Mitkoivanov's Weblog

април 27, 2011

ЕКСТАЗЪТ И ДЪЛГОЛЕТИЕТО – две снимки за едно нещо

Advertisements

декември 28, 2009

ЛЮБОВНА СРЕЩА – разказ

             

Георги Йовчев e  готин. Мнозина му викат Гочето, но повечето Йовчев. Това, Йовчев,   издава уважение и респект. И има защо. Няма навика да лъже, да краде, не обича да приказва  празни приказки,  не е сприхав и кавгаджия, а освен това е кротък,  разбран и толерантен  и се   отличава с добронамереност и работливост, та си има и парици.     

       Среден на ръст, слаб и подвижен, с усмихнати сини очи и чуплива кестенява коса, Йовчев хваща очите на мадамите.  Ама си има и един косур ли, предимство ли, и аз не знам. Ерген е! Живее човека  в собстевно самостоятелно жилище, чете си художествена литература, гледа телевизия като всички, обича да се почерпи с приятели, но никой не го е виждал пиян, а  понеже е добра партия за жените не остава без приятелки…

        И ето го, идва един ден Гочето, при  мен, в самостоятелната ми канцелария  на майстор производство и ремонт, черпя го едно кафе и коняче и  захващаме разговор.

–         Майсторе – започва той. – Трябва ми съвет.

–         Казвай – викам му – какъв ти  е проблема?

–         Майсторе – споделя Гочето- писна ми да живея сам. Ще взема да се оженя. Толкова години съм работил като заварчик-паспортчик и в строителството и тук в ЖП-то, изплатих си  апартамента и някои и друг лев съм заделил, а все сам, омръзна ми.

–          Не е лошо! – подкрепям го аз.- То си е казано „Човек и добре да живее, се жени”.

Пък и време ти е. На колко си?

–         Ааа, мани! Гоня четирийстака.

–          Значи,  нормално! Наистина ти е време.

–         И аз до тоз извод стигнах. Писна ми да живеея сам. Ще ми се като се прибирам

вечер, да не минавам с приятели по кръчмите, че време да мине, а да се прибера като тебе в къщи, да знам, че жена ме чака.

–         Йовчев, така е, братче,  прав си.  Коя е?

Гочето това и чака.Оживява се и разпалено започва да ми обяснява:

–         Много е готина. Няма да ти описвам колко е красива, ще Ви запозная. Майсторе, най ми харесва, че не е някой фърфалак или фльорца. Олегнала, сериозна мадама е! Жена около трийсетте години.

–         Как се запознахте? –  подпитвам го пак.

–         О,  тя работи като сервитьорка в „Хепито” срещу 14 блок. Нали знаеш, че често се отбиваме там с  Пампов. Ходя и сам. Само като ме види и веднага идва при мен. Ако знаеш как се усмихва!

–         Ама ти говорил ли си с нея?

–         Говорим си.  Все едно, че се познаваме от години. Ама  не знам как да и кажа и да я поканя у нас?

–         Чакай малко- почвам да го напътствам аз. – Не дей бърза толкова. За тези работи много приказки не се искат. По малко ще говориш. Ти си състоятелен мъж. Имаш възможност. Имаш си пари, покани я като не е на работа да излезете на вечеря. Нищо обвързващо, просто на вечеря. Предложи  и, а като се съгласи и определи среща, ама някъде в центъра, не в квартала. Хвърли всекидневните дрехи, изтупай се и иди на мястото на срещата преди нея.. Предварително резервирай места в хубав ресторант и действай. Не се скъпи, предложи хубава скъпа вечеря. Започни със салатка, с ордьовър, предложи по един аперитив, ама с хубав, по скъп концентрат. После предложи и поръчай  вечеря с бутилка хубаво  вино, завърши накрая и с десерт… и така нататък. Отпусни се бе пич! Направи се малко на баровец. Не се стискай.

–         Майсторе, ами какво да и говоря? Как да и кажа, да дойде с мен в къщи? Ако не се съгласи?

–         Какво да и говориш? Няма да говориш много! Остави я тя да говори. Ти  я  изслушвай и  се съгласявай с нея.   Като мине цветарка край вас,  купи и  цветя.

–         Добре, това всичко го виждам как може да стане, ама като излезнем от ресторанта  как да я поканя в къщи?

–         Човече казах ти. За това няма нищо да говориш.

Излизате,  вземаш такси, отваряш и вратата като истински кавалер и казваш твоя адрес на шофьора. Тя е по наясно от теб, не се притеснявай!  Щом се е качила, тя се е съгласила. Говори за друго, за което говори и тя. За книга дето е чела скоро или за филм, дето е харесал напоследък и на нея и толкова. Остави я тя да говори. Водиш у вас и толкова. Ако нещо попита, предложи да се качите за малко да изпиете по едно кафе, уиски, да послушате музика или да пуснеш филм на дивиди. Действай! Не се притеснявай, запомни: Жените мислят „същото” каквото си мислим и ние!  Приятелю и на тях и се иска,  каквото ни се иска и на нас, че и повече.И няма да мислиш за работа и да бързаш. На сутринта когато дойдеш на работа, дойдеш. Аз съм те освободил. Йовчев, и запомни  още: Жената също е човек и може да ти бъде приятел…

         На другия ден Гочето пак дойде при мен, но този път не толкова замислен а ухилен и обнадежден.

–         До къде я докара? – посрещнах го аз.

–         Майсторе, работата е опечена.Съгласи се веднага.

 Снощи я поканих на вечеря, както ми каза. Оговори ми, че ще се смени на работата с  колежка и ще дойде. Довечера имаме среща на Джумаята…

        През целия ден Йвчев работи припрян и превъзбуден, като състезателен кон пред състезание.Спореше му и всичко правеше с лекота от първия път.  Лицето му греше  във весела усмивка, а  само в дълбокото на  очите му се беше загнездило леко неспокойство от предстоящото изпитание. Имаше още час и половина до края на работния ден. Като го гледах как поглежда скришом стрелките на часовника, натирих го.

–         Йовчев,- викам му- я ела тука! За днеска си свърши работа, доволен съм. Вземай си

 пътя и да те няма. Минавай през банята, слагай една контра и да ти видя гърба към вас. Отивай си и както ти казах, изтупай се и  всичко по реда си, както си говорихме. Утре когато дойдеш-дойдеш.

–         Добре, майсторе! Тръгвам,  пък утре ще разправям  – и замина Гочето на  любовна

 среща,  обладан от   мисълта да се  раздели с ергенския живот.

         Вечерта, топла и ухайна, се   отдаде на любовните песни на щурците.  Звездите от небосклона замигаха съучастнически,   а  мен ме   не хващаше сън от любопитство и тревожност.   Стоях на терасата до полунощ и  си  представях  как преминава любовната среща.   В края на краищата си легнах и заспах  уверен, че ще  кумувам…

         На сутринта, спал-недоспал, се озовах  на работа 30 минути,  по рано от обичайно. Очаквах Йовчев да се появи на работа поне към 10. Захванах се с рутинните си задължения, но очите ми се извъртаха все към портала,  от където трябваше да дойде жениха. Ненадейно, още  в незапочналото работното време се появи и Йовчев. Да си призная, от лицето му нищо не можах да разбера. В погледа му, меланхоличен и все още леко разноглед, какъвто ставаше след третата ракия, се четеше удволетвореност и махмурлук.  Като ме видя, той се запъти направо към мен и заразправя:

–         Майсторе, голяма работа си! … Готово… Всичко стана както ми каза. Направих всичко както ме научи. Работата е опечена.

–         Чакай, малко! Ела тука – придърпах  го аз насаме в канцеларията  и му викам:

   –    А разправяй сега, ама по ред!

   –    Майсторе, много е точна мадамата. Разбрахме се в 19 на Джумаята над Римския стадион.  7 без 5 тя дойде. Още по готина  в цивилни дрехи, с  леко разкопчана блузка и минижуп, че и с прическа и гримирана, ти казвам.

  –      Здравей!

  –      Здрасти!

  –      С какво дойде?… Много ти е хубава блузката…- правя и комплимант значи и небрежно и предлагам: Да се поразходим нагоре към  Стария град? Запазил съм места в Пълдин.

   – Добре! – отговаря ми тя и с готовност тръгва с мен, на горе по калдаръмите.

        Вървим майсторе, говорим си и неусетно стигнахме в ресторанта. Посрещна ни салонния  управител и пита:

–         Запазени места, на кого на името?

–         На името на Георги Йовчев – казвам.

–         Заповядайте, моля, от тук – и ни води човека до маса за  двама… че и с табелка: „Георги Йовчев”.

      По пътя я пропуснах да върви пред мен, след салонния, а като взе да сяда и поднесох и стола  кавалерски. Настаних я значи и усещам  –  обрах точките, особено като видя табелката с името ми. Седнах и аз. Дойде сервитьора. Предложих и да си избере от менюто, че като си поръчахме по една мексиканска салата и по 100 грама Сливенска перла, че и като повторихме, работата тръгна от само себе си. Оставих я тя да говори както ми каза. Изпихме и по още 50  грама, че салатите бяха големи и си поръчахме от специалитета на заведението  „Вретено”. Вкусна работа ти казвам… За виното и викам:

–         Ти си по специалистка от мен, какво ще кажеш за бутилка асеновградски Мавруд?

–         Добър избор  – казва тя и допълва – Ако има и от реколта 1994 година, ще е

чудесно.

        Имаше!… Вечеряме и се чукаме с чашите. Приказваме си и никакво притеснение, отпуснахме се значи. По едно време  идва до масата една цветарка с кошница цветя. Подарих и една роза и тя окончателно се разтопи. Усещам я, че ще се разплаче от удоволствие и все се смее и не престава да говори. Какво толкова говореше  не помня вече, но виждах, че и е приятно и хубаво като на мен. Танцувахме няколко пъти, аз ли я каних тя ли,  няма значение, но така хубаво ухаеше и усещах гъвкавото и тяло до моето, че се чувствах на седмото небе. Страшно приятно ни беше и не усетихме кога оркестъра спря и като се огледахме май бяхме останали само ние. Платих, оставих бакшиш и като излезнахме, малко се  притесних,  как да и кажа да ходим до в къщи, но тя все се смееше и само като отворих вратата на  едно такси пред ресторанта  и като я поканих с реверанс: – Моля заповядайте!-   седна вътре без никакво двоумене… По пътя пак си говорехме нещо, тя пак се смееше и само като слезнахме пред нас  от таксито ме попита:

–         Защо дойдохме тука? –Пита тя, ама колкото да каже нещо.

–         Нека се  качим в къщи да пием по едно уиски  и  кафе. Може да си избереш  и някой филм на дивидито – отговарям и аз, но виждам, въобще не ме слуша, върви уверено до мен, като че ли години на ред все това е правила.

        Качихме се. Осветлението оставено на лампион, ще рече приглушено. На радиокасетофона – лирична музика. Масата съм я оставил и нея заредена с ядки и плодове. Чашите чакат празни.

–         Можем да пийнем по една малка Шотланска ракия, 12  годишно CHIVAS REGAL,

 а имам и джин, коняк, водка – предлагам аз и отварям  да види заредения хладилник.

–         Че ти си се заредил по добре от бармана в заведението – смее се тя и предлага:

 –      Налей по една водка и   дай на мен да направя салата.

–         Майсторе, казвам ти, то било голяма работа да имаш жена в къщата. Че като направи една купа салата от киви, портокали, ябълки и ананас и като седнахме,  изпихме по три водки, от там на татък ги обърках. На няколко пъти и предложих:

–         Ако ти се спи да си лягаме…

–         Айде сега ще спим?! О сън спомени няма! – натъртваше тя и пак се смееше.

Майсторе, наистина то това да имаш жена в къщи било голяма работа. Все едно, че сме си били така заедно от години, цяла нощ изкарахме.

       – Ама не спахте ли бе човеч? – попитам го  аз.

       – А, тя не искаше да спим. Изкарахме до разсъмване. Все ми казваше, че не и се спи! Като взе да се развиделява и отвън тръгна градския транспорт, се разбърза и си тръгна…Била на работа, но пак щяла да дойде.

–         Пак ти казвам, майсторе, голяма работа е това да имаш жена в къщата. Страхотна салата направи.

–         Йовче, Йовче … и какво ти каза като си тръгна?- попитах го аз предусещайки отговора.

–         Каза, че ще ми се обади!

Да Ви казвам ли, че  още не  му се е обадила.

 Както сами се досещате, няма  мерак жената  да  му прави салати.   А Гочето и до днес,  си живее сам, но вече е стар ерген.

юни 12, 2009

БИВАЛИЦИ-НЕБИВАЛИЦИ – разказ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 12:41 am

За любовта и секса в Коми се разказват легенди. И как да не се разказват, като само 14%  от мъжете бяха с жените си. Постои млад мъж, месец два и на третия, четвъртия почва да мечтае. Пристигнат нови дърводобивници от България и старите кокали започват да ги занасят с какви ли не истории и небивалици. А то, небивалици, небивалици, пък като се разкажат петдесетина пъти и разказвачите  почват сами  да си вярват. А като си вярват, разказват толкова убедително, че историите  се приемат за чиста монета.

     Аз например, когато пристигнах в  Коми, вече бях слушал толкова много разкази за готовността на жените там,  за групите девойки дето пристигали всеки месец на гарата в Кослан, с единственото желание да си намерят мъже от нашите, че изпаднах в дълбоко разочарование и униние, когато  установих неверността на това твърдение  и измама.

–         Митак – разказваше ми веднъж Бобоца, физкултурник в  ГПП-то и мой

 съквартирант в началото .– Като дойдох братче и старите кокали ми разпрявят:” Тука намаш проблем със жените. Оставяш през ноща лампата да свети и жените сами идват в квартирата ти.” Шест месеца, братче, спах на светло, лампа не угасих нощем.  Без очи останах. Колкото ти си дошъл, толкова и жена е дошла в квартирата ми.

–         Ай стига бе! – викам му – Ти се занасяш с мене.

–         Какво ти занасяне бе братче. Като изкараш шест месеца без жена и перкулясваш.

–         Ти знаеш ли как вият вълците?

–         Не знам.

–         След шестия месец ще научиш. Като се попиташ „ От кога не съм спал с жена,”

 ще си отговориш с едно дълго АУУУУУУУУУУУУУ..  и вече ще знаеш. А знаеш ли от къде идва израза „Дай мууууу!”

–         От де да знам.

–         Ще ти кажа… Дошла жената на един нашенец. Момчетата от бригадата

 разбрани, свили се в другите стаи на апартамента и оставили за семейната двойка едната стая. Ама то мъжка квартира. Жената и неудобно. Сама жена в апартамент с десетина мъжища. Притеснила се. Легнали си. Мъжа и,  жена не пипал от месеци започнал да налита за изпълнение на семейните задължения. Посяга той, моли се, жена му не дава. Сърцето и се свило и мъжкото сумтене чува през тънките стени. Мъжа и пак се моли, и я навива,  и уж тихо говори, ама всичко се чува в другите стаи. Минал час, два, станало късно. Той пак се моли, а жена му не дава. Всичко се чува и никой не заспива. Най накрая един от горяните ядосано се провикнал:  „Дай мууууу, няма ли да спим вече ма!”    Та от там останало пословичното „Дай мууу!”

 На това място, съквартиранта ми спира  за да налее водка  в чашите, вдига един

тост за жените които знаят кога, как и на кого да дават и като отпиваме по един голям гълток от скъпоценната течност продължава.

–         Тук, в  Благоево преди няколко години плана бил пред проваляне. И знаеш ли

защо?

–         Не знам. Казвай!

–         Щото  дошли две дългокраки русокоски и го провалили… А наздраве. Ти нищо

не пиеш бе човече. Няма да стане сибиряк от тебе.

–         Ще стана няма къде да ида. Като съм се хванал на хорото ще го изкарам до

край.– отговарям аз и отпивам още от парливата течност.- Та как викаш са провалили

плана?

–         Цинцев, директора,  разказваше – продължи Бобоца – че преди две години, две

готени дългокраки русокоси, едрогърдести блядки се завъртели в Благоево. Две горски бригади ги приютили в апартаментите на бригадите. Хранили, поили ги  и се грижели за тях. И те се грижели за  оставените през деня горяни .  Така били решили на бригадните съвети. Всеки ден за награда в посьолека  да остава по един горянин от бригада. Другите работят и заради него, а той „работи” русата рибка в леглото.. На другия ден други двама остават и така нататък. Издържали цял месец. Само, че след месец въдиците им нещо прокапали и като отидели да пикаят, така им парело, все едно че газ пикаели. Триперлясали значи  двете бригади и заедно с русокоските, айде в Усогорск в болницата.Задниците им на решето станали от инжекции. Бригадите аварирали. Плана отишъл на кино.

       Сега Бобоца отново спиря, пак доля чашите и вдигна наздравица за безаварината работа на мъжете. Отпиваме пак, а моя събеседник, като по опитен ме съветва:

–         За туй, за да не аварираш, с какво да е, не се захващай. В Коми жените са малко

но достатъчно. По добре някоя наша, женена.  Тук от магнитните аномалии ли, от статичното електричество ли или защото  климатичните условия са  много сурови, женските организми се активират и даже бездетни жени от България, тука раждат. И интересното е, че предимно женски раждат. Виж как е нагласена природата , мама му стара. Как я е нагласила, за да се запази човешкия род.

–         Има логика в това дето казваш за тежките условия  и засилване детеродните

функции на женските организми.  Това си е естествена реакция за запазване на рода. – съгласявам се и аз  и споделям –  Обаче, Бобоцов, с какво да е не мога да легна. Нали все пак трябва да ти хване окото, да ти трепне от вътре.

–         А бе приказваш си ти:” Да ти хване окото, да ти трепне от вътре”. То като ти

 дойде сляпата неделя , като надвие долната над горната,  примижаваш и нищо не гледаш. След някой и друг месец, заеш ли как всички ще ти се струват неземно красиви?

       После сетил се нещо комично, се засмива тихо и започва пак.

–         Ти до  Междуреченск  ходили вече?

–         Ходих. Нали ходихме при Стойчо  Маджаров в културния дом.

–         А така. Действието се развива на 105 км. Нямало още ни блокове, ни

общежития, пък за дом на културата да не говорим. В началото имало само мъже и една жена дето им готвела в дървена  барака, нещо като стол. Женицата била средна на възраст и да ме прости господ, грозна като смърта. Само, че била много устата и със свободно поведение. То и иначе не може да бъде сама жена сред горяни. По едно време пристигнало едно момче, някаде на двайсе и една две. Току що излязло от казармата. Младо, здраво, стройно като  Аполон  и хубаво като икона. Харесала го женицата и почнала да го закача, да го сваля един вид. Само, че момчето не и обръща внимание, опъва се и веднъж не изтраел,  па и  се сопнал:

–         Стига си ме закачала ! Не разбра ли, че няма да стане. Виж са каква си грозница.

–         Може да съм грозна но в това Коми съм се налюбила на млади и хубави мъже

Като тебе. И ти ще ми кацнеш няма къде да идеш.

      Тука събеседника ми промърморва „Такива ми ти работи.” И  налива в чашите последните капки водка от бутилката.

–         И какво е станало? – питам заинтригуван.

–         Какво може да стане? След шест месеца му се видяла най-прекрасната жена на

 света, и той и  се помолил, а тя не му отказала.

            Та такива ми ти работи,  Ви казвам,  ставаха в Коми, кои бивали, кои небивали, кой знае. Само едно със сигурност е вярно, много семейства се разбиха, но и много щастливи се създадоха в това Коми.

май 4, 2009

ГРЕШНИК – разказ за една любов – част първа СЪН

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 1:25 pm

Тази пролетна  нощ, неведомите божи пътища на съня и  Купидон, отведоха Готин Коцкаров   45 години  назад.  Събуди се от собственото си пеене на песента “Зеленоокото момиче”.

              Събуди се,   Ви казвам, пеейки тази песен на популярния в ученическите му години Боян Иванов. Песента му бе любима защото по онова време,  в далечната 65 година ,  бeше влюбен в едно малко зеленооко цвете. Всички в класа, техникума и малкото крайдунавско градче знаеха, че “ходят” вече три години. Знаеше и той, но още не знаеше как. Знаеше и тя . И не само това. Тя вече знаеше и как.   Както разбра по късно,  те момичетата се развиват по бързо от  момчетата и се усещат като жени с години по рано отколкото  момчетата като мъже.

             Но това е друга научна тема и няма нищо общо с този чуден сън, закодиран дълбоко в подсъзнанието му още през онези юношески години.

              И така: сънува  той, преди да се събуди  от собственото си пеене, че  отново  е в онова малко крайдунавско градче, но вече мъж. Някъде е на площада в  магазин за дамски рокли. Пред магазина  автомобил, а край него другите    съучинички си избират тоалети. Всички са там, само нея я няма. Той и избира три рокли и ги носи в колата. Красиви са, широко разкроени в синьо и бяло… На площада фонтан с вода и малко момченце…

         После се вижда в някаква стая, в легло с бели, много бели чаршафи, приятна топлина и Нея. Стаята няма стени. Край тях постоянно минават хора, те се крият, гушкат се и се опитват да правят секс…Целува  я, целува я буйно и страсно, тя отговаря на ласките му…

          Сънят отлита така ненадейно, както идва. Събужда се превъзбуден и треперещ от желание да продължи…  Държи очите си затворени,  но уви,  неистовото желание довежда само до изтегляне от дълбините на изтерзаното му подсъзнание нови спомени за някогашната действителност.

             Ето един от най ярките… Севернякът  вече е  прехвърлил Дунав и обикаля вечерните улици на Белене.   Късната ноемврийска есен  обсипва небето с безбройните си звезди.  Луната   като излъскана тепсия  се хили,  безмилостно осветява улици и дворове и ги подучва да греят издайнически  от небето.   Хората вече са се прибрали по къщите .    Болшинството  беленчани  спят  първи сън.  Къщата на неговото цвете е на главната  и   две електрически лампи се клатят заканително от вятъра така, че   осветяват  безмилостно не само портата, но и дворчето пред бащината и къщата.  Прозорецът на стаята в която спят майка и и баща и от половин час е тъмен.Заспали са за разлика от дъщеря си. Тя уж чете, а цялата е в очакване да  и чукне на светещия прозорец от към  задния двора.  Имат среща. Трети път обикаля квартала с  надежда да се промъкне по някоя сянка при нея. Заради студа е облякъл огромения  кожен кожух на хазайна. Дълъг е до земята, а  рошавата гугла се мята от вятъра над остриганата му ученическа глава. С едната си ръка наддига дългите пешове от нестригани овчи кожи, а в другата стиска огромен букет от едри бели хризантеми. Носи ги  от село –  за нея.

      Най-после му писва да обикаля. Събира кураж,    въоръжава се с безразсъдство  и се впуска да превземе крепоста от  към задната улица. Там е по тъмно. Пресмята  къде трябва да премине и тръгва. Прескача някакъв дувар на непознат двор, после една, две огради от телени мрежи и когато  все пак  успява да се  добера  до стратегически поставената цел, двора зад  къщата на неговото цвете,  всички  кучетата  в  квартала са разлаяни, че и няколко отатък  Дунав.

       Тук вече, изпопотен от притеснение и неосъзнат страх,  започва да мисли. Свива се в големия овчи кожух, сред снопите царевични кочени, в най- отдалечения  ъгъл на двора.   Стиснал букета, бели хризантеми, притихва в грамадния,   нестриган овчи кожу, до сами купата със сено  и зачаква. След цяла вечност, от десетина минути, кучетата и наизкачалите по бели гащи разтревожени стопани се успокояват и прибират. Градчето притихва отново. Чак сега се приближава до заветния прозорец и още не подраскал, като котарак на стъклото, залепилата носле на стъклото изгора му отваря. Поднася и огромния букет и тя е щастлива.

–         Влизай! – подканя го тя и не съблякъл още кожуха,  Готин получава  първата целувка- Гладен ли си? – пита го тя, като че това е най важоното,  но   на масата  наистина  е сложено половин варено пиле и две апетитни парчета  сметанова торта.

–         Не благодяря, не съм гладен- притеснено се опитва да откаже той, но  още не затворил усни,  тя закачливо пъха в гладната ми уста най- сладкото парче бяло месо което е ял някога.

–         И тортата аз съм я правила – похвалва се тя.

        Така си говорият прегърнати, тя е седнала в скута му и  не спира да го храни като малко бебе майка си.

        В коридора зад врата се чува отваряне на друга  врата, после дръжката на бравата изкърцва и навежда надолу.

–          Не си ли легнала още? – пита гласа на майка и.

–         Не съм майко имам малко за четене – ей сега си лягам.

–         Що си заключила?

         –     Нещо се бяха разлаяли кучетата та се уплаших. Сега си лягам. –отговаря спокойно неговото Цвете и затиска  устата му с длани.

–         Хйде гаси и лягай! Баща ти каза да спираш да четеш. Заспивай, стига  си чела на глас, че се чува – дава последни нареждания майка и и се оттегла в покоите  на родителското ложе.

Необяснимо за него,  домакинята му е обзета от  веселост, а  той от   безпокойство  и притеснение. Представя  си, че и баща и може да дойде…

–         Хайде да идем в двора.. Ще те увия и гушна в кожуха – предлага и неочаквано за самия него, тя се съгласява.

      Гасят. Изхвъргат грамадния кожух под прозореца, след него слиза     и той, тя се спуска при него и обвива врата му с нежните си топли ръце. Изправя я на земята, овива я в дебелите овчи  кожи и я понася на ръце навътре в двора… Купата  сено ги омайва с аромата си, луната, звездите и цялата вселена изчезват, вятърът се запилява надругаде,  природата   стихва надвесена над тях,  за да се отдадат на великото тайнство – любовта. Дъхът и го пари, крехкото и тяло го изгаря, ръцете и краката и го овиват,   като  бръшлянови лиани,  кадифената и кожа го докосва нежно, а зеленоокия и поглед се забива дълбоко в сърцето му и то затрептява, като лист в буря. Гали  я, притиска я , целува, по лицето, очите  и шията, и когато поведен от страста и инстинкта я доскосва по бедрата,  тя се разтреперва  в несвяст. Тялото и  притихва в очакване. Само  мускулчетата по нежните и крехки бедра,  започват да потрепервата, като на женско сърне пред самец.  От сочните и малинови устни  излизат  неепознати за него стентания.  В очите и бликват сълзи и тя заплаква…

          Объркан,  уплашен, състрадателен,  загрижен, неопитен и глупав,    Готин завива бедрата и с нощницата, започва да я милва по косите и лицето. Бърше нежно с длани сълзите и и потупвайки я по раменете и говори:

          –         Спокойно пиле, спокойно! Успокой се! Няма да правим нищо. Недей    да плачеш.    Успокой се.

         От думите му или от действията, но постепенно тя се успокоява… и виновно се прибира в къщи…

          След време,  както  се пееше в песента, той замина войник за цели три години и тя се омъжи за друг.  От тогава до днес, често му  се е случва да си спомня, на сън и наяве,  неосъществената  ученическа любов. Сега вече знае, тогава още не беше готов за нея,  но това не го кара, да се чувства по малко виновен  и грешен…

ГРЕШНИК – втора част ВЪВ ВЛАКА

Filed under: разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 1:06 pm

            Често му се случваше да си спомня за първата   и незабравима ученическа любов. Ето го и сега, пътува във влака от  Пловдив  за Плевен.  В София си спомня, че тя, неговото цвете е женена и работи в столицата.   Разучил е даже и къде, и някак ненадейно за самия него му се прииска да я срещне, ей така, ненадейно.   Стотици пъти се беше канил нарочно да я потърси. Представя си как ще  поседнат по на едно кафе, дето се вика, ще  разговарят като приятели за онези мили години, когато съзряваха или поне ще си разкажат на кой как е минал живота през изминалите 45 години, какво семейство е създал и т.н. Готин и сега върви по перона на гарата в очакване да я срещне. Въобще не допуска, че може да се срещнат и тя да не го познае. В собствените си очи  си е  се същия, като едно време, висок и строен, добре сложен, елегантно атлетично тяло на лекоатлет и баскетболист, но не от най-високите. Надява се и сега да  е като някога, забавен и усмихнат артистичен вицаджия, дето умее и да изслушва женската душа.  Това му качество, че умее да изслушва го направи завинаги харесван и желан от стотици момичета и жени.

         По едно време, по големия му брат ( с 5 години) започна да се оплаква, че не може да се ожени, защото девойките които харесваше баткото,  макар и да беше по-малък,  харесваха него.Така  Готин  натрупа опит с доста каки  и се издигна до Коцкаров – опитния мъжкар дето се раздава и дарява с наслада и щастие жените.   Ама това стана чак след като излезна от военното училише, след като година време работи и спортува професионално в Русе. Така нахитря и узря с времето. Стигна до там, да е харесван и желан от почти всички девойки. Харесваха го най-вече заради това, че градеше дружбата си с  всички на приятелски, равнопоставени взаимоотношения и доставяне на взаимно удоволствие и наслада. Нямаше навика да лъже, беше откровен с момичетата и сваляйкии звезди от небето, правейки и комплименти и възнасяйки тяхната неповторима красота (защото наистина всяка жена си има своите най-красиви страни), той беше уважителен и галантен кавалер, предлагащ им приятелство и любовни изживявания, без да се увлича и да обещава брак. В прочем имаше само едно по-малко от него момиче,  което пазеше и  за което се ожени по любов след  5 години дружба.  Заряза и  спорта и кариерата и хукна от  Русе та в Пловдив. Иначе,  при всичките си похождения Готин се стараеше и успяваше да достави удоволствие първо на дамата. Опита го беше научил да се въздържа и да се остави на върховното удоволствие едва след като  усети, че партньорката му е “готова”. С една дума, нямаше проблем с разбирането на женската душеност и тяло. Партньорката за него беше като цвете и резонираща цигулка в музиката на любовта и градината на щастието…

          Но всичко това достигна едва в своята средна възраст. А сега пътуваше към Плевен и си мислеше пак за неповторимата, първа , ученическа любов. Ето я. Представя си каквато я помни на 16-17 години. Крехко, грациозно момиче, с пъстри, зелени очи, чуплива светло кестенява коса и хитра подкупваща усмивка…

       За миг Готин  Коцкаров излезе от приятния унес. Влакът  потегли. Софийската гара забърза към последните вагони и остана назад с видението на неговия приятен спомен.  Огледа се. В купето пътуваха четирима мъже, около шейсетте, две момичета на около седемнадесет години и две  жени, набори на мъжете. Едното момиче чеше книга, другото слушаше музика с МП4, единия мъж и жената задрямваха, а набора отсреща  и жената до него си говореха тихо и разпалено. Ненадейно от устата на жената, Готин Коцкаров дочу името на градчето в което бе учил и срещнал незабравимата ученическа любов. Без да иска се загледа в нея.Устните, скулите, трапчинките по бузите и най-вече пъстрите и зелени очи го наведоха на мисълта:

–         Господи, възможно ли е това да е тя?

Спомни си жизнерадостното, малко, крехко девойче, сравни го мислено със стоящата срещу него възрастна, уморена, надебеляла и обезформена баба. И го напуши на смях. Наистина можеше и да е тя…Огледа лицата на двете девойки, после на двете 60 годишни жени, сравни ги и са каза:  “Колко жестоко е времето? Защо и тези млади момичета трябва станат като тях?”

         Влакът засили скоростта си. В унисон с тракането на колелетата пред очите му се засменяха образите на неговата първа, ученическа, незабравима любов  от някога и бабата срещу него и той се запита: “Струва ли си да разваля магията от мисълта за нея, неговата първа,ученическа, незабравима любов?”

         Реши да не се разкрива и да си остави вратичката отворена за спомена с някогашното мило девойче и надеждата, че не е тя, че тя си е  каквато я помни в сърцето си. Все така млада и хубава. Стана, излезе и се размина отново. Стори му се, че погледа и го парна в гърба и разбра,  не поискал прошка си остава грешник.

Create a free website or blog at WordPress.com.