Mitkoivanov's Weblog

ноември 11, 2012

УСЕЩАНЕ ЗА ЕСЕН

Filed under: Фотография, музика — Етикети:, , , , — гравитон @ 11:07 pm

Денят бе слънчево обагрен.

Подухна вятър,

с хлад покри,

хора, птици, а цветята

ги сланата скри.

Западния вятър досъблече,

златни дрехи и мечти,

даже и  земята,

със ръжда покри.

Есенния ден изтече,

неусетно свечери.

Новолуние повлече,                                      

студено греещи звезди.                                

Тишината се завтече                                     

и гълчавата покри.                                         

Горе пък в небето,                                           

ято птици се вклини,                                     

със крилете си разсече,                                

мигащия огън на звезди.                             

Крякат, врякат и се карат,                            

плачат жерави уви.                                      

Дълъг път на юг ги чака,

че далеч, са топлите страни.

И както птиците на юг отиват,            

тъй, децата ни добри,

по залеза на слънцето се вдигат,

и оставят ни сами.

 

 

май 5, 2012

РАЗПЛАТИЛ СЕ – разказ

В наше село, откак почна това перестройката, особено прехода, окончателно я закъсахме.  Най-напред изгоря мелницата.  После, ликвидационния съвет(даскала, фризьорката и полския)  върна на кооператорите  земята и добитъка, та хората като нямаха къде да гледат животните, изклаха ги и бременни.  Осиротели, краварниците и овчарниците в кооператива, дето пълнеха мандрата с мляко като река, станаха излишни. Покривите им останаха без керемиди,  а  напоителните канали без тръби и плочи.  На края,   под  ударите на чукове  и железобетонните  колони се превърнаха на  пясък, барабар със социализма. Тъй и тяхната арматура замина, като вторична   суровина.

На гарата спряха  да товарят  вагони  с  продукция, продукция за износ, от никъде нямаше.  ЖП кантара  даде фира, отиде за претопяване и помъкна след себе си  два от коловозите , в комплект  с мостовите кранове за разтоварване  и стрелките. Гарата обезлюдя. Хората виждаха  товарен влак един два пъти в седмицата и пак  се чудеха,  какво още има за изнасяне. Ама се оказа, че  в складовете на държавен  резерв, срещу  гарата, имало още за година две, какво да се вади и то почти без да се вкарва.

Най-болно стана на хората, кога   дойде  един  турчин и  показа документи  за собственост.Току що приватизирания  трикотажен  цех  – гордостта на  хората от наше село, щото идваха и от околните села да работят в него, му бе продаден за жълти стотинки.

–            Ей, вие това българите сте много загубен народ. Аз с тези машини ще си избия парите  за   по-малко от  година! –  рече  турчина,  натовари  в тирове новите машини и ги закара  в  Турция.

След още  няколко дни,  плати за седмица   да ги монтират    в  Родината му  и  остави  жените ни без работа.   Мъжете  я втасаха  и те на трудовата борса за подаяние, щото  и цеха  за метални конструкции се стопи. Дърводелския пък се срути под напора на алуминиевата дограма и вносните пластмаси   и в селото се спусна,  като чума, безработица.

Младите полазиха по чужбина.  Превиха  гръб   из  ягодовите  плантации на английската кралица, закатериха се като маймуни,  да  берат чуждите портокали и маслини из Испания и Гърция и зарязаха нашенските плодове да ги ядат  червеите, че и  да буренясват.  В селото  останаха да работят, дето се вика,  попа, кмета и даскала.  Но  ако  за попа  се отвори повече работа,   а  за  кмета се знае – село без  кмет   няма, ( трима българи да останат  в селото, един  трябва да е кмет, че да ги управлява и да се грижи за  другите двама),   то  с даскала,   работата се запече. Първо  децата намаляха.  Нали младите ги нямаше или бяха разделени.  Второ  и  да родяха,  то пък не стигаха парите за храна  и дрехи, че за училище ли?  С една дума колкото повече ставаха  безработните, колкото повече се вдигаха цените, толкова по-малко почнаха да раждат  жените. Докарахме я до нулеви години и съкращаване на паралелки .

И тъй,  на шега – на майтап,   в  наше  селото останаха  само старците.  Зачакаха  деня на пенсията  и бързаха да се разплатят за данъците,  тока, водата, дървата и въглищата,  бързаха в магазина да  си оправят  борчовете за  хляба  и киселото  мляко или да прескочат до града за животоподдържащи  лекарства.   Докараха  я  до там,   в селото да няма и една кръчма – фалираха ( и кръчмите и старците).   И  не само те.  И здравната служба фалира.  Закриха я.  Наложи се  малцината останали в село да  ходят  до града.

Ей оня ден, бай Добри Хрисимия, над седемдесет годишен, бивш строител, дето е пипнала ръката му в половин България, че и по странско, сега самотен  старец, облечен с чиста  риза и бръснат,  висеше на рано  пред  кметството.

–             Добро утро, бай Добри.  Как е, как е държиш ли? – опита да се майтапи кмета и го въведе в кабинета си.

–             Държа аз, държа, като френски  ключ обла гайка, ама вече издишам  –  отговори  плахо  бай Добри и влезе след него.

–            Що бе бай Добри – какво има? – Децата не се ли обаждат? Как са?

–            Обаждат се кмете, обаждат се, ама и испанците  и те нещо  я закъсали.  Над 20% била безработицата и там. Няма  работа.

–          А ти как си?  Какво те води  насам?

–          Закъсал съм  я, кмете.  Нещо не съм добре.  Въздуха не стига в тая държава.

–          От цигарите ще да е, стегни се! –  опита пак да се майтапи кмета и  седна  на стола си.

–           Де да беше ама не е.  Че аз в живота си  цигара не съм хващал, кмете.  Друга ще да е работата, не е на добре..

–          Хайде, хайде, недей така.  Млад си още.  Я как си се стегнал.  Да не е за някоя баба?

–          За баба, за баба е! Скоро ще ме навести с косата.

–          Сядай де! Що стърчиш? Казвай какво те води насам?

–          Абе  аз да кажа, ама ми е неудобно, че и онзи месец идвах, та много ми стана.

–          Ти за това не бери кахър. Вярно  идва, иска ми пари назаем, дадох ти, ама нали ми ги върна!

–          Кмете, ама сега ми трябват  повече.  Тръгнал  съм  към  града по доктори.   Изследвания, някакви ще ми правят в болницата.

–          Хубаво де. Ти за това не се притеснявай. Колко да ти дам?

–          Кмете, аз другата седмица, като взема пенсията веднага ще ти ги върна.

–          Знам, че ще ми ги върнеш. Не се безпокой за това. Не се познаваме от вчера я! На колко хора съм давал, че на теб ли няма да услужа. Сто лева стигат ли? – попита кмета  и отвори чекмеджето, дето държеше служебни пари.

–           Много са.  Петдесет  ми стигат.  Веднага ще ти ги върна, другата седмица, като дадат пенсията. Аз съм скътал   тридесетина,  но  за всеки случай. Нали ти казах,   изследвания  ще ми правят, та да имам за всеки случай.  Може и да не ми потрябват, веднага ще ти се    разплатя, веднага ще ти ги върна.

–           Не се безпокой. Няма за къде да бързаш. Върви та се оправяй и оздравявай  бързо. Понастинал си сигурно, ще ти мине.  Ето ти  50 щом казваш и върви, че  стана време за рейса…

–          Благодаря ти кмете.  Хайде  довиждане – взема парите бай Добри и тръгна.

На вратата  кмета го изпрати.  Подаде му ръка за довиждане  и се разделиха…

На другата сутрин бай  Добри пак дойде в  кметството.  Изненадан  от скорошното му посещение,  кмета  стана и го посрещна.

–           Какво стана, бай Добри? Всичко в ред ли е ? – попита искрено разтревожен кмета.  – Какво казаха докторите?

–          Кмете дойдох да ти върна борча. ..

–          Бе остави тоз борча, кажи свърши ли си работа? Мина ли прегледа? Какво ти казаха?

–         Да ти призная кмете,  и от  фирмите  дето   купуват земя  ми предложиха и то добра цена. Но слушам зад тях стояли арабски, турски, че и еврейски пари.Настървили са се като хиени над ранена сърна.  А пък аз от дедите си знам:   тази земя с  кръв е  отвоювана, тази земя е събирана от  калта под ноктите на дедите ми.  Мене утре може да ме няма, ама  продам ли земята си  днес, утре къде ще се приберат децата ми?…  Не ми дотрябваха парите. Връщам ти ги. Благодаря ти. Ето ги.   Обичам  да съм се разплатил  – отклони  въпросите му  бай Добри, после  остави  парите на бюрото пред кмета  и огледа стаята, като за сбогуване.  Погледа му  мина  по трикольора без герб и знамето на европейския  съюз, спря за миг  на неизбелелия още квадрат,  дето  помнеше  портрета на Тодор Живков  и излезе…

След  обед   докладваха  на кмета:  бай Добри се  обесил.   Бил  болен от тежка болест, но не дължеше на никого нищо!  Беше се разплатил с живота и  децата му имаше къде да стъпят,  като се върнат!

януари 15, 2012

НАДНИКВАНЕ

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 9:52 am

  

РАЗКАЗИТЕ  НА  ГРАВИТОН     КУЛИНАРНИ  РЕЦЕПТИ       ПРЕЗ ОБЕКТИВА    МУЗИКАЛНИ  ЗВУЦИ

февруари 11, 2009

МУЗИКАЛЕН ТРИПТИХ

Filed under: музика, Uncategorized — Етикети:, , , , , — гравитон @ 6:35 pm

За тъгата, носталгията, противопоставянето, руската душевност, надеждата и любовта…

Поручик Галицин

Ваше Благородие

Александра, Александра

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.