Mitkoivanov's Weblog

юни 4, 2012

ЕВРО КОШМАР

                                                                                                          Беззвездна вечер.    Дори  луната се е скрила   пред  ослепителния  блясък на  неоновите реклами и лъскави   стъклено метални   сгради.  Градът спи. Неприятна тишина. Толкова е тихо, че и бръмченето на автомобила не се чува…

       Аз  сина и жената се прибираме  към  своя дом.  Още в началото на жилищния  комплекс ни посреща  спусната бариера.   Има  забрана за навлизане на автомобили. Съгласно  новоприет закон, трябва да оставим  колата на паркинг и да се приберем пеша. Места  за паркиране няма.  Навсякъде е някаква  забранена зона или  с такса в евро.  На  близкото кръстовище сина забелязва свободно  паркомясто.  Паркира.  Оставя автомобила и идва към нас.

       Влизаме  през въртящи  се блеснали  врати на луксозен хотел. Неспокойни сме от връзката автомобил  -„паяк”.  Когато се обръщаме към улицата , опасенията ни се оправдават, автомобила вече е вдигнат. Някакви хора идват и ни глобяват…Чудя се всеки ден как ще плащам за да се прибера в къщи  с автомобила? …

       Кой знае защо се качваме в асансьор.  И тук има служител, той  ни взема такса в евро, за да излезем от асансьора, отново на улицата. Още на първото кръстовище, нови служители ни спират и  искат  такса за преминаване на  отсрещния тротоар . Настъпателни са и агресивни… Изръсваме и последните си  евро, дори монетните… Няма  банкомати, предупреждават ни и че не работят с кредитни карти. Искат  кеш…    Вадя от дъното на портмонето си, скътаната  за „черни дни” десет  еврова  банкнота.  Давам  я. Оставам  напълно безпаричен…От всякъде ме преследват служители със  здрави  вратове….

        Побягвам. Искам да се прибера в „моя дом – моята крепост”… Казват ми, че  домът ми е  отнет за неплатени  данъци и такси…До пенсия  и заплата има много време… Изгубвам  всички. Сам съм..

      Преследвачите ме наближават… Над  мен,  птици летят. Някога можех и аз… Опитвам . Издигам се и плувам  във  въздуха… Давя  се… За въздуха се плаща…Не съм  си платил и летателния коридор…  Падам ,

         … В този момент, най-гръмогласния от комшийските  „първи  петли” ме  събужда…. Отварям очи и потъвам във волната птича песен  сред  дърветата… Завиждам  на птиците.    Не на враните и свраките за които съобщават , че  нападат  хора

        Сещам се пак за Синдрома на свраките и стигам до тъжната истина, че сме Обществото на свраките….

        Повече от всякога   ми се иска да съм свободна  птица, да размахам криле и да се издигна над  земята, далече от хората и техните закони…

 Спирам  оставения с уж релаксираща музика  компютър и се оставям в плен на приятния утринен  хлад… Часът е пет… Пускам помпата на герана и започвам да  поливам в градината. Земята е жадна.

   Предстои ми нов горещ и  кошмарен ден.

Реклами

април 24, 2010

ТЕРОРИСТИ – действителен случай

           

               Отивам към хижата. Имаме среща за хапване и пийване с приятели. Спускам се по още не раззеленилите се ниви…. Вървя сам по  път от юг на север….По небето се носят  високи черни облаци. Трябва да са от вулкана дето изригнал някъде на другия край на земята. Точно както съобщават медиите, не летят никакви самолети. Не ми пука.  Крача  здраво по земята… Наближавам  кръстопътя  на около 200 метра по-на високо от сгушения в ниското железопътен кантон. Преди да завия наляво и нагоре към хижата, забелязвам долу на жп кантона  трима съмнителни. Пренасят  на прибежки някакви чували. Оглеждат се и вършат нещо тайно.  Прикривам се зад един още не разлистен храст и осъзнавам, че носят взрив. Снишкам се и на бегом  дотичвам в хижата.

–         Пичове,  долу на жп линията до кантона, 3-ма терорристи зареждат линията  с чували взрив, а  вие ми  се черпите ! – и  трескаво  им казвам какво съм видял.

–         След 15 минути от север  по жп линията,  ще мине  муждународния влак  – засилва още повече напрежението съдържателя на кръчмата…  

       Всички вече  сме разтревожени. Банкетът е забравен… В хижата има и две момчета с мотор…. Как да спасим влака? Нямаме телефонни номера на предната гара. Сещам се и питам двете момчета:

         – Момчета можете ли  с мотора  да  отидете  до предната гара?  На няма и  2  килиметра по на севере  е.  Идете и  предупредете  за готвената диверсия.  Нека спрат влака! Иначе ще бъде взривен.

          В този момент ми идва на ум, картина от турски сериал. Там виждам, изписан телефонния спешен номер за цяла  Европа   –  № 112.    Звъня  по мобилния и предупреждам:  „Терористи еди къде си ще взривят линията. Влака трябва да се спре”….

        Други двама-трима  от нас, вече летят с буса  си надолу по черния, кален път към кантона. Тръгвам  тичайки по нанадолнището на  черния път  и аз.  Когато пристигам там,  от вътре изскачат двама паникьосани терористи. Тръгналите с буса колеги вече са там и  ги гонят от вътре.

      –     Стой, Държавна сигурност- викам аз и кой знае защо светя отдалече с мобилния.

      Като ме виждат двамата терористи  хукват обратно вътре. Влизам.Те са трима. Единия хуква през някаква врата и бяга отзад. След него се измъква и втория дангалак. Третия понечва паникьосан насам на там…. Викам:  – Стой! Предай се! Ще стрелям. …

      В ръцете на единия колега наистина се озовава пистолет.

      Третия терорист,  с голото теме, нисичък и кривокрак,  се опитва да бяга. Оглеждам се да го цапна с нещо,   с какво. Под  ръка ми попада някаква много дебела стъклена бутилка, като от  шампанско. Колегата до мен,  чете мислите ми.

     – Стой! Лягай на земята и ръцете зад  тила – крещя аз.

     –   Много е мръсно – отговаря ми терориста.

     Оглеждам се и виждам на  гардероба до мен нещо като покривка на сини и бели шахматни квадрати.

     Присягам се и  я свалям на пода. Колегата до мен  вече е грабнал в ръка бутилката и тупа по голата глава терориста. Той  ляга на пода  и се предава.

    В този момент,  водят  от задните стаи и втория терорист с вдигнати на тила ръце.

    Отдъхвам спокойно….

    …Отново сме в хижата. Всички разпалено обсъждаме  какво  и как стана.  Тогава се сещам, че с терористите имаше и един висок и приличащ на нещо средно, между геройте от шоуто на  Слави, именно  Гацо Бацов и Ръдърса.

     – Там имаше и трети терорист! Какво стана? Избяга ли? – питам аз.

     – Не бе,  той бил агент на  ДС и внедрен в групата за да не позволи да стане диверсията…

    Надниквам в  съседното помещение на   кръчмата и виждам въпросния,  заобиколен от  ухилени и разпалени участници в акцията. Черпят  се.

    Влизам, той ме посреща засмян и се прегръщаме.  Международния  префучава по линията долу в дерето.

–         Наздраве – казвам  аз, вдигам чашата… и се събуждам!…

…Сърцето ми продължава да бие лудо. Потен съм. Мисълта ми изплува от подсъзнанието и се избистря  в действителността.   Викам си:”Какъв хубав разказ става от този сън! Я да запиша съня си, докато не съм го забравил. Ставам. Светвам. Включвам компютъра и трескаво записвам всичко това.

–         Брей, мисля си – до къде ни докараха? И съня ни обсебиха, и подсъзнанието ни превзеха, толкова ни наплашиха с лошите, че нямаме мира и в съня си!…

           А разбери сега, кое е виртуално, кое действително, кое сън!?

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.