Mitkoivanov's Weblog

юли 4, 2015

ТЯ Е … Nina Burri

Filed under: По света, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 11:57 pm

Nina Burri – Жена-творец, която управлява живота си!

…не е извънземна, не е само красота, не е само пластика и танц, не е само музика, не е само гъвкавост и талант, не е само ласка и нежност,Тя не е само чар и сексапил, не е само привлекателност и душевно излъчване, даже не е извънземна или съвършена!!Тя е всичко това, заедно!
Тя е Жена – творец!!Всеотдайна и упорита! Възхитителна и опияняваща с изкуството си!!Една чаровна европейка, завладяваща света!
Насладете и се: Nina Burri @ DGST 19.02.11
Нина споделя:! „Никога не позволявайте на никого да ви каже, че не сте достатъчно добър …. Следвайте сърцето си.
Вие сте създател на собствения си успех-история! “
http://www.ninaburri.com/

Реклами

октомври 14, 2014

ЗА РАЗНООБРАЗИЕТО И ОЩЕ НЕЩО

cmyk-y-rgb-copy1-300x184 Току що гледах филм за казахския народен поет Абай Кунанбаев. Замислих се за изкуството като продукт на околната среда и начин на живот.
Сравних мелодиите, стиховете, танците, картините на художниците от най-различни места на света. Установих, В Казахската степ и покрай пълноводните руски реки, те са плавни, спокойни и целомъдрени, като вечността и постоянното еднопосочно движение.
Помислих си и за танците, песните и картините създадени през вековете от хората, живели хилядолетия в стръмните и насечени планини на планетата. В тях ритмите са насечени, отривисти, бързи и кратки като върховете на планините. Там фигурите са извезани с острите върхове и контрастните цветове на планинските гори, пропити са от разнообразните цветове на горите през четирите сезона на годината. А произведенията на изкуството в горещите пустинни области на света, създадени от бедуините и арабите или от безкрайната замръзнала белота на севера при ескимосите, не повтарят ли и те звуците, движенията и картините на средата в която живеят?…
Не е ли божествена красота разнообразието в природата? Не е ли именно разнообразието на формите, движенията, звуците, цветовете и мислите най-важния гарант за развитието на света и човешкия прогрес?
Напоследък определени сили в света се опитват да наложат матрицата на само един модел на човешки взаимоотношения, да наложат хегемонията само на един език, на една култура, на един начин на живот – англосаксонския, американския!..
Помислете какво става когато смесим всички цветове! Това ли искаме да направим от нашата планета?!?? Та нали ако смесим цветни светлини ще получим безцветие, бялото, а ако смесим цветни бои ще получим сивота, черното! И в двата случая ще имаме еднообразие и пустош! За това, нека запазим планетата си и живота на нея с естественото му разнообразието ! Нека не вървим срещу разнообразието – то е основен закон във вселената!

март 28, 2014

НАСЛЕДСТВО!

Изображение

Когато баба Мара Монкова си отиде от белия свят, природата се разсърди. Зимата уж  мека и топла  се развилня,    виелицата и студа се спуснаха  в  гъста мъгла от бели като памук парцали и студ.  Ама студ  и сняг, дето виелицата за броени часове  промуши навсякъде и като зави с дълбоката си белота земята,  навакса за цялата година.    Такава зима, покойната помнеше само кога работеше на времето във  фермата  на „Дрен”,  та трябваше по два пъти на ден да минава напряко,  през завеяните от сняг до кръста  ЖП линии и ниви.

Множеството  хората влизаха при покойната, палеха свещ за бог да я прости и то не толкова за да стоплят душата и,  а по скоро  да стоплят своите. Зъзнеха, пристъпяха от крак на крак, разменяха тъжни и опечалени по някоя дума за живота и, и коментираха колко работна и разбрана жена била.

Накрая последвани  от  звуците на траурната музика, катафалката и шествието преминаха през центъра на Пордим, спряха за по минутка пред  сградата на ТКЗС-то и църквата и потънали в белотата на гробищния парк я изпратиха. Така баба Мара Монкова потъна  в зиналия  черен гроб и се сгуши в обятията  на отдавна починалия си мъж. Черната замръзнала пръст,  от шепите на близки и изпращачи, забарабани по дъските над ковчега, камбанния звън заглъхна и хората като хапнаха и пийнаха за бог да я прости се разотидоха.  Отредиха я…

Времето  неотклонно потече по обичайното си русло. Животът не беше свършил! Минаха девет  дена, после четиридесет, после два месеца  и снега се стопи.  Двете  сгушени гургулици  огласиха  с песента си осиротелия двор и събудиха пролетта. Най напред  надникнаха  едрите  бели  кокичета и минзухарите , после игликата  постла пъстрото си килимче, а  когато  розовите и сините зюмбюли разпръснаха  уханията  си, разцъфнаха  жълтурчетата и елегантните  бели  нарциси. Белия  божур  проби  с нежните си червеникави  вейки  гнилите листа  и коравата земя и се приготви  да покаже с едрите си пухкави цветове, защо го наричат императорско цвете. Синчецът и момината сълза  разклатиха  малките си камбанки  и зазвъняха веселата песен на  живота. Разноцветните лалета изправиха като знамена  цветовете си и одобрително  се залюляха  от топлия  повей.  По напъпилите кестени запърхаха  скорци,   високо в синьото небе  се изви ято  завърнали се щъркели. В разцъфналите  сливови клонки зажужаха пчели,  после  ги примамиха  прасковените цветове и  цъфналите кайсии…  Цветната градина и двора на баба Мара възкръснаха!  Орязаните лози заплакаха.

…И днес  хората, като  отиват и се връщат  от работа или  с покупки.  Минават по широкия булевард , извиват  глави  към ажурната ограда и радостните и  погледи   потъват  в цветната красота, оставена  ни от  баба Мара.

Мнозина се питат:  Ще бъде ли съхранена  тази красота?

ИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображение

 

юни 1, 2013

ТАЗИ ГОДИНА МИ СТИГА ТОВА СЛАДУРЧЕ

IMGP3473  Та казвам Ви, миналата година беше това:(ПОРЕДНА КИНОЛОЖКА ИЗЛОЖБА В ПОРДИМ | Mitkoivanov’s )

За тази година ми стига и  сладурчето  от кадъра…

IMGP3471 IMGP3470

май 11, 2012

МАЙСКА ПРЕЛЕСТ – снимки на цветя

Вярвам, бихте се съгласили, че и безредието, пренебрежителното  разхвъргане в цветната градина (пък и в живота), често носи по-голяма топлина,  красота и наслада, със своята непретенциозност.  Нали сте виждали онези цветни градинки   в селските дворове, дето почти всяка българка  създава   край пътеката  от пътя, до вратата  на къщния си праг.   Така е и у нас. Април си отиде с прецъфтяването на лалета, зюмбюлите, синчеца, теменужките и игликите,   и дойде месец май,  с красотите на боожурите и розите….   

май 2, 2012

ЦЕЛУВКА НА ПЧЕЛА

Оказа се, че и приятните майски дни имат край.Свечери. През целия ден садих, копах и плевих зеленчуците. Накрая съжалих и прецъфтелите вече цветя, та взех, че полях и тях. Вярно: цветовете на игликата, зюмбюлите, синчеца и лалетата са прецъфтели, но с божата промисъл ги сравних, със старата ми 89 годишна майка и осъзнах, че и те като нея, вече не радват със свежестта и красотата си, но имат нужда от живителна грижа.
След близо 30 градусовата горещина през деня, въздуха се освежи. Захладя. Само гръмогласната радиоточка, дезинформиращо продължи да се горещи и надвиква с вечерния лай на псетата. Птиците запяха приспивната си песен и се сгушиха по двойки в разлистените клони на нацъфтелите акации, кестени и плодни дървета, за сън. Врътнах копчето на високоговорителя и в родния, пролетен дом се разстла благодатна тишина. Настъпи време за равносметка.
Бях доволен! Само над дясната ми вежда, неприятна, сърбяща болка ме върна в действителността…
Вчера по обед, провокирана от миризмата на изпотен от работа приятел и опитващата се с резките движения, негова жена, да го защити; някаква, обикновена, трудолюбива и незлоблива пчеличка ни удостои с вниманието си. Жужеше пчелата край нас и кръжеше войнствено, над главите на приятелите ми. Когато се сви в буйната коса на жената, а аз, като всеки нормален кавалер, опитах да се намеся, това малко, творение на природата, взе че се възхити от постъпката ми и навярно вече влюбено в мен … се спусна та ме целуна по веждата. ..Не със страст или яд, а просто така, като милувка, мимоходом. Целувката и ме парна под веждата, жилото и остана, а тя умря…
Слава богу не съм алергичен. Болката се търпи. Макар и с подуто око, ще я преживея. Но тази целувка и сърбежът от нея ме накараха да се замисля: мога ли като пчелата, с пълното съзнание, че ще умра, да защитя труда си и позицията си в живота!?

април 11, 2012

ПРОЛЕТНИ БАГРИ И НЕЖНОСТ

Filed under: Фотография — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 11:03 am

април 5, 2012

ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ

       

    Какво е,           да  се насладиш на прекрасна  музика, в изящна, потънала в злато и разкош  концертна зала?

    Какво е,  да  изпиташ естетическа наслада от изящните извивки и движения в танц на  сцена и балната зала?

     Какво е,  да потънеш в изяществото на багрите, картините и скулптурите в световните изложбени зали и музей на изкуствата?

     Какво,  е да харесваш красотите и суетата край модните подиуми и червените килими на световния артистичен елит?

     Какво е,  да бъдеш великодушен, добър и благотворителен, когато си потънал в разкош и излишък?

     Лесно е.!?

     Но трудно и истинно, е да съпреживееш божествеността на естествената птича песен и тананикането на работещия роб; да се зарадват очите ти от тихите стъпки на дивия звяр и изящните движения на бягаща кошута,  на  размаха на летящия орел и пърхащите птичи крилца, на плавността в извивките на бягаща змия и спокойствието на прозрачния въздух в утринна  мъгла….

      Истинно  е,  да откриеш парада на разцъфтелите цветя, дървеса и треви, да усетиш музиката на небето и водата ;  шумоленето на  клоните и пукота на камъка под слънчевата светлина и знойния  мраз…

       Истинно е, да видиш красотата в движенията на каменоделското тяло, във фигурата на крехката  перачка  и   фолклорния танц..

      Истинно е, когато   срещнеш  в образите на  засмяното бебе и  уморения  поглед на  стария човек,   надеждата и безнадежността…

      Истинно е, когато  с  лекота  споделиш  в  зимния ден , крайчеца на завивката си,  трохата хляб  и глътката вода!…

Истинно е!…  И  трудно!…   Но… това е изкуството на живота!

ноември 18, 2011

ИЗПОВЕД – или как станах убиец на красота и надежда

     

Тази есенна вечер се чувствам убиец. Бях и се заканил от близо две години, а тя беше само на 16. Сама се беше настанила у нас. От къде беше дошла така и не разбрах. Дразнеше ме с  постоянно протегнатите пипала из  двора, особено през  пролетите. Гледах и това лято,  тънките и трънливи крайници, спечените и дребни като овчи бобенки търкалца, дето тръпчяха с горчивината и киселината най-безвкусните диви плодове  и не можех да разбера, защо непрестанно се сили, като биволица на червено,  да бутне строената с  толкова труд и мъки каменно-ажурна ограда. Но днес, когато погледа ми се спря на полуокапалата и прическа си помислих: Снагата и вече заспива, сега ще е по безболезно.

      Награбих малкото, остро брадве, дето 88 годишната ми майка си държи зад вратата с едното  твърдо намерение, ако не дай си боже я нападне неканен гостенин,  да му разцепи главата досущ бяла зелка под сатър, взех  търнокопа и правата лопата и се изправих пред нея.

      – Ей сега –  викам и –  ще ти видя сметката! 

      Най-напред взех малката, остра брадвичка и започнах да я осакътявам. За кълцах я отгоре безмилостно я скалпирах. Земята се зарина  от парчетата жълточервен склалп. Само с поедин удар на малката брадвичка, протегнатите  и  към последно усмихнатото есенно слънце горни крайници, един по един се кротнаха на земята. Остана да стърчи само гладкото и лъскаво тяло.

      Тогава, попотен, изморен и ядосан взех  търнокопа и правата лопата. С  усърдието на войник под бомбандировка, започнах да копая около нея. Разрявам значи, издърпвам пръстта наоколо и, а  щом  белне  част от меките и  нозе, забивам в сочната плът търнокопа или брадвето. Накрая тялото и остана за миг право, после под напора на безмилостните ми ръце се заклати, напред – назад край оградата и рухна бездиханно, като посечен  труп след битка.

        Свърши се. Оттеглих се разгорещен  пред старата къща и погледнах назад…Свечеряваше. Зачервеното есенно слънце  свеждаше засрамен поглед,  да не гледа. Двете  гугукащи сутрин гургулици, запърпаха неспокойно с криле наоколо, закръжиха тревожно – проумяли, че  стана  нещо несправедливо, жестоко и необратимо. Домът в който излюпваха и отглежадаха всяко лято своите рожби го нямаше  вече, за винаги. Домъчня ми.

        Разтревожени гургулиците се засуетиха и кацнаха на оголената кичеста ябълка. Сгушиха се замислени за предстоящата студена нощ.  Настъпи  измамна тишина и покой.  Само шарената, разглезена котка, забрави копринените завивки и  купешката  храна и се заизкачва крадешком  по клоните на ябълката за да  ги дебна.

        Слава богу,  усетиха я. Отлетяха в тъмното студено небе, а заедно с тях  и надеждата ми да ги видя отново на кичестата белоцветна вишня,  която  отсякох…

       

юни 6, 2011

ПЕТЕЛА НА НЕЛА – фотосесия

Filed under: Фотография — Етикети:, , , , , — гравитон @ 2:04 pm

         Понякога се чудя от къде в българката такава вродена естетика?  Ето и кака Нела, не е завършила нито  Кембридж, нито Сорбоната или Оксфорд, а усета си го има във всичко – даже и за живите същества които отглежда! С една дума представям  Ви

ПЕТЕЛА НА НЕЛА

Older Posts »

Блог в WordPress.com.