Mitkoivanov's Weblog

април 20, 2014

СТАЯ 616 – разказ

IMGP6153

В стая 616 на болница „Токуда” – София, е спокойно. Въздухът е застинал в очакване да се случи нещо. На четирите болнични легла, мъжете лежат неподвижно. Вперили са погледи във високия синкаво бял таван и тревожната неизвестност. Над леглата им, три работещи телевизора се опитват да разведрят обстановката с картини от живота. Звукът е толкова приглушен, че не се чува. Никой не им обръща внимание. Четвъртия, даже не е включен. Той е над легло №4. Най-близкото до вратата.
Срещу него е № 1. Болния в него е видимо най-зле. Още е под въздействие на упойка. На система е. По тънкото, прозрачно маркуче, към абоката на дясната му ръка се стича, капка по капка, живот…
Между него и просторния прозорец е болен №2. Дребен на ръст, обрулен от ветровете на съдбата човечец, със сламеста, слаба коса и уплашени, пъстри като полето на Делиормана очи. Ръцете му са сухи и спечени, ставите на пръстите деформирани, а дланите мазолести и набраздени от физически труд. Издухан човек! От онези, дето нямат петдесет, а изглеждат над седемдесет.
Над главата му, монитора показва регулираните удари на закърпеното му сърце…
Срещу него, между №4 и преливащата от прозореца светлина е №3. Един масивен и пълен циганин, с оплешивяла едра глава, бузесто лице и четинест чер мустак. Здрав и силен мъж, с мощни гърди и широк гръб, той постоянно въздиша и се опитва, с приличните си на мечи лапи ръце, да седне по изправен на леглото. Над сочните му обърнати бърни, се мъдри камбест нос и парят с маслиновия си блясък две черни, като тъжни въглени, очи…
– Хайде момчета, стига следобеден сън! От сън спомени няма! – разсича неловката тишина звънливия глас на една усмихната лекарка и стаята се изпълва с живот. – Да няма някакви оплаквания? – пита тя и най-напред се спира пред №1.
– Нямам оплаквания, само малко ми е замаяно. – отговаря с все още немощния си глас, №1.
– Така и трябва да е! Още пет минути и сваляме системата. Някакви болки в гърдите, стягане в гърба да чувствате? – пита тя и оглежда внимателно монитора над главата му.
– Не, нямам! Наясно съм. Не ми е за първи път. – отговаря все по ведро болния и се размърдва.
В този момент в стаята влиза с поднос в ръка, средна на ръст, чевръста сестра.
– Ето ви и бонбонките. – майтапи се и тя и акуратно разнася по металните шкафчета, приготвените за всеки от четиримата, разноцветни хапчета.
– Сестро, неможе ли още една възглавница, че ми е ниско? – пита №3 и пак опитва да се вдигне на по високо.
– Няма нужда от възглавница! Ето сега ще оправим работата с леглото…. така…. Леглото ви само ще се повдигне като натиснем това копче… Така по удобно ли вие?
И наистина сестрата натиска едно копче, частта зад масивните плещи и главата на болния се вдига.
– Сега вече ми е удобно! – настанява се болния почти седнал и се заема веднага с хапчетата.
– При теб как е? – пита седнала на леглото до №2 лекарката  и макар да следи монитора, опипва първо пулса на ръката му, после поглежда и поставените на гърдите на болния лапи. – Машинката работи нормално. И кръвното е стабилизирано…. Нека продължим да следим, с
тази машинка, дето сме ти поставили на гърдите, работата на сърцето и ще видим. Поставили сме ти две пружинки в кръвоносните съдове. Тези  съдове хранят сърцето. – обяснява тя на прост език и продължава. – По всяка вероятност утре ще те изпишем и ще се върнеш отново в ИСУЛ.  Там ще  продължат с лечението на бъбреците ти. Инфаркта е овладян, тромба е разбит, стесненията са разширени, оправен си. Известно време ще ти трябва почивка и по-малко натоварване.
– Докторе, да махам ли и системата ? – пита от леглото на № 1 сестрата и получила утвърдителен отговор я сваля и изнася.
– С теб какво ще правим? – спира се лекарката при №3. – До старите запушвания имаш две нови. По всяка вероятност ще се наложи операция и смяна на част от вените. Ще вземем вени от единия ти крак. Но трябва да решиш. Говори с жена си и децата. Помисли, тук в нашата хирургия ли да се направи операцията или ще се прибереш във Видин и там да решите с твоето джипи. Помисли до утре на обед. Ще говорим пак, сега се консултираме и с хирурзите. Ще дойдат и те да ти обяснят как ще се процедира.
– Добре докторе. – посърна още повече болния, а тялото му се смали и изгуби в огромното легло.
Като отвори оставената от сестрата папка,малко изненадана, лекарката се обърна към № 4.:
– А, какво е това? Кръвното ти се е вдигнало на 160\120. Множко е! Трябва да го свалим преди интервенцията…. Сестра заеми се. Ето! Подаде и тя папката, като написа нещо в нея.
Медицинската сестра събра останалите папки и излезе. Преди още лекарката да обиколи отново четиримата болни, тя се върна, даде на №4 хапче  за кръвното и двете излязоха заедно…
– А бе, може ли някой от вас да ми пусне ваучера за телефона? – попита № 3? Децата ми го оставиха и си заминаха, ама аз не знам как да го пусна. Пък нали докторката каза да се обадя у дома!
– Комшу, и бъкел не разбирам от телефони. Мене ми дай зидария, замазка, шпакловка и друга строителна работа. От Разград до Свиленград и от Силистра до Враца и Бургас, де що завод има и жилищен комплекс, съм преровил. Разбирам от строителство, но тази дяволска техника ми е чужда. Нямам телефон, няма и на кого да се обадя.
– Не му разбирам и аз. – смутолеви № 4, замислен за кръвното си и предстоящата му сърдечна интервенция!
Освободен от ограниченията на „системата” и електродите, № 1 се изправи. Другите трима „съквартиранти”, установиха, че макар и в пижама, болния изглежда добре. Беше среден на ръст,около 50 годишен, почти висок, белокож и светло рус мъж. Очите му, бистро сини и чисти като планински езера, макар и все още замаяни от лекарствата и упойките, се смееха. Доволното му шкембенце напираше под горнището на пижамата и загатваше за прелестите на застаряващ чревоугодник.
– Чакай, ще видя дали ми е познат модела!? – каза той и седна на леглото си. След кратка пауза от двадесетина секунди, № 1 се изправи внимателно, направи няколко бавни крачки и като седна на леглото на №3, започна да се занимава с мобилния телефон. С лед около минута, циганина от 3-то, обясняваше на жена си какво са му казали докторите. Говориха на цигански и развален български повече от 15 минути. Накрая едрия мъж прибра мобилния в чекмеджето на болничното шкафче и отново се смали в леглото. Погледа му първо подпря тавана, а после очите му зашариха по другите легла за съчувствие и подкрепа…
В стаята хигиенистката на отделението докара следобедна закуска.
– Номер едно, вие вече сте на свободен режим. Ето заповядайте. Номер две, вашата диета продължава заради бъбреците, без люто, кисело и солено. Заповядайте и да ви е сладко. – пожела тя и продължи: № 3 и вие сте на диета за сега! – накрая, като се обърна към №4 с думите: Вие сте най-добре – продължавате с напълно гладна диета. – излезе от стаята, тикайки натоварената с храна, количка.
Останали насаме, мъжете се почувстваха някак си близки и продължиха разговора си.
– Ами аз не знам как да ида до ИСУЛ. София въобще не я познавам. И да си кажа правичката нямам никакви пари. Пенсията по болест ми е 140 лв. Колко ли струва един билет за трамвая? – обърна се той към останалите.
– За какво беше в ИСУЛ? – заинтересува се №1.
– От болницата в Разград ме закараха по спешност с бъбречна недостатъчност. Но тъкмо пооправиха бъбреците и получих инфаркт. От ИСУЛ, вчера, ме докараха с линейка, въобще не знам къде съм. И ако кажат че трябва да плащам!
– Няма да плащаш нищо, нали си здравно осигурен. – успокои го №1, явно вещ по въпросите на здравното осигуряване и болничното лечение.
– Знам ли?
– Жената рече по телефона да не се съгласявам пак на операция. Пък ако се върна на село във Врачанско, първо джипито ще почне да ми разправя, че няма направление и ще иска пари. После и във Враца за операцията ще ми искат пари. Жената каза, ама и аз нали си знам, че нямаме пари за операции. – Каза ни в клин, ни в ръкав № 3 и пак млъкна.
– С какво си се занимавал? – подхвана разговора и с него първия.
– С какво ли не, ама последно, преди да направя първия инфаркт, две лета работихме със синовете по поправка на покриви. Голямо бачкане падна, но и добри пари се изкарваха. Изкарваха се ама свършиха, сватба на единия син правих, по доктори плащах и свършиха, а от още три обекта ни мотат, не са ни платили.
– За това е най-добре, -посъветва го №1 да се съгласиш на операция тук. Вече си в болницата. Направени са ти нужните изследвания, няма да се губи време. Тук са изключителни специалисти и оборудването на болницата е на световно ниво. Хората от чужбина идват да се лекуват тук, че и луди пари дават да ги оперират, а ти ще мислиш да се връщаш във Враца и тепърва опериращ лекар да търсиш.
– Знам ли? Ама като нямаме пари!
– Нали си осигурен, няма да плащаш нищо. Болницата ще си вземе парите от здравната пътека. Не му мисли много, ами утре като дойде лекаря се съгласявай. Е може да не те лекуват със скъпи вносни материали и лекарства, но има и по евтини, наши, български. Ще плащат такива като мен, дето имат възможност да платят. Пък да ви кажа честно, макар и да плащам на частно за лечението си, знам: Каквото е рекъл Господ, това ще е!…
– На всеки си му е написано в съдбата, къде, кога, как, всичко е отредено – намеси се в разговора и № 4. – Ей на, на мен сърцето ми се разтропа, кога бях на 24(сега съм на 66). Ставам една сутрин, а то като на птиче „Колибри”, пърха, забързва, прекъсва, пак тръгва. С една дума бие както си иска.Над 220 удара в минута.Два пъти са ми провеждали електрокардиоверсия. С пълна упойка два пъти са ме удряли с над 400 волта ток. Спираха сърцето и пак го пускаха.
– Ама нещо болен ли си бил преди това? – пита №2 и се вдига та сяда в леглото.
– Нищо не съм боледувал, бях здрав като младо биче, спортистче. Играех баскетбол в „Дунав” Русе преди това…
– Че и аз съм от Русе – оживи се първия.- Коя година си бил в Русе?
– 69 и 70 бях по разпределение от ЖП института във Вагонно ремонтния завод. Пък 70-та, за да не изтърва жената ( тогава тъкмо я бяха приели студентка в Хранително вкусовия институт – Пловдив), зарязах и спорта и Русе и хукнах в Пловдив. Спрях изведнъж активна спорта дейност, записах задочно българска филология, почнах работа във Вагонното депо, живеехме на квартира и като сложите борбата за повишаване шлосерския разряд, за жителство, изпити за мен и жената и като за капак една пневмония на сина… нямаше годинка детето … И тя работата стана. Нервите, напрежението… изби в сърцето.
– Ама казаха ли ти какво му е било? – поинтересува се и №3. – Не си ли се лекувал?
– Като ме върнаха в синусов ритъм и дойдох на себе си, първия път в Интензивния сектор на ІІ-ра градска в Пловдив и доктор Цветков, беше тогава(говоря ви за 3 септември 1973 година), ми стисна ръката и вика: Честито втори живот момче!
– Докторе, ама какво ми е? Има ли лечение?- питам аз.
– Медицинската наука още не е напълно наясно какво точно става с биотоковете в сърцето ти – обяснява ми лекаря. -Не се знае наследствена обремененост ли имаш, придобито ли е, какво ли, но понякога биотоковете които трябва да преминат от долната част на сърцето към горната, при теб си намират по пряк път и сърцето ти почва да бие по бързо. Казва се WPW синдром. Няма медикаменти за сега. От прегледа установихме, че сърцето ти може да е провокирано от много неща. Четири  зъба за вадене – може да са фокуси. Сливиците ти също е трябвало отдавна да се махнат. Имаш шипове в гръбначния стълб и за капак остра невроза.
– Докторе, – викам му аз – че аз съм толкова спокоен, даже и не псувам.
– Там ти е грешката. Не реагираш, не се освобождаваш емоционално, а само трупаш, трупаш и идва момента на отпушването.
– Добре де, ама все пак някакво лечение, диети?
– Лечение на този етап няма. Диети: няма да пиеш концентрат, избягвай бира и много течности за да не се натоварва сърцето, не прекалявай с кисело, солено, люто, а като правиш секс, ще се пазиш да не се вживяваш много, много .
– Че аз за какво да живея тогава бе докторе? За да се пазя ли?
Доктора се смее и ми дава последен съвет.
– Виж какво, всичко друго е бош лаф работа. Най-важното е сутрин като станеш и да вземеш една лъжица от онова лекарство – МАЙНАТА МУ! Чергата под краката ти да гори, не се ядосвай, ще се изтъче друга, по хубава даже. Най-важното е да не ти пука от нищо!
– Прав е бил доктора ти! И старите хора казват, че всички болести са от нерви, от притеснение значи! А не се ядосвай де, как да го направиш, като живота те блъска от всякъде, а стана и много напрегнат? – заключи философски малкия човечец от №2 и погледна към монитора си.
На екрана се мъдреше само една права линия. Тегелите на сърдечната му дейност ги нямаше.
– Ей хора, аз съм умрял! Вижте сърцето ми е спряло – паникьоса се той…
И тримата мъже скочиха уплашени. Но докато 3 и четвърти номер се зачудиха какво да правят и 4 понечи да тръгне към вратата за лекар, номер едно отиде до леглото на „умрелия” и натисна червения бутон за звънеца в дежурната лекарска стая…След не повече от петнадесет секунди в стаята връхлетя лекуващата лекарка.
– Какво има? Какво става? – втурна се тя разтревожена.
– Докторке, сърцето ми е спряло! – проплака уплашен болния.
Лекарката го изгледа учудена, напипа пулса на ръката му и почна да се смее.
– Ами като ти е спряло сърцето, що не си умрял? – помайтапи го тя. – Що говориш?
– Не знам! – рече и болния с присъщата си детска наивност и неразбиране.- Ей не показва нищо – посочи той монитора.
– Няма нищо страшно! Сърцето ти си работи нормално! Сега ще донеса да сложа нова батерийка на машинката тя пак ще показва и записва. А успокойте се сега и не се вълнувайте много, много. Всичко е под контрол.
След две три минути, през които мъжете в стаята се успокояваха и коментираха станалото, лекарката донесе нова батерийка, смени я и машинката пак започна да показва, че човека е жив.
– Успокоихте ли се! – попита с ведрия си сигурен глас лекарката и преди да напусне стаята допълни: – Почивайте сега и без много емоции.                                                                                                                      – Лесно и е на докторицата, – рече „умрелия”- ама съм сигурен, че не знае как съм живял, колко бъхтене, нерви и семейни проблеми съм имал. Тя моята не е за разправяне, нали на 14 години останах сирак. Как съм живял аз си знам…
Като го видя, че пак се умърлуши, №1  седна на леглото и захвана.
– Всеки си има собствен ад, човече. Да не мислиш, че моята е била цвете за мирисане. Казано е:  не питай старило, а питай патило. От ученик ми тръгна, като на куцо магаре…- и заразказва: – Бях в седми клас. Като отивах на училище сутрин, обикновено минавах край пристанището, нали съм от Русе. Една пролетна утрин, между коловозите на пристанището, намерих три изхвърлени котенца. Дожаля ми. Съжалих ги ама не можех нито да се върна до нас, нито да ги взема в училище. И тогава, гледам, че там на пристанището стоят забравени, два стари, стари железопътни вагона. Успях та отворих един от прозорците и настаних вътре котенцата. Оставих и закуската, дето ми беше сложила майка в чантата, а на обед, като се връщах първо минах край кръчмата на пристанището. Там работеше една добра лелка. Казах и аз, че съм намерил три малки котенца и ми трябва храна за тях. Жената започна всеки ден да ми събира остатъци. Всеки обед се хранеха при нея доста пристанищни работници. И така почнах всеки ден да влизам във вагоните, храня котенцата, галя ги радвам и се, а те се умилкват, ближат ми за благодарност ръцете и растат. И тъкмо поотраснаха, един обед, както си играех вътре с тях, нахлуха двама милиционери и ме арестуваха. Заведоха ме в милицията, шамари, мъмрене, заплахи и обвинения, извикаха и майка и татко, накараха ги да подпишат че ще възстановят разбитата социалистическа собственост, щото двата вагона били Музейна  ЖП транспорта в  Русе. Зачислиха ме  и към детска педагогическа стая.  Наредиха, като някой престъпник, всеки ден да ходя да се подписвам и някакъв следовател да ми чете конско, за да се поправя.
Баща ми и той ми тегли един як бой, пък майка направо се поболя от притеснение и срам. Това го изтърпях. Но след два три дни, строиха цялото училище и гледам следователя и кварталния и те там, с директора и учителите. Че като ме изкараха пред всички съученици, теглиха ми едно конско, заклеймиха  ме за рушител на социалистическата собственост и ми намалиха поведението на три. Голям срам. Не смеех да погледна децата в учите. За всички бях лошия, престъпника, рушителя на социалистическата собственост, дето бащите им работели за нея. Толкова много ме беше срам, толкова бях обиден и сърдит на целия свят, че цяла седмица не стъпих на училище, а и в къщи не се прибирах. Накрая баща ми ме хвана, опердаши ме отново и ме заведе на училище. Тръгнах аз, но за учителите и обществото в квартала бях „черната овца”…
Не щеш ли, есента като бях в осми клас, в училище стана пожар. Кой беше запалил учителската стая не се знае. Не се знае, но за милицията беше ясно. Първо от мен почнаха. Пак разпити, пак обвинения и досието ми все по дебело става. Накрая ме изключиха. А новото училище, дето ме преместиха бе чак на другия край на града до ЖП гарата… И аз спрях да ходя на училище.
По същото време, обаче се запознах с едни батковци, моряци от речния. Те пътуваха по Дунава чак до Германия. Почнаха да ми носят разни вносни стоки, като дънки, маратонки, ризки и уиски. Те носят, дават ми ги, а аз ги пласирам. Добри пари почнах да изкарвам. Вечер почнах и по барове да влизам, нали с пари разполагам. Намериха се и нови „приятели”. Само, че народната милиция не спи. Викат ме един ден и ме почват: „- Казвай от къде разполагаш с толкова пари!? Казвай, викат, кой те снабдява със стоката?” Ама аз не казвам. Мълча и толкова. Мълча и още по конспиративно почнах да въртя търговията. Аз мълча, а милиционерите къде каква беля стане, най-напред мен, „черната овца“, хващат.
След още една година, в една лятна вечер, бяхме излезли с новите ми приятели, пет-човека батковци, в парка. Там хванаха една проститутка и я изнасилиха, до мен не стигна,  аз не исках, бях най-малкия,  а и гадже си имах от 9 клас. Аз нищо не направих, но проститутката моето име чула и него казала в милицията. И разбира се пак познатите процедури. Обвиниха ме в изнасилване. Разпити, бой, аз мълча не издавам никого. Издържах не ги издадох. Те отърваха затвора, а на мен като малолетен,  съда присъди 2 години ефективна присъда.
– А сприятелите какво стана? – попита №4.
– Нищо, какво да стане. Покриха се, изглежда и пари играха, но се отърваха. Само аз понеже не бях пълнолетен опрах пешкира.
– Поне цигари не ти ли носиха в затвора?
– Какви ти цигари. Никой не се вясна.
– А приятелката ти?
– Приятелката, сега ми е жена!Тя ми вярваше. Идваше най – редовно на свиждане. Още щом излязох от затвора и тя забременя. Майка и, и баща и, я изгониха и ние пълнолетни, не пълнолетни заживяхме заедно. Най-напред аз не можех да си намеря работа, та тя работеше като сервитьорка и живеехме с нейните пари.После се захванах пак със стария занаят, търговийка, пътувах доста пъти до Италия, близо година работих там и малко по малко си стъпихме на краката. Но особено в началото ни беше много трудно. Парите не стигаха.
– А онези „приятели” не ти ли помогнаха като излезе?
– Напротив и до ден днешен аз им помагам. Щото както ви казах си стъпих на краката.С какво ли не съм се занимавал. Като се върнах от чужбина, по едно време държахме и ресторант, а сега съм дистрибутор на една голяма западна фирма за миялни препарати. Добри пари изкарвам. Двама сина и една дъщеря имам, и с жената си се обичаме все така, като на млади години, но здраве вече няма. Ей сега утре трябва да платя 5000 лева за два швейцарски стенда на сърцето. Имам ги, не е проблем, ще ги платя…
– Ами за моите доктора вчера каза, че били по 60 лева единия.
– По 60 лева са българските, но не се притеснявай и тях ще ти ги плати здравната каса.
– Значи така – въздъхна дребния човечец от №2. – Едните струват 5 хиляди лева и са вносни, а другите са български, по 60 лв. Излиза, че който има пари, само той ще живее.
В този момент в стаята влезнаха сестрата и хигиенистката. Едната събра празните чинии от №2 и 3, а другата остави по шкафчетата поредната порция хапчета.
– Сестро, може ли за малко, – попита № 1.
– Кажи, какво има? – приближи се тя до него.
– Сестро, вижте лекуващата лекарка да се обади на социалното звено, че утре като го изпишат да го закарат до ИСУЛ с линейка на болницата. Човека нито пари има, нито знае как да отиде до там.
– Разбира се.Не се притеснявай. Ще уредим въпроса. – обърна се тя към №2 и почна да го успокоява. – Ще те доставят и там ще продължат лечението ти.
– Хайде №4, готов ли си? Твой ред е. Ставай да ни разходиш из сърцето си, започна още от вратата току що влязлата втора сестра и като разтвори папката с документи, за всеки случаи го попита за името…
На сутринта четиримата мъже от стая  616  на  кардиологията  в болница „Токуда” бяха вече приятели и не само между себе си, но и с персонала.

 

Advertisements

август 28, 2013

НАУЧИХТЕ ЛИ ?

НАУЧИХТЕ  ЛИ ?   http://www.guide359.com/article/2882/  imgp1936Picture 228 Picture 229

май 16, 2012

ОТМЪЩЕНИЕТО НА МРАВКИТЕ

    

Не съм суеверен.  Не вярвам  на измишльотини , като :   петък  13 число – фатален ден. Освен това 13 май , което си е само преди  ден,  не беше петък, а чиста и  свята  събота.  Време за почивка. …    Не че през другите дни много  се бях разработил. Но  съботата си е дадена за почивка.  Тази  теза,   явно  бе защитена  и  от хладното пролетно време,   защото  вече трети, четвърти ден не спира да превалява  и да натиска живака на термометрите   под  16 градуса.  Така ги свали от  27-8 на  15-16 ,че и  мравките  в  лятната  кухня  ,  взеха това събитие за връщане  на зимата и почнаха да се запасяват , като железничари пред приватизация и като митничари пред избори. 

        Най-напред , подведени от  инициативата „Да изчистим страната за един ден!”,мравките  се  събраха, ако не от целия град, то поне от квартала и  организирано в индийски нишки  почистиха  забравените от мен хранителни отпадъци от  масата в кухнята.  Изнесоха ги без да допуснат , че може нарочно да съм оставил  тази смет,  знаейки българската народна приказка  „Сливи за смет”.

      После,   въодушевени от  аромата и прекрасния сладък  вкус,  на  половин  бурканче  сладко от розови листенца, пропълзяха нагоре по  металната  етажерка,  същи   гербери  без диплома,    по стълбицата на властта и направо  се  надрусаха. Дрогираха се от сладост.

        От там нататък спиране  нямаше. Подушиха  двете кутии  шоколадови  бонбони , солетите и бисквитите  за чай и кафе,   върху високия хладилник  и само  за един  мандатен след обед,   с превъзходен ред и организация, учейки се от финансовия ни  министър,  прибраха  и последните запаси на баба Мара,скътани  за посрещане на гости.  

       И какво? Вие си мислите, че спряха до тук?  Амиии!  Че кой и е учителя? Разкриха нови запаси  за  данък  „мравки”.     Намериха начин и  съвместно  със  силовите си структури, охраната и разузнаването  –  откриха , че  в полу празния  хладилник ,  треперят   бурканче  мед и два килограма захар. Меда  подарък  от  пчелите на роднини,  докоснали   европейски фонд,  а двата килограма  захар, баба  Мара беше купила  още при последното увеличение на пенсията от  времето  на тристранната коалиция.  Пазеше  захарта  тя,  за  личния  си земеделски  фонд  ягоди  в двора , за да направи на внучето компот  в  нейната сива икономика… Такъв и беше плана.  Но намеренията на хората  винаги са  били  едно,  плановете на мравките друго,  а действията  на министрите от  дясно правителство съвсем други … Нали помните приказката в която по време на криза, намерили жито за семе от мравуняците?  Е и моите мравки изглежда я помнеха.    Защото,  като отворих  онзи ден хладилника  и ми причерня пред очите.  И от мравки. Много бяха.

          -Ей сега  – викам си – ще  ви дам  за душиците  мравчени.    – Говоря им  аз и въртя  на ляво  колелцето  на термостата.  –  „ Ще им организирам   сибирски  мраз!” – мисля си   и пресмятам на ум  колко замразени   бутчета  мога да изкарам на евро пазара …

        Влезнах в конфликт на интереси с мравките . Обявих и война.  Реших да  ги предам на бялата смърт…

          Минаха няколко часа.  Времето уж хладно , ама гледам  отвън  постната супа, от доматите  ли от що ли, че и оризената яхния,  почнали да шупват. Развалят се, значи.  Искат си хладилника.

            Отварям вратата  на хладилника и що да видя.  Мравките станали още повече,  захарните песъчинки по-малко, а от пчелния мед няма и зрънце.  Изплаших се.  И хладилника и той, дето е  белоруска здрава, поевропейчена марка и той се беше изплашил.  Направо  като  живо същество пред смъртта си се  беше изплашил, че чак се беше подмокрил.   Чак сега усетих , че съм много бос   в хладилното дело  и  войните с мравките.   

           Краката ми изцопаха   по   подгизналите черги пред хладилника, а аз започнах да разсъждавам: „ То тук уж сме град, но сме си град от селски тип. Хладилен сервиз отдавна няма. До града  са 20 километра, кажи го 40 отиване и връщане.  Ама то  трябва да го закарам, да се върна и после като го ремонтират, пак да отида и да го върна.  Всичко  над 80 километра. Де е  Киро на кирия. … Ще стане една  – отиде  пенсията.”

          Мислих , мислих и накрая  ми просветна:   положението не може да е  толкова безнадеждно . В 21 век живеем.  Във века на информацията и  АИ ТИ технологиите.  Отворих лаптопа и се разтърсих из  интернета за сервиз  на моята марка  хладилник. … Голямо  ровене падна. Намерих сервизи не само в столицата и половината областни градове  у нас, ами  и в половината бивш Съветски съюз.   Навсякъде  готови да ме обслужат. Срещу заявка и заплащане, разбира се.   Гледам прайс  листите … Хладилника струва  в левове примерно  600 , а компресора 290 лв., термостата  и той  има няма 45 лв..  Ама няма как. Лято идва , нищо, че сега е хладно. Трябва да се прави. …

        Е  проучвах, проучвах и днес  на обед се хвърлих  на едно име и един телефон от обявите в интернета.  Хладилния техник взе, че ми вдигна.

–           Какъв е хладилника  – пита.

–          Такава марка, такъв модел – казвам аз.

–          Какво му е ? – пита пак човека.

–          Ами сега не  работи. Работеше си много хубаво. Но онзи ден му завъртях термостата да замразява повече и той взе, че спря.

–          Ама  компресора работи ли? Чува ли се?

–          Не,  въобще не потрепва. Само трите  лампички,  бялата, зелената и червената светят, но хладилника и  фризера   не  охлаждат .

–          Добре ей сега до час идвам да го видя. Къде да ви намеря ?

       Обяснявам аз  как да дойде човека  от  Плевен до  Пордим, обяснявам  как да дойде  в къщи и зачаквам  обнадежден и тръпнещ при мисълта за цената… Не минава и час   и пред портата спира  сервизна „баничарка”. ..  Идва младежът, разпитва ме пак, като  истински доктор,  прислушва болния хладилник  и хем ме майтапи за войната с мравките.

–            Добре си го наредил – казва той! –  Ще струва  42 лева за частите и ремонта и 8 лева за бензина. –  И ме гледа въпросително.  –  Да  го правя ли ? – с една дума.

–          Давай,   прави го !– отговарям аз успокоен и предлагам кафе.

Честно да ви кажа, за около половин час, вещо и акуратно,  младежа  смени термостата, хладилника  зажужа отново,  като работна пчеличка, както беше работил над 10 години. Убедих се, че в тази държава още има хора дето си вършат работата.  Контролните ни лампички  с хладилника  засветиха  успокоени.  Останах доволен. Дадох  и бакшиш. Заслужи си го  техника. Разделихме се като приятели…

            Сега съм решил и с мравките да стана приятел… Аз, биячът на мравките,   Още  си мисля,  дали те    ми повредиха хладилника?    То си  беше „отмъщението на мравките”..

Я  сега  вижте  и трите части на филмчето „Биячът  на мравки”

 http://vbox7.com/play:8576e345  – 1 част

http://vbox7.com/play:2293b620 – 2 част

http://vbox7.com/play:cbca37ab  –  3 част

април 21, 2011

ПОП НА МОТОРЕТКА С ПЛОМБИРАН ЗЪБ

              /Три кратки  разказа  за Пордимския поп Матей/

                           ПО ЖЪТВА – първи разказ

             А бе вие виждали ли сте: поп на моторетка с пломбиран зъб? Аз съм виждал! Викаха му поп Матей. Беше  протоерей в Пордим по време на социализма. Злите езици говореха, че комунистите го били понатупали и „посъветвали” да се премести от Плевен в Пордим. Но това е друга тема. Не си струва да я ровя. Ще ви открехна само, че  времето е излекувало   доста стари рани и поп  Матей е приет радушно в селото.  По това време,  пордимските миряни  се бяха захванали да строят развит социализъм, а божите работи  оставаха за господ, сиреч за попа нямаше работа.                                                                                                                       

        Ама какъв поп? Красавец! Ей на,  и сега е пред очите ми. Около 40 годишен, среден на ръст, елегантен, синеок и рус,  усмихнат, чак  и с двете симпатични трапчинки  на светлите   бузи. Излиза поп Матей от  червено-бялата каменна църква и поглежда юлската мараня. На чешмата, пред малката къщичка, до строената още по турско  от уста Генчо Трявналиата камбанария, дъщерите му разресват  русокъдрави коси и  досущ русалки,  мятат свенливи погледи през ковано-желязната масивна порта. Улицата се е  опнала,  като струна през  селото от Руския до Румънския музеи, пуста и безлюдна.  Пордимчани са на полето. Кърската работа край няма. Само група младежи между които Игнат на Петровци, Боби на Манджиците , Ицо на Първаните, Мяцата и Станчо Бочев вървят мързеливо под сенките на дърветата към черквата, напук неудобрението на местната власт. Макар да са основата на баскетболния отбор в селото, всеки от тях си има собствена инивидуалност и характеристика. Игнат – русоляв поклонник на Битълс. С поддражание в обноските и външния си вид, наистина го докарва  на млад  английски благородник. В Боби пък прозира възпитаниито на немската школа.По строг, по въздържан, но и гледащ с превъзходство и ”от високо”, макар и неосъзнато,той  се мисли за балкански ариец и полубог. Баща  му, Анто Манджика е завършил икономика в  Германия  и до девети бе бирник на селото. Чичо му пък –  инженерство, също в  Германия и сега ряботи като главен инженер на ГОРУБСО в Родопите. Следващия,  Станчо Бочев, колкото и незнайно от къде, се увилича от  френската култура и философия. Навярно е повлиян от родителите и джинса си, бивши успешни търговци. Колкото до Мяцятя, мога да кажа, че е наследник от рода на Върбановци. Те имали над 600 декара земя  в землището на  Пордим, което си е много за района на Централна Северна България. Липсата на време за култура и образование, обаче не спряло на времето прадядо му Върбан и още преди Освобождението, човека дал на общинската власт собствен имот за първото училище в Пордим, дето после при обсадата на  Плевен бил настанен щаба на румънския крал КаролІ-ви, а днес е румънския музей..  А  Мяцата сега омагьосва женските сърца с чар и дрънкане на китара. За Ицо на  Първаните какво да ви кажа.  Като дете,  ножица го бе оставила с едно око и подтиснато самочувствие за цял живот. Като добавим, че и  родителите му си бяха обикновени земеделци, става ясно защо бе най-затворения и въздържан в компанията…

–        Тате, с кака ще ходим на Плевен. Майка ще ни чака!  –  Уведоми с чуроликащия си глас  по-малката щерка на поп Матей, дето е толкова  красива, че заслужено носи името  Капка.

–        Добре дъще! Кога ще си дойдете? – пита я попа, с  кроткост и  обич.

–        С влака довечера в осем, ще поръчаш ли нещо? –    пита го по голямата, подала се на вратата на къщичката,  и добавя – Капке, побързай, ще изтървем влака.

–        Кажете на майка си да ми вземе свещи! Тя знае  какви,- нареди поп  Матей, но  понечил да тръгне към тях, вниманието му ангажира ръждивото провлечено скърцане  на пътната порта.

–        Попе, може ли? – попита влизащия пръв, Игнат.

         Последва  го трепетния поглед на Станчо, към набързо прибралите се в къщичката сестри.

–        Ааа, Игнате, Станчо, заповядайте влезте. Вратите на храма и  душата ми  са отворени за вас.

–        Попе, Боби се е заканил да ти набие чемберите. Цяла      нощ е хвърлял зарове да тренира. Какво ще кажеш? – пита хитро Мяцата и намига съучастнически на поп Матей.

–        То ако ставаше само със зарове?… Игнат щеше да ни  бие всички, ама няма такова голямо корито в което да хвърля зоровете.   Иска се и акъл момчета.  Ей сега ще ви спретна едно турнирче.  Настанявайте се, сядайте докато донеса двете табли.

   Поп  Матей влезе чевръсто в къщичката. Зареданата  със състезателен хъс  група, със смях и майтапи  се настани на пейките около дългата дървена маса. От гъстите лозови листа над тях, се спусна прохлада и свежест. Попа излезе с двете табли под мишница, а след него накипрени и плахо поглеждащи към младежите, двете му красиви щерки се изнизаха по калдъръмената пътечка, последвани от скритите погледи на момчетат и дълбоката въздишка на  Станчо по голямата.

       Играта започна! Заровете забарабаниха,  като изсипан боб в дървена лемница, пуловете се заблъскаха по периферните бордове на таблите  и безгрижие и спортна страст изпълниха прохладния двор на църквата….

–        Отче, нощес дочетох  книгата, но много ми е тромав тоя Балзак. Изреченията му  едни такива, дълги и засукани, по цяла страница. Трудно се чете.

–        Така е  Станчо. Не е за всяка уста залък.

–        На мен пък Стендал много ми допада. „Пармския   манастир” го изядох с кориците за една нощ.- включи се в разговора и Мяцата.- Много леко се чете.

–        Другата седмица в Плевен ще прожектират „Червено и черно” с Жерар  Филип. Кой иска да го гледаме?- предложи  Ицо.

–        Кой иска? Че има ли някой дето да не иска? Отиваме  във вторник с обедния влак и в шест вечерта се прибираме – обобщи Боби и добави – Получих едни пари от чичо, ще ни свършат работа.

–        Момчета,  преди да си тръгнете,  елате с мен до   църквата, да ви дам и други  от библиотеката – каза поп  Матей и внимателно затвори таблата.

–        Отче, какво стана, що затвори толкова бързо таблата?  Май тренировките на Боби са дали резултат? Наби ли ти чемберите? – лукаво  попита Мяцата, мятайки умело заровете в другата табла. – Опааа, това ми трябваше… Епеци!… Гледайте сега как се играят епеци…Дю-бара …два от два, ето и Дю се-то….три  и три… сега и Дьорт-джехар  и   каква стана, до дю шеш не стигнах.. Че тя играта свърши…Хайде Ицо пребери таблата, пък поп  Матей ще ти я даде довечера да спиш с нея, за възглавница,  дано да се научиш как се играе табла…

–        Много приказваш бе човече. Що не приказваше вчера,  когато Гати те млати като маче у плет, пет игри поред? Онемял беше,  като иконите на дяда си поп – укори го Станчо с типичната си френска усмивка.

–        Отче, да донеса ли китарата?- попита Игнат и се  изправи.

–        Още нямам настроение за свирене. Пък ти Игнате,  ме  поддоми после ще ти дам една книга с поезия. Преведена е на руски. Поезията и е интимна и съзерцателна.Стиховете и  неозаглавени, главни теми са любовта, живота и смъртта. Поетесата е Емили Дикинсън и е родена в Америка  през първата половина на 19 век. Сигурен съм, че ще ти хареса.

–         Хубаво, ама аз пак да ти донеса китарата. Довечера  ще ти върна Есенин и ще я взема. Да я донеса ли?

–        Донеси я!… Къде бе? – подвикна поп Матей към  влизащия вече в малката къщичка  Игнат.

–        Да ти донеса китарата.

–        Нали ти казах, че нямам настроение за свирене…

–        А нали ми каза „Доне си я”?

–        Аз ти казах за стихосбирката на  Есенин.

–        Тъй де, че то стиховете на Есенин вървят ли без  китара и руски романс?

     Тук момчетата се засмяха и обръщайки гръб на таблите се скупчиха още повече около попа. Матей пое старата олющена  китара, запретна расото между краката си и широкия ръкав на дясната, па като раздвижи с дългите си  интелигентни пръсти струните  я настрои на руски стил… Засвири… А как пееше само!?.. Красивия му топъл тенор, погали душевните младежки струни, прикова замислените  погледи на момчетата… Песента се засуети около тях и намерила пролука в незакоравялите още младежки души,  предизвика у всеки благост и  доброта, състрадание и замечтаност. После  отекна в големите бронзови камбани, подарени от руския император  и освободена потъна в синевата на  жежкото пордимско небе…На полето хората жънеха…

                Втори разказ:

                ПРИЯТЕЛИ  или как поп Матей стана рокер

               Привечер,  табладжийската компания  се   запиля  на тренировка по баскетбол. Поп  Матей остана сам. Измете под масата и пейките, остави входа на църквата широко отворен, белким някоя бабичка се засили да запали свещ и седна отново под лозата. Тежки мисли, за смисъла на живота и безверието на хората, зажужаха като рояк пчели под килимявката му. Като зелените едри гроздаци афус,  те захлупиха с киселината си настроението  му,  меланхолия и тъга изпълни сърцето му, а  от левия джоб на расото, в ръцете му лъсна  „Пиколо”.  Малката устна хармоника въздъхна плахо.  Устните му я  „зацелуваха” плавно и нежно, като любовница,  с която обичащ мъж  споделя най-съкровенните си мечти. Под напора на диханието му  в църковния двор се разнесе мелодия нежна и романтична.

       Свиреше поп Матей унесено, а клепачите му затваряха образа на завързания с пътя на юг,  величествен и примамлив Балкан. Духът му се носеше  с мелодията над равното мизийско   поле.   Зеленината настъпваше синевата и пред него се откриваше все приближаващия и недостижим хоризонт…

     Ненадейно пред желязната порта на черковния двор спря мотор. Забързаното и  ритмично пърпорене първо позатихна, после изхлипа два три пъти и като въздъхна замря. По заградената с чемшири калдъръмена пътека се зададе с широки крачки, висок и слаб мъж. Поп  Матей свали хармониката и заинтригувания му поглед с изненада посрещна излизащия зад последния кипарис мъж. Беше по сандали на бос крак, а над  тях се спускаше бежов летен панталон с дълги крачоли и широки параменти. Кафяв кожен колан стягаше загащена в панталона бяла риза с къси ръкави. От издутото и  малко джобче висяха слънчеви очила, а вътре се мъдреха цигари и бензинова запалка. Над всичко това светеше широката усмивка на широко бяло лице със светлокестенява  сресана назад коса и две топло кафяви очи.

–        Помози бог, попе! – поздрави дошлия и подаде ръка на станалия да го посрещне домакин.

–        Дал бог добро, Митко! – посрещна го видимо зарадванпоп Матей! –  Добре си ми дошъл. Сядай, сядай, какво стърчиш!?

–        Ще седна, няма за къде да бързам. Ти как си, как я караш? Попадията и децата тука ли са?

–        Сядай де!… Няма ги. В Плевен са. Ще си дойдат с  последния влак. Какво да те почерпя. Ще удариш ли една сливова? От Троянския манастир съм я донесъл! Ей сега ще направя една шопска салата, имам и краставици и домати.- понечи да тръгне поп Матей към кухнята.

–        Не искам, с мотора съм. Седни да се видим.

–        Са видим видим, ама да ти направя едно кафе поне.    Имам и лимонада или ако искаш да те почерпя с бяло сладко или от дюли? Много е хубаво. Попадията го е правила.

–        Виж от кафе не отказвам никога. Нали ми е ниско   кръвното въобще не ми пречи. Таман ще запаля една цигара…Донеси един пепелник – помоли госта тръгналия вече домакин и запали.

Синкавия цигарен дим изпълни дробовете му, та чак  главата му се замая. Поп Матей се суетеше из кухнята и говореше:

–        Че що ги не зарежеш бе приятелю? Знайш ли колко е вреден тютюна? Само си вредиш на здравето.Грях е… Бонка и тя ли пуши още? Децата как са? Учат ли?

–        Учат ама малко на сила. Нямат си мерак и двамата. А Бонка е във Варна, на изпитна сесия. Нали ми е задочничка вече.

–        Тя нали икономика учеше като тебе? Ти завърши, тя  що закъса? – попита попа поднасяйки кафето с по една чаша студена вода.

–        С  жените е така. Наложи се да прекъсва  по   майчинство.

–        Ще го завърши, няма къде да иде.Поотложи   завършването, ама пък  двама сина ти отгледа, да са ти живи и здрави. Ей и мойте дъщери до гимназия опряха.Голямата я завършва, малката я започва.

–        Па хубаво кафе правиш Матейка, и силно,  ароматно.  Що не запалиш и ти една цигара. То кафе без цигара,  е като черква без камбанария.

–        Ти не ми ги разправяй на мене тия. Кажи как се сети  за мене. Откак се издигна от село хич се не сещате, че и на село хора живеят,- укори го попа. – Кога за последен път си виждал майка си и баща си? Гледам закъсват вече.

–        Е идвам си през седмица, две. Ама смених и ловната  дружинка, като минах на работа в Балкантурист, та  сега по малко свободно време  имам  за тука.

–        Митко, Миткооо, забравихте от къде сте се пръкнали.  Както растение от семка покарва и се устремява нагоре към  слънцето и вие. Ама като бърза много да израсте, стеблото му остава слабо и крехко, листата му се отдалечават твърде много от корените и  щом повее по силен вятър се скършва… Уж РЕМС-сит беше, партиец,  човек с грижа за бедните пък други приятели навъди.

–        Що бе Матейка, че то сега бедни и богати няма, всички сме равни. И директора на предприятието и чистачката, все наемни работници. И единия взема заплата, и другия също. Само, че дето единия е учил повече и пари за него са харчени, сега получава най-много три пъти повече. Не е ли така.

–        Така е, всичко е държавно,  ама смени ловната  дружинка, нали!?. По резервати тръгна да ловуваш. Не щеш с тракториста и с попа от  Пордим  къра да обикаляш. Други ти станаха приятели и с тях на гюме чакаш. А кажи ми сега, като ходиш на лов с големците, същото ли е като по миналата зима, кога тръгнахме по следите на един заек на изток, ей тука под село,  на баща ти от овошната градина, че до язовира на  Одърне,  после все по следите завихме на ляво, та чак до русенското шосе, от там през Садината и  Дрен, и накрая се върнахме до селото от запад. Какво стана? Утрепахме се от ходене. Двадеситина километра извървяхме на студения вятър и все ни се струваше, че ту от изток, ту от запад духа, пък той духаше срещу ни, щото вятъра духа винаги срещу движещия се напред и особено ако бързо се движи. Та викам ти,  какво стана?  Обикалял си заека,  храна да търси за да оживее, а ние го преследвахме за да го гръмнем за кеф. Ама ни избяга, нали. Изскочи, скокливеца на 50 метра пред  село, понесе се ту на ляво, ту на дясно и търти направо, воден от инстикта си за оцеляване…

–        Матейка…-  прекъсна го Митко, – много се   разфилософства приятелю. Кажи сега, тръгваш ли с мен, както едно време,  кога почнах работа тука в МТС-то?   Утре тръгваш ли с мен?

–        Къде?

–          Качвам те зад мен на „Явата” и на изток, към морето запрашваме.  Бонка е във  Варна на изпити. Хазайте и са готини. За  събота и неделя съседната стая е свободна, говорила е вече…

    Поп Матей се замисли за миг, едно хитровато пламъче просветна в морско сините му очи и рече:

–        То хубаво, ама попадията и децата какво ще кажат?

–        Ми питай ги. За два дена само. Компания ще ми  бъдеш. Кажи и, че на отиване ще посетим Килифаревския манастир, а на връщане църквите „Св.Николай” и „Успение богородично”. Идваш ли?  Ще мина сутринта в 5 да  те взема.

–        Струва си  Митко, ще ги убедя. Идвам. Света трябва да  се опознае. Господ за това ни е дал живота на земята, за да се радваме на природата и стореното от  бога. Ако знаеш как ми се пътува само. Ще взема и аз да си купя до напролет мотор.

–        Няма да сбъркаш. Хем до Плевен с него ще си   ходиш, до  Троянския манастир ще прескачаш, пък всяка пролет ще си правим по една обиколка из  България с моторите.

–        Мислил съм го, но малко ми е неудобно. Какво ще  кажат хората: „Поп на моторетка, с пломбиран зъб”. Ама ще го направя. Харесал съм си вече МЗ 125 .

–   А бе Матейка, като те гледам какви ги вършиш  и  колко начетен и умен човек си (говориш френски, руски, черковнославянски, философ си и от математика и икономика разбираш) се питам: „Ти в господ вярваш ли?”

    –   Митко, пък аз като то те гледам че си разсъдлив и  образован човек ще те попитам: „Ти знаеш ли друга служба, дето да ти плащат без да работиш?”…

        … На сутринта, малко след като пропяха първи петли и преди още ранните слънчеви лъчи да подгонят утринния хлад и росата,  от долния край на селото забръмча мотор. Първо далечно и тихо, после все по припряно и силно, бръмченето приближи, а когато изплаши врабчетата по камбанарията и гугутките от трите големи ореха зад църквата,  червената 250 кубикова „Ява” на  Митко  Ангелов,  внезапно, сякаш да не събуди някого, замлъкна пред тежката желязна порта на божия храм. Вратата на клисарската къща се отвори  внимателно и на прага, в цял ръст се изправи сънения поп Матей.  Още не бе успял да си сложи килимявката, та в лявата си ръка, заедно с нея държеше малък вързоп  за из път. Погледна поп Матей към църквата и се заслуша. Когато до ушите му стигна възобновената птича песен, а  зад кубетата надникнаха първите слънчеви лъчи, божия служител нахлупи килимявката и  се прекръсти припряно. Черните му кожени сандали прищрапаха по кълдаръма и го отведоха при мотора.

–        Добро утро Попе! Как е? Тръгваме ли? – попита  изправения до мотора Митко Ангелов и свали от гърба си голямата раница.

–        Дал бог добро, Митко! Тръгваме! Дай да си сложа  багажа в раницата. – После напъха внимателно в голямата раница  издрънчаването на пълно на няколкото шишета  Джинджифилова Троянска,  метна раницата  на гърба си и додаде –  Тръгвай  докато не се е събудила попадията…Хайде! Бог пред нас и ний след него!…

       След близо час пътуване на изток, към морето и слънцето, когато трудолюбивите кооператори вече бяха започнали работа по кооперативните блокове, мнозина се дивяха на една червена „Ява”с двама пътника. Вниманието им привличаше втория. Поп, с голяма раница и малка, глинена окарина.  В унисон с монотонното бръмчене на мотора и птичите песни,  над равното мизийско поле  се разнасяше мелодия след мелодия. Хората се заслушваха, вдигаха глави към свирача и се усмихваха. Малцина се прекръстваха. После, с отминаването на свирнята пак навеждаха глави и продължаваха да работят.

                    (  следва )

           (Трети разказ: ПАРИЖКА РАПСОДИЯ)

             В него се разказва за подвизите на поп Матей в Париж.

Неусетно лятото се изниза като смок в синор. Дърветата наметнаха  жълтокафявите си халати и навели клони със  златожълти круши и дюли,  се замислиха за предстоящата зима.  Настъпи плодородна, топла есен. Масата с пейките под църковната лоза опустя. Редовните посетители: Игнат, Боби, Ицо,  Станчо и Васко се запиляха по гимназиите в Плевен.  Попадията и щерките също се прибраха в града. Останал сам, поп Матей обра нависналите гроздаци, урони кехлибарените зърна, смачка ги и  като наложи ширата с ябълки дюли и пелин, запечата кацата в задната клисарска стая…

       До  Димитровден,  слънчевата  енергия в кацата бошува, кипя, прекипява и седмица пред събора на  Пордим се укроти и избистри, готова да посрещне храмовия празник „Св.Димитър” и традиционните гости.

      За искрящата исусова кръв,  тази година празника се  случи троен;  събора на селото; Димитровден и … на празника поп Матей  бе ръкоположен за протоерей на пордимската енория – сиреч, повишиха го. Заслужаваше!  Макар и почти да нямаше богомолци, светиня му най-добросъвестно изпълняваше задълженията си, подържаше църквата, биеше редовно камбаните за празник и тъга, и я беше докарал до там, че с благия си характер и богоугодна сърдечност,  хората и най-вече младежите го уважиха и обсипаха с обич. Пищно тържество стана. Чак от  Троянския манастир надойдоха, предвождани от самия владика и игумена на Троянския манастир,  сума ти духовни лица. От сандъците на църквата изкочиха и  погледнаха слънцето  хуругви, църковна утвар и  книги, подарени на пордимчани  лично от Руския император.   Отлятите в Подмосковието камбани, забиха  тържествено и весело, в надпревара с  нечувани до този момент изпълнения на църковен хор  от Плевен.  Храма и селото се изпълниха с черковни песнопения, тържественост и празничност.

      Хората не бяха дип вярващи, но привлечени от пищността и красотата на обшитите със сърма и позлата, празнични духовни дрехи и песни; любопитни, смирени и респектирани, сваляха шапки, палеха свещ и се кръстеха със светнали лица и удобрение…

      Такъв топъл и слънчев  ден, не бе се случвал от много есени. Беше толкова топло, че пордимчани посрещаха сборяните си  вън, на теферич. Поп Матей, също имаше сборяни.Веднага след ръкополагането попадията и дъщерите му наредиха софрата под рехавата вече лоза.  Дългата дървена маса, едва побираше наредените чаши и чинии със салати и мезета, макар, че сега беше три пъти по дълга от обикновено. Не липсваха нито традиционните пълнени  чушки, нито кюфтетата. За 45° гроздова и гъсттата, като меча кръв гъмза, да не говорим.  Превземаха  градусите  веселите и доволни лица на духовниците от Троян и  Плевен, зачервяваха бузите ивосовете им,  и колкото повече развързваха езиците на поповете, толкова повече „връзваха” натежалите и тела и глави към софрата.  Залепнаха по обед, като кърлежи на угоено агне, и чак привечер се надигнаха с мъка, да се прибират. Ама  едни  тръгваха,  пък други  идваха;  църковния двор заприлича на ресторант от Балконтурист.  

    Към 8 вечерта, на масата останаха само най-близките. Дойдоха и младежите. Честитиха на отец Матей,  назначението за протоерей, пийнаха по чашка, две и настроението стана още по весело. Станчо разменяше влюбени погледи с поповата щерка, Васко дрънкаше с китарата,  Боби и Игнат му пригласяха в  рокендролите  и песните на Битълс. Протоерей Матей поддържаше ритъма с чукане между две обърнати със заоблената част лъжици и също припяваше. Попадията и тя, поприключила най-после,  с целодневното слугуване и притеснение, се отпусна на пейката и прегърнала малката си дъщеря, заприглася в запятата от отец Матей, стара градска песен „Неразделни”.

     И така: песен след песен, спомен след спомен, закачка след закачка, компанията изкара до полунощ.Говориха за литература и спорт, за красивите кътчета на България. Опряха и до философията, но китарата не спря. Минеше ли от ръцете на протоерей  Матей в ръцете на  Васко, то отеца мигом изваждаше я кавал, я окарина или устна хармоника.  Голяма свирня стана. Но нали си беше есен, захладня.  Селото се умълча. Само тук там някое преяло куче, известяваше с лая си, че поредния закъснял сборянин си тръгва от комшиите. В полунощ момчетата помогнаха да съберат посюдата, масите,  столовете  и се разделиха.  Тръгнаха  си  с приятния спомен за още една интересна  и приятна среща с поп Матей и  ръкополагането му за протоерей. Господ,  гледаше от звездното пордимско небе без да възразява.  Звездите,  примигваха съучастнически.

                                                                   ……………………

            Зимата, като се заредиха едни празници: това Заговезни, Коледа, Нова Година, Васильовден, Ивановден, Йордановден и дебелия сняг свърши. Докато се усети протоерей Матей, заедно с Великден и Цветница,  цъфна  пролетта. По Гергьвден,  Господ изсипа над широкото, вълнообразно пордимско поле, топъл благодатен дъжд. Цапна с жълто, усмихнато  слънце и като подхвана с голямата баданарка: най-напред с майско зелено грундира земята, опъна над нея  небе от синя коприна, тук таме пусна някое пухкаво  облаче и  още не дозавил  земята навсякъде, се мушна отдолу. Взе малките четки. Погали с белоцветно вишните, нашари прасковите и кайсийте, посипа ябълките и сливите с бялоснежно  и подхвана цветята. Примижа  Господ от удоволствие и зарисува. Топне четка в бялото и нарисува кокиче и момина сълза. Вземе с четката  жълто да нарисува минзухар, ама без да иска сложи и малко червено. Хване нова четка, с нея наситни сини зюмбюли, пък  му идва наум, че до синия зюмбюл трябва да има и розов. Вземе друга четка да нарисува лалета и се обърква. Че то какви ли цветове лалета нямат. Дето са бели, жълти, сини, червени лесно, ама и черни и шарани измислиха хората.Ей и люляка, свой цвят си има. Люляков. Ами за игликите,  цветовете как да направи? Мисли Господ, мисли,  цапна още няколко пъти с една уж чиста четка, бял шибой да нарисува и се предаде. Взе всички четки, топна ги наведнъж в дъгата и зашари със замах… Шари, шари, красота става,  ама усеща Господ – нещо липсва. Дъх и мирис няма. Живот липсва, тиха  му е картината… И се сеща: ластовичките и щъркелите от юга прибира, пчелите и другите насекоми пуска да свържат цветчетата с жужене, а славейте и другите пойни птици  изпълват с песните си свежия пролетен въздух чак до хоризонта.

        Ама то хоризонт без порив и мечти бива ли?… И като вижда  Господ, как протоерей  Матей, замечтан и замислен   гледа  на  юг  към  хоризонта, усмихва се, оставя на хората да си гледат земните грижи и се възнася  да си гледа божите работи.

        Тогава, протоерей  Матей свежда поглед от далечния Балкан и тръгва към подпряния до камбанарията мотор. Вчера го купи. ЕМЗЕТ 125 кубика. Чисто нов. От Димитровден до Гергьовден събира. Четири-пет стари бабички изпрати при началника си таз зима, та още някой лев получи за упокой и молитви. Три момчета на уроци по китара идваха цяла зима,  и от тях понади.Добави и 25 лева за един превод от френски.  Два чувала, дето събира от двата ореха зад църквата продаде и я натамани. Вчера ходиха с Митко Ангелов и купиха мотора. В събота тръгват: от Пордим, през Трапезица и  Царевец, в Дряновския манастир ще пренощуват, от там през  Трявна и Шипка, Калофер, Карлово  в Пловдив, Асеновград и Бачковския манастир пак с ношувка. Ще продължат през Смолян и  Велинград, та през Добринище и Банско ще посетят с нощувка и  Рилския манастир. Навръщане ще минат през Самоков и Кремиковския манастир. В София – цял ден и  след   посещение на Боянската църква, директно от запад, транзит през Плевен се прибират в Пардим.

      Тъй я намислиха двамата приятели, тъй и я направиха. Тръгнаха с двата мотора, за разлика от миналата пролет, когато се спуснаха от Видин и  Лом покрай градовете на Дунав, през Добруджа, та до  Варна. Бяха с мотора на  Митко Ангелов. Последния караше, а поп Матей на задната седалка развяваше расо и свиреше на кавал или окарина. Свирнята му се разнасяше по широкото пролетно поле и събираше  изумените,  добродушни погледи  на хората по пътищата на Майка  България…

       Тъй, без да познават още думата рокери двамата, пролет и есен, почнаха да правят по една обиколка из страната. Водеше ги девиза:”Опознай  Родината,  за да я обикнеш!”    И не само девиза. Щото,  онова присъщо на човека вътрешно неудържимо чувство,  да търси и открива, нови хоризонти и светове ги обсеби, като наркотик. Затуй, когато в края на май Митко Ангелов се изправи пред поп  Матей и му рече:

–        Матейка, тръгваме ли?

Поп Матей първо каза – Тръгваме! – а после попита

 –       Накъде?

–        Към Париж!

–        Какво? – изненада се попа.

–        Каня те на екскурзия до  Франция.

–        С моторите ли тръгваме?

–        А този път не позна! Тръгваме на екскурзия до Париж

 за цяла седмица, но с  Балкантурист. Със самолет. Идваш ли?

–        Митко, нее ли много скъпо бе? О къде ще взема пари?

–        Спокойно! Измислил съм я. Теглиш един заем от ДСК-

то и като се върнем го връщаш.

–        Как ще го върна,  човеко? Нали знаеш, че се обрах

 като църковна мишка за да  купя мотора. Няма начин!

–        Има! Аз съм водач на туристическата група от 22 души

туристи с  Балкантурист. Теб съм те включил за преводач. Като се върнем ще си получиш хонорара.

–        Ама то трябват франкове още за отиване?

–        Ще получим преди да тръгнем и командировачни.

–        Митко, майтапиш ли се?

–        Няма майтап. Цяла седмица в Париж. Групата си има  от страна на френскотото туристическо дружество и тамошен екскурзовод, който знае руски,  така, че няма да имаш кой-знае колко работа като преводач.

–        Пак та питам да не се майтапиш?

–        Какъв ти майтап! Имаш десет дена за подготовка. Визите ги вадя чрез Балкантурист. Тръгваме на 2 юни.

На трети юни си на  Айфеловата кула.  Ще разгледаме забелижителностите на Париж, ще се разходиш  из Монмартър и  Елисейския дворец, ще посетим Тюлери,  Бастилията, Марсово поле, в програмата има посещения на изложбени зали, концерт, театър. Но по принцип вечерите са свободни. Храната е в хотела в който ще нощуваме. Такава оферта не можеш да откажеш.

    – Не мога! –  призна протоерей Матей и се зае да осъществи тази си отдавнашна мечта, да посети  Париж!.

    … На 2 юни, с приятелската помощ и божата подкрепа, самолет на БГА „Балкан” излетя от  София по обед и кацна на летище „Орли”. Сред туристите беше и поп  Матей.

       Париж го прие в топлата си космополитна  прегръдка, така както бе приютявал над петстотин вековното си съществуване, хиляди емигранти от  френските колонии и разнолики туристи от целия свят. Поп Матей беше сънувал това посещение стотици пъти.В мечтите си  бе стъпвал по бреговете и мостовете на  легендарната река Сена и  сега за жадите му за път нозе,  това не беше ново. Модрия  му възторжен поглед се беше реял от Айфеловата кула и попивал красотите на Париж според представата която добиваше от прочетените книги, та сега, с една дума, само сравняваше представите си с действителността.  Още първата вечер, се потопи в неповторимата атмосфера на Париж.

        Настаняването на групата, в ангажирания от „Балкантурист” хотел,  беше приключило преди повече  от два часа. Туристите,  отпочинали от пътуването,  слизаха  във фоаето на хотела за вечеря. Поп Матей, не се беше стърпял и след като,  близо час обикаля пеша по парижките улици край хотела, влезе от външния вход,  одухотворен и възбуден от първия си досег с Париж. Митко Ангелов даваше някакви наставления на помошник водача на групата и като го видя се засили към него:

–        А отче, ето те и тебе.  Убих се да те търся бе човек .Къде се загуби? Викам си Поп Матей ми върза тенекия, емигрира още първата вечер! Френско гадже ли хвана?

–        Митко, Митко, такива неща не се казват  и на майтап! От мен такова нещо не може да очакаваш. Разходих се малко по улиците наоколо, да усетя атмосферата..

–        Знам бе, майтапя се! – засмя се Ангелов и  като го поведе навътре във фоатето, продължи.- Ела да те запозная с един приятел.

      Като ги видя, че идват към фотьойла на който беше седнал, един около 50 годишен, среден на ръст, облечен в светло сив костюм и бледо синя вратовръзка господин, стана прав  и се усмихна.

–        Запознайте се! – започна да ги запознава Ангелов. –  Отче това е господин Жан Пиер! Мой приятел и бивш търговски партньор на фирмата в която отглеждахме култивирани гъби в пещерите на Кайлъка… Господин Пиер, представям Ви отец Матей, мой приятел и  протоерей на енорията  в родния ми край.

 Французина и отец Матей си стиснаха сърдечно ръцете.  По откритите и усмихнати погледи пролича, че се харесаха.

    –  Пиер,  с отец Матей може да говорите без притеснение на френски или руски, той ги говори свободно. Попе Жан Пиер знае и руски, че даже и малко български.

    – Много добре, аз ще  опитва да говори български, а  Вие както   удобно… Е тръгваме? Тази вечер сте мой гости.

    Поп  Матей погледна многозначително Митко  Ангелов и последния се почувства задължен да обясни.

–        Мосю Пиер предлага да ни води на вечеря в старата  част на Монмартър.

–        Моля господа, заповядайте – направи им път Жан Пиер на изхода и като излезнаха пред хотела ги поведе към  сребристо син „Ситроен”.

    След не повече от двадесетина минути автомобила се изкачи на едно от най-високите парижки възвишения. Приятната юнска вечер, завиваше  с топлия си звезден воал милионния  град,  долу безброй електрически светлини и неонови реклами  примигваха небрежно разхвъргани,  от осветената  Айфелова кула, та чак  до края на хоризонта. Космополитния град бучеше от живот.

Жан  Пиер ги водеше по стара павирана улица и не спираше да обеснява:

–        Намираме се на площада на художниците. Ще минем  по най-старата улица на Монмартър – „Norvins” и  Ви предлагам да вечеряме в  един исторически ресторант, който съществува повече от петстотин години.  Днешната слава на този локал е само ехо от златното време на Монмартър и „Ла Бел Епок”  в края на 19 век.  Тогава това е мястото където са се събирали на чаша вино и приказки художниците импресионисти Писаро, Сисле, Сезан, Тулуз Лотрек, Реноар,  Моне и Дега. В него често се е  отбивал Емил Зола. Ван Гог, който е живял заедно с брат си, Тео, в съседство с ресторанта, овековечава неговата градина в своята известна картина „La guinguette” – рисувана 1886 година.

–        Прощавайте мосю Пиер, за “LA BONNE FRANQUETE”  ли става въпрос?

–        Да ! Посещава ли ли сте го? – отче.

–        О не! Само в мечтите си! Но съм чел доста за него. А доколкото си спомням,  тук рисуваната от Ван Гог картина „слушане с разбиране” и сега е експонат в Musee d’Orsay. За мен ще е чест и безкрайно удоволствие да посетя това забележително заведение, посещавано  от  Пабло Пикасо и неговия приятел, поета  Макс Яков, писатели като  Dorgeles  Роланд, Франсис  Carсо  и  Андре Салмон. Безкрайно съм  Ви благодарен мосю Пиер.

    Така разговаряйки, неусетно тримата мъже минаха още стотина метра по продълговатите, изгладени от времето павета и  стигнаха „Добрия французин”. Настаниха ги на предварително резервирана маса с четири  красиви дървени стола. Стените  на 100 местния салон, бяха облечени в потъмняла от времето и цигарения дим орехова ламперия с дърворезби на лозови и листа и гроздове.  Нежните топли цветове, създаваха уют.На всяка маса наред с оливиерата имаше и саксия с цъфнало цвете. Пода от глечкосани жълто червеникави  плочки, хем респектираше с чистотата си,  хем създаваше спокойствие и небрежно бохемско настроение. От  раздвижения, с червена дървена ламперия,  окачен таван,  дискретно светеха с предизвикваща апетита с   лунната си светлина,  лампиони. Интериора се допълваше от млечнокафяви плюшени завеси и карирани в червено-бяло покривки. На масите, погледа на току що влезлия посетител привличаха изправени в трийгълна форма, блестящи от чистота бели памучни кърпи за храна.

     Артистичната програма  още не беше започнала.  Имаха време да си поръчат. В облечените в дебела кожа менюта, примамно се четяха такива вкусотии, като:

      -Специалитет от пушена сьомга;

      -Бяла кървавица(наденица с подправки) поднесени с карамелизирани ябълкови резенчета;

      -Бланширани патешки бутчета с гарнитура картофи соте;

          -Терина от гъши дроб с лютеница;

      – Turnedos с гъби;

      – Фрикасе от гъби с магданос.

       Фонтебло с череши

Фонтебло сливи Perigord

Горчив шоколад торта гъби с яйчен крем

Замразени нуга с малини

Фонтебло сметана кафява Collobrieres

Сладолед и сорбета

Захаросани кестени

Тъкмо привършваха с аперитива и хапките към него и  артистичната програма започна с появяването на забавен водещ мим. Последва го барабанен ритъм. В салона, с маршова стъпка и сериозни лица, нахълтаха двадесетина хлапета, облечени тъмносини сюртюци, бели нагръдници и тъмночервени маншети на ръкавите. Цвета на обувките под светлочервените панталони и белите гамаши не се виждаше, но за това пък тъмночервените войнишки кепетета и яки, потвърждаваха, че децата са облечени във военни униформи на френската пехота от 1813 година…..След тяхните фолклорни  изпълнения  последваха  изпълненията на  френски шансон  певец…

            В края на програмата се случи онова без което не минава нито една монмартърска забава. С устрем и глъч, на сцената се впуснаха, размятайки белите си разголени бедра и надиплени фусти, група танцьорки на канкан. Възбудата по лицата на посетителите и настроението, в не толкова големия салон, достигна своята връхна точка. Дали, провокиран от изпълненията на артистите или от количеството абсент и френско бордо, но малко след зъвършване на артистичната програма, на сцената се качи подкрепян от аплодисментите на компанията си,  достатъчно почерпен клиент. С недостатъчно умение и талан, той се опита да изпее, акомпанирайки си с оставена на сцената китара някаква руска песен. Опита му беше толкова безславен и жалък, че дори и компанията от неговата маса скоро го забрави. Заети с разговор по между си и пресушаването на следващите  бутилки гроздов елексир, приятелите му даже не разбраха,  кога седна при тях.

    Тогава, някак непринудено, без да се кани или  двоуми, поп  Матей, не се сдържа. Каза едно: Ескюзе моа! – и като направи няколко уверени крачки,  взе китарата. После пак така, почти незабелижимо седна  на мястото си и започна да я найстройва. Бяха му необходими, въпреки невъобразимия шум и брътвеж в салона, броени секунди да настрои китарата на желания от него строй.

    Митко Ангелов и Жан Пиер отпиха от чашите и го погледнаха в очакване.  Матей изсвири една кратка интродукция и запя. Най-напред  тихо и малко свенливо, после по свободно и уверено,  от любимите си руски романси. Посетителите от съседните маси утихнаха. Заслушаха се в изпълненията на неочаквания певец. А когато след още две три песни поп  Матей спря за да отпие от чашата,  ресторанта се изпълни с неочаквани за него ръкопляскания. От една от най-близките до сцената маса се изправи едър, около 40 годишен, видимо интелигентен мъж и дойде при тях.

–        Господине, поздравявам Ви за чудесните изпълнения!  Вие сте изключителен талант. Благодаря  Ви за удоволствието, което ми доставихте с изпълненията си! Вие сте великолепен професионалист.Разчуствахте ме!

    –   Но моля Ви се, аз съм само един самоук български свещенник. – изчерви се от стеснение поп Матей и като стана прав пое подадената му ръка.

–        Позволете да  Ви се представя: Ханс Ролф Рипперт!  Немски певец, завършил висша музикална школа, така  че знам какво говоря. Аз самия изпълнявам, руски песни и романси, народни песни, опери литургии. За мен ще бъде чест, ако ме наричате с артистичното ми име Иван Реброф… С цялата си душа съм руснак, сърцето ми принадлужи на  Русия.

     Тук вече се намеси и станалия прав, като  Митко Аангелов,  Жан Пиер:

–        Мосю Реброф, имал съм щастието да слушам през 1968  година, радиозапис с ваше изпълнение на песента „Легенда за дванадесетте разбойника”. Гледал съм  Ви и в играния повече от 1000 пъти в Париж едноимен мюзикал. Така че за нас ще бъде чест да споделите компанията ми с моите български гости. Заповядайте на нашата маса.

–        Съжалявам господа! Моята компания е голяма, не мога  да я напусна, но към  Вас отец Матей,  имам една молба:  бихте ли ми акомпанирали за да поздравя с песен компанията си и  Вас?

–        С огромно удоволствие! – отговори с притеснение поп  Матей и последва към сцената своя неочакван именит ценител.

        Най-напред Реброф изпълни „Аве Мария”. После изпя и една бакарола –  поп Матей, само акомпанираше.Но  когато Реброф запя  „Очи чорные”, някак от само себе си на сцената се оформи един изключителен дует. Даже  в някой от циганските руски романси,  водещ беше поп Матей със своя топъл и нежен тенор. Реброф, от своя страна, демонстрираше изключителен  диапазон на гласа – 4,5 октави (от бас до сопран)… и така до сутринта…

    …   Още след обед, туристите в Монмартър и редовните посетители  на ресторанта спираха поглед над фасадата на ресторанта. Там  примамливо се мъдреше   огромен, прясно изрисуван рекламен плакат с надпис:  „САМО  ТАЗИ СЕДМИЦА, ЧЕРВЕНИЯ ПОП ОТ БЪЛГАРИЯ, ПЕЕ РУСКИ РОМАНСИ ! ЗАПОВЯДАЙТЕ!

януари 20, 2011

СЕРЕСЕ – невчесани мисли

          Не е прав Яне Янев  да казва, че примиера Бойко Борисов не бил компетентен.

           Това е един документ, изтърван в интернет  пространството от лоялен гражданин и показващ обратното. Документа е бил предаден от неизвестен човек с  каскет. Получен е  в женската баня с насапунисани очи. Когато се  измиха очите видяха, че премиера си е събрал детската градина и получава вот на доверие.

          Днеска ВОТ НА ДОВЕРИЕ – след 6 месеца   и  на изборите  ВОТ ТЕБЯ ДОВЕРИЕ! …   То на къде може да  избие в  кръгова отбрана  омразата  дето я иска  и   между министрите си! Още повече с повсеместно недоверие. Народа си го е казал:“ Дайте да си имаме доверие, щото ако си нямаме доверие, ще вземем да се следим, пък като се следим – ще се хванем. А като се хванем ще си разбием семейството!“ Та нали всеки знае, че доверието е двупосочно!

         Опасявам се, че е такава  е съдбата на хора без никакви приятели. Пардон, с единствен приятел молен  Сидеров.

        Който доживее ще види!..

октомври 19, 2009

ОТМЪЩЕНИЕТО – разказ

  • Теодоси  Влаха или Стипцата, както му викаха мнозина, не беше отмъстителен. Само, че откак най-близките му приятели  и съседи Джони, Иван Пордимския и Горан Баламата му спретнаха  номера с фалшивото обявяване на неговите числа от тотото,  си имаше едно наум. Уж им  беше  простил за майтапа и дето го изработиха цяла нощ да ги черпи по ресторанти и барове, но върху добродушното му и чистосърдечно лице легна една тъмна сянка на обида, най-вече поради подигравките на другите. За това ли и ли по други причини, но от месец време  Теодоси напусна и заработи  като водопроводчик в лозаро-винарския институт отсреща.  А тъй като  големите бъчви и цистерни с виноматериал се намираха само през оградата над тяхната жилищна кооперация, Теодоси преди ги гледаше зависливо през прозореца от долу на горе, а сега започна да гледа от горе на долу към  терасите на своите съседи. Тази работа го издигна в очите им! Като се има впредвид, че и тримата имаха данни да станат манекени на винпрома или поне мечтаеха да се уредят за дегустатори с материали на клиента, завистта им бе обяснима,  приятелството с него още по желано. За това снощи, като се срещнаха  след работа  пред входа на кооперацията и Теодоси им  рече:

  –  Ей, утре не е работен ден! Я  се качете до нас, да хвърлим едни  карти   като в добрите стари времена.   Ако знаете  какво страшно вино съм набарал, не ми е работа да ви разправям. Елексир ! Само с мезето съм малко зле,  та трябва към десет като се наспя  да ида да купя нещо, че и жената отива на село с децата.

              Като чуха за вино  и то елексир и тримата се занадпреварваха да предлагат:

              – Ей това е приказка,  Теодоси –  рече  Баламата и допълни – От мене една щафета шпеков и едно петало  домашна  луканка!

              –  Аз сутринта на рано ще опека килограм орехи,  имам и козя пъстърма – побърза и Джони да регистрира своя принос за очертаващия се запой.

              –   От  мен  пък  тава друсан кебап, че в неделя клах прасе, ама и половинка печени фъстъци ще донеса, че то се очертава яко раздаване на картите – не закъсня и  Иван Пордимския и добави – Да донеса  ракия и от новото вино?

              –   Айде сега ще се обиждаме!? Какво ти вино и ракия бе Иване? Аз вино имам да ви удавя!  –   обиди се Теодоси – Носете мезето, виното от мене.

            Сутринта в десет да сте се качили у нас – нареди той и продължи нагоре мърморейки – Аз по цял ден във вино ходя, те вино ще ми предлагат,   а бе вие само ми елате  пък ще видите…

              Кой какво прави тази  късна есенна нощ сам си знае. На сутринта, точно в 10 и тримата, понесли мезета, като за пред кръстник ,  нахълтаха  в апартамента  на Теодоси.  Жена му и децата  бяха  вече заминали за село, та не се наложи да преодоляват изпълнилите стълбището  апетитни ухания.  Нетърпеливо мъжете насядаха. Теодоси, наслага  пред всеки по една голяма чиния с мръвкалъци и студени мезета, сложи и една  голяма чиния с печени орехи и фъстъци и като се наслаждаваше на впитите в    празните чаши погледи, ритуално отвори най личния  шкаф:

–         Ето  го! Такъв елексир не сте пили в  живота си – посочи той с ръка мъдрещата се вътре, не  по-голяма от литър и половина, прозрачна кана, с тъмна като заешка кръв, искряща  течност.

–         Само това ли ти е виното, бе ? – не се сдържа Иван и тримата се спогледаха  разочаровани.

–         Спокойно! Като не стигне ще налеем! Ей ги бъчвите  – посочи Теодоси през

 прозореца към винзавода  и напълни  чашите.- А наздраве и добре сте ми дошли!

          Объркани, неразбиращи какво става, но примамени от искрящата течност тримата вдигнаха чашите  и се чукнаха  с   ухиления и самодоволен Теодоси. Кристалните чаши звъннаха поне октава над очакванията им.  Погледите им като на хипнотизирани потънаха  в бистрата червена течност. Ръцете им с ловкостта  на професионални дегустатори разклатиха с  леки  въртеливи движения чашите и плътната течност се разлюля по стените,  па се сниши на дъното  готова за скок към главите им. Примамени от външния вид на виното,  носовете и сами се забиха над чашите и потънаха в дъх на горски плодове, стара кожа и тютюн. Почти едновременно и тримата отпиха.   Задържаха виното, както бяха чували, че се прави,  усетиха кадифената му плътност, неповторимия му  меко горчив вкус с цяла амалгама, едва усещащи се плодови киселини  и примижаха от удоволствие. Преглътнаха. Виното се плъзна в  гърлата им, погъделичка небцата и сливиците им, а  като се разля навътре затопли най-напред гърдите им, после  стомасите, па накрая се изкачи в слепоочията и замая главите им.

              Накратко казано, виното беше превъзходно. Покори ги! Теодоси, през цялото време на дегустацията ги наблюдаваше изпитателно и  с превъзходството на бог над простосмъртни,  изрече едно безкрайно многозначно-   ЕЕЕЕЕЕЕ !

–         Нямам думи – призна  Горан- Това наистина е елексир!

–         Теодоси, вярно,  божествено е виното! Такова вино, честно да си призная никога не съм пил! Налей  ми пак – нетърпеливо поднесе празната си чаша и Иван към пълнещия вторите чаши виночерпец.

–         Ей  хора с  такова вино не ми е нужно парно. Това е истинско вино! –включи се и Джони в похвалите.

–         Теодоси от къде го набара? – полюбопитства  Горан.

–         Отсреща, от винзавода, от къде. Това е старо, отлежало вино от резерва.Не ме питайте повече.

–         Абе Теодоси,  няма ли някакъв начин за  Нова Година да ни снабдиш и нас?- попита Пордимския .

–         Ще  видим, отговори Теодоси многозначително и смени темата.- Какво

 викаш Джони,  с това вино, не  ти трябва парно, така ли?

–         Не ми трябва. Хич не съжалявам , че всички в кооперацията се отказахме отпарното. Само пари давахме. Че аз с парите за парното цяла година съм готов да си купувам такова вино.

–         То това парно ли беше, докато  минеше през винзавода и при  нас само  хладка вода. Той сега винзавода, доколкото знам,  също е изключен от централното парно. Гледам все на климатици като нас  са минали  – включи се и Горан Баламата  и пак поднесе чашата си.

               Виночерпеца напълни чашите и виното в каната свърши. Мъжете замезиха, отпиха и Пордимския стана.

–         Ще ида да донеса от мойто вино. Хубаво беше  Теодоси твоето вино, но бързо свъши. Без вино карти не стават.

–         Че кой ти е казал, че виното ми е свършило?

–         Ми нали гледам, че в каната ти няма нищо!

–         Като е свършило ще  я налеем пак- каза важно  Теодоси, но не стана.

–         Знаех си аз, че не му е само това виното. Купил е поне туба от винзавода –

застана на негова страна Горан и попита –   По колко го купи?

–         Нищо не съм купувал. Такова вино не се продава- продължи да се прави на

важен  Теодоси.

–         Колко приватизира, комшу, кажи си? – намигна  хитро Баламата и зачака отговор.

–         Кажи как го изнесе през портала, нали частна охранителна фирма пази –

попита заинтригуван и Джони.

–         Нито съм го купувал, нито съм го изнасял! Ще ви кажа, но между нас да си остане.

–         Добре де, казвай, гроб сме! Кажи от къде го вземаш? Не е вода, дявол да те вземе вино е това!-  ядоса се не на шега Пордимския.

–         Слушайте сега! – започна потайнствено Теодоси.-  Нали повсеместно се отказахме от централното парно?

–         Отказах ме се! – потвърди  Джони.

–          Нали почти всички се отказаха и от топла вода и си запечатаха тръбите?

–         Запечатаха ги! – потвърди  Пордимския, но аз не съм.

–         Че и аз не съм. Знам си, че нямам топла вода и не отварям крановете за нея.-

потвърди и Баламата.

–         Да, ама ние нали получавахме топла вода от абонатната във винзавода?

–         Така беше, вярно е! – каза и Джони и като придърпа стола още по напред  към масата, заговорнически попита:  – Какво искаш да кажеш?

–         Искам да кажа, че сте много тъпи. Това е!- важно отсече  Теодоси и млъкна.

–         Теодоси, чакай малко! Недей да се сърдиш, а обясни спокойно – помоли и също придърпа стола си  Баламата.

              –     Как да не се ядосвам,  като сте слаби реотани? Че може ли толкова бавно да загрявате? Та нали работя вече месец във винзавода?

              –      Е та, какво общо има това с нашето парно? Ти ни се подиграваш – скочи Иван – Отивам за вино.

              –      Отивай Иване, като няма друго вино Теодоси,   да не е магьосник, че да напълни пак каната? – подкрепи го  Баламата и се дръпна назад.

              –       Магьосник съм я! – потвърди  Теодоси и като приближи с каната  до чешмата рече: – Гледайте сега какво става. Гледайте, как  бати ви Теодоси от водата вино прави.-  Абракадабра, абракадабра, фокус- бокус, препарокус. Нека вместо вода вино да потече !– после поднесе под чучора на чешмата празната кана и преди да разберат другите какво става,  в каната потече от  божествената течност.

              Невярващи на очите  и  тримата  го начикулиха   и един през друг заразпитваха:

–         Не може да бъде! Кажи какъв ти е фокуса?- опонира Баламата.

–         Я да видя в шкафа зад мивката – осъмни се и  Пордимския –  Там ли си

скрил тубата с виното?

–         Нищо не съм скрил. Нали ви казах че работя във винзавода?

–         Добре де, каза! Какво по нататък? –  попита и Джони и поднесе чашата си за ново допълване.

              Теодоси му наля, наля и на другите, накрая и на себе си и натъртено изплю камъчето:

–         Като съм водопроводчик във винзавода, онзи ден направих байпаст от

цистерната  с резервата на винзавода и тръбите за топла вода от абонатната.   Така, че виното сега спокойно си слиза по бившия тръбопровод за топла вода до нас! Това е!

–         Теодоси, велик си – окопити се пръв Баламата и пресуши за сетен път чашата.

–          Евала ти правим Теодоси, евала! Никога не съм допускал, че си толкова находчив – сподели Иван и също подложи празната си чаша. Теодоси наля и на него, после и на  Джони  и рече:

              –     Ей пичове, да не ме издадете, че отидох в затвора. Те хората целия завод приватизираха   и никой нищо не им прави, ама мен за стотина литра вино, направо в панделата ще ме вкарат. 

               –    Гробове сме Теодоси не се притеснявай. Ама аз като не съм сложил тапи и не съм се отрязъл от щранга дали ще имам вино в тръбите? – поинтерисува се Баламата.

                –   Имате и вие, но си трайте, да не разбере никой. Цистерната е над 50 тона цялата.- обясни вещо Теодоси, замези авторитетно и демонстративно наточи нова кана с вино.- Ей ако точите и вие може най-напред да се наложи да поизточите водата от тръбите, няма да бързате и не се увличайте.

              Джони проследи свещенодействието му при пълненето на новата кана и ни в клин-ни в ръкав рече:

                – То се видяло, че няма да играем карти, ми се сетих, че едно гадже ще ми дойде по  обед –  ненадейно стана, извини се и се изниза като гердан от женска шия надолу по стълбите.

                Горан и Пордимския не чакаха. Заедно станаха и също  се разбързаха:

–         Теодоси и ние ще вървим, и без това  без Джони за четвърти, карти няма да играем – оправда се и Пордимския  и последван от Горан, също си тръгнаха.

–         Чакайте бе, какво се разбързахте? Това мезе на кого го оставяте? – попита Теодоси едва здържайки се да се не разхили.

–         Мезето остава за тебе, извинявай ма ние тръгваме – извини се и Баламата и

двамата с Пордимския се източиха надолу към апартаментите си.

               Незатворил още вратата Теодоси се разсмя доволен от себе си. Заключи от вътре и  отиде до  килера с двата водомерера. Затвори малкото кранче за обезвъздушаване на топлата вода и като махна тънкото  змийче- маркуче, измъкна окачената на високо двадесет литровата туба с вино, па седна на отрупаната с мезета маса. Беше отмъстен.

октомври 18, 2009

ПЕЧАЛБАТА – кратък разказ

      Че си беше скрипак Данчо  Стипцата,  всички знаеха. Но само най-близките му приятели: Баламата, Джони и Пордимския, познаваха неговата истинска страст – тотото.

Не минаваше тираж в който  да не пусне фиш   с твърдата убеденост, че  точно  този път ще удари направо шестицата.   А тази неделя  предчуствието  му бе по-голямо от всякога.  По миналата седмица  улучи цели две числа и още четири  зад тях,  миналия тираж, тотото го улучи с тройка и още три числа пред тях. И понеже Стипцата си имаше твърда стратегия,  да играе с едни и същи числа  и този тираж пусна фиша  си със шесте твърди цифри още във вторник, а до четвъртък  вече беше продънил  ушите на всички край него, барабар с Ончо Глухия, че ей на, тази неделя шестицата му е в кърпа вързана и голямо черпене ще падне. 

       До времето за обявяване на числата от поредния тираж имаша близо два часа. Стипцата  седеше в кухнята,  като кон на празна ясла и нетърпеливо поглеждаше ту към радиоточката, ту към бутилката ракия, дето беше приготвил да се почерпи за  печалбата. И тъкмо се  отнесе  в най-розовите си мечти, как печели шестица с 20 бона от тотото и как прави едно яко черпене на Баламата, Джони и Пордимския, дето все го подиграваха, че бил стиснат, телефона иззвъня тревожно:

–         Ало Данчо,  какво правиш, бе ? – попита го Горан Баламата от първия етаж и

недочакал отговор нареди-  Я слезни до нас, че сме седнали тука с пордимския и Джони  на шише ракия, ама нямаме четвърти да хвърлим едни карти!

–         Че да слезна, ама аз чакам да съобщят числата от тотото.

–         Слизай бе, ние сме в кухнята ще ги чуем от радиоточката. Пък може у нас да ти

е късмета!?

        Стипцата се почеса по оплешливялото теме, погледна към радиоточката, понечи да вземе приготвената ракия, но ръката му някак сама се отдръпна.  Мисълта, че наистина късмета му може да е у Баламата, за броени секунди го телепортира и достави с цялата му достолепност пред вратата на Баламовия апартамент.

–         Влизай, влизай – посрещна го ухилен Баламата, покани го в кухнята и тупна

пред него една стограмова скоросмъртница.

–         Ама радиоточката работи ли? – попита за всеки случай Стипцата и като седна

срещу Джони първо се увери, че радиоточката работи, пък чак тогава надигна чашата.

        –      Ха наздраве и да знаете, че сега като улуча шестицата голямо черпене ще падне.

         –        Готово, нямаш проблем, дай-боже у нас да ти е късмета- каза  Горан  Баламата,

 напълни чашите пак и  като цепи картите,  ги сложи пред Стипцата – Хайде  раздавай!

       Стипцата пое с готовност тестето и започна да раздава. Съсредоточен в разпределянето на картите въобще не обърна внимание на дяволитите погледи, дето си хвърлиха тримата, нито на заговорническите им сериозни намигвания. Играта му потръгна, картите му вървяха като на професионален покерджия и почнаха с Джони да печелят игра след игра. Пордимския и Баламата взеха да се сърдят и  заяждат, че имало нещо и че това на нищо не приличало с тоз неговия луд късмет.  Така или иначе губеха, та кога Стипцата предложи да направят кратка почивка за да чуе числита  от тотото с готовност приеха. После Баламата пак напълни чашите и всички съсредоточено заслушаха радиоточката. Само Джони стана.

      –  Аз ще ида да пусна една вода – рече той и излезе от кухнята, но не отиде към тоалетната,  а се шмугна в хола.  На секцията до телевизора, зареден с предварително направен подходящ запис, стоеше в стартова позиция лентов магнетофон КБ100. Джони седна  пред него и зачака да дойде часа за обявяване на числата от  тотото. По програма „Хоризонт” съобщиха точно време.  В момента в които трябваше да започне позната музикална прелюдия за обявяване на числата от тотото,  дясната му ръка  уверено превлючи с импровизирания превключвач от програмата на радиото към предварително направения запис на магнетофона  и в кухнята по радиоточката започнаха да се редят цифрите от фиша на Стипцата….В последвалата кратка пауза, като най-вещ тоноператор,  Джони отново прехвърли  радиоточката на нормалното предавене. В момента в който влезе отново в кухнята, първо го посрещна следващата,  примесена с космична тишина   мелодия, на  радиоточката.    Стипцата се отпусна на стола  и едва чуто каза:

       – Спечелих! Чухте ли? Казаха мойте числа?- после стана щастлив и запрегръща останалите.

       –   Честито Данчо, със здраве да си харчиш печалбата!-поздрави го Пордимския, а Горан Баламата го подхвана:

       – А честито и сега вече  голямо черпене  трябва да почерпиш !

       –  Ставайте, аз черпяяя – извика  възторжено Стипцата и поведе останалите надолу по стълбите.

        Така тази  неделна вечер, шумното каре обиколи  три ресторанта и  два бара. Стипцата  черпи за шестицата от тотото. Когато на другия ден си направи равносметка и разбра истината, първо се ядоса, после се изплаши че е похарчил много пари, а накрая  проумял, че  е похарчил само една месечна заплата, се почувства щастлив, че и той най-после е почерпил и то как !

юли 31, 2009

СПИРТОМЕР – или защо не оженихме Злати – разказче

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 7:52 am

Recovered_JPEG Digital Camera_1059  

                  Сирената на вагонното депо отбеляза официално края на работния ден. Железничарите, предимно мъже от околните пловдивски села, се изкъпаха, смениха омаслените работни дрехи и пременени си тръгнаха.  Асеновградската мотриса  ги изсипа на централна гара Пловдив.  Както обикновено,  повечето   поеха  към домашното огнище,  но  Злати, Сухия,  Кривия  и Рангел Бекира;  пак  не. Верни на традицията, четиримата се вмъкнаха в кръчмата отсреща. Всеки почерпи по едно. Така, по неотменимите математически закони, накрая  сметката излезе, че всеки е унищожил по 400 милилитра  ПГР. ПГР е кодовото название на пловдивска гроздова ракия,  а  400 милилитра от този твърд алкохол, си е количество сериозно, добавено и  още четири пъти  по едно малко, положението стна неспасяемо.  И така,   въпреки  поредния опит да го онищожат, щото  бил вреден,  алкхола   пак излезе победител  над въпросната четворка. Опита показа също, че твърдостта на алкохола е правопропорционална  на омекването на краката на унищтожителите.

                  Иначе вечерта си мина по многократно разигравания  сценарий. Отново, обсъдиха  организацията на труда  в  депото и БДЖ-то,  направиха необходимите предложения по  развитието  и переспективите на  световния  футбол,    избистриха вътрешната и външната  политика  и когато задъвкаха темата за жената, като необходимо зло за човека,  най-ненадейно за самите тях,   стигнаха   с консенсус до извода: „Семейния живот си е хубаво нещо”. Което идеше да рече, Злати –  единствения ерген между тях, трябва да бъде оженен  и то веднага! А тъй като си му беше време,   даже прехвърлилия четиридесетте лазарника  Злати, прегърна идеята с готовност.

                  По нататък, какво стана, как стана, кой предложи, какво предложи никой не разбра, но не беше минало още 22.00 часа  и едно такси телепортира  кандидат жениха и тримата сватовници пред авторитетния дом на  Иван Масалджиев. Последния, като  приятел на  бай   ви  Рангел  Бекира  и   човек сериозен, ловджия и носещ  майтап, ги посрещна както си му е реда. Настани ги  на масата под лозата. Жена му  и двете му дъщери, едри като баща си и хубавици, като майка си, бяха  далече под тридесетте и вече висшистки.    Разтичаха се  девойките,  наслагаха масата и ги оставиха.

                  – Иване – започна Рангел. – Както се знае  „Човек и  добре да живее се жени”!   Ей наш  Злати, свестно момче, електроженистче-паспортчик, гордостта на бригадата.   В Прослав има къща,  като прогимназия,  гараж с Лада  и двор за летище. Баща му и майка му пъргави,  като саански кози,  на ръце го носят,  всичко са му подредили,   че и парици настрани му спастрили, да има.   Виж го, здрав прав, гони двата метра, с голи ръце арматура 16 мм., на двоен възел вързва. И ни е  хубавец,  бял и рус,  жена да съм в сините му очи ще се удавя.

                 Тука Злати „пусна боята” от неудобство и скромност и придърпа нетърпеливо празната чаша. Масалджиев погледна   изпитателно  жениха, подсмихна се под мустак и  разви капачката на премръзналата  анасонлийка, па разля в кристалните чаши.

–         Та, както са досещаш Иване, дошли сме да ти искаме щерка  за жена на

момчето – изплю камъчето Рангел и също придърпа чашата си.

–         Ами коя от двете искате?   Нали видяхте,  две щерки имам – занесе ги

бащата. 

–         Злати, коя си избираш – пое пак инициативата Рангел и отложи за секунда

отпиването за да чуе отговора.

–         Ми те и двете хубави –почуди се Злати и след кратко колебание, додаде–

Която дадеш,  дядо! Аз съм съгласен.

–         Щом  е тъй,  тя работата лесна. Ха добре сте ми дошли и наздраве, че

ракията  се стопли,  пък ще видим – вдигна чашата бащата.

                 Всички вдигнаха чашите, и отпиха. Злати лисна в пресъхналото си гърло поредната порция „нафталинена” анасонлийка и като познавач дегустатор,  работил цял живот с материали на клиента,  доплувал до собствени води,  вече  освободен от всякакви задръжки,   имитира  замисляне   и определи:

–         Ей дядо,  страшана ракия си направил,   че  тя е  52 градуса!?

В тоз момент хитроватата усмивка,   по  спокойното  и хрисимо лице на домакина се  изпари  окончателно,  като алкохол на казанка,   веждите му се свъсиха, устните му се свиха в сериозно изражение и  с глас нетърпящ възражение ги подкани:

–          Рангеле, а сега, пийте си ракията и по живо, по здраво си отивайте. Мен

 спиртомер в къщата не ми трябва. Позна момчето!  Точно 52 градуса е!

юли 26, 2009

КАНИМ ВИ

СЪОБЩЕНИЕ  на http://www.komi-bg.com/

КАНИМЕ ВИ на 
СЪБОРА НА БЪЛГАРИТЕ РАБОТИЛИ В БИВШИЯ СЪВЕТСКИ СЪЮЗ.
на 12.09.2009 г. на яз. КОПРИНКА

      Всички, които са учили и работили в СССР и техните приятели, са добре дошли на събора. Ще имат възможност да срещнат бивши свой колеги, приятели и съвипускници и ще могат да си припомнят спомени от пребиваването си в голямата съветска страна. За доброто настроение са се погрижили организаторите. Ще бъдете зрители на концерт с участието на художествени самодейни състави от двете братски страни. Ще бъде осигурен транспорт с начална точка от някой-градове в България. За всички които ще пътуват със свой транспорт ще има подсигурен паркинг. Има определени терени и за разпъването на палатки,  ако престоят е повече от 1 ден. За всички ни ще бъде незабравим празник!
ЧАКАМЕ ВИ !!!

Изпълнение на Фолклорен ансамбъл "Тракия" при ГПП Благоево, Коми АССР 1988 г.

Изпълнение на Фолклорен ансамбъл "Тракия" при ГПП Благоево, Коми АССР 1988 г.

 

 

 

 

 

 

 

Министър председателите на България и Коми АССР в дома на културата в Благоево

Министър председателите на България и Коми АССР в дома на културата в Благоево

 

 

 

 

 

май 8, 2009

ЗАЙЦИ – разказ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 10:55 pm

         В Пордим около 1967 година ТКЗС-то беше национален първенец , с трудоден над 5 лева. Кооператорите си  стъпиха на  краката , дето се вика, щото вече си бяха построили нови къщи,  пообзаведоха ги и почнаха да мислят  за оборудване с битова  техника. Техническия прогрес настъпваше. Най-напред радиоточки, после радиоапарати и телевизори и след като се пообзаведоха и с електрически печки, бойлери и хладилници, започнаха да сменят и велосипедите с мотоциклети.  Едни от първите дето си купиха нови мотори бяха  брат ми –  Иван Монков и Колю Скицата.  Монковци ни викаха в селото, щото сме имали някакъв прадядо  Симеон, та от  Симеон – Монката и накрая  Монковци. А вижте,  Колю Скицата си беше извоювал прякора сам. Той си беше, а  и сега е,  да е жив и здрав още дълги години, голяма скица – майтапчия, с една дума зевзек и половина. Брат ми бял и почти рус, а Скицата като всички от техния род – Бекирите,  с черна гарванова коса, че и  с възголям нос като клюна на гарван. И двамата високи и стройни, малко буйни и юрнати, бяха приятели. Приятелството им беше подкрепено и от факта, че изкараха казармата заедно, като моряци, щото преди това пък бяха завършили машинотракторни училища, а по това време вече работеха като млади, переспективни трактористи в ТКЗС-то. Което ще рече, че бяха много добре заплатени, а като прибавим, че родителите им вече бяха направили нови къщи, на тях не и оставаше нищо друго освен да работят с младежки интусиазъм, да ядат и да пият, да гонят момите  и да се носят като волни птици с новите си ижета. ИЖ-ето беше голяма работа  за времето си.  Здраво, тежко, голямо и мощно като Съветския съюз,  цели 350 кубика. Какви състезания ставаха, не е за разправяне. Как ги караха, сами ще си представите, щото сигурно сте ходили на цирк. Само че те бяха по-добри и от цирковите артисти.

        Една топла есенна вечер Скицата и Монковия, след като по сред село не остана никой си тръгнаха към горния музей, ама май не им се спеше, щото пред музея  захванаха следния разговор.

      –         А бе Монковия, гледай каква луна се е оцъклила,  вари че спи.

       –         Майтап на страна, ама и на мен не ми се спи  – признава Иван

Монков и предлага – А да запалим моторите и да се разкараме малко,

знайш ли какъв кеф е на този хлад!

        –         Мани, аз днеска изгорях  на садината. Доокосихме големия блок с люцерната  и я прибрахме. Голямо  гонене на зайци падна с вилите, ама бягат скокливците му. Нищо  не можахме да ударим. Бягат пущините и като идат на педесетина метра спрат, обърнат се, вирнат уши и озъбили бели зъби, като че ли ти се хилят и ти викат” Ще ми хваниш… на босия цървулите?.”

           –         А бе Кольо,  знайш ли на фарове как не могат да виждат. Хваниш ли

го на фара, стои и не мърда, чака да го хванеш за ушите. Тръгваме ли?

Речено сторено. Само след няколко минути тишината над моста до

кольовата къща е резстреляна от пърпоренето на мотора  му  и  пукота се понася нагоре по баира, край музея. При Монковци към него се прибавя и пукота на второто  ИЖ-е и двете пърпоренета се понасят с бясна скорост  нагоре към гарата,  прелитата над железопътната рампа и се устремяват по 150 метровите светлинни лъчи на фаровете,  на север към Садината. Не са минали и десет минути и стигат блока с люцерната .  Равен като летище, осветен като циркова арена от пълната луна, стои учуден и чака. Двамата мотористи спират на единия край на окосената люцерна и като рицари пред бой оглеждат бойното поле.  Разклащат кормилата на моторите и светлините лъчи плъзват ту на ляво, ту на дясно по равноокосената  люцерна, навътре в километровите  редове  люцерна.

       –         Ега ти зайчарника! Това все заешки очи ли са дето присветват? –учудва се Монковия.

       –         Скивай ги какви се прескачат, като че ли играят на прескочи кобила-констатира Скицата и подканя – Подхваща ме ли ги?!

       –         Колъо, като го стигнещ един ритник му стига! – нарежда Монковия  и се провиква – Напред!

Едновременно двата мотора се изфорсират, предните и колелета се  вдигат и първите двадесетина метра ижетата като рицарски коне се понасят само на задните си колела. Ревът на мощните мотори раздира нощния кър. Зайците, уплашени, объркани също се изправят като лалугери на поляна на задни крака, оглеждат се невиждащи заслепени от силните фарове и хукват без ред, напред, назад, наляво, на дясно, някой се блъскат един в друг, а други стоят изправени като парализирани и беззащитни живинки. Мотористите са безмилостни, насочват се  към тях.

          –         Иване давай след левия от тез двата дето бягат пред нас- провиква се

Кольо.

          –         Иес, към  левия от двата  – отвръща по морски  Монковия и се  понасят към  подскачащите пред тях зайци.

           Последните бягат от светлината, опитват   на зиг заг, па се понасят в люцерновото междуредие, като по заешка магистрала. Моторите връхлитат след тях, повтаряйки техните движения.  На няколко пъти, там където зайците се доближават и моторите  ха да се одарят. После и  моторите поемат успоредно по заешките магистрали със скорост над  60 км/в час.  Битката е оставена единствено на скоростта.  Разстоянието между зайците и мотористите е сведено до някакви си 2-3 метра. Тогава. Ненадейно. Двата заека, заедно подскачат и със скок от 4-5  метра прелитат над люцерната. Почти едновременно предните колелета на моторите хлътват в прясно изкопан канал, моторите спират, като коне пред препятствие и   двамата матористи излитат. Летят над кормилата  и още двадесетина метра във въздуха, после още толкова, плъзгайги се по прясно окосената люцерна и Иван се стоварва върху настигнатия заяк. До него тупва и Колю, притъркулва се още няколко пъти и настава тишина…. Моторите мълчешком продължават  изкосо да  да бръснат с полегналите си фарове.  Пръв се окопитва  Скицата.   Оглежда се, отупва се и поразтъртен става.

          –         Абе, Монковия жив ли си? – Пита Колю,  не на шега  загрижен за   още проснатия  си приятел.

                –         Аз съм жив, но от това мотор не става – констатира  Монковия   – Гледай,  как предната  капла е обвила като полумесец картера на     мотора.

        Двамата приятели оглеждат  легналите, като презобени овце мотори,   изправят ги и даже мотора на  Скицата запърпорва още  от първото ритане.     Монковия също се мъчи да вдигне мотора, но като се убеждава, че нозете на ижето са  потрошени, рухва на земята с подкосени колена  до ранената машина.

        Скицата приближава до него, гаси мотора  и  обзет от  от неканен смях, ни в клин –  ни в ръкав,  пита:

           –         Та  Монковия що викаш,  скочи от мотора? Заяка ли да   хванеш ?

           –         Наборе не се бъзикай! Не ми е до смях. 

           –         Не бе, не че се бъзикам ма голям летеж му направи. Поне заека да     беше хванал, а тя каква стана,   голям скок направи’ , голям заек не хвана. Сега каква ще  я къдрим? Големи зайци излезнахме!

          –         Пали мотора да си ходим. Моя го оставям тука. Утре нали  сме в   отсрешния блог, ще го приберем  с ремаркето. Пали – отсича Иван Монков, присяга се та изключва светлините на своя притихнал мотора  и се изправя до Колю.

         Скицата запалва   мотора си, Монковия сяда зад него и двамата потеглят безславно към  Пордим.  Черния кърски път се устремява  под гумите назад  към притихналия изоставен мотор, насред  люцерновата нива, прострелян   на  бойното поле  танк.

Older Posts »

Create a free website or blog at WordPress.com.