Mitkoivanov's Weblog

юни 7, 2013

СТРАННО НЕЩО Е ЖИВОТА !?

recovered_jpeg-digital-camera_8461

Странно нещо е живота!?  Уж е тишина, а над Пордим,  вечерния юнски въздух се изпълва с причудливи звуци. Не говоря за поредното ноктюрно на Шопен.  То си звучи от лаптопа и изпълва душата ми. Говоря за поредната топла и ухайна вечер, през  която седя в усамотение  пред бащината  къща и се наслаждавам на наниза прекрасни мигове.

Представете си нежната музика на Шопен…  и  тракането на металните свински корита при храненето на съседските свине. „Рапсодия” …

За още по нагледно си представете  как звучи   Giovanni  Marradi  и бесния лай на съседско куче… „идилия”, нали?

Какво да се прави? Такъв е живота!

Ето, невидима прелетна птичка запява своята нежна и възвишена, вечерна песен. Втора поема верния тон и простора неусетно се изпълва с причудливата песен на вечерния птичи хор. Пеят  божите създания своята  Ода на радостта и възхваляват природата…Блаженство… Красота и наслада за душата!

Изведнъж, първо от далече, после все по-близо и по-близо,  през високото звездно небе  се промушва,  като игла с копринен  бял конец, тежкото бръмчене на поредния, забързан  към далечни земи, самолет. Небето стене с бученето си от пробожданията, звездите потреперват като възбудени девици и готови  да се отдадат,  се възхищават  на човешкия гений… Самолетът отминава,  преследван от бученето на своите мощни двигатели.. и моята завист.

От звездния купол плахо се спуска покрова на тишината и птичите песни.  Листата на заспалите дървета прошумоляват  от ласките на вечерния ветрец и ми донасят  уханието на цъфналия трендафил. Вдишвам дълбоко и благоговея…

Решил, че е заситил сетивата ми с приятностти, свободния вятър сменя посоката си и  донася до разтворените ми ноздри вонята на  още живите пържоли… За капак минава  автомобил и раздира вечерта с пукота на сваления си ауспух.  Чалга ритми го надвикват от  мощните  тонколони. Трошката трасира пътя пред  тракането  на колелетата. Преминаващ забързан по нанадолнището на живота влак,  се спуска  към гарата…

Приземявам се …   поредния сблъсък на природата и  човешкия прогрес ме кара да разбера: Странно нещо е живота…Ноща избледнява… Зазорява и отново е ден……

Реклами

юни 28, 2012

ПЛОД С ВКУС НА ЩАСТИЕ

Когато  в края на март,   дядо Митко  Гравитона  и  89 годишната му майка се прибраха от големия  южен град  в  село, на север,  пролет още не беше започнала.  Зимата,  загнездена,  като  хроничен бронхит в старчески гърди,  все не искаше да си ходи.  Проточи   се  от  октомври, та чак до края на април.  Зажадняха хората  за топъл   повей и слънце и все поглеждаха със свити сърца, слънцето  най-подир  да   окъпе   разцъфнали   пъпки  по  оголелите  и премръзнали  клончета на плодните дръвчета.  Изпренадаха  се.

Закъсняваха  даже косовете. Под стряхата на старата къща,  ластовичите гнезда ,  все   тъй  сиви  и пусти,  навяваха тъга.  Из  голямото  щърково  гнездо ,  врабците не спираха да се карат с цвърчене, кога ще  се върнат  хазаите им.

–    Природата си знае  работа ! – целомъдрено  успокояваше баба   Мара сина си. –  Ще дойде!   Няма къде да иде! Аз  гоня 90  години, пък не помня някога, пролетта да не е сменила зимата.

Така и стана.  Сибирския студ, дето през зимните месеци беше  сковал за  дълго  дръвчетата на  минус  22-3 градуса, опита още  два-три  пъти  да се върне, погали ги за сбогуване, колкото да  ослани и малкото излъгали се цветове на  костилковите  овошки и се запиля  на  североизток.  Най- после се  изпролети.

Баба Мара  занарежда,  какво и как трябва да се работи из двора, а сина и изпълняваше.  Неусетно,  двора се огледа почистен от  гнилите есенни листа, разсада в ястъка поникна,   овошките и лозите,  съблякоха с помощта на сина,  измръзналите си  сухи пръчки и клонки  и  облякоха цветната си  пролетна премяна.  Пчелите, полетяха с  гърненца, зажужаха   по цветовете, хем да ги опрашат, хем  да съберат мед.  Черешата и  ябълките се отрупаха  с плод и птичи песни.  Сините сливи , горе-долу. Ябълката–петровка, поруменя. Но  прасковите и кайсиите хич ги нямаше.

Всеки път,    като минаваше  да полива  зеленчуците, дядо  Митко  оглеждаше кайсията в дъното на двора. Това дръвче  му бе особено скъпо.  Отгледа  я  сам.  Като дете!   От една нефелна и  дива  фиданка.  Ашладисва  си  я, тори я, полива я;  заби  до нея един здрав салкъмов кол,  та я укрепи срещу  ветровете;  варосва я, пръска я с химикали срещу вредители и болести  и сега,  след  5 години, като гледаше  колко красива  е оформена  короната и , не можеше да и се нарадва.  Само дето още не знаеше какъв е вкуса и…

Последните няколко дни бяха много горещи.  Слънцето, прижуря, прижуря,  па като се изтощи  изпарило и последните капки вода от градината, се наведе  уморено да спи.  Колкото  по  се навеждаше  зад хоризонта, толкова  по лъчите му  пълзяха нагоре по клоните на дърветата.

Дядо  Митко току-що бе  пуснал   помпата на герана и почна да полива.   Живителната вода  затича на помощ на  завехналите корени   на чушките, а  погледа му , за кой ли път,   се вдигна  към кайсията…  Там  горе,  на едно от най-високите  клончета-водачи,  огряно от  последния слънчев лъч, … заблестя,  като„топче за тенис” от старо злато,  една самотна,  жълто-поруменяла  кайсия  и  му се усмихна,  примамна и  невинна,  като  жадувана  девица…

Развълнуван, той взе  миналогодишното си приспособление –   „Плодоберка”  и  внимателно, като свещенодействие откъсна  толкова мечтания плод.   След годините на   мечтание,  дългоочаквания плод стоеше в дланта му.  Мекотата на  нежния мъх, изваяната от природата  в изящна форма от конденз на слънце и цвят  на старо злато,  вещ, го  хипнотизира…

Мислеше трескаво.   За първобитния човек и намерените диви плодове, за тръпчивия им   и кисел вкус,  за горчивината и блудкавостта на  плодовете  им,  за  предназначението и  да продължат рода,  да  оцелеят сред  дивата борба в природата. Мислеше за  хилядолетията в които  хората   бяха селектирали, моделирали и  подпомагали природата в създаването и усъвършенстването  на  вещи,  животни  и растения – един  безкраен процес, който наричаха прогрес.

–         Майко! Заповядай!   Ето го първия плод на моята  кайсия ! Опитай я!– каза той и нежно, само с едно завъртане на  ръцете , раздели плода на две равни части.  Костилката  сама се отдели  с кафявата си кадифена  повърхност и откри оранжевите тургорни клетки на еликсира..

Опитаха я!

–         Ммм, много е вкусна! – каза  старата  жена.  –  Наистина е хубав  сорт, майка! – допълни тя  и  като погали с топлия си  майчин поглед сина си,  помисли: „ Метнала  се е на мен,  костилката ми!  Работливо и добро ми е момчето”.

–         Направо е превъзходна! Струваше си усилията и чакането, майко! Догодина ще е отрупана с плод –  каза сина и.

После двамата преглътнаха парченцата и почувстваха  с  душите си:  плода им,   е  с  вкус на щастие!

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.