Mitkoivanov's Weblog

юни 17, 2015

НАМИГВАНЕ – един сборник разкази, който Ви очаква

DSC_0118DSC_0135     Тези  дни, срещу „Руския музей“, както го наричат пордимци,  под родния покрив,  на един от доказаните патриарси на българската литература, драматурга и поет Иван Радоев,се приюти книгата на неговия съгражданин Митко Н. Иванов . В „НАМИГВАНЕ с отхвърленото време“,  автора  – Гравитон Ви разказва с лекота и непринуденост,  с тъга и хумор за обикновените хора на България.  В 44 -те  разказа, прототипите на  тези откъснати от двата преходни периода люде,  оживяват с отминалия си живот и своите надежди.    Те Ви разказват  за собствените си влюбвания и разлюбвания, за своите възходи и падения, за разбраното и не разбраното,   за случващото се около тях и в техните души до днес.

Прочитайки 250-те страници, пред читателя, като на филм се редят случки от годините  през Втората световна война, строителството на социализма и последните 25 години на нашия преход към капитализъм…  Тъжни или комични,  обнадеждени или отчаяни, хитри или изглупяли,  героите в „Намигване с отхвърленото време“ Ви очакват!

Ако сте от Пордим или преминавате от там,  можете да си купите книгата от магазина на първия етаж на „Славейков“ 2 и то само срещу 5 лв. Ако сте от страната,  можете да получите книгата в най-близкия Ви пощенски клон или в най близкия Ви офис  на „Еконт“ – срещу 10 лева, в тях влизат цената на книгата и транспортните разходи.   Ще заплатите с наложен платеж при получаване на книгата.  За да получите книгата „Намигване  с  отхвърленото време“,  е нужно само да я поискате  на   mitko_star@abv.bg  или на лични на профила ми във Facebook  на https://www.facebook.com/mitko.ivanov.1048 . Напишете адреса на офиса в  който желаете да получите книгата с автограф, име, през име и фамилия,   и ги изпратете на един от посочените IT адреси.

Приятно четене, забавление и размисъл приятели. А ако се намери и доброжелател с възможност да спонсорира отпечатването на още екземпляри,  автора Митко Н.Иванов и бъдещите читатели, ще му бъдем безкрайно благодарни!

Поздрави и пожелания за успешно лято!   Ваш – Гравитон!

Реклами

май 5, 2012

РАЗПЛАТИЛ СЕ – разказ

В наше село, откак почна това перестройката, особено прехода, окончателно я закъсахме.  Най-напред изгоря мелницата.  После, ликвидационния съвет(даскала, фризьорката и полския)  върна на кооператорите  земята и добитъка, та хората като нямаха къде да гледат животните, изклаха ги и бременни.  Осиротели, краварниците и овчарниците в кооператива, дето пълнеха мандрата с мляко като река, станаха излишни. Покривите им останаха без керемиди,  а  напоителните канали без тръби и плочи.  На края,   под  ударите на чукове  и железобетонните  колони се превърнаха на  пясък, барабар със социализма. Тъй и тяхната арматура замина, като вторична   суровина.

На гарата спряха  да товарят  вагони  с  продукция, продукция за износ, от никъде нямаше.  ЖП кантара  даде фира, отиде за претопяване и помъкна след себе си  два от коловозите , в комплект  с мостовите кранове за разтоварване  и стрелките. Гарата обезлюдя. Хората виждаха  товарен влак един два пъти в седмицата и пак  се чудеха,  какво още има за изнасяне. Ама се оказа, че  в складовете на държавен  резерв, срещу  гарата, имало още за година две, какво да се вади и то почти без да се вкарва.

Най-болно стана на хората, кога   дойде  един  турчин и  показа документи  за собственост.Току що приватизирания  трикотажен  цех  – гордостта на  хората от наше село, щото идваха и от околните села да работят в него, му бе продаден за жълти стотинки.

–            Ей, вие това българите сте много загубен народ. Аз с тези машини ще си избия парите  за   по-малко от  година! –  рече  турчина,  натовари  в тирове новите машини и ги закара  в  Турция.

След още  няколко дни,  плати за седмица   да ги монтират    в  Родината му  и  остави  жените ни без работа.   Мъжете  я втасаха  и те на трудовата борса за подаяние, щото  и цеха  за метални конструкции се стопи. Дърводелския пък се срути под напора на алуминиевата дограма и вносните пластмаси   и в селото се спусна,  като чума, безработица.

Младите полазиха по чужбина.  Превиха  гръб   из  ягодовите  плантации на английската кралица, закатериха се като маймуни,  да  берат чуждите портокали и маслини из Испания и Гърция и зарязаха нашенските плодове да ги ядат  червеите, че и  да буренясват.  В селото  останаха да работят, дето се вика,  попа, кмета и даскала.  Но  ако  за попа  се отвори повече работа,   а  за  кмета се знае – село без  кмет   няма, ( трима българи да останат  в селото, един  трябва да е кмет, че да ги управлява и да се грижи за  другите двама),   то  с даскала,   работата се запече. Първо  децата намаляха.  Нали младите ги нямаше или бяха разделени.  Второ  и  да родяха,  то пък не стигаха парите за храна  и дрехи, че за училище ли?  С една дума колкото повече ставаха  безработните, колкото повече се вдигаха цените, толкова по-малко почнаха да раждат  жените. Докарахме я до нулеви години и съкращаване на паралелки .

И тъй,  на шега – на майтап,   в  наше  селото останаха  само старците.  Зачакаха  деня на пенсията  и бързаха да се разплатят за данъците,  тока, водата, дървата и въглищата,  бързаха в магазина да  си оправят  борчовете за  хляба  и киселото  мляко или да прескочат до града за животоподдържащи  лекарства.   Докараха  я  до там,   в селото да няма и една кръчма – фалираха ( и кръчмите и старците).   И  не само те.  И здравната служба фалира.  Закриха я.  Наложи се  малцината останали в село да  ходят  до града.

Ей оня ден, бай Добри Хрисимия, над седемдесет годишен, бивш строител, дето е пипнала ръката му в половин България, че и по странско, сега самотен  старец, облечен с чиста  риза и бръснат,  висеше на рано  пред  кметството.

–             Добро утро, бай Добри.  Как е, как е държиш ли? – опита да се майтапи кмета и го въведе в кабинета си.

–             Държа аз, държа, като френски  ключ обла гайка, ама вече издишам  –  отговори  плахо  бай Добри и влезе след него.

–            Що бе бай Добри – какво има? – Децата не се ли обаждат? Как са?

–            Обаждат се кмете, обаждат се, ама и испанците  и те нещо  я закъсали.  Над 20% била безработицата и там. Няма  работа.

–          А ти как си?  Какво те води  насам?

–          Закъсал съм  я, кмете.  Нещо не съм добре.  Въздуха не стига в тая държава.

–          От цигарите ще да е, стегни се! –  опита пак да се майтапи кмета и  седна  на стола си.

–           Де да беше ама не е.  Че аз в живота си  цигара не съм хващал, кмете.  Друга ще да е работата, не е на добре..

–          Хайде, хайде, недей така.  Млад си още.  Я как си се стегнал.  Да не е за някоя баба?

–          За баба, за баба е! Скоро ще ме навести с косата.

–          Сядай де! Що стърчиш? Казвай какво те води насам?

–          Абе  аз да кажа, ама ми е неудобно, че и онзи месец идвах, та много ми стана.

–          Ти за това не бери кахър. Вярно  идва, иска ми пари назаем, дадох ти, ама нали ми ги върна!

–          Кмете, ама сега ми трябват  повече.  Тръгнал  съм  към  града по доктори.   Изследвания, някакви ще ми правят в болницата.

–          Хубаво де. Ти за това не се притеснявай. Колко да ти дам?

–          Кмете, аз другата седмица, като взема пенсията веднага ще ти ги върна.

–          Знам, че ще ми ги върнеш. Не се безпокой за това. Не се познаваме от вчера я! На колко хора съм давал, че на теб ли няма да услужа. Сто лева стигат ли? – попита кмета  и отвори чекмеджето, дето държеше служебни пари.

–           Много са.  Петдесет  ми стигат.  Веднага ще ти ги върна, другата седмица, като дадат пенсията. Аз съм скътал   тридесетина,  но  за всеки случай. Нали ти казах,   изследвания  ще ми правят, та да имам за всеки случай.  Може и да не ми потрябват, веднага ще ти се    разплатя, веднага ще ти ги върна.

–           Не се безпокой. Няма за къде да бързаш. Върви та се оправяй и оздравявай  бързо. Понастинал си сигурно, ще ти мине.  Ето ти  50 щом казваш и върви, че  стана време за рейса…

–          Благодаря ти кмете.  Хайде  довиждане – взема парите бай Добри и тръгна.

На вратата  кмета го изпрати.  Подаде му ръка за довиждане  и се разделиха…

На другата сутрин бай  Добри пак дойде в  кметството.  Изненадан  от скорошното му посещение,  кмета  стана и го посрещна.

–           Какво стана, бай Добри? Всичко в ред ли е ? – попита искрено разтревожен кмета.  – Какво казаха докторите?

–          Кмете дойдох да ти върна борча. ..

–          Бе остави тоз борча, кажи свърши ли си работа? Мина ли прегледа? Какво ти казаха?

–         Да ти призная кмете,  и от  фирмите  дето   купуват земя  ми предложиха и то добра цена. Но слушам зад тях стояли арабски, турски, че и еврейски пари.Настървили са се като хиени над ранена сърна.  А пък аз от дедите си знам:   тази земя с  кръв е  отвоювана, тази земя е събирана от  калта под ноктите на дедите ми.  Мене утре може да ме няма, ама  продам ли земята си  днес, утре къде ще се приберат децата ми?…  Не ми дотрябваха парите. Връщам ти ги. Благодаря ти. Ето ги.   Обичам  да съм се разплатил  – отклони  въпросите му  бай Добри, после  остави  парите на бюрото пред кмета  и огледа стаята, като за сбогуване.  Погледа му  мина  по трикольора без герб и знамето на европейския  съюз, спря за миг  на неизбелелия още квадрат,  дето  помнеше  портрета на Тодор Живков  и излезе…

След  обед   докладваха  на кмета:  бай Добри се  обесил.   Бил  болен от тежка болест, но не дължеше на никого нищо!  Беше се разплатил с живота и  децата му имаше къде да стъпят,  като се върнат!

септември 29, 2011

ВИНОВЕН ЛИ Е ?

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 10:33 pm

        

Добре, виновен е! Но искам да  Ви разкажа три  кратки истории, случили  се в родното  селище на това дете:

           В първата ще Ви напомня, че когато при обсадата на Плевен  се водела една от най-кръвопролитните битки в Освободителната Руско-Турска война  (1877-1878 ),  в Пордим нямало нито едно циганско семейство.  Пордимци  живеели още заедно с кокошките си в землянки. Съдбата и военните действия отредили в селището да се настанят Главните квартири на Руската и  Румънската армии и пордимци били погалени от фортуна. Защитата, мира и спокойствието, след 500 годишните набези на османлиите,  били гарантирани.Нещо повече. Дори малкото турци, които владеели земята на селището, подплашени от идващите руски войски забягнали. После,  в селото руснаците организирали българска власт, а самия руския император Александър ІІ, поканил пордимските първенци в Москва и им подарил камбани за църквата „Св.Димитър”. Тъй живота в селището потръгнал на по бързи обороти от околните села , селището станало  притегателен център. Заедно с  новите  преселници,  дошли и първите 3-4 семейства цигани. Но за тях и потомците им, дето заработили като ковачи и ратай в новосформираните чифлици,  след малко…

       А сега, втората история:  Тя също започнала непосредствено след Освобождението с оттеглянето на руснаците.

       В селището дошъл американския пастор Д-р  Едуард Хаскел и съпругата му  Елизабет . Наистина американските месионери Хаскел имат неоценим принос  в развитието на  Пордим и младата развиваща се по пътя на капитализма страна.  Това, че още в началото на 20 век, със събрани от тях средства построили сегашната ПГСС „Д-р Хаскел”, е най-малкото добро, което са направили. Нещо повече. Години наред,  те  организирали  Народен университет с безплатни курсове за местното население. Ограмотявали жените и децата в селото,    учили мъжете   на съвременно за годините си животновъдство, лозарство, градинарство, дърводелство и бубарство. С жените,  провеждали курсове по шивачество, готварство, сушене и консервиране на храни и най вече с отглеждане и  възпитание на децата. През летните месеци, работник от училището минавал с каруца по къщите и превозвал малките деца до  детската градина в пансиона. Майките спокойно могли да  работят на полето.  Постепенно,  просперитета на селището бил осигурен за десетилетия напред…

       Третия момент в развитието на Пордим е след Втората световна война. След разрухата от войната, образованите пордимци се захванали за работа. Още преди 1944 година направили  първите опити за коопериране. 1952 основавали ТКЗС „Урожай”. Започнали с ръчен труд и животинска тяга. Положили основите на кооперацията. После със събраната допотопна, пред военна техника и наличната животинска тяга, а сетне и  с внесени от Съветския съюз машини, те  организираха машинотракторна станция . С много ентусиазъм и всеотдаен труд, кооперацията,  обогати своята дейност.  Разви животновъдство,  със стотици  крави и овце. Започна промишлено отглеждане на  хиляди пилета, кокошки и свине.  Разработи  и градинарство, лозарство, полевъдство. Имаше даже и пчелин. Във  внушителните бригади,  наред с всички работеха и циганите. Работеха, хората,  не само в полето и конюшните, а мнозина  от тях станаха отлични овчари, кравари, дето ги наричаха –  „Оператор на жива биологична единица”). По възрастните пордимци още помнят трудолюбието на ковача  Желязко, касапина Идрис и неговите синове, даже хромавия Цеко с каруцата му. Децата и внуците им учеха заедно с българчетата в „Долното училище” (сега е частен палат на едър земевладелец), а също и в техникума на Д-р Хаскел(В момента също почти разграбен).Както децата учеха заедно, така и  възрастните работеха заедно. А работа , колкото за целия китайски народ. Мнозина и българи и цигани се вляха и  в машиностроителната промишленост по градовете. На гарата  в Пордим се товареха за изност вагони с домати,грозде, дини, захарно цвекло; разтоварваха се въглища и строителни материали. Жилищния фонд в Пордим се обнови, в циганската махала също. Селището се радиофицира, после се моторизира, а след 1970 година и „Москвичите” и „Жигулитата”  постепенно забръмчаха по улиците. В циганската махала, също. От нея излизаха вече трактористи, заварчици, шофьори, строители придобили професии в трудови, строителни  и жп войски. Работни места имаше не само на гарата и в ТКЗС-то, построени бяха „Държавен резерв”, „Зърнени храни”, „Билкооп”, „Строителни конструкции”, цех за трикотажни изделия, построиха се  три микроязовира, прокараха се канали и даже сухите земи по високото станаха поливни.

        Киното и ресторантите се пълнеха с пременени хора. Жените за празник си шиеха нови рокли. Събота дансинга в двора на РПК-то се изпълваше с танцова музика и веселие. Ухаеше на кебабчета и кюфтета. Салона на Читалище „Република” пръщеше по шевовете от зрители за самодейния състав  или гостуващи трупи. Гостуваха илюзионисти, артисти,  Мистър Сенко и Факира Мити, естрадни изпълнители и хумористи. В горещите летни вечери  гледахме  филми в лятно кино.

           За спорта да не говорим. Пак кооператорите изградиха, със собствените си ръце, и пистата, и баскетболната площадка, и футболния терен,съблекалните и пейките на стадиона, че даже  парк и втори дансинг. Както ТКЗС-то бе национален първенец години наред, така и футболния отбор бе национален селски първенец. През 1951 и 1953 година, футболния отбор на „Урожай”  Пордим бе Селски национален първенец.Гостува  му и китайски или корески футболен отбор, не помня вече. Но по възрастните още помнят бързото,  мургавото крило Гарчо…

          ТКЗС-то със собствени средства изгради огромна детска ясла и градина.  В  троянското село Чифлика, пордимци си построиха   собствена почивна станция. Работи и  днес.

        В детската музикална школа към читалището се учеха деца без значение на етнос. В училище на госпожите се казваше другарко, а децата се възпитаваха да са другарчета…

        Но това беше!… Сега се налага  да продължа така:

       С началото на преходния период, дойде разрухата! Най напред изгоря мелницата (и още десетина в окръга), земята от ТКЗС-то се върна на собствениците, кравите и другите животни бяха изклани , машиния парк  разграбен…Машините и целия наскоро построен светъл, оборудван с нови машини цех за трикотаж се приватизира. Бизнесмена дето го купи за жълти стотинки, ги натовари и закара в Турция с думите: „Много сте глупави това българите. С тези машини ще изкарам двойно парите,  само  за една година”

       Цеха за метални конструкции също затвори врати и бе разграбен. На гарата,  ЖП кантара беше демонтиран и в Пордим безработицата се настани трайно  и неотстъпно,  като ръжда на препикано желязо.

       Хората почнаха да се майтапят: „ В селището, работят само  кмета, попа и даскала”. Но отдавна вече  нямаше поп, трите училища се събраха в едно. Деца, кой знае защо нямаше и за едно , камо ли и за ограбения и изоставен селскостопански техникум на Д-р Хаскел. Хубаво, че Пордим стана община,  та има поне общинска администрация и Районно полицейско управление… Охранителния бизнес разрастна. Казват, че в общината имало над 100 охранители…И защо ли??

       Останали без работа младите хора от циганската махала се впуснаха да „приватизират” де какво намерят (нали гледат политиците и новоизлюпените бизнесмени  та се учат). За много цигански семейства продажбите във Вторични суровини, се превърнаха в единствен източник за прехрана. В землището на Пордим май вече не остана полезно изкопаемо, желязо или мед. За продукцията от полето да не говорим. И да се чуди човек, как все още има цигани дето  не крадат. Захващат каквато и да е работа за 2-3 лева и един хляб или събират кестени и  орехи за жълти стотинки…

        Детето от снимката не ходи на училище!? Събира кестени по улиците  и помага на майка си да осигурят насъщния за деня. А утре? Другия месец? Зимата?…  А като порасне?…Все на социални помощи ли ще се оповава?..

       Не е важно да му дадете една риба, за да го нахраните,  Господа – научете го да  лови риба. Още по добре, научете го да  я отглежда! …Образовайте го!..

Тогава бъдните поколения ще Ви споменават и след смъртта,  така както все още споменаваме Д-р Хаскел и неговото дело в Пордим! Така както, по- възрастните хора споменават с носталгия за общия труд и колективното изграждане!

        И не смейте да казвате, че детето е виновно! Виновните сте Вие ,  Господа политици от прехода! Не потъмнявайте живота му още повече!

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.