Mitkoivanov's Weblog

юни 3, 2013

ИЗПОВЕД

Нашата сватбена снимка

Реклами

януари 20, 2013

ПЕПЕЛ

Тока угасна. Екрана на лаптопа намали яркостта. Навън тревожно зави аларма. Мислите му  се  зареяха,  обсебени от току що излъчения

разтърсващ филм.   (РЕЛСИ -драма, Сащ, режисьор Алисън Истууд)

Огледа с насълзени  очи стаята.  По таблата на леглото в което беше отгледан още  неговия син имаше ситна пепел. Минаваше средата на януари и в бялата симпадова печка горяха брикети –  опитваха се да компенсират студенината на живота.

Избърса  натрупаната пепел и си помисли за прашинките, като частици отминал живот.

Погледна в разделения на квадратчета  южен прозорец.  Видя  зимните  кестенови клони и  забеля зад тях, понесени от западния топъл  вятър, рехави бели облаци. Високо горе,  срещу вятъра, по посока на   ниското зимно слънце, летяха  два блестящи самолета.   Опънали   облачни вектори  към своите цели, те му напомниха  за безпомощността  да помогне, на самотния си внук,  на  нещастната си и болна съпруга, на престарялата си майка или  поне на себе си…

Времето  продължаваше да трупа пепел!  Идваше пролет. Кестените след броени дни  щяха да нацъфтят и листата им пак да затрептят от птичата  песен на живота…Времето   течеше еднопосочно! Никога вече не можеше пак да се потопи в отминалите пролетни води на реката-живот…

В двора радиоточката се дереше от поредната политическа препирня.  Мургави каруцари шибаха с камшици изнемощелите си коне . Сити  хора се греха пред топли камини и замезваха с поредните порции  тарикатлъци, готови  да измамят държавата .. и себе си.

Жабите от блатото не познаваха шума на морето!

ноември 18, 2011

ИЗПОВЕД – или как станах убиец на красота и надежда

     

Тази есенна вечер се чувствам убиец. Бях и се заканил от близо две години, а тя беше само на 16. Сама се беше настанила у нас. От къде беше дошла така и не разбрах. Дразнеше ме с  постоянно протегнатите пипала из  двора, особено през  пролетите. Гледах и това лято,  тънките и трънливи крайници, спечените и дребни като овчи бобенки търкалца, дето тръпчяха с горчивината и киселината най-безвкусните диви плодове  и не можех да разбера, защо непрестанно се сили, като биволица на червено,  да бутне строената с  толкова труд и мъки каменно-ажурна ограда. Но днес, когато погледа ми се спря на полуокапалата и прическа си помислих: Снагата и вече заспива, сега ще е по безболезно.

      Награбих малкото, остро брадве, дето 88 годишната ми майка си държи зад вратата с едното  твърдо намерение, ако не дай си боже я нападне неканен гостенин,  да му разцепи главата досущ бяла зелка под сатър, взех  търнокопа и правата лопата и се изправих пред нея.

      – Ей сега –  викам и –  ще ти видя сметката! 

      Най-напред взех малката, остра брадвичка и започнах да я осакътявам. За кълцах я отгоре безмилостно я скалпирах. Земята се зарина  от парчетата жълточервен склалп. Само с поедин удар на малката брадвичка, протегнатите  и  към последно усмихнатото есенно слънце горни крайници, един по един се кротнаха на земята. Остана да стърчи само гладкото и лъскаво тяло.

      Тогава, попотен, изморен и ядосан взех  търнокопа и правата лопата. С  усърдието на войник под бомбандировка, започнах да копая около нея. Разрявам значи, издърпвам пръстта наоколо и, а  щом  белне  част от меките и  нозе, забивам в сочната плът търнокопа или брадвето. Накрая тялото и остана за миг право, после под напора на безмилостните ми ръце се заклати, напред – назад край оградата и рухна бездиханно, като посечен  труп след битка.

        Свърши се. Оттеглих се разгорещен  пред старата къща и погледнах назад…Свечеряваше. Зачервеното есенно слънце  свеждаше засрамен поглед,  да не гледа. Двете  гугукащи сутрин гургулици, запърпаха неспокойно с криле наоколо, закръжиха тревожно – проумяли, че  стана  нещо несправедливо, жестоко и необратимо. Домът в който излюпваха и отглежадаха всяко лято своите рожби го нямаше  вече, за винаги. Домъчня ми.

        Разтревожени гургулиците се засуетиха и кацнаха на оголената кичеста ябълка. Сгушиха се замислени за предстоящата студена нощ.  Настъпи  измамна тишина и покой.  Само шарената, разглезена котка, забрави копринените завивки и  купешката  храна и се заизкачва крадешком  по клоните на ябълката за да  ги дебна.

        Слава богу,  усетиха я. Отлетяха в тъмното студено небе, а заедно с тях  и надеждата ми да ги видя отново на кичестата белоцветна вишня,  която  отсякох…

       

Блог в WordPress.com.