Mitkoivanov's Weblog

февруари 4, 2012

СТОЯНКА МУТАФОВА НА 90

      

                Несъмнено  световната комедийна сцена познава цели съзвездия  актьори и творци.Мнозина от тях са  оставили трайна диря,  с отделни роли или цялостното си творчество! Много от тях са светли личности и пример за подражание в живота и  изкуството.    Но Народната Артистка  СТОЯНКА МУТАФОВА  е  като слънцето  на  небесния  артистичен небосклон, пред което и най ярките сатирични  звезди   избледняват! 

            За това, в тези мразовити дни, когато СТОЯНКА МУТАФОВА  НАВЪРШВА 90 ГОДИНИ, ние,  нейните безкрайно обичащи я зрители, не само и  честитим годишнината, пожелаваме и дълголетие,  здраве, сили и  вдъхновение за още творчески постижения, но  и я приветстваме като КРАЛИЦА НА  КОМЕДИЯТА!

          

           

               ДОКОСВАНЕ ДО СТОЯНА (спомен)

               Преди повече от 30 години,  имах щастието да се появя на сцената до Стоянка Мутафова. Работех в Профсъюзния дом на културата на работниците от транспорта „Гео Милев”- Пловдив. Бях назначен за Завеждащ културно-масова работа,  но наред с пълната организация по планирането, осъществяването и самото провеждане, на така наречените мероприятия, често се проявявах и като водещ. Бях млад, неопитен, красив и отдаден на работата си. Опитвах се да бъда новатор в професията. При провеждане на множеството срещи между популярните по това време, артисти, журналисти, певци и изпълнители и работниците от железопътния и автомобилния транспорт в Пловдив, имах светлия пример на Кеворк Кеворкян и неговата „Всяка неделя”. За всяка среща се подготвях предварително. Проучвах старателно госта си. Запознавах се обстойно с неговата биография и творчески път и с цялостния сценарий на срещата и въпросите които задавах, се стараех да му  помогна да  представи и себе си и творчеството си от най-добрите си страни…

             В онази петъчна вечер, работниците от ЖП възел Пловдив, бяха освободени малко по-рано от работа. Имаха среща със Стоянка Мутафова. Срещата беше насрочена за 16 часа в салона на кино „Гео Милев”. От 18 часа следваше нова среща с работници от автотранспорта. Всичко беше уговорено. Последно се бях чул с Нея сутринта към 10. Знаех, че 650 местната зала ще „пращи по шевовете”. Всички я обичаха. Не само репликите на Баба Гицка бяха станали нарицателни, но и хората знаеха наизуст много от нейните рецитали на сатиричната сцена.

           Наближаваше 15.30 часа. Салона, изчистен, проветрен и празнично осветен, очакваше гостенката и публиката. На сцената бях поставил само една малка холна масичка с два стола и един микрофон. На голямата актриса не и трябваше нищо друго. Стигаше и сцената и публиката.Пред масичката, от където се готвех да я кеворкирам, от двете страни на 16 метровата сцена аранжирахме донесените от цветарника на ЖП-то саксии с цветя. С четвърта чига спуснахме светло синя завеса за „въздух”. Цялото прожекторно осветление обливаше със светлина масичката и столовете. Двадесетина минути преди обявения час  – 16, публиката започна да заема местата си. Но Стоянка Мутафова я нямаше…

           … В 16 без четвърт, залата вече беше  препълнена. Хората обичаха актрисата и я очакваха с нетърпение.  Аз я очаквах с притеснение… Бях я включвал не веднъж в концертни програми и чествания. Никога не беше закъснявала.Винаги беше точна и акуратна… Напрежението растеше. Часовниците из просторните фоайета на дома неумолимо се местеха към 16.00. Нея я нямаше. ..По това време още нямаше мобилни телефони. Нямах никаква връзка,  освен домашния и телефон. Още малко и щях да се предам. Тъкмо мислех да излизам пред публиката и да се извинявам за отлагането на срещата, когато при поредното ми нервно излизане пред входа на Дома, пред нас спря нейната стара  „Шкода”… Отдъхнах за миг, но като я видях в какво състояние е се притесних още повече.

–           Здравейте! Добре дошли! Нещо проблем ли има – попитах аз?

–            Лоша работа! Пред Пазарджик спукахме гума. Пък нямахме и резервна. Докато намерим друга гума, че спуканата не ставаше и мина час и половина.. На къде сега? – попита тя.

–          Заповядайте другарко Мутафова. Елате да си починете и да се освежите.

–         Няма какво да си почивам. Нали участието беше от 16 часа. Само малко да си пооправя фасадата и почваме. Не може да караме публиката да чака!

–         Но вие сте изморена,  починете си малко! – опитах да я уговоря аз, успокоен. – Сега ще отида да предупредя хората, че ще закъснеем десетина минути…

–         В никакъв случай! – прекъсна ме тя. – Никаква почивка. Та нали хората в залата идват направо от работа. След три минути излизаме!..

        Наистина, след няма и три минути, двамата със  Стоянка  Мутафова излязохме на голямата сцена. Залата избухна в бурни аплодисменти. Въпреки блесналите огромни прожектори се виждаше, че страничните врати зееха отворени заради натрупаните желаещи да влезнат. Салонът беше препълнен до краен предел…

           Поканих очакваната с такова любов актриса да седне на единия стол и започнах. До колко бях успял да я представя не знам, спомням си само, че разговорът тръгна естествено и леко, че всички прегради се стопиха и може би някъде след 7-8 минути,  Стоянка Мутафова не изтрая. Стана права, изправи микрофона на стойката и като го изнесе още два метра напред, към публиката започна първо с извинение за закъснението си. После така комично разказа за спуканата гума, че публиката се запревива от смях…

          Да си кажа честно, вече не си спомням какъв точно беше моноспектакъла и, какви материали бе включила, но помня че след извинението започна така:

–         Някои неща не мога да ги разбера!  Карате  Стоянка Мутафова да стои  седнала пред публиката?- обърна се тя към мен. –  А бе вие майтапите ли се… Артистът трябва да стои прав пред публиката… И друго нещо. Чувам жени да  говорят, че били изморени. Критическата ги хващала!?…Я стига, каква критическа? Няма такова нещо! На жената и трябва работа и любов, любов и работа! Така  никога няма да има време за умора и критическа!…

 

    

 

 

Реклами

януари 22, 2012

ПОДАРЪК…

Filed under: музика — Етикети:, , , , , — гравитон @ 12:47 am

Днес  е поредния ми рожден ден!   Мечтаех   си  малък подарък.   Да съм от 19 часа в Градската  концертна  зала  на  Шефилд … Да се  наслаждавам   на божествените изпълнения на  Katherine  Jenkins ,  в  поредния и превъзходен концерт…

Уви! Не съм там.  Жалко!.. Жалко,  не,  че не можех да събера  нужните   41  лири  за   билет   и сумата  за самолетен  воаяж  до Англия… Жалкото е,  че имах  парите,  но  не събрах  достатъчно желание!…

Уви съдбата си знае работата! Щом не можах да събера  решителност и достатъчно  желание,  си е  справедливо да не получа този подарък… нали!?.

Как го беше казал мъдреца: Има хора които цял живот се канят да живея! Има и хора които  цял живот гледат как другите живеят. Има и хора които цял живот живеят!  Сами избираме от кои да сме!

А аз все пак  ще си поднеса подарък.  Малък  виртуален подарък … Изпълнения на    още една превъзходна изпълнителка на прекрасна музика!… Насладете се  на  ADELE  с 

 [youtube=http:/www./youtube.com/watch?v=rYEDA3JcQqw}

И още!          RDRwqTNLGDs

юли 13, 2009

УЖАС И РАДОСТ – откъс от семейната сага ОРИС

За  младото семейство Маргарита и Митко, тази квартира е девета. Представлява две стаи  3 на 3.30 м. Отделени  са от  съседни  квартири   в  един от онези жълти железничарски блокчета  до гара Пловдив, дето всички ги помнят. Намира се на първия етаж, обстоятелство, което си беше предимство при ползването на така наречената самостоятелна  тоалетна зад входната врата на блока. Друго удобство на въпросната квартира си е, че само на някакви, няма и 100 метра през коловозите на гарата,  се намира денонощно работещата  баня на локомотивно депо.  С  безспирно течащата топла и безплатна вода, това си е чист лукс.  В едната  стаичка има чешма с мивка.     Инсталирана е в нишата,  където е била вратата от първата квартира.  Тази придобивка позволява  да се използва за кухня, всекидневна , трапезария и хол, взети заедно. В нея се влиза направо от стълбището. Може да се излезе и в другата пригодена за спалня кутийка, със същите два високи и тесни прозорци от прастара дървена дограма и малки джамчета. 

            Обзавеждането, като обитателите, млади хора дошли от  интелигентното село  Пордим,   чисто и скромно, доколкото може да бъде чисто в една сто годишна вехта квартира с прояден от дървояд дъсчен под и цяла вселена хлебарки. Освен тежките плътни завеси на прозорците,   то  включва  бял кухненски диван – втора употреба,  малка холна масичка –  купена  за 15 лв.,от последната студентска стипендия,  четири четирикраки табуретки и две кокетни етажерки с височина метър и 15. Направени от  работещия във ВРД стопанин със стоманени тръбички и гетинаксови плоскости, те  са с подредени  книги,  учебници, ваза с осмомартенска китка люляк, два три парфюма „Шанел” и „Нина Ричи”, а с раздвижеността си показват  вкус и въображение. Като прибавите и скоро закупените -малък хладилник „Мраз” и печка „Мечта”, както и символичните 5 лв. наем, ще разберете защо в 1974 година това жилище се определя като сносно. Тук е редно да дадем заслуженото към родителите на двамата млади, тъй като по скъпите неща  закупиха с пари от приключването на финансовата година в текезесето  на  Пордим. Факт, обусловен от вековната традиция на българските родители, да помагат на децата си до последния  си дъх.

          Втората стая,  така  наречената спалня, включва  нов трикрилен гардероб, без  надстройки към високия таван , но с възможност да побира  отгоре безкрайно  количество дрехи и багажи.   Срещу гардероба  примамва легло. И то като етажерката е конструкция на вагонника и включва две пружини по персон, с по четири разглобяеми  крачета от тръба един цол. Върху купешките дюшеци   гладко лежат чисти бели чаршафи, двойна тъкана  завивка от приятно синя памучна прежда и две големи възглавници  с бродерии.

          От страни до стената, зад вратата,  стои купена с много връзки и лишения горнооряховска нафтова печка „Юг – супер”. След нея  се гуши и  небесно синьо, детско метално креватче. В него, с  поруменели от скорошно къпане бузки заспива  най-малкия член на семейството  – едногодишния  Николай.

–         Марго, заспа –  информира под сурдинка съпругата си бащата. Хайде!

–         Само момент – отговори тя и довърши  простирането на изпраните бебешки

 дрешки, върху саморъчно направения електрически радиатор. После внимателно влезе в спалнятя, чевръсто нахлузи тъмносините дънки, облече една блестящо бяла изгладена ризка и като се наведе и целуна детето, зави го нежно и ласкаво и се върна в пред етажерката. Тук си пръсна малко парфюм „Шанел №5”, обу  високото си сабо и подкани. – Хайде тръгваме!

        Двамата млади родители излязоха, заключиха, ослушаха се през вратата и забързаха  по булеварда.  Днес е 15 март 1974 година. Слънчев пролетен ден.Двадесет и четвъртия рожден ден на Маргарита. За подарък отиват на кино. Птиците чуроликат по клоните на дърветата.  Хората се обръщат с благосклонни погледи след забързаната красива двойка – радват им се. Светът е прекрасен.

        Железничарското кино „Гео Милев” ги посреща с притихналото си просторно фоае. Купуват билети от 25 стотинки. Под приглушените звуци на току що започналата следобедна прожекция, бай Стоил- разпоредителя им къса билетите, но тъй като Митко е актьор в самодейния театрален колектив  при Дома на културата, ги настанява  на първия балконски ред с думите: „ Мите, заповядайте! Главния филм  сега заепочва. Приятно гледане!” После придърпва хубаво плътната плюшена завеса на вратата, затваря отвън и ги оставя под режисюрата на  Франсис Форд Копола  и играта на актьорите  Ал Пачино, Робърт Де  Ниро и Даян Кийтън  в „Кръстника 2”.  Историята е  как фамилията Корлеоне се ориентира към Лас Вегас, но тук отново се намесват семейните им врагове  и Дон Майкъл Корлеоне (Ал Пачино) има неприятности със съдебните власти. Благодарение на изнудване извършено срещу главния свидетел, Дон Майкъл се измъква без присъда.Сюжетът е увлекателен, а    действието държи в напрежение. За броени минути нашите млади герой се пренасят в далечния свят на Америка в първоначалното натрупване на капитала през първите години на 20 век.  Потънали в ужаса на мафиотския живот ,  забравят всекидневните грижи по борбата за жителство,  предстоящите  студентски изпити и оставеното си заспало дете… Филмът свършва.    Не заглъхнали още последните акорди от музиката на филма,  Маргарита и Митко се изнасят навън.

–         Дано не се е събудил  – притеснява се тя! 

–         Няма страшно, нали го знаеш, че спи дълбоко –опитва се да я успокои той.

–         Ако изсвири под прозореца някой локомотив, няма начин да не се

събуди.   Мите,  моля те,  да се прибираме по бързо – притеснява се наистина тя.  

–         Марго ела тука – спира  Митака пред магазина  на колелото и я повежда за

ръка.  – Ела, днес имаш рожден ден, искам да ти купя подарък!

–         Моля ти се  Мите, няма нужда. – кокетно отказва тя, но влиза към щанда с

трикотажа.

–         Какво си избираш ? Не ти купих аз,  защото искам  да си го избереш   по

твой вкус. Имаш на разположение  до  50 лв. скъпа.

          След кратко  колебание Маргото си харесва една вталена бяла блузка  за 12 лв. Купуват я. Тя му благодари с целувка  и прегърнала скъпия подарък го повежда навън. На ъгъла пред цветарския магазин Митака се спира отново.

–         Скъпа спри за малко –  и без да обръща внимание на думите и „Нама

нужда.Ама недей моля те! Не харчи пари за цветя.”- Митака и поднася разкошен букет  червени рози.

–         Благодаря ти скъпи, много са красив – сияе рожденничката, а очите и искрят

от щастие,   галят ту розите, ту лицето на Митака.-  Мите моля те да се прибираме,  оставихме детето само, притеснено ми е!

–         Ей сега, само да купя  още нещо!Нали ще празнуваме? Ако искаш не влизай. –

предлага  Митака и само след броени секунди излиза от хранителните стоки с кутия шоколадови бонбони „Тримонциум”, бутилка  уиски „Жокей, солети, бисквити „Котешко езиче”, бутилка „Джин” и безалкохолно. Маргото е отминала на 20 метра и той с бързи крачки се понася да я догони. Настига я пред закусвалнята на гара  и отново се шмугва вътре. Тя пак забавя ход,  но мисълта за оставеното само дете я тегли неудържимо напред. Наближава блока. Митака я настига тъкмо като спира пред насядалите на пейката съседки, Джевизова, Лиляна,   Петка и младата Коленцова.

–         Добър ден – поздравява Маргото и преди да и отговорят разтваря  кутията

 шоколадови бонбони да почерпи. – Днес имам рожден ден!

–         О,Честито Маргаритке! Да си жива и здрава  и шестици на изпитите!

–          Айде за много години! И да се дипломираш.

–         Да ти е сладък живота!

–         Честито! На колко ставаш?  – честитят и съседките и си вземат от бонбоните.

–         Благодаря Ви! Сега ще се върна. Да видя Николай какво прави, че го

оставихме да спи – извинява се  рожденничката и неспокойна се втурва във входа. Митака след нея.

        Докато отключват се ослушват  още от вратата. Тихо е. Даже влаковете пред прозорците са заминали оставяйки неестествена тишина. Двамата млади слагат припряно покупките на  дивана.   Маргото   открехва вратата на спалнята, поглежда, влиза и застива. Детското легло е празно. Краката и се подкосяват. Нещо в гърдите и се обръща, притъмнява  и  и тя   рухва  на пода:

–         Детето!!! Митко, няма го.

–         Как го няма? – втурва се и Митака вътре. – Чакай, да не е паднал от

креватчето и да е под леглото?

         Двамата започват да пълзят и да надничат под креватите. Няма го. Митака отваря гардероба, Маргото трескаво рови и търси из дрехите. Детето го няма. Двамата стоят изправени  един срещу друг,  вцепенени от ужас и безсилие.  После  едновременно погледите и се спират на  полуотворения прозорец. Майка и баща  разтварят прозореца, надничат към  безкрайните релси на гарата и вселената ги затиска с празнотата си….

–         Господи, откраднаха ми детето – пропищява обезумялата майка и тича навън,

при съседките.

          –     Какво става, кой го е откраднал? – посреща я сериозна , дърта Лиляна, па като вижда изписания ужас в очите на младата майка, почва да я успокоява. – Спокойно, леля, не се притеснявай, тука  е детето. Никой не го е откраднал.

–         Че оставя ли се такова детенце само ма Маргаритке – укорява я и Джевизава –

па се провиква през прозореца  – Я ма Петке, изнеси детето, че  изкарахте акъла на булчето!

         Петка излизе на ръце с детето и се смее  доволна. Майката се спусна, притисна го до гърдите си и зарида  в  смесица от ужас и радост!

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.