Mitkoivanov's Weblog

август 21, 2017

ПРОЗРЕНИЕ

Filed under: внуче — Етикети:, , , , — гравитон @ 10:37 pm

  Тя си мислеше, че е разочарована от сина си, а в същност,   разочарованието и беше от самата нея… Такъв го бе създала!

 

Advertisements

март 3, 2016

БЪЛГАРИНО!?

1440013511704Българино, ти който по някаква случайна прищявка на объркано време, си се добрал до управлението над търпеливия български народ, спри се на десния завой! Застани пред стопа до тази светиня!  В нея, преди 138 години, е подготвен Санстефанския Мирен договор! Помисли!.. Тук, в

Къща музей „Великий княз Николай Николаевич“

гр. Пордим се възроди България! От тук Главното командване на Руската армия ръководеше боевете при Плевен и взе решение за зимния преход през Балкана! Тук се обмисляше възкръсването на България!    Запитай се, достоен ли си за пролятата кръв, на своите освободители!

Спри,  огледай се, ослушай се и премини съобразявайки се с преминаващия влак на световните промени!

Днес е 3-ти март – празника на един изстрадал народ. Ден за благодарност и размисъл! Опитай да бъдеш верен и полезен на народа си!

 

октомври 14, 2014

ЗА РАЗНООБРАЗИЕТО И ОЩЕ НЕЩО

cmyk-y-rgb-copy1-300x184 Току що гледах филм за казахския народен поет Абай Кунанбаев. Замислих се за изкуството като продукт на околната среда и начин на живот.
Сравних мелодиите, стиховете, танците, картините на художниците от най-различни места на света. Установих, В Казахската степ и покрай пълноводните руски реки, те са плавни, спокойни и целомъдрени, като вечността и постоянното еднопосочно движение.
Помислих си и за танците, песните и картините създадени през вековете от хората, живели хилядолетия в стръмните и насечени планини на планетата. В тях ритмите са насечени, отривисти, бързи и кратки като върховете на планините. Там фигурите са извезани с острите върхове и контрастните цветове на планинските гори, пропити са от разнообразните цветове на горите през четирите сезона на годината. А произведенията на изкуството в горещите пустинни области на света, създадени от бедуините и арабите или от безкрайната замръзнала белота на севера при ескимосите, не повтарят ли и те звуците, движенията и картините на средата в която живеят?…
Не е ли божествена красота разнообразието в природата? Не е ли именно разнообразието на формите, движенията, звуците, цветовете и мислите най-важния гарант за развитието на света и човешкия прогрес?
Напоследък определени сили в света се опитват да наложат матрицата на само един модел на човешки взаимоотношения, да наложат хегемонията само на един език, на една култура, на един начин на живот – англосаксонския, американския!..
Помислете какво става когато смесим всички цветове! Това ли искаме да направим от нашата планета?!?? Та нали ако смесим цветни светлини ще получим безцветие, бялото, а ако смесим цветни бои ще получим сивота, черното! И в двата случая ще имаме еднообразие и пустош! За това, нека запазим планетата си и живота на нея с естественото му разнообразието ! Нека не вървим срещу разнообразието – то е основен закон във вселената!

май 7, 2014

9 МАЙ е и наш !

medalibg[1]

Спомен за баща ми!
ХАРМОНИКАТА – кратък разказ
На полянката пред мелницата – глъч, закачки, караници и подвиквания, зачервени бузи и спортни страсти. Играта е в разгара си. Улисани двайсетина хлапета гонят коженото кълбо. За тях, топката е цялата вселената. Лятното слънце прежуря с последните за деня, жежки лъчи, усмихва се и се снишава за почивка зад Згалевския баир. По паважа, от към гарата, уморени след дългия изнурителен ден , работници от „Билкооп”, МТС-то и държавен резерв се прибират. Все по-често трополят каруци, с насядали по ритлите жени от полето. Някой от работниците се отбиват за „по едно” в „Кръчмата на Калчев”, а други продължават надолу към центъра на Пордим.
– Мита, баща ти! – Подвикнаха две хлапета.
– Иих, тате! – Простена високо слабо момче и недоволно спря да играе. – Още малко, бе татко? Сега дойдох! – опитва се то да хитрува, но като среща непреклонния поглед на баща си забира избелялата си басмена ризка и тръгва.
– Хайде…! – Добродушно и категорично, изрече баща му и подкара колелото надолу. . .
Кара таткото колелото и не се обръща назад. Припка с босите си крачета сина му след железничарската униформа и се двоуми: „Дали да не запраша тихичко назад..?”
Понякога го прави и номера минава. Вечерта му се карат, но до пердах не се стига. Сега обаче не събира смелост.
На около стотина метра пред руския музей, свиренето, колелото, бащата и сина влязоха в двора си. Двамата мъже са сами. Стопанката е още на полето. Баткото е прикачвач, може и през нощта да оре.
Както обикновено, чичо Колю, – железничаря – висок и слаб мъж със спортно телосложение и пъстри усмихнати очи, подпря колелото на кичестия орех и тръгна към двора да храни животните. Забърка ярма на прасето, кокошките и зайците и разхвърля зърно и на гълъбите. После даде трева, от багажника на колелото, на козата и зайците и наля вода за пиене на всички, барабар с кучето. Сина му край него, помага. С това процедурата по вечерното хранене на животните приключи.
– Искаш ли диня? – попита таткото още разгорещения футболист и макар не чул, неподлежащото на съмнение: „Искам!” – добави – Я донеси хармониката!
Втурна се потното дете в къщата. Баща му, разтвори капаците на дълбокия 26 метров кладенец, спусна голямата цинкова кофа с „чекръка” и като раздвижи изкусно опнатия синджир, извади голяма лъскава „мичуринка”. За кратко време наряза динята. Корите от сочните резени, полегнаха в една кофа с капак и зачакаха реда си, да станат храна на животните. По средата, на обградената с пейки и застлана с мушама дървена маса, таткото постави голяма тава с червени и сочни парчета диня. От течащия сладък сок се разнесе аромат на зряла диня. По парчетата заизскриха зрънца нектар и кристализирала захар. Вкусотия!
Междувременно малчугана донесе хармониката.
– Остави я и донеси кастронче с боб и тенджерата! – изрече нова заповед таткото.
Докато малкия донесе купичката зрял фасул и тенджерата, баща му извади от чантата на колелото бучка сирене и хляб. Хапват двамата мъже и требят боб. Залък хляб, парченце сирене и две три късчета сочна и сладка диня. Яде малчугана, та чак ушите му пукат.
Изчистиха боба. Измиха го в две три води и го заляха с вода в тенджерата на котлона .
Отново седнаха под асмата. Малчугана продължи да яде диня, а баща му пое хармониката. Засвири… Валс, македонска, след нея някакъв унгарски чардаш, после руска частушка, реди ги разгърдения мъж, на вълни- на вълни, ту бавни ту по-бързи, а мелодиите прескачат високия кирпичен дувар и се втурват по улицата…
Ненадейно се чува скърцане и от полуотворената пътна порта в градината надникна побелялата глава, на слаб и съсухрен старец. Мехът на хармониката се сви и настъпи тишина.
– Помози бог! – Поздрави, облечения в сини дочени дрехи старец и неуверено пристъпи към тях.
– Дал бог добро! Влез, влез, дядо, заповядай! – Подкани го хармониста и продължи да стои с ръце на замлъкналия инструмент.
Гостенина, дълбоко приведен от тежестта на годините, съвсем чевръсто, за видимото им количество, мина по пътечката между цветята и се изправи до масата!
– Аз, такова , синко, само да послушам! – оправда се госта с молба , а очите му залепнаха, като магнит на желязна печка, по седефените черно-бели копчета на старата, руска хармоника.
– Хубаво, дядо, хубаво. Сядай! – настани го Колю срещу себе си и предложи:
– Вземи си диня. Още е студена, сега я извадих от герана.
Неочаквания гостенин сeдна с поглед втренчен в олющената хармоника.
– Свири, свири, синко, аз само да послушам!
Колю Монков, отново понечи да засвири, но нещо се пречупи в него и притеснен от вторачения в хармоника поглед на госта, спря.
– Ти свириш, дядо?
– Едно време можех…
– Я вземи, опитай!…- и без да чака отговор Колю, свали коланите и подаде хармониката.
Старецът я пое, ръцете му затрепериха. Погали я като майка детето си. Кокалестите му пръсти заопипваха черно-белите копчета. Погледът му, мислите му се зареяха някъде във времето и засвири…
Дворът притихна. Тихо и несигурно мелодията се издигна между ореховите листа, понесе се над дворове и къщи и с неописуема нежност и мъка полетя към небето. Мехът се разпъна все по широко и игриво. Една след друга зазвучаха руски белини и закачливи частушки, мелодии с плавността на пълноводна река и игривите ритми на казачок.
Митака слушаше с полуотворена уста. Гледаше с възхищение изкусния музикант. Във въображението му изникнаха картини от филми с руската степ, една огромна река и безкраен хоризонт…
По пътя изтрополи минаваща каруца. Колелата и внимателно и звънко подскачаха по камъните на макадама, да не смущават хармониста.
Изненадани от разликата в свирнята, минаващите от полето жени се изправяха в каруците. Като плаващи лебеди, главите им, в бели тензухени забрадки, се носеха над оградата и надничаха, да видят изкусния свирец.
Ненадейно, с насълзени очи и молещ поглед, старецът, спря:
– Продай ми я бе синко!? Колкото кажеш давам ти…
– Е, не мога дядо, не мога! Скъп спомен ми е от фронта! – Отби неочакваното предложение Колю Монков и обясни:
– От есента на 1944 ми е. През Македония, Сърбия и Унгария приятел ми е била, по време на войната, та и до днес. Мила ми е. Не ми е за продан. Не! За нищо на света не я продавам. Ти свири, свири!…
Дядото засвири отново. Пръстите му затанцуваха по седефените копчета и го пренесоха в някакъв си негов свят. Лицето му, ту се озаряваше в щастлива усмивка, ту помръкваше в тъга и умиление. Няколко гугутки се скупчиха сред разпръснатите зърна на двора и забравили да кълват, заедно с петела се заслушаха….
След още петнайсетина минути, хармониката и музиканта въздъхнаха и разговорът продължи:
– Аз се учих на фронта. Учител ми беше едно руско войниче при Драва. От него ми е. А ти от къде знаеш да свириш?
– Аз ли? – попита стареца и прегърнал хармониката, като свидна рожба, заразказва: „Мене ме викат Иван, руснака. От Згалево . На шестнайсет отидох в Русия. Съдбата ме захвърли в едно село край Волга. Там срещнах моята Настя…Красавица ми беше. Трима сина ми роди… Насядаме вечер със синовете, аз разпъна хармониката и засвиря. Анастасия запее. Песента се носи по реката, а на душите ни леко, леко…. Само че…
– Ех… – въздъхна тежко стареца. – … Войната, синко!.. Всичко свърши… Най-малкия, Федя. Още при Севастопол загина. Батко му Дима, при Курск, а третия, най-големия – Юри, остави костите си пред Берлин…
Настана бездънна тишина…Стояха, като три антични статуи, стареца, бащата и детето, неми и неподвижни. Една тежка сълза се търколи от изплаканите старчески очи и падна върху мушамата на масата – изплющя, като плесник над жестокия живот…
– Върнах се от фронта синко, ама за какво? Домът ни разрушен! Жена ми и тя в къщата била, когато паднала бомба… Нямаше вече за какво да стоя там… Прибрах се в бащината къща., тука в Згалево… Иван Руснака, ме знаят всички… Продай ми я синко, нищо не ми остана от онзи живот – помоли отново стареца.
Неочаквано и за себе си, бай Колю се премести. Сложи ръка на хармониката и отсече:
– Халал да ти е дядо, вземи я!
Очите на стареца засияха, лицето му светна.
– Колко искаш, кажи, синко?
– Нищо не ти искам. На теб ти е по-нужна. То при мен, кой да свири на нея. Ей го този малкия, китара му бях купил, при учител в читалището ходеше, нищо не става. На батко му тромпет купих, ама и той не се научи да свири. То си е казано:” От всяко дърво свирка не става!” Вземай я и със здраве да свириш на нея.
– Ама даваш ли ми я? – Не вярваше стареца. – Още утре едно шиле ще ти докарам. Само ми я дай.
– Давам ти я човеко, без нищо ти я давам – потвърди Колю железничаря…
Когато денят притвори уморени клепачи, а слънцето полегна зад височините на запад, свирнята на хармониката погали за сбогом портата, мина край руския музей и се запъти, не само да изпълни празния дом и сърцето на осиротелия старец, но и да напомни на хората, за съдбата и мъката, за радостите и тревогите, за времената и безвремията в които живеем .

декември 30, 2013

ПРЕДНОВОГОДИШНА ВЪЗДИШКА

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 4:46 am

IMGP9518jacque-fresco-we-are-not-taught-to-be-thinkers-but-reflectors-of-our-culture-lets-teach-our-children-to-be-thinkers-the-venus-project-beyond-politics-poverty-and-warIMGP8704

Остават 15 минути до 5 часа сутринта на 30 декември 2013 година. Вчерашния ден и вечерта отминаха безвъзвратно. Даже денят, потънал в битовизми се изниза в небитието.Сам съм, като уморена мравка в човешки мравуняк. Новото утро напира  през прозорците и кара току що изключения телевизор да избледнее  от ненужност и океан от объркани мисли. Един нищо и никакъв филм ме разтърси. В него има силни характери,  сблъсък на умни и задълбочени ,красиви и богати мъж и жена, една страстна любов и силни чувства..

 

…Деветдесет годишната ми майка чака смъртта.. Аз мисля за живота.. Опитвам се цял ден да и отдам заслужената топлина, храна, спокойствие, признание и благодарност, да удължа  дните и. .

 

..Съпругата ми е далече на юг, в града на нашата семейна  младост. Въобще няма намерение да си нарушава уюта и спокойствието  в градския апартамент  и  да пътува чак до Северна България за да посрещнем Новата 2014 година заедно…

 

… Един приятел съсед ми се обади да отида у тях. Беше поканил и друго съседско момче, на годините на сина ми,  да седнем  у тях на чаша вино. То на село сега това се прави. Опитват се вината. Философстваме, разнищваме живота, политиката, протестите и съдбата на човека.. Разговорът е интересен. Второто съседско момче живее в Америка. Дошъл е отвъд океана за да посрещне новогодишните празници заедно  с възрастната си майка. След  Нова година ще я води в САЩ. И тя да види как се е устроил там, какъв бизнес  е развил, как живее. .Темите се редят една след  друга. Разнищваме преходния период в България,  като    дреп от стара черга в дарака на житейския ни опит.Питаме се какво стана? Как стана? Защо стана? Опитваме се да си отговорим:  има ли светлина в тунела и се отчайваме. Толкова сме различни, толкова сме обезверени и безразлични към съдбата на ближния, че отчуждеността  се  стеле , като късна есенна  мъгла и ни кара да бъдем егоисти. Да мислим само за парите и индивидуалното си  просъществуване.

 

Ненадейно на въпроса, каква бе отиващата си година, единия от нас отговори:

 

–          Отиващата си  година,  бе по-лоша от  ланската и по добра от идващата !…

 

… В този момент някой подраска на вратата на съседите и се чу умоляващо мяукане. Съседката отвори модерната алуминиева врата и при нас, под отрупаната с храна и питиета маса се вмъкна, едно от моите  малки, бели котенца. Явно ме беше последвало в зимната мъгла  и търсеше човешката ни топлина… В този момент  осъзнах, че кожухчето му беше достатъчно пухкаво и дебело и го топлеше. Навярно му липсваше  моята човешка топлина  и душевност.

 

Почувствах се като Дядо Коледа!..  Зачаках  Новогодишната надежда!.. Разсъмна! Взех си котенцето и се помолих мислено,  дано светлината в тунела да не бъде от идващия насреща влак!

 

юни 19, 2013

А ВЕЧЕРИТЕ ТУК СА ТИХИ !

И този горещ юнски ден избухна и се сгромоляса зад хоризонта на запад. Потопи се във вечерната прохлада и заспа да събира сили за нови „подвизи” и дела. Множество трактори и комбайни цял ден препускаха из плодородните земеделски блокове на Земеделска кооперация „Дрен” в Пордим и като ненаситни лами налапаха по близо 550 кг ечемик от декар. Природата се отблагодари щедро за положения труд.
Грохота от минаващите влакове, трактори, комбайни и камиони, като че ли за миг се стаи за кратката почивка и на пордимските механизатори и шивачки. Тук трудовите хора и интелигенцията не излизат на протестна разходка по жълти павета. Тук трудовите хора вечер почиват след тежкия изнурителен труд. С него те допринасят за прехранването и обличането на народа ни.
Тук не знаят какво са заплати от над две, три хиляди лева, не знаят какъв е лукса в прелитащите над тях самолети за задграничните курорти и шумните локали и барове в столицата. Те нямат луксозни автомобили и къщи, а в най-добрия случай карат автомобили втора употреба по за хиляда, две хиляди лева.
Малцина от тях се радват на по 50 лв.и хладната бира, които им дава поредната политическа партия за пътуване до окръжния град, било и на протестен митинг срещу собствените им интереси…
Тук нощем трудовите хора почиват. Моля за тишина! Мястото за говорене е Парламента ! Майка България не е уличница, господа!
Нека покажем пред света и себе си, че България е демократична, правова, парламентарна република! А най-хубавото господа, е че днешния горещ юнски ден, бе ползотворен и в Народното събрание! Решенията му са добри за България и нейния народ!..
Колко хубаво било, когато политическите евнуси се скрият! Просто няма кой да пречи на народа да твори, работи и се развива! Пред него се разкриват по светли възможности!
Останалото е разум, труд и съзидание!..

юни 7, 2013

СТРАННО НЕЩО Е ЖИВОТА !?

recovered_jpeg-digital-camera_8461

Странно нещо е живота!?  Уж е тишина, а над Пордим,  вечерния юнски въздух се изпълва с причудливи звуци. Не говоря за поредното ноктюрно на Шопен.  То си звучи от лаптопа и изпълва душата ми. Говоря за поредната топла и ухайна вечер, през  която седя в усамотение  пред бащината  къща и се наслаждавам на наниза прекрасни мигове.

Представете си нежната музика на Шопен…  и  тракането на металните свински корита при храненето на съседските свине. „Рапсодия” …

За още по нагледно си представете  как звучи   Giovanni  Marradi  и бесния лай на съседско куче… „идилия”, нали?

Какво да се прави? Такъв е живота!

Ето, невидима прелетна птичка запява своята нежна и възвишена, вечерна песен. Втора поема верния тон и простора неусетно се изпълва с причудливата песен на вечерния птичи хор. Пеят  божите създания своята  Ода на радостта и възхваляват природата…Блаженство… Красота и наслада за душата!

Изведнъж, първо от далече, после все по-близо и по-близо,  през високото звездно небе  се промушва,  като игла с копринен  бял конец, тежкото бръмчене на поредния, забързан  към далечни земи, самолет. Небето стене с бученето си от пробожданията, звездите потреперват като възбудени девици и готови  да се отдадат,  се възхищават  на човешкия гений… Самолетът отминава,  преследван от бученето на своите мощни двигатели.. и моята завист.

От звездния купол плахо се спуска покрова на тишината и птичите песни.  Листата на заспалите дървета прошумоляват  от ласките на вечерния ветрец и ми донасят  уханието на цъфналия трендафил. Вдишвам дълбоко и благоговея…

Решил, че е заситил сетивата ми с приятностти, свободния вятър сменя посоката си и  донася до разтворените ми ноздри вонята на  още живите пържоли… За капак минава  автомобил и раздира вечерта с пукота на сваления си ауспух.  Чалга ритми го надвикват от  мощните  тонколони. Трошката трасира пътя пред  тракането  на колелетата. Преминаващ забързан по нанадолнището на живота влак,  се спуска  към гарата…

Приземявам се …   поредния сблъсък на природата и  човешкия прогрес ме кара да разбера: Странно нещо е живота…Ноща избледнява… Зазорява и отново е ден……

юни 5, 2013

БЕЗСЪНИЦИ

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 2:53 am

IMGP3131

Имаше чувството, че се намира в някакъв празен котел, в  огромна зала с машини и съоръжения, където множество трансмисии  неспирно се движат, създавайки в главата му едно постоянно бучене. Това беше заобикалящия го свят. Живота,  като  ехото от  преминаващия  нагоре по възвишенията влак и опитващите да внесат хармония птичи песни от заспалите клони на нощните кестени.

Беше само три през нощта. До изгрева в дъждовното майско утро имаше цели четири часа. Болките в трошения през детството  крак,   не му даваха да заспи.  Настойчиво го връщаха по пътеките на изминалия  живот. Независимо от отворените  очи, блуждаещото  съзнание го носеше над  земята. Летеше над равното Мизийско поле, прелиташе над Балкана и се извисяваше над бучащото море. Тялото му не съществуваше,  сънят бягаше.  Отстъпваше на трескавите разбъркани мисли, препълнили   66 годишна му глава. Беше време за равносметка…Време за въпроси без отговори…

Така и не разбра кога се изнизаха годините. Как живя? Къде бе грешил?  Беше ли добър и полезен за близките си или с годините,  се бе превърнал  в егоист и самовлюбен, на никого ненужен човек? Беше сам и тъжен! Осъзнатото  нещастие го убиваше… Веселите щастливи мигове се отдалечаваха някъде в миналото. Идваше края…

На главната в Пловдив

IMGP6292

април 7, 2013

НАМРЪЩЕНА ПРОЛЕТ

Filed under: музика, Uncategorized — Етикети:, , , , , — гравитон @ 9:21 am

     Неделя е. Ден за почивка. Слушам си баладите на Шопен и се наслаждавам на свободното време. А вън вали. Мъгливо и мрачно е.Дървета още не са се раззеленили. През стъклата на прозорците клоните им са есенни, сиви и скучни. Тишина. Тих пролетен дъжд барабани мързеливо от капчука. Две гургулици стоят замислени в клоните на старата ябълка и се чудят защо щъркела и двете ластовици, само погледнаха гнездата си и отново отлетяха на юг. Пролетта се бави. 

        Гледа вълшебницата намръщена и чака реда си.Не я радват прецъфтелите кокичета и игликата. Даже  цъфналите зюмбюли и  нарциси са се  свили плахо и несигурно. Плътния въздух е  разкъсван  от  понесените бели снежинки  на  прецъфтялата кайсия, шибоят пробива с нежните си връхчета влажната земя и като наднича за   скритото  слънце, се готви да избухне в красота.

      Простора е изпълнен с очакване!  Промяната само е отложена! Време е за вглъбяване и размисъл!

http://:

 

януари 24, 2013

ДЕ ГО ЧУКАШ, ДЕ СЕ ПУКА?

reject               

Тия дни, дядо Ви Гравитон взе да се мота по двора. Ранната пролет надникна плахо, грейна малко предизборно слънце и човека  запрепича  стари кокали и нови мисли на обществен припек.  Селския високоговорител и телевизията, целодневно го зареждаха  с реакции на герберските  мислоблудства и  той  досущ атомен реактор на непостроена централа се замисли.

Слуша стареца, слуша и не вярва на очите си. Министър след министър се изреждат, като на поточна линия,   разясняват на невярващия български народ,  колко по-добре  живее  днес  под тяхното мъдро управление.  Ама народа нали е от некачествен  мат’рял  не  хваща вяра. Протестира и  гледа под вежди, че даже и вече изперква.

Някои  се силят да се надхитрят един друг, други  опитват да надхитрят общината, монополите и държавата, трети опитват да скрият данъци, такси и доходи  та дано да вържат двата края, щото  днеска  били  нужни  по  562,61 лв. на човек или 2 250 лв. месечно за 4-членно домакинство (2 възрастни + 2 деца), за да се храни и да поддържа разходите си за дома, да се облича, да ползва медицински и образователни услуги, пък  цели над 60% процента от българите ги нямали.  

Ще рече министър Дянков, дето ни го натресоха  от Световната банка,  е на прав път. Както се е засилил  чрез съкращения  да решава  проблемите на оставяните с месеци  без заплати, така и щом  съкрати  или  пресели поне още 30% от българския народ  по света или при св.Петър и ето Ви ги проблемите на страната ни решени.

А сложете и още 22 милиарда икономии, дето щял да  спести,  като се откажем от построяването на Атомната електроцентрала Белене и ето ти го въздигнали сме се в рая.  Ще има пари и за „щастливи”  кокошки, прасета и крави,  ще има  за кучетата. Щото си заслужава да го доизядат този излишен народ, щом се лута да си търси щастието по света, а не запретне  ръкави, па да вземе голямата трънена метла и да си измете двора от набедени, продажни политици, дето служат на други и джоба си…

Тъй си дума дядо Ви Гравитон и разсъждава: Че тя тази работа с  Атомната в Белене май се изясни.

1.Като не я построим, американците ще са доволни. Щем не щем ще и дадем да  ръчнат  и преорат  и за шистовия газ и за шелфовия нефт, дето си мислят, че ще открият и експлоатират у нас и дето руските геолози го проучиха още през 70 и 80-те години на миналия век. Пък недай си боже да го открият,отиде ни плодородната майчица земя, отидени чистото море. Няма съмнение,  ще заприличаме на Ирак и Либия или поне на Кувейт и ОАЕ, като пустинни земи,  щото тръбите ще водят печалбите към джобовете на същите задокеански собственици…

2. Руснаците и те ще са доволни. Като се прекара през  страната ни газопровода „Южен поток”( от който сме щели да си захранваме газови електроцентрали колкото искаме – срещу плащане), то винаги кранчето ни   може  да бъде затворено и ние ще сме си здраво свързани с видима постоянна връзка с Русия.Отиде ни диверсификацията!

3. Комшуларите  и те ще са доволни.  Като си  достроят новите атомни централи и с  Русия, много лесно могат да се възползват от автомагистралите и пътищата  от юг на север през страната ни и да се възползват от евтината работна ръка у  Булгаристан.

4. А най-доволни ще са днешните управляващи. Ще си карат  втория  мандат и ще се греят  на хилядите декари  фотоволтаични, малокалибрени водни  и  топло електро централи, ще гонят вятъра  по върховете на  планините ни или по голф игрищата, морските и планинските курорти,  дето нашего българина ще слугува на чужденците и малцината български богаташи.

И защо българския народ не се радва, пита се дадо  Ви Гравитон, ами  е тръгнал да недоволства, да протестира, да краде, да лъже и да убива. Що не си гледа рахътлъка ами се опитва да обира банки, да напада беззащитни  хора, да се стреля за щяло и нещяло помежду си, че даже и да избива целите си семейства?

Изперкал народ  Ви казвам. Тръгнал с халосни патрони да плаши соколите.

И каква стана?     .резидента  рече,  трябвало  нови пари да се отпуснат за охранителни камери, скенери и нови сигурни автомобили и охрана. От любовта на народа ще ги пазят!?  Личната му кауза ще бранят.

Военния  мистър и той  иска за американски самолети.

Финансовия и вътрешния и те, искат за предизборно увеличение  заплатите на държавните служители  (дето служат на тях, а не на народа). Пък то уж закони  и правила има – заплатите им да се вдигат в зависимост от повишаването на средната за страната заплата?

  И тъй, всички управляващи още пари искат !

  Искат управляващите от онези 562 лв. дето не стигат да живее човек у нас, та сме се закотвили на първо място в ЕС по бедност и послушание.

  Де го чукаш, де се пука?

Older Posts »

Блог в WordPress.com.