Mitkoivanov's Weblog

май 30, 2012

ПАРЦАЛЕВСКИ СМЕХОТРУСОВЕ

   

Днес 30 май 2012 година, от 19.30 часа в гр. Пордим имаше смехотворни  трусове с епицентър,  салона на НЧ”Иван Радоев”. Тук,  Театралния колектив на НЧ”Георги Парцалев”от гр.Левски,  гостува с  най-новата си постановка. Пордимската  взискателна публика се смя от сърце, най-напред на смешните 2 лв. за вход,а  през следващия час и половина на изградените успешни образи на  СЕЛЯНИ В ЕВРОПА – ПОРНО БЕЗ ГРАНИЦИ !  Актуалната съвременна  комедията, представена от театралния колектив,  със   сценарист  и режисьор  Огнян Панайотов, не само  провокира често публиката, спонтанно и невъздържано да прекъсва с ръкопляскания и смях играта на актьорите Стефан Личев, Мария Вилхемова, Георги  Романов, Генко Тончев,Милена Митева, Румяна Бонева, Величка Панайотова, Магдалена Любенова, Иван Панайотов, Косьо Косев, Василка Ненкова, Йордан Първанов, Найде Селейдинова, Даринка Иванова, но накрая със ставане на крака и дълги аплодисменти им благодари за вещата игра, с която защитиха името на патрона на НЧ”Георги Парцалев”.

Реклами

март 13, 2011

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – ч.ІІІ

Filed under: повест, разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 1:00 pm

           

                     Трета част – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО

            …Не бяха изминали и три месеца от злополучното „заминаване” за Мозамбик и в един приятен августовски ден, Митака срещна на главната Тодор Горинов. Не бяха се виждали цели две години. Тошо работеше четвърта година, като Директор на дома на културата в Благоево,  Коми АССР. Знаеха се още от периода в който и двамата работеха в Окръжния профсъюзен дом на културата „Стефан Кираджиев”, та седнаха в бистрото пред кино „Балкан”. Радваха се на минаващата пъстрота от  красиви пловдивчанки и споделяха, кой, какво е изживял през изминалите 2 години. Информираха се взаимно; Горинов за културния живот в  Пловдив, а Митко, за живота и художествената самодейност в Коми. По едно време, Горинов рече:

–          А бе Митак, като гледам, натрупал си достатъчно опит в Дома на транспортните работници. Завеждал си художествената самодейност, а сега вече и като Зам председател на районен съвет за култура си набрал и още организационен опит. Що не си помислиш върху едно мое предложение?

–          Какво предложение? – заинтерисува се Митака.

        –    Виж какво, – продължи  Горинов – изградил съм за 4 години художествена самодейност, дето и редица окръжни градове в България  само ще мечтаят.  Три поредни години сме с най-много златни медали на прегледите на художествената самодейност в Коми. Имам танцов състав, вокално-инструментален,  битов оркестър,  хор за народни песни, още  два акапелни хора, сатеричен състав, колективи за художествено слово, за приложно изкуств и колектив за изобразително изкуство.    Към дома имам библиотека с над 20000 тома литература, радиовъзел със собствени радиопредавания с мрежа в целия посьолек и не на последно място кино с кино-салон и сцена за над 500 зрители. За ученическите състави няма да ти говоря. Дома вечер гъмжи като кошер. Не можеш да си представиш какво удоволствие е да се работи с толкова млади хора и то с безрезервната помощ на партийно, административно, профсъюзно и комсомолско ръководство. Денем хората са на работа в гората, в долен склад,   детската градина, трите стола, магазините и аминистративните сгради, а вечер… вечер са в репетиционните зали на репетиции или на концерти.   И да ти кажа откровенно, идват не само защото няма къде да отидат (там нямаме ресторанти и кръчми), а зощото им е приятно. Участваме или изнасяме сборни концерти в Москва, Сыктывкар- столицата на  Коми или чак по  Тюмен   и  Воркута. Имаме записи в телевизионни предавания. Кипи културен живот, братче!

        –    Е, каквото и да е, не е  Пловдив.  Тук само по улиците като вървиш, от афишите ще се изпълниш с култура.

        –  Така е, но там има пълно самоотдаване и наслаждение. Понякога се чудя как тези обикновени работници, шофьори, чистачки, магазинерки и разкройчици  се потапят в света на изкуството, толкова пълноценно и продуктивно. И знаеш ли, това ги прави не само по весели, задружни и добри, но и щастливи и благодарни,  за възможността да се занимават с онова което имат в себе си!

         Честно да ти кажа чувствам се удволетворен от работата си, когато срещна   откритите, щастливи и признателни погледи на самодейците.   Всичко това ми е по-мило и свидно от  ордена „Кирил и Методий”, дето ми връчиха на 24 май!

–          Искаш  да кажеш, че не съжаляваш  дето остави прекрасния Пловдив и се запиля със семейството си в оня далечен мраз?

–          Какъв ти мраз!  Физическата минусова температура се изпарява, стопена от постигнатите естетическа и духовна близост между хората.   Толкова различни по етнически признак, образователен ценз и материално състояние, а безкрайно близки и единени в общото си желание да се покажат на сцената,  като изкусни танцьори , певци и музиканти, да се почустват част от едно голямо семейство, да си помагат и постигнат общ успех –  първото място в прегледа на художествената самодейност.  Но това е трудно за разбиране.  Трябва да отидеш и да го изживееш! 

         Тук  Горинов спря да говори, запали нова цигара, отпи от изстиналото  кафе и като погледна неразбиращия поглед на събеседника си продължи:

–          Виж какво, не ми е безразлично на кого ще  оставя изграденото от мен през изминалите четири години.   Жената с право настоява да се пребираме в България, заради децата.   Ако започнат и тази учебна година там, трябва да останем поне още 7-8 години, докато завършат и висшето си образование.

Пак ти казвам: Не ми е безразлично в какви ръце ще оставя изграденото с толкова усилия и безсънни нощи. Мисля, че съм си изградил авторитет и от мен до голяма степен ще зависи кой ще ме наследи като Директор на Дома на културата в Благоево. Думата ми се чува.  Само ми кажи, че си съгласен изаминаваш на мястото ми.

–          Тодоре, ти се майтапиш. Как ме виждаш, да зарежа тук всичко и да замина някъде си?  Какво ми трябва тук?  Имам вече нов апартамент,  нова кола, жената и аз сме на хубава работа,  имаме условия и переспективи за развитие и ти ми предлагаш да зарежа питомното и да хукна в диви Север, в дън гори Тилилейски,  да гоня дивото. Няма да стане!

–          Добре, не те карам да ми отговаряш веднага.Помисли си, обсъдете го с  Маргото в къщи, аз до 1-ви септември съм тук. Обади се.

       …   Още същата вечер, в уютния нов апартамент (от предложения за Димитровска награда  ЖК Тракия), се случи следното:

        След вечеря, семейство Маргарита, Митко и техния чаровен син  Николай,  гледаха телевизия. Гушнат до татко си, шестокласника не само слушаше с интерес разговорът между родителите си, но и както обикновено, най-компетентно вземаше  отношение.

         Маргото пак споделяше как е минал деня в колектива от красиви, около 30 годишни  жени и млад – 42 годишен директор… и дойде ред на таткото.

–          А,  Марго, имаш много поздрави от Тошо Горинов!

–          Мерси! Че той нали беше в Коми с Ваня и децата?   Как са?

–          Добре са! Видяхме се на главната. Седнахме в едно бистро. Поговорихме на дълго и на широко.

–          Е как са ? Доволни ли са от гурбета?

–          Тя и  Ваня е работила там – в  икономическия отдел на ГПП-то. Доколкото разбрах, за четири години са си изплатили апартамента, купили си „Лада 06” и са заделили рубли за образование на дъщерите.

–          Струва си! И ние, ако бяхме заминали за Мозамбик,  щяхме да си изплатим апартамента и да караш западна кола или поне „Лада”.

–          Че какво ни е ? За апартамента плащаме по 15 лева на  месец. Имаме си кола. Няма лято дето да не сме били на море. Зимата сме на Чепеларе, в станцията на слежбата ти или по Пампорово. Поне по един-два пъти в месеца сме на ресторант с приятели. Няма театрална и  оперна постановка или концерт на които да не сме ходили, че и до  София организирано или самостоятелно ходим   веднъж месечно. Така ли е?

–          Знам, че така ще кажеш! Тя и лисицата като видяла, че гроздето е високо, казала : Зелено е!… Ние да се бяхме хванали в „зелено”, че и с детето португалски щяхме да научим…   Какво друго разказва Горинов?

–           Ще се връщат есента. Записват децата за новата учебна година тук.   Тошо ще си иде само за месец за да предаде дома на новия директор и се пребира окончателно.  Предложи ми!

–          Какво ти предложи? – погледна го Маргото и спря да плете бутиковия, трицветен пуловер на сина си.

–          Казва, че му се чувала думата там, извоювал си е авторитет, а понеже не му е безразлично на кого ще остави четирите си години денонощен труд, ми предложи, да ме препоръча за неговото място.

       Маргото се замисли за десетина секунди, Николайчо наостри слух и после двамата, едновременно възкликнаха:

–          Ами защо да не отидем?..

–          Стига бе, това да не  ви е  Мозамбик, с  целогодишната си пролет… Да си оставим тук апартамента с парното и да тръгнем сред студовете на Сибир. Не сте в ред.

–          Ние сме си в ред, ами ти не си.  Стой си тука и се дръж в полата на жена си.  На хората мъжете са мъже, за всичко мислят, а ти? – и продължи да плете…

        От тук нататък спокойствие нямаше. Атаката за работа в чужбина не спря, нито от страна на жена му, нито от страна на сина му. Всяка вечер темата се подхващаше от жената и довършваше от сина.На всичко отгоре Маргото се сети, че най-добрата им семейна приятелка има състудент от Киев, дето сега бил партиен секретар в Главката в Усогорск. Двете му писаха и той взе, че отговори: „Ще помогна!”

        Митака се предаде.  Ден преди да замине Горинов за Коми, му дадоха на ръка готовите документи и др. Иванов, официално кандидатства за освобождаваната длъжност – Директор на Дом на културата към ГПП Благоево в Коми АССР… След няма и месец вече летеше към един далечен и напълно непознат за него свят….

(Следва част ІV –  ВПРЕГРЪДКАТА НА УДОРА)

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА -ч.ІV

Filed under: повест — Етикети:, , , , , — гравитон @ 12:48 pm

 

Четвърта част –  В ПРЕГРЪДКАТА НА УДОРА

Не бяха минали и два месеца от пристигането му в Коми и една зимна, съботна вечер в края на 1985 година, след цяла седмица репетиции за предстоящия концерт в съседното селище Вендинга, пред служебния вход на дома спряха три  Ка Ве Зе –та. Ще рече три малки рейсчета от ония с които караха сутрин и връщаха вечер от сечищата, горяните. Горяни, тука викаха на горските работници: риначи, вилкаджии, секачи и чокеристи. Тези рейсчета, мисля само за 25 човека, имаха малки прозорчета и изглеждаха недодялани, но за сметка на това се отличаваха от лазките с мощни дизелови двигатели и силно парно. Нощно време ги прибираха в топъл гараж до Ремонтно-механичния цех, а навън стояха на „топъл режим”. Сиреч двигателите им не се гасяха и за миг… Та спряха трите, изпитани в мразовете рейсчета и със смях и закачки, от дома наизлизаха облечени в руски и български народни носий самодейците. Студения, свеж въздух затрепера весело и за броени минути автобусите се изпълниха с песни и закачки.  Като се качиха в първия директора Иванов и ръководителя на танцовия състав Слав Петров, колоната потегли. Песните и смеха се понесоха край Главката и Долен склад, плъзнаха се по замръзналия път, залюляха се по завойте  ту наляво,  ту на дясно, разтърсиха  високите заснежини върхари на безкрайнана замръзнала тайга и в края на краищата, като в улей насочиха гълчавата, към скритото в тишината на дълбокия сняг, местно селище Вендинга.

Когато шумния, весел керван, спря в центъра на селището, то ги посрещна с оцъклено  звездно небе и минус 25 градусов студ.

Поведени от местни хора, самодейците, понесли игрални костюми и инструменти, се шмугнаха с веселостта си в една четирикуполна дървена сграда. И макар по куполите от давна да нямаше кръстове, по всичко личеше, че тук някога месни в хрисияни са  палили свещ с молитва към суровия бог.

Когато самодейците нахлуха в дървената постройка, някой,   за първи път влизаха в църква. Въпреки това с изненада установиха, че отдавна, отдавна тук не е  църква, а истински дом на културата.  От стените и иконостаса, гледаха портретите на Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Максим  Горки, Есенин , Маяковски и др. духовни светила на  Русия и СССР.

Малкото пространство пред иконостаса бе оформено като сцена. Зад нея, през затворения с червена плюшена завеса свод, се влизаше в импровизирана гримьорна.  Това беше мястото в църквите,  дето всеки християнин знае, че не влизат жени, а ревностни попове са подгатвяли своите служби и проповеди. Сега в единия край на това малко помещение, възбудени девойки започнаха да се пребличат без да обръщат внимание на момчетата около тях. От разтварянето на  вратите и завесите, сибирския студ нахлу между дървените стени и защипа разголените им снаги.

Усетила нахлулия студ, стопанката – миловинна, над 60 годишна старица с валенки, късо кожено палто и плетен руски шал, изненадващо чевръсто за годините си, се спусна към голямата зидана печка в средата на помещението. Жената развърза големия си вълнен шал и от бялото и като снега, чистосърдечно лице, погледнаха две загрижени, небесно сини тюркоазeни очи.

–          Детки, подождите!  Сейчас вам будеть тепло.-

каза тя и се засуети край зиданата печка.

Съсредоточеността и отговорността, с която започна да отваря и затваря множеството от жалузи, вратички и клапи, бе толкова магична, че прикова погледите на присъстващите млади хора и предизвика усещането у тях, че жената управлява космически кораб. Само за броени секунди, като от огромна акумулираща елекрическа печка, помещението се изпълни с приятна топлина…

Концерта започна. Приглушената гълчава  неусетно се превърна във  взрив от слово, музика и танци. Емоция от добродушие, приятелство и естетическа наслада препълниха някогашната църква, преминаха през уплътнените  с горски мъх дървени стени, заиграха се над 500 годишното руско селце и разтворили звездния купол на Коми се отправиха към бог.

Присъстващите забравиха разликата от хилядите километри до родните места, мразовития студ, трудните условия за труд. Говореха на някаква смесица от български, руски и комски и се разбираха. Лицата им се смееха, ръцете им пляскаха, телата им подрипваха под игривите звуци  и радостни от срещата, се превърнаха в една нова националност – националността на щастливите хора.

Концерта за отбелязване 500 годишнината на комския селище Вендинга, завърши след полунощ. Тогава настроението се пренесе в домовете на местните хора. Автобусчетата останаха да работят на „топъл режим” в центъра на селото. Всяко семейство от местните заведе в дома си по двама-трима  български гости.   Тази паметна нощ на 1985 година, във Вендинга никой не спа.

Когато отидоха в дома на Елляй Дехтяров, Иванов влезе за пръв път в типичен комски дом. Огромната зидана печка в средата на къщата, разпръскваше  от дървената жарава с години събирана слънчева топлина. Меката чистота на дървения под беше застлана с пътеки и трофейни  животински кожи. Освен проснатата като килим, огромна кожа на лос, госта веднага различи и пухкава кожа на кафява мечка. От стените го гледаха със замислените си очи, препарина глава на озъбен мечок, хитрия поглед на полярна лисица и дългоух заек.  Между двата малки прозореца, авторитетно се простираха разклонените рога на огромен лос. Най-широката стена, зад широко двойно легло висеше огромен, пъстър килим, тип „персийски”, но с местни мотиви. Червена покривка с ресни  застилаше  наобиколената от шест стабилни  стола  маса, а на средата и се усмихваше с лъскавината си старинен руски самовар. Парата от ароматния чай  и топлината от зиданата печка допълваха създадения от завески и пердета уют.

Още докато сваляха дебелите си кожени ушанки и подплатени с кожа, непроницаеми шуби; стопанката  нареди на масата 200 милилитрови стакани,  пълна със сок от черни боровинки  кристална графа  и широка като поднос чиния с разнообразни пирожки. Интериора на масата завърши бутилка „Столичная”… И се започна. Още с първото разливане по чашите се заредиха тост, след тост:  за дружбата, за приятелството, за любовта, за семействата и добротата и т.н. и т.н. И макар, 1985 година   да  беше  първата от „Перестройката” на  Горбачов и неговия сух режим, то на масата се появи втора бутилка водка, после трета.

Разговорът вървеше непринудено и задушевно. Когато стопанина смени първата празна бутилка с пълна, жена му отвори в килера някаква, около 50 литрова дървена каца и извади ухаещо на риба мезе.  Митака  погледна с любопитство и недоверие поднесеното. Такова съдържание беше виждал само, когато бе  кормил риба… Несъмнено това бяха вътрешности на риба престояли в солена саламура. Опита горчиво-соления вкус,  силния запах на рибна мас най-напред го сепна, после погъделичка вкусовите му рецептори  и на третото опитване от алкохолното му замайване не остана и следа… Това бе най-хубавото мезе, което бе опитвал някога…

… Когато призори го настаниха да спи отгоре на зиданата печка,  приятната топлина го обля като тракийско лятно слънце и  тялото и духът му изпитаха истинско блаженство.

Навън белотата се простираше до безкрая. Сибирския студ сковаваше тайгата, луната надничаше през стъклата.  Беше тишина. Само в центъра на селището КВЗ-тата напяваха все така ритмично на „топъл режим” и очакваха да свърши дългата зимна нощ, оказала се само миг за домакини и гости.

Тази нощ, Митака сънува! Сънува  слънчевия Пловдив,Стария град, жена си и детето, сцените с представата си за Мозамбик и южноафриканските плажове. Отпусна се и спа, спа като щастливо дете на природата, подчинило се на превратностите на съдбата. Почувства се у дома!

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.