Mitkoivanov's Weblog

октомври 14, 2014

ЗА РАЗНООБРАЗИЕТО И ОЩЕ НЕЩО

cmyk-y-rgb-copy1-300x184 Току що гледах филм за казахския народен поет Абай Кунанбаев. Замислих се за изкуството като продукт на околната среда и начин на живот.
Сравних мелодиите, стиховете, танците, картините на художниците от най-различни места на света. Установих, В Казахската степ и покрай пълноводните руски реки, те са плавни, спокойни и целомъдрени, като вечността и постоянното еднопосочно движение.
Помислих си и за танците, песните и картините създадени през вековете от хората, живели хилядолетия в стръмните и насечени планини на планетата. В тях ритмите са насечени, отривисти, бързи и кратки като върховете на планините. Там фигурите са извезани с острите върхове и контрастните цветове на планинските гори, пропити са от разнообразните цветове на горите през четирите сезона на годината. А произведенията на изкуството в горещите пустинни области на света, създадени от бедуините и арабите или от безкрайната замръзнала белота на севера при ескимосите, не повтарят ли и те звуците, движенията и картините на средата в която живеят?…
Не е ли божествена красота разнообразието в природата? Не е ли именно разнообразието на формите, движенията, звуците, цветовете и мислите най-важния гарант за развитието на света и човешкия прогрес?
Напоследък определени сили в света се опитват да наложат матрицата на само един модел на човешки взаимоотношения, да наложат хегемонията само на един език, на една култура, на един начин на живот – англосаксонския, американския!..
Помислете какво става когато смесим всички цветове! Това ли искаме да направим от нашата планета?!?? Та нали ако смесим цветни светлини ще получим безцветие, бялото, а ако смесим цветни бои ще получим сивота, черното! И в двата случая ще имаме еднообразие и пустош! За това, нека запазим планетата си и живота на нея с естественото му разнообразието ! Нека не вървим срещу разнообразието – то е основен закон във вселената!

Реклами

март 1, 2014

ПРЕДПРОЛЕТНО !

Filed under: По света, Фотография — Етикети:, , , , — гравитон @ 12:53 am

Изображение

              Ако  Ви  попитам  какво виждате на снимката, мнозина ще изредят:  сиво, скучно, студено, безлично и безперспективно зимно небе. Други ще допълнят, че виждат преплетени, заскрежени и замръзнали,   безформени клонки, които,  като затворнически решетки  препречват  погледа  към  въздушния безкрай и оплитат всеки порив за движение.  Трети,   дори може и да споменат, че виждат  и две премръзнали нещастно  самотни   гугутки.  А четвърти,   даже ще  чуят  зъзнещата зимна тишина  и   песимизма на заснетия миг…

            Вгледайте се по внимателно! Чуйте сърцата  си!

            Кажете не са  ли  кривите клонки,  като пукнати в ледената  кора на небето?  Не чува те ли  тихия пукот  от  напиращата  в млечното  дълбоко  небе  пролетна  светлина?  Не усещате ли  топлината  между двете сгушени  птици?  Не усещате ли синхрона в ударите на птичите сърца  и набъбването на  дървесните пъпки?  Виждате ли как спокойно са се хванали с розовите си пръстчета  в  клонките на майката природа  и  тъй търпеливото  очакват    неотменния пролетен  повей?  

         Пролетта чука на прага на душите ни! Отворете сърцата си! Бъдете оптимисти! Порадвайте  се!  Насладете се  на  пробуждането на природата за нов живот!

            А ако  се заслушате  в стаената птича песен,  в  техните мисли и мечти, в душите  Ви ще зазвучи любовната  жизнеутвърждаваща  мелодия  за  порива,   да отгледат потомство и да  полетят   на воля  в синевата!

юни 7, 2013

СТРАННО НЕЩО Е ЖИВОТА !?

recovered_jpeg-digital-camera_8461

Странно нещо е живота!?  Уж е тишина, а над Пордим,  вечерния юнски въздух се изпълва с причудливи звуци. Не говоря за поредното ноктюрно на Шопен.  То си звучи от лаптопа и изпълва душата ми. Говоря за поредната топла и ухайна вечер, през  която седя в усамотение  пред бащината  къща и се наслаждавам на наниза прекрасни мигове.

Представете си нежната музика на Шопен…  и  тракането на металните свински корита при храненето на съседските свине. „Рапсодия” …

За още по нагледно си представете  как звучи   Giovanni  Marradi  и бесния лай на съседско куче… „идилия”, нали?

Какво да се прави? Такъв е живота!

Ето, невидима прелетна птичка запява своята нежна и възвишена, вечерна песен. Втора поема верния тон и простора неусетно се изпълва с причудливата песен на вечерния птичи хор. Пеят  божите създания своята  Ода на радостта и възхваляват природата…Блаженство… Красота и наслада за душата!

Изведнъж, първо от далече, после все по-близо и по-близо,  през високото звездно небе  се промушва,  като игла с копринен  бял конец, тежкото бръмчене на поредния, забързан  към далечни земи, самолет. Небето стене с бученето си от пробожданията, звездите потреперват като възбудени девици и готови  да се отдадат,  се възхищават  на човешкия гений… Самолетът отминава,  преследван от бученето на своите мощни двигатели.. и моята завист.

От звездния купол плахо се спуска покрова на тишината и птичите песни.  Листата на заспалите дървета прошумоляват  от ласките на вечерния ветрец и ми донасят  уханието на цъфналия трендафил. Вдишвам дълбоко и благоговея…

Решил, че е заситил сетивата ми с приятностти, свободния вятър сменя посоката си и  донася до разтворените ми ноздри вонята на  още живите пържоли… За капак минава  автомобил и раздира вечерта с пукота на сваления си ауспух.  Чалга ритми го надвикват от  мощните  тонколони. Трошката трасира пътя пред  тракането  на колелетата. Преминаващ забързан по нанадолнището на живота влак,  се спуска  към гарата…

Приземявам се …   поредния сблъсък на природата и  човешкия прогрес ме кара да разбера: Странно нещо е живота…Ноща избледнява… Зазорява и отново е ден……

май 26, 2013

БОЖИ ЧОВЕК

imgp0113IMGP3293IMGP3329
Дядо Божин е пенсионер. Пенсионер, ама продължава да работи, щото каквото и да е работил през живота си, никога не е работил за големи пари. Тя и за това пенсийката му е под средната – причина, принудила го да „донажда”, като пазач в единия шивашки цех на нашето селско градче.
Ще речете, то това работа ли е? Не знам дали е работа, ама знам, че когато човек наближава седемдесетте и близо една пета от пенсията му отива ежемесечно за лекарства, недоспиването и нощния труд дотягат…. Ама няма накъде! Парите били  най-правилно разпределени в този свят –  на никого не стигали. На милионерите с милиони, на нормалните хора, като него, с по стотина, двеста на месец. И не за друго, а щото и на него му се иска, като на всеки българин,  да помогне на младите, а като излезе с внук по центъра да го почерпи и да му подаде два лева. Е внучета дал господ.
Пък тя и съдбата,  не беше от най-благосклонните към него. Стопанката му се спомина млада и хубава и го остави още на млади години да доотгледа сам двамата им сина. Доотгледа ги! Поизучи ги. Занаяти им даде, хора ги направи. Задоми ги. По големия в София,  по-малкия с жена си и двете си деца живеят при него. Добри са, но живота стана труден, пък и каквото да говорим, днешните млади си имат свой разбирания за живота. Не се съобразяват, много-много с възрастните. Не са се засилили и чак толкова да помагат в къщната работа или за отглеждането на зеленчуци животинки из двора. Сполай на бога работят младите, даже по нещо допълнително  докарват, ама пък кога са свободни предпочитат за риба да идат или до окръжния град.
С една дума, макар и да не признава, особено пред чуждите хора, но  не му е лесно… Нито с къщната работа, нито с дворната, нито при плащането на ежедневните семейни консумативи. И понеже и годините напреднаха, пък и сърцето му „от добър и охолен живот ли”, от що ли, ама все нещо „прескача и бие накриво”, то човека не е и от онези дето им се услажда чашката по кръчмите или да е по тънката част. Е, не е останал без хич! Има си даже удоволствие ли, навик ли, и аз не знам как да Ви представя: Всеки божи ден, когато не е на работа, сутрин, като поотхвърли домашната работа,  излиза до центъра. Излиза не само да напазарува това онова; хляб от фурната на кооперацията да вземе, но и да поседне в кафене „Централ” и да пие едно „Капучино”. Информира се, човека, за спорта, политиката и селските новини. А 12 без 15, като по часовник, си тръгва за обед в къщи..
И този майски ден затика колелото си нагоре по баира,  и се остави на тежките си мисли да го теглят назад и надолу… Ей на, миналата седмица се обади по мобилния негов съученик от техникума в Дряново. Покани го на среща с випуска. Ами то, кажи – речи, половин век се бе изнизал от как завършиха. А че му се искаше да иде и да се види с останалите живи, щото мнозина от съучениците му се бяха вече преселили при св. Петър, искаше му се. Но много повече копнееше да се качат в колата със сина, снахата и двамата внуци и да се понесат по гладките асфалтови пътеки на Майка България, да отидат заедно! Хем почти цялата си челяд да представи на съвипускниците, хем със семейството да посети Дряновския манастир. Бе, с една дума, да преживеят един хубав ден…
Отдаден на мечти и мисли, стареца изтика колелото горе на баира. От тук нататък, обновеното с европейски пари шосе се стелеше, като проснато бяло платно и като пресечеше неговата, „Юрдешката” улица на кръговото, поемаше двупосочно нагоре към гарата, русенското  шосе и широкия свят.
Като се качи на колелото и завъртя педалите, веригата на старото колело заскърца, като износените му стави. Скърцането и се понесе между разлистените липи, докосна увисналите като камбанки листа на белокорите млади брези и светът стана по светъл и хубав. Някакво прелетно птиче запя весела пролетна песен и прикова вниманието му. Мелодията бе тъй нежна и игрива, тъй ласкава и чиста, тъй естествена и приятна, че без да се усети стареца спря колелото. Погледа му сам затърси из рехавите клони на брезичката  птичето… Песента секна…
Дядото пак  подкара колелото. Старите неканени мисли отново се втурнаха в главата му и го върнаха в реалността.
Ей на, миналата седмица, като се изви силната буря и заваля обилен дъжд, голяма беля направи. Вятърът връхлетя толкова силен и напорист, че отнесе целия ламаринен покрив на шивашкия цех. Стана така, че колкото дъжд се изсипа на вън, два пъти повече вода се изля вътре по машините, платовете и готовата продукция. Собственика се видя в чудо. Не стига, че я бяха закъсали от няколко месеца, щото нямаха поръчки, ами сега втора седмица в цеха не можеше да се работи. Всичко беше прогизнало, електрическите инсталации бяха изключени. Така,  ще  не ще,  собственика предложи на жениците да минат на половин работен ден и да си вземат даже неплатена отпуска. Която не беше съгласна, направо я уволняваше.
– Ако уволни и мен, лоша работа! – помисли си дядо Божин. -Триста лева са си пари. Най-добре,  с тях плащам сметките: ток, вода, телефон, кабелна… Трудно ще карам само на пенсия!
В този момент, като някакъв светъл лъч в душата му отново се спусна същата птича песен. Завъртя се, заизвива се и се понесе весела и жизнерадостна над  него. Просветна му. Колелото само спря. Очите му отново зашариха жадни за  птичето… Само че още преди да огледа брезата и спуснатите и над него  вейки, песента пак секна, така ненадейно, както и бе дошла…
Отново подкара колелото. Въртеше педалите стареца, веригата на колелото скърцаше, а заедно с нея скърцаха и купищата въпроси поставени от ежедневието.
– Пустото му пиленце, ама как пее само! И защо лети над мен? Сякаш иска нещо да ми каже! Нищо и никакво птиченце пък ми оправи настроението…
Наближаваше вече кръговото, дето свършваха липите и брезите. Вече се канеше да завива към къщи, когато птичата песен, като мек, розов облак, отново се спусна над него. Една приятна вълна го обля, сърцето му се развълнува, очите му трескаво зашариха, човека изпита неудържимо, необяснимо желание да види малкото боже създание, да го погали с поглед, да благодари за добротата и жизнерадостта която вливаше в него…
Може би, вече от няколко минути птичето не пееше. Стареца продължаваше да стои изправен до старото си колело и да търси по клоните на красивата бреза,  птичето…
В този момент,  от приятния унес го изведе ненадейното скърцане на автомобилни спирачки. Колата спря, от прозореца се показа учудената глава на сина му.
– А бе баща ми, какво зяпаш по дърветата?
– Ами едно птиченце лети с мен и ми пее! Търся го да го видя!
– Какво птиченце, бе човек, от половин час ти звъня по мобилния! Я чуй!
И синът му като извади мобилния си телефон, набра номера на баща си! „Птичето” запя в джоба на дядо Божин, после мелодията се издигна над него, погали нежните брезови вейки и се разтвори в простора.
Дядо Божин се усмихна смутено. Пееше неговото птиче!

април 28, 2013

СЪРДЕЧНИ СТОНОВЕ

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 10:16 pm

И тази нощ  беше студено, за последно. Пролетното утро,   облачно и свежо подкара новия ден.  Даже накъсаните и  нестройни   птичи песни  в двора, не успяха  да ме изкарат из под затоплената пухена  завивка.  Лежах  си и селектирах  блуждаещите си мисли. Наближаваше  10.

Баба Мара  – моята   90 годишна майка, отдавна беше закусила  с 300 милилитра прясно  био  мляко  от кравата на  комшията. Двете  лъжици  манов  пчелен мед  го  правеха още по вкусно и здравословно.  Млякото и меда  и бяха дали  сили,  щом   за втори път, старицата,  тътрузеше   немощните си  нозе   под прозореца на стаята ми,  за да разбере  дали    съм  добре…

Не бях. Показа го апаратът за кръвно – 172/112. Игнорирах го.  Сложих  една  „контра” и се спуснах към центъра. Отидох за хляб и редовното сутрешно кафе.  Моите  утринни  лекарства –   останаха  неизпити.  А сърцето ми стенеше…

………………………………………………..

IMGP3162IMGP3161

Котката Шаренка роди за трети път. Първата година – 4…. Миналата година, роди докато спях, в краката ми –  две…..    Тази година роди под външната печка . Избра си подигнатата  плоскост от стиропор  и  роди 3.  За съжаление в ъгъла, до крачето на масата съм оставил без  да искам  отвор.  Две от  новородените,  още първата нощ  паднали отдолу.  Сутринта ги намерих   студени и вкочанени.  Изхвърлих ги  с една найлонова  торбичка в кофата за боклук. По обед, когато се затопли, мина боклукчийската   кола.  Работниците от чистота чули плача на едното и като го извадили го оставили вън на земята.  По обед  стана още по топло. Слънцето напече. Затоплено,  малкото котенце  почна да плаче   по силно. Минаващите  хора се спираха да го ожалват. Видях ги и аз и веднага взех котенцето. Върнах го на майка му  и  я погалих виновно. Тя ме близна по ръката и като го гушна почна да ги кърми с братчето му. ..

За съжаление на другата сутрин и другото котенце  паднало под  стиропорната  плоскост на студените плочи. Разстоянието е толкова малко,  че   котката не можеше  да влезе отдолу за да си го вземе.  О,  как стържеше само майката по застланата с кече  плоскост.!  Аз слушах отвътре в кухнята,  но си мислех, че под  дюшемето на пода  стърже мишка. ..

На сутринта видях, че е останало само онова първото –  падналото  и изхвърлено в кофата за боклук. Най-красивото,  бялото  котенце,  с двете  тъмно сиви петна на главата….

Така поговорката: „Роди ме майко с късмет,  пък ме хвърли  и на смет!” се осъществи.

Котката изплашена  от злокобното, избрано от нея място за да роди и отгледа децата си, напусна  това нещастно  място и занесе котенцето си до прага  на къщата… Настояваше да го прибере вътре. ……

От  тогава тя почти не се отделя от него…. През деня го носи с нея  на слънце и сянка…..

……….

IMGP3149

Вечерта майка  ми се оплака, че не е добре..  Старото, изнемощяло сърце  тупаше  учестено   и неритмично.   ДЪХЪТ И СЕ СЪБИРАШЕ. Душата и напираше да излезе. Беше и лошо……     Дадох и лекарствата,  поразтрих и схванатия врат и гръб, затоплих  стаята  с електродухалка  и я накарах да полежи..  След  15 минути  кръвното и малко се нормализира от лекарствата…….

Оживя, но не е добре….. Сърцето и е на 90 години…  и стене…

……………………….

IMGP3061

На двора,  разцъфналата в бяло слива, е като накичена невеста.    Закачлив  пролетен вятър я гали по клоните и търси в тях   правилната  посока за смисъла на живота.   От  топлите му ласки се разлитат  безброй  бели цветчета.  Все нежни и игриви,    като снежни конфети,   летят  в свежия въздух  и  се сбогуват  със зимата.

Двойка пъстри  славейчета  долитат  от някъде и  кацат  на най-премененото  клонче. Проследявам ги  с поглед  и  изненада.  Благоговея! В  малките  сладкопойни  човчици  виждам  сламки.  Едни такива,  тънки и сухи, обикновени   тревички, а толкова дълги, че    сравнени  с  телцата на   малките  пъстри  пилета изглеждат ,   като големи   строителни  греди.  Жълтурчетата  кацат  в заправеното  гнездо и с такова усърдие и умение   изграждат  своя бъдещ  дом, че действията им предизвикват у мен само  умиление и възторг…

Животът продължава!

март 25, 2013

БЯГСТВО ОТ РЕАЛНОСТТА

Giovanni-Marradi Пустия му Giovanni Marradi (http://www.giovanni.com/ и http://www.giovanni.com/biography.html, голям вълшебник е. Как се допълва с ведрата, жизнерадостна природа! Как нежно птиците му пригласят и се надпреварват, кой по бързо и повече доброта да събуди у Вас. Усещате ли, как Ви прави по-добри, по-спокойни и жизнерадостни? Е, няма що, вълшебник е!
Ето, оставяте се на пролетния дъжд от нежни звуци и се понасяте с крилете на душевната и естетическа наслада. Градския раздиращ шум от моторни возила и каращи се хора изчезва, плача на гладни деца затихва, гърмящите някъде бомби и изстрели онемяват. Няма недоволни и гладни. Вие благоговеете полетели с неговата музика!
Затваряте унесени очи и ужасните пламъци от поредния самозапалил се факел на нищетата и безнадежността избледняват. Музиката и видеото Ви принасят сред най-красивите и приятни места на вселената. Сърцето Ви се изпълва от топла, пролетна нежност и любвеобилност! Неусетно скандиранията на тълпите протестиращи, зазвучават в ушите Ви, като химни на радостта.
Всичко пошло, грозно, гадно, низко и нечисто, нечестно и разрушително изчезва. Живота Ви е красив и привлекателен. Живеете в приказка, дишате свободно, реете се като пухкаво облаче из безбрежността на чистото синьо небе и светът е прекрасен!…
…И така, докато звучи музиката на Giovanni Marradi!? ..
…А светът около Вас си е същия! Вие сте били други!.. Просто за кратък миг сте успели да избягате от негативното в реалността!

Музика в природата

юли 19, 2012

МАМА МЕ ПОГАЛИ – разказ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 8:57 pm

    

Обед е. Юлското слънце грее като в пещ. Хляб се пече – в буквален и в преносен смисъл.   Изплезили езичета,  птици и пълзящи твари   се крият  под сенките на дърветата и храстите  в барата. Тихо е. Само приглушения,  монотонен  ромон на водата в ручея, отмерва времето  край  пешеходния мост за фурната и задържа хлад и свежест…

      Тука,  преди години, като се юрна  демокрацията,  ликвидираха и животновъдството. Мандрата стана излишна,  като гребен за плешив човек и управата на  кооперацията, взе „мъдро” решение:  превърна  бившата мандра на фурна. До казанката за варене на ракия.  А тя,  в най-ниското на селото, в дерето  на барата.     Всеки  божи ден, хората  почнаха да се спускат по нанадолнището  за хляб, щото от хляба по голям няма, а и пред хляба всички са равни, и малки и големи.

     Та ето и сега,  самотен  пенсионер,  горещо-негорещо  –  се връща  от фурната. Тътрузи  уморени крака  през моста и  понесъл торбичката с топъл, дъхав хляб, пристъпя по нанагорнището към центъра.  Егенето  и  трудовия  стаж го дърпат назад и надолу към земята. Погледа му се влачи по неподдържания и изровен от пороищата  макадам, хич и  не вижда, че от високото се спуска възрастна жена с патерици.

–       Здрасти! – поздрави усмихната жената. –  Омеси ли?

–       Омесих и опекох  даже!

–       Днеска е малко по-хладно. То  каквото беше предните няколко дена, не се траеше. Всичко изгоря-  заговори го усмихната жената и се застопори  с патериците. – Опитвам да вървя, под сенките на дърветата – сподели тя и  видимо решена да побъбри докато си  почива,  с готовност продължи: –  Дъщерята си идва миналия месец, с внучката…  Тя дъщерята се беше  отдала на науките, та късно са ожени. Намери един немец… Сега получава по-голяма заплата и от него.  Живеят в Белгия. Праща  и на мен.  Помага ми. Ама дано помага господ ли,  природата ли, и аз не знам… Най-напред дъщерята не-можеше да забременее. Що молитви съм отправила към господ, аз си знам.  Едно цяло лято стояха  тука. Водих ги на кални бани. Из двора,  на птиците и зеленината се наслаждаваше и усети корените си. Сила от дърветата взе. Успокои се сякаш и  забременя. Да са ми живи и здрави, на 39 години  внучка за чудо и приказ  ми роди.

–        То и  аз вървя нагоре, пък съм навел глава и  мислите ми на три разкъсани…  Жената стои в Пловдив в апартамента, пенсионира се , но пак работи… Сина се устрои, слава богу  добре в София. Инженерство и икономика  изучи и той, апартамент в центъра на столицата си купи. А внука  го приеха едновременно и в Американския колеж,  в Испанската, че и в Немската гимназия…. А аз тука, на село, при майка! Гони жената деветдесетте лазарника,  без помощ вече не може…  Ама на мен най-ми е хубаво тук. Дето викаш при корените си…

Нощес  помпата на  герана ми жужа  до 2 и половина в надпревара с щурците,  и пак сутринта станах  в 5,  та  да  дополея – рече мъжа.

–      Е,  аз зеленчуци нямам, – продължи жената –  не мога, че на краката ставите са ми болни, ама двора ми, целия  е в овошки.

–        Не знам бе. Ей на, двама братя сме, пък сме различни. Брат ми върви и сече дърветата в двора си, че и на пътя ги подхвана. Няма сянка къде да си спре колата и сега стърчат  дънерите и, като  умрели хора,  изсъхнали и зловещи.

–      Е, що ги сече – попита учудено тя?

–      Пречели  му. Застроява и циментира наред…  Аз,   обратното, постоянно засаждам нови  дръвчета и се опитвам даже да ги ашладисвам. Сега имам 6 праскови, три ябълки, четири кайсии, четири сини сливи, две череши, две круши, две дюли и  три ореха, с тези на пътя…  От заровени орехчета сме ги отгледали с майка. За асмалъка,  с различните  сортове лози, няма да ти говоря,  нито пък за малинажите и смокините. Свежо и прохладно ми е в двора.

–        И при мен е така.  Сянка навсякъде и птича песен. Най-обичам сутрин и вечер, като почне  да се разсъмва или да се свечерява, тогава  птичките най-се надпяват.   Миналия месец дъщерята пак си беше дошла с внучката. Не могат да  се нарадват на свежия въздух и птичите песни. „В Белгия, майко, такава природа нямаме”- казва дъщерята. „Тука като си дойда,   от земята, водата и въздуха, пък и  чрез дърветата се зареждам! Хубаво ми е!

–      Аз не знам, помниш ли, в нашия двор имахме един голям орех. Садил го  прадядо ми.  Дето , вкусни орехи по няколко чувала беряхме  – нищо;  дето целия двор, барабар с двете къщи, на брат ми и моята,   се къпеха и през  най-горещите дни в прохлада и песента на птици в клоните, остави;  но съм имал случаи, като се разболея, въобразявах ли си не знам, прегърна с две ръце ствола му,   постоя така минута-две  и оздравея… Сякаш взимаше болестите и лошотията в живота ми. Правеше ме здрав  и жизнерадостен.

–        Пък аз, имах една круша в двора. Беше я садила майка ми… Кога се молех на господ за дъщерята,  молех се пред крушата  на починалата си майка, да ми помогне. Помня, като се роди внучката,.. бях се изправила до крушата да  благодаря, от вятъра ли, от някаква свръх естествена сила ли,  но една вейка се залюля и ме докосна нежно  с листенцата си. Почувствах: Мама ме погали!

април 5, 2012

ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ

       

    Какво е,           да  се насладиш на прекрасна  музика, в изящна, потънала в злато и разкош  концертна зала?

    Какво е,  да  изпиташ естетическа наслада от изящните извивки и движения в танц на  сцена и балната зала?

     Какво е,  да потънеш в изяществото на багрите, картините и скулптурите в световните изложбени зали и музей на изкуствата?

     Какво,  е да харесваш красотите и суетата край модните подиуми и червените килими на световния артистичен елит?

     Какво е,  да бъдеш великодушен, добър и благотворителен, когато си потънал в разкош и излишък?

     Лесно е.!?

     Но трудно и истинно, е да съпреживееш божествеността на естествената птича песен и тананикането на работещия роб; да се зарадват очите ти от тихите стъпки на дивия звяр и изящните движения на бягаща кошута,  на  размаха на летящия орел и пърхащите птичи крилца, на плавността в извивките на бягаща змия и спокойствието на прозрачния въздух в утринна  мъгла….

      Истинно  е,  да откриеш парада на разцъфтелите цветя, дървеса и треви, да усетиш музиката на небето и водата ;  шумоленето на  клоните и пукота на камъка под слънчевата светлина и знойния  мраз…

       Истинно е, да видиш красотата в движенията на каменоделското тяло, във фигурата на крехката  перачка  и   фолклорния танц..

      Истинно е, когато   срещнеш  в образите на  засмяното бебе и  уморения  поглед на  стария човек,   надеждата и безнадежността…

      Истинно е, когато  с  лекота  споделиш  в  зимния ден , крайчеца на завивката си,  трохата хляб  и глътката вода!…

Истинно е!…  И  трудно!…   Но… това е изкуството на живота!

август 16, 2011

СКАКАУЕЦ – изчанчени мисли

 

    Да, наистина скакалец ! Обикновен скакалец! ..  Но какво чудо на природата?.. Какво съвършенство и  съвкупност  от осъвършенстване на форми и  непозната механика ?

     Мислите ли, че има в екстериора му,   в биологията му,  в математическите пропорции между отделните му части, в химическите реакции протичащи в него, излишно поне едно косъмче, поне една люспичка или атомче ,  поне една мисъл, чувство и нагон, който Всевишния (Господ, Природата , Извънземния разум или просто Живота), да не е поставил на правилното място и в правилното време?

            Вижте го, колко е съвършен! ..  А  може би  е ненужен  и неодухотворен!?  Може би е  безполезен, вреден, озлобен!  Знам ли? Може, прсто да е  истински ка’т  теб и мен и  на точното си място сътворен, прашинка нищна в кръговрата на живота, баланс в космичните везни?

            За туй те моля, я ни изтърпи!…

август 4, 2010

МОИТЕ СЪКВАРТИРАНТКИ- снимки от фотосесия

Майка

Татко

...и ние...

...тримата тенори!

Блог в WordPress.com.