Mitkoivanov's Weblog

август 19, 2016

ОСИРОТЯ ЛИ БЪЛГАРИЯ ? – кратък разказ

Filed under: По света, разкази — Tags: , — гравитон @ 1:44 am

 

        Баба Геновева гони деветдесетте.  Цял живот  работи по нивите. В най-богатите години на социализма, беше помощник готвачка в големия ресторант на селото ни. Тогава ресторантите, сладкарницата и кръчмите се  пълнеха с хора.  В събота и неделя, примамени от миризмата на кебапчета и танцова музика, на  дансинга  в селкоопа излизаше цялото село. Младежта танцуваше, а по-възрастните замезваха и си пиеха  питиетата  раздумвайки.

        Сега сухата, жилава  старица е  сама. Преди година време почина мъжа и чичо Гошо. Беше пощальон. Колко радости е разнесъл с писмата и телеграмите, брой нямат.  Ама почина. Беше прехвърлил деветдесетте.   До последно, слабите им   изнемощели тела се щураха   из зеленчуковите лехи и овощни дръвчета в двора. Гледаха по-рано и прасенце, ама  последните години, като остаряха много и почнаха да не им стигат силите,  останаха само с кокошките.  Прескачаше  чичо Гошо до  пазара в Плевен и  продаваше къде яйца, къде зеленчуци и плодове,  събираха по някой и друг лев да помогнат на сина си. Изучиха го.  Купиха му и апартамент  в  Свищов, където се изучи и  задоми. Родиха му се двама внуци та  изучи и тях  и старците бяха щастливи и горди…

         От как почина чичо Гошо, баба  Геновева рухна и тялом и духом. От пролетта  самотата почна да я убива. Стои сама на стъпалата на овехтялата къща и си говори. С някого. Ей тъй кротко, но на висок глас му  разказва   живота си, за сина си, за внуците си. И нито плаче, нито се смее. Само си говори и все и се струва, че някой ще влезе и ще я окраде… Страхува се. Самотата е лошо нещо…

          Снощи като се прибирах  по тъмно, по засенчената от кестени и черници улица и я чух  да си говори пред тях, тихо, като скимтене на изхвърлено кученце.  Беше седнала на каменните стъпала на някогашния склад, от към улицата и стоеше самичка. В тъмното.  Отидох  при нея.

  • Лельо Геновево, – викам и – ти ли си? Какво правиш? Късно е!
  • Ти кой си? – попита тя недоверчиво, стиснала дървото с което се подпираше  и пазеше през деня от бездомните кучета.
  • Митата съм,  на баба Мара  Монкова. Не ме ли позна?
  • Митата??? – наведе глава към мене старицата и очите и проблеснаха, като две загасващи въгленчета.
  • Аз съм , аз съм, лельо Геновево, ама вече е късно. Що не се прибереш да си легнеш? Да ти помогна  ако искаш? – подадох и ръка и я докоснах.

     Тя  протегна своята, но не за да се подпре, а  нежно и дружелюбно да задържи моята. Усетих в ласкавата и суха кожа топлината на България.

  • Той Николайчо ще си дойде в събота. Идва си и през седмицата ама си има работа – за разказва умилена жената. –  Миналата седмица правѝ сватба. Ожени големия внук, Гошко!   Той работи в Пловдив, а пък малкия е в чужбина… Разпръснаха ни се децата леля, разпръснаха се по целия свят.
  • Знам лельо Геновево. Така е и моя Николай е в чужбина, в  Германия е!
  • За събота и неделя ще си дойде… Той си идва още в петък, наглежда ме моя Николайчо…
  • Знам лельо Геновево, знам. Виждаме се. Ама пак викам, че вече е късно, време е да се прибираш. Легни си да поспиш.
  • Не ми се спи леля! Аз малко спя. Ще постоя  тука на улицата! Искам да погледам!..

       Беше тиха и топла августовска нощ. Само  щурците си шушукаха нещо, под бездънното, звездно небе!

януари 7, 2016

ГРЕШНИЦА – кратък разказ

Горещ летен ден. Следобед е. Нажеженото слънце  прежуря над майката земя.  Притиснат  между  горещите лъчи  и сухата  нагорещена пръст, въздуха  не помръдва.  Изплезили езичета, птичките мълчат. Крият се в клоните на  ореха, пърхат с крилца и мижат  унесени и уморени.  

       От изток, по  тясната  макадамова  уличка,  като скимтящо старо куче, приближава скрибуцащо скърцане и раздира  неподвижната  мараня. Една разбрицана,  детска количка се показва с криволичещите си  разсъхнали  колела, като призрак.  В  нея се клатят и протракват, досущ  голи кокали,  вила, градинарска грапа и излъскан от работа сърп. Сечивата са превързани  за ръждясалите тръби и при  всяка  копка ,  правят  напразни опити  да се освободят  от възлите на съдбата  и  разръфания, слънчасал сезал.

     Дребна на ръст старица,  тика  вече ненужна   детска количка.  Двете  са като сраснали. Трудно е да се разбере:  старата жена ли тика количката или количката тегли нея.

    По квадратното и  сбръчкано лице  се стича солена пот. Гологлава е. Главата и прилича на загаснало сиво огнище. Какви ли не житейски огньове са горели в него. Пепелявата и коса  се  спуска над широкото и набраздено чело и опитва да прави сянка на двете‘и топли, като загасващи въглени, добродушни очи. Погледаи  пълзи пред количката, следи неравностите по пътя,  взира се съсредоточено и замислено в хрисимата и душа.

     Това е баба Цанка! Мнозина я знаят,  и то с добро.  Гони деветдесетте. Отдавна е  забравила какво е да  вози  детски смях  в количка, ама  това не и пречи, да прави всичко пряко сили,  да е полезна, да е загрижена за околните. На ъгъла, две жени  разговарят под сянката на  кичестия  орех  и пушат. Едната е комшийката Нела, а другата,  малката снаха на Монковци. И  двете, преди да се омъжат  са израснали  в  махалата на баба Цанка. Познават я  от млада булка, а край нея и цялата и рода.

       –   Здравей бабо Цанке, къде си се запътила? – пита я Маргарита и прави крачка да посрещне бившата си комшийка.

        –   А Маргаритке ти ли си? Здравей! Нелке здрасти!  –     отговаря старицата  и като вдига глава  ги поглежда с усмихнат поглед, паркира натоварената количка до варосания засенчен  тротоар, ама тъй, че да не пречи на движението и се спира да ги види.

         –   Викам, на къде си тръгнала? – повтаря Маргарита и двете по-млади жени пристъпят уважително към старицата, та се здрависат с нея.

          –   Кога си дошла от Пловдив, самичка ли си? Николайчо как е? – пита баба Цанка бившата си комшийка, дето я  знае от малко момиченце.

           –  С Митко сме, пък сина от година време е на работа в Германия.

            –  Ми жена му, детето, те къде са?

             –  Те са си в София. Снахата работи, а внука е вече 11 клас на Испанската гимназия. Порасна и той.

              –  Че кога порасна? Аз, все като момиченце те помня. Ма ти да не си се пенсионирала вече?

               –  Тази пролет се пенсионирах та цяло лято сме тука. Къщата и двора си искат своето, гледаме да не ги изоставяме.

                –  Тъй Маргаритке, тъй,човек, земя и дом не бива да се изоставят!   Земята и тя, като всяко живо същество си иска грижа, но ти се отплаща.  До миналата година, като беше жива свекърва ти,  добре го стопанисваше двора. Всичко си произвеждаше сама, от разсада до чесъна, малините и розовите домати, че и за цветята; от кокичетата и минзухара,   та късната есен до кърпи  кожуха и хризантемите,  намираше сили и време жената!.. А пък аз съм се запътила тука, в двора на дъщерята, че тази година копъра ще ми вземе душицата, избуял е в целия двор, расте като троскот.

                –   Той копъра е полезен бабо Цанке. Аз го бера и като го нарежа на ситно го слагам в найлонови пликчета и във фризера, за зимата, за готвене, за таратор, за салата.

                 –   Ма Марго – намесва се и Нела, – то като имаше дъждове тази година, копъра пощуря,  и аз се чудя какво да го правя.

                  –  Нелке, моя е избуял над метър, като гръсти на бунище е станал. Гледам го, че вече узря. Ще го ожъна със сърпа, ще му събера семето и на пазара. Все някой лев ще изкарам.   Те парите, дяволска работа,  на никого  не  стигат  –  обърна се баба Цанка към Нела и я попита: – Ми твоите дъщери, ма Нелке, в чужбина ли са и те още.

                   –   В Испания са бабо Цанке, и двете с мъжете си са там, а внуците са тука при нас с Коци, че и там  безработица  има.

                    –   Нека, баба, нека да има работа за тях, макар и на далеко. Че и ти колко години изкара там?

                    –   Четиринайсет бабо Цанке, четиринайесет!

                    –   Тъй, тъй, хубаво баба! – заключи старицата и като се накани да тръгва добави – Труди ли се човек, няма страшно. Сполай на Бога, и аз цял живот все се бъхтя, но не се оплаквам, оправям се… Гледам  да  помагам и  на внучките от  големия ми брат, че и те,  с живи майка и баща, са като  без родители. Ей на,  сега  са абитуриентки. Учат се най-добре, па са хубави, хубави, да не е им уроки, ама не мога да им се нарадвам. А и се иска и на тях, да се пооблекат, да се понагиздят,  и те да са като хората.    Затуй не жаля  труда си:  градината със зеленчуци  пълна; кокошки и пуйки отглеждам, та по някое  и друго яйце продавам; зайци съм навъдила,  и месо на трапезата си имаме, че и  козичка за мляко  чувам.   Пак ви казвам, сполай на Бога оправяме се. Не ми тежи.  Ама  голям зор виждам с козлетата. Сума ти беля ми правят. Луда работа . Като рогати дяволи са  игриви,  а пък бели,  бели, досущ ангелчета. Че тичат и скачат  живинките нищо; че брястът де овошка докопат, пак и го прощавам, ама като започнаха  чак на покрива да  се качват, не изтраях.  Дявола ме подкокороса и   един ден,  като ги видях чак на керемидите, избухнах, развиках се  и  как ми даде сърце, сама не зная,   устата ми се отплесна, изтървах се,  та в яда си ги проклех.   А то не  мина и седмица,  едното си счупи крачето. Другото,  както беше  вързано,  рекло да скочи  от дръвника и се обеси. ..  Грях си сложих на душата, баба, грях си сложих!   Та за тях ми е мъчно…   Я аз  да вървя, че виж, ей сега ще  стане  време да храня животинките в двора.

              И без повече канене баба Цанка  продължи към двора на дъщеря си , да се бори с плевелите в градината и живота…

          Останали насаме, двете по-млади жени отново „подпряха”  оградата и като запалиха нови цигари продължиха  да  отдумват отдалечаващата се старица.

               –       Чу ли я ма,  какво рече баба Цанка?   Грешница била? Че тя ако е грешница,     то ние какви трябва да сме?  Вярно и аз обичам животните, но такива угризения на съвестта  не мога да имам. Ядоса ли ме куче, котка, прасе или кокошките, посягам и към метлата и пръчката и шаря наред. А тя за една думи, дето не е и казана от сърце, а ей тъй  без злоба, съжалява и сама грешница се нарича. Светица е баба Цанка, светица е!

 

юни 1, 2015

ЗАЩО СЪМ БЕСЕН?

DSC_0089 Кълвачът

И аз, като болшинството, лоялни към управляващите, и в частност  към бащицата ББ, се прибрах на село, да гледам картофи. Захванах се  да садя и зеленчуци, да отглеждам домашни животни и птици, сиреч да се самозадоволявам  и да увеличавам финансовите си авоари, та да изплащам милиардите заеми, дето натрупа на гърба ни Правителството на ГЕРБ.

Но думата ми не е за политиката. Просто искам, хрисимо и примирено да споделя с Вас, в каква идилия и благоговеене се озовах,  в какво щастие и наслаждение се потопих. Съдете сами!       Пролетта,  бавно  и неотменно, се промъкна в завещания от дедите ми,  селски двор. Свежия, пролетен въздух затрептя от пърхащите криле  на стотици прелетни птици и омайни чуруликания.  Цветя и треви,  овощни и декоративни дръвчета ме засипаха с уханията на разпуканите си цветове и аз се отдадох на безвъзмездно предоставена ми от  майката природа  аромотерапия .

В двора закипя живот.  Двете сиви гургулици  запрелитаха  с изсъхнали тревички в  човките  и започнаха да си поправят гнездото. Видели от тях ,  семейството ластовички   също понесоха  кал и сламки и след няколко дневна любовна игра, женската легна да мъти. Клоните на завързалите вече круши, ябълки, зарзали и череши  се пренаселиха с прелитащи славейчета, жълтурчета, орехчета и още дузина пеещи дроздове и непознати за мен прелетни птички. Снощи, даже един охранен или бременен таралеж се промъкна и намина да инспектира ставащото в двора, а най-вече зачервените ягоди.

Замаяни от чистия въздух , птичите песни и  физическия труд в борбата  с плевелите , след  всяко  оформяне на зеленчукова  леха, започнахме да посядаме  с жената  и отбили  се  комшии. Насядали около масата,   под  сенчестата  шатра, анализираме ставащото в двора и света!  На сладка раздумка,  бъзов и розов сок ( направени от жена ми),  се наслаждаваме на идилията около нас.

Тази година,  вниманието ни привлече  двойка пъстри кълвачи. Красивите птици  запрелитаха весело от дърво на дърво и обширния двор се огласи от  веселото им,  докторско почукване.   За наша радост и ужас на гъсениците  и червеите,  сврени в  прогнилите дървесни кори и клони,  семейството пъстри кълвачи се оказа много работно и продуктивно.  Нещо повече! Мъжкия се зае усърдно да гради дом.   Избра си  ствола на над 30 годишната  ябълка „Златна превъзходна” и запробива.  Чукне с острия си птичи клюн, майсторски  отлюспи  стърготинка дървесина  и я пусне на земята. После погледне от ляво  и от дясно зад ствола, обърне отревисто  глава назад  и огледа и двора. Неусетно,     до бетонното корито,  на  потъналата в прохладна  сянка чешма,  се натрупа внушителна купчина люспести стърготини. Жената ги измете и изчисти, а птицата упорито натрупа нови.Та така близо две седмици. Но жената не и се сърди, щото вижда,  как по няколко пъти през  деня,  женската птица прилита на вълни из двора и прави проверка на строежа. Влезне в  новостроящия им дом, огледа интериора и като излезе отвън, политне весело из двора,направи една обиколка над  подрастващите домати и малини, кацне  на стария прогнил прът над краставиците и щастлива се остави на мъжкия да я обладае.  Идилия!

Да, ама не , както казваше един дърт и изкуфял  журналист.

По клоните, като американски наблюдатели,  започнаха да се самонастаняват няколко  черни  неканени  косове.  Обикалят из двора , щъкат по тревата  и както си мислех аз,  кълват бръмбари. На два, три пъти ги засякох, че нападат като глутница,  работещия кълвач.  Връхлетят   го, а  той едва смогне да се шмугне  в дупката си и продължи да изкусурява къщата си.

Постепенно  женския кълвач започна по често да влиза в  изкопаната от мъжкия  хралупа и за наша радост, след още 8-12 дена, от вътре започна да се чува най-хубавата песен на живота –  гласчетата на няколко  новоизлюпени  пиленца.    Стоим ние на два метра  от тях, пием си кафето или ракията и ни е хубаво на душите, като гледаме щастливите родители,  да се любят и носят цели скакалци и насекоми,  за храна на малките кълвачета.  Ластовичките в гнездото правеха същото.

Косовете станаха още по нахални.  Не стига, че държаха  в обсада дома  на кълвачите, ами започнаха  да се зобят и с най-зрелите череши.

  • Тези същества са много мръсни твари – вика ми жената и добавя,  – ще видите, че ще прогонят кълвачите.
  • Теб ти се свидят черешите! – поднасям я аз, но си представям какво ще стане есента  с черното грозде по лозите.

А  семейството кълвачи, все така методично и неуморно, прелитат из двора, требят вредителите  и си хранят  малките.  Наблюдаваме ги ние как се редуват  да носят в дупката скакалци,  червейчета  и  какавиди, одобряваме действията им и очаквайки  богата  реколта  се радваме, не по-малко щастливи от  тях… Заживяхме с очакването, да видим малките пъстри кълвачета,  когато излетят от хралупата…

Вчера сутринта, жената  ме събуди ядосана и разтревожена!

  • Ставай – вика ми, да гониш скорците, –  изкрадоха пиленцата на  горките кълвачи!

Ставам  аз сънен,   щото бях стоял през нощта до три часа, надничам  през  отворения прозорец, и виждам насреща  ми , как черния кос, като нагъл, американски миротворец  във Виетнам ,  се измъква от дупката на кълвачите , с  последното им пиленце,  в човката си.

Побеснях! Благородството ми се изпари!Злобата и ненавистта от целия свят се струпа в сърцето ми!  А  като видях тревожно  прелитащите, нещастни и  прогонени, пъстри  трудолюбиви,  никому не пречещи  кълвачи,  обявих война на наглите, мързеливи, крадливи, черни косове, независимо от това че могат да имитират,  „демократично”, над 60 вида пойни птици!

Не ми е за тоновете слъчоглед, който ще изкълват есента,  не ми е за черешите и  гроздето дето  изяждат и разсипват по земята, не ми е и за  присвоения дом, защото такава е природата – кълвачите ще си направят нов дом,  за да отгледат ново поколение. Но всеки път,  когато чуя барабаненето на кълвач по загнилите кори и клони, ще си мисля колко много гадни твари има на тази земя и  никога няма да простя,  за убийството на малките, невинни птичета!

януари 5, 2015

ЗА ЩЪРКЕЛИТЕ И ХОРАТА – разказ

320px-Carl_Spitzweg_029      Викаха му Ангел Крайненеца, но колко е ангел вие сами ще отсъдите, щото си е човек от всякъде, а човеците са си живи дяволи. Ей на, ако река да го вземете за ангел, трябва на дълго и на широко да ви разправям, колко хрисим и работлив е, с каква всеотдайност отглежда домашни животни и птици, и как се грижи за посадените цветя и дръвчета в двора си. Пък с колко любов и грижа обсипваше жена си и децата – не е за разправяне? Та той е толкова добродушен човек, че даже на магарето си, като прояви инат, глас не повишава, камо ли да посегне с камшика. Хората го бяха виждали, че като върви по широката поляна пред дома си, мравуняците заобикаля, мравките да не мачка. То, пак хората казваха, че и стария изсъхнал орех в двора си не искал да отсече – било му мило. И имаше за какво. Несъмнено го беше садил някой от прадядовците му, дето някога слезли от Балкана, когато турците били прогонени из селото от руснаците. Посадил го въпросния му прадядо от дряновска семка, дето се вика, и го отгледал насред двора, на поколенията след него плод да дава, сянка да прави, с хлад и свежест да гали през горещите лета челядта; добитъка им в двора да пази от жежките слънчеви лъчи, щото от както свят светува тъй е отреден света, всяка жива твар да се ражда, да расте и живее с едничкия смисъл да продължи рода си и територията си да брани за бъдните поколения. Така е по земята, така е във водата и в небесата. И при хората, е така, и при зверовете, и при растенията, че даже и при рибите и птиците дето се въдят по Земята.
Ама и ореха в двора на Крайненеца и той, нали бил живо нещо, пък за всяко живо същество се знае, че остарява и идва ред да умре, все някога – остарял. Ореховите му черупки изтънели, та да могат по бързо да покълват в земята. После клоните станали по крехки, рехави и чупливи, щото и корените му вече били остарели и загнили. А накрая, една студена зима, поледица стегнала с големия си северен студ вейките му и ореха измръзнал. През пролетта младите му вейки не се раззеленили, а клоните му един след друг почнали да се чупят и да падат, като обстреляни птици, с покосени криле на земята. Върха останал само с централния си стълб, като обърнат триножник от счупени клони. Осиротял големия селски двор, нямало го закачливия детски смях по люлките на най-долните клони. Децата на Крайненеца и те се разпилели, като птиците от клоните на стария орех, пръснали се по градове и държави, и те да изкарат прехраната си, и те деца да отгледат.
Но не щете ли, по миналата пролет, на върха на окастрения от зимата и секирата на Крайненеца орех, горе в самата тройка, двойка млади щъркели почнали да свиват гнездо. Пролетта се случила топла и влажна, слънцето припекло благосклонно и живително.Природата полудяла в екстаз и почнала да облича в разноцветни одежди, де що види. Въздуха се изпълнил с жизнерадост, даже лозовите пръчки по изрязаните лози заплакали с умиление. По ливадите и раззеленените ниви, за щъкали тлъсти змии и гущери, над рекичките и язовирите се понесла денонощната хорова песен на жабите, дето се опитвали напразно да конкурират пойните птички и само плашели разноцветните пеперуди. Понесли клечки и клончета двата щърка и забързали да свият гнездо, щото от край време се знае,че неродено бебе и не снесено яйце няма. Гледал ги нисичкия и слаб Крайненец, гледал ги и им се радвал, и макар, че отгоре изглеждал още по дребен и малък с голямата си мъка, дето живеел сам, душата му се изпълнила с благородство и надежди и той израснал в истински мъж, та поискал да направи чудеса. Не се предал, на пустата самота и нали е казано:”Сиромах човек – жив дявол!”- все намирал с какво да се занимава. „Я, – рекъл си – като я няма вече тежката сянка от измръзналия, сенчест орех, зеленчуковата градина да разширя. Домати и чушки да отгледам, за салата и зимнина да има.” После в старите широки обори коза и прасенце вкарал да отгледа. В курниците декоративни кокошки и гълъби за красота завъдил, че и по няколко пуйки и гъски си купи.
– Те цял ден пасът на свобода по широката поляна пред двора ми и съгласно европейските директиви, са „щастливи домашни птици – разяснил Крайненеца вещо пред наборите си, в кафенето.
– Ей, Крайненец, за какво се бъхтиш, бе братче, нали си сам и ти като нас и си досущ дърво у равно поле, ама ударено от гръмотевица? – ще го закачи някой, а той спокойно с достойнство ще му отговори:
– Казано е наборе: „За лудо работи, за лудо не стой”! А от мен да го знаете -по-добре е да имаш от колкото да нямаш. Друго си е като имам с какво да посрещна децата, кога си дойдат от града и чужбина.
– Абе като гледаме как са се засилили, все на бегом тичат при тебе!
– Да бе, те там за произведеното от тебе чакат – ще се пошегува и друг.                                                                                                              – Не, наборе, те да са при теб, там е истината.За туй човек отглежда деца, да не е сам на стари години.
– При мен са си. Не ми берете грижата. Аз всяка вечер по Скайпа с тях си говоря, и с децата и внуците не само си приказваме, ами се и виждаме. С интернета все едно, че са си у нас…
Тъй им отговорил бай Ангел Крайненеца и уж доволен, че се от думал, тъжен си тръгнал към празната къща. Наближил, значи той дома си, а още от поляната го посрещнало едно: „Къррррррррррррр..!” – като стрелба от картечница се спуснало от щъркеловото гнездо… Влиза значи той в двора и що да види. Щъркелицата легнала в гнездото кротко и към изправения над нея щъркел поглежда свенливо, а пък той хем на един крак застанал, хем малко свитите си криле отпуснал, па я погледне, па с клюн и оправи перушината, гаче я гали, че после като прижуми с очи, глава извие назад и пак: – „Кърррррррррррррррр…” – изстреля с клюна си нов пълнител, та тракането се понася над селото радостно и гордо, като че ли иска да каже, че щъркелицата му златни яйца е снесла.
– Мъти сигурно! – помислил си бай Ангел, щото какво друго да си помисли човек за две млади птици, дето са долетели от далеко в неговия двор, с великото тайнство на живота – любовта да се занимават, гнездо да си направят, та малки да си отгледат.           – „Божа работа!” – рекъл си Крайненеца и на сърцето му станало някак пролетно и пълно, че и в неговия дом млада челяд щяло да има. Засвирил си с уста весело даже и тръгнал из стопанския двор, като че ли двайсет години по-млад станал. Спуснал се към обора на магарето и козата вода да налее, а щърка пак: „Кърррррррррррр…” – с нов откос и на тях се похвали, че деца чака. И така цял след обед, накъдето и да мръдне човека, при когото и да отиде, с каквото и да се захване все това мъжко: – Кърррррррррр..- от щъркела ехтяло в двора. Чак привечер, щъркела млъкнал, щото легнал върху яйцата да ги топли, а щъркелицата подскочила, та с лекота прелитнала до реката, с вода да се напие. Тогава бай Ангел нахранил, животните, нахвърлял двойна дажба зърно на пернатите и прибрал яйцата от полозите. Кокошите и пуйчите яйца не броил толкова, но когато намерил и четири яйца от гъските, нещо в главата му припълзяло, като нечиста мисъл, като муха лайнарка го гъделичнало от вътре, щото те нечистите мисли при човеците идват почти винаги по тъмно, а вън било вече тъмно и спокойно и само жабите квакали подигравателно от към заблатения микроязовир, с очи изцъклени към зачервената от срам луна.
Цяла нощ бръмчало нещото и пъклени проекти кроило в главата му, а на другия ден, като напекло пак следобедното слънце и станало топло, Крайненеца издебнал щъркела и щъркелицата, да политнат към блатото, вода да пийнат, пълзяща твар да хапнат. Рипнал тогава дребния човечец, промъкнал се и досущ маймуна се изкатерил до гнездото. На гърба си в торбата, гъшите яйца носел и ги поставил на мястото на щъркеловите, щото в интернета прочел, че птиците чуждите яйца не различавали, и вместо гъската щели щъркелите да ги измътят. После, без капчица угризение на съвестта, се свлякъл надолу, като крадец от чужда череша, и ни лук ял, ни лук мирисал, седнал самодоволен от стореното, резултат от експеримента да чака…
Щъркелите наистина нищо не разбрали. Продължили, горките, яйцата да мътят, надеждата си за продължаване на рода да топлят…Така се изнизал близо месец. Ама един ден, към края на април в гнездото нещо станало. От яйцата се излюпили четири пухкави пилета. Мъжкия щърк цял ден стърчал замислен в гнездото, гледал ги, гледал с укор обърканата си смачкана половинка и нито литнал да се храни, нито вода да пие. На следващия ден още сутринта, размахал бавно и тежко, близо двуметровите си криле и отлетял. Останала сама, щъркелицата не мърдала от мястото си, стояла като захвърлен парцал, самотна и нещастна… Тогава, чак на втория ден след като отлетял, щъркела се завърнал. Следвало го огромно ято, бавно летящи щъркели. Те за кръжили във високото безоблачното небе над гнездото и ставали все повече и повече. Мъжкия щърк кацнал мълчаливо до щъркелицата си в гнездото и я загледал с укор и болка. Стоял така неподвижен близо час.Щърковете от виещото се ято все така бавно въртели сянката под слънцето. После, по някакъв си техен ред, започнали един след друг да се спускат и да минават, над двойката изправени щъркове в гнездото, поглеждали новоизлюпените пилета и пак се издигали високо към облаците.
Когато се изредили всички да видят новоизлюпените, мъжкия щъркел замахал с криле и полетял в окото на виещия се от щъркели тайфун. Набрал височина та се издигнал над ятото и за кръжил там, горе самотен. Щъркелите от ятото, пак почнали да се спускат един по един, пикирали до самотната майка и децата и, нанасяли им по един удар с клюновете си, а после отново се издигали в ятото. Щом я клъвнала и последната птица от тайфуна, в гнездото кацнал бащата, онзи същия с когото се докосвали нежно и оправял перата и с клюна си; онзи същия дето тракал, като зачервена от стрелба картечница, за да извести на всички, че са си построили дом и в него тя му е снесла златни яйца, за да си отгледат щъркелчета… Нещастната майка лежала полумъртва над необичайните си деца. Със сетни сили опитала да изправи шия за да вдигне глава и да срещне погледа му за последно. Тогава щърка извил шия и с един удар на дългия си червен клюн я ударил по главата – убил я… Горе ятото щъркели все така укорително и зловещо се виели и свистели с криле.. Мъжкия щърк бавно и тежко подхвръкнал от гнездото на убитата си половинка, издигнал се високо-високо, над ятото, над тайфуна от щъркели, над човешката глупост и жестокост, а когато летящото ято се разделило в средата на кръга, щърка внезапно свил крилете си и полетял надолу та тупнал като камък до мъртвото си семейство – самоубил се!
Постепенно ятото щъркели се разотишли. Небето станало празно и пусто, като изпразнената душа на стопанина!

640px-Ciconia_ciconia2

ноември 16, 2014

С ВКУС НА ПАРИ И ЧИСТА СЪВЕСТ

IMGP2839

Вечерта блестеше с неоновите си, хипнотизиращи светлини. Подпрял покривалото на нощта, Парк хотел „Санкт Петербург” бръмчеше като гнездо на търтеи и оси . Над него, зареяни в небесното бездъние, звездите намигаха примамно обградили луната сводница.  Хилядолетния Пловдив заспиваше. Наближаваше полунощ.
На паркинга пред ресторанта, няколко вцепенени от чакане таксита, дремеха с надежда и очакване, закъснял и подпийнал клиент да ги наеме. Най-отпред се кипреше, облечена в елегантен костюм и цвят „Сахара”, нова „Лада”.
Таксиметровия и шофьор, поглеждаше с нетърпение, как автоматичната стъклена врата ще изплюе, поредния развеселен и олекнал парично, посетител. И той се появи. Поспря пред още не затворилата се след него прозрачна врата, огледа се, пое дълбоко от свежия есенен въздух и с криволичещи, колебливи крачки, се упъти към таксито. Въпреки обикновените си всекидневни дрехи, имаше вид на щастлив и доволен от себе си човек. Спря се пред пасажерската врата и несигурно отвори. Колебанието му подсказа на таксиметровия шофьор, че в колата влиза пътник, дето не пътува всеки ден с такси и е пиян.
– Карай към „Столипиново”! – нареди театрално пасажера и като се отпусна върху седалката, изпълни купето с дихание на алкохол и цигарен дим.

– Готово! На кой адрес? – попита от своя страна шофьора и потегли.

Среднощ нямаше движение. Таксито необезпокоявано от никого зави на дясно, после премина, като през малка гара, край панаира и хотел „Марица”, прелетя по моста над реката и се стрелна към тунела.
Отговорът за адреса се бавеше. По съсредоточеното замислено лице на пътника се четеше колебание.
– Ще ме закараш ли до Ново Село? – попита ненадейно пасажера и се наведе като въпросителна към шофьора.
– До Ново село са над 20 километра, кой ще ми плати обратния курс?
– Нямаш проблем! Карай към Ново село, тази вечер съм влюбен! – отсече клиента – Плащам си, не се притеснявай, имам пари! – и като се облегна на седалката, доволен от решението си заспа.
За шофьора ситуацията не беше нова. Караше такси от близо две години.  Случвало се бе да му дават и големи бакшиши, но обикновено, след станалите обществено-политически промени и идването на демокрацията, хората се стискаха и за жълти стотинки.Нямаха пари. От ЖК Тракия до гарата или центъра, разстоянието си беше около 6-7 километра – сметка под два лева, ама те си искаха рестото, за това по-често трябваше да им връща и стотинките. Беше започнал да проумява, че с таксиметрова работа няма да забогатее. Цената на бензина и маслата все се вдигаше, на резервните части, също. Само през първата година, като на шега, вечер след работа или през почивните дни, навъртя 40 хиляди километра. Навъртя ги, но нямаше и един лев спастрен на страни. Парите както влизаха в джоба му, още по неусетно си излизаха, щото и в ЖП транспорта, дето работеше, все бавеха заплатите. Почнаха и съкращения. Живота стана някак несигурен и непредвидим. Хубаво, че колата му беше нова. Купи я от Корекома с рубли. Спечели ги през трите години гурбет в КОМИ. Успя да си изплати и получения от железницата апартамент. Даже му останаха рубли за още една Лада. Да, ама инфлацията ги изяде. С тях, като добави още 3 хиляди лева, успя да си купи нов цветен телевизор JVC. Жалко, че вечер след работа, висеше по таксиметровите спирки и нямаше време да го гледа. Жена му беше доволна от допълнителните пари дето носеше и едновременно с това се сърдеше, че малко време стои в къщи при нея . След всяко излизане на мъжа и с таксито, той носеше по някой лев и така имаха за храна и редовно плащане на битовите сметки. Поради тези обстоятелства, шофьора на таксито се нави веднага на неочаквания извънградски курс. А курсът си беше направо късмет. Над 50 километра отиване и връщане носеше добра сума. Удари кьоравото.
Пасажерът до него си спеше кротко и тихо, като малко дете в леглото на майка си. Пълнолунието осветяваше равното тракийско поле и лицето на спящия. Човекът се усмихваше, потънал в блаженството на своите сънища. Беше се извисил над ежедневието, над промените в света, битовизмите и тичащия насреща му, като черен асфалтов път, живот.
За няма и половин час пристигнаха в обезлюдения център на селото.
– Ало господине, – побутна внимателно спящия си пасажер шофьора – пристигнахме! Сега накъде?
Пътника, като на забавен кадър отвори очи, размърда се, огледа сънено през стъклата на автомобила и като се ориентира, направи една дълбока прозявка, от която даже на шофьора му се приспа. Още не изгасения двигател все така равномерно мъркаше.
– Ааа, да… Стигнахме ли?
– Пристигнахме! В центъра на селото сме.
– Момент да се разсъня малко. А, да… Така… Карай сега на дясно, а като стигнем църквата завий наляво. След още стотина метра ще стигнем малко площадче и едно заведение. Карай!
Когато спря пред заведението, поизтрезнелия от съня пасажер слезе и се протегна, като дълго спал котарак.
– Чакай малко! Сега ще се върна! – нареди той и се упъти към притихналото заведение.
Вратата беше заключена. Пътника огледа през прозорците, потропа на единия и като се увери, че вътре няма никой се върна при колата.
– Какво става? Не работи ли ? – попита шофьора през смъкнатото стъкло.
– Няма нищо. Ще я намеря. – закани се той.- Ти ме чакай тука! … – и се стопи в тъмнината на съседната уличка.
Таксиметровия шофьор остана сам. Загаси двигателя и се приготви за чакане. След дългия, напрегнат ден в депото, след напрежението за сигурността на пътниците и изправността на пътническите вагони и ядовете по липсата на части за техния ремонт; след няколкото часа шофиране по натоварените и шумни Пловдивски улици; тишината и спокойствието се стовариха, по силно от въздушен чук, върху съзнанието и умореното му тяло. Беше преуморен. Клепачите му се затваряха, мускулите му се отпускаха, но не можеше да заспи. Като на филмова лента , трескаво и нестройно пред очите му се редяха кадър след кадър, шумове и звуци, зловония на горещо желязо, горива, масла и човешка пот от изминалия ден.
Минутите изтичаха безмилостно бавно. Настъпи безвремие. Луната се изцъкли. Тишина скова опустялото селище. Звездите започнаха да избледняват. Пропяха първи петли. Колата стоеше все така неподвижна, като заседнал кораб в пресъхнало море.
Неочаквано от лявата пресечка се зададоха двама младежи. Запалените и цигари примигаха, като искрици живот.
– Търсите ли някого? – попита дружелюбно високия.
– Абе, докарах клиент и го чакам да се връщаме към Пловдив. – отговори неуверения глас на таксиметровия шофьор.
– Плати ли ви? – попита съчувствено по ниския.
– Не! Отиде при някаква мадама и каза да го чакам.
– Има да чакаш! Май ти е вързал тенекия?
– Отдавна ли го докара?
– Има повече от два часа, ама човека каза да чакам, че да го върна в града.
– Чакай си! Дано да се върне, но по-вероятно е да пиеш една студена вода.- констатира съчувствено по-високия и двете огънчета живот се отдалечиха, заедно с надеждата на шофьора да получи парите си.
Останал отново сам, първо се ядоса на себе си, на лековерието и глупостта си, на добротата и отзивчивостта си, на непрактичността си и чак тогава си спомни, че клиента му носеше някаква торбичка. Огледа и опипа по седалката. Нямаше нищо.Наведе се и потърси по пода. Докосна грубия смачкан плат на торбичката… Светъл лъч на успокоение премина през съзнанието му. Заопипва с дясната си ръка торбичката и опита да разбере съдържанието и през плата. Първото нещо което напипа припозна за срязана на две „Франзела” хляб, до нея се гушеше увита в хартия наденица и още два три неизвестни правоъгълни пакета. Най-отдолу напипа връзка с ключове.Този факт, вече го успокои напълно. Без съмнение бяха ключовете от жилището на човека. Първо се успокои, но после го обзе срам и неудобство. Човекът беше оставил ключовете от жилището и хляба си, а той го мислеше за мошеник. Ами ако го завари как рови в багажа му. Какъв срам!? Притесни се и бързо се заоглежда наоколо. Слава Богу, клиента още го нямаше.И макар, че вече развиделяваше, шофьора на таксито се отпусна на седалката, спокоен и твърдо решен да го дочака…
Измина още половин час.
– Мъжки, извинявай, че те накарах да чакаш толкова,- събуди го гласа на очаквания пасажер – но хубава работа свърших. Твоето не се губи, ще си платя и престоя и всичко. Много съм ти задължен, че ме изчака. Аз да бях на твое място, отдавна да съм запрашил за Пловдив.- допълни клиента и след като в краката му издрънчаха току що донесени от него, пълни бирени бутилки, вратата му се хлопна от вътре. – Карай пич към Пловдив, живота е хубав, стига да знаеш как да го живееш! И още веднъж извинявай.
– А няма нищо! – смотолеви сънения шофьор и с огромно облекчение подкара таксито по обратния път.
Клиента му си отвори бутилка бира. Преди да отпие от освежителното питие рече: – Взел съм и за теб, ще си пийнеш, като се прибереш в къщи, а сега нали караш… Ей човече сдобрихме се!- възкликна радостно той.-  А ако знаеш само как бяхме скарани с Нея, ще ми простиш и ти.- После отпи няколко едри глътки, щастлив и доволен от себе си и поглед в свежото утро.Беше разсъмнало. Фаровете бледнееха пред светлината на новия ден. Птици запрелитаха пред колата, утринен вятър разлюля вейките на дърветата и колата се изпълни с бързотечното, откровено словоизлияние на клиента за неговата голяма любов. Той говореше, а таксиметровия шофьор караше и  слушаше..
Още преди да научи целия житейски път и перипетиите на младия фермер, таксито се озова в Столипиново. От входовете на еднотипните блокове хората вече излизаха за работа.
– До тук съм. Спри ме пред онзи вход! – посочи клиента и като се наведе вдигна от пода в краката си въпросната извехтяла, платнена торбичка. – Колко ти дължа и за престоя? – попита напълно изтрезнелия клиент и бръкна в торбата.
– Ами 23 и 23 извън градско, в града още десетина км, кажи ги общо 50 километра, а и от 0 часа и тридесет минути до 6, за престоя, са още ….- започна неловко да пресмята таксиметровия шофьор, но последния го спря .
– Остави, стига си правил сметки! Вземи тези пари, мисля, че са достатъчно! – прекъсна го нетърпеливо клиента и извади от торбичката запечатана пачка с двадесетолевки. – Заслужи си парите. Ето вземи! Днеска съм щедър. Вчера продадох три стада овце. – поясни клиента и като отброи от пачката дузина банкноти ги тикна в слисаните ръце на шофьора.
– Ама те в торбичката ли бяха? – не сдържа учудването си таксиметровия шофьор. – Че ти като се забави, аз все си бях тръгнал бе човече. Оставят ли се така пари?
– Да си беше тръгнал, бях толкова пиян, че въобще и не съм те видял кой си и какъв си, пък за номера на колата въобще да не говорим. И какво? Ето в торбичката има още две пачки. Жив и здрав да си, че ме изчака. Пари много, човещина малко приятелю! Благодарен съм ти. Виж оставям ти и три бирички, като се прибереш в къщи да си пийнеш.Довиждане и приятен ден. – пожела клиента, като се упъти към близкия жилищен блок…
След петнадесетина минути, жената на таксиметровия шофьор го завари сънена, в малката им , не напълно оборудвана кухня. Мъжът и пиеше бира. До трите шишета, на масата, лежаха купчина нови двадесетолевки. Това си беше половин железничарска заплата.
– Какво ти става бе човек? Много се забави. Притесних се за теб… Че и много от рано си почнал да пиеш? – укори го тя и погледа и се спря одобрително на парите.
– Жена, знаеш ли защо военните нямат много акъл? – ни в клин, ни в ръкав попита съпруга и.
– Сигурно щото от тях се иска само да изпълняват заповеди, а не да разсъждават? – предположи тя.
– Не жено… Щото, когато Господ раздавал акъл на хората, все го оставял на работните им места и те, като ходели всеки ден на работа го намирали. Та решил Господ да даде акъл и на военните, но те все били някъде на учение. Слагал той акъла им по планини и долини, по чукари и низини, но те все променяли мястото на военните си учения. За това Господ ги издебнал когато наближили единствения мост над реката и си казал:”-Ей тука на моста ще и оставя акъла. Наоколо няма друг мост и те като минат ще си намерят акъла.” Така и направил, оставил акъла на военните на моста и зачакал. Ама военните като наближили моста, започнали ново учение и отбили в дясно от моста – форсирали реката, а акъла си останал горе на моста непокътнат.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че господ дава, но в кошара не вкарва! Това ми беше последния курс, като таксиметров шофьор.
– Защо? – попита още по неразбираща жена му.
– Защото разбрах, че никога няма да забогатея. Явно Господ ми е оставил богатството на работното място в ЖП-то, както беше и при дядо и татко. Важното е, че съвестта ми е чиста! А това е най хубавата бира, която съм пил – бира с вкус на пари и чиста съвест!

април 20, 2014

СТАЯ 616 – разказ

IMGP6153

В стая 616 на болница „Токуда” – София, е спокойно. Въздухът е застинал в очакване да се случи нещо. На четирите болнични легла, мъжете лежат неподвижно. Вперили са погледи във високия синкаво бял таван и тревожната неизвестност. Над леглата им, три работещи телевизора се опитват да разведрят обстановката с картини от живота. Звукът е толкова приглушен, че не се чува. Никой не им обръща внимание. Четвъртия, даже не е включен. Той е над легло №4. Най-близкото до вратата.
Срещу него е № 1. Болния в него е видимо най-зле. Още е под въздействие на упойка. На система е. По тънкото, прозрачно маркуче, към абоката на дясната му ръка се стича, капка по капка, живот…
Между него и просторния прозорец е болен №2. Дребен на ръст, обрулен от ветровете на съдбата човечец, със сламеста, слаба коса и уплашени, пъстри като полето на Делиормана очи. Ръцете му са сухи и спечени, ставите на пръстите деформирани, а дланите мазолести и набраздени от физически труд. Издухан човек! От онези, дето нямат петдесет, а изглеждат над седемдесет.
Над главата му, монитора показва регулираните удари на закърпеното му сърце…
Срещу него, между №4 и преливащата от прозореца светлина е №3. Един масивен и пълен циганин, с оплешивяла едра глава, бузесто лице и четинест чер мустак. Здрав и силен мъж, с мощни гърди и широк гръб, той постоянно въздиша и се опитва, с приличните си на мечи лапи ръце, да седне по изправен на леглото. Над сочните му обърнати бърни, се мъдри камбест нос и парят с маслиновия си блясък две черни, като тъжни въглени, очи…
– Хайде момчета, стига следобеден сън! От сън спомени няма! – разсича неловката тишина звънливия глас на една усмихната лекарка и стаята се изпълва с живот. – Да няма някакви оплаквания? – пита тя и най-напред се спира пред №1.
– Нямам оплаквания, само малко ми е замаяно. – отговаря с все още немощния си глас, №1.
– Така и трябва да е! Още пет минути и сваляме системата. Някакви болки в гърдите, стягане в гърба да чувствате? – пита тя и оглежда внимателно монитора над главата му.
– Не, нямам! Наясно съм. Не ми е за първи път. – отговаря все по ведро болния и се размърдва.
В този момент в стаята влиза с поднос в ръка, средна на ръст, чевръста сестра.
– Ето ви и бонбонките. – майтапи се и тя и акуратно разнася по металните шкафчета, приготвените за всеки от четиримата, разноцветни хапчета.
– Сестро, неможе ли още една възглавница, че ми е ниско? – пита №3 и пак опитва да се вдигне на по високо.
– Няма нужда от възглавница! Ето сега ще оправим работата с леглото…. така…. Леглото ви само ще се повдигне като натиснем това копче… Така по удобно ли вие?
И наистина сестрата натиска едно копче, частта зад масивните плещи и главата на болния се вдига.
– Сега вече ми е удобно! – настанява се болния почти седнал и се заема веднага с хапчетата.
– При теб как е? – пита седнала на леглото до №2 лекарката  и макар да следи монитора, опипва първо пулса на ръката му, после поглежда и поставените на гърдите на болния лапи. – Машинката работи нормално. И кръвното е стабилизирано…. Нека продължим да следим, с
тази машинка, дето сме ти поставили на гърдите, работата на сърцето и ще видим. Поставили сме ти две пружинки в кръвоносните съдове. Тези  съдове хранят сърцето. – обяснява тя на прост език и продължава. – По всяка вероятност утре ще те изпишем и ще се върнеш отново в ИСУЛ.  Там ще  продължат с лечението на бъбреците ти. Инфаркта е овладян, тромба е разбит, стесненията са разширени, оправен си. Известно време ще ти трябва почивка и по-малко натоварване.
– Докторе, да махам ли и системата ? – пита от леглото на № 1 сестрата и получила утвърдителен отговор я сваля и изнася.
– С теб какво ще правим? – спира се лекарката при №3. – До старите запушвания имаш две нови. По всяка вероятност ще се наложи операция и смяна на част от вените. Ще вземем вени от единия ти крак. Но трябва да решиш. Говори с жена си и децата. Помисли, тук в нашата хирургия ли да се направи операцията или ще се прибереш във Видин и там да решите с твоето джипи. Помисли до утре на обед. Ще говорим пак, сега се консултираме и с хирурзите. Ще дойдат и те да ти обяснят как ще се процедира.
– Добре докторе. – посърна още повече болния, а тялото му се смали и изгуби в огромното легло.
Като отвори оставената от сестрата папка,малко изненадана, лекарката се обърна към № 4.:
– А, какво е това? Кръвното ти се е вдигнало на 160\120. Множко е! Трябва да го свалим преди интервенцията…. Сестра заеми се. Ето! Подаде и тя папката, като написа нещо в нея.
Медицинската сестра събра останалите папки и излезе. Преди още лекарката да обиколи отново четиримата болни, тя се върна, даде на №4 хапче  за кръвното и двете излязоха заедно…
– А бе, може ли някой от вас да ми пусне ваучера за телефона? – попита № 3? Децата ми го оставиха и си заминаха, ама аз не знам как да го пусна. Пък нали докторката каза да се обадя у дома!
– Комшу, и бъкел не разбирам от телефони. Мене ми дай зидария, замазка, шпакловка и друга строителна работа. От Разград до Свиленград и от Силистра до Враца и Бургас, де що завод има и жилищен комплекс, съм преровил. Разбирам от строителство, но тази дяволска техника ми е чужда. Нямам телефон, няма и на кого да се обадя.
– Не му разбирам и аз. – смутолеви № 4, замислен за кръвното си и предстоящата му сърдечна интервенция!
Освободен от ограниченията на „системата” и електродите, № 1 се изправи. Другите трима „съквартиранти”, установиха, че макар и в пижама, болния изглежда добре. Беше среден на ръст,около 50 годишен, почти висок, белокож и светло рус мъж. Очите му, бистро сини и чисти като планински езера, макар и все още замаяни от лекарствата и упойките, се смееха. Доволното му шкембенце напираше под горнището на пижамата и загатваше за прелестите на застаряващ чревоугодник.
– Чакай, ще видя дали ми е познат модела!? – каза той и седна на леглото си. След кратка пауза от двадесетина секунди, № 1 се изправи внимателно, направи няколко бавни крачки и като седна на леглото на №3, започна да се занимава с мобилния телефон. С лед около минута, циганина от 3-то, обясняваше на жена си какво са му казали докторите. Говориха на цигански и развален български повече от 15 минути. Накрая едрия мъж прибра мобилния в чекмеджето на болничното шкафче и отново се смали в леглото. Погледа му първо подпря тавана, а после очите му зашариха по другите легла за съчувствие и подкрепа…
В стаята хигиенистката на отделението докара следобедна закуска.
– Номер едно, вие вече сте на свободен режим. Ето заповядайте. Номер две, вашата диета продължава заради бъбреците, без люто, кисело и солено. Заповядайте и да ви е сладко. – пожела тя и продължи: № 3 и вие сте на диета за сега! – накрая, като се обърна към №4 с думите: Вие сте най-добре – продължавате с напълно гладна диета. – излезе от стаята, тикайки натоварената с храна, количка.
Останали насаме, мъжете се почувстваха някак си близки и продължиха разговора си.
– Ами аз не знам как да ида до ИСУЛ. София въобще не я познавам. И да си кажа правичката нямам никакви пари. Пенсията по болест ми е 140 лв. Колко ли струва един билет за трамвая? – обърна се той към останалите.
– За какво беше в ИСУЛ? – заинтересува се №1.
– От болницата в Разград ме закараха по спешност с бъбречна недостатъчност. Но тъкмо пооправиха бъбреците и получих инфаркт. От ИСУЛ, вчера, ме докараха с линейка, въобще не знам къде съм. И ако кажат че трябва да плащам!
– Няма да плащаш нищо, нали си здравно осигурен. – успокои го №1, явно вещ по въпросите на здравното осигуряване и болничното лечение.
– Знам ли?
– Жената рече по телефона да не се съгласявам пак на операция. Пък ако се върна на село във Врачанско, първо джипито ще почне да ми разправя, че няма направление и ще иска пари. После и във Враца за операцията ще ми искат пари. Жената каза, ама и аз нали си знам, че нямаме пари за операции. – Каза ни в клин, ни в ръкав № 3 и пак млъкна.
– С какво си се занимавал? – подхвана разговора и с него първия.
– С какво ли не, ама последно, преди да направя първия инфаркт, две лета работихме със синовете по поправка на покриви. Голямо бачкане падна, но и добри пари се изкарваха. Изкарваха се ама свършиха, сватба на единия син правих, по доктори плащах и свършиха, а от още три обекта ни мотат, не са ни платили.
– За това е най-добре, -посъветва го №1 да се съгласиш на операция тук. Вече си в болницата. Направени са ти нужните изследвания, няма да се губи време. Тук са изключителни специалисти и оборудването на болницата е на световно ниво. Хората от чужбина идват да се лекуват тук, че и луди пари дават да ги оперират, а ти ще мислиш да се връщаш във Враца и тепърва опериращ лекар да търсиш.
– Знам ли? Ама като нямаме пари!
– Нали си осигурен, няма да плащаш нищо. Болницата ще си вземе парите от здравната пътека. Не му мисли много, ами утре като дойде лекаря се съгласявай. Е може да не те лекуват със скъпи вносни материали и лекарства, но има и по евтини, наши, български. Ще плащат такива като мен, дето имат възможност да платят. Пък да ви кажа честно, макар и да плащам на частно за лечението си, знам: Каквото е рекъл Господ, това ще е!…
– На всеки си му е написано в съдбата, къде, кога, как, всичко е отредено – намеси се в разговора и № 4. – Ей на, на мен сърцето ми се разтропа, кога бях на 24(сега съм на 66). Ставам една сутрин, а то като на птиче „Колибри”, пърха, забързва, прекъсва, пак тръгва. С една дума бие както си иска.Над 220 удара в минута.Два пъти са ми провеждали електрокардиоверсия. С пълна упойка два пъти са ме удряли с над 400 волта ток. Спираха сърцето и пак го пускаха.
– Ама нещо болен ли си бил преди това? – пита №2 и се вдига та сяда в леглото.
– Нищо не съм боледувал, бях здрав като младо биче, спортистче. Играех баскетбол в „Дунав” Русе преди това…
– Че и аз съм от Русе – оживи се първия.- Коя година си бил в Русе?
– 69 и 70 бях по разпределение от ЖП института във Вагонно ремонтния завод. Пък 70-та, за да не изтърва жената ( тогава тъкмо я бяха приели студентка в Хранително вкусовия институт – Пловдив), зарязах и спорта и Русе и хукнах в Пловдив. Спрях изведнъж активна спорта дейност, записах задочно българска филология, почнах работа във Вагонното депо, живеехме на квартира и като сложите борбата за повишаване шлосерския разряд, за жителство, изпити за мен и жената и като за капак една пневмония на сина… нямаше годинка детето … И тя работата стана. Нервите, напрежението… изби в сърцето.
– Ама казаха ли ти какво му е било? – поинтересува се и №3. – Не си ли се лекувал?
– Като ме върнаха в синусов ритъм и дойдох на себе си, първия път в Интензивния сектор на ІІ-ра градска в Пловдив и доктор Цветков, беше тогава(говоря ви за 3 септември 1973 година), ми стисна ръката и вика: Честито втори живот момче!
– Докторе, ама какво ми е? Има ли лечение?- питам аз.
– Медицинската наука още не е напълно наясно какво точно става с биотоковете в сърцето ти – обяснява ми лекаря. -Не се знае наследствена обремененост ли имаш, придобито ли е, какво ли, но понякога биотоковете които трябва да преминат от долната част на сърцето към горната, при теб си намират по пряк път и сърцето ти почва да бие по бързо. Казва се WPW синдром. Няма медикаменти за сега. От прегледа установихме, че сърцето ти може да е провокирано от много неща. Четири  зъба за вадене – може да са фокуси. Сливиците ти също е трябвало отдавна да се махнат. Имаш шипове в гръбначния стълб и за капак остра невроза.
– Докторе, – викам му аз – че аз съм толкова спокоен, даже и не псувам.
– Там ти е грешката. Не реагираш, не се освобождаваш емоционално, а само трупаш, трупаш и идва момента на отпушването.
– Добре де, ама все пак някакво лечение, диети?
– Лечение на този етап няма. Диети: няма да пиеш концентрат, избягвай бира и много течности за да не се натоварва сърцето, не прекалявай с кисело, солено, люто, а като правиш секс, ще се пазиш да не се вживяваш много, много .
– Че аз за какво да живея тогава бе докторе? За да се пазя ли?
Доктора се смее и ми дава последен съвет.
– Виж какво, всичко друго е бош лаф работа. Най-важното е сутрин като станеш и да вземеш една лъжица от онова лекарство – МАЙНАТА МУ! Чергата под краката ти да гори, не се ядосвай, ще се изтъче друга, по хубава даже. Най-важното е да не ти пука от нищо!
– Прав е бил доктора ти! И старите хора казват, че всички болести са от нерви, от притеснение значи! А не се ядосвай де, как да го направиш, като живота те блъска от всякъде, а стана и много напрегнат? – заключи философски малкия човечец от №2 и погледна към монитора си.
На екрана се мъдреше само една права линия. Тегелите на сърдечната му дейност ги нямаше.
– Ей хора, аз съм умрял! Вижте сърцето ми е спряло – паникьоса се той…
И тримата мъже скочиха уплашени. Но докато 3 и четвърти номер се зачудиха какво да правят и 4 понечи да тръгне към вратата за лекар, номер едно отиде до леглото на „умрелия” и натисна червения бутон за звънеца в дежурната лекарска стая…След не повече от петнадесет секунди в стаята връхлетя лекуващата лекарка.
– Какво има? Какво става? – втурна се тя разтревожена.
– Докторке, сърцето ми е спряло! – проплака уплашен болния.
Лекарката го изгледа учудена, напипа пулса на ръката му и почна да се смее.
– Ами като ти е спряло сърцето, що не си умрял? – помайтапи го тя. – Що говориш?
– Не знам! – рече и болния с присъщата си детска наивност и неразбиране.- Ей не показва нищо – посочи той монитора.
– Няма нищо страшно! Сърцето ти си работи нормално! Сега ще донеса да сложа нова батерийка на машинката тя пак ще показва и записва. А успокойте се сега и не се вълнувайте много, много. Всичко е под контрол.
След две три минути, през които мъжете в стаята се успокояваха и коментираха станалото, лекарката донесе нова батерийка, смени я и машинката пак започна да показва, че човека е жив.
– Успокоихте ли се! – попита с ведрия си сигурен глас лекарката и преди да напусне стаята допълни: – Почивайте сега и без много емоции.                                                                                                                      – Лесно и е на докторицата, – рече „умрелия”- ама съм сигурен, че не знае как съм живял, колко бъхтене, нерви и семейни проблеми съм имал. Тя моята не е за разправяне, нали на 14 години останах сирак. Как съм живял аз си знам…
Като го видя, че пак се умърлуши, №1  седна на леглото и захвана.
– Всеки си има собствен ад, човече. Да не мислиш, че моята е била цвете за мирисане. Казано е:  не питай старило, а питай патило. От ученик ми тръгна, като на куцо магаре…- и заразказва: – Бях в седми клас. Като отивах на училище сутрин, обикновено минавах край пристанището, нали съм от Русе. Една пролетна утрин, между коловозите на пристанището, намерих три изхвърлени котенца. Дожаля ми. Съжалих ги ама не можех нито да се върна до нас, нито да ги взема в училище. И тогава, гледам, че там на пристанището стоят забравени, два стари, стари железопътни вагона. Успях та отворих един от прозорците и настаних вътре котенцата. Оставих и закуската, дето ми беше сложила майка в чантата, а на обед, като се връщах първо минах край кръчмата на пристанището. Там работеше една добра лелка. Казах и аз, че съм намерил три малки котенца и ми трябва храна за тях. Жената започна всеки ден да ми събира остатъци. Всеки обед се хранеха при нея доста пристанищни работници. И така почнах всеки ден да влизам във вагоните, храня котенцата, галя ги радвам и се, а те се умилкват, ближат ми за благодарност ръцете и растат. И тъкмо поотраснаха, един обед, както си играех вътре с тях, нахлуха двама милиционери и ме арестуваха. Заведоха ме в милицията, шамари, мъмрене, заплахи и обвинения, извикаха и майка и татко, накараха ги да подпишат че ще възстановят разбитата социалистическа собственост, щото двата вагона били Музейна  ЖП транспорта в  Русе. Зачислиха ме  и към детска педагогическа стая.  Наредиха, като някой престъпник, всеки ден да ходя да се подписвам и някакъв следовател да ми чете конско, за да се поправя.
Баща ми и той ми тегли един як бой, пък майка направо се поболя от притеснение и срам. Това го изтърпях. Но след два три дни, строиха цялото училище и гледам следователя и кварталния и те там, с директора и учителите. Че като ме изкараха пред всички съученици, теглиха ми едно конско, заклеймиха  ме за рушител на социалистическата собственост и ми намалиха поведението на три. Голям срам. Не смеех да погледна децата в учите. За всички бях лошия, престъпника, рушителя на социалистическата собственост, дето бащите им работели за нея. Толкова много ме беше срам, толкова бях обиден и сърдит на целия свят, че цяла седмица не стъпих на училище, а и в къщи не се прибирах. Накрая баща ми ме хвана, опердаши ме отново и ме заведе на училище. Тръгнах аз, но за учителите и обществото в квартала бях „черната овца”…
Не щеш ли, есента като бях в осми клас, в училище стана пожар. Кой беше запалил учителската стая не се знае. Не се знае, но за милицията беше ясно. Първо от мен почнаха. Пак разпити, пак обвинения и досието ми все по дебело става. Накрая ме изключиха. А новото училище, дето ме преместиха бе чак на другия край на града до ЖП гарата… И аз спрях да ходя на училище.
По същото време, обаче се запознах с едни батковци, моряци от речния. Те пътуваха по Дунава чак до Германия. Почнаха да ми носят разни вносни стоки, като дънки, маратонки, ризки и уиски. Те носят, дават ми ги, а аз ги пласирам. Добри пари почнах да изкарвам. Вечер почнах и по барове да влизам, нали с пари разполагам. Намериха се и нови „приятели”. Само, че народната милиция не спи. Викат ме един ден и ме почват: „- Казвай от къде разполагаш с толкова пари!? Казвай, викат, кой те снабдява със стоката?” Ама аз не казвам. Мълча и толкова. Мълча и още по конспиративно почнах да въртя търговията. Аз мълча, а милиционерите къде каква беля стане, най-напред мен, „черната овца“, хващат.
След още една година, в една лятна вечер, бяхме излезли с новите ми приятели, пет-човека батковци, в парка. Там хванаха една проститутка и я изнасилиха, до мен не стигна,  аз не исках, бях най-малкия,  а и гадже си имах от 9 клас. Аз нищо не направих, но проститутката моето име чула и него казала в милицията. И разбира се пак познатите процедури. Обвиниха ме в изнасилване. Разпити, бой, аз мълча не издавам никого. Издържах не ги издадох. Те отърваха затвора, а на мен като малолетен,  съда присъди 2 години ефективна присъда.
– А сприятелите какво стана? – попита №4.
– Нищо, какво да стане. Покриха се, изглежда и пари играха, но се отърваха. Само аз понеже не бях пълнолетен опрах пешкира.
– Поне цигари не ти ли носиха в затвора?
– Какви ти цигари. Никой не се вясна.
– А приятелката ти?
– Приятелката, сега ми е жена!Тя ми вярваше. Идваше най – редовно на свиждане. Още щом излязох от затвора и тя забременя. Майка и, и баща и, я изгониха и ние пълнолетни, не пълнолетни заживяхме заедно. Най-напред аз не можех да си намеря работа, та тя работеше като сервитьорка и живеехме с нейните пари.После се захванах пак със стария занаят, търговийка, пътувах доста пъти до Италия, близо година работих там и малко по малко си стъпихме на краката. Но особено в началото ни беше много трудно. Парите не стигаха.
– А онези „приятели” не ти ли помогнаха като излезе?
– Напротив и до ден днешен аз им помагам. Щото както ви казах си стъпих на краката.С какво ли не съм се занимавал. Като се върнах от чужбина, по едно време държахме и ресторант, а сега съм дистрибутор на една голяма западна фирма за миялни препарати. Добри пари изкарвам. Двама сина и една дъщеря имам, и с жената си се обичаме все така, като на млади години, но здраве вече няма. Ей сега утре трябва да платя 5000 лева за два швейцарски стенда на сърцето. Имам ги, не е проблем, ще ги платя…
– Ами за моите доктора вчера каза, че били по 60 лева единия.
– По 60 лева са българските, но не се притеснявай и тях ще ти ги плати здравната каса.
– Значи така – въздъхна дребния човечец от №2. – Едните струват 5 хиляди лева и са вносни, а другите са български, по 60 лв. Излиза, че който има пари, само той ще живее.
В този момент в стаята влезнаха сестрата и хигиенистката. Едната събра празните чинии от №2 и 3, а другата остави по шкафчетата поредната порция хапчета.
– Сестро, може ли за малко, – попита № 1.
– Кажи, какво има? – приближи се тя до него.
– Сестро, вижте лекуващата лекарка да се обади на социалното звено, че утре като го изпишат да го закарат до ИСУЛ с линейка на болницата. Човека нито пари има, нито знае как да отиде до там.
– Разбира се.Не се притеснявай. Ще уредим въпроса. – обърна се тя към №2 и почна да го успокоява. – Ще те доставят и там ще продължат лечението ти.
– Хайде №4, готов ли си? Твой ред е. Ставай да ни разходиш из сърцето си, започна още от вратата току що влязлата втора сестра и като разтвори папката с документи, за всеки случаи го попита за името…
На сутринта четиримата мъже от стая  616  на  кардиологията  в болница „Токуда” бяха вече приятели и не само между себе си, но и с персонала.

 

декември 15, 2013

ОГРАБЕН –малък криминален разказ

Когато професор  Арабийски  се спусна по каменните стълби на хилядолетния  град, свечеряваше. Краткия есенен ден се изнизваше по  заоблените хребети на Родопа планина и той осъзна, че е отхвърлил поредния  тежък и изморителен ден.

Първо имаше лекции, после нервите му опънаха десетина скъсани на есенната  сесия калпазани и накрая за капак присъства на катедрен съвет, който трябваше да води, в качеството си на  ръководител катедра. Като повечето неща в държавата и работите в учебното заведение не вървяха.  Студентите намаляваха, а заедно с тях и парите в делегирания бюджет. На всичко отгоре,  малцината записали се  студенти въобще не бяха мотивирани да учат. И със 7 да си вземеха изпитите,  пак нямаше  да си намерят работа. Беше криза!

Като слезе на булеварда, 66 годишното му, никога не спортувало тяло, потрепери от вечерния хлад. Очилата му се замъглиха от праха и лъскавината  на забързаните автомобили. Шумът на града и свистенето на  колите го понесоха,  като вълните на един враждебен, бучащ океан. Вървеше разгърден и уморен. Не мислеше за нищо. Искаше му се само,  да се прибере по скоро в къщи, да вземе  душ и защитен с петкамерната, алуминиева  дограма и вакуумираните двойни стъкла на прозорците,  да се потопи в тишината на уютния си апартамент.

Живееше сам. Беше пестелив и стиснат. От баща си бе наследил умението да печели. Още като пристигна в града по разпределение, в далечната 1970  година и се научи да пести. Научи се да си готви, да се пере и глади, с една дума да се наслаждава на самотата. Домът му постепенно се оборудва с най-скъпа черна и бяла техника, та не му беше  трудно.Но всичко струваше пари. За това, той  работеше на 2-3 места. Беше завършил висшето си образование с пълно шест, а  след специализациите  в Москва и Париж, авторитета му порасна, та едва се справяше с наплива  за частни уроци. За отпечатване на книгите си, предимно учебници и учебни помагала, професора намираше  по-богати  родители на  амбициозни деца.   Правеше ги спонсори, а после децата им купуваха от него пособията…

По навик  се озова пред входа на новия хипермаркет. Беше му на път.  Всяка вечер, като минаваше за вкъщи, обикновено, си купуваше  хранителни продукти. Външната врата,  плавно  се разтвори пред него и той се озова във входното антре. От дясно, сивите метални клетки за багаж,  привлякоха погледа му и той реши да си остави чантата. На третия ред най-горе,  с усмивката на полуотворената си вратичка, една  празна клетка  услужливо  прие  професорската му чанта.

Магазина по това време беше пълен. Клиенти от различна възраст, пол и етнос, със забързани крачки обикаляха предимно щандовете и фриз ерите  за хранителни продукти и пълнеха количките си. Професор Арабийски  реши  да купи само две-три неща, а и като остави чантата си в багажната клетка,  ръцете му бяха свободни,  та нямаше нужда от количка…

На касата, педантично подреди покупките си в двата найлонови плика, които прилежно сгънати в един от вътрешните му джобове, носеше винаги за да не плаща за нови.После пое от младата касиерка подаденото с дежурна благодарност и усмивка  ресто.  Преди да  си затвори портмонето ,  провери и подреди грижовно парите, няколкото си дебитни и кредитни карти, личната си карта и купения, само преди два дни, тънък  като тефтерче мобилен телефон. Най-накрая,  портмонето  потъна в десния, широк външен джоб, на по голямата, поне с номер, китайска шушлекова  шуба. Уверил се, че всичко е наред и не е измамен, професор  Арабийски, независимо от раздразнените погледи  на следващите го клиенти, бавно и с превъзходството на професор над незнаещи студенти,  се отправи навън.  Когато стигна пред багажните клетки, отключи.  Беше оставил твърде навътре  чантата. Обстоятелство, което го принуди, да остави покупките на пода и  се пресегна с две ръце за оставената чанта. Незакопчаната  шуба се разтвори, леката изкуствена материя се отдели от тялото му, а той даже се надигна на пръсти, толкова бе висока клетката…

В този момент, някаква, жена  се блъсна в него и се извини. Професор Арабийски я погледна сърдито, без да сваля ръцете си. После пое  чантата, вдигна от пода двете найлонови торби с покупките  и излезе.

На улицата беше станало още по хладно и тъмно. Професора закопча разгърдената си шуба и се отправи към автобусната спирка.

Като спря на спирката,  Арабийски понечи да си извади пари за билет. Пребърка се с дясната  ръка, но портмонето го нямаше, после прехвърли чантата и торбите в дясната и започна трескаво да рови из  останалите джобове с лявата. Портмонето липсваше. Напрегна паметта си и твърдо си спомни, че още на касата, грижливо затвори портмонето и го пусна в широкия външен джоб на шубата?.. Нямаше съмнение – беше ограбен. Обзе го паника. В портмонето освен телефона и някакви 76 лв., държеше не само личната, но и   банковите си карти.  За миг през главата му минаха десетки чути случаи,  за откраднати документи  и злоупотреби с тях. Представи си,  как в този момент, сметката за мобилния му телефон набъбва със стотици левове. Изплаши се.  Всичките му  спестявания бяха в   банкоматните  карти.  Потрепери при мисълта, че в портмонето си държеше и акуратно  сгънати листчета с пин кодовете на сметките.  А когато си спомни за случаи, в който с откраднати лични карти бяха регистрирани  фирми и теглени големи заеми, краката му се подкосиха.Като че ли целия свят се надвеси над него.Изпадна в паника. Почувства се малък и беззащитен. Хората и превозните средства край него си се движеха все така забързани, безучастни и чужди. Помисли да се обади на някой познат, но си спомни, че няма мобилен телефон, че няма и стотинка, нито за телефонно обаждане, нито за автобусен билет. В този момент осъзна, че е никой, че светът не се интересува от него. Че той не съществува за хилядите забързани хора. Доплака му се…

Още няколко минути, професор Арабийски стоя като вцепенен.После го обзе   неприсъща за него решителност и желание за действие. Все още неосъзнато се върна в магазина. Дълбоко из гънките на мозъчната му кора, просветна малка искрица надежда, че портмонето му не е откраднато, а просто  изпаднало  от джоба и ето сега някакъв добър и честен човек го е намерил и предал на охраната на магазина.

Още първия охранител, като го изслуша толкова притеснен, разтревожен  и  уплашен,  прояви  разбиране и готовност да помогне.

–                   Господине, успокоете се! Случват се такива неща. Сега ще видим какво може да се  направи. Последвайте ме, нали имаме охранителни камери, ще видим какво е станало! – каза му той и го поведе към стаята на охраната.

С влизането,  погледа му потъна в огромна стена с десетки монитори. Пред нея двама служители стояха  седнали на удобни столове и наблюдаваха движението на гъмжилото  пазаруващи.На камерите се виждаше като на длан целия магазин: входа, различните щандове,  пространството пред магазина и дори паркинга.  И навсякъде,  като в мравуняк,  се движеха стотици, не, хиляди хора. Обзе го пълно отчаяние и безпомощност.

–                   Но това са толкова много хора, абсурд е да видя нещо… – простена на глас Арабийски.

–                   Не се притеснявайте, ще видим! – увери го уверено шефа на охраната.  – Пазите ли си касовата бележка?

–                   Разбира се! – отговори професора, защото наистина имаше навика, най-педантично да си събира и пази касовите бележки от всички магазини.

–                   Дайте ми я! – протегна ръка човека от охраната.

Професор Арабийски понечи да бръкне в джоба си за портмонето в което държеше всички свои документи и измънка:

–      Съжалявам, но и бележката ми е в портмонето!?

–      Нищо! Спомнете си на коя каса платихте!

Арабийски се замисли…

–                    Елате по-близо, ето на тези монитори са подредени касите. Може би ще си спомните физиономията на касиерката?..- опита се да му помогне охранителя.

Въпреки вълнението и объркването си, Арабийски се приближи по-близо до посочените монитори и заразглежда…

–                   Чакайте така няма да стане. Те част  от касиерките вече се смениха. – намеси се и единия от стоящите на столовете наблюдаващи.- Шефе към колко часа е станало?

–      Преди колко време бяхте в магазина? – попита шефа.

–      Не знам. – безпомощно призна Арабийски.

–                   Добре! По спокойно… Към колко часа излязохте от института?

–                   Към…- замисли се професора.  – Към 18, защото си спомням, че имаше колеги от катедрения съвет, които бързаха за лекции и влезнаха в час.

–                   Добре. Веднага ли тръгнахте? Отбивахте ли се някъде? – продължи да го насочва шефа на охранителите.

–                   Веднага си тръгнах и никъде не съм се отбивал. Това ми е редовния маршрут. Направо тук в магазина дойдох.

–                  Значи  от горе до тук са малко над 500 метра. Дошли сте за около 5 до 10 минути…. Трябват ни касиерките от 18   до 18 и 15 часа – разсъждаваше на глас шефа…   Върни по време. Нека господина ги разгледа – нареди той  на подчинения си наблюдаващ.-  Ето, разгледайте сега. Опитайте се да познаете при коя касиерка платихте.

Арабийски, въпреки повреденото си зрение, се вгледа през цилиндрите на масивните  скъпи очила и  не след дълго я видя.  Да същата блондинка, с дългата коса и сериозния поглед.

–      Ето тази посочи, той!

–                   Добре.. Значи към 18 и 20 сте били на касата… Колега дай ми само тази каса! Господине гледайте и вие да се видите като плащате.

След не повече от 2 минути, Професор Арабийски се позна.

–                   Ето ме, слагам си покупките на лентата. – зарадван, посочи той.

–      Колега, върни назад, от влизането на господина!

–                   Шефе, няма смисъл. Нали до плащането, портмонето е било в него?

–      Да, прав си! Пускай нататък.

И филмът тръгна: Дойде реда на Арабийски на касата. Много ясно се виждаше, по рано описаната сцена.  Педантичното подреждане на покупките  в двете извадени от вътрешния му джоб найлонови кесии, после бавното и спокойно прибиране и подреждане на рестото в портмонето, сгъването и слагането в една от преградите на касовата бележка, нетърпеливите погледи на следващите клиенти и касиерката и накрая как професор Арабийски,  затвори внимателно портмонето.

–                   Стоп! – прекъсна „прожекцията” шефа. Дай сега забавен кадансса!.. Така… Ето, вижда се как  пускате портмонето във външния си десен джоб…

–      Да, така.  Пускам го. Нали  Ви казах! – потвърди Арабийски.

–      Давай по-нататък!

Филма тръгна отново. Професора плавно се запъти към изхода. Стигна до клетките за багаж. Изправи се пред тях и преди да се пресегне за да отключи  и вземе чантата си, остави двете найлонови торби на земята.

–      До тук нищо! – отбеляза шефа на охранителите…

В този момент, от вътрешността на магазина, след  Арабийски приближи, средна на ръст, добре сложена, хубаво облечена, мургава жена. След нея мина носеща  широка, найлонова чанта, тип плик,  втора. Двете жени се оказаха за миг зад  Арабийски. Не се виждаше от тях какво прави той, но както беше  с протегнати ръце, се видя, че се обърна и каза нещо. Край жените, в посока навън мина трета… Арабийски  свали чантата си, взе си и двете найлонови торби с покупките  и като отстъпи място на напористата жена да си вземе багажа от съседното шкафче,  се отправи навън…

–                 Чакай! Тук стана нещо!? – рече шефа.- Я ми  повтори този момент от друга камера… А ти и каза нещо!? Какво и каза?

–                 Извиних и се, защото тя като се опита да си отвори шкафчето се блъснахме леко един в друг.

–                 Стоп! Върни малко назад и дай още по забавено!

И „филма” тръгна още по бавно, от друга камера. Сега вече се видя, как пресягайки се да си отвори шкафчето, мургавелката, „уж” случайно се сблъска с вдигналия ръцете си Арабийски.Изравнената с тях втора жена, само за миг, зад импровизирания с широката найлонова чанта- плик, с другата  ръка, за десета от секундата бръкна в джоба на професора и под завесата-чанта, приближилата се в този момент излизаща навън трета тяхна съучастничка получи портмонето му и се изниза в здрача на многохилядния град. След нея и Професор Арабийски  потъна в неприветливата есенна вечер.

–      Това е!  Ето как е станало. Видяхте ли господине?

–                   Шефе, тези трябва да са гастрольорки.  До сега не сме ги засичали.

–                   А аз какво да правя сега! – погледна ги Арабийски с напълно объркан и безидеен поглед.

–                   Отивайте веднага отсреща в  районното  и подайте оплакване! Те ще  Ви помогнат да направите каквото е нужно за блокиране на телефона и сметките Ви. –  нареди шефа. – Момент само, да  Ви дадем на диск и целия случай. Може да им  свърши работа в районното.

……

В районното, професор Арабийски се втурна смутен и разгърден. От бързането, притеснението и неизвестността,  на челото му изби пот. Сърцето му биеше, като на стрелян заек.Устата му пресъхна, езикът му,  като суха шкурка се защура между зъбите в търсене на  думи за обяснение.

–                   Кажете Господине! С какво можем да Ви бъдем полезни? – посрещна го предразполагащо дежурния полицай.

–                   Обраха ме – промълви Арабийски и подаде потния диск от магазина. – Ето, това е диска от охранителните камери в магазина. В него всичко се вижда… как…

–                   Момент. Изчакайте за секунда – прекъсна  го полицая и вдигна един от телефоните пред себе си…

Само след няколко секунди, които се сториха цяла вечност на Арабийски, в слушалката се чу:  Дежурния следовател във Второ РПУ слуша..

–                Дежурния от информацията  Ви безпокои… При мен е един господин…

–      Професор Арабийски –  допълни припряно Арабийски.

–                  Та професора твърди че е бил обран в близкия супермаркет и носи диск от охраната на  магазина. Какво ще наредите. Утре ли да дойде или сега ще го приемите? ..

–                   Ама как утре? – намеси се отново Арабийски.- До утре могат да ми изтеглят спестяванията, могат да ми навъртят стотици левове на телефона и какво ли още не!… В портмонето ми са всички документи, в портмонето съм аз…Моля Ви!..

Явно дежурния офицер чу припряното настояване на Арабийски, нареди нещо, защото дежурния полицай постави слушалката и излезе пред информацията.

–                   Значи сега господине, ще се качите на втория етаж, стая 204. Там дежурния офицер ще Ви приеме и ще поеме случая Ви – успокои го полицая и като му подаде диска, го изпрати нагоре по стълбите.

–                 Благодаря Ви много – пое диска Арабийски и се за изкачва по стълбите на криминалистиката…

Дежурния  –  млад, симпатичен мъж, с къса коса и пронизващи тъмни очи беше цивилен. Носеше затворени черни мокасини, тъмносини зимни дънки и светло синя риза в тъмно сив пуловер и кожено яке.

–                   Заповядайте професоре, влезте!  Ето седнете тук.  – посочи стола пред обсипаното с папки бюро,  офицера. После мина зад бюрото и като седна продължи: Кажете сега за какво става въпрос. Какво е оплакването  Ви?

–                    Ами обраха ме…

–                    Къде Ви обраха?

–                    Отсреща в новия хипермаркет, пред клетките за оставяне на багажа.

–                    Как стана, веднага ли забелязахте. Видяхте ли кой  Ви окраде?

–                    Тогава не разбрах нищо, но като отидох на спирката за да се прибирам в къщи, установих, че ми няма чантичката.

–                    Какво Ви откраднаха?

–                    Портмонето с мобилния телефон, банковите карти, други документи и пари.

–                    Колко пари имахте в портмонето?

–                    А не бяха много, 76 лева. Но господин офицер – отърси се най-после от притеснението   Арабийски и заговори забързано: – В портмонето са ми и пин кодовете на сметките, мобилния,  даже и личната карта. Крадлите могат да изтеглят всичките ми спестявания и какво ли още, не знам. Господи в чантичката са и ключовете ми за апартамента – плесна се той по челото.

–                   Следователя се надигна  и като поиска с движение на ръката си стиснатия диск от ръцете на  Професор Арабийски, попита: – Знаете ли на изуст  някакъв телефон на съседите си?   Ето позвънете им. Помолете ги да наблюдават апартамента Ви, докато се приберете – предложи следователя и му подаде телефона.

Докато  Арабийски си събираше мислите и набираше телефонния номер на съседите, следователя вече беше  пуснал диска в компютъра на бюрото си.   Картината беше чиста и доказателственна. Всичко беше ясно, оставаше само да влезнат професионалните крадли.

–                   Господине, тези жени са професионални крадли и не са от нашия град. За една седмица ги засичаме вече трети път, още  не сме ги хванали. Но ще ги хванем, бъдете сигурни…. Разбрахте ли се със съседите?

–                   Разбрах се, но аз нямам ключ за да си влезна в апартамента!

–                   Това не е  болка за умиране.Като се прибирате ще се отбиете на този адрес., на път Вие. Този ключар работи денонощно и за спешни случаи като вашия.Ще ви струва към 50 лева. В къщи държите ли някакви пари?

–                   Остатъка от заплатата. Имам в къщи около 200 лв..Ами ако отидат на банкомат? – сети се професора-  Там могат да изтеглят много повече, нали ви казах, че в портмонето си държа и  ПИН кодовете на дебитните и кредитните си карти…Пък могат и да ми навъртят на мобилния сума ти пари.

–                   Няма как трябва да отидете  във вашата банка и да ги предупредите. Впрочем,  Вие нямате никакви документи. Един момент само.- размисли следователя и придърпа към себе си служебния телефон. После набра някакъв номер и се обърна към професор Арабийски: В кои банки са  Ви сметките? Кажете ми и единния   си граждански номер!

–                  Арабийски машинално му каза трите си имена и единния си граждански номер и банките в които имаше сметки.

След  кратък разговор по телефона, някаква служителка беше натоварена да блокира спешно банковите сметки на  професор Арабийски с  еди кой си ЕГН.

Сега вече професора се по успокои.И се сети и за мобилния си телефон.

–        Ами телефона? – попита той.

–                  Ето ви пак телефона   и телефонните номера на мобилните оператори. Обадете се на вашия мобилен оператор, нека  Ви блокира номера. – предложи следователя, и след като му подаде отново телефона, свали от компютъра диска с престъплението, прибра го грижливо в една чисто нова папка, извади някакъв формуляр и бели листове, сложи върху тях химикалка и ги  постави пред Арабийски. – Сега пишете професоре! Напишете по този формуляр оплакване за кражба от неизвестен извършител и подробно опишете случая. През това време аз ще Ви издам служебна бележка, с която да удостоверявате самоличността си.  През седмицата, съжалявам, но ще  Ви се отвори доста неприятна работа. Ще трябва да си извадите нова лична карта и документи…

Двамата мъже се захванаха да пишат, Арабийски на формуляра и белите листи , а следователя  на компютъра, където вече се мъдреше снимката на професор Арабийски от личната му карта…

…    След още половин час,  професор Арабийски излезе от районното управление на МВР,  едновременно изстискан от премеждието и малко успокоен –  вече имаше самоличност  и не беше сам.

Късната есенна вечер се стелеше  още по студена и тежка. Отблясъците от изкуствените неонови светлини  пробиваха мрака. Хората бързаха към топлината на домовете и семействата си, а  самотния професор Арабийски, бързаше към непознатия ключар,  за да отвори дома му.В главата му се блъскаха разбъркани мисли, редяха се спомени и въпроси за смисъла на живота,  промъкваха се тревоги и безпокойство. В един миг се опита да си направи равносметка: Какво му бяха откраднали днес? Парите, вещите, спокойствието или вярата в добротата на хората? Не можа да си отговори! Дотежа му обидата!

декември 1, 2013

ДОМЪТ НА СТАРАТА КОТКА

Filed under: Фотография, внуче, разкази — Tags: , , , — гравитон @ 11:40 pm

Нова картина

            Казват, че котките имали девет  живота. Може и така да е . Не знам.

            Говори се още, че една човешка година се равнява  на 7  котешки.

            Твърдят  също, че кучето се привързва към стопанина, а котката към къщата.

            А аз,  като  гледам  горната снимка, със запътената, замислена котка  и старата ми, прегърбена от тежестта на преживените деветдесет години  майка, някак от само себе си, ми нахлуват в главата  сравнителни мисли и спомени.

            Ей на, на заден план се вижда, широкия  двупосочен булевард. По него са минавали съдби и години, изнизвали са се  тържествени манифестации и протести. Шествали са радости  и тревоги, носела се е музика при сватби,  кръщенета и погребения.  Обществото се лутало  ту на запад, ту на изток, от капитализъм към социализъм и на опаки.

            Днес, животът почти  се е изнизал и за двете…

            …А когато  през далечната 1941 година, жената е стъпила за първи път в този двор, била едва 17 годишна. Въвел я  влюбения, решителен съпруг  и  двамата заживели  щастливо с мечтата,  да си построят  собствен дом. Още на следващата година  се родил   първият им  син  и  19 годишния и мъж  заминал  войник.  Когато  войната свършила,  три годишния му  син го посрещнал с думите: Кой е този чичо!?…

          …Последвали още 2-3 объркани  и бедни, следвоенни години, после животът  потекъл като спокойна лятна река, канализирал се и те, като останалите хора се мотивирали да работят. Родил се и втория им син. Захванали се още по всеотдайно двамата, а  някъде през  лятото на 1952 година, в двора  им изникнал  коптор  за печене на тухли. Работели двамата родители, пестили от  стотинковия  трудоден   и железничарската заплата и къде с майстори,  къде със собствени ръце,  осъществили  мечтата си построили си дом… Нова картина (1)

            …Преди  десетина  години,  в двора пред старата къща, цареше радостно оживление. Лятната ваканция   събра  пра внуци и съседски  деца.  Тяхната глъч, като чудодейно лекарство,  изпълваше с умиление  и сили,  умореното пра бабешко сърце. Митето  – внучето на малкия и син, поиска да си има котенце. Речено, сторено. Един ден вуйчо му  Гошо донесе, цели две. Жълтурко и  Шаренка, така ги кръстиха децата.

Нова картина (2)Нова картина (3)

        Ако знаете само колко забавни и игриви бяха малките котенца!? Колко настроение и душевна топлота провокираха!

А   когато зимата, баба Мара отиде  да живее  в Пловдив, на топло в апартамента, взе  и Шаренка. Внукът си знаеше че това е неговото коте и я обсипваше с нежност и любов.

Нова картина (4)

Учеше я даже на електронни игри!  С една дума Шаренка  си живееше като принцеса.Нова картина (5)

         Но времето летеше, малкото шарено  котенце Шаренка  порасна и се превърна в  горда,красива, елегантна и напук на твърдението, че четирицветните котки са  своенравни, стана добродушна, кротка и любвеобилна писана.

           Когато   през втората пролет  се завърнаха с пра Баба Мара и дядо Митко, да живеят   лятото в старата селска къща, Шаренка най- обичаше  да  гледа от високо широкия селски двор и да събира комшийските котараци..

Нова картина (6)

Неусетно, както си му е реда, от честите и срещи с котараците от махалата, Шаренка   забременя.    Минаха около два месеца и тя се превърна в една щастлива майка…  Нова картина (7)  …роди,  под покрива на старата къща, четири прекрасни котенца – Белушка, Чернушка, Сивчо и Тигърчо.Нова картина (8)Нова картина (9)Нова картина (10)Нова картина (11)

           Когато котенцата пораснаха и започнаха да се хранят самички, дядо Митко  ги заведе на „училище”.  Само четири от желаещите деца се сдобиха с по един домашен любимец и бяха безкрайно щастливи да ги осиновят. Така котенцата,  поеха своя самостоятелен път в живота…

        Следващата зима прабаба Мара и дядо  Митко заминаха за  Пловдив без  Шаренка. Тя остана в старата къща заедно с  Жълтурко. Цяла зима двете котета живееха самички. Вярно, че съседите им даваха по нещичко, но по често се налагаше да си ловят  из житните складове в махалата мишки, врабчета и гълъби.  Дворът се изпълни с перушина и миши опашки. В студените зимни дни се свиваха из сеновалите и около пушещите комини на съседите и преживяха зимата.Беше и трудно,  но не напуснаха старата къща…

        …На следващата пролет,двигателя на сребристия автомобил  Нисан „Мурано”,  спря тигровото си мъркането  пред желязната порта на старата къща,     двете верни на дома си котета,   изскочиха и се заумилкваха щастливи,  около  прабаба Мара и дядо  Митко…

          Отново настъпиха все по-топли, щастливи, пролетни дни. Шаренка  вървеше навсякъде след стопаните си. Каквото и да работеха из двора, тя бе до тях.Вечер,  когато прабаба  Мара  сядаше с останалите все още живи,  стари  жени, на седянка, Шаренка лягаше под пейката  и слушаше човешките истории.

          Често старите жени си спомняха за своята  младост, говореха за децата си или споменава починалите си мъже.  Често сравняваха  отхвърления обществен строй с настъпилата демокрация. . Единия беше тяхната съзидателна младост, а другия връщането на тяхното нерадостно  детство.

 Понякога  се хвалеха с децата си, но по често ги оплакваха разтревожени, че няма работа. Бяха  разпилени по целия свят.

          Когато дядо Митко тръгваше сутрин  към центъра за редовното си кафе или за  хляб и покупки, Шаренка го изпращаше до края на улицата, връщаше се и  господ знае как,  усещаше кога се връща за да го посрещне. А  той,  нали я беше  оставил през зимата на произвола на съдбата, се чувстваше виновен пред нея и не само я хранеше  с  купешка храна, галеше я, понякога  и позволяваше всичко. Даже да влиза с него  в къщи. Така миналото лято  като разбра, че пак е бременна, той я обсипа с още повече грижи. Говореше и като на човек и честно ви казвам, тя го разбираше. Гледаше го с бистрите си кротки, котешки очи и никога не му противоречеше, никога не му каза лоша дума, никога не посегна да го издраска. За това в един знойно горещ  летен ден,  като се качваше в къщата за кратка следобедна дрямка, дядо Митко я съжали и я остави да влезе  в хладната къща. Когато стареца  се събуди …. Шаренка бе родила в краката му две котенца.   Попотена и измъчена, тя го гледаше с погледа на горда майка и кротостта на виновно дете. Котенцата, слепи и беззащитни, чистички и крехки се бяха впили в цицките и сучеха. На постелята нямаше и следа от великия  акт на раждането. Така в домът на старата котка се появиха    Белка и Жълторан. Нова картина (12)Нова картина (13)

        Шаренка беше добра майка. Имаше достатъчно кърма.Чистеше ги,  хранеше ги, масажираше ги,  обсипваше ги с ласки и майчина обич. А обич и беше дал господ. Още ги кърмеше,  когато  почна да се залисва по прескачащите в двора комшийски котараци. Денем  излизаше да се нахрани, да се напие с вода  и да се изходи в рохкавата пръст. Вечер, се прибираше и спеше обвила с топлината на тялото си малките котенца.

           Една вечер Шаренка се забави. Извика я дядо Митко няколко пъти, но тъй като беше уморен, пък и котенцата вече бяха израсли,  се ядоса дето  е хукнала по котаци, нарече я  Пловдивска  гивиндия и се прибра в къщи  да спи…

          На сутринта, в ранни зори,  стана и излезе  притеснен в двора. „ Ами ако е станало нещо с нея,  какво ще и  прави двете котенца, та те още сучат?”… И тогава видя  на върха на голямата, плодовита слива в двора, кацнала притеснената  Шаренка. Стои покатерена на най-високото клонче,  гледа от високо  съседните четири клона, двора и целия свят, а на клоновете  кацнали, като  лешояди,  стояха  със сладострастните си  погледи,  четири котака – бащите на миналогодишните и котенца.

            Аааа, намери си майсторите любовчийке  ненаситна ? – рече  и стареца и разгони   котараците!

Котаците още не се бяха отдалечили кой знае колко и  Шаренка се шмугна в къщи при котенцата…

                                               ( следва  още)

ноември 1, 2013

НАДЛЪГВАНЕ – разказ

Filed under: разкази — Tags: , , , , , — гравитон @ 10:54 am

slide0007_image083

Тази есен се кротна топла и послушна, като загоряла вдовица.  Вечерите  притихнаха, луната се оцъкли, като златна пендара на  момина шия    и  звездите замигаха съучастнически. Виното  прекипя!

Под  бавния валеж  от  „позлатени”  лозови листа,  Гочо Едрия и Орлю  Дребния,  вече два часа и трета кана лудо недоизбистрено вино, разтягат  масали под лозата на Гочо. Приказват си, замезват  с луканков салам „Чичовци” и се надлъгват.

И дамата са пазачи в  селската кооперация, та не са се презорили много с работа. Имат бол свободно време.

Бавен, спокоен и добродушен, Едрия си има  даже хоби –  риболова. Остане ли свободен от смяна,   натоварва такъми в стария  „Москвич”,  качва в ремаркето половин чувал  жито, царевица, качамак и кюспе за подмамване  на рибата в язовира, събира  цяла кофа тлъсти, като дебели макарони  червеи,  гарнира ги с попови прасета  и спал не спал,  140 килограмовото му   телосложение се телепортира  на селския  микроязовир. Седне  Едрия под чадъра на  удобния пластмасов  стол, обгърне с генералски поглед  дузината навирени, като гаубици рибарски пръти и  чака, някой по -глупав от него шаран да  дръпне опънатата до средата на язовира корда, за да се понесе над водата   сигналния  звън.  Ще рече,  някой любопитен шаран или толстолоп  да налапа  въдицата, да дръпне кордата и да разклати звънчето. Тогава се почва една борба, едно надхитряне  и навиване на макарата, докато  едрата риба бива измъкната  майсторски  на тинестия бряг, където  поляга като уморено прасенце  в кална  кочина.  Само че , Едрия  риба не яде. За туй , обикновено,  на десетина  метра от брега човека, монтира и барбекюто със запалени дървени въглища.  После,  било за обед или за вечеря, от  нагорещената  скара  се  разнася  над  огледалната повърхност на водата,   апетитния  мирис на печени свински пържоли, Даже хищните щуки и водните плъхове край брега,  надигат носове да подушат.  Опича  Дебелия за себе си и другите рибари,   начуканите  и  овкусени по негов си начин, вълчи мезета  и ги гарнира  с червено вино и  охладени в язовира ракия и бира . Тъй  събралите се на  импровизираната софра рибари замезват.  Неусетно,  под напора на алкохола,  развързват бездънните  торби със спомени и случки за хванати и изтървани все едри риби и  прекарват вечерта на нощния риболов. Слънцето  отдавна е залязло зад склона.  Огледалния образ на грейналата луна се  пързаля безшумно  по гладката  като ледена пързалка вода.   Наострила слух и луната  се заслушва в  поредната рибарска история.  Щурци пеят в нощната  тишина, но  само плясъкът на някой  разиграл се , присмехулен  шаран нарушава идилията, та  извърта завистливите  погледи на рибарите. Рибарските пръти по брега  свеждат  замислено  върхове  и чакат  запокитената,   чак в средата на язовира  дънна  стръв,   да излъже  рибата…И така цяла нощ.

Ама това е за хобито на  Едрия. А Дребния  е друго  нещо. То и прякора му го показва. Дребния, ще рече  метър  шейсет и пет, слаб кокалест, с  увиснали невчесани като гората,  пожълтели от пушене мустаци и гъста,  четиниста,  изрусяла от слънцето коса.  Под  стърчащите на среден път кичури и  набразденото му  чело,   святкат  като на зверче две  пъстри,като   есенни шумки – пронизващи  очи.  Движенията му  са точни  и бързи. По тялото му няма и  грам  мазнинка. Само кости,  спечени мускули и суха  опъната кожа.

По характер  Дребния е сприхав и избухлив.  Даже   говора му, е    високо декламирана  скороговорка и по скоро прилича на стрелба.  Е сега е време да спомена, че неговото хоби е ловджалъка.   Още от малък обикаляше с баща  си полето и горите, преследваше де що пернат и космат дивеч имаше  и можеше да  измине  по следите на заек или вълк десетки километри. Имаше здрави нерви и търпение та можеше десетки часове да чака  на пусия и  да дочака  глиган, вълк и даже мечка.  Ще  рече имаше и той какво да разказва. А що дивеч бе изтрепал, няма да ви разправям. Ще ви кажа, че и той като Едрия,  дето ловеше десетки килограми риба но риба не хапваше;  и той  55 годишния  човечец,   какъвто и дивеч  да донесеше  в къщи от лов, дивечово месо не кусваше. Ще рече не беше му за месото и кожите, а за хобито. Удоволствие му правеше  да преследва, да чака, да излезе очи в очи със звяра и с  точен изстрел  да порази живинката, била тя птица или звяр. Имаше в него нещо котешко…

 Та както ви казах  в  началото,    седнали  са двамата  под есенната лоза  в двора на Едрия, пият  си пиенето и си приказват.

          Преди години каква риба имаше? – кахъреше се  Едрия. – Преди десетина години, отивам за риба на Дунава до  Никопол.   Цяла седмица  приготвям такъми, примамки и хранилки, цяла седмица се стягам за голям риболов. Бяха се оплакали  рибари, че някакъв голям  сом все им изпокъсва и въдиците и мрежите. Разпитах аз хубаво, къде и кога се появява животното и като натоварих  и ремаркето с такъми,   отивам още в петък вечерта на казаното място. Цяла нощ дебна, захранвам и не бързам да хвъргам въдици.   На сутринта в събота, ама така към 9-10 часа, кога знам, че рибата е много изгладняла, вадя от колата едно цяло пиле, закачам го  на една  въдица, едра като ченгел и дето цяло прасе ще издържи  и хвърлих на дъно  в реката, при захранката. Зачаках! Чакам аз и не бързам. Ще  ми дойдеш ти,  викам си,  и паля цигара след цигара (тогава още пушех). Чакам половин час  – нищо, чакам час – нищо. Чакам два часа – нищо.  По едно време ми замириса на разваленото пиле, ( а,  забравих да ти кажа че три дни го държах , пилето ,на топло у нас,  та да почне да се разваля и да мирише  отдалече). Взирам се аз в дълбокото и дебна, а ма пак нищо, че като стана 12,  като рече онази дебела корда дръннн, па  като се опъна…. Едва успях да се хвърля и  да хвана пръта… Таман хванах  здраво… и  кордата  се отпусна малко , почнах да изтеглям и да навивам на макарата.Ама  животното  тегли  право към румънския бряг…помъкна ме ти казвам,  като луда крава телето си…  Паднах  и се тътразя по задник ,  с краката напред , право към реката..Остана има няма метър до водата…и ще цопна вътре. Замъкна ме , викам си във Влашко… замъкна ме на дъното….Ох, слава богу че се намери един пън, та ме посрещна между двата крака и ме спря…. Каква болка усетих няма да ти казвам, но  очите ми не искри,  а  цели огньове избълваха. …Страшна болка ти казвам… ама аз държа, не пускам… Шари пущината, шари ту на ляво, ту на дясно, кордата свисти и реже водата…. Гледам, че по едно време  водата се разпори като от  торпедо към мене, кордата се отпусна и аз започнах да навивам ама не мога да смогна на макарата…    успях да стана и почнах да се въртя като пумпал и да навивам кордата около мен. Торпедото иде към мене. Гледам като наближи на дестина  метра до брега укроти се…   Че като  се надигна водата, като от подводница кога излиза на повърхността и си показа главата. Цяло прасе ти казвам… Сомска  глава с уста цяло агне да глътне.Погледна ме  право в очите с биволските си очи и … изви се  и хукна обратно към дълбокото и средата на Дунава… Аз държа, навивам кордата на  голите си ръце и  ръкавите  и се опитвам да го задържа. От ръцете ми  тече кръв,  от челото ми ручи пот, а от гърба ми излиза пара и напрежение.    И тъкмо се засили животното пак към Влашко, за моя радост един  граничен катер  се понесе  по реката та го завърна. Подплаши се рибата, обърна се и пак заплува към брега… към мене. Сега викам си е момента…или ти мене или аз тебе…. и хукнах назад, дърпам  кордата и го влача към брега на бегом.. Както се беше засилил,  направо на три метра по чакъла на брега се  потътрузи и спря. Умори се. Спря да си почине. Ама за мене почивка няма. Тичам край едно дърво та увивам кордата и като се въртя обратно на часовниковата стрелка, развивам навитата около тялото ми корда,  докопвам брадвата и стигам до сома. А той премигва и се кани  пак да хукне навътре. Че като го халосах с тъпото на брадвата по главата, опашката му  подскочи та изпляска  и направи  има-няма,  яма половин метър. Тряснах  го  за всеки случай още веднъж  по главата и се проснах до него,  безсилен. Победих го. Повече не мръдна…. Ами после като  го  натоварих  на ремаркето?!   Че то чудовището му с чудовище , цели два метра  влачи  опашка зад ремаркето!?… Повярвай ми, едва го  дотътрих до вкъщи  и  храних половината село  два месеца с прясна, сомска риба, че и за зимата имаше…

          Брей, не думай бе.! Ама вярвам ти! Голям  зор си видял. – рече събеседника му и като отпи два три големи  гълтока от виното,  усмихна се  лукаво и започна: – Аз пък да ти кажа по-миналата  есен отивам на лов в гората на  Дейкови локви.  Наканил се бях да обстрелям една лисица..  Ама не щеш ли  едно сърне насреща.  Пък ловът на сърнета забранен. Викам си кой ще ме види и бум.. убих го.  Да ама след него излезе майка му и тича да се бие. Без да му мисля много и докато се усетя дигнах пушката: бум и утрепах и нея.  Стана ми съвестно и таман се чудя какво да ги правя, насреща ми излезе таткото на сърнето.   Изправил  се още  в началото на гората, стои, гледа ме с тъмните си влажни очи и не  ме пуска да мръдна.  А река  да престъпя навътре и елена  навежда  заплашително глава, разклаща заканително   разклонените си  рога,  не дава  да мръдна. Ядосах се. Дигнах пушката и бам… с един изстрел между веждите го  трупясах и него.  Стоя и се чудя какво да правя… А ме види горския,  не ми мърда затвора.  Ами сега. И таман разсъждавам объркан, какво да правя,  ето ти  го и горския излезе. Изправи  се  до  едни храсти и ми вика:”Какво правиш бе човек? Направо си за затвора.”

Не му мислих много. Дигнах  пушката и докато се усетя, гръмнах го. Хептен се обърках. Не знам, какво да правя.И таман мислех   да го погребвам и него,  чувам  от храстите стенания. Гледам една двойка, момче и момиче,  тъкмо се любели,  изправят се  те и ме гледат уплашено. Ще ме издадат викам си… и бум, бум, гръмнах и тях… Тогава пък зад завоя на пътя се зададе една учителка с  цял клас осем, девет годишни  деца….

          Ей, а стига бе!Спри се! Остави поне невинните деца да живеят! – прекъсна го  Едрия възмутено.

          Хубаво, ще ги оставя живи, ама само ако и ти намалиш дължината на сома и го събереш поне в  ремаркето!

декември 13, 2012

И НАД СЕЛО – ВЪЗДУХ ПОД НАЛЯГАНЕ

IMGP2268

Тия дни голямо духане падна. Раздуха се зимата, като  гербер в  предизборни балони. Засвистя, зави съща гладна вълчица и подгони снежинките, дето  бащицата  Бойко бе наредил   миналата година,  да ги хващат още във въздуха. Засвири, ви казвам,  снежната виелица из голите  клони на  незаспалите   народни дървета и го обърна на конкуренция с политическата виелица. Тя пък се е развихри  над съдебната система  и в законодателната власт и се сили да  замрази окончателно,  спящата перманентно зимен сън опозиция, с нови поправки в изборния закон.   Духа от всякъде, от Вашингтон и Брюксел, от Истанбул и арабските пясъци и никой не помисля,  че  след   управлението на ГЕРБ, между   голи, изсъхнали и премръзнали клони и   обран народ,  разлика  няма.  Няма какво повече да се брули.    И плодовете по клоните  са обрани, и хората са обрани, и едните ги клати и брули зимния вятър и другите също…

Каквото да се прави и  ГЕРБ се оказаха ВЪЗДУХ ПОД НАЛЯГАНЕ!

А то само с духане  не става.  Иска се  дълбок сняг да завали, че не само да  завие  посятото от народа, но и да затрупа, като лавина с „народната си обич” дори бог Бойко и  искрата  Фидосова. … Нека  се изпролети, нека  слънцето си изгрее  и на нашата изборна улица, нека  потекат онези ми ти  маково цветни бюлетини, като  пролетни води и току виж, че отнесли  боклука…

Я за сега да си посрещнем  Коледата и Новата Година, както се полага!..Да сложим на празничната трапеза, каквото природата е отредила – сиреч,  каквото сме си стъкмили, да си поднесем традиционно  подаръци,  пък било  и най-скромните , но най-сърдечните, да си дарим  обич  и надежда!

Пък  ако имате в  печката какво да бумти, ако не  Ви плаши зимната виелица зад  прозорците, ако имате още сили  за размисъл и за аналогии, между  днешното време   и времето на  Чудомир,  кликнете  и прочетете неговия разказ  СЕЛО !

Older Posts »

Блог в WordPress.com.