Mitkoivanov's Weblog

март 3, 2013

НА КОЛЕНЕ !

IMGP25783-ти март 2013 година! България, гр.Пордим, Костицата и Къщата-музей”Цар Освободител Александър ІІ”.
IMGP2583От тук са водени сраженията при обсадата на Плевен. В тази главна квартира на Руската Освободителна армия, е взето важното решения за зимния преход през Балкана! Тук е бил изработен Санстефанския мирен договор, възвестил на 3 март 1878 година пред целия свят, Освобождението на България!
Днес на колене е руското оръжие, възкресило България от тъмнината на Османското робство!
IMGP2587IMGP2585
Даже „Фонтана на сълзите” по убитите в Освободителната Руско –Турска война 1877-1878 година, e разрушен и безпаметен. Пресъхнал и пълен с непризнателност и неблагодарност!

Реклами

юни 10, 2012

„НА КОЛЕНЕ”

За това колко е цивилизован един народ,  съдим по отношението и грижите на този народ към историческите паметници в държавата му.

За морала на един народ, съдим по признателността на този народ към неговите Освободители.

За това, днес, когато виждам какво  отношение се демонстрира  към  Музей „Великий княз Н.Николаевич” гр. Пордим, ; мястото от  където са  ръководени военните действия  при решителните за хода на Освободителната Руско – Турска война 1877-78 година военни действия при обсадата  на  Плевен;   и  е подготвен Сан Стефански  мирен договор,  с който фактически се възстановява България, ме обхваща срам и възмущение.

В музейните помещения днес има само безлични фотоси. Те  разказват  за войната и  пребиваването на  Великий Княз Николай Николаевич в Пордим. Но ги няма десетките оригинални картини  и портрети, рисувани от полевите руски художници.  Няма ги безценните музейни експонати, които крехката ми детска душа е скътала, с преклонение и възхита  към руските, румънските и финландските войници,  дали живота си за да ни освободят  от  половин  вековното Османско  иго.

Само на 20 метра пред  къщата музей, там където е бил полевия лазарет  и днес , се издига скромния паметник  на Пирогов.   За съжаление,  пропитата с кръв  зелена площ, редовно се превръща в автомобилен паркинг.

В музейните зали,  днес липсват така ефектните „восъчни” фигури , на офицери и войници в цял ръст и в пълно бойно снаряжение от различните родове войски.

Няма ги личните вещи,  докосвани от  Княз Николай Николаевич, походното легло в  което е спал и най-важния музеен експонат, безценната светиня за българския народ –  писалката  с която е подписан  Сан Стефански  Мирен договор…

За съжаление  и повечето от оръдията и автоматичните  картечници вече не са тук, да не говорим за синджирите, щиковете и сабите  от толкова ефектната декоративна ограда…   „Приватизирани“ са  от „признателни българи” и са станали духовен  скраб.

Разрушен е „фонтанът на сълзите” –  символ на скръбта  и признателността  към  66 000 загинали и 140 000 ранени във войната.

Онова,  което оръжието и войската на  вековната  Османска империя, не   могла да направи за векове,  го  правят  днес  „ българи” – поставят на колене руското оръжие, донесло ни  Освобождението!

    Руши се  светиня! Руши се, не на последно място, от трусовете и вибрациите, предизвикани  от преминаващите непосредствено до сградата на музея, свръх тежко товарни камиони и селско стопанска техника. Движението  им час по-скоро трябва да се отбие. Иначе, ще отбием и останките от туризъм в Пордим!

август 13, 2011

АХ ТОЗИ ПЛЕВЕН – небрежна фото разходка по центъра

Не знам, дали все още Плевен е град на Българо-Съветската дружба, но знам, че Плевен винаги ще бъде град на Българо- Руската дружба! Не знам и дали този прекрасен град е забавил своето развитие през последните двадесетина години! Не знам, дали този уникален град е само на плевенчани или на цяла България, но със сигурност знам, че Плевен е исторически град с красота и уникално настроение. Знам, че Плевен е град с бъдеще!

март 9, 2011

В ПРЕДВЕРИЕТО НА РАЯ – еротичен разказ

        

        Коцкар Мераклийски  не можеше да трае  повече. Най-свидния му орган все по-често започна да прави засечки. Ту се задъхваше със забързана пулсация, ту се укротяваше и заспиваше та чак му притъмняваше. Дъхът му се събираше в гърдите и придружен от тежест и болка се опитваше да политне. За това от  години, Мераклийски се канеше да го наприви. Най-после  се реши. Събра смелост,  проучи какво трябва да извърши, какви действия и подготовка бяха нужни от негова страна и в една студена февруарска утрин, пропътува от  Пловдив до  София с влак. После слезе от автобус 120 сред лъскави сгради и  офиси. Още от самата  спирка видя  търсения надпис и се запъти на там. Премина през няколкото  двора с бариери на паркинги и междублокови улички.  Паркираните  лъскави возила му се подсмихваха съучастнически. Когато се изправи пред главния  вход на заведението, автоматичната стъклена врата „му направи реверанс” и широко отвори двете си изчистени  до огледален блясък крила. Измръзнали от утринния мраз лъснатите му обувки, го понесоха плахо и неуверено по дебелия мек килим и той се озова в не чак толкова голямо фоае. Беше уютно. Зад четирите постоянно светкащи с указателните си табели асансьора, Мераклийски видя не много широк коридор. След още десетина метра, в дъното, неговия проницателен поглед потъна в приятната атмосфера на луксозно кафене. Тиха дискретна музика и приглушена светлина го подмамиха към модерни стъклено-метални масички и столове. Той не се подаде дори, като видя двете изключително красиви барманки  и спокойните доволни физиономии на клиентите. Беше дошъл по друга работа и още не знаеше къде да отиде. Огледа се. Сред мека светлина и зеленината на разпръснати  зелени фикуси, нашия герой видя семпли надписи „Информация” и „Рецепция”. Забелязала неувереността му,  едната от двете прави,  около 30 годишни, симпатични служителки се запъти към него.

–                 Заповядайте Господине! С  какво можем да Ви бъдем полезни?

–                 Извинявайте, но идвам за първи път. Имам уредена среща и  не знам къде да намеря нужното отделение.

       Лъхаща на чистота и деловитост служителката,  погледна листа в ръката му и с присъщата и сдържана усмивка го насочи:

–                 Ето там, в дъното на централното фоае, в ляво, на 10 метра е рецепцията на отделението което търсите. Обърнете се към двете момичета и те ще ви дадат нужната информация. Приятен ден! – пожела му тя и го придружи още няколко крачки.

      Като измина  посочения от информаторката път, Мераклийски се озова в ново, 10х10 м фоае. През големите  алуминиеви прозорци нахлуваше обилна светлина. Погалени от нея, боядисаните в съчетание бледо синьо-сиво и млечно-жълто стени, столове и врати,  внушаваха спокойствие, чистота и деловитост.   Пода блестеше като огледало. Само растящите в центъра вечно зелени растения опитваха да хвърлят сенки и още свежест.

      В дясно и пред прозорците се кипреха два кокетни офиса. Както информацията и рецепцията в голямото фоае и те имаха подходящи по цвят  и размер компютри.  Хармонията се допълваше от три чаровни девойки. Белите им като сняг блузки контрастираха с тъмносините поли и сака и допълваха свежия цвят на младата и плът.

      По столовете край вратите наоколо и в карето по средата стояха видимо различни по народност  мъже и жени. Чуваше се българска, румънска, английска, македонска, гръцка и каква ли още не реч. Сред присъстващите изпъкваха  двойка индийци и трима араби. До дях млада влюбена двойка си говореше на френски.

      Щом се изправи зад двете, разговарящи със служителката жени от първия офис,  към Мераклийски дискретно, се приближи още по симпатична, трета служителка.

–                 Господине заповядайте! Елате! Ето седнете.  Сега ще ви обслужа. – Покани го тя непринудено и като го доведе до бюрото си пред прозорците,  го настани да седне. – За приемане сте, нали? – попита тя и пое от него подадения документ.

–                 Да ! – отговори и той и погледа му попадна най-напред на чевръсто галещите  по клавиатурата на компютъра изящни пръсти, после на свободно падащата тъмна коса, а когато срещна и топлите и кадифяни очи, беше готов на всичко.

–                 Бихте ли ми показали личната си карта?.. Ето сега ще оформим документите Ви…

       В този момен се приближи среден на ръст и години господин и прекъсна заниманието и на английски.

       –     Простете, само секунда! – извини се тя на Мераклийски и на перфектен английски, без да сервилничи, акуратно и делово упъти чужденеца.

       „Натрапника” се оттегли доволен от упътванията и двамата останаха пак „сами”. След минута  беше готова.

–                 Ето, заповядайте! – подаде му тя папка с документи  и продължи с усмивка. –  Седнете пред трети номер и изчакайте.   Ще  Ви извикат.Приятен ден!

–                 Благодаря Ви! Спорен ден! –  отговори и той и се настани пред посочената врата.

      Наоколо цареше уживление. Беше тихо и спокойно. Хората разговаряха приглушено. Вратите на стаите се отваряха ритмично и облечни в бледо-синьо и бяло  жени извикваха поредния чакащ. Дойде и неговия ред. Младо, около 20 годишно миньонче с права руса коса и бистри сини очи го извика по име и го въведе.

–                 Заповядайте. Дайте документите.   Съблечете се до кръста и седнете на леглото.

      Докато Мераклийски се събличаше и окачаше дрехите си на настолната метално-сива закачалка,  девойката разтвори папката и започна да вкарва някакви данни в компютъра на бюрото. От вътрешноста на стаята,  водейки по лъснатия под апарат за кръвно налягане,  се присъедини още една красавица.

–                 Нека ви измерим кръвното, –  и като грижовна майка постави нежно апарата на лявата му ръка.- Добре е! – информативно каза тя и продиктува данните на миньончето.

–                 Имате ли някакви алергии към храни и лекарства? Някакви заболявания? Пушете ли? Пиете ли? Други вредни навици? Вземате ли наркотици? Коя кръвна група сте?– продължи да пита тя.

      В същото време миньончето чатеше и отразяваше отрицателните му отговори в компютъра.

      –      Висок 184 см и тежи 94 кг – записа след  отговора му миньончето

       –  Ето тук имам карта със кръвната група – каза Мираклийски и докато красавицата с апарата неусетно, както и бе дошла, изчезваше  навътре в прехода към съседната стая, той стана и извади от портмонето си, останала му от младежки години, карта-листче с кръвната  група.

–                 Здравейте! – поздрави появила се от джоба  на стаята около 30 годишна добродушна дама…Съблечете се до кръста и легнете на кушетката! – нареди авторитетно тя, хвърли поглед на документите и като придърпа от вътрешността някакъв апарат с монитор и накрайник, като микрофон, приближи.  – Легнете  на лявата си страна, като за сън.  Поставете лявата си ръка под главата, а дясната ще поставим тук отгоре. –  обясни тя и като хвана с топлите си пръсти китката му  я постави върху десния му хълбок.

–                 Тази поза не съм я правил до сега! – помисли Мераклийски, а тя постави до него бяла, мека хартия за бърсане и го намаза с непознат гел.

–                 Я сега,  да го разгледаме по подробно – каза спокойно дамата и като седна от външната страна на леглото,  надвесила се над него,  започна да го опипва с „микрофона” .

              Светът  се изпари. Той усещаше само топлината на допряното и  тяло, нейното ухание и грижовна нежност,  с която надничаше в душата му. За миг погледна към прекрасното и лице и видя всеотдайността, с която  се взираше в монитора, преди всяко изщракване на апарата за снимка…

            … Когато свърши заниманието си, тя стана и обясни на токущо влязлото ново девойче:

–                 Ето,  свърши си работата с останалите документи. – после се обърна към него и продължи.- Госпожицата ще  Ви заведе за проба на кръвта и ще Ви обясни какво трябва да правите по-нататък. Довиждане! – завърши дамата и дискретно излезе.

–                 Господине прочетете тези документи и ако  сте съгласен ги подпишете.

      Мераклийски с усилие свали поглед от симпатичната госпожица, погледна по диагонала на документите и макар да срещна думи като „ кръвна проба”, „летален изход” и съгласие за теглене от сметката му, подписа с готовност.

–                 Облечете се и елате с мен за проба на кръвта.

Ето  Ви тази електронна карта – каза тя и му подаде елегантна зелено-бяла електронна карта с баркод, адреса и телефоните на „заведението” и неговите имена.

       На картата със ситен шрифт  пишеше:”Носете картата при посещение при нас.Това улеснява Вашето обслужване. Преиздаването на тази карта се заплаща.”

–                 Благодаря Ви! – отговори  Мераклийски поемайки картата, а докато се обличаше госпожицата подреди всички листове и го поведе.

       –    Елате с мен. Сега ще ви заведа за изследване. После ще се качите на шестия етаж, с който и да е асансьор (електронната  Ви карта важи и за  асансьорите). Документите  Ви ще бъдат там и ще  Ви очакват.

       Като му обясняваше всичко това, дружелюбната  водачка го преведе през централното фоае, двамата влязоха в първата врата на големия десен коридор.

–                 Господина е за кръвна проба – представи го тя на двете най-близки лаборантки, подаде папката с документите му и като допълни към него, – Качете се след това направо в отделението, резултатите Ви ще бъдат там.-  каза – Довиждане! – и излезе.

       От самото вземане на кръв, Мераклийски запомни, само мекия наставнически тон на лаборантката, грижата и за неговата вена и ефирното ухание на оригинален парфюм Lancom…

       На етажа наистина го очакваха. Посрещнаха го приветливо и само след няма и минута, нова придружителка го настани в стая 616. Показа му още преди да влезнат външния, просторен санитарен възел, личното гардеробче и шкафчето,  осветленията, телевизора с 30-тина кабелни програми,  приятната умивалня с фотореле и не на последно място възможностите на леглото. Изтегна се Мераклийски, направо на бледосининята, колосана завивка по ефектно карирано долнище на пижамата и бяла памучна тениска,  досущ охранен котак на руска печка и зачака.

      Най-напред в стаята влезе 20-25 годишно, тъмнокосо създание от женски пол. Погледа и  толкова спокоен и дружелюбен, го предразположи така, че  щом  го заговори приятелски и непринудено, забрави всяко притеснение и мисли по онова което му предстоеше.

       –   Здравейте! – усмихна се девойчето.-   Как е настроението?

       –   Като пищов съм! Чувствам се прекрасно.

       –  Така и трябва да бъде. Продължавате да не се храните и да не пиете нищо. Дайте сега лявата си ръка да Ви подготвим. Ще усетите само едно малко убождане от вътрешната страна над китката. От тук ще ви вливаме „коктейлчетата”.   Ето така. Готово – каза девойчето и като стана леко от стола до леглото му, се изнесе заедно с вещите на подноса навън.

        Мераклийски още разглеждаше цветовете на поставения му, така наречен абокат, когато пак така леко и непринудено влезе друга „снежинка”. И тя придърпа леката, бледо-жълта завеса около леглото, остави подноса си на шкафчето и седна на стола до него. Спуснатата завеса приглуши светлината и като  отдели  стаята от леглото, създаде интимност и уют за еротичните му мисли.

–                 Подайте ми  дясната си ръка! Трябва да е избръсната  десетина сантиметра над китката,  а след това ще Ви избръсна  и в областта на двете ингвинални гънки (слабините) – поясни тя.

–                 Не знаех, че трябва да се избръсна и над китката. – заоправдава се той, без до сваля поглед от лицето ѝ.-   Иначе  вчера  май се подготвих за „порноактьор”?

      Девойката се усмихна приветливо и като продължи усърдно да бръсне ръката му, непринудено каза – Нека свършим тук, ще проверим и „там” какво сте направили!

–                 Надявам се,  да съм свършил работа,   с часове се щавих и  стъргах в банята?

      –      Свършвам вече. – отговори все така непринудено и дружелюбно девойчето и като завърши с бръсненето над китката, остави самобръсначката на подноса .    –  Хайде сега свалете долнището до коленете!

      Мераклийски, като че ли това и чакаше. Без никакъв свян, както беше легнал по гръб,се надигна в кръста и  без да бърза ( уж заради абоката), свали леката памучна материя на тъмносино-червеното си квадратно долнище до коленете. Несилния ластик и язящната връзка за декоративен колан, раздвижиха достойнството на Мераклийски надолу и като  подминаха го освободиха. Залюля се „Той” и макар спокойно,    подскочи по гладката бяла кожа на дългото мъжко бедро, па се спря авторитетно на 1 часа, с цялата си прелест и потенциал.

–                 Добре сте се подготвил! – закачливо се усмихна девойчето и все още попивайки с галещ  поглед меката, като кадифе „картинка”,  го погледна съучастнически. – Добре е!  Готов си.

     Мераклийски придърпа с неухота  долнището си. После, придобил мисионерски вид, с благодарност и  разочарование,  изпрати с поглед излизащата сродна душа и зачака…

      Времето потече бавно и отегчително. Не го разведряваха нито двата работещи на различни програми телевизори, нито влизащите с храна при другите трима. Не посегна и към донесеното от него томче с разкази на Чехов. По едно време му дойде наум да извади записващото си устройство Sony и да послуша музика. Тогава влезе жена му. Беше дошла с по-късен влак, макар че и беше казал да не идва. Вече се  беше настанила и за през ноща в хотела към заведението, като придружител. Поприказваха за пътуването, за сина и внука и за разговорите и със специалистите. Такава си беше. Преди да се оженят я следваше той. От както се ожениха, преди 40 години, започна да го „преследва” тя. Силен, доминиращ  характер, не го оставяше дори и в съня му. Така и сега, когато искаше да остане сам, да надникне вътре в сърцето си, тя пак бе до него –  обичаше го…

       Привечер, когато от обслужващия персонал минаха да мерят кръвното и да оставят по шкафчетата  поредната доза хапчета, половинката му го целуна и се оттегли в своята стая на хотелската част на заведението… Кръвното му показваше 180 на 120. Това не беше добре. Явно имаше нужда от допълнителни грижи. Получи ги.

    Облекчението му обаче беше пълно едва, когато вратата се отвори и в очертанията и с ведро настроение и стройна фигура, се изправи, като ангел-спасител дългокоса снежинка и каза:

–                  В четвърто легло, как сте? Хайде, елате с мен! Ваш ред е!

–                  Добре съм. Само бях вдигнал малко кръвното. – отговори Мераклийски и с готовност тръгна с девойчето.

–                 Това е от притеснение. Наложи се да почакате, но имаше по напористи случай. Изпихте ли си хапчетата които  Ви дадоха?

–                 Изпих ги.

–                 Значи сега всичко е в ред. Как се казвахте?

      Мераклийски и отговори машинално. В главата му нахлуха безброй мисли и разсъждение. Беше му приятно. Вървеше  до това мило създание, то поддържаше непринудения  им разговор и го водеше към неговата вътрешна същност.  Минаха по осветен дълъг коридор, завиха през оформен, като зелена градина с елегантни столове и широк плазмен телевизор  кът и влезнаха в безшумен асансьор. Когато девойката го въведе в предверито на помещението за „сеанса”, той вече не знаеше къде се намира.

–                 Хайде момичета, почивката свърши. Има ли някой тук. – провикна се бодро девойката и от вътрешното помещение се усети раздвижване.

–                 Готови сме! – отговори и уверен женски глас и от вътре излезе висока около 175, елегантна, късо подстригана синеока дама. –  Я да видим кого ни водиш?

–                 Ето го! Господина е  Ваш! Предавам Ви го. –отговори водачката му и допълни към него. – От тук на татък те имат грижата за  Вас. В сигурни ръце сте.  Довиждане ! – и си тръгна обратно.

–                 Заповядайте господине.  Тук е женско царство.

          Съблечете се гол. Оставете си дрехите  и елате вътре. Не се притеснявайте само четири сме. – поясни през смях госпожицата.

          Запазил самообладание Мераклийски съблече с готовност бялата тениска, събу и долнището  и се изправи по чехли. Приглушената неонова светлина се отрази  в обескосменото му, все още мускулесто тяло на бивш лекоатлет и баскетболист  и подчерта стройната му фигура.

–                 С чехлите си ли да влезна? – попита без притеснение Мераклиски.

–                 С чехлите! – отговори второто от девойчетата и като се изправи пред него му подаде синьо-зелено парче плат –   Увийте го като кърпа за баня и елате с мен.

      Мераклийски я последва. Озова се в широко и високо помещение с множество мигащи разноцветни лампи, апаратура и видеоекрани. Приличаше му на бара в бургаския хотел „България”  от който имаше приятни спомени за  младежките си години.

–                 Елате, няма от какво да се притеснявате. – присъедини се усмихната чернокоска и го поведе към средата на помещението.- Малко сме много, нали! – присъедини се към постоянните шеги и тя.

–                 От какво да се плаша, от неща дето най ги обичам! – отговори на шегите Мераклийски  и допълни по тихо – Само, че като бях по млад. Сега вече е времето на  сина  ми.

       –    Женен ли е – наостри слух и четвъртото момиче?

–     Готин е, с положение и живее в  София. – избягна отговора,Мераклийски и спря до издигнато в средата на помещението високо легло.

–                 Сега седнете първо. Ще оставете  чехлите на  пода и леко легнете по гръб. Внимавайте да не си ударите главата. – посочи му първата дама и постави ръката си между главата му и  висящото над него,  огромно око на непознато  съоръжение. Ръката и предпазваше главата му, но не и развихрените еротични мисли.   Усещаше всяко докосване до тялото си, независимо дали беше по ръцете или от специалните завивки, с които момичетата нежно го повиваха.

–                 Значи е женен, – отговори си сама,  задалата  въпроса – жалко.

–                 Всички мъже са женени! – въздъхна, къде на шега, къде на истина  третата.

–                 Като е женен, да не е минал трамвай през него? – философски заключи синеоката и продължи да дава нареждания на другите три, който и без това си знаеха задълженията.

       Личеше, че са добре сработен екип.  Между шеговитите подмятания се чуваха отревисти команди, а когато синеоката, явно тяхна шефка  каза:

–                 Ето, идва ти и още едно момче на помощ! –

Двете ръце на  Мераклиски бяха захванати за леглото и не мърдаха.

      –     Здравейте!   Готови ли сме? – присъедини се свеж мъжки глас и  притежателят му,  около 40 годишен мъж застана на отстъпеното от синеоката място, до дясната  ръка на лежащия.

      С идването на „помощника” една метална ръка стисна крепко бръсната част над дясната китка на Мераклийски.

     –    Браво! Я каква хубава пулсация! – изкоментира  той.- Ще усетите само едно леко боцване.

       Чу се шум на задвижени механични части, засветкаха още лампи и големия екран над него се просветли. „Голямото око”  се задвижи  застана между очите  и големия висящ екран от ляво на Мераклийски.    Ръководството на целия „сеанс” пое мъжа.

–                 Хайде сега да  Ви почерпим с едно „коктейлче” – каза мъжа, а девойчето до лявата ръка на лежащия, извърши  почти незабелижимо някакви действия  около абоката на лявата му ръка. Кръвта  му се раздвижи още повече.

–                 Сега ще усетите  леко затопляне.   Спокойно!

 Мъжа и жените си говореха, чуваха се отревисти команди, извършваха се маниполации, говореха му и  Мераклиски  отговаряше.

–                 Дайте тук от дясно най-напред. Искам да видя как влиза…Увеличете  малко… Браво. Много добре… ето влизаме… Бас ловя, че няма да има нужда от никаква интервенция. Ето… чудесно. Браво, много хубаво… Точно така.   Хайде  сега на втора позиция. Така… Влизаме и тука .     О, тя работата ни е вече свършена. …. Преместете на трета….. така …. добре …. Още малко и свършваме…  Прекрасно… няма никакви изменения… За всеки случай нека минем и на 4 та и 5 та. Всичко е перфектно…  Готови сме…

–                   Свършвамеее!..    Намали … малко в повече си му поставила … Личи си, че човека е образован  и по чувствителен.

–                   Горещо ли Ви е . Потите ли се?  Приключваме… Добре ли сте?

      Мераклийски усети по челото си избилите капки пот и сподели:

–                 Добре съм.   Само малко челото ми се опитва да се поти.

–                 Втората девойка от ляво се премести от дясната страна на Мраклийски и напръска челото му с вода, напомняйки му за самодивите и  Хаджи Димитър.

             Просветна му… Усети свежест в гърдите  си. Мъжът прибираше инструментите си… Девойката от ляво започна да освобождава абоката…Без да иска, нежна ръка или нещо поставено върху Мраклийски, чукна достойнството му и конвулсията от реакцията предизвика в чувствителната му душа нови еротични мисли.

      Сеанса беше приключил. Нямаше място за безпокойство. Трите девойки му помогнаха да се прехвърли на подвижно легло, завиха го грижовно да не изстине и разговаряйки с него и между себе си  го подкараха  по коридорите към  „неговата” стая.

–                 Какво сте работил? – запита го синеоката в издигащия се асансьор.

–                 Какво ли не! – отговори осиферения  Мераклийски. –   Половината ми трудов стаж мина в областа на културата. Бил съм директор на дом на културата и Коми АССР.

–                 Че то това работа ли е?

–                 А другата половина от трудовия си стаж съм бил железничар, работил съм какво ли не.

–                 Е това е работа. И баща ми е железничар. Питате ли го как се чувства с майка ми и с две дъщери…

     Непринудения приятелски разговор се носеше по дългия коридор. Трите девойки тикаха леглото му напред, едната носеш банка с някаква  течност и вливаше свежест във вените му. Само до преди часове непознати, сега  Мераклийски ги чувстваше безкрайно близки. От подсъзнанието му изплува предверито на операционната и онзи умен, решителен, уморен поглед на  лекаря със зачервени  от взиране в болките на хората очи…

      Когато го изпратиха в стаята,  той чистосърдечно и благодари и остана сам със своите еротични мисли.

       Замисли  се за същността на желанията,  секса и доверието. За желанието човек да се радва на живота, природата и хората със своите толкова различни усещания.. За онова преминаване на невидимата граница между физическия допир на влюбените пръсти, устни и „съединяването” , за размяната на жизнени сокове и допира на вътрешната нежна плът между мъжа и жената. За доверието между тях и щастието да се слеят.

     Тогава прозря, че доверявайки се, разрешавайки  да влизат в неговите вени, артерии, сърце и мисли, вече ги обича. И тази обич, е не само неговата благодарност, а и гордостта,  че  е бил сред тях – медиците от БОЛНИЦА ТОКУДА СОФИЯ!

март 3, 2010

ШАПКИ ДОЛУ

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 1:08 am

Костницата с вечния огън в гр. Пордим 

 Два дни  вали дъжд, ситен,  като сълзите на хилядите деца, на 66 000 убити и 140 000 ранени:  руски, румънски и финландски войници,   оставили костите си и проляли  кръвта си,  по българските полета и планини, в една паметна,  Освободителна за нас война,   между Русия и Османската империя – 1877-1878 година. Шапки долу! Поклон пред  Освободителите, без които днес нямаше да сме европейци.

     Влажно и студено е. Витоша и Балкана все още са нахлупили белите си снежни калпаци и ни напомнят геройското преминаване на Стара планина и Пътят към  София.

     Пролетта се бави,  като  очакваната  пет века Свобода…

      3-ти март  е,  денят на Възкръсването на България.  Природата плаче.  Мнозина признателни българи  се присъединяват поднасяйки   цветя по многобройните паметници и лобни места в страната ни.

     Други   пътуват до близките си в страната и чужбина,  веселят  се и празнуват годишнината от Възкресението на България.

      Има и трети, дето  вият и скърцат със зъби, обсебени от злоба , глупост и заблуда.

      Храм-паметник "Александър Невски" в София                                                                                                 

      Над  златните кубета на Храм-паметника “Александър Невски” проблясва слънце.

Пролетта нахлува, като придобитата Свобода, бурна, жизнеутвърждаваща и изпълва  живота!

      Честит празник!

март 1, 2009

3-ТИ МАРТ

От признателните граждани  Община Пордим 3-ти март 2009 г.

От признателните граждани Община Пордим 3-ти март 2009 г.


 

Русия!

 

I                                     

Бях – малък аз, но още помня:

във стаята ни бедна, скромна

висеше образ завехтел

до божата света икона.

Над него имаше корона,

под него пък – двуглав орел.

И често майка ми тогази

ме вдигаше да видя ази

отблизо тоз лик свят и стар

и нежно думаше ми: „Чадо,

целуни тоя хубав дядо,

целуни българския цар!“

И оттогаз го аз обикнах.

Кога на възраст попристигнах,

от моя тейко аз узнах,

че руский цар родей се с нази,

че турците той гони, мрази,

че той ще ни спаси от тях.

Кога ни псуваше тиранът,

„Московци!“ – викаше ни с гняв.-

Разбрах, че тейко беше прав.

И вярвах, че да ни отбранят,

ще хвъркнат бърже къмто нас,

все колчем плачехме със глас.

 

 

II

 

И тъй отрано с таз идея,

с таз вяра хванах да живея.

И чакам аз, за мъст готов,

и целият народ ми чака,

кога в теглото и във мрака

да чуем руский силен зов.

 

И чакаме… тъй както роба

на мъка си последний час,

тъй както Лазар чака в гроба

да чуй гласа на своя спас!

 

Навред, де чуват се въздишки,

де сълзи ронят се вдовишки,

де тежки железа дрънчат

и дето кървите течат,

и дето има мъченици,

и обезчестени девици,

и бедни, голи сироти,

и окървавени бащи,

и черкви, села развалени,

и пълни с кокали полени –

при Тунджа, Тимок и при Вит;

вред, дето робът жаловит

към север горестно поглежда,

вред, дето грей една надежда,

вред, дето пълно е с тъга,

навред, по всичка България,

една се дума чуй сега,

един стон, един глас: Русия!

 

 

III

 

    Русия! Колко ни плени

туй име свято, родно, мило!

То в мрака бива нам светило,

надежда – в нашите злини!

 

    То спомня ни, че ний кога сме

забравени от целий свет,

любов, що никога не гасне,

за нази бди с най-сладък свет.

 

    Русия! Таз земя велика

по шир, по брой, по сила! Тя

с небето има си прилика

и само с руската душа!

 

    Там, там молбите ни се чуват

и в днешния печален час

сърца все братски се вълнуват

осемдесет милйона с нас!

 

 

IV

 

О, скоро нам ще се протегне

могъща, силна, братска длан

и кръв поганска пак ще текне,

и пак ще гръмне стар Балкан!

Че царят волята си ясно

яви в свещената Москва

и през уста му едногласно

Русия цяла хортувa:

„Решил съм, каже, да избавя

от робство братята ни днес.

Това дългът ми повелява,

това го иска руска чест.

Ще гледам с мирен начин ази

да стигна таз свещена цел,

но не сполуча ли – тогази

ще вдигна руският орел.

В такъва случай се надея,

че всяк от вас ще бъде пръв

за таз великата идея

да жертвува имот и кръв!“

И от далечната Камчатка,

дори до финските моря

една светкавица засвятка,

един разчу се вик: „Урра!“

 

 

V

 

О, здравствуй ти, Русийо мощна,

света трепнa от твоя глас,

скокни, царице полунощна, з

овем те ний, ела при нас!

България сега те вика.

Часът настана: твой завет

и твойта мисия велика

да ги изпълниш в тоя свет!

 

Затуй си ти прочута, славна

и друга нямаш с тебе равна;

затуй обхващаш полусвет –

царства, народи, океани –

и нямаш изглед, край и чет;

затуй те бог до днес отбрани

от толкова беди, душмани;

затуй можа да съкрушиш

Мамая-хан и Бонапарта,

затуй врага си ти страшиш,

кога те гледа и на карта,

затуй зовеш се ти Света,

затуй те любим кат баща

и чакаме като Месия:

    Затуй си ти Русия!

 

 

 

 Иван Вазов

 22 ноември 1876

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.