Mitkoivanov's Weblog

юли 8, 2019

БУДЕН БЪДИ !

 

            Пътят от центъра на Плевен,  през градската  градина,  та до  Военно- исторически музей,  е осеян с паметници и цветя! До музея, от другата страна на шосето за Ловеч е   Художествена галерия „Илия Бешков”. От тук, нагоре,  към входа на Скобелев парк и Панорама „Плевенска епопея 1877 г.”  се  издигат стотиците стъпала на плевенската „Голгота”.

             Изработени от разтопения материал на пленени  османски оръдия, вратите на парка повече от век  напомнят на признателните поколения  за Руско-Турската освободителна война 1877-1878 година и  епичните битки при обсадата на Плевен  …  Земята наоколо е пропита от  солдатска кръв и сгушените под зелената трева кости… Земята не забравя! Времето помни!..

            Петдесетина  метра в дясно на вратите, изсъхналата трева  незабелязано ме отвеждат  в  посърналия и замлъкнал двор, на изоставеното училище „Марин Дринов”!..  Сенчестата  тишина крещи с мълчанието  на празната  триетажна сграда… Разбитите  стъкла и безличната сивота на „модерна”    алуминиева дограма,  ме примамват да надникна  в класните стаи…  Вместо с бликащ  детски глъч и смях, разхвърляните и изпочупени ученически банки  са  завити с прах, паяжина и забрава. Тишина!!! Злокобна тишина!  Наоколо  и  птиците мълчат…

            Дълбоко в съзнанието ми нахлува  ехото   на отминалите 30 години, с протестите по централния площад на града   –  клокочещ  „казан на ада”…  неосъзнатите стенания  с „Развод ми дай” и „Четиридесет  и пет години  стигат”…  а тогава училището процъфтяваше!!!

             Свеждам виновно глава  пред  неразбиращия, обезнадежден  и обиден   паметник  на патрона на училището,  Проф.Марин Дринов…  Чувствам срам,  изпитвам  болка и събирам  гняв!..

              В този момент на десетина метра от паметника пред входа на учебната сграда,  вниманието ми привлича графит с мото, стихове от Дамян Дамянов…

DSC00560

 Когато си на дъното

 

 Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез

Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи

Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни

Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Дамян Дамянов

 

  …Обнадежден съм! Училището е живо и днес ! Живее в душите на своите възпитаници и чрез тях! Доказателство е, че са българи и че ги има!!!

Реклами

юни 17, 2015

НАМИГВАНЕ – един сборник разкази, който Ви очаква

DSC_0118DSC_0135     Тези  дни, срещу „Руския музей“, както го наричат пордимци,  под родния покрив,  на един от доказаните патриарси на българската литература, драматурга и поет Иван Радоев,се приюти книгата на неговия съгражданин Митко Н. Иванов . В „НАМИГВАНЕ с отхвърленото време“,  автора  – Гравитон Ви разказва с лекота и непринуденост,  с тъга и хумор за обикновените хора на България.  В 44 -те  разказа, прототипите на  тези откъснати от двата преходни периода люде,  оживяват с отминалия си живот и своите надежди.    Те Ви разказват  за собствените си влюбвания и разлюбвания, за своите възходи и падения, за разбраното и не разбраното,   за случващото се около тях и в техните души до днес.

Прочитайки 250-те страници, пред читателя, като на филм се редят случки от годините  през Втората световна война, строителството на социализма и последните 25 години на нашия преход към капитализъм…  Тъжни или комични,  обнадеждени или отчаяни, хитри или изглупяли,  героите в „Намигване с отхвърленото време“ Ви очакват!

Ако сте от Пордим или преминавате от там,  можете да си купите книгата от магазина на първия етаж на „Славейков“ 2 и то само срещу 5 лв. Ако сте от страната,  можете да получите книгата в най-близкия Ви пощенски клон или в най близкия Ви офис  на „Еконт“ – срещу 10 лева, в тях влизат цената на книгата и транспортните разходи.   Ще заплатите с наложен платеж при получаване на книгата.  За да получите книгата „Намигване  с  отхвърленото време“,  е нужно само да я поискате  на   mitko_star@abv.bg  или на лични на профила ми във Facebook  на https://www.facebook.com/mitko.ivanov.1048 . Напишете адреса на офиса в  който желаете да получите книгата с автограф, име, през име и фамилия,   и ги изпратете на един от посочените IT адреси.

Приятно четене, забавление и размисъл приятели. А ако се намери и доброжелател с възможност да спонсорира отпечатването на още екземпляри,  автора Митко Н.Иванов и бъдещите читатели, ще му бъдем безкрайно благодарни!

Поздрави и пожелания за успешно лято!   Ваш – Гравитон!

април 28, 2015

НАМИГВАНЕ

Filed under: внуче, разкази, Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 10:33 pm

DSC_0100Приятели,  излезе от печат сборникът ми разкази “ Намигване с отхвърленото време“! Върху 250 страници, 44 къси разказа за живота в Бългтария от 1944 до 2014 година! Предстои ми представяне на книгата пред съгражданите от Пордим (мнозина от тях са герой в разказите).

Разпространение след 24 май!

Ето кратък откъс из един от разказите:

“ Зимата, като се заредиха едни празници: това Заговезни, Коледа, Нова Година, Васильовден, Ивановден, Йордановден и дебелия сняг свърши. Докато се усети протойерей Матей, заедно с Великден и Цветница, цъфна  пролетта. По Гергьовден,  Господ изсипа над широкото, вълнообразно Пордимско поле, топъл благодатен дъжд. Цапна с жълто, усмихнато  слънце и като подхвана с голямата баданарка: най-напред с майско зелено грундира земята, опъна над нея  небе от синя коприна, тук  там пусна някое пухкаво  облаче и  още недозавил  земята навсякъде, се мушна отдолу. Взе малките четки. Погали с белоцветно вишните, нашари прасковите и кайсиите, посипа ябълките и сливите с белоснежно  и подхвана цветята. Примижа  Господ от удоволствие и зарисува. Топне четка в бялото и нарисува кокиче и момина сълза. Вземе с четката  жълто да нарисува минзухар, ама без да иска сложи и малко червено. Хване нова четка, с нея наситни сини зюмбюли, пък  му идва наум, че до синия зюмбюл трябва да има и розов. Вземе друга четка да нарисува лалета и се обърква. Че то какви ли цветове лалета нямат. Дето са бели, жълти, сини, червени лесно, ама и черни и шарани измислиха хората.  Ей и люляка, свой цвят си има. Люляков. Ами за игликите,  цветовете как да направи? Мисли Господ, мисли,  цапна още няколко пъти с една уж чиста четка, бял шибой да нарисува и се предаде. Взе всички четки, топна ги наведнъж в дъгата и зашари със замах… Шари, шари, красота става,  ама усеща Господ – нещо липсва. Дъх и мирис няма. Живот липсва, тиха  му е картината… И се сеща: ластовичките и щъркелите от юга прибира, пчелите и другите насекоми пуска да свържат цветчетата с жужене, а славеите и другите пойни птици  изпълват с песните си свежия пролетен въздух чак до хоризонта.

Ама то хоризонт без порив и мечти бива ли?… И като вижда  Господ, как протойерей  Матей, замечтан и замислен   гледа  на  юг  към  хоризонта, усмихва се,  оставя на хората да си поемат земните грижи и се възнася,   да си гледа божите…“

Кратък откъс от „Парижка рапсодия“.

септември 9, 2011

ОРТАЦИ – кратък разказ, посветен на 100 годишнината от рождението на Тодор Живков

          

     Четири  след обед е. След  вчерашния Гергьовденски дъжд, майското слънце прижуря  и кара наскоро засадения разсад,  да пощръклява. Над земята се издига пара. Пчелите жужат в цветовете на овошките и големите декоративни кестени. Свежия въздух  танцува с веселата птича песен…  Двама млади пенсионери, седят от  часове  на удобни  пластмасови столове  пред бащината къща. Две ябълкови дървета  ги покриват с рехава  сянка . Обядвали са. След обилната храна –  прекрасна мусака и баница с тиква, 88 годишната баба Мара –  майка и, вече  се е  оттеглила за следобедна дрямка .Братята си допиват сами. Шишето с охладена грозданка  е преполовено. Зелена  салата  има и за втората половина. На масата се кипри и тавата баница със  стъргана и замразена от  есента тиква. Езикът на  по-големия брат, така се е развързал, че мисълта  му прескача десетилетия назад, в  отминалото социалистическо време. Философстват и се питат какво провали социализма…

–          То по онова време, брат ми, що пари съм изкарвал допълнително – не си и сънувал. Ей на, кога пък работехме с Баламата на бетонпомпата в СМК-то, голяма далавера имаше. Къде по четвърт, къде по половин бетонпомпа бетон спестявахме и все на частно го продавахме. Кой виличка строи, кой пътеки из двора ще циментира, ние с Баламата сме насреща. На половин цена ги договаряше ортака и да ти кажа честно, и клиентите доволни и ние не можехме да се оплачем.

–          Не знам загубен ли съм бил,  що ли, но от държавното  пипнах  чак последните години, преди пенсиониране, когато след 89-та  всичко се юрна да приватизира и вече давностен период има. А то не, че нямах възможност и че не виждах какво правят колегите, но те повечето живееха в близките до града села и имаха къде да мъкнат. Ти нали знаеш, как се правят вратниците на селските дворове?

–          Как се правят? Широки, как!

–          Широки, широки, ама ако си забелязал, правят се, навътре да се отварят. Поверието е, че по този начин имането само навътре ще влиза. А на мен селото, като ми беше далече и нямах къде да пребирам в малкия градски апартамент,  приятелите и колегите  „уреждах”. Това електроди, грес, масла, инструменти и какво ли не. Щом го има по пътническите вагони значи може да се изпише. Безотчетна работа беше, особено в първите години на „демокрацията”.

–          То аз, ако взема да ти разправям, още преди това що материал сме извозили с бетонпомпата от строежите – цех за метални конструкции  да сме построили и сега още да работи със суровини от тогава. С Баламата – ортака, девиз имахме: Ако ще, шамар да е, ама аванта да е! Един гвоздей да вземеш, но с празен джоб да си не тръгваш от работа – заключи „целомъдрено” по големия брат и като отпи още един як гълток от ракията, продължи. –  Обаче веднъж какъв страх брахме…

–          Що, какво стана, хванаха ли ви? – наостри уши по малкия и също отпи от вече топлата ракия.

–          Не съвсем? … Веднъж  ни наредиха да караме  бетон на една вила в Кайлъка. Зареждаме, значи бетонпомпата от бетонвъзела и потегляме. Кога стигнахме там един костюмар ни посрещна, разпореди ни къде да изсипваме, а  като изсипахме дойде при нас и  казва:

–          Момчета днеска сте при мен, няма да съжалявате, вашето не се губи. Следващия курс ще   изсипите  бетона  на петата вила от тук нагоре. Работниците и там са предупредени. След това пак тука и така докато свършим работа. Сега ми подайте кочана с фактурите да ви подпиша празни фактури. Довечера си напишете колкото курса и тонаж  прецените  – и посяга към кочана с фактурите.

–          А, не става така – опъна се Баламата и ме погледна объркано.

      – Изискването е да се подписва за всеки курс – намесих се и аз. Довечера колкото курса излезнат за толкова ще ни разпишете.

–          Момчета, а бе вие да не мислите, че цял ден ще стоя тука,  курсовете да ви броя ? Имам си и друга работа. Дайте ми  кочана с фактурите, аз ви подписвам на моя отговорност!  С началника ви сме се разбрали?  

         Настоява човека и гледам,  почва да се ядосва. Подавам му плахо фактурите и в недоумение виждам, не само как подписва дестина фактури „на бял лист”, дето се вика, ами накрая истимаро вади от вътрешния джоб на сакото цяла пачка петолевки, затваря я ловко в кочана с празните фактури и без притеснение ги слага в ръцете на  Баламата. Преди още с Баламата да успеем да кажем нещо и клиента ни се качи в една лъскава кола с шофьор и отпраши към града…   Стоим ние с Баламата, гледаме се и не разбираме какво става. Такова чудо не беше ни се случвало. Карали са се с нас, че по малко бетон доставяме от колкото е писано, ама на сила да ни карат да пишем повече,че и пари да ни тикат в ръцете, не е бивало.

–          Ортак, много червенеят тези петолевки,  направо на нестинарски въглени ми приличат.

       Да не стане някакъв гаф?- притесни се Баламата.

–          Знам ли? – отговарям  му  и се оглеждам, като лалугер на поляна . – Не вярвам!

           Спокойно е. Строителите бързат да вибрират и заглаждат изсипания бетон, въобще не ни обръщат внимание. Жабката в кабината на бетонпомпата сякаш е зинала с  отворената си уста и  намига подкупно. Пътя  криволичи и се спуска  надолу, подканва ни да тръгваме.

–          Балама, слагай ги в жабката и да потегляме, имаме цял ден да мислим! 

        – Че то,  какво ли пък има да му мислим – петстотин лева са си петстотин лева.

–          Хубаво, тръгваме, ама да знаеш, не ми е спокойно. Казвам ти имам лошо предчувствие.

–          Стига се плаши,  човече. Малко ли пари сме прибирали до сега? Карай  пък като видим другата вила ще разберем какъв е фокуса. Ако другата вила е държавна, значи всичко си е наред.

–          Наред, наред ама да вземем да разпитаме какъв е този началник? – предложи  Баламата.

       Така и направихме. Поразпитахме из бетонвъзела за вилата, за колата (Баламата помнеше даже и номера на колата). До тук добре. Ама Лили отчетничката, дето не беше от тях,  но знаеше всичко за всеки в целия град- като изстърси: „ Колата е на началника на окръжното  МВР, а и вилата е на окръжното бе будали”! … Едно съмнение ни загложди, един страх взе да пропълзява и да гори будните ни социалистически съвести.

–          Няма страшно – умозаключи  Баламата след дълго размишление.- Сега пътят е най чист! И даже взе да си подсвирка от удоволствие, като погледна към жабката.

       И така, цял ден. Един курс до вилата на МВР-то, един курс до петата вила от долу нагоре. Сума ти бетон наляхме, а в кочана се мъдрят подписани още празни фактури.

–          Пачката хубаво нещо,  ортак, вика  Баламата, ама с фактурите какво ще правим – терзае  се той.

–          Ей  за туй ти викат Баламата, щото си тъп като биволски задник. Бавно вдяваш. Работата е бижу. Утре сутрин почваме с подписаните фактури. Като гледам, така ще сме постоянно 5-6 фактури напред. Сега е сезона за вилите, огледай се, ослушай се и … намери  авери за далавери.  И те ще са доволни –  по евтинко да купят бетона и ние ще сме доволни, щото парите дето ще приберем, МВР-то ще си ги приведе от държавния бюджет,  като проститутка на сводник  и никой нищо няма да разбере.

        Тъй си разсъждаваме ние с Баламата и пътуваме след последния курс от частната вила  към града. В добро настроение сме  и със заети ръце и мисли, щото единия върти волана, а други пак прелиства петолевките и блаженно мечтае, как ще обуе червената си Лада с нови „Видинки”.  Още бе светло, но като влезнахме в града, слънцето взе да се снишка зад по-високите блокове и дървета. Тогава,  двойка фарове от лека кола се лепнаха за нас, като пипала на октопод.  Синия буркан върху покрива на лекия автомобил след нас засветка зловещо и макар  без звуков сигнал, мартенките ни се разтрепераха.

        –  Балама, вапсахме я! Следи ни полицейска кола- шепна му аз с  пресъхнал  глас.

–          Къде? – пита Баламата и машинално хвърга в жабката, горещите,  като жарава банкноти.

–          Отзад са! Сега ще ни арестуват. Утидохме брато в затвора.

–          Б’ах мама му, всичко е било постановка! Опандизиха ни!

–          Спокойно, само виж та изхвърли парите, да не ги намерят, че сигурно са и записали номерата.

–          Как да ги изхвърля,  като са отзад и всичко се вижада.

–          Намери начин, вземи цялата пачка, аз ще направя един кръг преди да стигнем в гаража, на втория десен завой, хвъргай в храстите…

       Така и направихме. Пачката с банкноти, като усойница се шмугна в  храстите. Пък да си призная честно, имах и малка надежда, че случайно полицейската кола върви след нас, ама не би. Влизаме ние в гаража, и тя след нас. Слизаме ние с разтреперани сабици от високата кабина и  те слизат от колата. Идват към нас двама яки полицаи и без никакви приказки и обяснения, докато  се усетим,  след едно единствено –„Арестувани сте!” – се намерихме с белезници на ръцете в полицейската кола.

       Сирената засвири, буркана заприсвятка и разпиля  участниците  от движението в страни.Профучаваме  край окръжното, минаваме с бясна скорост и край затвора. След няма и десет минути (дето ни се видяха цяла вечност),  сирената замлъкна, лампата  угасна, спирачките заковаха.

–          Слизайте! – все така сериозен ни подкани  единия.

        –   Елате след мен! – поведи ни втория.

       И ние вървим свити и уплашени,  като агнета на  заколение. В главите ни се завъртяха всички приказки, слухове и филми дето сме гледали за разпити и мъчение. Най-после завихме и се озовавахме в изискан и  осветен градски двор. В една широка, потънала в зеленина беседка,  група хора бяха насядали пред отрупана с ястия и питиета софра.

         От масата стана та ни посрещна,  началника на милицията и като се обърна към двамата милиционери нареди:

–        Я  не се бъзикайте с хората и да им свалите белезниците, че да не ги сложа на вас. Заповядайте момчета, сядайте!

       – Шефе, ама нали ни нареди да Ви ги доставим тук?

       – Да де, но не съм  Ви казвал да им слагате белезници и да ги арестувате. Имах пред вид да ги доведете за  да си направим банкета! Свободни сте!

        –   Виновати господин началник – смънкаха двамата полицай. –  Ние разбрахме, че трябва наистина „ да ги доставим!”- и се изнизаха.

          Че като започна едно хубаво ядене и пиене, не е за разправяне. А още  като ни настаниха на масата,  забелязахме, че в компанията,  е и нашия началник..

       На другия ден,  намерихме в храстите пачката с парите. Успокоихме се орташки и даже коментирахме защо  Ленин,  казал в един виц: Аз направих от аристократите  пролетариат, а вие, съвременните комунисти, направихте от пролетарията аристократи.

 

август 13, 2011

БЕЗДУМИЕ !

        Много се изговори и изписа за „Голямото четене“, „За малкото четене“, за това как  „Да изчистим България за един ден“!      Посъветваха ни да садим картофи и да ходим боси по асфалта на магистралите…

       Но не Ви ли обзема бездумие за духовните магистрали на народа ни,   когато гледате тази действителна, унизителна, покъртителна и срамна картинка в  кофата с боклук  за прасета …           или от прасета !?   И то  в Пловдив !?

октомври 26, 2010

В ПОРДИМ ДУХЪТ Е ЖИВ

       Разрешете ми да не се съглася, че духовния и културен живот на България, е само в столицата София.  И това е хубаво, както е хубаво, че разноликия пъстър живот  си тече и развива,  въпреки смяната на политически сили, правителства и личности, въпреки недостига на средства и нескончаеми реформи. Най-радостното, според мен е, че това става и в най-малките общини, навсякъде където все още корените на българщината не са изкоренени. И макар и на втори план, след битката в бита за оцеляване,  народа има сили да намира необходимост, време и сили за културен живот и духовно развитие.

              Ето например: може би най-малката община в  България е Община Пордим, а и тук кипи духовен и културен живот.

              По стара, отколешна традиция тук хората превършват работа до Димитров ден.  На Св.Димитър е   кръстена и красивата, изградена с червено бели камъни църква с камбани подарени лично от  руския  император Александър ІІ при срещата му с пордимските първенци. Повече от столетие камбаните огласят с гласовете си равното плодородно поле на Средна  Северна България. От кокетната, уникална камбанария,  построена от  Уста Генчо – Тревнелията,  камбанната мощ се носи на запад до Плевенските възвишения, на юг по Пред Балкана и Стара  планина, на запад над криволичещите води на река Осъм , па се понася на север над  Дунава,  за да напомня на поколенията за онези славни битки при обсадата на Плевен през 1877-78 година и  за кръвта на хилядите руски и румънски войници, дали живота си  за Освобождението на България.   

          В  тези  тържествени дни, от 22 октомври, до 26 октомври, с които се отбелязва 33-тата годишнина от обявяването на Пордим за град,  та чак до 14 ноември, когато е традиционния ежегоден събор на  Пардим  е празнично.

          Погледнете  само някои щрихи от проведено на 23 октомври в музикалната зала на СОУ”Св.Кирил и Методии” с преподаване на народна музика и хореография  тържество,  с което проф.д-р Венко Александров бе  удостоен със  званието „Почетен гражданин на гр. Пордим” и   представи  книгата си „Към последния етаж – размисли”. Ще се убедите, че духа на друг  пордимчанин – поета,писател и драматург Иван  Радоев е жив  и днес.

         Вижте и моменти от откриването на изложбата с картини на друг почетен гражданин на гр.Пордим, художника Никола Николов и сами ще се докоснете до особения  дух на Пордимчани!

         Ще се убедите, че  огъня запален от американското семейстово  Хаскел, основатели на Професионална гимназия по селско стопанство „ Д-р Едуард Хаскел” се  предава от поколение на поколение и е жив и днес.

          И най-важното: не забравяйте, че хората тук са гостоприемни, както са посрещнали някога   руските,румънските и финлайските освободители ще посрещнат и вас – с открито сърце и български дух, с люта ракия и руйно вино,  тежки мезета и открити сърца. От Вас се иска само да посетите  Събора в гр. Пордим на 14 ноември 2010 г.

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.