Mitkoivanov's Weblog

март 28, 2014

НАСЛЕДСТВО!

Изображение

Когато баба Мара Монкова си отиде от белия свят, природата се разсърди. Зимата уж  мека и топла  се развилня,    виелицата и студа се спуснаха  в  гъста мъгла от бели като памук парцали и студ.  Ама студ  и сняг, дето виелицата за броени часове  промуши навсякъде и като зави с дълбоката си белота земята,  навакса за цялата година.    Такава зима, покойната помнеше само кога работеше на времето във  фермата  на „Дрен”,  та трябваше по два пъти на ден да минава напряко,  през завеяните от сняг до кръста  ЖП линии и ниви.

Множеството  хората влизаха при покойната, палеха свещ за бог да я прости и то не толкова за да стоплят душата и,  а по скоро  да стоплят своите. Зъзнеха, пристъпяха от крак на крак, разменяха тъжни и опечалени по някоя дума за живота и, и коментираха колко работна и разбрана жена била.

Накрая последвани  от  звуците на траурната музика, катафалката и шествието преминаха през центъра на Пордим, спряха за по минутка пред  сградата на ТКЗС-то и църквата и потънали в белотата на гробищния парк я изпратиха. Така баба Мара Монкова потъна  в зиналия  черен гроб и се сгуши в обятията  на отдавна починалия си мъж. Черната замръзнала пръст,  от шепите на близки и изпращачи, забарабани по дъските над ковчега, камбанния звън заглъхна и хората като хапнаха и пийнаха за бог да я прости се разотидоха.  Отредиха я…

Времето  неотклонно потече по обичайното си русло. Животът не беше свършил! Минаха девет  дена, после четиридесет, после два месеца  и снега се стопи.  Двете  сгушени гургулици  огласиха  с песента си осиротелия двор и събудиха пролетта. Най напред  надникнаха  едрите  бели  кокичета и минзухарите , после игликата  постла пъстрото си килимче, а  когато  розовите и сините зюмбюли разпръснаха  уханията  си, разцъфнаха  жълтурчетата и елегантните  бели  нарциси. Белия  божур  проби  с нежните си червеникави  вейки  гнилите листа  и коравата земя и се приготви  да покаже с едрите си пухкави цветове, защо го наричат императорско цвете. Синчецът и момината сълза  разклатиха  малките си камбанки  и зазвъняха веселата песен на  живота. Разноцветните лалета изправиха като знамена  цветовете си и одобрително  се залюляха  от топлия  повей.  По напъпилите кестени запърхаха  скорци,   високо в синьото небе  се изви ято  завърнали се щъркели. В разцъфналите  сливови клонки зажужаха пчели,  после  ги примамиха  прасковените цветове и  цъфналите кайсии…  Цветната градина и двора на баба Мара възкръснаха!  Орязаните лози заплакаха.

…И днес  хората, като  отиват и се връщат  от работа или  с покупки.  Минават по широкия булевард , извиват  глави  към ажурната ограда и радостните и  погледи   потъват  в цветната красота, оставена  ни от  баба Мара.

Мнозина се питат:  Ще бъде ли съхранена  тази красота?

ИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображениеИзображение

 

Реклами

февруари 3, 2014

МАМА СИ ОТИДЕ !

IMGP9331

Марийка Ангелова Николова

25.08.1924   –    25.01.2014

На 25 януари 2014 година,само  месеци преди да навърши 90 години; в края на първия от малкото истински зимни дни, мама скръсти ръце.   Ръцете с които беше галила баща ми, а после  брат ми и мен; синът ми и синовете на батко;   правнучката и Павлета и моя внук Димитър. Онези същите ръце, с които държеше неукрепналите ни детски ръчички и ни учеше да пишем. Мамините ръце с които беше усуквала нишките на деветдесет годишния си живот, беше прела, плела и тъкала семейните постели,  дрехите и съдбата на цялото ни  семейство. Същите красиви ръце,с които беше строила дом и дето  изнурителния земеделски труд по животновъдни ферми, овощни и зеленчукови градини, микроязовири, залесителни пояси и пътища по спечения пордимски чернозем,  сега бяха превърнати в груби, напукани и съсухрени, набраздени от подути вени,  бръчки  и старчески петна, изхабени от годините и всеотдайността и,ненужни  оръдия за нежност и  материални блага. Нейните ръце, ръцете  които синът ми, нейния най-малък   внук  Николай,  целуваше с благодарност и обич, с думите: -„Бабини работни ръчички!”…  Ръцете които целуна и сега на прощаване, за последен път.

Мама си отиде. Напусна ни тихо и кротко, с достойнство и грижа да не пречи на нас  живите! …

Почивай в мир мамо! Нека е светъл пътят ти! Ние няма да те забравим!

Мразовития неделен  вятър  и падащите,  като замръзнали сълзи- снежинки, не могат да затрупат пътеката след теб. Ще ги топи незабравата и признанието на множеството хора и автомобили, които те изпратиха в последния ти земен път. Ще ги топи човешката топлина и признанието  за всеотдайността с която отдаде  живота си за другите. За нас живите  оставаш любещата жена, майка, баба и прабаба, добрата съседка, съгражданката –  общественичка,   един скромен и всеотдаен,  трудов и честен Човек!

За нас майка ми – Марийка Ангелова Николова, от гр.Пордим,  остава пример и критерии за ползотворно изживян живот!

(https://mitkoivanov.wordpress.com/2009/01/07/%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b0-%d1%81%d1%80%d0%b5%d1%89%d0%b0-%d0%be%d1%82%d0%ba%d1%8a%d1%81-%e2%84%961-%d0%be%d1%82-%d0%bd%d0%b5%d0%b4%d0%be%d0%bf%d0%b8%d1%81%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0/)

юни 10, 2013

ПРИЗНАНИЕ

IMGP3299Днес е един от последните дни на половинвековната ни семейна пътека .Вървим из многолюдния град. Жена ми ме е прегърнала.
Пред нас , мъж и жена на видима възраст около шейсетте … вървят хванати за ръце…
– Виж, има и други които се обичат! – споделя жена ми.
… И аз съм щастлив от нейното признание!


http://vbox7.com/play:1beaa51213&start=87

Блог в WordPress.com.