Mitkoivanov's Weblog

юни 17, 2015

НАМИГВАНЕ – един сборник разкази, който Ви очаква

DSC_0118DSC_0135     Тези  дни, срещу „Руския музей“, както го наричат пордимци,  под родния покрив,  на един от доказаните патриарси на българската литература, драматурга и поет Иван Радоев,се приюти книгата на неговия съгражданин Митко Н. Иванов . В „НАМИГВАНЕ с отхвърленото време“,  автора  – Гравитон Ви разказва с лекота и непринуденост,  с тъга и хумор за обикновените хора на България.  В 44 -те  разказа, прототипите на  тези откъснати от двата преходни периода люде,  оживяват с отминалия си живот и своите надежди.    Те Ви разказват  за собствените си влюбвания и разлюбвания, за своите възходи и падения, за разбраното и не разбраното,   за случващото се около тях и в техните души до днес.

Прочитайки 250-те страници, пред читателя, като на филм се редят случки от годините  през Втората световна война, строителството на социализма и последните 25 години на нашия преход към капитализъм…  Тъжни или комични,  обнадеждени или отчаяни, хитри или изглупяли,  героите в „Намигване с отхвърленото време“ Ви очакват!

Ако сте от Пордим или преминавате от там,  можете да си купите книгата от магазина на първия етаж на „Славейков“ 2 и то само срещу 5 лв. Ако сте от страната,  можете да получите книгата в най-близкия Ви пощенски клон или в най близкия Ви офис  на „Еконт“ – срещу 10 лева, в тях влизат цената на книгата и транспортните разходи.   Ще заплатите с наложен платеж при получаване на книгата.  За да получите книгата „Намигване  с  отхвърленото време“,  е нужно само да я поискате  на   mitko_star@abv.bg  или на лични на профила ми във Facebook  на https://www.facebook.com/mitko.ivanov.1048 . Напишете адреса на офиса в  който желаете да получите книгата с автограф, име, през име и фамилия,   и ги изпратете на един от посочените IT адреси.

Приятно четене, забавление и размисъл приятели. А ако се намери и доброжелател с възможност да спонсорира отпечатването на още екземпляри,  автора Митко Н.Иванов и бъдещите читатели, ще му бъдем безкрайно благодарни!

Поздрави и пожелания за успешно лято!   Ваш – Гравитон!

Реклами

ноември 27, 2014

ЩЕ НИ ПРОСТЯТ ЛИ? – реплика

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 9:41 pm

IMGP4241 Всеки път, когато се движа по хладните, гранитни павета, на култовия пловдивски бул. „Иван Вазов“ и вървя под сенките на огромните, тежки, вмирисани на тютюн, прах и мухъл, тютюневи складовe; аз потръпвам и се замислям… Обзема ме една дълбока печал и болка: за техните строители, за хората работили в тях, за милионите отровени от никотина …За онези хиляди жени и деца, събуждали всеки ден, с тропота на дървените си налъми още не изгрялото, скрито и през деня от дебелите тухлени стени, пребледняло слънце. Представям си ги, как като трудолюбиви мравки – вечер тътрят уморените си нозе към Кючук Париж и Герджика, към Беломорски и Джендема, към Орхан махала и околните села,  за да занесат на пребледнелите си деца храна и… жълтата гостенка.
В такива моменти в съзнанието ми, тютюневия квартал се превръща в огромен октопод. Мощните му ненаситни пипала се провират по застланите от хилядолетията на града, една върху друга улици, и достигнали до бедните, работнически домове, изсмукват и последните капки живот от техните обитатели…
Мислейки си за всичко това, днес повече от всякога, аз не мога да се наслаждавам на някогашното тежко строителство на тютюневия град, на неговата архитектура и орнаментика по фасадите, на замаха на малцината инвеститори и предприемачи, на техните богатства и разкош…
… Предпочитам другия, пълен с жизнерадост и светлина живот. По мила ми е светлината и семплата архитектура на достъпната за всеки работник съкровищница – НБ „Иван Вазов”, на Младежкия дом и Пеещите светлинни фонтани в Борисовата градина, на Партийния дом и огромния, облян в светлина и въздух централен площад, на Градския дом на културата „Борис Христов”, (бивш Профсъюзен дом на културата „Стефан Кираджиев”- водач на пловдивските тютюноработници, повел ги да защитят правата си и към един по светъл и смислен живот. )…
И тук е редно да отбележа: само най-предубедени и зомбирани хора могат да не признаят, че те бяха сбъднали мечтите си! Свидетелство за това са построените от пловдивската работническа класа и Народната Република, просторни и функционални сгради на: Висш селскостопански институт, Висш институт по хранително вкусова промишленост, новия Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”, Текстилния комбинат „Марица”, Завода за пишещи машини, Завода за запаметяващи устройства, Завода за автоелектроника, Завода за дървообработващи машини, Мотокарния завод „Рекорд”, Обувния завод „Петър Ченгелов”, Държавното индустриално предприятие „България”, КЦМ и редица други…все учебни заведения и предприятия, които произвеждаха кадри и продукция за повече от 101 страни в света. Всеки ден от Пловдив потегляха по 28 – 30 влака с промишлена продукция , със селскостопанска продукция: с грозде, дини, плодове и зеленчуци за целия свят… Днес изнасяме децата си!
Затворихме  домовете на културата в заводите, разрушихме и самите заводи, забравихме какво е питателна балансирана храна в работническите столове, какво бяха хилядите почивни станции по морето и планината….
… Сравнявам двата свята на моя живот: блуждая из срутения тютюнев град; разхождам се из просторния, изпълнен с въздух и светлина,  ЖК „Тракия” и все по често си казвам: Два свята – единия е излишен!?.. Изборът ни беше ли правилен!?.. Пропъдените по света поколения,  ще ни простят ли?

ноември 16, 2014

С ВКУС НА ПАРИ И ЧИСТА СЪВЕСТ

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 9:02 am

IMGP2839

Вечерта блестеше с неоновите си, хипнотизиращи светлини. Подпрял покривалото на нощта, Парк хотел „Санкт Петербург” бръмчеше като гнездо на търтеи и оси . Над него, зареяни в небесното бездъние, звездите намигаха примамно обградили луната сводница.  Хилядолетния Пловдив заспиваше. Наближаваше полунощ.
На паркинга пред ресторанта, няколко вцепенени от чакане таксита, дремеха с надежда и очакване, закъснял и подпийнал клиент да ги наеме. Най-отпред се кипреше, облечена в елегантен костюм и цвят „Сахара”, нова „Лада”.
Таксиметровия и шофьор, поглеждаше с нетърпение, как автоматичната стъклена врата ще изплюе, поредния развеселен и олекнал парично, посетител. И той се появи. Поспря пред още не затворилата се след него прозрачна врата, огледа се, пое дълбоко от свежия есенен въздух и с криволичещи, колебливи крачки, се упъти към таксито. Въпреки обикновените си всекидневни дрехи, имаше вид на щастлив и доволен от себе си човек. Спря се пред пасажерската врата и несигурно отвори. Колебанието му подсказа на таксиметровия шофьор, че в колата влиза пътник, дето не пътува всеки ден с такси и е пиян.
– Карай към „Столипиново”! – нареди театрално пасажера и като се отпусна върху седалката, изпълни купето с дихание на алкохол и цигарен дим.

– Готово! На кой адрес? – попита от своя страна шофьора и потегли.

Среднощ нямаше движение. Таксито необезпокоявано от никого зави на дясно, после премина, като през малка гара, край панаира и хотел „Марица”, прелетя по моста над реката и се стрелна към тунела.
Отговорът за адреса се бавеше. По съсредоточеното замислено лице на пътника се четеше колебание.
– Ще ме закараш ли до Ново Село? – попита ненадейно пасажера и се наведе като въпросителна към шофьора.
– До Ново село са над 20 километра, кой ще ми плати обратния курс?
– Нямаш проблем! Карай към Ново село, тази вечер съм влюбен! – отсече клиента – Плащам си, не се притеснявай, имам пари! – и като се облегна на седалката, доволен от решението си заспа.
За шофьора ситуацията не беше нова. Караше такси от близо две години.  Случвало се бе да му дават и големи бакшиши, но обикновено, след станалите обществено-политически промени и идването на демокрацията, хората се стискаха и за жълти стотинки.Нямаха пари. От ЖК Тракия до гарата или центъра, разстоянието си беше около 6-7 километра – сметка под два лева, ама те си искаха рестото, за това по-често трябваше да им връща и стотинките. Беше започнал да проумява, че с таксиметрова работа няма да забогатее. Цената на бензина и маслата все се вдигаше, на резервните части, също. Само през първата година, като на шега, вечер след работа или през почивните дни, навъртя 40 хиляди километра. Навъртя ги, но нямаше и един лев спастрен на страни. Парите както влизаха в джоба му, още по неусетно си излизаха, щото и в ЖП транспорта, дето работеше, все бавеха заплатите. Почнаха и съкращения. Живота стана някак несигурен и непредвидим. Хубаво, че колата му беше нова. Купи я от Корекома с рубли. Спечели ги през трите години гурбет в КОМИ. Успя да си изплати и получения от железницата апартамент. Даже му останаха рубли за още една Лада. Да, ама инфлацията ги изяде. С тях, като добави още 3 хиляди лева, успя да си купи нов цветен телевизор JVC. Жалко, че вечер след работа, висеше по таксиметровите спирки и нямаше време да го гледа. Жена му беше доволна от допълнителните пари дето носеше и едновременно с това се сърдеше, че малко време стои в къщи при нея . След всяко излизане на мъжа и с таксито, той носеше по някой лев и така имаха за храна и редовно плащане на битовите сметки. Поради тези обстоятелства, шофьора на таксито се нави веднага на неочаквания извънградски курс. А курсът си беше направо късмет. Над 50 километра отиване и връщане носеше добра сума. Удари кьоравото.
Пасажерът до него си спеше кротко и тихо, като малко дете в леглото на майка си. Пълнолунието осветяваше равното тракийско поле и лицето на спящия. Човекът се усмихваше, потънал в блаженството на своите сънища. Беше се извисил над ежедневието, над промените в света, битовизмите и тичащия насреща му, като черен асфалтов път, живот.
За няма и половин час пристигнаха в обезлюдения център на селото.
– Ало господине, – побутна внимателно спящия си пасажер шофьора – пристигнахме! Сега накъде?
Пътника, като на забавен кадър отвори очи, размърда се, огледа сънено през стъклата на автомобила и като се ориентира, направи една дълбока прозявка, от която даже на шофьора му се приспа. Още не изгасения двигател все така равномерно мъркаше.
– Ааа, да… Стигнахме ли?
– Пристигнахме! В центъра на селото сме.
– Момент да се разсъня малко. А, да… Така… Карай сега на дясно, а като стигнем църквата завий наляво. След още стотина метра ще стигнем малко площадче и едно заведение. Карай!
Когато спря пред заведението, поизтрезнелия от съня пасажер слезе и се протегна, като дълго спал котарак.
– Чакай малко! Сега ще се върна! – нареди той и се упъти към притихналото заведение.
Вратата беше заключена. Пътника огледа през прозорците, потропа на единия и като се увери, че вътре няма никой се върна при колата.
– Какво става? Не работи ли ? – попита шофьора през смъкнатото стъкло.
– Няма нищо. Ще я намеря. – закани се той.- Ти ме чакай тука! … – и се стопи в тъмнината на съседната уличка.
Таксиметровия шофьор остана сам. Загаси двигателя и се приготви за чакане. След дългия, напрегнат ден в депото, след напрежението за сигурността на пътниците и изправността на пътническите вагони и ядовете по липсата на части за техния ремонт; след няколкото часа шофиране по натоварените и шумни Пловдивски улици; тишината и спокойствието се стовариха, по силно от въздушен чук, върху съзнанието и умореното му тяло. Беше преуморен. Клепачите му се затваряха, мускулите му се отпускаха, но не можеше да заспи. Като на филмова лента , трескаво и нестройно пред очите му се редяха кадър след кадър, шумове и звуци, зловония на горещо желязо, горива, масла и човешка пот от изминалия ден.
Минутите изтичаха безмилостно бавно. Настъпи безвремие. Луната се изцъкли. Тишина скова опустялото селище. Звездите започнаха да избледняват. Пропяха първи петли. Колата стоеше все така неподвижна, като заседнал кораб в пресъхнало море.
Неочаквано от лявата пресечка се зададоха двама младежи. Запалените и цигари примигаха, като искрици живот.
– Търсите ли някого? – попита дружелюбно високия.
– Абе, докарах клиент и го чакам да се връщаме към Пловдив. – отговори неуверения глас на таксиметровия шофьор.
– Плати ли ви? – попита съчувствено по ниския.
– Не! Отиде при някаква мадама и каза да го чакам.
– Има да чакаш! Май ти е вързал тенекия?
– Отдавна ли го докара?
– Има повече от два часа, ама човека каза да чакам, че да го върна в града.
– Чакай си! Дано да се върне, но по-вероятно е да пиеш една студена вода.- констатира съчувствено по-високия и двете огънчета живот се отдалечиха, заедно с надеждата на шофьора да получи парите си.
Останал отново сам, първо се ядоса на себе си, на лековерието и глупостта си, на добротата и отзивчивостта си, на непрактичността си и чак тогава си спомни, че клиента му носеше някаква торбичка. Огледа и опипа по седалката. Нямаше нищо.Наведе се и потърси по пода. Докосна грубия смачкан плат на торбичката… Светъл лъч на успокоение премина през съзнанието му. Заопипва с дясната си ръка торбичката и опита да разбере съдържанието и през плата. Първото нещо което напипа припозна за срязана на две „Франзела” хляб, до нея се гушеше увита в хартия наденица и още два три неизвестни правоъгълни пакета. Най-отдолу напипа връзка с ключове.Този факт, вече го успокои напълно. Без съмнение бяха ключовете от жилището на човека. Първо се успокои, но после го обзе срам и неудобство. Човекът беше оставил ключовете от жилището и хляба си, а той го мислеше за мошеник. Ами ако го завари как рови в багажа му. Какъв срам!? Притесни се и бързо се заоглежда наоколо. Слава Богу, клиента още го нямаше.И макар, че вече развиделяваше, шофьора на таксито се отпусна на седалката, спокоен и твърдо решен да го дочака…
Измина още половин час.
– Мъжки, извинявай, че те накарах да чакаш толкова,- събуди го гласа на очаквания пасажер – но хубава работа свърших. Твоето не се губи, ще си платя и престоя и всичко. Много съм ти задължен, че ме изчака. Аз да бях на твое място, отдавна да съм запрашил за Пловдив.- допълни клиента и след като в краката му издрънчаха току що донесени от него, пълни бирени бутилки, вратата му се хлопна от вътре. – Карай пич към Пловдив, живота е хубав, стига да знаеш как да го живееш! И още веднъж извинявай.
– А няма нищо! – смотолеви сънения шофьор и с огромно облекчение подкара таксито по обратния път.
Клиента му си отвори бутилка бира. Преди да отпие от освежителното питие рече: – Взел съм и за теб, ще си пийнеш, като се прибереш в къщи, а сега нали караш… Ей човече сдобрихме се!- възкликна радостно той.-  А ако знаеш само как бяхме скарани с Нея, ще ми простиш и ти.- После отпи няколко едри глътки, щастлив и доволен от себе си и поглед в свежото утро.Беше разсъмнало. Фаровете бледнееха пред светлината на новия ден. Птици запрелитаха пред колата, утринен вятър разлюля вейките на дърветата и колата се изпълни с бързотечното, откровено словоизлияние на клиента за неговата голяма любов. Той говореше, а таксиметровия шофьор караше и  слушаше..
Още преди да научи целия житейски път и перипетиите на младия фермер, таксито се озова в Столипиново. От входовете на еднотипните блокове хората вече излизаха за работа.
– До тук съм. Спри ме пред онзи вход! – посочи клиента и като се наведе вдигна от пода в краката си въпросната извехтяла, платнена торбичка. – Колко ти дължа и за престоя? – попита напълно изтрезнелия клиент и бръкна в торбата.
– Ами 23 и 23 извън градско, в града още десетина км, кажи ги общо 50 километра, а и от 0 часа и тридесет минути до 6, за престоя, са още ….- започна неловко да пресмята таксиметровия шофьор, но последния го спря .
– Остави, стига си правил сметки! Вземи тези пари, мисля, че са достатъчно! – прекъсна го нетърпеливо клиента и извади от торбичката запечатана пачка с двадесетолевки. – Заслужи си парите. Ето вземи! Днеска съм щедър. Вчера продадох три стада овце. – поясни клиента и като отброи от пачката дузина банкноти ги тикна в слисаните ръце на шофьора.
– Ама те в торбичката ли бяха? – не сдържа учудването си таксиметровия шофьор. – Че ти като се забави, аз все си бях тръгнал бе човече. Оставят ли се така пари?
– Да си беше тръгнал, бях толкова пиян, че въобще и не съм те видял кой си и какъв си, пък за номера на колата въобще да не говорим. И какво? Ето в торбичката има още две пачки. Жив и здрав да си, че ме изчака. Пари много, човещина малко приятелю! Благодарен съм ти. Виж оставям ти и три бирички, като се прибереш в къщи да си пийнеш.Довиждане и приятен ден. – пожела клиента, като се упъти към близкия жилищен блок…
След петнадесетина минути, жената на таксиметровия шофьор го завари сънена, в малката им , не напълно оборудвана кухня. Мъжът и пиеше бира. До трите шишета, на масата, лежаха купчина нови двадесетолевки. Това си беше половин железничарска заплата.
– Какво ти става бе човек? Много се забави. Притесних се за теб… Че и много от рано си почнал да пиеш? – укори го тя и погледа и се спря одобрително на парите.
– Жена, знаеш ли защо военните нямат много акъл? – ни в клин, ни в ръкав попита съпруга и.
– Сигурно щото от тях се иска само да изпълняват заповеди, а не да разсъждават? – предположи тя.
– Не жено… Щото, когато Господ раздавал акъл на хората, все го оставял на работните им места и те, като ходели всеки ден на работа го намирали. Та решил Господ да даде акъл и на военните, но те все били някъде на учение. Слагал той акъла им по планини и долини, по чукари и низини, но те все променяли мястото на военните си учения. За това Господ ги издебнал когато наближили единствения мост над реката и си казал:”-Ей тука на моста ще и оставя акъла. Наоколо няма друг мост и те като минат ще си намерят акъла.” Така и направил, оставил акъла на военните на моста и зачакал. Ама военните като наближили моста, започнали ново учение и отбили в дясно от моста – форсирали реката, а акъла си останал горе на моста непокътнат.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че господ дава, но в кошара не вкарва! Това ми беше последния курс, като таксиметров шофьор.
– Защо? – попита още по неразбираща жена му.
– Защото разбрах, че никога няма да забогатея. Явно Господ ми е оставил богатството на работното място в ЖП-то, както беше и при дядо и татко. Важното е, че съвестта ми е чиста! А това е най хубавата бира, която съм пил – бира с вкус на пари и чиста съвест!

януари 6, 2012

МЪГЛА – опит за репортаж

    

Днес  е  6.01.2012 година, облякох  зимните дрехи, нахлупих  шапка върху наивната си старческа глава и се запътих в гъстата бюрократична мъгла, да  получа подновеното  си СУМПС(свидетелство за управление на моторно превозно средство).  Прекосих  с градския транспорт целия град( щото за сведение на читателите,  дето не са от Пловдив),  ЖР Тракия е в единия край на града,  а КАТ е захвърлен зад „Шекер  махала” и  битпазара.  Разстояние,  има-няма  над 15 км. с автобус 44 и билетче от цял лев. Слизам на спирката на  окръжна болница и от там през гората, калищата и студената зимна мъгла,  теглен от любопитство и необяснимо  желание да съм изряден. В  10 часа се нареждам  на опашка от  30 човека.  Двете служителки работят усърдно, професионално, дружелюбно и бързо. Ще рече:  с настроението си, и те като служителките в V РПУ, осъзнават, че са лицето на  МВР и правят всичко възможно да компенсират,  поне част от недостатъците в системата.

               След около 30 минути идва и моя ред.  Служителката  поема  акуратно документите ми  и минутите потичат.

              През панорамното, чисто стъкло,   виждам с какво усърдие и отговорност,  Тя   търси готовите ми документи в огромния класьор…  После в една странична купчина… След това  във втора… Следва  кратка консултация с колегата  в стаята… Минутите  изтичат и се наливат в напрежението на опашката… Документите   ги няма.  Служителката  излиза до съседната стая и там пак  търси и се консултира с колежките си… Документите ги няма…  Чувствам се виновен, служителката още повече. ..Опашката набъбва. Документите ги няма.

                   След близо 20 минути служителката се „предава”:

                    –   Съжалявам Господине! Навярно са върнати за нещо  в РПУ. Може би за подпис или за някакъв пропуск… Много се извинявам! Потърсете ги в районното  управление, където са подадени…

                    Поемам от чевръстите и ръце  документите,  които и дадох с номера на заявлението и срещнал  в погледа  и неудобството от неуспешната работа ……… се извинявам и аз  …..После  уточнявам :  Значи там да ги търся, нали? 

                    И се оттеглям под облекчителната въздишка на опашката…

                     Навън е мъгла и хлад.  Мургави  търговци на незаконни цигари ми досаждат  през  метри… На спирката, пред битпазара, 113 се  кани да потегли.  Притичвам и се качвам. Потегля. Дизеловия двигател буботи  и бълва на пресекулки  отровни сажди. Нещо в машината на МВР и държавата издиша…

                    …  През  мъглата  на  Централна гара, стрелките на времето  показват 12 без 15…  Тъкмо викам си ще заверя ЖП легитимациите  на съпругата  и на  89 годишната си  майка.  Привилегията  да има  ЖП легитимация и няколко свободни (разбирай безплатни билети) и остана от починалия ми баща, за неговите 48 години работа в БДЖ.  И дядо ми беше железничар,  и аз. Три поколения железничари е изпращала жената в пек и студ, в проливни дъждове и зимни виелици, затуй с гордост носи  признанието,  съпруга на железничар. Безплатните билети.. пак ги връщам неизползвани. Не е пътувала с тях.. но ги имаше и тази година…и  това  стопля старческата и вдовишка душа.

                    В 12 без 10 съм там където беше „Пътническа служба”- Пловдив. Вратата е непоклатима.  Зачитам се в налепените бележки за работно време.  – Няма. Има кратка бележка  „ „Пътническа служба” се премести на ул.”Васил Априлов” 3. Старото  ЖПУ“.

             Стигам пред забутана в задния двор на кино „Гео Милев” затворена врата. Вече е обед. Почивка от 12 до 12 и 45…

                    Тръгвам обратно към гарата. Купувам си пътьом новия вестник „Преса”… Трябва да се ориентирам в този мъглив свят… Пия бавно черното горещо кафе. Наслаждавам се на  горчивината в кафето и  живота. Усещам сладостта на  малките бели   кристали…

                   Убивам още половин час. Когато влизам в новите канцеларии не мирише на фалит.Мирише на прясно боядисано, дограмата е сменена с алуминиева, в двора е пълно със служебни автомобили…нови… стари са вагоните и локомотивите!

                  Служителките и тук са отзивчиви. Прибират старите неизползвани билети на майка ми, слагат по един печат за заверка в легитимацията и  казват да дойда пак след  15-ти, за билетчета .

–           Защо ?-  питам. – Нали   важат от 1-ви януари?

–          Такива са нарежданията!  След 15 ти. Още не са пристигнали от  София!

                  –      Ааа, разбирам, мениджърите, икономисти трябва да преброят колко листчета ще отпуснат!  Правят икономии!

                  С една дума и тук не свърших работа. Ударих на камък. Тръгнах отново към спирката на гарата. Пред сградата на бившия „Трансстрой”  6-7 годишно момиченце се е свило, като безпризорно котеце  върху замръзналия бетон,  протяга  премръзнала лапичка  и проси в мъглата, надежда…

                … След още  20 минути и трети  лев за билет,  автобус 29 ме  понася към Тракия. Тук мъглата е  по-гъста. Скрежът по дърветата  ги прави красиви.  В V РПУ,  служителките   се справят успешно с постоянната опашка пред гишетата…  Отново съм на ред.  Подавам на приветливата служителка номера на документите си за подновяване на СУМПС и  обяснявам  ситуацията…  И се започна пак една суматоха… Ровене из хартиени документи…  в компютърната система… прозвъняване на телефони до  КАТ и  ул.”Волга” в областната  Паспортна служба… консултации между колежки…   нови телефонни разговори. Напразно. Никой в системата не може да посочи,  каквато и да е информация  за потъналите в системата на МВР документи за СУМПС от 5.01.2012 години… Опашката и тук нараства… Служителките  с неудобство ме  молят  да изчакам в чакалнята пред гишетата…Уютно е. Топло. Чисто. Функционално.Хората от опашката ме поглеждат  съчувствено… никой не може  да ми помогне…Аз съчувствам на служителките…. Разтварям пак новия брой на вестник „Преса” и търся  спокойно информация!. ..

             След  близо час се предавам. Гладен съм. Служителката отново се извинява и ме информира, че продължават да търсят.

–           Ще ги потърся в понеделник – успокоявам  я аз.

–          Но първо мини от тук – усмихва се тя и ме изпраща.

Разделяме се като  приятели. .. Не  ме  яд. ..Пробивам  си път през тракийската мъгла, край паметника на законотвореца Кан Крум и съм  в къщи.  Нося си новия   в-к  „Преса”.  С него ще опитам  да поразсея  мъглата  в системата на МВР и  Държавата.

          

декември 19, 2011

ИЗПИТ – „академичен” разказ (В памет на доцент Симеон Тодоринов)

        

         В  Пловдив  стана  много горещо. От потене, даже  Марица се  втали.  Заприлича,  на  манекенка след гладна  диета.  По старите  кореняци,  филибилий,   опитваха да обяснят, че някога реката била   пълноводна. По нея плували   каици и салове.Твърдяха те, ама  думите им не хващаха.  И  най-залюханите , дето бяха дошли да учат за висшисти  от помаклъка,  военните полета на  Виетнам или  африканските савани,  гледаха  пресъхващите локви на реката край  ВИХВП-то, но само разхождащите се,  като двойки в студентска книжка диви  патки,   потвърждаваха, че  това е река…   

       За построяването на новия мост  до ВИХВП  (Висш институт по хранително вкусова промишленост),  денонощно бухаше   една  шумна машина. Викаха и  механичен чук.  Някаква  голяма тежест,   ритмично се издигаше и спускаше   върху горната част на   „коловете” . Безмилостно  ги набиваше  през мокрия пясък в твърдата глина  под него. Пустия му  чук, работеше безотказно още  от ранната пролет.  Стоварваше  се с огромната си  сила и  грохотът му отброил  поредните 4-5 секунди,  изпълнил   коритото на реката,  нахлуваше  през прозорците   на изпитните зали, за да пропъди  и последните, колебливи знания на студентите  в юнската изпитна  сесия… Особено  по математика! .. А колко трудно се изкарва   тройка по математика,    най-добре знаят студентите на доц.Тодоринов,.

      В града на тепетата не  бяха тайна  множество  студентски,  наказателни акции. Една част от тях,  насочени  към пособията, личните вещи и самия професор, бяха ежедневие. Случваше се  след изпит, взискателния професор,  да се  появи  накуцвайки и с насинено лице …

      … Та този горещ юнски ден, доц. Тодоринов провеждаше изпит…

–     Колеги, книжките остават при мен срещу изтеглен билет. Сядате през две места по банките. Не опитвайте да си подсказвате или преписвате! Ако не сте учили достатъчно или не сте разбрали материала, само ще се объркате допълнително. Решете си първо изтеглените задачи и после  развивайте въпросите. Имайте предвид, че  6 мога да пиша само на  Господ,  5  на моя професор, 4 на себе си,  а 3 на асистентите  и някой трудолюбиви и талантливи студенти. Останалите оценки са за  вас. Който е готов  може да идва…

–       Доцент  Тодоринов, с колко време разполагаме?

–       Колкото  Ви е необходимо! Не бързам. Денят е ваш, вечерта също!

       Настана тишина. Само механичния чук от строежа на моста и ускорените сърдечни ритми на студентите се  надпреварваха да отмерват времето на изпита. Залата бе пълна  с  мълчание и тревожност. Тук там, някоя по смела химикалка препускаше  по  празния  лист. Замириса на усилие и непосилна мозъчна дейност…

      След половин час очакване,  една симпатична  студентка  от втората банка вдигна ръка.Лицето и  – по бледо  от белия лист.

–       Кажете колежке! Готова ли сте? Заповядайте!

      Момичето  пристъпи към катедрата и неуверено поднесе  изписаните листове..

–      Да  видим задачата… Яяя.. – изненада се доцента- Да, добре.  Но тук е по-правилно  да използвате кратката формула… Развили  сте  и въпросите си нелошо?  Дайте да погледна черновата!… Добре.Няма нужда да ми говорите.- И като разтвори   грижливо книжката  написа оценката.  После видимо доволен се подписа. – Заповядайте колежке! Вярвам, че и за третата част ще се подготвите така добре.

      –      Благодаря Ви доцент Тодоринов! – отговори премалялата от притеснение   студентка  и  побърза да се изниже от аулата.

       Отвън, пред вратата  настъпи оживление. Такова чудо отдавна не  се бе случвало.  Доцент  Тодоринов  беше  писал  четворка и то с плюс !!

–     Кой е следващия?.. Има ли и друг готов? – подкани   Тодоринов. После огледа с респект  наведените  студентски глави и  търпеливо зачака… Но мина  още половин час . Следващ  нямаше.

–     Колеги  хайде, няма да измислите математиката.  Други са го направили  хилядолетия пред вас.  Днес,   цял  час за мислене Ви  е предостатъчен… Как да  процедираме сега:?       По  факултетните номера ли да ви извиквам или сами ще  си идвате . .. Колега – обърна се професора  към широкоплещ,  мустакат студент  от последната банка –   Я елате!..Ваш ред е!

И се започна… Пристъпи плахо изпитвания  пред него, подаде  му надрасканите си листове и почва да се моли за тройка. Но  доц. Тодоринов, е непреклонен,  най-трудно пише тройка.  Не се трогва от изтъкваните  семейни проблеми с  невръстни деца  и  „пак умрели“ баби и други роднини. За стипендии и спортно-състезателна заетост,  въобще да не говорим.

  Поеме  листовете  доцента, хвърли им  бегъл поглед,  най-напред на задачите, а  като види, че не са решени,  намръщен,  мълчаливо разтваря  книжката, врътва  една голяма двойка, узаконява  я с неповторимия си подпис   и  без да каже друго, с  отработено движение на китката я хвърга към  вратата на аулата.  Плъзне се студентската книжка  по паркетния под и засрамена, се  сниши та се шмугне  в широкия процеп под вратата. От там излиза на воля  и скорост  в широкия, мозаечен  коридор. Носи се студентската книжка,  като сплескана хокейна шайба   през цялото фоайе и равно ускорително  пропада  по стъпалата до долния етаж. Тук, като същинска  танцьорка на сцената на Болшой театър,  се плъзга  още десетина метра и  спира за аплодисменти.

       Когато, късно вечерта и последния студент за деня,    мина  през горе описаната процедура,   процента на двойките надмина 90. Изтощеното  юнско слънце полегна зад хоризонта. Големия механичен чук от строежа на новия мост,  притихна в очакване на новия ден.  Множество  жаби и щурци огласиха в надпревара с  притихващия автомобилен шум,   настъпването на прохладната нощ. Доцент  Тодоринов  си тръгна. Пътят му минава край строежа на новия мост и по дървения пешеходен мост над Марица се отправи към Кършияка. Уморен е. Краката му тежат, главата му шуми и тежки мисли го затискат. Пак ще го вика ректора. След миналата изпитна сесия се стигна до там, че го викаха и в ОК на БКП. Набиваха му чемберите, че  пишел  прекалено много двойки.

–     А аз, какво да направя?  Това да не е физкултура или зачот. Математика е . Навсякъде ще и трябва. Като започнат работа ще са ми благодарни. В края на краищата, какви инженери ща станат,  без елементарни познания по висша математика? Нали ще стават инженер-технолози!? Как не разбират и в Партията?

             Тъй върви угрижения  доцент, а когато  стигна средата на моста, пред него се задоха  двама младежи.  Преградиха с атлетичните си фигури  тесния пешеходен  мост… Краката му,  колебливо  забавиха  хода си и той понече  да се върне. Но тогава, ненадейно  отзад го сграбчиха четири здрави младежки ръце и сандалите му  се отделиха от напечените дебели талпи на моста. Пренесоха се над парапета и увиснаха  над водата да се огледат.

       –     Ще спреш ли да пишеш само двойки? – запита го единия от носачите.

–       Или да те пускаме? – допълни въпроса втория.

–       Момчета не се излагайте! – кротко но твърдо отговори доцента.

–      Ще спреш ли да пишеш само  двойки? – запита пак първия и настоя . –    Какво се чудите, хвъргайте го – намеси се  третия.

     Още миг,  вися  мълчаливо и кротко над реката, после чу и последния младеж да го пита:

      –   А  доцента , знае  ли   да плува?- и преди да  се  получи отговор,   доцента  полетя със скоростта на приводняващ се парашутист,  надолу,   към огледалния образ на луната. Песента на щурците и птичия хор замряха пред плясъка  на водата  и  гузния тропот  на бягащите по моста студенти…

      Тялото му усети приятната топла вода.  Твърдото дъно  се допря до претръпналите  му нозе  и той забрави умората. Огледа се наоколо и видя, че е сам. Почувства  се освежен и добър. Водата му напомни детските години,  безгрижното детство  в  Чая и Марица. Спомни си детските щуротии и … прости. Обидата се отми  и заплува надолу по течението.  Стана му смешно и леко…Бе взел още един от изпитите на живота.

      На другия ден горещата изпитна сесия  и овладяването на математиката продължи. Механичния чук   на моста заблъска  по рано от всякога. Слънцето заприжуря  от сутринта.

      Доцентът, влезе в изпитната зала по-решен от всякога, да научи студентите си на математика. Мнозина отново наведоха глави, най вече  четиримата.

       Когато влезе в изпитната зала,  се усмихна и поздрави:

–        Добро утро! Е, как сте? Аз се научих да плувам, а вие? Научихте ли математиката?

После,  започна изпита и живота продължи! Провеждаше се поредния изпит… за студентите и доцент Тодоринов.

 

октомври 28, 2011

ФЕНОМЕНЪТ ПЛОВДИВ – ЕСЕННИ ЩРИХИ

       В този феноминален град, модернизма и традициите  се борят хилядолетия. Кой да излезне на преден план и от своя страна да се превърне традиция.Навярно за това градът е вечен, като културата си.

  В него  по-често отдават площадите си за култура, отколкото за политика.

  Осъзнали са, че политиката и политиците са преходни, а културата и произведенията на творците – вечни.

Понякога на  музиканта  се обръщат  много гърбове. Но  музиката  му,  пак  се провира  и докосва душите на хората.

 В този град кокетни бистра приканват със своя уют, към отмора и задушевен разговор.

  Вода  и време изтичат нагоре, в стремежа на  пловдивчани да издигнат тежестта на хилядолетната история и бъдещето на града.

  Непрестанно,  усилия и признания се редят в хилядолетната  история и обогатяват духовноста на Пловдив.

          Случва се трапезата да е празна, да има обезверени хора край кошчетата за смет…       Животът продължава, понесъл надеждата за бъдните поколения,  бременен от  душевността на своето време –  Пловдив живее с  бъдещето!

В този град,  винаги се е строило – строи се и днес. За това  го има построеното някога, за това се чува ехото на историята и примамния шепот на неговото бъдеще, в надпреварата с времето.

                                                                           

   Тук, из зад зелинината на времето плахо надничат,  със скромността си яки, като стожери на християнската духовност камбанарии…

                                                                                                      

 Това е Стария град. Галерия Филипополис …

                                               

   Малко по нагоре,  Градската художествена галерия….     още по- нагоре по едрокалдъръмената улица, Ви очаква  допир с част от иконното богатство  на нашия народ  и неговите  занаяти……  

…от старите  къщи ви приканват с магнетизма на българските носий  и произведения на  човещкия труд  труд и душа …

А може ли да дойде човек  до  Пловдив  и да не надникнете в Коюмджиевата къща?

   Виждате ли как приканващо  стои отворената порта  с къщата на пословичния  Начо Културата!? В този дом, десетилетия наред в задушевни срещи и раздумки, между художници, писатели, музиканти и артисти, извисени над града и времето,  се раждаха идеите за истински шедьоври на изкуството!

    … Но нека  спра с моите недостойни за пловдивската култура  разсъждения и ви оставя да се насладите на  старите къщи…

 .. Като влюбени, те са навели стрехи една към друга, сякаш за да се докоснат….

 … Тези къщи се спускат,  като водата от ручей по твърдите камани и изпълват с ромон, спокойствие и  загадъчнаст  всевремието на  стария град…

 Простете ми,  пак се разприказвах.  Предлагам  Ви кратка поредица  със  снимки, направени  от стария град, с изглед към съвременен  Пловдив…

     Да, това са разноликите покриви на  Пловдив!

      В Стария град, често ще видите такива, обрасли във бръшлян врати.  Зад тази  врата,   само до преди двадесет и косур години се намираше едно скромно заведение с прекрасни коктейли, прохлада и душевна топлина. Наричахме го  „В  старите занаяти”. Тази порта пази спомена за младостта ни, за първите ни трепети и новосъздадената семейна обич на хиляди пловдивски семейства!… Пази спомена, както следващата тежка порта,  пази векове наред и насажда в сърцата ни копнежа ни за  Европата  и любовта ни към  Родината и вечния град….

   Над езерото свечерява!

 По средата на малкото езерце в началото на парка, красиво  фонтанче стои умислено и безводно..

    В есенния хлад стара жена записва своите  изстрадани мисли. Мъдростта на времето остава за поколенията.

   Двете деца от скулптурата пред детската площадка, са все така приятелски прегърнати  и наблюдават от десетилетия, как в този феноменален град децата израстват и стават баби и дядовци на своите внуци….

                                                                                                            

       Отново е дошла есен. На хълма на  Освободителите, Альоша  стои все така твърд и непоколатим.

     И времената са други. Профсъюзния дом на културата „Стефан Кираджиев” вече не е на профсъюзите! Казано простичко – на работниците и техните деца, не е и градски. Но в  него пак ще се помещава и операта, а той  и ще носи името на родения в  Пловдив, именит бас – Борис Христов.  Така,  дома на културата и Борис  Христов също  остават за гражданите на  Пловдив и света!

октомври 8, 2011

ПРАВО НА ИЗБОР

     Ние сме демократична страна!

     Всеки у нас има право на личен избор – особенно по време на избори!

     Всяко дете има право на свободно избираема професия!

      Това дете, съгласно европейските програми за интегриране и обучение през целия си живот,  е поело переспективата, чрез овладяване на техническо превозно средство, да се издигне от рамката на велосипеда, до седалката му и да заеме мястото на своя учител-баща!

            Двамата с баща си  и цялото им многолюдно семейство,  са особено щастливи, че в Пловдив, само едната бюлетина ще бъде дълга поне 115 см. Това значи повече  храна и дрехи за тях?

            Дългата бюлетина,  е право пропорционална на количеството партии и пишман управници за тяхното съществуване. Тя е обратно пропорционална на ефективността и количествата средствата за социални дейности от  бюджетите на държавата и общините.

             И тъй като и те са държавата, този път избират особенно внимателно! 

             Само че и този път бюлетините ще бъдат пуснати в изборните урни, а не пред тях.

              А какво да избират, когато  и 

40 милиона американци на купони !

март 13, 2011

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – малка повест, ч.Іва

      

         Първа част  – ЕЖЕДНЕВИЕ 

         Тази  година кокичетата нацъфтяха рано. Наближи  8-ми март.  Пролетта   се осмихна, като влюбена двойка на годеж. Съблазнителни  пловдивчанки защъкаха с високи токчета, а  сторойните ѝ кокетно разголени снаги се засуетиха по магазините за конфекция. Избираха си нови рокли за празника. Цветарските магазини край гарата вече ухаеха на зюмбюл, фрезии и  карамфили. Въздухът измит от  сняг и  пролетни дъждове,  изпълни Пловдив със свежест и празничност. Обед е. От  училището, като ято врабчета излитат рояк деца  и се разпиляват в двете посоки на улицата. Понесли тежките си ученически чанти,  три хлапета – 9 годишни четвъртокласници, спират  пред кино „Гео Милев”. Погледите и приковава голямата рисувана реклама за новия филм.

–          Ей Ники, хайде да ни вкараш!? Татко ти нали

 рабо ти в Дома на културата? – обърна се  едното към най-високото.

–          Страхотен е. „Зоро” с Ален  Делон, велик е ти  казвам – присъедини  се към навивката и второто.

–          Отиваме само да обядваме и идваме.  Става ли? – попита пак първото.

–           От два  няма как – виновно обясни Ники.- От два съм  на урок по пиано. Пък трябва да питам и татко. Той няма да ни откаже, ще ни вкара, но нека е от четири.

–          Става! –  отговариха почти едновременно двете хлапета и радостни завиха на бегом в уличката край ЖП управлението.

         Третото  дете влезе през големите портални врати във фоаето на киното,   като у дома си.

–          О,  Николайчо, колко двойки получи днеска? – Закачиха  го с усмивка,  насядалите в гардеробната   разпоредителки  .

–          Аз и двойки? – изпъчи се малчугана и не без гордост  добави – Днеска имам две шестици.

–          Браво, леля, само така! – похвали го Стоилица и продължи. – Той ни е умен и добър като татко си.

–          Отивай леля, отивай,  татко ти те чака.

Сигурно  ще обядвате в стола – напъти го и най- възрастната, леля  Зорка,  па  добави към другите. – То сега за празника бая работа се отваря. Чувам, че и тука в салона два концерта ще има за 8-ми март: за Автото и  за ЖП-то, пък по поделенията колко тържества ще има…

           Ники въобще не я чу. Помъкнал тежката ученическа чанта, вече правеше успешни опити във вземането по две стъпала нагоре по стълбите. На втория етаж,  премина през театралната репетиционна зала и нахлу весело в отделена с дървени рамки и стъкла малка стайчка.Това е „кабинета” на татко му. Обозначен е с авторитетна,   пластмасова табела – КУЛТУРНОМАСОВИК.

–          Татко, днеска имам две шестици! – нахълта хлапето и  като захвърли с облекчение чантата на дивана, се просна върху фотьола  пред бюрото на баща си.

–          Браво сине! Гордея се с теб! По какво са? –попита таткото, но още не получил отговор, единия от двата телефона  извъня.

–          Да! Митко Иванов е! Кажете…   Добре… Нямапроблем. Както говорихме предварително…да 1200 лева за 70 минути концерт. Да,  в петък от 17 часа… Не, не,  в никакъв случай. Заплащането ще си стане чрез Концертна дирекция. Лично съм се разбрал с Иван Цанков и превеждаме парите – 1200 лв за хонорари и 15% импресарско право на  Концертна дирекция… Не , не няма да ходите в Концертна дирекция. Цанков ще изпрати касиерка да  Ви изплати хонорарите тук на място. …Да, да! Ще дойде, защото след концерта на Богдана  Карадочева  пред колектива на  Автокомбината  от 17 часа,  имам и концерт на дует „Ритон”. От 19, в същата зала. Втория е за за колективите от железопътния транспорт…   Разбира се… и с Катя и с Здравко съм говорил… Не .. при мен през седмицата са с още 6 участия в отделните Автостопанства. Там са в залите на поделенията в смесени програми. Ще имат само 20 минутни участия.   Ще бъдат с наши самодейци и хумористите  Илия Добрев и Петър Цоцин….Добре, добре… Очаквам Ви направо за концерта…   Не, не няма билети. Публиката е организирана от профсъюзните им организации  с покани…Да чакаме Ви. Дочуване.

           Още не сложил слушалката и другия телефон извънява на пресекулки.

          –    Да! … Здрасти Владо. Всичко е  готово. Уговорено е с „Ритон” за   19.00 и с  Концертна дирекция всичко е уточнено… Както говорихме, промени няма. Добре,  дочуване.

          Докато се провеждаха тези разговори Николай се бе преместил на свободното бюро отляво на татко си и съсредоточено си рисуваше.  Върху  няколкото машинописни листове А4,  вече се мъдреха   реактивен самолет в полет, устремен стрелящ танк и цял взвод воюващи войничета.

–          Ники, извинявай тате! Само ще звънна още  един телефон и отиваме на стола да обядваме.

–          Ало, Цанков ти ли си?   Да бе, аз съм, от Дома на транспортните работници се обаждам….   Не няма никакви проблеми.  Лично съм се договорил и с певците и с артистите… Да парите са подсигурени, но държа да изпратиш касиерка за изплащане хонорарите за двата концерта тук,  в  Дома. Няма да и отнеме и  час… Още по добре щом и имате хонорарните листове, подгответе си ги предварително… Значи до петък. А,  за другите по малки мероприятия по поделения, както сме се разбрали,  правим ги по план-програмата и план-сметката,  която съм ти представил.   Добре, добре, дочуване… сега ще се обадя…

        Николайчо продължаваше да рисува. Баща му го погледна и отново взе телефона.

–          Ало, Автостопанство 5 ли е? Митко Иванов от Дома на културата на транспортните работници съм. Свържете ме с Профпредседателя…   Ало, Дженьо, здравей. Как си? Как върви подготовката? … Не бе, при мен всичко е в ред. От  всякъде е потвърдено. Сега ще звънна само и до външно озвучавен да потвърдя за озвучаванията по твойте поделения и превършвам…   Не всичко е в ред. Получих материалите с първенците и наградените и имам грижата за сценариите. Не се притеснявай… Само да не забравиш да ни пратиш превоз за самодейците…    Добре, хайде, приятен обед.

Бащата пак погледна притеснено рисуващия си син, погледна и големия стенен часовник, свързан с цялото ЖП  Управление и отново вдигна слушалката.

        –   Ало, външно озвучаване…  Здравейте! Митко Иванов от Дома на траспортните работници съм. Бяхме се разбрали да ви потвърдя осмомартенските ни концерти.  Да, да, потвърждавам!   По графика без никакви изменения.

         –     Татко, няма ли да обядваме?  Ще стане два. Нали съм на урок по пиано от два? – укори го малкия с молещ поглед.

        –     Хайде ставай, че пак ще звънне някой!  Какво ще обядваш? Да не ми кажеш, че пак ще ядеш боб с кюфтета.

        –     И какво да правя тате, като обичам боб с кюфтета и за десерт пак крем-карамел!? Ям каквото ми се яде.

       –  Добре, добре. Яж каквото искаш, само, че по бързо слизай, щото имам много работа. –  Подкани го тоткото и двамата  забързаха надолу  по стълбите към стола. – Та по какво каза,  си изкарал шестици? – сети се бащата, че не е чул отговора и двамата влезнаха в просторния стол на ЖП Управлението  …

        …  Към три, пишештата машина в кабинета на културномасовика тракаше, досущ картечница на бойно поле.    Иванов се бе привел над нея и пръстите му по бързо от гладен кълвач, шареха забързано по клавишите… Вратата плахо се отвари и завърналия се от урок  Николай тихо седна в далечния фотьойл. Последва кратка пауза и таткото изпитателно погледна „пианиста”.

–          Какво става? Нещо унил ми се струваш?

–          Писа ми двойка.

–          И защо ти писа двойка? Ти беше ли се подготвил?

–          Разбира се, че бях се готвил.

–          Аз не те питам беше ли се готвил, а беше ли се подготвил?

–          Бях ами…

–          Бил си пък ти писа двойка?

–          Писа ми двойка, щото ти си и казал да ми пише двойка.

–          И от къде на къде ще и казвам?  – подсмихна се лукаво таткото. – Тя  Пеева не вижда ли сама, че не си с научени упражнения, та аз да и казвам каква оценка да ти пише? Я  по-добре се замисли дали полагаш достатъчно труд!? Няма ли да ти е неудобно от баба ти и дядо ти?  Помисли! За какво са се трепали цяла година на работа? Нали за да ти съберат пари за пиано! Е, купихме ти пиано, какво искаш повече? Защо не свириш достатъчно?

–          Свиря!

–          Какво свириш?

–          Упражненията, какво свиря.

–          Свириш, пък пък ти писа двойка.

–          Писа ми двойка защото сте се наговорили. А кажи, ако не съм свирил достатъчно и ако не съм си научил упражненията, другарката   Пеева щеше ли да ме включи в осмомартенския концерт? А? Значи не съм за двойка.

–          Я стига  философства, ами вади учебницитеи си пиши домашните за утре!  Довечера сигурно ще закъснем!

       Ники послушно извади  учебници и тетрадки, но продължи да мърмори:

–          Тате, не мога да разбера какъв зам. директор си ако не можеш да я накараш в края на годината да ми пише поне петица.

–          Ха! Ти на това въобще не се осланяй! Захващай сериозно да учиш и да се упражняваш и по пиано, да не си разваляме приятелството!

–          Добре де, добре! – обеща детето и погледна към стенния чаковник. Часа е 4 без 25. – Тате имам само по математика домашно, ей сега ще си реша задачите, но може ли да гледаме от четири „Зоро”?

–          Какво значи да гледаме?

–          Тате,  обещах на Ванчо и  Петьо да ги вкарам без пари.

–          Ама ти знаеш ли колко си нахален? Имаш двойка по пиано, а искаш на кино да ходиш?

–          Да, но двойката, е защото сте се наговорили с Пеева? А нали ти нося днеска и две шестици от училище? Математиката и историята са по важни от пианото, нали?

       – Ники…! – погледна го баща му строго и пак се замисли над сценария.

       -Вече съм и обещал .  Кажи, че ни пускаш! Моля те, бе тате! Никой няма да ни усети. Ще минем като други път от тук през ложата зад прожекторите.

–          Добре, добре! Обади се на чичо ти Стоил портиера и се качете от тук. – съгласи се таткото и отново потъна в работата си…

          Николайчо, това и чака. За отрицателно време реши задачите по матиматика и щом часовника показа 4 без 10, напъха чевръсто учебниците в чантата и хуква надолу. Пред входа на киното,  двамата му приятели, нетърпеливо го чакаха да ги вкара без пари на кино. Най-скъпия билет за ученици е 25 стотинки. Не че ги нямат, но така е по интересно  – с „връзки”. Минавайки край Стоил разпоредителя, Ники му намигна  съзаклятнически:

–          Чичо  Стоиле, ние отиваме горе… при татко.Той знае!

–          Добре! – отговори на намигваното му разпоредителя и добави – и по тихо да не пречите!

       Трите деца се изкачиха нагоре по стъпалата, и като минаха предпазливо край театралните прожектори, тихомълком се настаниха в дясната ложа, за да потънат, за кой ли път, в магията на това велико изкуство – киното. Филма започна, за да отмери още два часа от работното време на таткото и щастливото детство на децата…

         Останал сам, таткото  намери мисълтта си и старата пишешта машина отново запя познатата си ритмична мелодия.  Някъде след час, ЖП телефона прекъсна  по старшинство  тракането на пишештата машина.

–          Да, Митко Иванов съм, кажете…

–          Иванов, честито! Ще черпиш! Георгиев съм от отдел „Социално битов”. Качи се при мен да си получиш решението за тристаен апартамент в ЖК”Тракия!

        –  Благодаря много! Може ли да дойда сутринта? – понечи да каже Иванов и не толкова, че имаше работа, а защото не му се искаше да ходи с празни ръце.

        – Ела веднага, че имам излизане. И не се притеснявай, има време да почерпиш. Ти си един от 102-та щастливци – успокои го Георгиев, сякаш прочел мислите му…

                                 …..

         Следващите два месеца отминаха, като утринен хлад в горещо лято. Определените за всеки получаващ нов апартамент,   500 часа   работа в строителството, оставиха  по още един напълно довършен апартамент.  Ама не техния.Техния го довършваха други хора.На тях и даваха  да довършат в бл.100, пък те получиха в 131. Малко  тъпичко беше това решение, но радостните новодомци, изтерзани от очакване и ходене по мъките, най безропотно получаваха строителните материали за довършване на „другите” апартаменти и с помоща, къде на платени от тях майстори, къде с роднини, за няма и месец изработиха  необходимите часове. Правиха замазки, лепиха балатуми и тапети, боядисваха врати и прозорци, с една дума усвоиха нови професии за поддържане на  бъдещите си жилища. В края на краищата, Митко и Маргарита получиха толкова мечтания,  от всяко младо семейство, ключ.

        Изгубили вече спомените за  честите смени на квартири в  мазета, тавани и апартаменти, едва сега,  с десетото пренасяне, те  имат свой дом. В голямата си радост забравиха, ходенето по мъките и предпоследната битка, когато тя редовна студентка и  млада майка , а  той – техник в колоосния цех на вагонното депо  и студент  задочник във Великотърновския университет, в един студен ноемврийски ден се оказаха на улицата… Просто хазяйна им ненадейно, без предупреждение се върна с жена и две деца от тригодишен гурбет в Мадан… Точно, тогава обстоятелствата направиха от Митко решителен мъж и глава на семейство!

        Работещ  по разпределение от ЖП института, придобил Пловдивско жителство и  години   лъган за държавна квартира, Митака удари едно рамо върху входната врата на освободената от 6 месеца гарсониера на инж. Атанасов   и внесе 5 месечния си болен  син. Въведе жена си и старата си майка, дошла да помага в гледането на детето –  самонастани се…Морално право му даде и факта, че началниците от Вагонния район го лъжеха за тази квартира повече от година. Но това е друга, дълга история, която иде да потвърди, че ако си от далечен край и нямаш в големия град близки и роднини ще ти е много трудно.  За това не си струва да се коментира и да се помрачава радостта на младото семейство, още повече, че  началника на ЖПУ Желязко Петков, сам учил някога задочно, пък и секретаря на Възловия комитет на  Партията симпатизираха на младото  семейство и бяха на тяхна страна… Ще добавя само, че  през далечната 1970 година Митака, дойде в Пловдив с един спортен сак багаж.  После,   с всяка следваща квартира, освен чантите с книги, започна да се увеличава и обзавеждането от етажерки, табуретки, пружини с крачета  за легла,  нафтова печка,  телевизор, кухненски диван и маса , а накрая се стигна до нов трикрилен гардероб, в лакираните врати на когото се огледа ново-новиничко пиано. С една дума събраха покъщнина с помоща на бабите и дядовците и даже успяха да завършат и висшето си  образование…

     И ето ги сега, Маргарита, Митко и техния 9 годишен син Николай, весели и възбудени пътуваха в един грамаден „Икарус”  към  десетото си Пловдивско  жилище. Претъпкания автобус  зави   наляво до ВСИ и веднага след стадион „Локомотив” сме шмугна по криволичещия асвалтов път  на крайградската гора, наричана, кой знае защо – „Парк Лаута”. Разлистени,  увисналите клони на дърветата се преплитаха оттгоре и образуваха прохладен тунел. По точно, една дълга и огласена от птичи песни, триумфална арка.  Пътниците в автобуса, все млади хора, попотени от  лятната жега и напрежение, разговаряха по двама – трима, понесли строителни инструменти и покъщнина. Марга беше облечена в бяла памучна риза с  колосана остра яка и тъмно син, клош панталон. Високото и скрито от широчината на крачолите сабо,  изопваше и без това  строината и красива снага на младата майка.Тъмните и усмихнати очи обливаха с любов детето и съпруга и. С едната си ръка  държеше елегантна дамска чантичка, а с другата, най-скъпото –  детето си. До готиното дете,  съпруга и носеше нов новиничък полилей, като поличба за светлината в новия дом. Вече цял месец  беше идвал сам в апартамента. Лепеше гипсови корнизи, доизкусуряваше кухнята и банята, сглобяваше новите мебели.

        Неусетно автобусът излезе от прохладната гора. Озова се в огромно, равно, вече наполовина застроено с нови жилищни сгради,  бивше военно летище. На югозапад силуетът на новопостроените блокове повтаряше  спокойните извивки на Родопа планина и простора на Тракийската низина. Слънцето прижуряше и само проблясващи от всякъде електрожени се опитваха  да го конкурират.  Протегнали към небето,  ажурните си крехки ръце, множество високи кранове пренасяха увиснали, бетонни панели с проозорци и врати  и като в детска игра, с прецизността на роботи ги поднасяха за сглобяване. Край първите блокове,  строители редяха  по тротуарите плочи , а други засаждаха и дръвчета. Беше просторно и оживено. Жилищните блокове за броени часове издигаха към небесния купол прави панелни снаги. Огромни самосвали с бръмчене и пепел разкарваха и разтоварваха  строителни материали и събрания най-горен, хумусен слой земя. Като пролетни  кълнове, по доскоро трънливото поле, израстваше град…

       … От как получи ключа, цял месец, нашия новодомец беше идвал сам. Довършва, боядисва, лепи гипсови корнизи и сглобява новокупените мебели.   Днес пренесе с приятели автоматичната перална, печката, телевизора и пианото и, когато всичко беше подредено, доведе  жена си и детето.

     Асансьора още не работеше. Тримата  се изкачиха припряно до 4 етаж и замаяни от възбуда и мириса на хоросан, лепила и блажна боя, спряха пред вратата на 126 апартамент. Митака отключи, натисна дръжката на врата и като отстъпи на жена си и детето, отвори. С отварянето на входната врата очите им примижаха от наситената  слънчева светлина. Цветни отблясъци кръстосваха   балатума и  стъклените  витрини на четири, нозакупени холни секции. Изящна,  лакирана масичка се кипреше до кокетна холова гарнитура  –  диван с разтегателен механизъм, две  тапицирани в същата семпла дамаска табуретки и два елегантни фотьойла. На масичката голяма кристална ваза, подарък от сватбата им, прегръщаше огромен букет цветя и създаваше настроение…

       Двамата млади, стояха прегърнати под вратата на просторния хол.  По средата на хола детето се спря. Изправено сред сноповете светлина,  като излъчващо сияние ангелче, то се оглеждаше с трескав, невярващ поглед и с един плонж се хвърли на близкия фотьойл. После заопипва с детските си длани гладката, плюшена дамаска на фотьоила и изтегнат, като „американски директор” (както обичаше да казва сам), превъзбуден и невярващ попита:

–          И това всичко е наше?  Имаме си апартамент?

–          Да  Ники, наше е! – отговориха му в един глас, прегърнатите в началото на хола родители.

–          Ама и фотьойлите ли са наши? – продължи да се съмнява детето.

–          Наши са! – отговориха му двамата, после протегнаха  по ръка, за да го прегърнат между тях, в средата на новия си дом и настина бяха щастливи…

                                ……….

         …   Минаха, цели три години. Тесния, криволичещ път през „гората” стана алея за разходки, а между парка и новите сгради на изчислителния център, Акададемията за обществени науки и стопанско управление (АОНСУ) и Центъра по стандартизация, метрология и контрол на качеството, изникна широк булевард. Двете платна, прави, като партийна линия,   се стрелнаха  от кръстовището пред Селскостопанската академия, та чак до новопостроения хотел SPS.  По тях започнаха да се надпреварват все повече леки коли и препълнени с новодомци автобуси  и екологично чистите тролейбуси. С тях Маргарита пътуваше за броени минути до работата си в ЦСМКК или както беше популярен –  „Мерки и теглилки”. В колектива, болшинството специалисти бяха все млади, образовани колеги и колежки и цареше разбирателство. Профсъюзната организация  организираше, наред с благородно социалистическо съревнование,  посещения на театър, концерти и спортни празници, като „Мама, татко и аз”. Организацията разпределяше карти за почивка на море и планина. Дирекцията разполагаше и със собствени бази в Приморско и Чепеларе в които младите семейства не само почиваха през лятото и зимата, но и посещава организирани срещи за обмяна на опит със сродни колективи, провеждаха обучения и симинари. Всеки по-опитен служител бе обхванат в движение за предаване на по-младите своя  опит и знания, познат като движение „Наставничество”. Хората споделяха радостите и семейните си тревоги. Памагаха си. Мъжете и жените им също се познаваха.

            Направо казано,  цареше разбирателство, взаимопомощ и  ведро настроение. Колектива живеше като едно голямо, задружно семейство.

         Пролетта на 1984 година Митко премина на изборна длъжност  Зам.председател на новосъздадения VІ Районен  съвет за култура „Тракия”. С остатъка от дванайсетте хиляди лева, дето бяха спестили и получили от родителите си, работещи млади пенсионери,  семейството си купи и автомобил. Вярно, не беше с вноската за „Лада”, но имаха късмет. Едно младо инженерче от ЮГ Енерго, замина на работа в Алжир и им продаде току що купена, последен модел „Шкода 120 Л”.

        Така Митака на 37 години и  Маргото под 35, вече имаха висше образование, престижна работа, нов апартамент, автомобил, домашен телефон и най-важното: прекрасен 13 годишен син…

Кликни на връзката за да се пренесеш в:

(Следва част ІІ – АФРИКАНСКИ ВЯТЪР)

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – ч.ІІІ

Filed under: повест, разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 1:00 pm

           

                     Трета част – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО

            …Не бяха изминали и три месеца от злополучното „заминаване” за Мозамбик и в един приятен августовски ден, Митака срещна на главната Тодор Горинов. Не бяха се виждали цели две години. Тошо работеше четвърта година, като Директор на дома на културата в Благоево,  Коми АССР. Знаеха се още от периода в който и двамата работеха в Окръжния профсъюзен дом на културата „Стефан Кираджиев”, та седнаха в бистрото пред кино „Балкан”. Радваха се на минаващата пъстрота от  красиви пловдивчанки и споделяха, кой, какво е изживял през изминалите 2 години. Информираха се взаимно; Горинов за културния живот в  Пловдив, а Митко, за живота и художествената самодейност в Коми. По едно време, Горинов рече:

–          А бе Митак, като гледам, натрупал си достатъчно опит в Дома на транспортните работници. Завеждал си художествената самодейност, а сега вече и като Зам председател на районен съвет за култура си набрал и още организационен опит. Що не си помислиш върху едно мое предложение?

–          Какво предложение? – заинтерисува се Митака.

        –    Виж какво, – продължи  Горинов – изградил съм за 4 години художествена самодейност, дето и редица окръжни градове в България  само ще мечтаят.  Три поредни години сме с най-много златни медали на прегледите на художествената самодейност в Коми. Имам танцов състав, вокално-инструментален,  битов оркестър,  хор за народни песни, още  два акапелни хора, сатеричен състав, колективи за художествено слово, за приложно изкуств и колектив за изобразително изкуство.    Към дома имам библиотека с над 20000 тома литература, радиовъзел със собствени радиопредавания с мрежа в целия посьолек и не на последно място кино с кино-салон и сцена за над 500 зрители. За ученическите състави няма да ти говоря. Дома вечер гъмжи като кошер. Не можеш да си представиш какво удоволствие е да се работи с толкова млади хора и то с безрезервната помощ на партийно, административно, профсъюзно и комсомолско ръководство. Денем хората са на работа в гората, в долен склад,   детската градина, трите стола, магазините и аминистративните сгради, а вечер… вечер са в репетиционните зали на репетиции или на концерти.   И да ти кажа откровенно, идват не само защото няма къде да отидат (там нямаме ресторанти и кръчми), а зощото им е приятно. Участваме или изнасяме сборни концерти в Москва, Сыктывкар- столицата на  Коми или чак по  Тюмен   и  Воркута. Имаме записи в телевизионни предавания. Кипи културен живот, братче!

        –    Е, каквото и да е, не е  Пловдив.  Тук само по улиците като вървиш, от афишите ще се изпълниш с култура.

        –  Така е, но там има пълно самоотдаване и наслаждение. Понякога се чудя как тези обикновени работници, шофьори, чистачки, магазинерки и разкройчици  се потапят в света на изкуството, толкова пълноценно и продуктивно. И знаеш ли, това ги прави не само по весели, задружни и добри, но и щастливи и благодарни,  за възможността да се занимават с онова което имат в себе си!

         Честно да ти кажа чувствам се удволетворен от работата си, когато срещна   откритите, щастливи и признателни погледи на самодейците.   Всичко това ми е по-мило и свидно от  ордена „Кирил и Методий”, дето ми връчиха на 24 май!

–          Искаш  да кажеш, че не съжаляваш  дето остави прекрасния Пловдив и се запиля със семейството си в оня далечен мраз?

–          Какъв ти мраз!  Физическата минусова температура се изпарява, стопена от постигнатите естетическа и духовна близост между хората.   Толкова различни по етнически признак, образователен ценз и материално състояние, а безкрайно близки и единени в общото си желание да се покажат на сцената,  като изкусни танцьори , певци и музиканти, да се почустват част от едно голямо семейство, да си помагат и постигнат общ успех –  първото място в прегледа на художествената самодейност.  Но това е трудно за разбиране.  Трябва да отидеш и да го изживееш! 

         Тук  Горинов спря да говори, запали нова цигара, отпи от изстиналото  кафе и като погледна неразбиращия поглед на събеседника си продължи:

–          Виж какво, не ми е безразлично на кого ще  оставя изграденото от мен през изминалите четири години.   Жената с право настоява да се пребираме в България, заради децата.   Ако започнат и тази учебна година там, трябва да останем поне още 7-8 години, докато завършат и висшето си образование.

Пак ти казвам: Не ми е безразлично в какви ръце ще оставя изграденото с толкова усилия и безсънни нощи. Мисля, че съм си изградил авторитет и от мен до голяма степен ще зависи кой ще ме наследи като Директор на Дома на културата в Благоево. Думата ми се чува.  Само ми кажи, че си съгласен изаминаваш на мястото ми.

–          Тодоре, ти се майтапиш. Как ме виждаш, да зарежа тук всичко и да замина някъде си?  Какво ми трябва тук?  Имам вече нов апартамент,  нова кола, жената и аз сме на хубава работа,  имаме условия и переспективи за развитие и ти ми предлагаш да зарежа питомното и да хукна в диви Север, в дън гори Тилилейски,  да гоня дивото. Няма да стане!

–          Добре, не те карам да ми отговаряш веднага.Помисли си, обсъдете го с  Маргото в къщи, аз до 1-ви септември съм тук. Обади се.

       …   Още същата вечер, в уютния нов апартамент (от предложения за Димитровска награда  ЖК Тракия), се случи следното:

        След вечеря, семейство Маргарита, Митко и техния чаровен син  Николай,  гледаха телевизия. Гушнат до татко си, шестокласника не само слушаше с интерес разговорът между родителите си, но и както обикновено, най-компетентно вземаше  отношение.

         Маргото пак споделяше как е минал деня в колектива от красиви, около 30 годишни  жени и млад – 42 годишен директор… и дойде ред на таткото.

–          А,  Марго, имаш много поздрави от Тошо Горинов!

–          Мерси! Че той нали беше в Коми с Ваня и децата?   Как са?

–          Добре са! Видяхме се на главната. Седнахме в едно бистро. Поговорихме на дълго и на широко.

–          Е как са ? Доволни ли са от гурбета?

–          Тя и  Ваня е работила там – в  икономическия отдел на ГПП-то. Доколкото разбрах, за четири години са си изплатили апартамента, купили си „Лада 06” и са заделили рубли за образование на дъщерите.

–          Струва си! И ние, ако бяхме заминали за Мозамбик,  щяхме да си изплатим апартамента и да караш западна кола или поне „Лада”.

–          Че какво ни е ? За апартамента плащаме по 15 лева на  месец. Имаме си кола. Няма лято дето да не сме били на море. Зимата сме на Чепеларе, в станцията на слежбата ти или по Пампорово. Поне по един-два пъти в месеца сме на ресторант с приятели. Няма театрална и  оперна постановка или концерт на които да не сме ходили, че и до  София организирано или самостоятелно ходим   веднъж месечно. Така ли е?

–          Знам, че така ще кажеш! Тя и лисицата като видяла, че гроздето е високо, казала : Зелено е!… Ние да се бяхме хванали в „зелено”, че и с детето португалски щяхме да научим…   Какво друго разказва Горинов?

–           Ще се връщат есента. Записват децата за новата учебна година тук.   Тошо ще си иде само за месец за да предаде дома на новия директор и се пребира окончателно.  Предложи ми!

–          Какво ти предложи? – погледна го Маргото и спря да плете бутиковия, трицветен пуловер на сина си.

–          Казва, че му се чувала думата там, извоювал си е авторитет, а понеже не му е безразлично на кого ще остави четирите си години денонощен труд, ми предложи, да ме препоръча за неговото място.

       Маргото се замисли за десетина секунди, Николайчо наостри слух и после двамата, едновременно възкликнаха:

–          Ами защо да не отидем?..

–          Стига бе, това да не  ви е  Мозамбик, с  целогодишната си пролет… Да си оставим тук апартамента с парното и да тръгнем сред студовете на Сибир. Не сте в ред.

–          Ние сме си в ред, ами ти не си.  Стой си тука и се дръж в полата на жена си.  На хората мъжете са мъже, за всичко мислят, а ти? – и продължи да плете…

        От тук нататък спокойствие нямаше. Атаката за работа в чужбина не спря, нито от страна на жена му, нито от страна на сина му. Всяка вечер темата се подхващаше от жената и довършваше от сина.На всичко отгоре Маргото се сети, че най-добрата им семейна приятелка има състудент от Киев, дето сега бил партиен секретар в Главката в Усогорск. Двете му писаха и той взе, че отговори: „Ще помогна!”

        Митака се предаде.  Ден преди да замине Горинов за Коми, му дадоха на ръка готовите документи и др. Иванов, официално кандидатства за освобождаваната длъжност – Директор на Дом на културата към ГПП Благоево в Коми АССР… След няма и месец вече летеше към един далечен и напълно непознат за него свят….

(Следва част ІV –  ВПРЕГРЪДКАТА НА УДОРА)

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА -ч.ІV

Filed under: повест — Етикети:, , , , , — гравитон @ 12:48 pm

 

Четвърта част –  В ПРЕГРЪДКАТА НА УДОРА

Не бяха минали и два месеца от пристигането му в Коми и една зимна, съботна вечер в края на 1985 година, след цяла седмица репетиции за предстоящия концерт в съседното селище Вендинга, пред служебния вход на дома спряха три  Ка Ве Зе –та. Ще рече три малки рейсчета от ония с които караха сутрин и връщаха вечер от сечищата, горяните. Горяни, тука викаха на горските работници: риначи, вилкаджии, секачи и чокеристи. Тези рейсчета, мисля само за 25 човека, имаха малки прозорчета и изглеждаха недодялани, но за сметка на това се отличаваха от лазките с мощни дизелови двигатели и силно парно. Нощно време ги прибираха в топъл гараж до Ремонтно-механичния цех, а навън стояха на „топъл режим”. Сиреч двигателите им не се гасяха и за миг… Та спряха трите, изпитани в мразовете рейсчета и със смях и закачки, от дома наизлизаха облечени в руски и български народни носий самодейците. Студения, свеж въздух затрепера весело и за броени минути автобусите се изпълниха с песни и закачки.  Като се качиха в първия директора Иванов и ръководителя на танцовия състав Слав Петров, колоната потегли. Песните и смеха се понесоха край Главката и Долен склад, плъзнаха се по замръзналия път, залюляха се по завойте  ту наляво,  ту на дясно, разтърсиха  високите заснежини върхари на безкрайнана замръзнала тайга и в края на краищата, като в улей насочиха гълчавата, към скритото в тишината на дълбокия сняг, местно селище Вендинга.

Когато шумния, весел керван, спря в центъра на селището, то ги посрещна с оцъклено  звездно небе и минус 25 градусов студ.

Поведени от местни хора, самодейците, понесли игрални костюми и инструменти, се шмугнаха с веселостта си в една четирикуполна дървена сграда. И макар по куполите от давна да нямаше кръстове, по всичко личеше, че тук някога месни в хрисияни са  палили свещ с молитва към суровия бог.

Когато самодейците нахлуха в дървената постройка, някой,   за първи път влизаха в църква. Въпреки това с изненада установиха, че отдавна, отдавна тук не е  църква, а истински дом на културата.  От стените и иконостаса, гледаха портретите на Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Максим  Горки, Есенин , Маяковски и др. духовни светила на  Русия и СССР.

Малкото пространство пред иконостаса бе оформено като сцена. Зад нея, през затворения с червена плюшена завеса свод, се влизаше в импровизирана гримьорна.  Това беше мястото в църквите,  дето всеки християнин знае, че не влизат жени, а ревностни попове са подгатвяли своите служби и проповеди. Сега в единия край на това малко помещение, възбудени девойки започнаха да се пребличат без да обръщат внимание на момчетата около тях. От разтварянето на  вратите и завесите, сибирския студ нахлу между дървените стени и защипа разголените им снаги.

Усетила нахлулия студ, стопанката – миловинна, над 60 годишна старица с валенки, късо кожено палто и плетен руски шал, изненадващо чевръсто за годините си, се спусна към голямата зидана печка в средата на помещението. Жената развърза големия си вълнен шал и от бялото и като снега, чистосърдечно лице, погледнаха две загрижени, небесно сини тюркоазeни очи.

–          Детки, подождите!  Сейчас вам будеть тепло.-

каза тя и се засуети край зиданата печка.

Съсредоточеността и отговорността, с която започна да отваря и затваря множеството от жалузи, вратички и клапи, бе толкова магична, че прикова погледите на присъстващите млади хора и предизвика усещането у тях, че жената управлява космически кораб. Само за броени секунди, като от огромна акумулираща елекрическа печка, помещението се изпълни с приятна топлина…

Концерта започна. Приглушената гълчава  неусетно се превърна във  взрив от слово, музика и танци. Емоция от добродушие, приятелство и естетическа наслада препълниха някогашната църква, преминаха през уплътнените  с горски мъх дървени стени, заиграха се над 500 годишното руско селце и разтворили звездния купол на Коми се отправиха към бог.

Присъстващите забравиха разликата от хилядите километри до родните места, мразовития студ, трудните условия за труд. Говореха на някаква смесица от български, руски и комски и се разбираха. Лицата им се смееха, ръцете им пляскаха, телата им подрипваха под игривите звуци  и радостни от срещата, се превърнаха в една нова националност – националността на щастливите хора.

Концерта за отбелязване 500 годишнината на комския селище Вендинга, завърши след полунощ. Тогава настроението се пренесе в домовете на местните хора. Автобусчетата останаха да работят на „топъл режим” в центъра на селото. Всяко семейство от местните заведе в дома си по двама-трима  български гости.   Тази паметна нощ на 1985 година, във Вендинга никой не спа.

Когато отидоха в дома на Елляй Дехтяров, Иванов влезе за пръв път в типичен комски дом. Огромната зидана печка в средата на къщата, разпръскваше  от дървената жарава с години събирана слънчева топлина. Меката чистота на дървения под беше застлана с пътеки и трофейни  животински кожи. Освен проснатата като килим, огромна кожа на лос, госта веднага различи и пухкава кожа на кафява мечка. От стените го гледаха със замислените си очи, препарина глава на озъбен мечок, хитрия поглед на полярна лисица и дългоух заек.  Между двата малки прозореца, авторитетно се простираха разклонените рога на огромен лос. Най-широката стена, зад широко двойно легло висеше огромен, пъстър килим, тип „персийски”, но с местни мотиви. Червена покривка с ресни  застилаше  наобиколената от шест стабилни  стола  маса, а на средата и се усмихваше с лъскавината си старинен руски самовар. Парата от ароматния чай  и топлината от зиданата печка допълваха създадения от завески и пердета уют.

Още докато сваляха дебелите си кожени ушанки и подплатени с кожа, непроницаеми шуби; стопанката  нареди на масата 200 милилитрови стакани,  пълна със сок от черни боровинки  кристална графа  и широка като поднос чиния с разнообразни пирожки. Интериора на масата завърши бутилка „Столичная”… И се започна. Още с първото разливане по чашите се заредиха тост, след тост:  за дружбата, за приятелството, за любовта, за семействата и добротата и т.н. и т.н. И макар, 1985 година   да  беше  първата от „Перестройката” на  Горбачов и неговия сух режим, то на масата се появи втора бутилка водка, после трета.

Разговорът вървеше непринудено и задушевно. Когато стопанина смени първата празна бутилка с пълна, жена му отвори в килера някаква, около 50 литрова дървена каца и извади ухаещо на риба мезе.  Митака  погледна с любопитство и недоверие поднесеното. Такова съдържание беше виждал само, когато бе  кормил риба… Несъмнено това бяха вътрешности на риба престояли в солена саламура. Опита горчиво-соления вкус,  силния запах на рибна мас най-напред го сепна, после погъделичка вкусовите му рецептори  и на третото опитване от алкохолното му замайване не остана и следа… Това бе най-хубавото мезе, което бе опитвал някога…

… Когато призори го настаниха да спи отгоре на зиданата печка,  приятната топлина го обля като тракийско лятно слънце и  тялото и духът му изпитаха истинско блаженство.

Навън белотата се простираше до безкрая. Сибирския студ сковаваше тайгата, луната надничаше през стъклата.  Беше тишина. Само в центъра на селището КВЗ-тата напяваха все така ритмично на „топъл режим” и очакваха да свърши дългата зимна нощ, оказала се само миг за домакини и гости.

Тази нощ, Митака сънува! Сънува  слънчевия Пловдив,Стария град, жена си и детето, сцените с представата си за Мозамбик и южноафриканските плажове. Отпусна се и спа, спа като щастливо дете на природата, подчинило се на превратностите на съдбата. Почувства се у дома!

Older Posts »

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.