Mitkoivanov's Weblog

ноември 16, 2014

С ВКУС НА ПАРИ И ЧИСТА СЪВЕСТ

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 9:02 am

IMGP2839

Вечерта блестеше с неоновите си, хипнотизиращи светлини. Подпрял покривалото на нощта, Парк хотел „Санкт Петербург” бръмчеше като гнездо на търтеи и оси . Над него, зареяни в небесното бездъние, звездите намигаха примамно обградили луната сводница.  Хилядолетния Пловдив заспиваше. Наближаваше полунощ.
На паркинга пред ресторанта, няколко вцепенени от чакане таксита, дремеха с надежда и очакване, закъснял и подпийнал клиент да ги наеме. Най-отпред се кипреше, облечена в елегантен костюм и цвят „Сахара”, нова „Лада”.
Таксиметровия и шофьор, поглеждаше с нетърпение, как автоматичната стъклена врата ще изплюе, поредния развеселен и олекнал парично, посетител. И той се появи. Поспря пред още не затворилата се след него прозрачна врата, огледа се, пое дълбоко от свежия есенен въздух и с криволичещи, колебливи крачки, се упъти към таксито. Въпреки обикновените си всекидневни дрехи, имаше вид на щастлив и доволен от себе си човек. Спря се пред пасажерската врата и несигурно отвори. Колебанието му подсказа на таксиметровия шофьор, че в колата влиза пътник, дето не пътува всеки ден с такси и е пиян.
– Карай към „Столипиново”! – нареди театрално пасажера и като се отпусна върху седалката, изпълни купето с дихание на алкохол и цигарен дим.

– Готово! На кой адрес? – попита от своя страна шофьора и потегли.

Среднощ нямаше движение. Таксито необезпокоявано от никого зави на дясно, после премина, като през малка гара, край панаира и хотел „Марица”, прелетя по моста над реката и се стрелна към тунела.
Отговорът за адреса се бавеше. По съсредоточеното замислено лице на пътника се четеше колебание.
– Ще ме закараш ли до Ново Село? – попита ненадейно пасажера и се наведе като въпросителна към шофьора.
– До Ново село са над 20 километра, кой ще ми плати обратния курс?
– Нямаш проблем! Карай към Ново село, тази вечер съм влюбен! – отсече клиента – Плащам си, не се притеснявай, имам пари! – и като се облегна на седалката, доволен от решението си заспа.
За шофьора ситуацията не беше нова. Караше такси от близо две години.  Случвало се бе да му дават и големи бакшиши, но обикновено, след станалите обществено-политически промени и идването на демокрацията, хората се стискаха и за жълти стотинки.Нямаха пари. От ЖК Тракия до гарата или центъра, разстоянието си беше около 6-7 километра – сметка под два лева, ама те си искаха рестото, за това по-често трябваше да им връща и стотинките. Беше започнал да проумява, че с таксиметрова работа няма да забогатее. Цената на бензина и маслата все се вдигаше, на резервните части, също. Само през първата година, като на шега, вечер след работа или през почивните дни, навъртя 40 хиляди километра. Навъртя ги, но нямаше и един лев спастрен на страни. Парите както влизаха в джоба му, още по неусетно си излизаха, щото и в ЖП транспорта, дето работеше, все бавеха заплатите. Почнаха и съкращения. Живота стана някак несигурен и непредвидим. Хубаво, че колата му беше нова. Купи я от Корекома с рубли. Спечели ги през трите години гурбет в КОМИ. Успя да си изплати и получения от железницата апартамент. Даже му останаха рубли за още една Лада. Да, ама инфлацията ги изяде. С тях, като добави още 3 хиляди лева, успя да си купи нов цветен телевизор JVC. Жалко, че вечер след работа, висеше по таксиметровите спирки и нямаше време да го гледа. Жена му беше доволна от допълнителните пари дето носеше и едновременно с това се сърдеше, че малко време стои в къщи при нея . След всяко излизане на мъжа и с таксито, той носеше по някой лев и така имаха за храна и редовно плащане на битовите сметки. Поради тези обстоятелства, шофьора на таксито се нави веднага на неочаквания извънградски курс. А курсът си беше направо късмет. Над 50 километра отиване и връщане носеше добра сума. Удари кьоравото.
Пасажерът до него си спеше кротко и тихо, като малко дете в леглото на майка си. Пълнолунието осветяваше равното тракийско поле и лицето на спящия. Човекът се усмихваше, потънал в блаженството на своите сънища. Беше се извисил над ежедневието, над промените в света, битовизмите и тичащия насреща му, като черен асфалтов път, живот.
За няма и половин час пристигнаха в обезлюдения център на селото.
– Ало господине, – побутна внимателно спящия си пасажер шофьора – пристигнахме! Сега накъде?
Пътника, като на забавен кадър отвори очи, размърда се, огледа сънено през стъклата на автомобила и като се ориентира, направи една дълбока прозявка, от която даже на шофьора му се приспа. Още не изгасения двигател все така равномерно мъркаше.
– Ааа, да… Стигнахме ли?
– Пристигнахме! В центъра на селото сме.
– Момент да се разсъня малко. А, да… Така… Карай сега на дясно, а като стигнем църквата завий наляво. След още стотина метра ще стигнем малко площадче и едно заведение. Карай!
Когато спря пред заведението, поизтрезнелия от съня пасажер слезе и се протегна, като дълго спал котарак.
– Чакай малко! Сега ще се върна! – нареди той и се упъти към притихналото заведение.
Вратата беше заключена. Пътника огледа през прозорците, потропа на единия и като се увери, че вътре няма никой се върна при колата.
– Какво става? Не работи ли ? – попита шофьора през смъкнатото стъкло.
– Няма нищо. Ще я намеря. – закани се той.- Ти ме чакай тука! … – и се стопи в тъмнината на съседната уличка.
Таксиметровия шофьор остана сам. Загаси двигателя и се приготви за чакане. След дългия, напрегнат ден в депото, след напрежението за сигурността на пътниците и изправността на пътническите вагони и ядовете по липсата на части за техния ремонт; след няколкото часа шофиране по натоварените и шумни Пловдивски улици; тишината и спокойствието се стовариха, по силно от въздушен чук, върху съзнанието и умореното му тяло. Беше преуморен. Клепачите му се затваряха, мускулите му се отпускаха, но не можеше да заспи. Като на филмова лента , трескаво и нестройно пред очите му се редяха кадър след кадър, шумове и звуци, зловония на горещо желязо, горива, масла и човешка пот от изминалия ден.
Минутите изтичаха безмилостно бавно. Настъпи безвремие. Луната се изцъкли. Тишина скова опустялото селище. Звездите започнаха да избледняват. Пропяха първи петли. Колата стоеше все така неподвижна, като заседнал кораб в пресъхнало море.
Неочаквано от лявата пресечка се зададоха двама младежи. Запалените и цигари примигаха, като искрици живот.
– Търсите ли някого? – попита дружелюбно високия.
– Абе, докарах клиент и го чакам да се връщаме към Пловдив. – отговори неуверения глас на таксиметровия шофьор.
– Плати ли ви? – попита съчувствено по ниския.
– Не! Отиде при някаква мадама и каза да го чакам.
– Има да чакаш! Май ти е вързал тенекия?
– Отдавна ли го докара?
– Има повече от два часа, ама човека каза да чакам, че да го върна в града.
– Чакай си! Дано да се върне, но по-вероятно е да пиеш една студена вода.- констатира съчувствено по-високия и двете огънчета живот се отдалечиха, заедно с надеждата на шофьора да получи парите си.
Останал отново сам, първо се ядоса на себе си, на лековерието и глупостта си, на добротата и отзивчивостта си, на непрактичността си и чак тогава си спомни, че клиента му носеше някаква торбичка. Огледа и опипа по седалката. Нямаше нищо.Наведе се и потърси по пода. Докосна грубия смачкан плат на торбичката… Светъл лъч на успокоение премина през съзнанието му. Заопипва с дясната си ръка торбичката и опита да разбере съдържанието и през плата. Първото нещо което напипа припозна за срязана на две „Франзела” хляб, до нея се гушеше увита в хартия наденица и още два три неизвестни правоъгълни пакета. Най-отдолу напипа връзка с ключове.Този факт, вече го успокои напълно. Без съмнение бяха ключовете от жилището на човека. Първо се успокои, но после го обзе срам и неудобство. Човекът беше оставил ключовете от жилището и хляба си, а той го мислеше за мошеник. Ами ако го завари как рови в багажа му. Какъв срам!? Притесни се и бързо се заоглежда наоколо. Слава Богу, клиента още го нямаше.И макар, че вече развиделяваше, шофьора на таксито се отпусна на седалката, спокоен и твърдо решен да го дочака…
Измина още половин час.
– Мъжки, извинявай, че те накарах да чакаш толкова,- събуди го гласа на очаквания пасажер – но хубава работа свърших. Твоето не се губи, ще си платя и престоя и всичко. Много съм ти задължен, че ме изчака. Аз да бях на твое място, отдавна да съм запрашил за Пловдив.- допълни клиента и след като в краката му издрънчаха току що донесени от него, пълни бирени бутилки, вратата му се хлопна от вътре. – Карай пич към Пловдив, живота е хубав, стига да знаеш как да го живееш! И още веднъж извинявай.
– А няма нищо! – смотолеви сънения шофьор и с огромно облекчение подкара таксито по обратния път.
Клиента му си отвори бутилка бира. Преди да отпие от освежителното питие рече: – Взел съм и за теб, ще си пийнеш, като се прибереш в къщи, а сега нали караш… Ей човече сдобрихме се!- възкликна радостно той.-  А ако знаеш само как бяхме скарани с Нея, ще ми простиш и ти.- После отпи няколко едри глътки, щастлив и доволен от себе си и поглед в свежото утро.Беше разсъмнало. Фаровете бледнееха пред светлината на новия ден. Птици запрелитаха пред колата, утринен вятър разлюля вейките на дърветата и колата се изпълни с бързотечното, откровено словоизлияние на клиента за неговата голяма любов. Той говореше, а таксиметровия шофьор караше и  слушаше..
Още преди да научи целия житейски път и перипетиите на младия фермер, таксито се озова в Столипиново. От входовете на еднотипните блокове хората вече излизаха за работа.
– До тук съм. Спри ме пред онзи вход! – посочи клиента и като се наведе вдигна от пода в краката си въпросната извехтяла, платнена торбичка. – Колко ти дължа и за престоя? – попита напълно изтрезнелия клиент и бръкна в торбата.
– Ами 23 и 23 извън градско, в града още десетина км, кажи ги общо 50 километра, а и от 0 часа и тридесет минути до 6, за престоя, са още ….- започна неловко да пресмята таксиметровия шофьор, но последния го спря .
– Остави, стига си правил сметки! Вземи тези пари, мисля, че са достатъчно! – прекъсна го нетърпеливо клиента и извади от торбичката запечатана пачка с двадесетолевки. – Заслужи си парите. Ето вземи! Днеска съм щедър. Вчера продадох три стада овце. – поясни клиента и като отброи от пачката дузина банкноти ги тикна в слисаните ръце на шофьора.
– Ама те в торбичката ли бяха? – не сдържа учудването си таксиметровия шофьор. – Че ти като се забави, аз все си бях тръгнал бе човече. Оставят ли се така пари?
– Да си беше тръгнал, бях толкова пиян, че въобще и не съм те видял кой си и какъв си, пък за номера на колата въобще да не говорим. И какво? Ето в торбичката има още две пачки. Жив и здрав да си, че ме изчака. Пари много, човещина малко приятелю! Благодарен съм ти. Виж оставям ти и три бирички, като се прибереш в къщи да си пийнеш.Довиждане и приятен ден. – пожела клиента, като се упъти към близкия жилищен блок…
След петнадесетина минути, жената на таксиметровия шофьор го завари сънена, в малката им , не напълно оборудвана кухня. Мъжът и пиеше бира. До трите шишета, на масата, лежаха купчина нови двадесетолевки. Това си беше половин железничарска заплата.
– Какво ти става бе човек? Много се забави. Притесних се за теб… Че и много от рано си почнал да пиеш? – укори го тя и погледа и се спря одобрително на парите.
– Жена, знаеш ли защо военните нямат много акъл? – ни в клин, ни в ръкав попита съпруга и.
– Сигурно щото от тях се иска само да изпълняват заповеди, а не да разсъждават? – предположи тя.
– Не жено… Щото, когато Господ раздавал акъл на хората, все го оставял на работните им места и те, като ходели всеки ден на работа го намирали. Та решил Господ да даде акъл и на военните, но те все били някъде на учение. Слагал той акъла им по планини и долини, по чукари и низини, но те все променяли мястото на военните си учения. За това Господ ги издебнал когато наближили единствения мост над реката и си казал:”-Ей тука на моста ще и оставя акъла. Наоколо няма друг мост и те като минат ще си намерят акъла.” Така и направил, оставил акъла на военните на моста и зачакал. Ама военните като наближили моста, започнали ново учение и отбили в дясно от моста – форсирали реката, а акъла си останал горе на моста непокътнат.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че господ дава, но в кошара не вкарва! Това ми беше последния курс, като таксиметров шофьор.
– Защо? – попита още по неразбираща жена му.
– Защото разбрах, че никога няма да забогатея. Явно Господ ми е оставил богатството на работното място в ЖП-то, както беше и при дядо и татко. Важното е, че съвестта ми е чиста! А това е най хубавата бира, която съм пил – бира с вкус на пари и чиста съвест!

Реклами

декември 4, 2009

СЕНЗАЦИОННО – не е виц

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 12:57 am

     Кебар, майна, действителен случай!  Бат Бойко и  намери колая на пустата финансова криза!   С очите си видях, как започна да  я бори  липсата  на пари. Вие не видяхте ли? … Изпуснали сте значи!  По телевизията го дадоха! … Запретна ръкави, дето се вика, подхвана чука със собствените си мускулести ръце и на сред Монетния  двор на опосканата ни държавица, лично започна да сече монети!  Е не са с неговия лик още, но има време. За сега ни стига,  да насече за текущите плащания  и  коледни добавки! Пък после ще видим…

              Още…    Ето го спасителя!

август 2, 2009

ПРАВ СИ БУДАЛА, ПРАВ СИ! – разказ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , , — гравитон @ 8:35 am

           Тази  година зимата беше мека и къса. Април се настани рано край новите блокове на строителите от СМК-то и започна да събира жените им на раздумка.

          –   Ох,  на моя не знам какво да му готвя. Мислех да сложа една  картофена яхния , ма той,   не яде картофи.   Ще взема да му сложа един бял орис.

          –  Аз пък се чудех дали да не сложа е дно постно зеле,  моя пък зеле не яде? Ще си му сложа един зелен фасул, да яде него.

          – Е, вие пак сте по добре. Мъжете ви,  все ядат по нещо. Ми моя  Горан, като не яде нито картофи, нито ориз? За постно зеле и за зелен фасул въобще да не говорим. Е за това, като е будала ще си му хвърля,   пак,    две пържоли да се мъчи с тях.

                                              ………………………….

          Горан  е шофьора на бетонпомпа.   Викат му „Будалата,”  в кавички,  защото е тарикат, умее да си гледа личния интерес.Философията му е  такава :

        -Ако нямам полза от нещо, по важното е да нямам и вреда-  споделяше той.

        Докато другите правят по 15-20 курса, Будалата,  като шофьор прави по 10  курса.    Докато другите работят по 5-10 часа допълнително, Будалата работи по 3-4. Но накрая, докато другите получават по 400-500лв. Горан Будалата и бригадата му получават по 600-800 лв. Умее без много приказки да се урежда. За това са го признали всички в СМК-то за тарикат и му викат Горан „Будалата”.

–         Ванка, не е важно каква заплата получаваш, важното е какво  и колко  носиш в

къщи на жената – казваше Будалата на  Иван Пордимския, тарикат като него и схватлив за келепира колега.  Каква далавера да завъртят, къде на частна виличка бетон да налеят и колко пари да оскубят, бързо решаваха.

                                            ……………………………..

 

         Пордимския беше дошъл от  проподавателско и инспекторско място в  ПУЦ-а, преди 2 години. Заряза канцеларията и дойде на бетонпомпата. Стана работник  и взе по-голям апартамен и заплата. Тъй като беше и партиен секретар в ПУЦ-а, ползваше се с уважение от  ръководството.  Тази вечер, след работа го викаха за нещо.

–         Иване – започна Директора – Как е, как я карате на бетонпомпата? С плана сте

добре, иначе как сте,   разбирате ли се?

–         Разбираме се др. Директор!Работата е обща, няма какво да делим – отговори

кратко Иван и напрегна сетивата си на къде ще забие началството.

–         Така е Иване и ние сме доволни от вас.Добър ви е колектива. За 1-ви Май, пак

сте ударници.  Само, че изникна един деликатен въпрос- пое профпредседателя и дойде та седна до него  – и тук, ръководството сме затруднени как да го решим?

–         Става  въпрос, че само след  седмица е Празника на труда – 1-ви  Май-

подхвана и партийния и се изправи. Значи нямаме много време за обсъждане.

–         Иване – продължи партийния – Днес ни съобщиха от ОК на БКП, че за

колектива на СМК и по конкретно за колектива на вашата бетонпомпа, като ударници с най-високо изпълнение на план,  а е определен един Орден  „Трудова слава”. Това изключително висока, морална награда. Но е една, а вие сте четирима.

–         Мислехме да дадем ордена на теб, като отговорник на звеното. Ти си и партиен

член. Още от ПУЦ-а всички те познават. Имаш авторитет сред хората. Слушат те- каза профа.

–          Аз съм от най- скоро на бетонпомпата. Не върви някак си. Вчера дойде и

орден. Ще вземат да ме гледат на криво   хората.   Не толкова другите трима,  те на яве нищо няма да кажат,  ами останалите в СМК-то?  Пък аз, както знайте, исках да ме преместите на бетонпомпата най-вече за повечето пари.  Има ли нещо парично към ордена?

–         Ордена е най-вече   морална награда и то за колектива на бетонпомпата.   Е, не

е без нищо. Ще има по 80 лв.награда и за четиримата.

        –     За нас е много важно да не се изпокарате, щото всички имате принос, знаем, че

всеки от вас заслужава, че имате взаимозаменяемост. Но ордена  е един, а вие сте четирима! –  каза директора.-  Ти най-добре познаваш хората, кажи как да подходим?

–          Другарю директор – обади се и  секретаря на заводския комитет на ДКМС – 

При това положение, щом  Иван се отказва, не е ли по переспективно да наградим най-младия, Джони. Начетен комсомолец, с механотехникум, има и висок успех, можем да  помислим да го изпратим да учи. Честно казана, не е инициативен в комсомолската организация, но е изпълнителен и се ползва с добро име сред младежите.. Ако  му дадем ордена, ще е пример за младите и ще ги увлича. Нека дадем пример на младежите и да мислим за бъдещето.

–         Младенов, чакай малко. Съгласен съм с теб, вярно е, че вие сте резерва на

нашата партия и дето се вика, вие ще ни определяте пенсиите. Познавам и момчето. Свястно е. Но още е младо. Нека обсъдим по задълбочено, нали др. секретар?

–         Аз мисля, че трябва да изслушаме мнението на Иван по въпроса. Кажи Иване,

какво предлагаш?   Като профпредседател държа колектива да си определи сам. Нека поговори с хората, да обсъдят  и те да ни предложат.

–         Иване, става ли така?

–         Става другарю секретар,  утре вечер  ще ви дакладвам.

                                              ………………………………..

              На другия ден,  Иван Пордимския поведе, следния, изключително важен за стабилността на колектива,  разговор :

–         Горане, вчера ме викаха  в главката.

–         Що, какво сме сгафили? – разтревожи се  Баламата.

–         Не бе. Има един въпрос, дето ръководството на

СМК-то го постави да си го решим ние.Май ще черпиш!

–         Винаги. Щом е за черпене нямаш проблем.

–          Става въпрос, че за 1-ви май за нашата бетонпомпа,  е определено да ни се

връчи  Орден „Трудова слава”. Ама ордена е един, пък ние сме четирима. Аз вече си казах пред ръководството, че не играя. Мен слава ми не трябва, аз съм ти казвал,  дойдох при вас, щото е по платено. Ордена, трябва да го връчат на един човек от бригадата. Ти  какво ще кажеш? Държиш ли на теб да го връчат?  Заслужаваш за тази морална награда.

Горан Баламата, само го погледна и без да му мисли много, много, пусна думите „морална награда” и  „слава”, да минат над  него и  контрира със следния 

въпрос:

–         Нещо материално към ордена има ли, или само да се кича с него на

манифестациите, че да ме карат и байраците да нося?

–         Материалното е по 80 лева и на четиримата, независимо кой ще се качи при

деловия призидиум да му го връчат.

–         Иване, ти си тарикат човек, кажи за какво ми е тогава? Не си струва, да го

взема който иска.  И на мен, като на теб, жилище ми дадоха,  обзавеждане ми трябва  и деца студенти имам.   Орден ми не требе, мен пари ми трябват категорично отсече Горан  Будалата.

–         Кого да предложим тогава,   Джони комсомолеца или Теодоси Влаха. И

двамата стават. И двамата   работят и  заслужават. Единия комсомолец, другия партиен член, като нас. А влаха и мерак си имат за такива  работи, що му викат Влаха? Да не вземат да се изпокарат?  Какво ще кажеш, кого да предложим, Влаха или Джони?

–         Иване, Джони е готин, но е много младо момче, зелен е още. Ако предложим

него и му връчат медала,  Влаха ще подскочи. Олекваме  и ние, па и пари няма та да почерпи момчето. Отиде ни авторитета на зрелия колектив. Аз викам, ордена да го връчват на Теодоси. Строител на години. Какво  ли не е работил в строителството. И при нас  си тежи на мястото?

–         Хубаво,  Теодоси да е,   но ти говори с  Джони!- съгласява се  Иван и сяда да

гледа предстоящия сеир.

              И ето ги,  от към лавката в бетоновъзела се задават въпросните Джони  комсомолеца и  Теодоси  Влаха.   Джони върви напред, а след него подтичва Теодоси.  Ръцете им са награбчили  кебапчета, хляб и бирички.  Ситния Теодоси все бърза да излезе крачка пред Джони, а ма не му спори, щото докато  Джони със своите 190 сантиметра, направи една крачка, то на  Теодоси му трябват две, че и повече.

        –    Пичове –  подхваща ги от далече Горан Баламата.- Давайте тука яденето, че един много важен въпрос имаме за решаване.

        –   Пак ли извънредна работа, бе Горане? Или си набарал някоя частна кирия?- пита Теодоси.

        –   Теодоси,  работата е сериозна. Имаме партийно поръчение.Тоз път работата е  отговорна –  държавническа и от вас двамата зависи авторитета на бригадата и СМК-то.

–         Бре Горане, ти като я почна, като че ли в космоса ще ни изстрелват – реагира

Джони и поглежда към Иван за жокер. Иван само му намига – „Трай си!”

–         Джони  – прекъсва го Горан и с още по сериозен глас проддължава. –   Момчета

след броени дни е 1-ви Май. Ще ви кажа нещо, ама да не вземе да се изпокарате, щото е само едно за цялата бригада. Ние с Иван се разбрахме не играем. Отказваме се във  ваша сметка.Вие си решете.

–         Какви ги плещиш бе Горане, Казвай най-после за какаво става въпрос – не

издържа и  Теодоси.

–         Ще ви кажа, но имайте предвид, че ръководството иска много добре да

помислим, да не стане така да се смее целия колектив, че и града на избора ни.

–         Хубаво де стига си увъртал, ако ще казваш нещо казвай, че бирата  се стопли –

напира и Джони и отваря по една бира. – А наздраве, че както ми е присъхнало гърлото хич не ми е до приказки.

–         Наздраве, дружина –  вдига биричката  и Иван и също изгубил търпение взема

думата. – Горане какво го усукваш, казвай с едно изречение, че за 1-ви Май,  за един човек от бетонпомпата може да получи Орден  „Трудова слава”. Иска се да е дългогодишен  строител,  да е политически активен, с авторитет и разбран, та да служи за пример на хората и те да го приемат. Аз се отказвам, щото макар и отдавна да съм в  СМК-то, на бетон помпата съм сравнително от скоро.  Предлагах да връчат  ордена на Горан, ама и той отказа.

–         Що бе Горане, ти си най дългогодишен на бетонпомпата и си партиен член? –

учудва се Джони.

–         Джони, млад си още, зелен си , живота е пред теб и ще се научиш да

преценяваш  нещата от всички страни. Разбери,  нещата за хората не са такива каквито са, а такива каквито изглеждат в очите на хората. Представяш ли си какъв майтап ще падне: „На Горан Будалата му връчили Орден „Трудова слава”. Будалата е нашия   пример. Да станем всучки будали!”    Не върви нали?

Джони се замисля и нали си е младо и с бърз ум заразсъждава  на ум „Нещо не ти

вярвам Горане, чак пък толкова да се замислиш ти пък и чичо Иван, какво ще кажат хората не ми се вярва. Като взехте апартаментите и след туй като се разширявахте не ви пукаше, че много хора негодуваха. Не неможете ме излъга. И на мен не ми трябва орден, та нали после ще ми го изкарате през носа. Де каква по тежка работа излезе все мен ще пращате щом съм орденосец,  да   давам пример. Мерси! Я и аз като вас” – и  вече на глас разпалено каза:

         Прав си Горане, никой не ще да е будала. Ама и аз не ставам, щото съм най

 малкия. Има да ме гледат на криво от другите бригади и да се подиграват „Почнаха да раздават ордените на детсата градина! Че толкова в това СМК няма ли солидни строители?”   –    Аз викам да е  Теодоси! И на възраст е солиден, партиен стаж си има, и е един от най-дългогодишните строители.  Нека да предложим него за ордена!

        Горан това и чака.Още не затихнали последните думи на комсомолеца и преди

да се усети Теодоси какво става, Горан се изправи и най тържествено, с глас нетърпящ възражение,  хвана мазолесттата  строителна десница на Теодоси.

–         Честито Теодоси. Решено е с пълно единодушие!  Ти си нашата гордост.

 Ха сега наздраве, пък на 1-ви Май след като ти връчат ордена, ще си направим един банкет, щото с ордена ще има и парична награда –  по 80 лева и за четирима ни.

И преди още Теодоси да успее да каже нещо,  Иван и Джони също му

 честитиха  Орден   „Трудовата слава”- ІІІта степен .

             Така,  Теодоси Влаха се окичи   с него за цял живот, щастлив и доволен от себе си,   на самия празник на труда

               След манифестацията,  както си му е реда,   Теодоси плати и сметката  за  банкета – орденоносец е, почерпи.    Осемдесетте лева не стигнаха та  Иван, Горан и Джони  му  събираха още по още 20 лева. През седмицата Теодоси  Влаха продължи  да черпи, щото приятели много,  пък той  орденоносеца е  само един  в СМК-то. Накрая  и заплатата му свърши, жена му започна да го гледа накриво, а на на него му се прииска въобще да не бешее ставал орденоносец.  На всичко отгоре,  де каква по трудна задача има все него  почнаха да пращат, че  като орденоносец с авторитета  си да увлича масите.

               Иван и Будалата си подхилкват отстрани и си говорят:

–         Иване  разбра ли, че бях прав като ти казах: Не е важно колко и  какво

получаваш,  а колко  и какво носиш в къщи на жената!

–         Прав си  Будала, прав си!

Блог в WordPress.com.