Mitkoivanov's Weblog

февруари 24, 2016

Трифон Трифонов (1954-2006)

Ralitsa Trifonova

Времето лети, но хубавите спомените са вечни! Споделям този личен клип с Вас за да си спомним за Трифон Трифонов.

www.youtube.com

YOUTUBE.COM

 

Коментари

Mitko Ivanov Ралица, мило дете, моите най-искрени съболезнования! Татко ти е прекрасен човек! Имах щастието да работя с него едва три години, но той беше най-близкия ми Човек! Само някакви си три години, а вече 30 години от тогава и десета след кончината му, Той е в спомените ни, в мислите ни, защото се раздаваше в работата си, в грижовното си отношение към хората и доброжелателността си към тях!..Как ви обичаше само, майка ти, брат ти, теб – неговата малка принцеса! Жалко, че днес майка ти не може, както някога, когато се прибирахме с утрото на Коми земя от Младежката дискотека на Коцето, да ни посрещне с онази кротка усмивка на влюбена жена и да ни предложи за закуска от прекрасната си рибена чорба!.. Благодаря ти за клипчето. Татко ти обичаше Тотьо Кутуньо… и колко приличаше на него!  Песента и тогава и сега, порасло момиче,  е за теб! Поздрави на брат ти и майка ти .. татко ти е с нас!

Тото Кутуньо – Времето си отива (превод)

Toto Cutugno – Il Tempo Se Ne Va (BG sub)

YOUTUBE.COM

март 13, 2013

ГОРЯЩИЯ ЖЕЗЪЛ ! ЧОВЕК СЕ ЗАПАЛИ ПРЕД ПРЕЗИДЕНТСТВОТО!

ДИМИТРЕ ПРОСТИ МИ!

САМО ПРЕДИ НЯКОЛКО СЕДМИЦИ, ТИ  СЕ ОТБИ В МОЯ САЙТ :

ЗА БЪЛГАРИТЕ В КОМИ – спомени

111 Преглед

 И НАПИСА СЛЕДНИЯ КОМЕНТАР:

Изпратен на 08.02.2013 в 1:00 pm

Dzoridzav Komi mu.!
izminaha 30 g. ot kakto go vidiah v mrazovitata koslanska gara.
biah na 21 i opredeleno se ujasih ot obshtata spalnia kadeto ni nastaniha sled kato pribraha chervenite ni pasporti.Biah razpredelen v Blagoevo kadeto mi dadoha edin kran Zil s spukan blok na dvigatelia.Chasti niamashe i za da mi go zavari edin zadgranichen nekadarnik mi poiskaha 5- rubli a az imah 30.E na dalavera si prodadeoh kojenoto iake za da platia na choveka no kato vidiah kak zavariava razbrah che sam preeban vse pak imah 1 va stepen ot elektrokarnia zavod i znaeh kak se darji pone rakohvatkata i kak se zavariava chugun na blok.
kakto i da e estestveno che bloka proteche kato… i stana goliam skandal mejdu dvete sekcii v brigadata na montiorite ednite za zavarchika a drugite mrazesgti go.
ta taka za da mi zatvoriat ustata mi dadoha zapoved za chisto nov samosval v Usogors i mi varnaha parite.Ta rabotata tragna dokato ortaka mi ne se reshi da izkara kat.E za da e na po dobre platenia Lesovoz
i na men mi biaha pisnali neuredicite v zaplashtaneto na samosvalnite brigadi i noshtuvaneto po vahti i eto che na 22 g. imah kat. E i se kachih na hiper kamiona makar MAZ.Samo edin den biah stajant poneje biah sviknal da obsibvam darvenite pliti davaiki s kilometar poniakoga nazaden.Hihi poglednah si snimkata koiato e ot vestnik mai komsomolskaia pravda beshe kadeto biah nai mladia lesovozadjia.
i takaa zaliuvih si mestnata krasavica ot koslanskia magazin za zlato i se ojenihme s pishtna svadba v siktivkarskia restorant Vichegda.
i gosti i kuponi i gosti i kuponi
jena mi beshe zasichala che sam spial po 5 chasa za cialal sedmica.Sled kursa kupon spriateli i dokato se usetia ortaka i zvani da go smeniam.da naistina imashe hubavo v lesovoza
otnosno pushkite imah 4 ta nali pokrai tiah se zapoznah s jena mi.Luda glava mai biah no niakoi kolegi mi se iadosvaha che kato spuskah trosheh darvenite mostcheta .Smeeha se che imam malko krache a e tolkova tejko che izpraviashe maza na zadni gumi ako zakasam.Iadosvashe me che tam imashe mnogo drebni i stisnati dushichki otishli sam s celta da spestiat siakash niama da jiveiat sled kato si kupiat Volgata.
namrazih ruskite vozila ot tam i s si kupih pejo.
mai haresvam mnogo ruski neshta no nai mi haresvat puhkavite ruskinki v snejnite dni s shapkite i iakite im nad sinite ochi i chipite nosleta
iska mi se da she chuia i sabera s hora rabotili prez 1983 -86 g. ako moje svarzani s lesovozite. Skaipa mi e:jezal.
shte se radvam da pogovorim
da si priznaia oshte sanuvam spuskaneto na libinska magistrala i viatka 2A kadeto se obrashtah kato pumpal:-)

http://www.jezal.narod.ru

АЗ ТИ ОТГОВОРИХ :

Изпратен на 08.02.2013 в 3:26 pm | В отговор на www.jezal.narod.ru.Ей човече бъди жив и здрав! Видях http://vbox7.com/user:jezalm?p=favorites и http://jezal.narod.ru/nkovani.html !

Хиляди спомени и мисли нахлуха в главата ми. Запитах се комския студ или нажеженото желязо в твоето ковашко огнище носят повече човешка топлота? .. Стигнах до извода, че горещи, търсещи, творчески сърца като твоето, дават от топлината си и на замръзналите върхари в тайгата на Коми и на коравото студено желязо, за да го направят меко и послушно, за да му дадат живот и душа, да го превърнат в художествено произведение сгряващо с красотата си човешките души! В един Жезъл – символ на властта на човека над природата! Благодаря ти, че се отби в сайта ми! Нека Бог е с теб, където и да си, с когото и да си, каквито и спънки да има край теб! Бъди все така победител! Жезълът е твой!
Поздрави от
Митко Иванов – живял в Благоево Коми АССР само от 1985 до 1988 година!

РАЗБИРАМ ТЕ! ЗНАМ, ТРЯБВАШЕ ДА НАМЕРЯ ПОВЕЧЕ ВРЕМЕ И ДА СПОДЕЛИМ!..

ХОРА, ТРЯБВА ДА СПОДЕЛЯМЕ ПОВЕЧЕ.СВЕТЪТ ИМА НУЖДА ОТ ОЧОВЕЧАВАНЕ! 

МИСЛЯ СИ,  ТОГАВА НЯМАШЕ ДА ИЗВЪРШИШ ТОВА, КОЕТО СИ НАПРАВИЛ ДНЕС СЪС СЕБЕ СИ  ПРЕД ПРЕЗИДЕНТСТВОТО…

ДРЪЖ СЕ! ТИ СИ ЗАКАЛЕНА В МРАЗОВИТИТЕ ЗИМИ НА КОМИ И КОВАШКОТО СИ ОГНИЩЕ СТОМАНА!..

 ЗА БОГАТАТА ТИ ДУШЕВНОСТ И ТАЛАНТ, ЗА ПРЕКРАСНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ  ИЗЛЕЗЛИ ИЗ ПОД МАЙСТОРСКИТЕ ТИ РЪЦЕ  ИСКАХ ДА НАПИША…

КУРАЖ ПРИЯТЕЛЮ!  ИЗРАБОТЕНОТО ОТ ТЕБ РАДВА ОЧИТЕ  И ДУШИТЕ НА ХОРАТА! НЕГО ГО ИМА, ТО ОСТАВА ЗА ПОКОЛЕНИЯТА!

ТИ СИ ТВОРЕЦ И НИЕ ЧОВЕЦИТЕ,

 ИМАМЕ  НУЖДА ОТ ТЕБ!

………..В КОВАЧНИЦАТА НА ДИМИТЪР     http://www.jezal.narod.ru/

НЕ ЗАТВАРЯЙ ВРАТИТЕ!   НЕ  МИНАВАЙ ОГРАДАТА!     

 

ЧОВЕЦИ, КНИГАТА ЗА ГОСТИ НА ДИМИТЪР ВИ ОЧАКВА!

 

 

 

 

 

 

 

 

Одобряване

111 Преглед

август 11, 2011

НЕНАДЕЙНА СРЕЩА

             Нали сте съгласни, че  живота  често ни поднася  изненади, които най-малко сме очаквали? Така се случи това лято и с мен …

    От завършването на някогашния ССТ”Климент Аркадиевич Темирязев” в гр. Белене, бяха изминали цели 44 години. Може да не Ви се вярва, но през тези  години, кракът ми не бе стъпвал там. Всяка година съучениците се събираха,   канеха редовно и мен. Аз всяка година,  намирах  оправдание  да не отида на срещите.Това, разбира се,  не пречеше  да се срещат и без мен. Срещаха се те… и тъй като се виждаха често, някакси незабелижимо един за друг, неусетно  остаряха… В  моето съзнание и спомени обаче,  те си бяха останали онези 18 годишни,  красиви момчета и момичета с които гласувах за първи път…

      Преди 2 години не издържах. Както вече съм разказвал, след като бяха безкрайно настоятелни, а и този път организираха  традиционната среща в Клисура, за да са по-близо до  Пловдив,  където живея от 1970 година,  нямаше вече накъде  –  отидох на срещата…Няма да  Ви разказвам  и нищо за срещата. Ще Ви кажа само, че стана една весела, луда среща, като онези които си организирахме на млади  години. Болшинството, особенно женската половина, си бяха запазили момичешката лудост и дяволит блясък в очите. Цяла нощ не спряха да пеят, да танцуват и да лудеят.Аз бях разочарован. Трудно превеждах образите на старите баби и дядовци, до спомена за младите усмихнати съученици и съученички…

       

         Ех, как исках  да си останат, поне в моето съзнание,  каквито ги бях запомнил на 18 години…

       Но думата ми сега е за таз годишната среща. Отивам това лято в Белене.  Не бях ходил там от 44 години. За това,  още при първоначалните разговори за уточняване часа и мястото  на срещата, категорично отказах да ме посреща някой и т.н.  Вглъбих се, „скрих се” и се впуснах  да се потопя в атмосферата на крайдунавското градче…  Почти цял ден обикалях някогашните улици.  Водеха ме спомените по някогашните непохватни цулувки и трепети на първата ученическа  любов… Възстановявах миналото с първите победи на баскетболната площадка и футболното поле, с първия досег към литературата и театралната самодейност на читалищната сцена и училището… Вървях си значи  по старите беленски улици и се чудех,  как може толкова малко да се направи за благоустрояването и развитието на селището в което се строеше уж Втора атомна. Само зелените площи и плочници  в центъра имаха промяна. ..

       Наред със  старите, над половин вековни къщи,   кокетни жилищни блокчета, гледаха унило с празните си прозорци и лустро и навяваха тъга на  старите католически и източноправославни храмове…

     

  Късно след обед,  поуморен и натъжен, вървях към центъра и читалището. След час два, в питейното заведение под сцената,  щеше да се състои поредната  среща.   Тогава,  най-ненадейно и за самия мен,  срещнах Марин Денов.

Така си  и знаех. Ще попитате, кой е  Марин  Денов?I  И сте прави!  Малцина от Вас са от Белене, а още по-малко са тези които си спомнят името на  дългогодишния  радиопрограмен ръководител в градчето. Хилядите радопредавания, излъчвани от стайчката  на  първия етаж в градското читалище, отдавна са забравени. Мнозина,  от онези които са ги слушали и са се радвали на топлия кадифен глас на радиопрограмния ръководител, вече го слушат от отвъдното.  За по-младите,  тези „остарели форми”,  вече не са актуални.

             Но Марин  Денов си е останал общесвено ангажиран и търсещ контакт с родолюбивите и обичащите народната песен съграждани.

       Сигурно има и  хора,  били в Коми АССР   1985-1900 година.  Посещавали ежегодните прегледи на художествената самодейност,  мнозина от тях с   умиление си спомнят  сърдечните изпълнения на народния певец от  Благоево,  Марин Денов.

      Ето някои от неговите изпълнения:  „Разлистила се е черешка”„Калине” , „Есен се заесенява” , „Димум”, „Се качило моме на яболче” .

http://vbox7.com/play:a1f806fa

http://vbox7.com/play:83e14e81

март 13, 2011

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – ч.ІІІ

Filed under: повест, разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 1:00 pm

           

                     Трета част – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО

            …Не бяха изминали и три месеца от злополучното „заминаване” за Мозамбик и в един приятен августовски ден, Митака срещна на главната Тодор Горинов. Не бяха се виждали цели две години. Тошо работеше четвърта година, като Директор на дома на културата в Благоево,  Коми АССР. Знаеха се още от периода в който и двамата работеха в Окръжния профсъюзен дом на културата „Стефан Кираджиев”, та седнаха в бистрото пред кино „Балкан”. Радваха се на минаващата пъстрота от  красиви пловдивчанки и споделяха, кой, какво е изживял през изминалите 2 години. Информираха се взаимно; Горинов за културния живот в  Пловдив, а Митко, за живота и художествената самодейност в Коми. По едно време, Горинов рече:

–          А бе Митак, като гледам, натрупал си достатъчно опит в Дома на транспортните работници. Завеждал си художествената самодейност, а сега вече и като Зам председател на районен съвет за култура си набрал и още организационен опит. Що не си помислиш върху едно мое предложение?

–          Какво предложение? – заинтерисува се Митака.

        –    Виж какво, – продължи  Горинов – изградил съм за 4 години художествена самодейност, дето и редица окръжни градове в България  само ще мечтаят.  Три поредни години сме с най-много златни медали на прегледите на художествената самодейност в Коми. Имам танцов състав, вокално-инструментален,  битов оркестър,  хор за народни песни, още  два акапелни хора, сатеричен състав, колективи за художествено слово, за приложно изкуств и колектив за изобразително изкуство.    Към дома имам библиотека с над 20000 тома литература, радиовъзел със собствени радиопредавания с мрежа в целия посьолек и не на последно място кино с кино-салон и сцена за над 500 зрители. За ученическите състави няма да ти говоря. Дома вечер гъмжи като кошер. Не можеш да си представиш какво удоволствие е да се работи с толкова млади хора и то с безрезервната помощ на партийно, административно, профсъюзно и комсомолско ръководство. Денем хората са на работа в гората, в долен склад,   детската градина, трите стола, магазините и аминистративните сгради, а вечер… вечер са в репетиционните зали на репетиции или на концерти.   И да ти кажа откровенно, идват не само защото няма къде да отидат (там нямаме ресторанти и кръчми), а зощото им е приятно. Участваме или изнасяме сборни концерти в Москва, Сыктывкар- столицата на  Коми или чак по  Тюмен   и  Воркута. Имаме записи в телевизионни предавания. Кипи културен живот, братче!

        –    Е, каквото и да е, не е  Пловдив.  Тук само по улиците като вървиш, от афишите ще се изпълниш с култура.

        –  Така е, но там има пълно самоотдаване и наслаждение. Понякога се чудя как тези обикновени работници, шофьори, чистачки, магазинерки и разкройчици  се потапят в света на изкуството, толкова пълноценно и продуктивно. И знаеш ли, това ги прави не само по весели, задружни и добри, но и щастливи и благодарни,  за възможността да се занимават с онова което имат в себе си!

         Честно да ти кажа чувствам се удволетворен от работата си, когато срещна   откритите, щастливи и признателни погледи на самодейците.   Всичко това ми е по-мило и свидно от  ордена „Кирил и Методий”, дето ми връчиха на 24 май!

–          Искаш  да кажеш, че не съжаляваш  дето остави прекрасния Пловдив и се запиля със семейството си в оня далечен мраз?

–          Какъв ти мраз!  Физическата минусова температура се изпарява, стопена от постигнатите естетическа и духовна близост между хората.   Толкова различни по етнически признак, образователен ценз и материално състояние, а безкрайно близки и единени в общото си желание да се покажат на сцената,  като изкусни танцьори , певци и музиканти, да се почустват част от едно голямо семейство, да си помагат и постигнат общ успех –  първото място в прегледа на художествената самодейност.  Но това е трудно за разбиране.  Трябва да отидеш и да го изживееш! 

         Тук  Горинов спря да говори, запали нова цигара, отпи от изстиналото  кафе и като погледна неразбиращия поглед на събеседника си продължи:

–          Виж какво, не ми е безразлично на кого ще  оставя изграденото от мен през изминалите четири години.   Жената с право настоява да се пребираме в България, заради децата.   Ако започнат и тази учебна година там, трябва да останем поне още 7-8 години, докато завършат и висшето си образование.

Пак ти казвам: Не ми е безразлично в какви ръце ще оставя изграденото с толкова усилия и безсънни нощи. Мисля, че съм си изградил авторитет и от мен до голяма степен ще зависи кой ще ме наследи като Директор на Дома на културата в Благоево. Думата ми се чува.  Само ми кажи, че си съгласен изаминаваш на мястото ми.

–          Тодоре, ти се майтапиш. Как ме виждаш, да зарежа тук всичко и да замина някъде си?  Какво ми трябва тук?  Имам вече нов апартамент,  нова кола, жената и аз сме на хубава работа,  имаме условия и переспективи за развитие и ти ми предлагаш да зарежа питомното и да хукна в диви Север, в дън гори Тилилейски,  да гоня дивото. Няма да стане!

–          Добре, не те карам да ми отговаряш веднага.Помисли си, обсъдете го с  Маргото в къщи, аз до 1-ви септември съм тук. Обади се.

       …   Още същата вечер, в уютния нов апартамент (от предложения за Димитровска награда  ЖК Тракия), се случи следното:

        След вечеря, семейство Маргарита, Митко и техния чаровен син  Николай,  гледаха телевизия. Гушнат до татко си, шестокласника не само слушаше с интерес разговорът между родителите си, но и както обикновено, най-компетентно вземаше  отношение.

         Маргото пак споделяше как е минал деня в колектива от красиви, около 30 годишни  жени и млад – 42 годишен директор… и дойде ред на таткото.

–          А,  Марго, имаш много поздрави от Тошо Горинов!

–          Мерси! Че той нали беше в Коми с Ваня и децата?   Как са?

–          Добре са! Видяхме се на главната. Седнахме в едно бистро. Поговорихме на дълго и на широко.

–          Е как са ? Доволни ли са от гурбета?

–          Тя и  Ваня е работила там – в  икономическия отдел на ГПП-то. Доколкото разбрах, за четири години са си изплатили апартамента, купили си „Лада 06” и са заделили рубли за образование на дъщерите.

–          Струва си! И ние, ако бяхме заминали за Мозамбик,  щяхме да си изплатим апартамента и да караш западна кола или поне „Лада”.

–          Че какво ни е ? За апартамента плащаме по 15 лева на  месец. Имаме си кола. Няма лято дето да не сме били на море. Зимата сме на Чепеларе, в станцията на слежбата ти или по Пампорово. Поне по един-два пъти в месеца сме на ресторант с приятели. Няма театрална и  оперна постановка или концерт на които да не сме ходили, че и до  София организирано или самостоятелно ходим   веднъж месечно. Така ли е?

–          Знам, че така ще кажеш! Тя и лисицата като видяла, че гроздето е високо, казала : Зелено е!… Ние да се бяхме хванали в „зелено”, че и с детето португалски щяхме да научим…   Какво друго разказва Горинов?

–           Ще се връщат есента. Записват децата за новата учебна година тук.   Тошо ще си иде само за месец за да предаде дома на новия директор и се пребира окончателно.  Предложи ми!

–          Какво ти предложи? – погледна го Маргото и спря да плете бутиковия, трицветен пуловер на сина си.

–          Казва, че му се чувала думата там, извоювал си е авторитет, а понеже не му е безразлично на кого ще остави четирите си години денонощен труд, ми предложи, да ме препоръча за неговото място.

       Маргото се замисли за десетина секунди, Николайчо наостри слух и после двамата, едновременно възкликнаха:

–          Ами защо да не отидем?..

–          Стига бе, това да не  ви е  Мозамбик, с  целогодишната си пролет… Да си оставим тук апартамента с парното и да тръгнем сред студовете на Сибир. Не сте в ред.

–          Ние сме си в ред, ами ти не си.  Стой си тука и се дръж в полата на жена си.  На хората мъжете са мъже, за всичко мислят, а ти? – и продължи да плете…

        От тук нататък спокойствие нямаше. Атаката за работа в чужбина не спря, нито от страна на жена му, нито от страна на сина му. Всяка вечер темата се подхващаше от жената и довършваше от сина.На всичко отгоре Маргото се сети, че най-добрата им семейна приятелка има състудент от Киев, дето сега бил партиен секретар в Главката в Усогорск. Двете му писаха и той взе, че отговори: „Ще помогна!”

        Митака се предаде.  Ден преди да замине Горинов за Коми, му дадоха на ръка готовите документи и др. Иванов, официално кандидатства за освобождаваната длъжност – Директор на Дом на културата към ГПП Благоево в Коми АССР… След няма и месец вече летеше към един далечен и напълно непознат за него свят….

(Следва част ІV –  ВПРЕГРЪДКАТА НА УДОРА)

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА -ч.ІV

Filed under: повест — Етикети:, , , , , — гравитон @ 12:48 pm

 

Четвърта част –  В ПРЕГРЪДКАТА НА УДОРА

Не бяха минали и два месеца от пристигането му в Коми и една зимна, съботна вечер в края на 1985 година, след цяла седмица репетиции за предстоящия концерт в съседното селище Вендинга, пред служебния вход на дома спряха три  Ка Ве Зе –та. Ще рече три малки рейсчета от ония с които караха сутрин и връщаха вечер от сечищата, горяните. Горяни, тука викаха на горските работници: риначи, вилкаджии, секачи и чокеристи. Тези рейсчета, мисля само за 25 човека, имаха малки прозорчета и изглеждаха недодялани, но за сметка на това се отличаваха от лазките с мощни дизелови двигатели и силно парно. Нощно време ги прибираха в топъл гараж до Ремонтно-механичния цех, а навън стояха на „топъл режим”. Сиреч двигателите им не се гасяха и за миг… Та спряха трите, изпитани в мразовете рейсчета и със смях и закачки, от дома наизлизаха облечени в руски и български народни носий самодейците. Студения, свеж въздух затрепера весело и за броени минути автобусите се изпълниха с песни и закачки.  Като се качиха в първия директора Иванов и ръководителя на танцовия състав Слав Петров, колоната потегли. Песните и смеха се понесоха край Главката и Долен склад, плъзнаха се по замръзналия път, залюляха се по завойте  ту наляво,  ту на дясно, разтърсиха  високите заснежини върхари на безкрайнана замръзнала тайга и в края на краищата, като в улей насочиха гълчавата, към скритото в тишината на дълбокия сняг, местно селище Вендинга.

Когато шумния, весел керван, спря в центъра на селището, то ги посрещна с оцъклено  звездно небе и минус 25 градусов студ.

Поведени от местни хора, самодейците, понесли игрални костюми и инструменти, се шмугнаха с веселостта си в една четирикуполна дървена сграда. И макар по куполите от давна да нямаше кръстове, по всичко личеше, че тук някога месни в хрисияни са  палили свещ с молитва към суровия бог.

Когато самодейците нахлуха в дървената постройка, някой,   за първи път влизаха в църква. Въпреки това с изненада установиха, че отдавна, отдавна тук не е  църква, а истински дом на културата.  От стените и иконостаса, гледаха портретите на Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Максим  Горки, Есенин , Маяковски и др. духовни светила на  Русия и СССР.

Малкото пространство пред иконостаса бе оформено като сцена. Зад нея, през затворения с червена плюшена завеса свод, се влизаше в импровизирана гримьорна.  Това беше мястото в църквите,  дето всеки християнин знае, че не влизат жени, а ревностни попове са подгатвяли своите служби и проповеди. Сега в единия край на това малко помещение, възбудени девойки започнаха да се пребличат без да обръщат внимание на момчетата около тях. От разтварянето на  вратите и завесите, сибирския студ нахлу между дървените стени и защипа разголените им снаги.

Усетила нахлулия студ, стопанката – миловинна, над 60 годишна старица с валенки, късо кожено палто и плетен руски шал, изненадващо чевръсто за годините си, се спусна към голямата зидана печка в средата на помещението. Жената развърза големия си вълнен шал и от бялото и като снега, чистосърдечно лице, погледнаха две загрижени, небесно сини тюркоазeни очи.

–          Детки, подождите!  Сейчас вам будеть тепло.-

каза тя и се засуети край зиданата печка.

Съсредоточеността и отговорността, с която започна да отваря и затваря множеството от жалузи, вратички и клапи, бе толкова магична, че прикова погледите на присъстващите млади хора и предизвика усещането у тях, че жената управлява космически кораб. Само за броени секунди, като от огромна акумулираща елекрическа печка, помещението се изпълни с приятна топлина…

Концерта започна. Приглушената гълчава  неусетно се превърна във  взрив от слово, музика и танци. Емоция от добродушие, приятелство и естетическа наслада препълниха някогашната църква, преминаха през уплътнените  с горски мъх дървени стени, заиграха се над 500 годишното руско селце и разтворили звездния купол на Коми се отправиха към бог.

Присъстващите забравиха разликата от хилядите километри до родните места, мразовития студ, трудните условия за труд. Говореха на някаква смесица от български, руски и комски и се разбираха. Лицата им се смееха, ръцете им пляскаха, телата им подрипваха под игривите звуци  и радостни от срещата, се превърнаха в една нова националност – националността на щастливите хора.

Концерта за отбелязване 500 годишнината на комския селище Вендинга, завърши след полунощ. Тогава настроението се пренесе в домовете на местните хора. Автобусчетата останаха да работят на „топъл режим” в центъра на селото. Всяко семейство от местните заведе в дома си по двама-трима  български гости.   Тази паметна нощ на 1985 година, във Вендинга никой не спа.

Когато отидоха в дома на Елляй Дехтяров, Иванов влезе за пръв път в типичен комски дом. Огромната зидана печка в средата на къщата, разпръскваше  от дървената жарава с години събирана слънчева топлина. Меката чистота на дървения под беше застлана с пътеки и трофейни  животински кожи. Освен проснатата като килим, огромна кожа на лос, госта веднага различи и пухкава кожа на кафява мечка. От стените го гледаха със замислените си очи, препарина глава на озъбен мечок, хитрия поглед на полярна лисица и дългоух заек.  Между двата малки прозореца, авторитетно се простираха разклонените рога на огромен лос. Най-широката стена, зад широко двойно легло висеше огромен, пъстър килим, тип „персийски”, но с местни мотиви. Червена покривка с ресни  застилаше  наобиколената от шест стабилни  стола  маса, а на средата и се усмихваше с лъскавината си старинен руски самовар. Парата от ароматния чай  и топлината от зиданата печка допълваха създадения от завески и пердета уют.

Още докато сваляха дебелите си кожени ушанки и подплатени с кожа, непроницаеми шуби; стопанката  нареди на масата 200 милилитрови стакани,  пълна със сок от черни боровинки  кристална графа  и широка като поднос чиния с разнообразни пирожки. Интериора на масата завърши бутилка „Столичная”… И се започна. Още с първото разливане по чашите се заредиха тост, след тост:  за дружбата, за приятелството, за любовта, за семействата и добротата и т.н. и т.н. И макар, 1985 година   да  беше  първата от „Перестройката” на  Горбачов и неговия сух режим, то на масата се появи втора бутилка водка, после трета.

Разговорът вървеше непринудено и задушевно. Когато стопанина смени първата празна бутилка с пълна, жена му отвори в килера някаква, около 50 литрова дървена каца и извади ухаещо на риба мезе.  Митака  погледна с любопитство и недоверие поднесеното. Такова съдържание беше виждал само, когато бе  кормил риба… Несъмнено това бяха вътрешности на риба престояли в солена саламура. Опита горчиво-соления вкус,  силния запах на рибна мас най-напред го сепна, после погъделичка вкусовите му рецептори  и на третото опитване от алкохолното му замайване не остана и следа… Това бе най-хубавото мезе, което бе опитвал някога…

… Когато призори го настаниха да спи отгоре на зиданата печка,  приятната топлина го обля като тракийско лятно слънце и  тялото и духът му изпитаха истинско блаженство.

Навън белотата се простираше до безкрая. Сибирския студ сковаваше тайгата, луната надничаше през стъклата.  Беше тишина. Само в центъра на селището КВЗ-тата напяваха все така ритмично на „топъл режим” и очакваха да свърши дългата зимна нощ, оказала се само миг за домакини и гости.

Тази нощ, Митака сънува! Сънува  слънчевия Пловдив,Стария град, жена си и детето, сцените с представата си за Мозамбик и южноафриканските плажове. Отпусна се и спа, спа като щастливо дете на природата, подчинило се на превратностите на съдбата. Почувства се у дома!

май 3, 2010

КАТО СИЯНИЕ В ДУШИТЕ

        Северното сияние е нещо мистериозно, загадъчно, магично, неопознаваемо и незабравимо! Който е имал щастието  да се   докосне  със сетивата си до него, никога не може да го забрави! То се загнездва дълбоко в чистата човешка душа и звучи в съзнанието  до смъртта … а кой знае може би и в отвъдното.  Човек просто се слива с него от младостта си до дълбока старост…

            Не искам да ви занимавам с природното явление северно сияние. Това вече го бях направил.   .    СЕВЕРНО СИЯНИЕ – есен в Коми    Днес искам да  Ви запозная с популярния , в средите на комските  жители оркестър „Северно сияние“.  

          Изграден като музикална птица Феникс в огъня на сибирския мраз и Дома на културата в п. Благоево  – КОМИ АССР,  през далечната 1986 година, оркестър  „Северно сияние“ се   сформира с любовта  и всеотдайния, денонощен труд  на   Недко и момчетата около него.

       Златните медали от Прегледите на  художествената самодейност, са най-малката награда за връзката, която осъществяваха  между съветските и българските граждани в Коми. С музикалните си изпълнения,  тези млади момчета и момичета,  премахваха  границата между народностите и времето.   За това,  днес  когато са вече около 50-те и  в сърцата и все така свети душевния огън на  топлата, родена в мразовития Север, любов и дружба,  не ни остава нищо друго освен  да им кажем: БЛАГОДАРИМ ВИ, ЗА ТОВА КОЕТО БЯХТЕ, ЗА ТОВА КОЕТО СТЕ, ЗА НЕОГАСТВАЩИЯ ОГЪН КОЙТО ПРЕДАВАТЕ НА ПОКОЛЕНИЯТА!

юли 26, 2009

КАНИМ ВИ

СЪОБЩЕНИЕ  на http://www.komi-bg.com/

КАНИМЕ ВИ на 
СЪБОРА НА БЪЛГАРИТЕ РАБОТИЛИ В БИВШИЯ СЪВЕТСКИ СЪЮЗ.
на 12.09.2009 г. на яз. КОПРИНКА

      Всички, които са учили и работили в СССР и техните приятели, са добре дошли на събора. Ще имат възможност да срещнат бивши свой колеги, приятели и съвипускници и ще могат да си припомнят спомени от пребиваването си в голямата съветска страна. За доброто настроение са се погрижили организаторите. Ще бъдете зрители на концерт с участието на художествени самодейни състави от двете братски страни. Ще бъде осигурен транспорт с начална точка от някой-градове в България. За всички които ще пътуват със свой транспорт ще има подсигурен паркинг. Има определени терени и за разпъването на палатки,  ако престоят е повече от 1 ден. За всички ни ще бъде незабравим празник!
ЧАКАМЕ ВИ !!!

Изпълнение на Фолклорен ансамбъл "Тракия" при ГПП Благоево, Коми АССР 1988 г.

Изпълнение на Фолклорен ансамбъл "Тракия" при ГПП Благоево, Коми АССР 1988 г.

 

 

 

 

 

 

 

Министър председателите на България и Коми АССР в дома на културата в Благоево

Министър председателите на България и Коми АССР в дома на културата в Благоево

 

 

 

 

 

юни 12, 2009

БИВАЛИЦИ-НЕБИВАЛИЦИ – разказ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 12:41 am

За любовта и секса в Коми се разказват легенди. И как да не се разказват, като само 14%  от мъжете бяха с жените си. Постои млад мъж, месец два и на третия, четвъртия почва да мечтае. Пристигнат нови дърводобивници от България и старите кокали започват да ги занасят с какви ли не истории и небивалици. А то, небивалици, небивалици, пък като се разкажат петдесетина пъти и разказвачите  почват сами  да си вярват. А като си вярват, разказват толкова убедително, че историите  се приемат за чиста монета.

     Аз например, когато пристигнах в  Коми, вече бях слушал толкова много разкази за готовността на жените там,  за групите девойки дето пристигали всеки месец на гарата в Кослан, с единственото желание да си намерят мъже от нашите, че изпаднах в дълбоко разочарование и униние, когато  установих неверността на това твърдение  и измама.

–         Митак – разказваше ми веднъж Бобоца, физкултурник в  ГПП-то и мой

 съквартирант в началото .– Като дойдох братче и старите кокали ми разпрявят:” Тука намаш проблем със жените. Оставяш през ноща лампата да свети и жените сами идват в квартирата ти.” Шест месеца, братче, спах на светло, лампа не угасих нощем.  Без очи останах. Колкото ти си дошъл, толкова и жена е дошла в квартирата ми.

–         Ай стига бе! – викам му – Ти се занасяш с мене.

–         Какво ти занасяне бе братче. Като изкараш шест месеца без жена и перкулясваш.

–         Ти знаеш ли как вият вълците?

–         Не знам.

–         След шестия месец ще научиш. Като се попиташ „ От кога не съм спал с жена,”

 ще си отговориш с едно дълго АУУУУУУУУУУУУУ..  и вече ще знаеш. А знаеш ли от къде идва израза „Дай мууууу!”

–         От де да знам.

–         Ще ти кажа… Дошла жената на един нашенец. Момчетата от бригадата

 разбрани, свили се в другите стаи на апартамента и оставили за семейната двойка едната стая. Ама то мъжка квартира. Жената и неудобно. Сама жена в апартамент с десетина мъжища. Притеснила се. Легнали си. Мъжа и,  жена не пипал от месеци започнал да налита за изпълнение на семейните задължения. Посяга той, моли се, жена му не дава. Сърцето и се свило и мъжкото сумтене чува през тънките стени. Мъжа и пак се моли, и я навива,  и уж тихо говори, ама всичко се чува в другите стаи. Минал час, два, станало късно. Той пак се моли, а жена му не дава. Всичко се чува и никой не заспива. Най накрая един от горяните ядосано се провикнал:  „Дай мууууу, няма ли да спим вече ма!”    Та от там останало пословичното „Дай мууу!”

 На това място, съквартиранта ми спира  за да налее водка  в чашите, вдига един

тост за жените които знаят кога, как и на кого да дават и като отпиваме по един голям гълток от скъпоценната течност продължава.

–         Тук, в  Благоево преди няколко години плана бил пред проваляне. И знаеш ли

защо?

–         Не знам. Казвай!

–         Щото  дошли две дългокраки русокоски и го провалили… А наздраве. Ти нищо

не пиеш бе човече. Няма да стане сибиряк от тебе.

–         Ще стана няма къде да ида. Като съм се хванал на хорото ще го изкарам до

край.– отговарям аз и отпивам още от парливата течност.- Та как викаш са провалили

плана?

–         Цинцев, директора,  разказваше – продължи Бобоца – че преди две години, две

готени дългокраки русокоси, едрогърдести блядки се завъртели в Благоево. Две горски бригади ги приютили в апартаментите на бригадите. Хранили, поили ги  и се грижели за тях. И те се грижели за  оставените през деня горяни .  Така били решили на бригадните съвети. Всеки ден за награда в посьолека  да остава по един горянин от бригада. Другите работят и заради него, а той „работи” русата рибка в леглото.. На другия ден други двама остават и така нататък. Издържали цял месец. Само, че след месец въдиците им нещо прокапали и като отидели да пикаят, така им парело, все едно че газ пикаели. Триперлясали значи  двете бригади и заедно с русокоските, айде в Усогорск в болницата.Задниците им на решето станали от инжекции. Бригадите аварирали. Плана отишъл на кино.

       Сега Бобоца отново спиря, пак доля чашите и вдигна наздравица за безаварината работа на мъжете. Отпиваме пак, а моя събеседник, като по опитен ме съветва:

–         За туй, за да не аварираш, с какво да е, не се захващай. В Коми жените са малко

но достатъчно. По добре някоя наша, женена.  Тук от магнитните аномалии ли, от статичното електричество ли или защото  климатичните условия са  много сурови, женските организми се активират и даже бездетни жени от България, тука раждат. И интересното е, че предимно женски раждат. Виж как е нагласена природата , мама му стара. Как я е нагласила, за да се запази човешкия род.

–         Има логика в това дето казваш за тежките условия  и засилване детеродните

функции на женските организми.  Това си е естествена реакция за запазване на рода. – съгласявам се и аз  и споделям –  Обаче, Бобоцов, с какво да е не мога да легна. Нали все пак трябва да ти хване окото, да ти трепне от вътре.

–         А бе приказваш си ти:” Да ти хване окото, да ти трепне от вътре”. То като ти

 дойде сляпата неделя , като надвие долната над горната,  примижаваш и нищо не гледаш. След някой и друг месец, заеш ли как всички ще ти се струват неземно красиви?

       После сетил се нещо комично, се засмива тихо и започва пак.

–         Ти до  Междуреченск  ходили вече?

–         Ходих. Нали ходихме при Стойчо  Маджаров в културния дом.

–         А така. Действието се развива на 105 км. Нямало още ни блокове, ни

общежития, пък за дом на културата да не говорим. В началото имало само мъже и една жена дето им готвела в дървена  барака, нещо като стол. Женицата била средна на възраст и да ме прости господ, грозна като смърта. Само, че била много устата и със свободно поведение. То и иначе не може да бъде сама жена сред горяни. По едно време пристигнало едно момче, някаде на двайсе и една две. Току що излязло от казармата. Младо, здраво, стройно като  Аполон  и хубаво като икона. Харесала го женицата и почнала да го закача, да го сваля един вид. Само, че момчето не и обръща внимание, опъва се и веднъж не изтраел,  па и  се сопнал:

–         Стига си ме закачала ! Не разбра ли, че няма да стане. Виж са каква си грозница.

–         Може да съм грозна но в това Коми съм се налюбила на млади и хубави мъже

Като тебе. И ти ще ми кацнеш няма къде да идеш.

      Тука събеседника ми промърморва „Такива ми ти работи.” И  налива в чашите последните капки водка от бутилката.

–         И какво е станало? – питам заинтригуван.

–         Какво може да стане? След шест месеца му се видяла най-прекрасната жена на

 света, и той и  се помолил, а тя не му отказала.

            Та такива ми ти работи,  Ви казвам,  ставаха в Коми, кои бивали, кои небивали, кой знае. Само едно със сигурност е вярно, много семейства се разбиха, но и много щастливи се създадоха в това Коми.

май 25, 2009

НОВ СПОМЕН ЗА СТАРИ НЕЩА – или за общото между хората и кучетата

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 8:56 pm

    От един приятел  съм запомнил две неща. „Жена ми никога не ми е отказала” и „ За живота на кучетата в Коми може да напиша цяла дисертация”. Понеже не искам да  се меся в семейния  му живот, оставям на Вас съжденията  по първото му твърдение и безпрeкословно потвърждавам второто, щото ако по първото нямам преки наблюдения,  то за второто имам достатъчно лични наблюдения и анализи.

    Интересът ми към комските кучета , както знаят редовните ми читатели, беше извикан на живот от момента в който съпругата   и детето донесоха в къщи малкото кученце, болонката Фъцка.  Наистина това дребно , невзгледно създание за по малко от година, успя да ме направи от върл противник  за отглеждането на домашни любимци в най-ревностен техен защитник. За това сега няма да  се впускам в подробности относно големите бели, които това малко създание непрестанно правеше, а ще споделя наблюденията си относно  беспризорните кучета в посьолека.

     С една дума ще Ви спестя за постояно разкъсаните пети на маратонките, за нахапаните крака на столовете и масата в апартамента или за онези два чувала червени чушки, дето домашната Фъцка беше пренесла една по една от терасата в антрето, като най-старателно и методично беше отгризала върховете на всички чушки. В прочем от мен да знаете, кучетата, за разлика от някои злояди деца,  много обичат червени чушки, ябълки моркови и други плодове и зеленчуци. И те като мойто кученце обичат  сутрин на разсъмване да измъкват стопаните си от топлата постеля и да ги разхождат около блока, уж за неотложни нужди, а всъщност само за да поразгонят и респектират котките наоколо. Аз вече и знаех номера, но като се изправеше на задните  крачета и  започнеше да ми се моли, като богомолка с предни лапи, не можех да и устоя.

      Мисля да  Ви спестя и за перипетиите по снабдяването на Фъцка с паспорт и нейното транспортиране с влак и самолет от Благоево до Пловдив. Ще  Ви кажа само, че болонката „собачка Иванова”,  много възпитано си спеше до мен в белите железничарски чаршафи от Благоево до Сыктывкар, и направо не съществуваше когато в спалното купе влизаше шафнера.  От Сиктивкар до Киев  и от Киев до София, кученцето като истински летателен ас пътуваше долепено на пода до краката ми и къде от страх или вибрациите на самолета само трепереше, неотделяйки от мен погледа на топлите си черни очи. Заслужава да отбележа, че на летището в Киев, където слизахме за митническа проверка при излизане от тогавашния СССР, кученцето най възпитано се възползва от тревичката в градинката и си маркира за последно родната земя .

     Така Фъцка стана българско кученце и даде повод на баща ми, пенсиониран железничар, да отговори на подигравките на картоиграчите зевзеци в пенсионерския клуб в Пордим, дето го матапеха: „Е Кольо, много ще те гледат твоите гледачи щом и куче са ти дали да им гледаш”.  „ Какво бе,  знаете ли колко е интелигентно? Че то чак от Съюза е докарано. Вие на самолет летели ли сте? Не сте! А то и на влак и на самолет се е возило да дойде при мен от  2000 километра!”-  отговаряше баща ми гордо,   а кученцето му беше благодарно за защитата. Изпращаше го до клуба, а малко преди да затворят, по някакви негови си биологични часовници, отиваше да си го прибере.

     Ще взема да  Ви спестя и как омъжихме  Фъцка за арменския бял булон Бенджи от съседния блок. То в живота ни така се стичаха обстоятелствата, че все сме имали съседи арменци. Ама тя работа стана много просто, от един път. Срещнаха се значи на разходка Фъцка и Бенджи и докато ние със стопаните му си говорехме, те взеха, че се харесаха .   Така  Фъцка ни роди 4 български  кученца, дето сина ги кръсти Олеся, Белла, Грациела и Бенджи. Ака знаете каква грижовна майка беше и как ги пазеше!  Допускаше до себе си и малките кученца само сина и жената, и даже  на мен се зъбеше. А влезеше ли съседката Нела, дето живееше в съседния апартамент, Фъцка побесняваше. Лаеше  и налиташе, докато горката арменка, пищейки от страх и ужас,  не се качваше права на дивана.

      Наистина стига толкова за Фъцка, защото болшинството кучета на българи в  Коми нямаха за късмет  стопани като нас. Да си признаем честно, често тръгвайки си за България стопаните им ги зарязваха. Как са се чувствали горките животни съдете сами.

       Малко преди да се приберем,  есента на 1988 година, едни съседи в Благоево си заминаха и зарязаха домашното си кученце, болонка ли, пикинез ли или пинчер, не помня вече, и си заминаха оставяйки го на произвола на съдбата. Горкото куче. Какво разбра не знам, но се скри под ваната в банята и не допусна никой до себе си. Новите стопани на апартамента му слагаха храна и вода, но то не ги покътваше. Само скимтеше жално  и след една седмица си умря от мъка.

       Е, слава богу не всички го преживяваха толкова трагично. Много от тях се приютяваха  към скитащите по улиците изоставени кучета и макар и обидени и огорчени живееха своя социален живот,  верни и обичащи хората и най вече децата, дето се завираха  да играят с тях даже в самите подвали  под блоковете, имаха свои закони и нрави. Че кой от вас не е виждал как куче, особенно мъжкар,  препикава камани и ъгли на сградите? Маркира си района, с една дума. Казва „Тука е моя територия!”  И другите кучета като вървят и душат, по височината разбират на  колко по силно и голямо куче е района и се оттеглят благоразумно.

       А Вие, виждали ли сте кучешка сватба? Забелязали ли сте какви нрави и ред има при тях? Ние веднъж наблюдавахме с мойта  Фъцка от терасата една кучешка сватба.

Гледам навървили се двадесетина кучета, ама най различни породи, като се започне от малките пикинезчета,пинчерчета,болонки, кокер шпаньоли, авгански хрътки, лайки, немски овчарки и сан-бернари и други, та до местна подобрена и улична превъзходна. Вървят значи „сватбарите” по строго определен ред. Най- отпред, една разгонена малка булонка –  тоест булката. След нея, най силния от глутницата, един едър пес, кръстоска  на кавказка овчарка и ротвайлер.  Зад тях кумовете, няколко също едри кучета мераклии,  по назад в сватбената процесия подредени все по слаби и малки кучета  – сватбари, шафери и шаферки, сиерджии и сиерджийки. Опитват значи някои от по големите да се приближат до булката и да  се възкачат върху нея, но младоженика с ръмжене и закани ги държи на разстояние. Булката поспира, оглежда ситуациата, избира го, като най- силен  и  чака. Той я настига, приближава се зад нея, подушва  я , погалва я, захапва я нежно за врата и като я поема с предните си лапи, поддига си я и я покрива. „Олеле , викам си, тази малка булка, тоз голям пес ще я разкъса.” Песа си свършва работата, изплезва език и изнемощял слиза да си почине. А булката? Булката отминава няколко крачи, спира, обръща се и доволна го чака за още.  Многократно… След 9 седмици или 63 дни, подвала се обновява с десетина малки кученца… И така до безкрай. Живота продължава.

       Тук ще спра, драги читателю, ще се върна към историята за мойто кученце Фъцка и нейната кончина.

        Живеехме в Пловдив.  Роди  три пъти по четири прекрасни кученца. Беше толкова добра майка, че с млекото си даваше на малките кученца цялата си сила и минерални соли. Стигаше до там, та направо се парализираше или трепереше като лист от изнемощяване. Слагахме и инжекции с калции и се закрепваше. В един късен след обед я бях извел на разходка. Затича се през улицата – за да е до мен! Единствената движеща се по булеварда кола, връхлетя и я удари. Гледаше ме с влажните си черни очи и очакваше да и помогна! Простенваше от болка и ближеше ръцете ми. За да я спася от мъките, ми идваше с един удар да я лиша и от последните капки живот.Мъчи се цяла нощ… На сутринта … Малкото малтийско болонче, ме остави с мъката и спомена за десетината години, в които споделяхме доверие, хляб и постеля!

февруари 24, 2009

КЪМ СОЛНЕЧНИ – спомен за разходка

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , , — гравитон @ 7:31 pm

Лято е! Вървим по рядко използваната  железеопътна линия   и се наслаждаваме на  топлия летен ден. Небето се е отворило и ни обсипва с простора си. Ухае на смола и папрат.  От двете страни на три  километровата линия, Долен склад на  Благоево към  посьолека  Солнечни, е безкрайна тайга. Очите ни се радват на белокорите нежни брези и червените като кръв рябини. Движим  си тримата: аз, жена ми,  сина и двете кучета. Минават  те ту напред, ту назад, или се отдалечават на двадесетина метра в ляво и дясно из гората. Весело им е! Особено на  Фъца и сина. Толкова нови усещания и ухания се носят с чистия горски въздух,  че главата ти просто се замайва и се разтваряш пред майката природа.

         Мамо, виж тук отстрани има боровинки! – забелязва сина.

Спираме. Ники се спуска по ниския насип и бере. След нег

и жената – Тате, страшно са сладки.

         Ела си откъсни. – подканя ме и жената и се насочва навътре. Кучетата хукват след тях.

         Я се прибирайте към линията! – нареждам аз и обяснявам – Няма да усетите как ще се изгубите.

         Цезар нали е с нас! Няма  страшно. – опонира ми сина.

         Абе като излезе някоя мечка, ще видиш дали няма страшно! – Подхвърлям на шега и жена ми, спомнила си за мечката пред вила България, на река Вашка, блогоразумно се връща на жп.линията.

         Ники, ела тука. Баща ти е прав в гората има и други зверове.

Дали от страх или от подканата  ми но и  Дето с кучетата се  качват при нас и продължаваме към Солнечни.

         Мамо, голямо селище ли е Солнечни? – пита сина и ни догонва по импрегнираните дървени траверси.

          Не, не е голямо! И е на близо. Има-няма,   3 километра.

         Тате, по тази линия може ли да ни застигне влак?

         Едва ли! Погледни релсите

         Те са ръждясали. Не са като на  Пловдив на гарата – лъскави.

          Не са, защото по тях рядко минават влакове.

         Ама колко влака минават за денонощие? – пита пак детето.

         На седмица по един два влака с товарни вагони, натоварени с дървен материал от Долен склад.

         А къде ги карат?

         Или в Сыктывкар – столицата на Коми, където има едни от най големите в Европа  дървопреработвателен комбинат за целулоза и хартия, или за износ на дървесината към Финландия, а голама част и направо за България, чрез ферибота Варна – Иличьовск.

         Само дървесина ли карат? – не спира с въпросите си сина.

         Предимно дървесина. Но по тези линии се прекарва и военна техника. Говорят, че по тези места  има ракетни установки, дето могот да изстрелят ракети до всяка точка на земното кълбо.

         Тате по човек и природа учихме и за поминъка на местното население. Знаеш ли какъв е?

         Предимно дърводобив, освен лов и риболов има  подземни богатства.- Отговарям аз, но явно вече се отегчавам от безкрайните му въпроси,  щото се намесва и жена ми.

         Ники, има и уранови находища  и предстои изграждане на атомна електроцентрала именно край Солнични или близо на река Мезен.- споделя дочутото и жена ми.

         А тя  Мезен колко е голяма?

         Кажи, речи колкото  Дунава.

         Ники, забелязваш ли, че междурелсието – разстоянието между двете релси е по-голямо отколкото в  България? – сменям темата аз.

         Да бе тате , ама каква е разликата и защо?

         Ами нашите и европейските  линии е 1435мм, в   Русия, Украйна, Белорусия и другите страни от СССР е 1524 мм,  а в Испания, , Партугалия (иберийските)  са широки 1656 мм. Индия са 1000 мм. Има и няколко по тесни, като в България е 760 мм. Тук са по широки за да лежат на по широка основа. Защото тук земята не е като в България, отдолу със скали и стабилност, а върху пясък и блата.  С увеличената широчина, железницата става по-стабилен железния път и позволява, по-големи количества товари да се превозват – разяснявам аз, навлизайки в собствени води. А като виждам, че сина ми слуша с интерес, пояснавам. –  Поради по-голямото розстояние между релсите и разстоянието на колелетата при колоосите е различно.

         Е как тогава вагоните преминават от  Русия в България? – усеща се сина ми.

         Ами подменят се . В Украйна, на гарата в Унгени, се подменят целите талиги.

         И на пътническите ли?

         Да и на пътническите вагони! Вагоните се вдигат с  с големи стационарни крикове и отдолу целите талиги се подменят с другите за по-голямо или нормално  междурелсие.

         Ей, колко е интересно тате!…

В този момент, пред жена ми, която върви напреди бере цветя , някъде от тайгата се изпречва, изплезил език Цезар.

     Цезаре, що си сам?- пита го  жена ми, едва сега осъзнала, че от доста време не сме виждали кучетата.

    Цезаре, какво  направи? Къде загуби  Фъцка? – пита го и детето, а песа навежда

Виновно глава.

         Не гледай виновно, ами бягай да я доведеш! – нареждам му аз.

Кучето не чака втора покана. Спуска се по насипа и потъва в Тайгата.

         Мамо тя се е загубила в гората. Ами ако я срещне някоя мечка?! Как да я намерим сега?! – разтревожен се затюхва  Ники.

         Толкова близо до селището няма мечки. – заоспоява го жената и виждам, че и тя почва да гледа неспокойно към  леса.

         Не бойте се! Цезар ей сега ще я намери и ще ви я доведе  – успокоявам аз   и двамата    Нали си чувал, как кучетата в Коми извеждат от гората загубили се хора , та една  Фъцка ли няма да ни доведе? Нали знаеш как се върнал в Благоево и после завел татковците при загубилите се в тайгата  деца   и то през зимата. Сега е лято няма страшно.

И като говоря така, пак вървим, но  малко по-бавно. Оглеждаме се назад и встрани,     напрягаме слух да чуем от гората загубения кучешки лай. Тихо е.  Най после,  две три съчки немощно изпукват в тайгата и пред нас пробласва изплезения език на Цезар,  бухлатата весела опашка на  малката  Фъцка   и веселото настроение на семейството тръгнало на среща с истинското Коми..

Older Posts »

Create a free website or blog at WordPress.com.