Mitkoivanov's Weblog

юни 1, 2013

ТАЗИ ГОДИНА МИ СТИГА ТОВА СЛАДУРЧЕ

IMGP3473  Та казвам Ви, миналата година беше това:(ПОРЕДНА КИНОЛОЖКА ИЗЛОЖБА В ПОРДИМ | Mitkoivanov’s )

За тази година ми стига и  сладурчето  от кадъра…

IMGP3471 IMGP3470

Реклами

юни 3, 2012

ПОРЕДНА КИНОЛОЖКА ИЗЛОЖБА В ПОРДИМ

Мъдър  човек  е казал: „ Кучетата си лаят   –  керванът си върви”!    Е, днес  3 юни 2012 година, от 10 до към 15 часа, градинката в която  мина  детството  ми , макар и събрала  стотина  кучета – любимци  от различни  породи, не беше изпълнена с кучешки лай.  Обсадена от  автомобили, градинката на бул.”Славейков” в гр. Пордим , се изпълни  с  шатри, ухание на кебапчета , бира и разбира се  множество домашни кучета от различни породи.  Кучетата бяха довели своите стопани на киноложка   изложба с патрон  Medica – 96  ТЪРГОВИЯ НА ЕДРО . В благородно състезание,  показвайки своите прелести и достойнства,  породистите кучета, часове на ред се състезаваха пред компетентното жури за  медали в отделните категории. Както сами се досещате , освен медалите и купите, на първенците  –   домашни  любимци,  бяха раздадени и  апетитни награди.  Осигурени  от фирмите за  храна на кучета и котки Cracky, HIGH ENERGY,   Nitsiako ,  Maestro  dog  Medica 96, количествата храна бяха добре дошли за стопаните и по точно за  подпомагане   финансите и.

       Сега вече се досещате защо въпреки поговорката, кучетата не лаеха! Доволни бяха от поредната киноложка изложба в Община Пордим и техните стопани. Благодарение на своите  любимци,   часове наред  собствениците на  красивите  кучета се наслаждаваха на прохладата  под рехавите сенки на стогодишните  дървета,  в един приятен празник , свидетел на връзката между  хората и кучетата! 

      Наоколо обикаляха  завистливо  група  безпризорни кучета!  Зад построената за награждаването естрада,  се  снишава  къщата от която надничаха  най-малките  членове  на многолюдно  ромско  семейство  без питейна вода! Те също отглеждат кучета!…

       Ето  част от участниците! Вижте ги!  Ако кликнете на снимките ще ги видите уголемени…

 

декември 21, 2010

МЕТАМОРФОЗИТЕ НА ЖИВОТА или за кучетата, котките и хората

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 11:50 am

 

    На млади години бeше невръстно пале. Умилкваше се о топлината на родителското си кучешко родословие и насъщния,  скиташе на воля по улици, местности и литературни полета.

      Обезличен от законите на кучешката глутница, пази овчето стадо и увеличава неговия имот.  Неусетно, бродейки по родния свят и надсмивайки се над омразните котки и котараци, се  превърна в напет пес.  Умората от тичането по разгонени кучки и  генетичното  желание, за продължаване на рода, го телепортира, през един студен януарски ден, от крайния север на родината, в топлата и благодатна тракийска низина… Стана   уважавано,  авторитетно куче,  с място в глутницата и собствено семейно гнездо. Закрепостен от уюта на семейния живот и радостта от просперитета на създаденото от него поколение, постепенно се превърза до такава степен в семейния пристан, че околния свят загуби  примамливите  някога хоризонти и го приобщи в сигурността и топлината на семейното огнище.

     Днес, не обръща внимание на неспирния кучешки лай и цвъртенето на плъхове и мишки; превърна се  в стар,  мързеливо  мъркащ котарак!

май 25, 2009

НОВ СПОМЕН ЗА СТАРИ НЕЩА – или за общото между хората и кучетата

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 8:56 pm

    От един приятел  съм запомнил две неща. „Жена ми никога не ми е отказала” и „ За живота на кучетата в Коми може да напиша цяла дисертация”. Понеже не искам да  се меся в семейния  му живот, оставям на Вас съжденията  по първото му твърдение и безпрeкословно потвърждавам второто, щото ако по първото нямам преки наблюдения,  то за второто имам достатъчно лични наблюдения и анализи.

    Интересът ми към комските кучета , както знаят редовните ми читатели, беше извикан на живот от момента в който съпругата   и детето донесоха в къщи малкото кученце, болонката Фъцка.  Наистина това дребно , невзгледно създание за по малко от година, успя да ме направи от върл противник  за отглеждането на домашни любимци в най-ревностен техен защитник. За това сега няма да  се впускам в подробности относно големите бели, които това малко създание непрестанно правеше, а ще споделя наблюденията си относно  беспризорните кучета в посьолека.

     С една дума ще Ви спестя за постояно разкъсаните пети на маратонките, за нахапаните крака на столовете и масата в апартамента или за онези два чувала червени чушки, дето домашната Фъцка беше пренесла една по една от терасата в антрето, като най-старателно и методично беше отгризала върховете на всички чушки. В прочем от мен да знаете, кучетата, за разлика от някои злояди деца,  много обичат червени чушки, ябълки моркови и други плодове и зеленчуци. И те като мойто кученце обичат  сутрин на разсъмване да измъкват стопаните си от топлата постеля и да ги разхождат около блока, уж за неотложни нужди, а всъщност само за да поразгонят и респектират котките наоколо. Аз вече и знаех номера, но като се изправеше на задните  крачета и  започнеше да ми се моли, като богомолка с предни лапи, не можех да и устоя.

      Мисля да  Ви спестя и за перипетиите по снабдяването на Фъцка с паспорт и нейното транспортиране с влак и самолет от Благоево до Пловдив. Ще  Ви кажа само, че болонката „собачка Иванова”,  много възпитано си спеше до мен в белите железничарски чаршафи от Благоево до Сыктывкар, и направо не съществуваше когато в спалното купе влизаше шафнера.  От Сиктивкар до Киев  и от Киев до София, кученцето като истински летателен ас пътуваше долепено на пода до краката ми и къде от страх или вибрациите на самолета само трепереше, неотделяйки от мен погледа на топлите си черни очи. Заслужава да отбележа, че на летището в Киев, където слизахме за митническа проверка при излизане от тогавашния СССР, кученцето най възпитано се възползва от тревичката в градинката и си маркира за последно родната земя .

     Така Фъцка стана българско кученце и даде повод на баща ми, пенсиониран железничар, да отговори на подигравките на картоиграчите зевзеци в пенсионерския клуб в Пордим, дето го матапеха: „Е Кольо, много ще те гледат твоите гледачи щом и куче са ти дали да им гледаш”.  „ Какво бе,  знаете ли колко е интелигентно? Че то чак от Съюза е докарано. Вие на самолет летели ли сте? Не сте! А то и на влак и на самолет се е возило да дойде при мен от  2000 километра!”-  отговаряше баща ми гордо,   а кученцето му беше благодарно за защитата. Изпращаше го до клуба, а малко преди да затворят, по някакви негови си биологични часовници, отиваше да си го прибере.

     Ще взема да  Ви спестя и как омъжихме  Фъцка за арменския бял булон Бенджи от съседния блок. То в живота ни така се стичаха обстоятелствата, че все сме имали съседи арменци. Ама тя работа стана много просто, от един път. Срещнаха се значи на разходка Фъцка и Бенджи и докато ние със стопаните му си говорехме, те взеха, че се харесаха .   Така  Фъцка ни роди 4 български  кученца, дето сина ги кръсти Олеся, Белла, Грациела и Бенджи. Ака знаете каква грижовна майка беше и как ги пазеше!  Допускаше до себе си и малките кученца само сина и жената, и даже  на мен се зъбеше. А влезеше ли съседката Нела, дето живееше в съседния апартамент, Фъцка побесняваше. Лаеше  и налиташе, докато горката арменка, пищейки от страх и ужас,  не се качваше права на дивана.

      Наистина стига толкова за Фъцка, защото болшинството кучета на българи в  Коми нямаха за късмет  стопани като нас. Да си признаем честно, често тръгвайки си за България стопаните им ги зарязваха. Как са се чувствали горките животни съдете сами.

       Малко преди да се приберем,  есента на 1988 година, едни съседи в Благоево си заминаха и зарязаха домашното си кученце, болонка ли, пикинез ли или пинчер, не помня вече, и си заминаха оставяйки го на произвола на съдбата. Горкото куче. Какво разбра не знам, но се скри под ваната в банята и не допусна никой до себе си. Новите стопани на апартамента му слагаха храна и вода, но то не ги покътваше. Само скимтеше жално  и след една седмица си умря от мъка.

       Е, слава богу не всички го преживяваха толкова трагично. Много от тях се приютяваха  към скитащите по улиците изоставени кучета и макар и обидени и огорчени живееха своя социален живот,  верни и обичащи хората и най вече децата, дето се завираха  да играят с тях даже в самите подвали  под блоковете, имаха свои закони и нрави. Че кой от вас не е виждал как куче, особенно мъжкар,  препикава камани и ъгли на сградите? Маркира си района, с една дума. Казва „Тука е моя територия!”  И другите кучета като вървят и душат, по височината разбират на  колко по силно и голямо куче е района и се оттеглят благоразумно.

       А Вие, виждали ли сте кучешка сватба? Забелязали ли сте какви нрави и ред има при тях? Ние веднъж наблюдавахме с мойта  Фъцка от терасата една кучешка сватба.

Гледам навървили се двадесетина кучета, ама най различни породи, като се започне от малките пикинезчета,пинчерчета,болонки, кокер шпаньоли, авгански хрътки, лайки, немски овчарки и сан-бернари и други, та до местна подобрена и улична превъзходна. Вървят значи „сватбарите” по строго определен ред. Най- отпред, една разгонена малка булонка –  тоест булката. След нея, най силния от глутницата, един едър пес, кръстоска  на кавказка овчарка и ротвайлер.  Зад тях кумовете, няколко също едри кучета мераклии,  по назад в сватбената процесия подредени все по слаби и малки кучета  – сватбари, шафери и шаферки, сиерджии и сиерджийки. Опитват значи някои от по големите да се приближат до булката и да  се възкачат върху нея, но младоженика с ръмжене и закани ги държи на разстояние. Булката поспира, оглежда ситуациата, избира го, като най- силен  и  чака. Той я настига, приближава се зад нея, подушва  я , погалва я, захапва я нежно за врата и като я поема с предните си лапи, поддига си я и я покрива. „Олеле , викам си, тази малка булка, тоз голям пес ще я разкъса.” Песа си свършва работата, изплезва език и изнемощял слиза да си почине. А булката? Булката отминава няколко крачи, спира, обръща се и доволна го чака за още.  Многократно… След 9 седмици или 63 дни, подвала се обновява с десетина малки кученца… И така до безкрай. Живота продължава.

       Тук ще спра, драги читателю, ще се върна към историята за мойто кученце Фъцка и нейната кончина.

        Живеехме в Пловдив.  Роди  три пъти по четири прекрасни кученца. Беше толкова добра майка, че с млекото си даваше на малките кученца цялата си сила и минерални соли. Стигаше до там, та направо се парализираше или трепереше като лист от изнемощяване. Слагахме и инжекции с калции и се закрепваше. В един късен след обед я бях извел на разходка. Затича се през улицата – за да е до мен! Единствената движеща се по булеварда кола, връхлетя и я удари. Гледаше ме с влажните си черни очи и очакваше да и помогна! Простенваше от болка и ближеше ръцете ми. За да я спася от мъките, ми идваше с един удар да я лиша и от последните капки живот.Мъчи се цяла нощ… На сутринта … Малкото малтийско болонче, ме остави с мъката и спомена за десетината години, в които споделяхме доверие, хляб и постеля!

февруари 24, 2009

КЪМ СОЛНЕЧНИ – спомен за разходка

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , , — гравитон @ 7:31 pm

Лято е! Вървим по рядко използваната  железеопътна линия   и се наслаждаваме на  топлия летен ден. Небето се е отворило и ни обсипва с простора си. Ухае на смола и папрат.  От двете страни на три  километровата линия, Долен склад на  Благоево към  посьолека  Солнечни, е безкрайна тайга. Очите ни се радват на белокорите нежни брези и червените като кръв рябини. Движим  си тримата: аз, жена ми,  сина и двете кучета. Минават  те ту напред, ту назад, или се отдалечават на двадесетина метра в ляво и дясно из гората. Весело им е! Особено на  Фъца и сина. Толкова нови усещания и ухания се носят с чистия горски въздух,  че главата ти просто се замайва и се разтваряш пред майката природа.

         Мамо, виж тук отстрани има боровинки! – забелязва сина.

Спираме. Ники се спуска по ниския насип и бере. След нег

и жената – Тате, страшно са сладки.

         Ела си откъсни. – подканя ме и жената и се насочва навътре. Кучетата хукват след тях.

         Я се прибирайте към линията! – нареждам аз и обяснявам – Няма да усетите как ще се изгубите.

         Цезар нали е с нас! Няма  страшно. – опонира ми сина.

         Абе като излезе някоя мечка, ще видиш дали няма страшно! – Подхвърлям на шега и жена ми, спомнила си за мечката пред вила България, на река Вашка, блогоразумно се връща на жп.линията.

         Ники, ела тука. Баща ти е прав в гората има и други зверове.

Дали от страх или от подканата  ми но и  Дето с кучетата се  качват при нас и продължаваме към Солнечни.

         Мамо, голямо селище ли е Солнечни? – пита сина и ни догонва по импрегнираните дървени траверси.

          Не, не е голямо! И е на близо. Има-няма,   3 километра.

         Тате, по тази линия може ли да ни застигне влак?

         Едва ли! Погледни релсите

         Те са ръждясали. Не са като на  Пловдив на гарата – лъскави.

          Не са, защото по тях рядко минават влакове.

         Ама колко влака минават за денонощие? – пита пак детето.

         На седмица по един два влака с товарни вагони, натоварени с дървен материал от Долен склад.

         А къде ги карат?

         Или в Сыктывкар – столицата на Коми, където има едни от най големите в Европа  дървопреработвателен комбинат за целулоза и хартия, или за износ на дървесината към Финландия, а голама част и направо за България, чрез ферибота Варна – Иличьовск.

         Само дървесина ли карат? – не спира с въпросите си сина.

         Предимно дървесина. Но по тези линии се прекарва и военна техника. Говорят, че по тези места  има ракетни установки, дето могот да изстрелят ракети до всяка точка на земното кълбо.

         Тате по човек и природа учихме и за поминъка на местното население. Знаеш ли какъв е?

         Предимно дърводобив, освен лов и риболов има  подземни богатства.- Отговарям аз, но явно вече се отегчавам от безкрайните му въпроси,  щото се намесва и жена ми.

         Ники, има и уранови находища  и предстои изграждане на атомна електроцентрала именно край Солнични или близо на река Мезен.- споделя дочутото и жена ми.

         А тя  Мезен колко е голяма?

         Кажи, речи колкото  Дунава.

         Ники, забелязваш ли, че междурелсието – разстоянието между двете релси е по-голямо отколкото в  България? – сменям темата аз.

         Да бе тате , ама каква е разликата и защо?

         Ами нашите и европейските  линии е 1435мм, в   Русия, Украйна, Белорусия и другите страни от СССР е 1524 мм,  а в Испания, , Партугалия (иберийските)  са широки 1656 мм. Индия са 1000 мм. Има и няколко по тесни, като в България е 760 мм. Тук са по широки за да лежат на по широка основа. Защото тук земята не е като в България, отдолу със скали и стабилност, а върху пясък и блата.  С увеличената широчина, железницата става по-стабилен железния път и позволява, по-големи количества товари да се превозват – разяснявам аз, навлизайки в собствени води. А като виждам, че сина ми слуша с интерес, пояснавам. –  Поради по-голямото розстояние между релсите и разстоянието на колелетата при колоосите е различно.

         Е как тогава вагоните преминават от  Русия в България? – усеща се сина ми.

         Ами подменят се . В Украйна, на гарата в Унгени, се подменят целите талиги.

         И на пътническите ли?

         Да и на пътническите вагони! Вагоните се вдигат с  с големи стационарни крикове и отдолу целите талиги се подменят с другите за по-голямо или нормално  междурелсие.

         Ей, колко е интересно тате!…

В този момент, пред жена ми, която върви напреди бере цветя , някъде от тайгата се изпречва, изплезил език Цезар.

     Цезаре, що си сам?- пита го  жена ми, едва сега осъзнала, че от доста време не сме виждали кучетата.

    Цезаре, какво  направи? Къде загуби  Фъцка? – пита го и детето, а песа навежда

Виновно глава.

         Не гледай виновно, ами бягай да я доведеш! – нареждам му аз.

Кучето не чака втора покана. Спуска се по насипа и потъва в Тайгата.

         Мамо тя се е загубила в гората. Ами ако я срещне някоя мечка?! Как да я намерим сега?! – разтревожен се затюхва  Ники.

         Толкова близо до селището няма мечки. – заоспоява го жената и виждам, че и тя почва да гледа неспокойно към  леса.

         Не бойте се! Цезар ей сега ще я намери и ще ви я доведе  – успокоявам аз   и двамата    Нали си чувал, как кучетата в Коми извеждат от гората загубили се хора , та една  Фъцка ли няма да ни доведе? Нали знаеш как се върнал в Благоево и после завел татковците при загубилите се в тайгата  деца   и то през зимата. Сега е лято няма страшно.

И като говоря така, пак вървим, но  малко по-бавно. Оглеждаме се назад и встрани,     напрягаме слух да чуем от гората загубения кучешки лай. Тихо е.  Най после,  две три съчки немощно изпукват в тайгата и пред нас пробласва изплезения език на Цезар,  бухлатата весела опашка на  малката  Фъцка   и веселото настроение на семейството тръгнало на среща с истинското Коми..

февруари 22, 2009

ФОТОГАЛЕРИЯ – кучета

Filed under: Фотография — Етикети:, , , — гравитон @ 2:10 pm

   Останал съм с впечатление, че болшинството блогъри (най вече дамите),  обичат повече котките от кучетата.   Чувал съм, че КУЧЕТО Е ВЯРНО НА ЧОВЕКА    –  КОТКАТА НА  КЪЩАТА.  Аз  май повече обичам  кучето  като домашен любимец и макар да има реална опасност,  в не малка част от дамите,  да предизвикам неприязан, ще си позволя да  Ви предложа малко направени от мен снимки на КУЧЕТА:

Почивка

Почивка

Чакам

Чакам

Пазачът от  Горубляне

Пазачът от Горубляне

Безпризорен

Безпризорен

 Сам
Сам  в  спорта

 

Не съм ли готин

 

Обгрижване

Обгрижване

 

Клепоухия чака

Клепоухия чака

 

Служител

Служител

 

 Чопър

Чопър

 

Гонитба

Гонитба

 

Ще ида да си я монтирам

Ще ида да си я монтирам

 

Аристократ

Аристократ

 

 Портрет за поколенията

Портрет за поколенията

 

Джони  Вълкодав

Джони Вълкодав

 

Ще падна от смях

Ще падна от смях

                                          Какво ми е сдмешно ли ? Я вижте това!

Закусваме с мама

Закусваме с мама

Блаженство

Блаженство

февруари 16, 2009

ЗА ФЪЦКА и другите комски кучета

Filed under: разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 12:41 pm

  

      Не че съм написал всичко за хората в Коми, но като гледам софийските и пловдивските помияри, в главата ми нахлуват безброй спомени от тамошните кучета. За това да започнем по ред.

      Когато през есента на 1985 година пристигнах на работа в Благоево, и в една от първите ми вечери на комска земя, гостувах на многодетно семейство българи, аз се сблъсках със следната картина. В тристайния апартамент,  за който впрочем, с наема, тока, парното и топлата вода,  семейството плащаше цифром и словом 5 рубли, живееха: стопанина, стопанката, трите им дъщери, двамата и сина, а наред с тях щастливо съжителстваха и двете и кучета ( санбернар и коли) и трите им котки (сиамец, персийка и някаква местна подобрена). В първия момент, признавам бях шокиран.  Нещо повече, най твърдо и непреклонно, въоръжен с решителност съперничеща с  безкрайността на комската тайга, аз се зарекох – никога, ама никога в  жилището си да допусна подобна менажерия.

      Само че, още през късната пролет  от България, при мен дойдоха  жена ми с нашия син, току що завършил  6 клас. Не измина и месец от тяхното пристигане и те се адаптираха, по бързо  от мен към особенностите на комските обичай и нрави. Казвам, комските обичай и нрави, имайки в предвид  и  отношението на населението към кучетата. За четириногите приятели на човека в Коми, се разказват легенди и поверия.  Само от последните години има достатъчно случай и  истории на изгубени в необятната тайга хора,  намерени и изведени от кучетата и спасени от дивите животни. Но зя тях може да стане въпрос в следващи постове. Сега ще  Ви разкажа следното:

      Прибирам се една вечер от работа в къщи и още от стълбите след входната врата ме пое приятното ухание на пържен черен дроб.  Жена ми готвеше. Мигновено апетита ми се увеличи стократно и устата ми се изпълни със слюнка, като на кучето на  Павлов пред светната крушка.

      -Добър вечер! –  поздравих аз и още преди да получа отговор опитах едно топло и сочно парченци.

      – Здравей! – отговори жена ми усмихната, а в очите и  някакви хитровати пламъчета.

       – Какво има? Детето къде е ?

       – Изпратих го до магазина, сега ще си дойде. – отговори жена ми и продължи да се усмихва загадъчно.

       – Какво се подсмихваш? Станало ли е нещо? – продължих да разпитвам аз, но в този момент синчагата се прибра и постави на масата една бутилка червено вино. Не нарадвал се още на гроздовия елексир, склед сина в кухнята се шмугна  и една  черна космата топка, с черни като въгленчета очи.

       – Какво е това? Марго, бях те предупредил! Не искам в къщи кучета! Утре да го няма!

Жена ми само се усмихна и продължи съсредоточено  с приготвянето на вечерята.

         Татко виж какво е сладичко. – заомилква се около мен сина.- Нека го оставим, бе татко! Всичко деца в класа си имат животинче в къщи, само оз си нямам.

         Не! Казах, утре да го няма!

         Моля те бе тате – замоли се детето, а от детските му очи бликнаха искрени сълзи.

         Не ми реви! Не ми трябват помияри в апартамента.

         Не е помияр. – намеси се и жената, заставайки твърдо и убедено на страната на детето и малкото пале.

         От където сте го взели там го и връщайте! Мен питал ли ме е някой?

         Ако те бяхме питали, щеше ли се съгласиш? – контрира  Маргото.

         Нямаше.

         Е за това и не те попитахме.

         Нека остане, бе тате! – замоли се още по енергично детето, усетило зараждащото се колебание в мен и твърдостта на майчината подкрепа.

         А бе помияри в апартамента не ми трябват.- заоправдавах се аз преценявайки съотношението на силите като 3 към 1.

         Не е помияр! – оживи се сина.- Това е малтийска болонка.

         Не е помияр. – потвърди и жена ми и продължи – Днеска  Таня  Вълчинова си дойде от Москва. Купила ни го е от  Птичия пазар, и паспорт си има кученцито. Ние я бяхме помолили да ни купи кученце. Не някой голям пес, а малко кученце като за апартамент.

         Малко, голямо, куче си е-продължих да упорствам аз.

         Тате, виж го какво е беззащитно и симпатично. –продължи да ме обработва сина, а сълзите ха отново да потекат в очите му.

         Ще остане. Той татко ти само така си приказва. Ще видиш, че   най-много ще го обича.

    Затиснато от напрежението в гласа ми, кученцето стоеше свито зад дивана и ме гледаше  уплашено, с най-виновния поглед в планетата.  Двете му невинни   очички блеснаха  над влажното  малко носле  и ме парнаха дълбоко и трайно. Непреклонността ми започна да се топи. Усетило промяната и най- вече примамено от носещия се аромант на пържен дроб, кученцето пристъпи, изправи се на задните си крачета, събра предните  си лапички в молитвена  поза  и застина пред мен.Погледнах го отблизо в очите. Зай миг суровата ми строгост потъна в океана от невинност, плахост  и доброжелателност на невръстния кучешки поглед. Бях победен.

    Разтопило леда между двама ни,  кутрето завъртя игриво опашака и радостно затича из апартамента. Радостта му се пренесе в усмивки по лицата на детето, жена ми … и мен.  Завършило поредната обиколка, кученцето дойде пред мен, побутна ме с предните си лапички и изправено на задните крачета се замоли за нещо.

              Какво искаш, сега?  То се е видяло, че оставаш! – попитах го аз.

             Тате , иска дробче.- поясни вече радостен Ники.

       Взех едно парченце, не пържен черен дроб и му го поднесох отгоре. Кутрето поскочи още 2-3 пъти на задните си лапи и щом пуснах дробчето още във въздуха го захапа със ситните си криви зъбки. После се провря между краката ми и изчезна към спалнята. Само след секунди пак се озова в молитвена поза пред мен  и разбира се пак му подхвърлих дробче, което то с още по голяма скорост и  ловкост улови и изнесе от кухнята. Упражнението беше повторено още, не знам колко пъти, включително през времето в което вечеряхме. После погледахме телевизия,поговорихме и то все за кученцето.Тогава  жената подрече:

         Ники, на кученцето май трябва да се измисли име!

         Олеся, Топчица, Бела,  Кривозъбка…- запредлага от хубави по хубави имена сина.

       По това време кученцето, надуто като топка от преяждане, все още обикаляше около нас.  Натежалото му пухкаво дупе се полюляваше над укрепналите му крачета  ту на ляво, ту на дясно.

         Вижте го какво си фъцка дупето    обърнах и внимание аз и предложих- Аз ще му викам Фъцка.

fqcka2

Така станах и кръстник на четвъртия член от нашето семейство-  дребничкото , не толкова красиво, но безкрайно  симпатично, уж комско кученце  Фъцка.  В прочем и то като нас вече бе рожба на глобализацзията.  Така и до ден днешен не знам, комяче ли беше, москавчанка ли или благоевка  превъзходна. Не разбрах като каква точно порода се  беше пръкнало нещото от пикинез, френска болонка и улична подобрена, но разбрах, че е кученце с характер. За това, обаче, друг път. Сега да завършим  първата вечер.

        Панирания черен дроб и бутилката червено вино допълнително уплътниха  настроението и на четирима ни.  След телевизията и майтапите по адрес на Фъцка си легнахме да спим. Кученцето колкото и пъти да го сваляхме на пода, все се покатерваше на леглото  зад краката ми.  Най-накрая го оставих да спи там. Усещах малкото телце как диша и ми беше приятно. Преди да заспя, по навик мушнах ръце под възглавницата и  … усетих нещо лепкаво. Опипах… пък станах и светнах. О господи? Ръцете ми бяха целите в кръв.

       Жена ми се събуди, детето стана , кучето скочи от леглото.

         Митко какво ти е? Каква е тази кръв? – попита разтревожена жена ми, вторачила поглед в ръцете ми.

          Не знам! – казах аз и вдигнах възглавницата. Под нея се мъдреха  скрити, десетина окървавени парчета черен дроб.

         А бе и аз се чудя, къде това малко кутре може да побере такова количество  храна? – сподели жената.

         Тате, Фъцка си е скрила  храната за по гладни дни. Виждаш ли колко е умничка, пък ти не я искаше.

         Не я исках, ама сега кой ще пере  окървавената постела?

         Е хайде стига! Ще ги изперем Така е животинчето ти дава топлина и радост, но си иска и грижи.- заключи жена ми сменяйки  боядисаните чаршафи и възглавници.

         Мамо, просто няма да и даваме такива големи количества храна.

         И още от утре ще си я извеждаш за тоалетна навън- разпореди жената.- Сега всички да лягат. Фъцо къде си?

 Кутрето се показа виновно зад фотьола и с подвита опашака се зафъцка към леглото на  Ники. imgp32541

септември 4, 2008

БЕРЕКЕТ – снимки с размишления

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , , — гравитон @ 12:11 am

След  като  в началото на месеца котката ни роди, сега и кучката в училище се окучи. И то не как да е, а направо на земята. Цели 9 кученца ни изтърси.

  Берекет с една дума.  То деца за училището няма, тя  с кученца ни дари. От къде разбра пък и тя, че нещата в държавата  си  вървят, че от 18 години тази е най плодородната и за пшеницата и за гроздето…Берекетлия година с една дума. Гледам по улицете на  Пловдив, понапълни се с бременни жени и майки с малки деца. Потръгват значи нещата, не като в Гърция. Мотах се малко миналия месец из северна Гърция и гледам

                                                                            

 не са по-цъфнали от нас,  и при тях кравички и кози край пътищата бродят. А беше казано, че козата е добитъка на бедняка.

        Гледам и при тях,  запустели земи, не довършени автомагистрали и изсъхнали маслинови градини и лозя, мръсотия в морето също,

и  кучетата им не раждат по толкова, пък уж на тях и плащат в евро, а на нас в лева, и то малко? Че и бременна жена за седмица не видях. А бе европейска му работа, не я разбирам!?

юли 18, 2008

ЕВРОПЕЙЦИ – фото закачка

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , — гравитон @ 9:45 pm

 

   П О З Н А Х Т Е   Л И   Г И ?   КОЙТО ГИ ПОЗНАЕ ЩЕ СЕ ПОЧЕРПИ БИРА!

                                        

 

      

 

 

 

 

 

 

 Наистина, този последния липсва на компанията! Слагам го, макар че ми се вижда зад океански!

Блог в WordPress.com.