Mitkoivanov's Weblog

юни 1, 2015

ЗАЩО СЪМ БЕСЕН?

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 6:02 pm

DSC_0089 Кълвачът

И аз, като болшинството, лоялни към управляващите, и в частност  към бащицата ББ, се прибрах на село, да гледам картофи. Захванах се  да садя и зеленчуци, да отглеждам домашни животни и птици, сиреч да се самозадоволявам  и да увеличавам финансовите си авоари, та да изплащам милиардите заеми, дето натрупа на гърба ни Правителството на ГЕРБ.

Но думата ми не е за политиката. Просто искам, хрисимо и примирено да споделя с Вас, в каква идилия и благоговеене се озовах,  в какво щастие и наслаждение се потопих. Съдете сами!       Пролетта,  бавно  и неотменно, се промъкна в завещания от дедите ми,  селски двор. Свежия, пролетен въздух затрептя от пърхащите криле  на стотици прелетни птици и омайни чуруликания.  Цветя и треви,  овощни и декоративни дръвчета ме засипаха с уханията на разпуканите си цветове и аз се отдадох на безвъзмездно предоставена ми от  майката природа  аромотерапия .

В двора закипя живот.  Двете сиви гургулици  запрелитаха  с изсъхнали тревички в  човките  и започнаха да си поправят гнездото. Видели от тях ,  семейството ластовички   също понесоха  кал и сламки и след няколко дневна любовна игра, женската легна да мъти. Клоните на завързалите вече круши, ябълки, зарзали и череши  се пренаселиха с прелитащи славейчета, жълтурчета, орехчета и още дузина пеещи дроздове и непознати за мен прелетни птички. Снощи, даже един охранен или бременен таралеж се промъкна и намина да инспектира ставащото в двора, а най-вече зачервените ягоди.

Замаяни от чистия въздух , птичите песни и  физическия труд в борбата  с плевелите , след  всяко  оформяне на зеленчукова  леха, започнахме да посядаме  с жената  и отбили  се  комшии. Насядали около масата,   под  сенчестата  шатра, анализираме ставащото в двора и света!  На сладка раздумка,  бъзов и розов сок ( направени от жена ми),  се наслаждаваме на идилията около нас.

Тази година,  вниманието ни привлече  двойка пъстри кълвачи. Красивите птици  запрелитаха весело от дърво на дърво и обширния двор се огласи от  веселото им,  докторско почукване.   За наша радост и ужас на гъсениците  и червеите,  сврени в  прогнилите дървесни кори и клони,  семейството пъстри кълвачи се оказа много работно и продуктивно.  Нещо повече! Мъжкия се зае усърдно да гради дом.   Избра си  ствола на над 30 годишната  ябълка „Златна превъзходна” и запробива.  Чукне с острия си птичи клюн, майсторски  отлюспи  стърготинка дървесина  и я пусне на земята. После погледне от ляво  и от дясно зад ствола, обърне отревисто  глава назад  и огледа и двора. Неусетно,     до бетонното корито,  на  потъналата в прохладна  сянка чешма,  се натрупа внушителна купчина люспести стърготини. Жената ги измете и изчисти, а птицата упорито натрупа нови.Та така близо две седмици. Но жената не и се сърди, щото вижда,  как по няколко пъти през  деня,  женската птица прилита на вълни из двора и прави проверка на строежа. Влезне в  новостроящия им дом, огледа интериора и като излезе отвън, политне весело из двора,направи една обиколка над  подрастващите домати и малини, кацне  на стария прогнил прът над краставиците и щастлива се остави на мъжкия да я обладае.  Идилия!

Да, ама не , както казваше един дърт и изкуфял  журналист.

По клоните, като американски наблюдатели,  започнаха да се самонастаняват няколко  черни  неканени  косове.  Обикалят из двора , щъкат по тревата  и както си мислех аз,  кълват бръмбари. На два, три пъти ги засякох, че нападат като глутница,  работещия кълвач.  Връхлетят   го, а  той едва смогне да се шмугне  в дупката си и продължи да изкусурява къщата си.

Постепенно  женския кълвач започна по често да влиза в  изкопаната от мъжкия  хралупа и за наша радост, след още 8-12 дена, от вътре започна да се чува най-хубавата песен на живота –  гласчетата на няколко  новоизлюпени  пиленца.    Стоим ние на два метра  от тях, пием си кафето или ракията и ни е хубаво на душите, като гледаме щастливите родители,  да се любят и носят цели скакалци и насекоми,  за храна на малките кълвачета.  Ластовичките в гнездото правеха същото.

Косовете станаха още по нахални.  Не стига, че държаха  в обсада дома  на кълвачите, ами започнаха  да се зобят и с най-зрелите череши.

  • Тези същества са много мръсни твари – вика ми жената и добавя,  – ще видите, че ще прогонят кълвачите.
  • Теб ти се свидят черешите! – поднасям я аз, но си представям какво ще стане есента  с черното грозде по лозите.

А  семейството кълвачи, все така методично и неуморно, прелитат из двора, требят вредителите  и си хранят  малките.  Наблюдаваме ги ние как се редуват  да носят в дупката скакалци,  червейчета  и  какавиди, одобряваме действията им и очаквайки  богата  реколта  се радваме, не по-малко щастливи от  тях… Заживяхме с очакването, да видим малките пъстри кълвачета,  когато излетят от хралупата…

Вчера сутринта, жената  ме събуди ядосана и разтревожена!

  • Ставай – вика ми, да гониш скорците, –  изкрадоха пиленцата на  горките кълвачи!

Ставам  аз сънен,   щото бях стоял през нощта до три часа, надничам  през  отворения прозорец, и виждам насреща  ми , как черния кос, като нагъл, американски миротворец  във Виетнам ,  се измъква от дупката на кълвачите , с  последното им пиленце,  в човката си.

Побеснях! Благородството ми се изпари!Злобата и ненавистта от целия свят се струпа в сърцето ми!  А  като видях тревожно  прелитащите, нещастни и  прогонени, пъстри  трудолюбиви,  никому не пречещи  кълвачи,  обявих война на наглите, мързеливи, крадливи, черни косове, независимо от това че могат да имитират,  „демократично”, над 60 вида пойни птици!

Не ми е за тоновете слъчоглед, който ще изкълват есента,  не ми е за черешите и  гроздето дето  изяждат и разсипват по земята, не ми е и за  присвоения дом, защото такава е природата – кълвачите ще си направят нов дом,  за да отгледат ново поколение. Но всеки път,  когато чуя барабаненето на кълвач по загнилите кори и клони, ще си мисля колко много гадни твари има на тази земя и  никога няма да простя,  за убийството на малките, невинни птичета!

Реклами

януари 5, 2015

ЗА ЩЪРКЕЛИТЕ И ХОРАТА – разказ

Filed under: разкази, Uncategorized — Етикети:, , , , , , — гравитон @ 9:30 pm

320px-Carl_Spitzweg_029      Викаха му Ангел Крайненеца, но колко е ангел вие сами ще отсъдите, щото си е човек от всякъде, а човеците са си живи дяволи. Ей на, ако река да го вземете за ангел, трябва на дълго и на широко да ви разправям, колко хрисим и работлив е, с каква всеотдайност отглежда домашни животни и птици, и как се грижи за посадените цветя и дръвчета в двора си. Пък с колко любов и грижа обсипваше жена си и децата – не е за разправяне? Та той е толкова добродушен човек, че даже на магарето си, като прояви инат, глас не повишава, камо ли да посегне с камшика. Хората го бяха виждали, че като върви по широката поляна пред дома си, мравуняците заобикаля, мравките да не мачка. То, пак хората казваха, че и стария изсъхнал орех в двора си не искал да отсече – било му мило. И имаше за какво. Несъмнено го беше садил някой от прадядовците му, дето някога слезли от Балкана, когато турците били прогонени из селото от руснаците. Посадил го въпросния му прадядо от дряновска семка, дето се вика, и го отгледал насред двора, на поколенията след него плод да дава, сянка да прави, с хлад и свежест да гали през горещите лета челядта; добитъка им в двора да пази от жежките слънчеви лъчи, щото от както свят светува тъй е отреден света, всяка жива твар да се ражда, да расте и живее с едничкия смисъл да продължи рода си и територията си да брани за бъдните поколения. Така е по земята, така е във водата и в небесата. И при хората, е така, и при зверовете, и при растенията, че даже и при рибите и птиците дето се въдят по Земята.
Ама и ореха в двора на Крайненеца и той, нали бил живо нещо, пък за всяко живо същество се знае, че остарява и идва ред да умре, все някога – остарял. Ореховите му черупки изтънели, та да могат по бързо да покълват в земята. После клоните станали по крехки, рехави и чупливи, щото и корените му вече били остарели и загнили. А накрая, една студена зима, поледица стегнала с големия си северен студ вейките му и ореха измръзнал. През пролетта младите му вейки не се раззеленили, а клоните му един след друг почнали да се чупят и да падат, като обстреляни птици, с покосени криле на земята. Върха останал само с централния си стълб, като обърнат триножник от счупени клони. Осиротял големия селски двор, нямало го закачливия детски смях по люлките на най-долните клони. Децата на Крайненеца и те се разпилели, като птиците от клоните на стария орех, пръснали се по градове и държави, и те да изкарат прехраната си, и те деца да отгледат.
Но не щете ли, по миналата пролет, на върха на окастрения от зимата и секирата на Крайненеца орех, горе в самата тройка, двойка млади щъркели почнали да свиват гнездо. Пролетта се случила топла и влажна, слънцето припекло благосклонно и живително.Природата полудяла в екстаз и почнала да облича в разноцветни одежди, де що види. Въздуха се изпълнил с жизнерадост, даже лозовите пръчки по изрязаните лози заплакали с умиление. По ливадите и раззеленените ниви, за щъкали тлъсти змии и гущери, над рекичките и язовирите се понесла денонощната хорова песен на жабите, дето се опитвали напразно да конкурират пойните птички и само плашели разноцветните пеперуди. Понесли клечки и клончета двата щърка и забързали да свият гнездо, щото от край време се знае,че неродено бебе и не снесено яйце няма. Гледал ги нисичкия и слаб Крайненец, гледал ги и им се радвал, и макар, че отгоре изглеждал още по дребен и малък с голямата си мъка, дето живеел сам, душата му се изпълнила с благородство и надежди и той израснал в истински мъж, та поискал да направи чудеса. Не се предал, на пустата самота и нали е казано:”Сиромах човек – жив дявол!”- все намирал с какво да се занимава. „Я, – рекъл си – като я няма вече тежката сянка от измръзналия, сенчест орех, зеленчуковата градина да разширя. Домати и чушки да отгледам, за салата и зимнина да има.” После в старите широки обори коза и прасенце вкарал да отгледа. В курниците декоративни кокошки и гълъби за красота завъдил, че и по няколко пуйки и гъски си купи.
– Те цял ден пасът на свобода по широката поляна пред двора ми и съгласно европейските директиви, са „щастливи домашни птици – разяснил Крайненеца вещо пред наборите си, в кафенето.
– Ей, Крайненец, за какво се бъхтиш, бе братче, нали си сам и ти като нас и си досущ дърво у равно поле, ама ударено от гръмотевица? – ще го закачи някой, а той спокойно с достойнство ще му отговори:
– Казано е наборе: „За лудо работи, за лудо не стой”! А от мен да го знаете -по-добре е да имаш от колкото да нямаш. Друго си е като имам с какво да посрещна децата, кога си дойдат от града и чужбина.
– Абе като гледаме как са се засилили, все на бегом тичат при тебе!
– Да бе, те там за произведеното от тебе чакат – ще се пошегува и друг.                                                                                                              – Не, наборе, те да са при теб, там е истината.За туй човек отглежда деца, да не е сам на стари години.
– При мен са си. Не ми берете грижата. Аз всяка вечер по Скайпа с тях си говоря, и с децата и внуците не само си приказваме, ами се и виждаме. С интернета все едно, че са си у нас…
Тъй им отговорил бай Ангел Крайненеца и уж доволен, че се от думал, тъжен си тръгнал към празната къща. Наближил, значи той дома си, а още от поляната го посрещнало едно: „Къррррррррррррр..!” – като стрелба от картечница се спуснало от щъркеловото гнездо… Влиза значи той в двора и що да види. Щъркелицата легнала в гнездото кротко и към изправения над нея щъркел поглежда свенливо, а пък той хем на един крак застанал, хем малко свитите си криле отпуснал, па я погледне, па с клюн и оправи перушината, гаче я гали, че после като прижуми с очи, глава извие назад и пак: – „Кърррррррррррррррр…” – изстреля с клюна си нов пълнител, та тракането се понася над селото радостно и гордо, като че ли иска да каже, че щъркелицата му златни яйца е снесла.
– Мъти сигурно! – помислил си бай Ангел, щото какво друго да си помисли човек за две млади птици, дето са долетели от далеко в неговия двор, с великото тайнство на живота – любовта да се занимават, гнездо да си направят, та малки да си отгледат.           – „Божа работа!” – рекъл си Крайненеца и на сърцето му станало някак пролетно и пълно, че и в неговия дом млада челяд щяло да има. Засвирил си с уста весело даже и тръгнал из стопанския двор, като че ли двайсет години по-млад станал. Спуснал се към обора на магарето и козата вода да налее, а щърка пак: „Кърррррррррррр…” – с нов откос и на тях се похвали, че деца чака. И така цял след обед, накъдето и да мръдне човека, при когото и да отиде, с каквото и да се захване все това мъжко: – Кърррррррррр..- от щъркела ехтяло в двора. Чак привечер, щъркела млъкнал, щото легнал върху яйцата да ги топли, а щъркелицата подскочила, та с лекота прелитнала до реката, с вода да се напие. Тогава бай Ангел нахранил, животните, нахвърлял двойна дажба зърно на пернатите и прибрал яйцата от полозите. Кокошите и пуйчите яйца не броил толкова, но когато намерил и четири яйца от гъските, нещо в главата му припълзяло, като нечиста мисъл, като муха лайнарка го гъделичнало от вътре, щото те нечистите мисли при човеците идват почти винаги по тъмно, а вън било вече тъмно и спокойно и само жабите квакали подигравателно от към заблатения микроязовир, с очи изцъклени към зачервената от срам луна.
Цяла нощ бръмчало нещото и пъклени проекти кроило в главата му, а на другия ден, като напекло пак следобедното слънце и станало топло, Крайненеца издебнал щъркела и щъркелицата, да политнат към блатото, вода да пийнат, пълзяща твар да хапнат. Рипнал тогава дребния човечец, промъкнал се и досущ маймуна се изкатерил до гнездото. На гърба си в торбата, гъшите яйца носел и ги поставил на мястото на щъркеловите, щото в интернета прочел, че птиците чуждите яйца не различавали, и вместо гъската щели щъркелите да ги измътят. После, без капчица угризение на съвестта, се свлякъл надолу, като крадец от чужда череша, и ни лук ял, ни лук мирисал, седнал самодоволен от стореното, резултат от експеримента да чака…
Щъркелите наистина нищо не разбрали. Продължили, горките, яйцата да мътят, надеждата си за продължаване на рода да топлят…Така се изнизал близо месец. Ама един ден, към края на април в гнездото нещо станало. От яйцата се излюпили четири пухкави пилета. Мъжкия щърк цял ден стърчал замислен в гнездото, гледал ги, гледал с укор обърканата си смачкана половинка и нито литнал да се храни, нито вода да пие. На следващия ден още сутринта, размахал бавно и тежко, близо двуметровите си криле и отлетял. Останала сама, щъркелицата не мърдала от мястото си, стояла като захвърлен парцал, самотна и нещастна… Тогава, чак на втория ден след като отлетял, щъркела се завърнал. Следвало го огромно ято, бавно летящи щъркели. Те за кръжили във високото безоблачното небе над гнездото и ставали все повече и повече. Мъжкия щърк кацнал мълчаливо до щъркелицата си в гнездото и я загледал с укор и болка. Стоял така неподвижен близо час.Щърковете от виещото се ято все така бавно въртели сянката под слънцето. После, по някакъв си техен ред, започнали един след друг да се спускат и да минават, над двойката изправени щъркове в гнездото, поглеждали новоизлюпените пилета и пак се издигали високо към облаците.
Когато се изредили всички да видят новоизлюпените, мъжкия щъркел замахал с криле и полетял в окото на виещия се от щъркели тайфун. Набрал височина та се издигнал над ятото и за кръжил там, горе самотен. Щъркелите от ятото, пак почнали да се спускат един по един, пикирали до самотната майка и децата и, нанасяли им по един удар с клюновете си, а после отново се издигали в ятото. Щом я клъвнала и последната птица от тайфуна, в гнездото кацнал бащата, онзи същия с когото се докосвали нежно и оправял перата и с клюна си; онзи същия дето тракал, като зачервена от стрелба картечница, за да извести на всички, че са си построили дом и в него тя му е снесла златни яйца, за да си отгледат щъркелчета… Нещастната майка лежала полумъртва над необичайните си деца. Със сетни сили опитала да изправи шия за да вдигне глава и да срещне погледа му за последно. Тогава щърка извил шия и с един удар на дългия си червен клюн я ударил по главата – убил я… Горе ятото щъркели все така укорително и зловещо се виели и свистели с криле.. Мъжкия щърк бавно и тежко подхвръкнал от гнездото на убитата си половинка, издигнал се високо-високо, над ятото, над тайфуна от щъркели, над човешката глупост и жестокост, а когато летящото ято се разделило в средата на кръга, щърка внезапно свил крилете си и полетял надолу та тупнал като камък до мъртвото си семейство – самоубил се!
Постепенно ятото щъркели се разотишли. Небето станало празно и пусто, като изпразнената душа на стопанина!

640px-Ciconia_ciconia2

март 1, 2014

ПРЕДПРОЛЕТНО !

Filed under: По света, Фотография — Етикети:, , , , — гравитон @ 12:53 am

Изображение

              Ако  Ви  попитам  какво виждате на снимката, мнозина ще изредят:  сиво, скучно, студено, безлично и безперспективно зимно небе. Други ще допълнят, че виждат преплетени, заскрежени и замръзнали,   безформени клонки, които,  като затворнически решетки  препречват  погледа  към  въздушния безкрай и оплитат всеки порив за движение.  Трети,   дори може и да споменат, че виждат  и две премръзнали нещастно  самотни   гугутки.  А четвърти,   даже ще  чуят  зъзнещата зимна тишина  и   песимизма на заснетия миг…

            Вгледайте се по внимателно! Чуйте сърцата  си!

            Кажете не са  ли  кривите клонки,  като пукнати в ледената  кора на небето?  Не чува те ли  тихия пукот  от  напиращата  в млечното  дълбоко  небе  пролетна  светлина?  Не усещате ли  топлината  между двете сгушени  птици?  Не усещате ли синхрона в ударите на птичите сърца  и набъбването на  дървесните пъпки?  Виждате ли как спокойно са се хванали с розовите си пръстчета  в  клонките на майката природа  и  тъй търпеливото  очакват    неотменния пролетен  повей?  

         Пролетта чука на прага на душите ни! Отворете сърцата си! Бъдете оптимисти! Порадвайте  се!  Насладете се  на  пробуждането на природата за нов живот!

            А ако  се заслушате  в стаената птича песен,  в  техните мисли и мечти, в душите  Ви ще зазвучи любовната  жизнеутвърждаваща  мелодия  за  порива,   да отгледат потомство и да  полетят   на воля  в синевата!

декември 4, 2012

СБОГУВАХА СЕ ЖЕРАВИТЕ С МЕН !

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , , — гравитон @ 3:49 pm

2EHVZCAUTKZV2CA2YPUXFCA25HOJ5CA4DKIJCCAAY9XDKCA54MKWHCA5PPZV2CABSNXJUCACK7AMECAZ9PM8RCAVG49L1CAR74CDXCAUH1TRHCAO8DA5PCAQYOWQNCATKIN45CATBZWT7CADF7JOB

Сбогуваха се жеравите с мене!70543791_2218979_1296587

Високо от небето сиво  чух,

над  дъжд и полъх  полетели,

оставиха    тъгата си във  мен.

От литнаха  на юг, където ,

слънце и  през зимата ще грей.

Останах сам, и ето:

стоя сред падналите листи,

а в клоните свисти си мразовей.

Обзели са ме тъжните ми  мисли,

сърцето завистта люлей.

И  веят зимните фъртуни,

снегът  пъртини ще завей…

Ще  свия в топлата бърлога,

душата си замряла в сън,

за полет щом к’ат  не копнее,

Мечок ще стана аз злодей.

Във сън ще чакам ,

пролетните трели,

на птиците  завърнали се у дома,

когато вятър топъл пак повее,

щастлив да  изкрещя:

-Пролет моя!  Пак  добре дошла!

април 21, 2012

СИНДРОМА НА „СВРАКАТА”

Мнозина от надникващите в този блог, са останали с грешното впечатление, че съм добър човек. Дали е така – не знам! Но със сигурност се опитвам в мислите, постъпките и мечтите си да не бъда лош и стиснат. Ето, без да се поколебая, първо ще споделя новата си идея, как може да спечелите от синдрома на свраката!
Впрочем, какво представлява „синдрома на свраката”?… Синдрома на свраката – това е желанието и да клъвне и отнесе всичко, лъскаво в гнездото си. По наукообразно казано, синдрома на свраката е ирационален афинитет към блестящи предмети. Ако лъскавия обект е извън обсега на притежание на потърпевшия, това обикновено води до силна, макар и краткотрайна мания над него. Има го и при хората, нали?
И тъй като свраките от хилядолетия са известни с манията си да присвояват безконтролно оставени и достъпни им блестящи предмети, като златни, сребърни и други лъскави бижута, то хората първо нарекли свраката – крадлива, а второ свързали с нейното име заболявания, като Аспергер и други форми на аутизъм при хората.
Но за това друг път. Сега, как да спечелите от самите свраки? Установихме, че крадливите свраки често задигат оставени, макар и за миг, златни и сребърни пръстени, обеци, колиета, гривни, гердани и други дребни бижута. Хилядолетните наблюденията сочат, че свраките неотклонно ги „складират” в собствените си гнезда. Следователно, ако искаме да спечелим от свраките, е достатъчно да претърсим техните гнезда. Количествата бижута които са складирани там, приятно ще Ви изненадат!

ноември 18, 2011

ИЗПОВЕД – или как станах убиец на красота и надежда

     

Тази есенна вечер се чувствам убиец. Бях и се заканил от близо две години, а тя беше само на 16. Сама се беше настанила у нас. От къде беше дошла така и не разбрах. Дразнеше ме с  постоянно протегнатите пипала из  двора, особено през  пролетите. Гледах и това лято,  тънките и трънливи крайници, спечените и дребни като овчи бобенки търкалца, дето тръпчяха с горчивината и киселината най-безвкусните диви плодове  и не можех да разбера, защо непрестанно се сили, като биволица на червено,  да бутне строената с  толкова труд и мъки каменно-ажурна ограда. Но днес, когато погледа ми се спря на полуокапалата и прическа си помислих: Снагата и вече заспива, сега ще е по безболезно.

      Награбих малкото, остро брадве, дето 88 годишната ми майка си държи зад вратата с едното  твърдо намерение, ако не дай си боже я нападне неканен гостенин,  да му разцепи главата досущ бяла зелка под сатър, взех  търнокопа и правата лопата и се изправих пред нея.

      – Ей сега –  викам и –  ще ти видя сметката! 

      Най-напред взех малката, остра брадвичка и започнах да я осакътявам. За кълцах я отгоре безмилостно я скалпирах. Земята се зарина  от парчетата жълточервен склалп. Само с поедин удар на малката брадвичка, протегнатите  и  към последно усмихнатото есенно слънце горни крайници, един по един се кротнаха на земята. Остана да стърчи само гладкото и лъскаво тяло.

      Тогава, попотен, изморен и ядосан взех  търнокопа и правата лопата. С  усърдието на войник под бомбандировка, започнах да копая около нея. Разрявам значи, издърпвам пръстта наоколо и, а  щом  белне  част от меките и  нозе, забивам в сочната плът търнокопа или брадвето. Накрая тялото и остана за миг право, после под напора на безмилостните ми ръце се заклати, напред – назад край оградата и рухна бездиханно, като посечен  труп след битка.

        Свърши се. Оттеглих се разгорещен  пред старата къща и погледнах назад…Свечеряваше. Зачервеното есенно слънце  свеждаше засрамен поглед,  да не гледа. Двете  гугукащи сутрин гургулици, запърпаха неспокойно с криле наоколо, закръжиха тревожно – проумяли, че  стана  нещо несправедливо, жестоко и необратимо. Домът в който излюпваха и отглежадаха всяко лято своите рожби го нямаше  вече, за винаги. Домъчня ми.

        Разтревожени гургулиците се засуетиха и кацнаха на оголената кичеста ябълка. Сгушиха се замислени за предстоящата студена нощ.  Настъпи  измамна тишина и покой.  Само шарената, разглезена котка, забрави копринените завивки и  купешката  храна и се заизкачва крадешком  по клоните на ябълката за да  ги дебна.

        Слава богу,  усетиха я. Отлетяха в тъмното студено небе, а заедно с тях  и надеждата ми да ги видя отново на кичестата белоцветна вишня,  която  отсякох…

       

юни 6, 2011

ПЕТЕЛА НА НЕЛА – фотосесия

Filed under: Фотография — Етикети:, , , , , — гравитон @ 2:04 pm

         Понякога се чудя от къде в българката такава вродена естетика?  Ето и кака Нела, не е завършила нито  Кембридж, нито Сорбоната или Оксфорд, а усета си го има във всичко – даже и за живите същества които отглежда! С една дума представям  Ви

ПЕТЕЛА НА НЕЛА

март 31, 2011

1-ви АПРИЛ – МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ПТИЦИТЕ

                                                                             Денят на птиците се празнува в международен план от 1906 г. Тогава е била подписана международната конвенция за защита на птиците.

        И преди това, и сега, човекът винаги е завиждал на птиците, за техния волен полет и достойнство!

       Днес, човекът лети по-високо, по-далече и по бързо  от птиците  – лети  в космоса!

        Но красотата на волната летяща птица, грациозността и величието с които лети,  си остават за завиждане!

септември 12, 2010

ПТИЧИ ГРАД!

Filed under: Фотография — Етикети:, , , — гравитон @ 9:45 pm

     Сигурно знаете, че своя урбанизация имат и птиците! Ето  Ви един пример. От него може да разберете за едно мирно,  съвместно съществуване.

   Този птичи град заснех това лято в Долния стопански двор на Земеделска кооперация „Дрен“ в гр. Пордим. Намира се само на двадесетина  метра от дясно на  ЖП линията Плевен – Левски. 

      И  да се чуди човек , как хората, които са помогнали за построяването на този птичи град са могли да допуснат  разрушаването на жилищата на стотиците крави от ТКЗС-то, че и да ги изколят?

ЕТО ПТИЧИЯ ГРАД НА ВИДЕО!

Блог в WordPress.com.