Mitkoivanov's Weblog

октомври 24, 2012

НАШАТА ЗАДНА УЛИЦА

 

IMGP2075Нашата задна улица  е опънала снага от изток на запад или пък  от запад на изток, не знам кое е по-точно. Неотменно, по нея, всяка сутрин, от единия и край идва изгрева и слънчевите му лъчи възвестяват заредения с нови надежди ден, а  вечер, приведеното от умора слънце, повежда лъчите си на запад,  към  своя  пореден  залез.  Поляга слънцето да почива и оставя  дворовете  в тишина и  мрак. Така, повече от век.  Хората, поколения наред,  като слънчогледи извъртат взорът си ту на изток, ту на запад  и творят история.

                            И да не мислите , че нашата задна улица си няма име, има си! Именувана е  „Средна гора”, непоклатима като планината. Има и табела. От кога,  днес никой не помни. Най-вероятно от времето на социализма и престижните табели „Образцов дом”. Пък и да помни, кой го е еня!?  Имената на улиците се сменят със смените на властта.  А смени на властта, държавното устройство и имената на улиците  в България и Пордим, е имало, има и пак ще има.И все вперени в слънцето на поредния ден, ту на изток, ту на запад. Миналите,  днес ги помнят  само няколкото чакащи  възнесението си, престарели дядовци и баби,  и най-вече самата улица.

А  ако да речем, сега кажете, че е някаква историческа улица – ще сгрешите. По нея  може и да са минавали Великий Княз Николай Николаевич,   Румънския Княз Карол І-ви,  руските генерали граф Николай Игнатиев, ген.Е Тотлебен, ген.Й.Гурко и даже  пребивавалия за кратко в  Пордим академик Пирогов. Но те са заседавали и вземали важни стратегически решения за хода на Руско-Турската  Освободителна война от 1876-77 година; съдбовни решения, относно обсадата на Плевен и зимното преминаване на Балкана.  Но всичко това е ставало по-надолу,  на  предната улица – бул.Славейков.  На нея и днес е  Руския музей. Именно там бил изработен и обсъден проектът на Сан-Стефанския мирен договор и е било подготвено възкръсването на ІІІ Българско Царства. Пак от там до Румънския музей,  е била направена и първата телефонна връзка в България.  По нея са говорили в Пордим, император Александър ІІ и румънски княз Карол І-ви.

Но това е, както  Ви казах вече  бул. Славейков и главната, дето  по-късно са марширували и посрещани първо немски,  а после  съветски войници. С една дума,  по нашата задна улица не  минаваха  нито празничните манифестации по време на социалистическа  България, нито протестните митинги на прехода.

И въпреки всичко това, ще сгрешите ако помислите, че не е историческа. В нея през годините от освобождението ни от  Турско робство та до днес, като в увеличително огледало се виждат промените на обществено икономическия живот в страната ни. Най-напред подплашени от идването на руските войски и последните по-заможни турци си плюли на петите, а за спомен ни оставили Сюлеймановата чешма, Скандир поляна, още дузина турски наименования на местности и  ново забогатели български чорбаджии и чифликчии. Така, още след 1904-1907 година, след откриването на двата музея и планирането на село Пордим,  и нашата задна  улица се променила.

През  първата четвърт на миналия 20 век, на нея пак се появили забогатяващи хора. Издигнали те високи, тухлени сайванти за животните и тяхната храна. В дворовете на по заможните Пордимци се появили освен ралата, плуговете и планетките ( теглени до скоро от жива сила) и първите трактори, редосеялки, веялки и вършачки. На тях  работели ратай, чираци и безимотни селяци, сиреч  извършило се  строителството на капитализма…

Моят първи спомен от тази улица,  е от далечната 1952 година.. Лято! Юлската жега  изпича земята,  като огромен  самун хляб в нагорещена пещ. Скърцащи, от тежестта  на  снопите в тях, стари волски коли и  каруци,  мелят земята  с разкривените си колела  в  ситна и нежна, като брашно, пепел. На по малко от 5 годинки съм. Тътря босите си крачета из горещата пепел и  правя „влак”.   Детската ми фантазия провлича пепелта  и остава след мен диря,  като пушека на парния локомотив по нанагорнището на Гривишките възвишения. Приятно e. Само от време на време,  някой заблуден и объркан камък се изпречва  в пепелта  и превръща палеца на футболното ми краче, в посипана с „пеницилинов” прах роза.

Още не съм  стигнал до джанката  пред  двора  на бившия богаташ Льоката и пътя ми препречват излизащите от вече кооперативния обор крави и   волове. Повечето пръхтящи с влажните си ноздри добичета, подминават пренебрежително  злощастното ми детско тяло. Поведена от животинското си любопитство, някаква  рогата крава се запътва към мен. В страха си се навеждам, вземам като първобитния човек,  оръжието което ми попада в крехката  десница, ще рече  камък и замахвам.  Камъка подскача от широкото животинско тяло и подплашеното животно подтичвайки се отдалечава, повлечено в общия поток. На десетина метра след стадото се задава огромен червен вол. Нашия вол. Монковския. От любопитство ли или защото вола  познава в мен представител на доскорошните му стопани, но животното неотклонно и застрашително се насочва към мен. Намирам  камък. Отскача и той от дебелата волска кожа и цопва в пепелта. Намирам трети камък и отново замахвам. Животното ме поглежда с огромните си влажни очи, навежда глава и преди да се усетя големите му остри рога ме поемат от земята. Главата му рязко се издига. Получил първоначална скорост, загубил крехкия си гравитационен авторитет, моя милост се издига към небето и прелита над  огромното волско тяло. Безмълвен,  усетил  се без пространствена ориентировка,  прелитам над агресивното добиче и падам в дълбоката гореща пепел. Пльосвам  насред улицата. Край мен се издига кратер  от изригнала пепел. Когато микроскопичните частици застилат отново  земята,   скупчините,   наведени глави на останалите крави, ме удостояват с учудените си погледи, готови колективно да се включат в коридата… Съдбата предсказва най страшното за мен… Но, слава Богу! Зачула войнственото и заканително мучене на червения вол и топурдията от говеждите копита, от съседния двор, се затичва баба Бона, комшийката. Успяла да вземе от някъде дълга тояга,  спасителката ми се спуска решително и с помощта на „дървения господ”, успява да разгони стадото. Още неотдалечили се на кой знае какво разстояние и аз се виждам  понесен от ръцете на баба Бона. От пръста и сълзите по детското ми лице се стичат дируги кал. Дългите старчески пръсти се щурат из устата ми и вадят  ситна,  като пудра захар, пепел. Устата ми е до толкова пълна с пепел, крехкия ми детски мозък е потънал в такъв страх, че  даже,  не мога да се разплача…

С това премеждие, първия ми досег до кооперативната собственост приключва и остава в подсъзнанието ми, като една от онези нелепи и незначителни случки в живота на хората, които не искат да помнят, но никога не забравят. А кой знае защо, но това злощастно за мен място, продължава да ме превлича, като топлийка  от магнит. Интересно ми е.

Ето, минали са само някакви 2-3 години. Задната улица е все същата, потънала в дълбока пръст, селска улица. Пак стоя под джанката  пред изхода на импровизирания стопански двор и с широко отворени очи и пърхащо от страх сърчице, изпращам излизащите от двора  огромни и страшни, черни буботещи огнени чудовища.  Сега двора и сайвантите на Льоката са МТС (сиреч   Машинно тракторна станция. Национализираните от кулаците стари трактори „Булдок”, „Урсуз”, „Щаер”……   абе, едни такива,които в детското ми съзнание  оприличавах на носорози и хипопотами, едни такива с железни шипове на огромните железни колела със спици, едни такива, дето гълтаха по половин час огън с муцуните си от бучащи със синкавия си огън бензинови лампи и дето имаха отстрани по едни големи и тежки маховици,  завъртани със сваленото си кормило, едни такива, дето имаха ауспуси като комини, едни такива , дето като минаваха  по улицата и земята трепереше от страх.   Извършена бе с една дума,  колективизацията.

Започна най-напред тя със старите западни трактори , пък после почнаха да идват от изток и нови, по продуктивни машини. С тях се построи развития социализъм.  Тогава вече  нашата задна улица,  коренно се промени. На улицата направиха шосе.  Кооператива укрепна и с общите усилия на мотивираните кооператори, построиха нова машинно тракторна станция. В нея обслужваха новите трактори и комбайни, а в двора на бившето МТС, разрешиха на безимотна комбайнерка да си построи дом. От двете страни на улицата изникнаха нови къщи.  Къщи с цветни градинки и стопански дворчета. В  тях хората си гледаха домашни животни   и десетки пернати за яйца и месо. По старата прашна улица се занизаха каруци със захарно цвекло,   дини, грозде, домати и други селскостопански продукти –  направо на гарата.  Товареха ги на вагони за износ.   Неусетно по нашата задна улица се появиха, най-напред велосипеди, после мотори, а кога си надвихме над масрафа и се обзаведохме с черна и с бяла техника,  почнахме да си купуваме „Москвич” и „Жигули”, „Трабант” и „Варбург”, че и „Шкода” и „Волга”.  С общите усилия на кооперативната техника и ръчния труд на кооператорите от цялото село,  по време на велосипедите, нашата задна  улица, една сутрин се усмихна  с изгрева от изток,  пременена с гладка асфалтова постеля…

Ама и социализма, като всяко нормално слънце  залезе.  Цеховете и предприятията построени по време на социализма, преориентацията  и дясната политика на управляващите ги срутиха още в първите години на преходния период. Наред с всички и младите хора от нашата улица останаха без работа. Образно казано, тръгнаха да дирят изгрева на запад, по улицата на живота. Заминаха за САЩ, Великобритания, Испания, Гърция и Италия. Който остана тука почна да се бори за оцеляване. Болшинството от хората обедняха, но и една малка част почнаха да натрупват капиталец. Така и на нашата задна улица отново почна да се строи капитализъм. И пак като едно време, когато социализма почна със старата техника на бившите и сега на улицата, най-напред  се наредиха амортизираните и остарели превозни средства и техника от социализма, после остарялата и амортизирана техника  втора ръка от Западна Европа и чак сега, двадесетина години след промяната започна да навлиза нова, модерна техника.

И всичко това, като в увеличително огледало се оглежда в нашата задна улица. По нея, както  винаги през последните 130 години,  под каквото и  владичество да е страната ни, независимо дали е  във война  или в мир, държавата ни, независимо от строя в който се намираме, винаги   играеха деца, играят и днес и ще играят во веки веков. Нашата задна улица,  в едни десетилетия по бързо, в други по-бавно, но независимо от всичко  се развива и разхубавява. Независимо от всичко, заедно със своите хора, улицата ни е част от България и развитието на човечеството.

И днес, нашата задна улица все така е опънала снага от изток на   запад или пък  от запад на изток, не знам кое е по-точно. Неотменно, по нея всяка сутрин, от единия и край идва изгрева и слънчевите му лъчи възвестяват заредения с нови надежди ден, а  вечер, приведеното от умора слънце, повежда лъчите си на запад,  към  своя  пореден  залез.  Поляга слънцето да почива и оставя  дворовете  в тишина и мрак. Така, повече от век.  Хората и, поколения наред,  като слънчогледи извъртат взорът си ту на изток, ту на запад  и творят история.

 

Advertisements

юни 5, 2012

НЕОБИЧАЙНА ПРИКАЗКА

И  малките деца  знаят:  приказките  започват обичайно  с „Имало едно време….”   Моята  е необичайна и  започва  така:

Има от едно време, има  я и днес,  чудна страна – Райландия..  Един  поет в нея  казал, че  земята и,  е като   човешка длан…  Друг,  че небето и,  е като от коприна, а легендата твърди, че когато  господ Бог,  раздавал  на народите  земя  за държавите им , поданиците  на тази страна били  на работа в рая  и не могли  да се явят.  Съжалил  господ  народа на  страната  и  отредил  за нея,  едно малко  късче от Рая.

От тогава до днес, царете и велможите на  другите страни, дето били получили  само обширни  пустини, или безкрайни гори,  планини или  безбрежни  моря и океани –  завидяли.  Малкото райско късче все ги примамвало  с  разнообразните си красоти и работен народ.  Каквото и да станело през хилядолетията, каквито и войни да захванели  по между си господарите на големите страни,  то пътищата им,  все  минавали  през този малък кръстопът на света. Все  опитвали да присъединят земята и народа  и   към империите си. Понякога  успявали, понякога не..

Като в люлка, историята  залюлявала  тук древни цивилизации  и империи.  От  Запад на Из ток, от  Изток на Запад и от Север на Юг.     Идвали  различните империи и се настанявали за стотици години. После ги побеждавали други империи.  И  те идвали като освободители, а  се настанявали, като  окупатори.  Минавали стотици години. Народа на малката страна не само работел  безропотно, но и   опитвал да се освободи  от поредния освободител.    Под натиска на исторически събития,  страната винаги  се възстановявала. Границите и ту се разширявали  и опирали на 3 морета, ту се свивали, като  сърце на живо  същество. Редували  се периоди с  нейни владетели ,  в които  с  волята на  тази прекрасна страна се съобразявали  и   най-великите  кралства;  и периоди,   в които големите я използвали за разменна монета. Но каквото и да ставало в света, никой не можел да отрече историческата истина: Райландия,   възникнала  преди  1321 години, не с насилие  и  кръв, а с  мирен договор за съюз.   Съюз, от една страна    между  останките от  праисторическите  племена по тези земи,   хилядолетия преди това;  от друга със  седемте  многолюдни  славянски  племена, дошли през голямата северна река от северозапад  столетия  преди това ;  и от трета,  наскоро  дошлите  от  безбрежните североизточни степи  войни с  малоброен  народ . Съюзили се те и сътворили силно царство с което всички се съобразявали. Изградили си  градове, развили собствена култура и даже своя писменост.

Но както всичко  хубаво на този свят има край  и поредния мирен период свършил. От югоизток, първо  били покорени цели двеста  години от  останките на голямата империя на легионите. Когато успели да се освободят и основали своето второ свободно царство,   от Азия  се втурнала нова империя.  Тя нахлула  като  стадо  скакалци и с насилие,  ятагани и потоци кръв и  завзела   земите  и на  Райландия.   Плодовете от  мирния труд на райлендци  потекли като реки на югоизток, към столицата  на огромната империя.   Тя владеела  държави, територии и народи  на  три континента.  Това разнообразие и пъстрота,  карало всеки пореден самодържец  на новата империя,     да изгражда   многонационалната   империя със всички средства.  Много от  малките народи се изгубили  в това безбрежно море от народности, култури и религия, изчезнали.  Райландия  оживяла.

Чак след  половин хилядолетие, от Север  империята на двуглавия орел, прекосила  с  войниците от народа си Северната река, прогонила  войските на полумесеца  и възстановила отново  малката   Райландия, с която имала кръвна връзка.

Притеснили се  кралете и рицарите на шпагата и залеза.  Над 500 години нищо не могли да направят срещу империята на ятагана,  а  сега,  силата и влиянието  на двуглавия орел  Освободител,  ставала  много голяма. Застрашавала влиянието им в този толкова важен за света район.  За  това, побързали да застанат  на страната на  ятагана и под техен натиск,  мирния  договор  и пълното   възстановяване на  райската страна били  преразгледани.  От нея  отрязали едни от най- хубавите плодородни и топли земи и морета.   Оставили  ги  на империята на ятагана и други близки на тях страни..  Нещо повече, след като се наложили и при  възкачването    на техен  човек за цар на възстановената  Райландия,  наследниците  на  доспехите и  шпагата,  започнали да правят всичко възможно за примамване  неопитните политици на  страната   Райландия.  Правили  всичко възможно  да я отделят от влиянието на техния освободител, за  да се присъедини  към  тях.

Завъртяла  се още по силно неспирната въртележка   на историята.  А всички знаят, че колкото по бързо се върти една въртележка, толкова по-невъзможно  е да се пуснеш от нея.  Заредили се години на  неспирни войни  и  промени.   На историческата  сцена, след една опустошителна световна война,   се появил  нов   задокеански  играч.  По ирония на съдбата, в  тази война, Райландия се оказала  въвлечена на страната на загубилата  кафява,  европейска  чума.  Последната  била главен виновник и губещ. За  Малка Райландия,  в   тази разрушителна  световна война се оказало, че  едновременно е  воювала  срещу   всички европейски велики сили,  срещу  родствения и съюз  на червените  републики   и  даже срещу  далечния, задокеански победител.

Именно  на младия  задокеански играч   историята  отредила  без  да   воюва  на своя територия,  да  събере   много от  научните постижения   на  губещите,   техните  умове, финанси  и капитали,    да изгради невиждана по размери и ефективност икономическа система.   Все неща,  превърнали  го в новия,   едноличен лидер  на света…

Тук моята  необичайна  приказка   свършва. Започва  суровата , непреклонна,   историческа действителност.  Както  се очаква ,  Райландия,   е пак  в пределите на поредната световна империя, пак е част от  бившите  загубили  и  на страната на  днешните  победители.

Потичва малката прелестна  Райландия,   след  поредния  временен победител, клюцка  по прашния, криволичещ  друм  на историята  и дано не забравя, че  настоящето  има не само история, но и бъдеще? ..

Върти се неспирно  историческата въртележка  в  панаира на вечността, издига и спуска …

… Има от едно време,  има  я и днес,  чудна страна – Райландия,  нека  я има и утре !…


http://www.youtube.com/watch_popup?v=i9N9e4i5rfM&vq=medium

август 13, 2011

АХ ТОЗИ ПЛЕВЕН – небрежна фото разходка по центъра

Не знам, дали все още Плевен е град на Българо-Съветската дружба, но знам, че Плевен винаги ще бъде град на Българо- Руската дружба! Не знам и дали този прекрасен град е забавил своето развитие през последните двадесетина години! Не знам, дали този уникален град е само на плевенчани или на цяла България, но със сигурност знам, че Плевен е исторически град с красота и уникално настроение. Знам, че Плевен е град с бъдеще!

април 29, 2011

ГРАД НА ИЗКУСТВОТО – фото надникване

 

Може би няма човек в  Европа, който да не се досети, че ако в една компания се говори за кифлички, валс и колело, то   става въпрос за столицата на Република Австрия –  Виена!

        Основана  500 години преди Христа, Виена  и днес е уникално средище в Централна  Европа (между Чехия, Словакия и  Унгария).  С население над 2 милиона души, този уникален град, със своята история, култура и изкуство,  доказва, че духовните традиции, могат не само да се съхраняват, но и развиват  през хилядолетията.

         Тук са   творили : Бетховен, Брамс,Моцарт и Щраус – баща  и син, писателя Франц Кафка.

          Заради своята архитектура, скулптора, култура и уникалност, от 2001 година Градския център на Виена е включен в списъка на световното културно-историческо наследство на ЮНЕСКО

           Ето част от онова, което  видяха очите ми във европейската перла Виена и трите дворeца: Шонбрун, Хофбург и Белведере. Несъмнено най красив е Шонбрун.                 Катедралата „Св.Стефан”  е нещо друго!

 С едно кликане можете да видите снимките уголемени.

юли 10, 2010

ХЕЙ, ПОЛЕ ШИРОКО

          Една прекрасна песен от близкото минало, която не бива да забравяме! На фона на чудесни  фотоси, незабравимо изпълнение на възхитителната певица ГЮРГА ПИНДЖУРОВА!

         Мнозина от по младите дори не са я  чували, в част от по възрастните може би  ще предизвиква раздразнение,  но в болшинството българи ще извика умиление  и естетическа наслада!

         Спрете за минутка забързания си ход и я чуйте ! Времето говори!…

Още песни на „Мама Гуга”  и други от Златния фонд на България!

декември 7, 2009

MOSTA NA DRINA и една песен на Nada Topogacic

 

       Това вече е  моста на река Марица в Свиленград. Построен е 1529 година (10 – 20 години преди моста на Дрина). Не е ли той една неоценена красота?.. Какви ли тайни крие и той?.. Не се ли питате каква е връзката между двата моста?..

октомври 31, 2009

КОПНЕЖ

IMGP5582

Родопите - зимата, Тракия - есента, историята - времето и белия гълъб!

юли 24, 2008

ПРОДЪЛЖЕНИЕ С НАЧАЛОТО за гара Пордим

Filed under: разкази — Етикети:, , — гравитон @ 10:14 am

            За вас лъжа, за мене истина! Когато в далечната 1864 година, на 21 май, Русенския валия Дариф  Паша,  направил първата копка на първата железница в България, в изостаналото, скрито в землянки село Пордим, не били и чували за железница…  Местното население  се занимавало не само с отглеждане на коне за турската армия,  но и със земеделие и животновъдство. Селището се намирало на около четири километра по на север, близо до пътя  Плевен – Русчук. И както е известно, минаващите по пътя турски потери и армия, редовно го плячкосвали .

           Това принудило нашите  далечни  пра родители да  се породят( да станат роднини,  да родят отново селището) с живеещите по на юг селяни от Вълчи трън и да изместят селото си  непосредствено до тяхната мера.  Породили се  те,  но когато след Освобождението,  35 години по-късно се чуло за прекарване на железница София – Горна Оряховица, между техните потомци възникнало съперничество, през кое землище, аджеба, да преминава трена. Злите езици и легендата говорят :

       Като се заговорило за железницата и в двете селища,  минали хора от София  да разговарят с местните първенци, от къде да мине железницата.. Вълчи трънските селяни не били много склонни да си отстъпят земята.

        Пордимските, даже искали.  Имали те вече опит в посрещането на  гости. В селището по време на обсадата на Плевен  били щабовете на руските и румънски войски. След Освобождението често посрещали гости, първенците  ходили даже и до Москва, на гости на Руския император и били видели как се гощава. За това посрещнали чиновниците от  София с подобаваща софра.  Несъмнено софрата оказала своето положително въздействие, щото макар и по по-отдалечения  и неблагоприятен маршрут, през възвишенията между Гривица и  Згалево, железницата  минава през земите  пордимски. Нещо повече. От чиновниците ли, кой ли ги подучил,  историята мълчи, но  една ранна сутрин трима първенци от Пордим, яхнали конете и запрашили за  София.   Пристигнали те в Столицата. Отиват в народното събрание и започват:

   – Ние сме представители на Вълчи трън.  Населението на Вълчи трън не е съгласно железницата да минава през нашата мера. Не си даваме земята и толкоз. Разберете, че не сме съгласни влака да минава от там,  да ни плаши животните, че да не ни снасят  и кокошките. Не щем!

    Така пообиколили те и по министерства, срещнали се този с онзи и навсякъде, все същото:

    – Не щем железницата през мерата на село  Вълчи трън! – И си заминали…

    На другия  ден пристигнала  нова делегация.  Пак от Пордим. Дисагите на конете натоварени с печени пилета, с подаръци, с вино, с ракия, мед. Върви втората делегация по пътя на първата, раздава подаръци и се моли:

     -Като представители на Пордимската общественост, сме натоварени от целокупното население на село Пордим, да заявим, че поласкани от вашето мъдро виждане, пътя на железницата да премине през нашата мера, сме съгласни и молим да прокарате железницата през земите ни! – Оставили даже и писмен документ. Раздали каквото носили на когото трябва и си тръгнали . По пътя ги чакала първата делегация . Събрали се весели двете делегации от пордимски първенци  и с удволетворение  се прибрали.

     Така  влязлата в експлоатация на 8 ноември 1899 година,  железопътна линия София – Горна Оряховица – Варна , минала през землището на село Пордим.   станала северната врата на селището и не само допринесла за  по нататъшния бурен растеж на селището,  но и се превърнала в свързващо звено между Западна и Източна България.

 

Гара  Пордим

Гара Пордим

  Първата влакова композиция превозвала невероятните за времето си 73 тона товари.

Влакът развивал главозамайващата скорост от 28 километра в час. В началото железницата била посрещната с недоверие.  Хората се плашели. Особено страшно било по завоите.  За това, първоначално пътниците се возили безплатно…

     Днес Пордим е немислим без своята  железопътна гара.  А вие когато минавате  с влака от там, помахайте за поздрав на  потомците на  далновидните и прозорливи, хитри българи,  допринесли гара  Пордим да е точно там!  Тя ви очаква. Добре сте дошли. Пордимци са гостоприемни хора!  Доказано знаят да посрещат  и гощават!

     

юли 14, 2008

ГАРА ПОРДИМ – началото на един роман

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 1:44 pm

 Да,  от тази малка гаричка, с  отбелязаната надморска височина, започва  над 150 годишна история.

 На 185,95 м. надморска височина се намирала, намира се и до днес гара. Пордим. Да не мислите, че винаги е била тук? Как е възникнала, ще ви разкажа в следващите редове. Историята е любопитна и комична…

                                                                                            (следва продължение)

ПРОДЪЛЖЕНИЕ С НАЧАЛОТО за гара Пордим  

 и още за гр.Пордим днес

ПОРДИМ – разходка с фотоапарат и гид

Create a free website or blog at WordPress.com.