпя по нанагорнището към центъра.  Егенето  и  трудовия  стаж го дърпат назад и надолу към земята. Погледа му се влачи по неподдържания и изровен от пороищата  макадам, хич и  не вижда, че от високото се спуска възрастна жена с патерици.

–       Здрасти! – поздрави усмихната жената. –  Омеси ли?

–       Омесих и опекох  даже!

–       Днеска е малко по-хладно. То  каквото беше предните няколко дена, не се траеше. Всичко изгоря-  заговори го усмихната жената и се застопори  с патериците. – Опитвам да вървя, под сенките на дърветата – сподели тя и  видимо решена да побъбри докато си  почива,  с готовност продължи: –  Дъщерята си идва миналия месец, с внучката…  Тя дъщерята се беше  отдала на науките, та късно са ожени. Намери един немец… Сега получава по-голяма заплата и от него.  Живеят в Белгия. Праща  и на мен.  Помага ми. Ама дано помага господ ли,  природата ли, и аз не знам… Най-напред дъщерята не-можеше да забременее. Що молитви съм отправила към господ, аз си знам.  Едно цяло лято стояха  тука. Водих ги на кални бани. Из двора,  на птиците и зеленината се наслаждаваше и усети корените си. Сила от дърветата взе. Успокои се сякаш и  забременя. Да са ми живи и здрави, на 39 години  внучка за чудо и приказ  ми роди.

–        То и  аз вървя нагоре, пък съм навел глава и  мислите ми на три разкъсани…  Жената стои в Пловдив в апартамента, пенсионира се , но пак работи… Сина се устрои, слава богу  добре в София. Инженерство и икономика  изучи и той, апартамент в центъра на столицата си купи. А внука  го приеха едновременно и в Американския колеж,  в Испанската, че и в Немската гимназия…. А аз тука, на село, при майка! Гони жената деветдесетте лазарника,  без помощ вече не може…  Ама на мен най-ми е хубаво тук. Дето викаш при корените си…

Нощес  помпата на  герана ми жужа  до 2 и половина в надпревара с щурците,  и пак сутринта станах  в 5,  та  да  дополея – рече мъжа.

–      Е,  аз зеленчуци нямам, – продължи жената –  не мога, че на краката ставите са ми болни, ама двора ми, целия  е в овошки.

–        Не знам бе. Ей на, двама братя сме, пък сме различни. Брат ми върви и сече дърветата в двора си, че и на пътя ги подхвана. Няма сянка къде да си спре колата и сега стърчат  дънерите и, като  умрели хора,  изсъхнали и зловещи.

–      Е, що ги сече – попита учудено тя?

–      Пречели  му. Застроява и циментира наред…  Аз,   обратното, постоянно засаждам нови  дръвчета и се опитвам даже да ги ашладисвам. Сега имам 6 праскови, три ябълки, четири кайсии, четири сини сливи, две череши, две круши, две дюли и  три ореха, с тези на пътя…  От заровени орехчета сме ги отгледали с майка. За асмалъка,  с различните  сортове лози, няма да ти говоря,  нито пък за малинажите и смокините. Свежо и прохладно ми е в двора.

–        И при мен е така.  Сянка навсякъде и птича песен. Най-обичам сутрин и вечер, като почне  да се разсъмва или да се свечерява, тогава  птичките най-се надпяват.   Миналия месец дъщерята пак си беше дошла с внучката. Не могат да  се нарадват на свежия въздух и птичите песни. „В Белгия, майко, такава природа нямаме”- казва дъщерята. „Тука като си дойда,   от земята, водата и въздуха, пък и  чрез дърветата се зареждам! Хубаво ми е!

–      Аз не знам, помниш ли, в нашия двор имахме един голям орех. Садил го  прадядо ми.  Дето , вкусни орехи по няколко чувала беряхме  – нищо;  дето целия двор, барабар с двете къщи, на брат ми и моята,   се къпеха и през  най-горещите дни в прохлада и песента на птици в клоните, остави;  но съм имал случаи, като се разболея, въобразявах ли си не знам, прегърна с две ръце ствола му,   постоя така минута-две  и оздравея… Сякаш взимаше болестите и лошотията в живота ми. Правеше ме здрав  и жизнерадостен.

–        Пък аз, имах една круша в двора. Беше я садила майка ми… Кога се молех на господ за дъщерята,  молех се пред крушата  на починалата си майка, да ми помогне. Помня, като се роди внучката,.. бях се изправила до крушата да  благодаря, от вятъра ли, от някаква свръх естествена сила ли,  но една вейка се залюля и ме докосна нежно  с листенцата си. Почувствах: Мама ме погали!

Older Posts »

Create a free website or blog at WordPress.com.