Mitkoivanov's Weblog

ноември 25, 2012

ПРОЗРЕНИЕ

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 6:12 pm

Когато беше малък,

искаше  толкова  малко!

Искаше само да порасне!

Можеше да тича, да скача,

 да преброди

планини и полета,

да преплува реки и морета!

Можеше  да извършва чудеса,

Можеше да прави красота!

Можеше да обича,

да се радва на света…

Сега е голям.

Толкова голям,

че  може  малко!

А  иска  много!

Иска да тича,  да скача,

да се весели и да пее,

да прелети над планини и пустини,

да преплува морета и години,

иска  да обича и да е обичан!

Иска, но не може! …

Когато беше малък,

животът бе пред  него!

Сега  е  голям

и  в живата е сам,

 пред  отвъдното!

 

 

Реклами

юни 15, 2012

ЮНСКА ВЕЧЕР

През юни,  вечерите как  са тихи!?

Небето е пробито от звезди.

Луна   тъгува и  се  крие,

срамежливо плаче  и  тъжи.

Денят, бе тъй голям и  топъл,

тичаше  Луната, но уви:

Слънцето си пада по Земята,

с нея  ляга   и  да    спи!

Тъй  под  стихналите клони,

в сред  заспалите цветя,

седя  си в  бащините двори,

и размислям за  света…

За  звездите, горе се замислих:

Те  са  хорските души.

Тъй високо днес  сияят,

уж  безбройни пък  сами!

През юни, вечерите тук са тихи !?

Небето е пропито от звезди.

Светулка мъничка играе,

приятелче край мен кръжи!

февруари 7, 2010

СПОМЕН ЗА КИТАРА и още нещо…

 

               Напоследък все по често оставам сам. Не знам защо, но не чувствам нужда да се явявам на обществени места и да се срещам с много хора. Все по често изпитвам нужда  да се спра на топло, да почета любима книга, да погледам телевизия и най-вече да се отдам на спомени. А спомени дал бог.  Остарях…

              Като дете, минавах от училище край нас, захвъргах ученическата чанта и къде обядвал, къде не, тичах  при децата в градинката.  На обед гледахме работниците от съседната дърводелска работилница как играят волейбол или футбол, а като спираха те, започвахме ние. Разбира се, че бяхме приятели с тях и те с готовност ни правеха мечове и пушки от чамови изрезки, а зимата даже и ски с канали. Играехме –  до вечерта! Родителите ни, изморени от тежкия труд  започваха да се прибират от работа.  Отивахме си в къщи и докато  нахранеха домашните животни, докато майките ни сготвят и отхвърлят поне част от несвършващата домашна работа,  прилапвахме набързо и отново хуквахме да  играем, своите вечерни игри. Това „стражари и апаши”,  импровизирани концерти и театрални постановчици, бяха любимите ни вечерни занимани. За контрол, за частни уроци не можеше въобще да се говори. С една дума,  растяхме като волни птички, прелитахме от махала на махала за футболни турнири и битки, който сами  организирахме и бяхме щастливи. Не  рядко прескачахме до местността Дрен, където ловехме рибки-кротушки в барата, печахме ги и под прохладните сенки на  гората от бряст, тополи и акации,  опознавахме природата и живота.

               Сигурно  вече си мислите, че сме расли като безпризорни. Не е така. Как успяваха да ни възпитат нашите толкова заети майки и татковци не знам.  Мисля, че главна заслуга имаха учителите ни в училище. Важното е, че станахме добри хора. Бяхме  си  организирали даже Тимуровска команда. Не само ходехме да помагаме на стари хора, но и почиствахме градинките и полянките по които играехме. Нещо повече. В двора, зад кръчмата на Калчеви, на една железобетонна плоча (не помня вече за какво беше),  си бяхме опънали палатка  от стари чаршафи.  В нея, всеки от нас беше донесъл по няколко от любимите си книги.Разменяхме си ги. С една дума сами си бяхме организирали обществена читалня. Впрочем, по това време ( около  1960 година), хората не само вземаха книги от чилищната билиотека, на която секретар беше бай Дашо Радоев – баща на поета,писател и драматург Иван Радоев, но и купуваха за подарък книги и то,  не само за нас децата, но и между тях възрастните.

            Та по това време в Народно читалище „Република”, с  библиотека, кино, художествена самодейност,  с много успешен самодеен театрален колектив  ( още се помни постановката на „Иванко – убиецът на Асеня” от Васил Друмев)   се организира и детска музикална школа с преподавател, един изключителен преподавател и музикант от Плевен   –   Симеон Чорбаджиев. Като казвам изключителен, не ви лъжа. Той беше единствения български концентриращ музикант на цитра. Човекът свиреше и преподаваше всички инструменти които са ви познати. Пиано не помня имаше ли в читалището, но на много деца като мен, въпреки голямото нямане, родителите купиха  собствен инструмен и ги записаха в шоколата. На едни купиха акордеон, на други духов инструмент, на трети цигулки, а аз и още няколко деца се обогатихме с китари.

           Та  за тази  „моя” китара,   искам да  споделя. Акустична, шестструнна, с два отвора, вълшебен резонанс и звук. Едно  произведение на изкуството от българската фирма „Кремона” в Пловдив. Как съм и се радвал, как съм я галил с поглед и нежни детски ласки, сами си представете, но звукът и е още в сърцето ми. Само че, народът го е казал: един процент талант и 99% труд.  Да ви се виждам трудолюбив? Е не достатъчно! Тръгнах на уроци при другаря Симеон Чорбаджиев. Той нагласяваше непохватните ми детски пръстчета по позициите на острите като нож струни, учеше ме на солфеж, пошляпваше ме с пръчката по ръцете когато грешях  и ме учеше да свиря на китара. Цяли две години.   Шести и седми клас.  Майка ми – звеноводка в ТКЗС-то и баща ми железничар, „отделяха от залъка си”, дето се вика, но плащаха уроците. Само, че не можеха да ми помагат. Е, татко беше музикален – свиреше на руска,  хармоника със седефени копчета (беше му спомен от фронта), на устна хармоника ( в джоба му винаги имаше една „пиколо”),  на гребенче с хартийка, на слюда между устните, че даже и на листо от сълкъм, а сутрин и вечер по изкусното му весело свирене с уста, комшиите си сверяваха часовниците… Мама не беше музикална, но аз бях. Лошото е, че бях и мързелив. Предпочитах да играя навън с децата, а не да свиря до втръсване  еднообразните , набелязани от Чорбаджиев упражнения в школата. А когато научих и няколко акорда за акомпанимент на песни,  в главата ми се загнезди  измамната, невярна мисъл, че вече съм се научил да свиря. Накратко, взех решение, че няма смисъл да харча парите на родителите си и спрях  уроците…

        Една пролетна привечер, дворната порта се отвори и минаващия за към гарата Симеон Чорбаджиев се озова очи в очи с татко. От  краткия разговор  между двамата, стана ясно, че вече месец не ходя на уроци, че съм имал потенциал и от мен можело да излезе нещо… Можело ама не стана… Баща ми отсече:”Както от всяко дърво свирка не става, така и на сила хубост не става”, после сподели виновно пред човека, че каквото зависело от него го направил. На голямото нямане (че и къща довършваше) ми купил  китара, осигурил ми пари за уроци, но като не искам, то си било за мене и изпрати човека поживо-поздраво. Е като се отдалечи Чорбаджиев,  имаше  „шамарена фабрика” и с моето „академично”  усвояване на музикалния инструмент – китара,  се приключи за винаги.

          Есента излезнах от село. Отидох да уча в техникум на 80 километра.  Китарата ме придружи. Понякога подрънквах по събирания с приятели, но най-често я вземах в ръцете си, когато оставах сам. Нейните звуци подтискаха самотата ми, изпълваха романтичното ми сърце, галеха душевните ми струни и подхранваха мечтите ми. Беше ми хубаво…  

        Като несподелена любов на пубери  и  тези 4 години отминаха несуетно. Пак не се начих да свиря. Заминах войник. Цели 3 години. Бях курсант.  Още от техникума се  увлякох по баскетбола   и  спорта окончателно измести влечението към китарата. Чак като започнах работа в Локомотивовагонния завод в Русе,  китарата отново  ми стана приятел,  настани се  в ръцете ми и  разнообрази душевния ми мир в малкото самотни вечери. Да,  най-вече когато останех сам си посвирвах, композирах си и се пренасях в света на мечтите. Е, тези мечти ме качиха на влака и ме телепортираха при съпругата, тогава  студентка 1-ви курс в Пловдив. След 5 години чиста искренна, ергенска любов се предадох. Оженихме се. Борба за жителство, работа, квартири, задочно следване, дете и китарата отново остана на заден план. Притаи се на гардероба и рядко, ама много рядко, когато останехме само двама я найстройвах и споделяхме привързаността си…

         Защо ви разказвам всичко това? Може би защото наскоро установих, че стоящата високо на гардероба китара, китарата с която понякога споделях преживяванията си, китарата чиито гриф се беше разлепил и аз с нежност, любов и трепет  залепих отново,  я няма. Беше изчезнала… Не тя не беше изчезнала. Просто жена ми беше правила чистка.

–         Д не би на стари години да се научиш да свириш на нея? Изхвърлих я!- отсече

тя.

Опитвам се да не и се сърдя. Но заедно с китарата, тя изхвърли и част от мен…

… Ще споделя и още нещо.

 Имам един приятел,  роднина. Учил е цигулка в детска музикална школа, завършил е средно музикално училище и музикалната академия в София с пълно отличие. Изпълнителски и преподавателски профил. Вече е професор. Изключителен преподавател – теоретик, уважаван и авторитетен.  Познавам го от 50 години. Но както никога не съм го видял да играе  на воля с нас децата ( защото все беше на уроци и свиреше); така и  никога не съм го видял да отвори шкафа в последните 40 години, да извади малката цигулка и да засвири,  било от радост или от  тъга…

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.