Mitkoivanov's Weblog

декември 28, 2009

ЛЮБОВНА СРЕЩА – разказ

             

Георги Йовчев e  готин. Мнозина му викат Гочето, но повечето Йовчев. Това, Йовчев,   издава уважение и респект. И има защо. Няма навика да лъже, да краде, не обича да приказва  празни приказки,  не е сприхав и кавгаджия, а освен това е кротък,  разбран и толерантен  и се   отличава с добронамереност и работливост, та си има и парици.     

       Среден на ръст, слаб и подвижен, с усмихнати сини очи и чуплива кестенява коса, Йовчев хваща очите на мадамите.  Ама си има и един косур ли, предимство ли, и аз не знам. Ерген е! Живее човека  в собстевно самостоятелно жилище, чете си художествена литература, гледа телевизия като всички, обича да се почерпи с приятели, но никой не го е виждал пиян, а  понеже е добра партия за жените не остава без приятелки…

        И ето го, идва един ден Гочето, при  мен, в самостоятелната ми канцелария  на майстор производство и ремонт, черпя го едно кафе и коняче и  захващаме разговор.

–         Майсторе – започва той. – Трябва ми съвет.

–         Казвай – викам му – какъв ти  е проблема?

–         Майсторе – споделя Гочето- писна ми да живея сам. Ще взема да се оженя. Толкова години съм работил като заварчик-паспортчик и в строителството и тук в ЖП-то, изплатих си  апартамента и някои и друг лев съм заделил, а все сам, омръзна ми.

–          Не е лошо! – подкрепям го аз.- То си е казано „Човек и добре да живее, се жени”.

Пък и време ти е. На колко си?

–         Ааа, мани! Гоня четирийстака.

–          Значи,  нормално! Наистина ти е време.

–         И аз до тоз извод стигнах. Писна ми да живеея сам. Ще ми се като се прибирам

вечер, да не минавам с приятели по кръчмите, че време да мине, а да се прибера като тебе в къщи, да знам, че жена ме чака.

–         Йовчев, така е, братче,  прав си.  Коя е?

Гочето това и чака.Оживява се и разпалено започва да ми обяснява:

–         Много е готина. Няма да ти описвам колко е красива, ще Ви запозная. Майсторе, най ми харесва, че не е някой фърфалак или фльорца. Олегнала, сериозна мадама е! Жена около трийсетте години.

–         Как се запознахте? –  подпитвам го пак.

–         О,  тя работи като сервитьорка в „Хепито” срещу 14 блок. Нали знаеш, че често се отбиваме там с  Пампов. Ходя и сам. Само като ме види и веднага идва при мен. Ако знаеш как се усмихва!

–         Ама ти говорил ли си с нея?

–         Говорим си.  Все едно, че се познаваме от години. Ама  не знам как да и кажа и да я поканя у нас?

–         Чакай малко- почвам да го напътствам аз. – Не дей бърза толкова. За тези работи много приказки не се искат. По малко ще говориш. Ти си състоятелен мъж. Имаш възможност. Имаш си пари, покани я като не е на работа да излезете на вечеря. Нищо обвързващо, просто на вечеря. Предложи  и, а като се съгласи и определи среща, ама някъде в центъра, не в квартала. Хвърли всекидневните дрехи, изтупай се и иди на мястото на срещата преди нея.. Предварително резервирай места в хубав ресторант и действай. Не се скъпи, предложи хубава скъпа вечеря. Започни със салатка, с ордьовър, предложи по един аперитив, ама с хубав, по скъп концентрат. После предложи и поръчай  вечеря с бутилка хубаво  вино, завърши накрая и с десерт… и така нататък. Отпусни се бе пич! Направи се малко на баровец. Не се стискай.

–         Майсторе, ами какво да и говоря? Как да и кажа, да дойде с мен в къщи? Ако не се съгласи?

–         Какво да и говориш? Няма да говориш много! Остави я тя да говори. Ти  я  изслушвай и  се съгласявай с нея.   Като мине цветарка край вас,  купи и  цветя.

–         Добре, това всичко го виждам как може да стане, ама като излезнем от ресторанта  как да я поканя в къщи?

–         Човече казах ти. За това няма нищо да говориш.

Излизате,  вземаш такси, отваряш и вратата като истински кавалер и казваш твоя адрес на шофьора. Тя е по наясно от теб, не се притеснявай!  Щом се е качила, тя се е съгласила. Говори за друго, за което говори и тя. За книга дето е чела скоро или за филм, дето е харесал напоследък и на нея и толкова. Остави я тя да говори. Водиш у вас и толкова. Ако нещо попита, предложи да се качите за малко да изпиете по едно кафе, уиски, да послушате музика или да пуснеш филм на дивиди. Действай! Не се притеснявай, запомни: Жените мислят „същото” каквото си мислим и ние!  Приятелю и на тях и се иска,  каквото ни се иска и на нас, че и повече.И няма да мислиш за работа и да бързаш. На сутринта когато дойдеш на работа, дойдеш. Аз съм те освободил. Йовчев, и запомни  още: Жената също е човек и може да ти бъде приятел…

         На другия ден Гочето пак дойде при мен, но този път не толкова замислен а ухилен и обнадежден.

–         До къде я докара? – посрещнах го аз.

–         Майсторе, работата е опечена.Съгласи се веднага.

 Снощи я поканих на вечеря, както ми каза. Оговори ми, че ще се смени на работата с  колежка и ще дойде. Довечера имаме среща на Джумаята…

        През целия ден Йвчев работи припрян и превъзбуден, като състезателен кон пред състезание.Спореше му и всичко правеше с лекота от първия път.  Лицето му греше  във весела усмивка, а  само в дълбокото на  очите му се беше загнездило леко неспокойство от предстоящото изпитание. Имаше още час и половина до края на работния ден. Като го гледах как поглежда скришом стрелките на часовника, натирих го.

–         Йовчев,- викам му- я ела тука! За днеска си свърши работа, доволен съм. Вземай си

 пътя и да те няма. Минавай през банята, слагай една контра и да ти видя гърба към вас. Отивай си и както ти казах, изтупай се и  всичко по реда си, както си говорихме. Утре когато дойдеш-дойдеш.

–         Добре, майсторе! Тръгвам,  пък утре ще разправям  – и замина Гочето на  любовна

 среща,  обладан от   мисълта да се  раздели с ергенския живот.

         Вечерта, топла и ухайна, се   отдаде на любовните песни на щурците.  Звездите от небосклона замигаха съучастнически,   а  мен ме   не хващаше сън от любопитство и тревожност.   Стоях на терасата до полунощ и  си  представях  как преминава любовната среща.   В края на краищата си легнах и заспах  уверен, че ще  кумувам…

         На сутринта, спал-недоспал, се озовах  на работа 30 минути,  по рано от обичайно. Очаквах Йовчев да се появи на работа поне към 10. Захванах се с рутинните си задължения, но очите ми се извъртаха все към портала,  от където трябваше да дойде жениха. Ненадейно, още  в незапочналото работното време се появи и Йовчев. Да си призная, от лицето му нищо не можах да разбера. В погледа му, меланхоличен и все още леко разноглед, какъвто ставаше след третата ракия, се четеше удволетвореност и махмурлук.  Като ме видя, той се запъти направо към мен и заразправя:

–         Майсторе, голяма работа си! … Готово… Всичко стана както ми каза. Направих всичко както ме научи. Работата е опечена.

–         Чакай, малко! Ела тука – придърпах  го аз насаме в канцеларията  и му викам:

   –    А разправяй сега, ама по ред!

   –    Майсторе, много е точна мадамата. Разбрахме се в 19 на Джумаята над Римския стадион.  7 без 5 тя дойде. Още по готина  в цивилни дрехи, с  леко разкопчана блузка и минижуп, че и с прическа и гримирана, ти казвам.

  –      Здравей!

  –      Здрасти!

  –      С какво дойде?… Много ти е хубава блузката…- правя и комплимант значи и небрежно и предлагам: Да се поразходим нагоре към  Стария град? Запазил съм места в Пълдин.

   – Добре! – отговаря ми тя и с готовност тръгва с мен, на горе по калдаръмите.

        Вървим майсторе, говорим си и неусетно стигнахме в ресторанта. Посрещна ни салонния  управител и пита:

–         Запазени места, на кого на името?

–         На името на Георги Йовчев – казвам.

–         Заповядайте, моля, от тук – и ни води човека до маса за  двама… че и с табелка: „Георги Йовчев”.

      По пътя я пропуснах да върви пред мен, след салонния, а като взе да сяда и поднесох и стола  кавалерски. Настаних я значи и усещам  –  обрах точките, особено като видя табелката с името ми. Седнах и аз. Дойде сервитьора. Предложих и да си избере от менюто, че като си поръчахме по една мексиканска салата и по 100 грама Сливенска перла, че и като повторихме, работата тръгна от само себе си. Оставих я тя да говори както ми каза. Изпихме и по още 50  грама, че салатите бяха големи и си поръчахме от специалитета на заведението  „Вретено”. Вкусна работа ти казвам… За виното и викам:

–         Ти си по специалистка от мен, какво ще кажеш за бутилка асеновградски Мавруд?

–         Добър избор  – казва тя и допълва – Ако има и от реколта 1994 година, ще е

чудесно.

        Имаше!… Вечеряме и се чукаме с чашите. Приказваме си и никакво притеснение, отпуснахме се значи. По едно време  идва до масата една цветарка с кошница цветя. Подарих и една роза и тя окончателно се разтопи. Усещам я, че ще се разплаче от удоволствие и все се смее и не престава да говори. Какво толкова говореше  не помня вече, но виждах, че и е приятно и хубаво като на мен. Танцувахме няколко пъти, аз ли я каних тя ли,  няма значение, но така хубаво ухаеше и усещах гъвкавото и тяло до моето, че се чувствах на седмото небе. Страшно приятно ни беше и не усетихме кога оркестъра спря и като се огледахме май бяхме останали само ние. Платих, оставих бакшиш и като излезнахме, малко се  притесних,  как да и кажа да ходим до в къщи, но тя все се смееше и само като отворих вратата на  едно такси пред ресторанта  и като я поканих с реверанс: – Моля заповядайте!-   седна вътре без никакво двоумене… По пътя пак си говорехме нещо, тя пак се смееше и само като слезнахме пред нас  от таксито ме попита:

–         Защо дойдохме тука? –Пита тя, ама колкото да каже нещо.

–         Нека се  качим в къщи да пием по едно уиски  и  кафе. Може да си избереш  и някой филм на дивидито – отговарям и аз, но виждам, въобще не ме слуша, върви уверено до мен, като че ли години на ред все това е правила.

        Качихме се. Осветлението оставено на лампион, ще рече приглушено. На радиокасетофона – лирична музика. Масата съм я оставил и нея заредена с ядки и плодове. Чашите чакат празни.

–         Можем да пийнем по една малка Шотланска ракия, 12  годишно CHIVAS REGAL,

 а имам и джин, коняк, водка – предлагам аз и отварям  да види заредения хладилник.

–         Че ти си се заредил по добре от бармана в заведението – смее се тя и предлага:

 –      Налей по една водка и   дай на мен да направя салата.

–         Майсторе, казвам ти, то било голяма работа да имаш жена в къщата. Че като направи една купа салата от киви, портокали, ябълки и ананас и като седнахме,  изпихме по три водки, от там на татък ги обърках. На няколко пъти и предложих:

–         Ако ти се спи да си лягаме…

–         Айде сега ще спим?! О сън спомени няма! – натъртваше тя и пак се смееше.

Майсторе, наистина то това да имаш жена в къщи било голяма работа. Все едно, че сме си били така заедно от години, цяла нощ изкарахме.

       – Ама не спахте ли бе човеч? – попитам го  аз.

       – А, тя не искаше да спим. Изкарахме до разсъмване. Все ми казваше, че не и се спи! Като взе да се развиделява и отвън тръгна градския транспорт, се разбърза и си тръгна…Била на работа, но пак щяла да дойде.

–         Пак ти казвам, майсторе, голяма работа е това да имаш жена в къщата. Страхотна салата направи.

–         Йовче, Йовче … и какво ти каза като си тръгна?- попитах го аз предусещайки отговора.

–         Каза, че ще ми се обади!

Да Ви казвам ли, че  още не  му се е обадила.

 Както сами се досещате, няма  мерак жената  да  му прави салати.   А Гочето и до днес,  си живее сам, но вече е стар ерген.

Реклами

април 22, 2009

ГОДЕНЯСАХ – ама проходих ли ?

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , , , , — гравитон @ 11:40 pm

          Наистина блогът ми прави тези дни една година.  Обикновено децата около годинката прохождат. Слагат бабите и майките пред децата разни предмети и пускат детето към тях.  От предмета към който се насочи на прощъпулника детенцето се съди какво ще стане като порасне. Значи сега трябва да преогледам блога и да видя към какво съм посегнал…   Тук вече, драги ми читателю, както обикновено става в живота, нещата излезнаха от контрол. На входната врата се позвъни и като отворих гостоприемно,  в цял целеничък ръст  пред мен най-после се представи чичо Ви  Минас, съседа, дето от десетина години дето живее в Лондон и гледа на терасата си 

домати

в торби с пръст за цветя. Ама за това вече съм писал през тази година в блога си.

        Та дойде, най-после чичо Ви Минас ,  комшията от съседната врата и както си му е реда,    започнахме  я  от   около 16.00 часа, та до сега, в 2.00 през ноща. Ред ракийка – ред салатка, ред ракийка  – ред от втората салатка, ред ракийка – трети вид салатка. Шопската салатка ни отвори приказка за неговите домати от лондонската терасаq, за цените там и за други работи.  От там със пържолките    и  наденичките , дето ги изпекох на скарата на терасата, докато си пиехме ракията  и  минахме на червеното вино.  Е тука вече захванахме и политиката, европейската общност и целия свят. Възмутихме се на алчността на богатите в западните страни и на нищетата  на гладуващите в Африка и Индия. А когато той започна да ми обяснява, че  те така искали да живеят и не искали цивилизацията (бедните де ), аз целомъдрено смених пиенето и минахме на 12 годишно  whiskey Jack Daniel’s   и фъстъци с бадеми от домашното барче, щото  ми беше неудобно веднага да отварям бутилката , пак 12 годишно  Glenfiddich,   дето   пък  той ми донесе. Разприказвахме се, значи, и за социалната помощ дето получават с жена му и за това, че без трудов  стаж  той е със минимална пенсия тука, а тя даже не може и да се пенсионира, щото няма трудов стаж и как да живеят с тези мизерни пари и европейските цени тука.  Поговорихме си значи и чичо Ви Минас  ми се извини. Почувствал   се виновен , дето на мен за над 40 години държавна работа пенсията не  стига да си платя поне тока, парното и водата  и дето майка България  плаща членски внос за еврочленството си в размер на близо милиард.  С една дума  разгорещихме се доста. Говорихме още за какво ли не. Но като ударихме и по едно кафе с кола и торта гараш накрая, положението се поокроти и трезвите ни съвести казаха, че ние с него – пенсионерите и утре можем да си доспим до късно, но жена ми  сутринта трябва да ходи на работа, та още половин час се изпращахме до съседния апартамент и  като се зарекохме,   повече да не говорим за преходния период в България и въобще за политика,  всеки се отдели в покойте си за да се отдаде на сладък сън – прегърнал будната си съвест.

       Само аз наредих мръсните чинии и чашите в съдомиялната машина, пуснах я и написах тези  редове, дето уж трябваше да бъдат  един критичен  преглед на написаното в  блога ми. Така и не разбрах към какво да посегна в прощъпулника си,  но си обещах още до края на седмицата да поместя започнатия разказ „Грешник“ за да отбележа първата годинка на блога си. Дали съм проходил, ще кажете  Вие!

август 2, 2008

БАЛКАНЧЕТО – последен разказ за Мартата

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 3:55 pm

   

    И тази  есенна вечер Мартата, Сухия и  Смока, се шмугнаха в кръчмата на Калчев. Мартата беше без колелото. Снощи спука гума. Това, че работеха на гарата, беше добре, но лошото беше, че оставаха 2-3 дни до заплата. Беше изтънялнял като църковна мишка. Официално нямаше пари! Все пак, дълбоко в малкото джобче на железничарския панталон, имаше скътани 2  топлещи зажаднялата му душица, смачкани лева. Пък то номера си беше да има с какво да се поръча първото пиене. После работата се нареждаше от само себе си. Или се намираше  някой да почерпи, или  Калчев го съжаляваше и Мартата за пореден път влизаше в дебелия, мазен тефтер за версиите. Та с една дума, почерпката за тая вечер, беше осигурена.

     Седнаха тримата, поръчаха по една плодова… и се започна. От дума на дума стана въпрос за болести. Мартата се разприказва.

         Миналата година, като ми правиха операция  за язвата на стомаха, 20 дена ме държат в Окръжната, бият ми всеки ден някакви инжекции и не ме оперират. Идва една сутрин на визитация, доктор Хинков и ми вика: – Марта, утре си под ножа!

         Ами инжекциите свършиха ли? –питам го поуплашено?

          А, грешка е станала. Те бяха за засилване на сърцето. Тебе тъкмо сме те подсилили. Твоето е здраво. На друг човек е трябвало да ги слагат. Днеска го оперирахме.

         И какво стана?

           Не издържа, отиде си. Утре ще  оправим и тебе!

         На другия ден започна операцията- продължи да разказва Мартата… Слагат инжекции, упойките не ме хващат.

         Ей Марта, що те не хващат упойките бе ?  Попийваш ли? – пита ме д-р Хинков.

         По малко докторе – мънкам аз.

         Какво ти малко, бе човече, че ти направо си спиртосан!? – Майтапи се с мен доктора и нарежда да минават на пълна упойка…

Приспиват ме значи, оперират ме и на другия ден д-р Хинков на визитацията ми вика:

         Прескочи трапа, Илийка, ама имай в предвид, че две трети от стомаха ти съм изрязал. Сега си само с една трета стомах. Ще започнеш да се храниш по-често и по по-малко. Пстепенно стомаха ти ще се разшири и ще си заеме нормалния обем.

         Ха на здраве! – подканя Мартата и поръчва отново на кръчмаря – Я донеси по една мастика, като мехлем ще ми дойде на скастрения стомах. Па пиши там на тефтера! Утре ще плащат,  съ управим.    Калчев охотно донася  три стограмки мастика и додава от него по една лимонада. Кристалите за отрицателно време се плъзгат по зажаднелите мъжки гърла и чашите остават пак празни. Лимонадата стои.

         Калчев – провиква се Сухия. – Я дай по една ментичка, че лимонадата стои.

Калчев донася по още сто грама, после още 3-4 пъти и когато вече решава да затваря, дружината е достатъчно втасала, за  да тръгнат по нанадолнището, весели, олюляващи се и малко на зиг-заг.

         Отиваме у дома! – отсича  Мартата, прегръща двамата си приятели и има няма, след десетина минути се озовават пред слисания и сърдит поглед на жена му.

         Жена, дай нещо за пиене и мезе – нарежда фъфлещия и мъж и с най-категоричен глас до нарежда.- Сядайте!

         Че то какво ли има? То ти търпиш ли нещо за пиене в къщата? – заоправдава се женицата и донася от някъде последния си запас. Една бутилка червено вино. – Ей ви и таз диня за мезе! – додава тя и тръшка  и динята на масата. После тихомълком се изнизва от лятната кухня и ги оставя сами.

           Нашите  герои, безропотно се нахвърлят на  сочната и сладка диня. Някак от само себе си и  бутилката бива пресушена… Осъзнали, че вече няма да има нищо за пиене, Сухия и Смока все пак си тръгват.

         Мартата се прибира в къщи, съблича се, но от комбинацията между вино и диня ли, от другите питиета и лимонадата ли, или просто от  факта, че изрязания му стомах още не се е уголемил достатъчно, хуква към тоалетната.  А тя строена, не до строена, отзад с една тънка ламарина го посреща с готовност. Тича  Мартата по долни гащи и потник в нея,  с облекчение  изстрелва, като от автомат, един откос динени семки по ламарината.

            -Пърррррррррррррр – звучи ламарината и звука и десетократно усилен от среднощната тишина,  проехтява чак в съседните дворове… Та така, цяла нощ… Притичва на прибежки,  Мартата по долни гащи, прикляква в ламаринената тоалетна  и  раздира нощната тишина с пърпоренето си.

         На сутринта, Стефан  – зевзек и негов съсед, си мие очите на чешмата в двора и наднича любопитно над ниския  плет.

           Мартата отново излиза от къщи по долни гащи,  държи се с ръце   за корема и  с  поредната прибежка се шмугва в тоалетната.

              – Пъррррррррррррррр – проехтява поредния откос и когато най-после, Мартата притичва към къщи, Зевзека се провиква:

               – Комшу, добро утро бе! Ха честито, честито!

           Мартата спира за миг и почти в движение пита учуден :

               – Какво ми честитиш?

             – Ами, купил си  ново “Балканче”, слушам от мерак,  цяла нощ  го припалваш!

Мартата не каза нищо.Продължи на бегом към къщи и се скри  засрамен…. Не мина и година и стомахът му го скри за винаги.

юни 9, 2008

УБИЙСТВО – нещо, като разказ за ВИП гост, Еньов ден и мечка ?

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , , , — гравитон @ 11:41 am

     На този ден всичко засиява, като сребро призори, като злато по пладне. Слънцето се  издига и достига най-високата  си точка над хоризонта.Денят на лятното слънцестоене – Еньов ден . Най-дългия ден в годината…

     В Перущица е напрегнато. Посрещат важен гост… От  съображения за сигурнот, резервата Тъмреш е отцепен.  От  снощи VIP  персоната е настанена сред живописна местност в Парк  хотел “Родопи”.  До късно през ноща барбекюто в латната градина дими и  пропъжда чистия, наситен с полезни ухания на бор, треви и билки,  въздух.  С една дума  Max all inc   храна без ограничения с включени вносни напитки и допълнителни услуги… Чаша след чаша, разказ след разказ и легенда след легенда атакуват въображението на  високия гост. В паметта му се забиват  образи като папрат, билки, ритуали с голи момичета в плодородни ниви, баятелки и магьосници,  китки и венци  и особено един голям, богато украсен с цветя и билки венец,  събрал цветовете на  небесната дъга… Големия Еньовски венец,  през него се провират за здраве. От другата страна ги посрещат първите слънчеви лъчи. Наоколо млади момичета, в народни носии, накичени с цветя и билки,пеят песни    

      Програмата е наситена. И най- дългия  ден в годината е кратък за предлаганите удоволствия. Фитнеса, сауната, спортното игрище, тениса на маса, билярда и мини голфа направо отпадат. Конния туризъм  също,  за сметка на  велотуризма. Екотуризма, брането на гъби,горски плодове и билки се видоизменя в обед с чеверме край планински поток. Сафари туризма, остава  пътьом – благородни елени, сърни, глигани  и диви кози бол.  Фото апарата се заменя с огнестрелно оръжие и влиза в графа –  ловен туризъм. Решено е, докато се върти чевермето, госта ще се сдобие с ловен трофей мечка…

      И ето го нашия герой, настанен на пусия.  Седнал на специално подготвено за целта място, само на някакви  500-600 метра разтояние до потока и чевермето. До него облегнато зловещото оръжие.  За да се прибере надолу по пътеката ,от страни лежи и велосипед с дамска рамка . Между гъстите храсти и дървета се изнизва широка пътека. По нея мечката трябва да се появи връщайки се от сутрешен водопой. Някъде назад остават Комаров камък и местнотта Костенурка. Тракийските могили и римския път до с Тъмреш са притихнали в тревожно очакване. Само високо над дърветата, обляни в топли слънчеви лъчи, върховете “Модър” и “Персенк,” надничат загадъчно. Навсякъде зеленина и спокойствие. Дървета и храсти помахват с  раздвижени от птича песен и летен полъх листенца.  Напечени от все по жарките юнски лъчи треви и билки.   изпълват въздуха с аромата си. Няколко еньовчета се гушат до рехава папрат. Като малки дечица са  се стройнали бял равнец, омайниче и змийско мляко.По горе в ливадата, лечебна динка се прегръща с рани лист. Протегнали цветове- очички, планинския очеболец се търси с царичето,    омайничето и блатния тъжник тъгуват едно за друго. Фитоцидните здравец и борове,  унищожават и малкото микроби наоколо. Въздухът е омайно чист и унася 

 

       Ненадейно две сърнета се стрелва по пътеката! След тях притичва заек и виторога козичка.По пътеката се чува пукот на счупени съчки,  а  от храстите тревожно излитат група птичета…

        Още миг тишина… и с тромави стъпки излиза тя – мечката. Оглежда се  и полюлявайки грамадното си космато тяло приближава  отстрани заспалия ловец. После изръмжава и  се изправя на задни лапи до него… В този момент той се събужда, ококорва ужасен очи, надава неистов вик  и хуква надолу по пътеката. За отрицателно време нашия герой се озовава при другите  до реката.  Настава  паника. Всички наобикалят пребледнялия, като януарски сняг,  ловец! Още не разбрали какво е станало, всички погледи се обръщат нагоре по пътеката. О там, качена на колелото, мечката, невъзмутимо се спуска към тях  и очаква аплодисменти…

        До вечерта се разчу новината:   За да  осигурят трофей на вип госта, домакините  осигурили, една вече пенсионирана от цирка  мечка !

май 22, 2008

МАРТАТА – или разказ с пресекулки (начало)

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 1:22 pm

     Мартата, викаха на вуйчо Илийчо. Защо, не знам. Знам само, че често беше „цъфнал”. С една дума, обичаше да попийва, ама яко! Докато „цъфне” като кокуряк…

    Цъфтеше Мартата,  като през март, ама цяла година. В друго „агрегатно” състояние, неговото изнемощяло тяло, зачервен нос и фъфлещ език  рядко се показваха. Та представете си в какво великолепно състояние се  яви  да запише името на първородния си син – братовчед ми Цветан!?

         Кажи Марта, как ще го кръстим синчагата – посрещна го служителката  в кметството?

         Ттссенко – профъфли Мартата в отчаяния си опит, надебеления му език да съчетае Т и С  в цветущо и разбираемо Ц.

         Как?  – опита пак служителката и напрегна  слух и зрение, като котка пред миша дупка,   дано  хване името на младенеца,  ако случайно успее да излезе от устата на доволно почерпения, мъжки баща.

         Зззенко – направи  нов неуспешен опит родителя и най-накрая след като мина през Ттенко, Ввеенко и Иеенко, служителката целомъдрено, с благопожелания за детето  и думите:

         Я, най добре, прати утре дядо Цветан , да дойди да се разберем!- го отпрати.

На другия ден, братовчед ми  бе записан, благополучно и за цял живот, като Цветан.

         Поради  изясняващата се   вече,  обективна причина – слабостта към алкохола, вуйчо ми Илийчо получи прякора Мартата. Нещо повече. Това бе и главната причина да не се задържа на едно работно място, повече от 4-5 яки „цъфвания”. Това принуди, младата майка,  сестра на баща ми и  нещастна съпруга  на Мартата, да предприеме решителна стъпка за подобряване на семейния климат.

         В една ясна като полярна лятна нощ,  вечер, тя се яви пред баща ми смирена, разплакана и молеща:

     – Жив да си, бати Кольо. Не издържам вече, пак  са го уволнили. Помагай! В бригадата при теб,  по линията имало  място, вземи го! – разрида се тя, а от зачервените и от плач очи закапаха сълзи,  като от гергьовски дъжд.

      – Само ти си ми надеждата! – продължаваше да нарежда тя.- Вземи го. Под око ще ти е по цял ден. По линията кръчми няма. Далече от селото ще е, поне през деня да не пие.Дай му най тежката  кирка да подбива релсите, проклетника, дано без сили остане за пиене. По голям си, той страх има от тебе, ако трябва набий го, ама човек бъди. И дете вече имаме, какво да  го правя обесника? Вземи го на работа, бе бати Кольо! Вземи го!

       И баща ми, нали е батко,  и вуйчо на детето, пък и ръководител чета в поддържането на железния път в гара Пордим, не можа да устои. Заложи авторитета си, примоли се на началниците , гарантира с една дума за него.

       Тъй Мартата, стана железничар. Авторитетна личност. Получи униформено и работно облекло, нахлупи фуражката и започнаха  отчаяните му опити да не излага бате си Кольо.

         Всяка делнична сутрин, лъкатуши от снощния махмурлук и пристига с колелото навреме на работа. До обед  изтрезнява с чистия полски въздух и тежкия физически труд. След обед продължава да стиска зъби и да маха методично с кирката. Пази авторитета на бате си! Вечер, воден от алкохолен глад,  се мята на колелото и като свободна птица се спуска по нанадолнището, от гарата към селото..

О тук на татък баща ми няма думата, Мартата е свободен!

      

                                    (следва)

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.